SasuSaku Life story (завършен!)

First topic message reminder :




Фика е писан през 2009, но не е довършен. С момичето, с което го пиша решихме да го продължим. :)

Автори: rosi_rosi & bella17

Enjoy ;)


Глава 1

- Сакура ставай по дяволите! - провикна се майка ми. Защо за бога трябва да ставам толкова рано , само заради онзи ” затвор ” или така нареченото училище. Между другото казвам се Сакура както вече разбрахте , а в допълнение само ще добавя фамилията ми , а именно Харуно. Такаа... сега най – добре ще е да се представя или иначе казано автопортрет.
Имам розова коса и страхотни изумрудено-зелени очи.
-Не можеш ли по – тихо да събуждаш дъщеря си?! – леко издразнено казах аз.
-Ако бъда по – тиха ще се направиш , че не си ме чула така поне успях да събудя и братята ти. – каза мама , която се беше подпряла на вратата на стаята ми. Погледнах я и станах, е за едно и бях благодарна, не че ме е родила е и затова също но поне ме събуди и спрях да сънувам тези розови мечки, а стига бе аз да не съм в детската градина! Запътих се към банята надявах се братята ми да не са я окупирали. Явно не ми излезе късмета и четиримата стояха там чакайки най – вероятно баща ми да излезе. Имам страхотни братя дори един от тях ми е близнак . Казва се Даниел на външен вид освен очите по нищо не си приличаме. Той е като някой модел излязъл от списание . Има руса коса и зелени очи , които ни бяха наследство от баща ни. Точно сега сме на 17 години и с нетърпение чакаме тази година да мине и колкото се може по-бързо , че да дойде другата и най – после да вземем да завършим проклетото даскало. По-малкият ни брат се казва Браян и е на 15 г. ужасно е нетактичен и понякога малко груб. Предполагам грубостта му е от майчина страна. И той като Дан има руса коса и преливащо синьo-зелени очи . Абе всичките ми братя бяха блондинки. Алекс е на 14 и е най – нормалният в семейството . Дори 12 годишният Тим не е нищо повече от останалите.
-Май трябваше да се събудиш по - рано, така че поне да не си последна. – каза с лека насмешка Дан. В този момент баща ни излезна от банята , бързо го бутнах и влезнах вътре . След което, чувах обидите на „скъпите ” ми братя по мой адрес.
-Егати джентълмените сте. Не сте ли чували , че първо се дава път на дамите. - саркастично казах аз и побързах да свършвам работата си в тоалетната. Когато излязох от там се учудих кой ме псува толкова много . Все пак не бях стояла кой знае колко време вътре. Със „свръх” слуха си чух от къде идват всичките тези псувни . Обърнах се и какво да видя, Браян седеше до стената, а от носът му течеше кръв, само секунда след това разбрах , че на излизане съм бутнала вратата малко по – силно , която пък е фраснала по – малкия ми брат точно в лицето. Извиних се, и като влакът стрела с пълна скорост потеглих към стаята ми . Отворих гардероба си и започнах да тършувам за униформата ми .
-Мамо пак ли си ми ровила в гардероба , колко пъти съм ти казвала , че не си на моите години?! –извиках аз колкото да не нанеса трайни вреди по гласът ми и после да говоря като бабка без чене.
-Просто исках да видя какво носиш... – почна да се оправдава тя . Да бе все едно и повярвах. Като е искала да живее не е трябвало да се жени на шестнайсет. Е нямала е избор защото с милият ми татко кой знае къде са забутали презерватива. Надявам се да нямам съдба като нейната...
-Добре тогава докато си „гледала”, случайно да си забелязала къде ми е униформата?
-Ааъъъ... потърси в спалнята. – каза майка ми и чак от тук усещах как се червенее. Отидох, взех си униформата, която се състоеше от : къса дънкова пола , бяла риза , червена вратовръзка и страхотни ботуши. Не беше лоша само дето всички изглеждахме като близнаци. Облякох се и отидох на закуска, едвам не паднах като видях кой беше долу. Съученикът ми Саске Учиха заедно с цялото му семейство.Леле ама той наистина е яко парче. Но какво за бога правеше тук?!...

3 месеца по – късно.
28 Август



Обичах Лос Анджелис. Слънцето, морето, хората. С Рейчъл бяхме наели малка къща близо до брега. Двете бяхме приети в тамошния университет по изкуствата. С прекрасния си външен вид и ангелски глас, Рейчъл беше перфектна за сцената на Бродуей. Разбира се и дарбата й да лъже като стар циганин, спомагаше. Това беше и мечтата й.
„Ще видиш, един ден за мен ще се снимат биографични филми”. В тези моменти обикновено се засмивах и й хвърлях по един от прочутите самонадеяни погледи на семейство Харуно.
„Скъпа, един ден ще опитам да намеря свободно място в графика си, за да режисирам филма ти. Защото знаеш, такъв талант като моя... всички ще се бият да режисирам идеите им.” Може и да се шегувахме, но с всеки изминал ден започвах да си вярвам все повече, че ще успея в областта, която съм избрала.
Вкъщи обичах да спя до късно, но тук, не знам, може би заради мекото слънце или сутрешния бриз ми допадаше, да ставам към осем и половина, за да се разходя по плажа. Тази сутрин не беше изключение. Белите къси панталонки, тениската с коралов цвят и сивия сутчър, с който се бях загърнала може и да не бяха особено модерни, но за разходка по плажа бяха идеални. Понякога обичах да слушам музика, друг път компания ми правеха единствено вълните в морето. Пуснах любимия си напоследък плейлист на айпода и закрачих боса по пясъка. Вървях и вървях, обикновено разходката ми стигаше до съседния кей, на около 40 минути пеша. Вятърът непрестанно развяваше розови кичури пред лицето ми, които лепнеха по светлорозовия гланц. Вкъщи винаги, когато излизах носех най-малкото спирала и почти винаги черен молив, тук това не беше от такова значение. Познатите ми все още спяха, а тези, които бяха навън или бързаха за работа или бяха съсредоточени в тренировката си. Освен гланца - не можех да се отърся от навика винаги да ми е на устата . След около час и половина почти бях стигнала до нас. Ходех бавно заслушана в музиката, а мислите ми чертаеха всевъзможни сценарии пряко свързани с песента или мелодията. Бях на няколко крачки от нас, когато забелязах, че някой е седнал на стълбите водещи към верандата.
Гаара.
Когато видя, че съм го забелязала се усмихна и се облегна на парапета с ръце пъхнати в джобовете. Носеше винено червена тениска, която идеално очертаваше тялото му, както й тъмно сини дънки, оръфани леко по краищата, поради многото носене. Лицето му ми изглеждаше леко отслабнало, но може би просто така ми се струваше. Не можеше да не забележа, че и той ме огледа обстойно. Когато застанах пред него насочи погледа си към очите ми.
- По дяволите! Апаратът ми е в чантата. Какъв пропуск, Сакура Харуно без грим! Навън!
- Първо Сакура Харуно не винаги е с грим. Така е! – настоях при вдигнатите му вежди. – Второ, изглежда все така прекрасно и без грим.
- Тук не мога да споря.- каза тихо и прибра един непокорен кичур зад ухото ми.
- Та какво правиш тук? – отстъпих крачка назад, не ми убягна кратката усмивката, която се опита да скрие. Мръсника знаеше, че присъствието му ме притеснява.
- Дойдох, на почивка за седмица, две... Дан ми каза къде си. Дойдох да те видя.
- Оу. Ъмм... – е, добре де. Какво се очакваше да кажа тук? – С кой дойде?
- Само аз и Сай. – погледна ме многозначително. И двамата знаехме, че незададеният въпрос беше дали Фелисити е с него. В следващия момент осъзнах какво точно ми е казал.
- Сай значи. – този идиот. Ето каква е била причината за глупашкото му хилене, когато говорихме вечерта по телефона.
- Точно аз, сладурче. – долетя гласът на приятеля ми, който се беше облегнал на рамката на вратата. Широка усмивка огряваше лицето му, когато избута Гаара от пътя си и ме прегърна силно. - Прибери си ноктите коте, помоли ме да не ти казвам. – прошепна в ухото ми, след което ме целуна звучно по бузата. Не ни остави време да реагираме, преметна ръце през раменете ни и ни повлече навътре. Вътре заварих Рейчъл, разположила се на един от столовете, полагаща усилия да държи очите си отворени. Щом ме видя, насочи идеално изпиления си, лакиран в кърваво червено нокът.
- Ти! Разясни на приятелите си, че когато някой се е прибрал в 4 сутринта, не е удачно да го будят пет часа по-късно. – след което се прозя и погледна момчета, които се бяха ухилили на раздразнението й. – А вие. Ти, чернокосия, прави кафе, а ти, с червената коса - Сакура ми е казвала, че можеш да готвиш, заемай се с палачинките.
- Действие! – двамата най-накрая разбраха, че тя говори напълно сериозно и се заеха да изпълняват задълженията си. Мислех да отида за кратко в стаята си, но Сай ме хвана здраво за лакътя и ме заведе да седна до Рейчъл. Понечих да му кажа, че искам да се преоблека, но той се наведе към лицето ми.
„Няма да бягаш сладурче. Наслаждавай се, докато можеш”.
Това бяха думите му. Тогава не разбрах какво иска да каже, а честно казано не се и опитах, него рядко някой можеше да го разбере. През остатъка от времето, Сай пускаше солени шегички, а Гаара го удряше през врата, когато прекалеше. Рейчъл похвали готварските умения на бившия ми, предложи да го наеме за наш личен готвач. Щеше да му даде автограф с нейна снимка, която да може да продадена таблоидите, стане ли известна. Гаара отиде да си вземе апарата и й направи кратка фотосесия, като снимката, на която напалваше цялата палачинка, по негови думи, щеше да обиколи жълтите вестници. Шегувахме се, говорихме си... Накрая просто седнах и се наслаждавах.

- За какво мислиш? – попита ме Гаара. Беше към три следобед и двамата бяхме излезли на кратка разходка. Слънцето не беше толкова силно както в центъра, тъй като бяхме на брега, но все пак горещината се усещаше и тук. Бяхме разтлали суитчерите си на пясъка, близо до морето, но не толкова, че да ни намокри.

- Не е ли това един тривиален въпрос, г-н Сабаку? Кажете на хората не се ли чувствате на място тук? В естествената си среда? - грабнах шепа пясък и я посипах върху тениската му. Очите му се разшириха от изненада, но след това видях в тях познатия блясък.

- Всъщност, г-це Харуно, можете да сте сигурна, че тук се чувствам повече от прекрасно. Най-вече от факта, че намирам толкова себеподобни. – след тези си думи, подобно на мен взе шепа пясък и, въпреки че геройски се борих, успя да я посипе върху косата ми.

- Хей, не е честно, аз не ти пипах косата! – опитах се да звуча сърдито, действително се опитах.

- Не е и честно да коментираш фамилията.

- Е, хайде де, как бих могла да се сдържа. Кой за бога има фамилия, означаваща пустинен... или там каквото беше.

- Не можеш да се сетиш, а? Защо ли очаквах нещо повече от теб. – поклати примирително глава.

- Хей! – ударих го зад врата, а той ми го върна, вярно не много силно, но не беше нужно да го знае. След кратко боричкане отново седнахме, замислено прокарах ръка през косата му, обърна се изненадано към мен.

- Подстригал си се. – неопитното око не би намерило разликата, но твърде много пъти бях прокарвала ръка през косата му, за да не забележа.

- Забеляза, а. Може да се каже.– усмихна ми се и съвсем незабележимо се премести сантиметър по близо до мен , за да ми е по - лесно да го докосвам.

- Като голяма котка си. – казах като за пореден пъти прекарах ръка през меките косъмчета. Той само ми се усмихна и започна разговор на съвсем различна тема. Прекарахме там часове. Толкова отдавна не бяхме разговаряли, почти бях забравила, че освен гадже ми беше и приятел. Дойде залеза, но ние продължавахме да седим така, докато луната не се показа. С явно нежелание и двамата се изправихме, изтръскахме суитчерите си един в друг и се запътихме към къщичката ми. Ръцете ни постоянно се удряха едни в други, докато накрая не посегнах да ги прибера в джоба. Преди да имам тази възможност, Гаара се пресегна и хвана дланта ми. Погледнах го изненадано, но той продължи да гледа напред и да говори. След първоначалния шок се отпуснах и реших, че каквото и да е това, рано или късно ще разбера. Когато се прибрахме не останахме пощадени от шегичките на Сай по повод късното ни прибиране. Седнахме да вечеряме с купа пуканки и чипс на дивана, докато гледахме Скуби Ду. Всички се съгласиха, че е един от най-образователните филми. Преди да си легна, както винаги отворих прозореца в стаята си. Странно колко голяма изглеждаше луната, настанила се върху морето, като върху сребърен поднос. Легнах си, завивайки се с тънкия чаршаф. Трудно е да опиша колко нелепо щастлива бях. Сякаш нещо се беше настанило в гърдите ми и се опитваше да излезе. Не съм очаквала, че присъствието на Гаара ще ме направи толкова щастлива, защото спомените и вината все още намираха място в сърцето ми. Усмихвах се като пълна глупачка, въртях се в леглото прегърнала възглавницата, мислите ми бяха заети с планове за утрешния ден когато най – накрая заспах.
Следващите три дни бяха меко казано вълшебни. Четиримата излизахме, забавлявахме се с Гаара сякаш никога не бяхме преставали да бъдем приятели. Всичко беше перфектно... дори и втората ни първа целувка.

Разходката по плажа следобед бе станала наша си традиция. Слънцето беше почнало да залязва, когато решихме да си ходим. Тъкмо се бяхме запътили към вкъщи, когато телефонът ми звъна. Рейчъл искаше да вземем пържоли, които Гаара да сготви. И тя като останалите ми роднини се беше влюбила в готварските му способности. Двамата се запътихме към асфалтирания път и малките магазинчета от страни осветяваха нощта. Шумове, разговори, пищящи деца, много захарен памук. Когато излезе от магазина, усмивката му стана огледална на моята, когато видя огромния захарен памук в ръката ми. Откъснах парче и му го подадох в устата. Повървяхме още малко, когато изведнъж спря, подаде ми торбата с пържолите и се запъти към една от сергиите.
- Ти ми взе захарен памук - мъжкият кодекс гласи, че трябва да получиш нещо от мен.
- Всъщност го взех и за двамата, но щом мъжкият кодекс гласи така, коя съм аз, че да споря? И сега какво, ще спечелиш диаманти, с които да се накича като ловиш гумени патки? Интересна идея.
Пет минути по-късно и 10 хванати патки, бях горда собственичка на малък метален пръстен изобразяващ две преплетени нишки.
- Харесва ли ти? – попита ме той докато ми го слагаше.
- Менте е. - вдигнах ръката си така, че светлините да се отразят в него, след което погледнах Гаара усмихната. Бях сигурна, че всички емоции са изписани на лицето ми. – Обожавам го.
- А ти се подиграваше на патките. Колко пъти съм ти казвал, красавице, не ме подценявай. - засмях се и за пръв път аз бях тази, която го хвна за ръка. Това леко го изненада, но не мисля, че усмивката, която последва можеше да бъде по-широка. – Да се прибираме, красавице.
Ходехме бавно, което ще рече, че пътя до нас отне доста повече време. На петнайсет минути от къщичката ми започна да капе.
- Сигурно се шегуваш! – простенах аз.
- Какво има това е малко дъжд. О, забравих гримът, нали? Нали носеше водоустойчив , за да бъдат избегнати такива случки.
- Носех. Но тук е Ел Ей, за бога! Вали 40 пъти годишно! Точно сега ли му беше времето?! Хайде, побързай! – хванах ръката му и се затичах напред. Едва успях да направя и две крачки, когато ме спря.
- Знаеш, че е безмислено и да тичаш. Така и така ще свършиш като прегазена котка.
- Много мило. Ето, на! - изписках, за няма и две минути беше започнало да вали като из ведро. – Какво чакаш? На теб може и да ти е приятно да седиш под дъжда ухилен като глупак, но това не важи за мен.
- Помня, че въпреки на моменти трудния си характер, ти си голяма романтичка. Всички онези сълзливи филми и сцените, които така обожаваш биха били съвсем обикновени без музиката или фалшивия дъжд.
- Какво общо има това? –сърцето ми заби учестено, когато се доближи до мен. Изведнъж зарови из джобовете си и извади слушалките за телефона си. Включи ги към него и напъха едната слушалка в ухото ми.
„Винаги съм те мислела за по-умен от това Гаара, що за идиот трябва да си, за да извадиш телефона и слушалките на дъжда.”
Беше ми на езика, но кой знае поради каква причина си остана само мисъл. Изведнъж в ухото ми зазвуча пияно. Красива мелодия. Отне ми секунда да се сетя, че това е една от композициите на баба ми. Любимата ми. Усетих дъхът му до лицето си. Вдигнах поглед към него, той само се усмихваше и ме изпиваше с поглед, без да отделя очи от моите се наведе да ме целуне. Бях забравила какво е чувството. И ето я и нея, моята перфектна романтична сцена . Вечер е, зад нас са светлините на града, дъждът вали като из ведро и напоява дрехите ни. А аз съм там, по средата на пътя с момчето, което сякаш винаги ще обичам. И дори има музика.

Когато се прибрахме бяхме стабилно намокрени. Лампите вътре бяха загасени. На масата имаше бележка гласяща, че Рейч и Сай са излезли да намерят, храна, защото очевидни ние сме решили да ги уморяваме от глад.
Обърнах се към него с идеята да му кажа нещо, не помня какво... Нямах възможноста, да кажа каквото и да било. Той ме притисна към себе си и ме зацелува с онази страст, която бях усетила да сдържа на улицата. Поведох го към стаята си като не отлепях устни от неговите. Все още прави до леглото продължихме да се целуваме, докато той пъхна ръка под блузата ми и разкопча сутиена. Целувките му продължиха от врата към ключицата ми.След което побърза да се отърве от мократа ми блуза. И аз не останах по-назад. Събличахме се със страст, която отдавна не бях изпитвала. Голи на леглото, целувахме телата си, галехме се, сякаш ни е за последно. Всичко беше като в сън. Дъждът навън продължи да плющи по прозореца до сутринта... или поне аз така мисля. Не помня колко точно пъти посегна към мен в онази нощ или по-скоро, аз към него. Но помня, че се чувствах сякаш сме не двама ами един човек.
По някое време вечерта лежахме прегърнати и си говорехме.
- Ами Фелисити? – дори не съм сигурна как се сетих за нея.
- Знаеш как да подбираш темите в леглото красавице. – каза Гаара и целуна кокалчетата на пръстите ми.
- Сериозна съм.
- С Фелисити се разделихме преди две седмици. Не си подхождахме.
- Тя те обичаше, сигурна съм.
- Тя мен да. - гласеше отговорът му, след което отново започна да ме целува и забравихме разговора си...
Останалите пет дни минаха неусетно. Толкова бях щастлива. Сай не спираше да ме подкача да сме малко по-тихи, че иначе съм щяла да му купувам тапи за уши. Излизахме, плувахме, скачахме от рифа. Говорихме по телефона с някои от приятелите си.
От Наруто разбрах, че Гаара ходил да го посети и него. А също така – Карин, Дан, Темари, Ино и може да се каже до Саске, тъй като той беше с нея, както и до други негови приятели.
- Ти какво, да не си правиш околосветско пътешествие с нас. – бях се сгушила в него на дивана.
- Ммм, може да се каже. – каза и ме целуна.
- Искаш ли да се разходим?
- Не е ли малко рано?
- Не ми се седи тук, хайде деее.
- Малко съм уморен, нека да изчакаме малко.
- Винаги съм се чудила как телевизора предизвиква такава умора.
- Ти ме уморяваш. – засмя се той и захаша ухото ми.
- Ау! Напоследък май се си уморен, да не би да остаряваш старче? – пошегувах се аз.
- Да май това ще е причината.
- Сигурен ли си , че всичко е наред? Не че искам да оспорвам мъжеството ти или да се правя на майка орлица, но ми изглеждаш... слаб.
- Ти току-що слаб ли ме нарече?! – стори ми се, че се забави преди да ми отговори, но, когато започна да ме гъделичка съвсем се отплеснах.
Същия ден вечерта както ни беше станало навик се бяхме прегърнали в леглото и си говорехме.
- Трябва да си сравним програмите за университетите. Всъщност аз така и не попитах къде те приеха. Гаара?
- Няма да ходя в университет. – след кратко мълчание каза той.
- Моля?!
- Слушай, дай да не говорим за това. – започна отново да ме целува, но го отблъснах, този път номера нямаше да мине. Повдигнах се на лакът и го погледнах.
- Как така няма да ходиш, никъде ли не те приеха?
- Приеха ме.
- Тогава?
- Какво тогава?
- Господи, колко мразя като правиш така. Какво толкова е станало? Толкова ли не можеш да ми кажеш? Това съм аз, за бога! – усещах, че повишавам глас. – Гаара!
- Мъртвец не може да посещава занятията , това отговаря ли на въпроса ти?
- Моля? За какво говориш? Първи април отдавна мина...
- Не се шегувам Сакура. – когато не му отговорих, а просто седях и го гледах той ме придърпа към себе си и ме прегърна. – Рак на белия дроб. Когато скъсах с теб миналата година разбрах, че съм болен и тогава се справих, но... наскоро се върна. Даже и този път да се справя, пак ще се появи. Това казаха лекарите. А и вече съм в последна фаза, ще ми трябва чудо, за да ме спаси. Затова... - досега равният му глас пресекна - ... затова, отидох да се сбогувам с останалите. Затова скъсах с Фелисити - не тя беше момичето, с което исках да прекарам последните си дни.
- Сай знае ли? – странно защо дори не можех да се разплача. Говорех все едно отдавна вече знаех прогнозата.
- Знае от самото начало. – и нищо не ми е казал?
- Сакура...
- Сигурен ли си, че няма никакъв шанс?
- Напълно. Ти..
- Нека да спим. Само искам да заспя.
- Добре. – каза тихо в ухото ми и ме прегърна колкото се може по силно.

Сутринта станах по-рано за разходката си. За няколко секунди се загледах в него, след което излязох. На входната врата ме чакаше Сай.
- Чух, че някой стана в стаята ви.
Не му казах нищо, хванах го за ръката и излязохме на плажа. Ходихме и ходихме, даже по-далеч от обикновено. Не беше нужно да говорим, или поне аз не трябваше. Винаги съм се възхищавала на умението на Сай да чете по лицето на човека и в този момент това ми беше от полза. От време на време правеше по някой забавен коментар, който ме караше да се засмея.
- Обичам те сладурче, но той ме помоли да не ти казвам. – каза изведнъж Сай.
- Бясна съм ти и те разбирам.
- Ясно, разбрах логиката. – подкачи ме той. Но някак си, имах чувството, че говори напълно сериозно.
Когато се прибрахме си говорехме напълно нормално, сякаш нищо не се е случило. Нещо ме наведе на мисълта, че Рейч, също вече е осведомена, по начина, по който ме прегърна. Ядосвах се. Защо, за бога се притесняваха за мен? Не аз бях тази, която се нуждаеше от помощ. По някое време изпратихме Сай и Рейч до магазина, а аз се заех да мия чиниите останали от обяда. Почти не бях разговаряла с Гаара или поне не толкова. Бавно и методично прокарвах гъбата по бялата купа.
- Сакура?
- Дам? – обърнах се с лека усмивка към него.
- Спри за малко да поговорим.
- Какво има да се говори? – усмивката не слизаше от лицето ми. Но все пак спрях водата и махнах ръкавиците.
- Просто... държиш се странно.
- А , значи имам точно определен модел, по който трябва да се държа ли?
- Не казах това.
- Ами? – по някаква незнайна за мен самата причина очите ми започнаха да се пълнят със сълзи. – Какво точно имаш предвид? – не му оставих време да ми отговори. – Просто... -първата сълза - просто... - втора- не... – по дяволите – не искам да умираш. Не е честно. Просто не е честно. – вече, откровено казано, плачех като малко дете. Не можех да сдържам хлиповете си, колкото и да исках. Гаара се приближи и ме заведе до дивана, където ме прегърна, а аз се опитвах да си довърша изречението. – Просто не искам да умираш. Обичам те. Кажи ми,че това е някаква тъпа шега. Кажи... кажи ми.
- Стига. – галеше ме по гърба.- И аз те обичам. Е, ако не друго то поне действително няма да си отида без да съм го изпитал.
- Сега ... не му е времето... да се... да се шегуваш. Не, честно, не е.
- Знам, знам.
Не знам след колко време ме отнесе в спалнята, знам само, че се събудих от хриповете му. Скочих от леглото и извиках Сай. За около 15 минути стигнахме до болницата. Лекарите му дадоха най-много шест часа. Често се случвало, казаха, за една седмица болните да се чувстват добре, а после... Казах им, че съм му годеница и останах в стаята му. Легнах до него, а той ме прегърна през рамото. Сай и Рейчъл се настаниха във фотьойлите. Първоначално разговаряхме за миналото, Рейч нямаше какво толкова да каже, освен унизителни случки като съм била на седем. По някое време влезе докторът. Гаара беше пълнолетен и имаше право да поиска евтаназия, която за моя изненада беше позволена в Ел Ей. Което беше и по-добрата идея, поне нямаше да се мъчи повече. След като изключи апаратурата, която го поддържаше лекаря излезе от стаята. А аз останах при него. Повтарях му, че го обичам. След около 20 минути, се унесе, но знаех, че ме чува и продължавах да му го повтарям.
-Обичам те. Обичам те. - почти два часа по-късно и последните хрипове излязоха от гърлото му. Разплаках се. Просто не можех да спра. Ако беше някой филм или книга, знам ли? И главната се дърпаше така, както аз се дърпах на Сай, щях да си помисля , че преиграва, но колко по-различни са нещата всъщност.
„Няма да бягаш сладурче. Наслаждавай се, докато можеш”. “Наслаждавай се, докато можеш”, колко често си спомнях тези думи в следващия месец...

Лос Анджелис, Калифорния
06 юли; 5 години по-късно...



- Сакура донеси ми капучино и гледай този път да е топло! И под топло не разбирай горещо, но под топло разбирай повече от студено! - режисьорът на първата ми продукция отново даваше нареждания. Бях стажантка при Сакраменто СанСан от четири месеца. С него имахме дълга история. Преди шест месеца докато изнасяше лекции в калифорнийския университет по филмови изкуства без да искам си излях капучиното... върху онази му работа. А то беше много, много горещо. От тогава човекът ме мрази откровено, но пък е най-добрия режисьор. Когато ме видя преди четири месеца пред вратата му с молба да ме вземе за стажантка, започна да се кръсти, да си плюе в пазвата и да тича в кръг. Общо взето за него бях като Сатаната, а Сакраменто беше доста набожен. Това не го спираше да използва богатия си речник пълен с псувни и и странни изрази. Та, със Сакраменто ме запозна продуцента на сегашната продукция. Джулиан Андре ле Мерсие беше французин от знатно потекло. Мисля, че имаше някаква връзка с разни бивши френски кралици. С русата си коса, светла кожа, синьо-зелени очи и неустоимо тяло той бе като магнит за жени. И ми беше гадже... От две години. Запознахме се в една прекрасна утрин в хотелска стая. Явно го бях ударила на живот. Та, запознахме се и започнахме да се виждаме често. Понякога преспивахме, друг път просто си говорехме. Предимно бяхме приятели, но с някои привилегии. Той беше толкова красив, че изведнъж ми се прииска да ми направи бебе... много бебета всъщност. Но решихме, че е рано. Но да се върнем на ставащото в онзи миг.
- Добре де, добре! Знам какво е топло! - озъбих му се аз и хвърлих тефтера, в който си записвах на масичката до стола ми.
- О, сигурен съм, че знаеш! - отяде ми се и Сакраменто, но спорът не продължи. Заех се да изпълня поръчката му като не пропуснах да се изплюя в кафето му. Може и да беше най-добрия режисьор, но беше най-големия дявол, който познавах. Колкото и да е срамно да си призная, Сакраменто бе по-проклет дори от мен.
Занесох му капучиното и му се усмихнах с мила, мазна усмивка. Той ме изгледа подозрително и отпи от напитката. Изчака малко и кимна. Това означаваше, че е задоволително. Интересно защо започва да приема кафето си едва тогава, когато започнах да плюя в него...
***
- Разбра ли Сакура?! Не можеш да ми даваш съвети докато снимаме! Изобщо не можеш да ми даваш съвети! Аз съм режисьорът, не ти! Разбра ли?! А ако не си, можеш да хващаш пътя! - да бе! Ще му се да се махна, но нямаше да му доставя такова върховно удоволствие. Преди да кажа нещо нечий ръце ме обгърнаха изотзад и бях притисната до здраво, мускулесто тяло.
- Сакрамето. Малко по-леко с mon chaton*! - след думите си Джулиан захапа леко ухото ми, а аз изстенах. Режисьорът изсумтя, но все пак не коментира нищо повече - едва ли искаше да загуби продуцента си. Едва се стърпях да не му се изплезя. Уж беше много строг, но появеше ли се Джулиан подвиваше опашка. Със задоволство се обърнах и целунах демонстративно гаджето ми. От някъде се чу да си намерим стая и май щяхме да последваме предложението.
***
Е, добре де... С какво бях заслужила този бог в леглото, бог в киното, бог в кухнята?! Просто... такава несъвършена грешница като мен не можеше честно да си има един такъв уникален екземпляр. Но честно казано не възразявах. След като... измачкахме чаршафите, да кажем, Джулиан отиде до кухнята и се върна при мен с поднос с френски кроасани и айс кафе. Стана ми смешно как се правеше на галантен джентълмен при положение, че беше чисто гол... Щом се настани до мен, сложи подноса на нощното си шкафче и ме целуна. Пръстите му галеха голият ми корем, карайки ме да се кикотя леко. Протегнах ръка към подноса, но той я хвана и сплете пръстите ми със своите.
- Е, защо ми донесе кроасани, след като не ми даваш да си взема?! - изпротестирах отдръпвайки се от него. Той се засмя и сложи подноса в краката ми. Увих чаршафа около гърдите си и се заех с почти вечерята си... Кафе можех да пия по всяко време... особено айс. Стон на блаженство се откъсна от гърдите ми. Не бях яла почти нищо цял ден. Всъщност от шест сутринта го карах на малко пакетче фъстъци и половин бутилка вода.
- Днес стария дявол беше по-страшен от друг път, а? - сепнах се от казаното, за пореден път отбелязвайки колко красив беше гласът му. - Всъщност с какво се провини?
- Казах му, че ако камерите снимат под друг ъгъл усещането ще е по-голямо, но той естествено дори не ме и изслуша докрай. - поклатих глава и довърших първия кроасан.
- Красавице, нали знаеш, че винаги можеш сама да си направиш филм? Аз съм зад теб. Не е нужно да търпиш Сакраменто... - вдигнах пръст и го размахах пред лицето му.
- А-а, не! Той може и да е проклетия, но е най-добрия в бранша! Трябва да попия всичко, което прави. Искам да съм по-добра и от него, а за това трябва да знам абсолютно всичко за работата му. - впивайки очи в неговите обясних. Знаех, че Джулиан лесно можеше да финансира филма ми, да сключи договори и продукцията ми да стане реалност. Обаче все още се чувствах не съвсем опитна, а исках първият ми филм да бъде хит. Може би имах високи изисквания и непостижими мечти, но знаех че ще ги постигна.
- Както искаш, chaton. - сви рамене и махна подноса с все още недоядените кроасани. Трябваше да призная, че огромния ми апетит ни най-малко не бе развалил фигурата ми.
Тъкмо бях готова да протестирам когато устните му отново се озоваха върху моите. Джулиан се провеси над мен, а ръцете ми се озоваха в меката му, руса коса. Явно следваше втори рунд... или трети, кой ти ги броеше...
***
След като се наситихме един на друг с Джулиан решихме да отидем на кино. Влязохме на първия филм, който видяхме... беше приключенски, но се оказа страшно добър. Ставаше въпрос за някакаво съкровище скрито в една мексиканска планина. Не знам по каква случайност, но филмът беше режисиран от Сакраменто. Отново се удивих на прекрасната му режисура и разбира се на филма, който се бе превърнал в хит. Малко му завиждах, но се надявах, че въпреки проклетия си нрав все пак ще науча нещо от него.
Когато филмът свърши с Джулиан решихме да се приберем пеша. Живеехме заедно от година и обичахме да се разхождаме из нощен Ел Ей, а после да се приберем и... .
Точно излязохме от киното и се присетих нещо.
- Хей Мерсие, хайде да отидем до Мексико! - не знам от къде ми хрумна, но беше щуро защото и двамата имахме работа. Относно обръщението - много обичах да се обръщам към него по фамилия. Тя беше толкова... френска, а този език беше невероятно мелодичен.
- Mon chaton, луда ли си? - засмя се и ме прегърна през кръста. - Въпреки че можем да минем по пътя и през Франция. - ощипа ме по дупето и след като изписках се засмя.
- Защо ли си мисля, че не говориш за държавата... - пернах го по ръката и все така прегърнати се заклатушкахме по тротоара. Смях се на перверзните му шегички и когато прекаляваше го первах през ръката или го скастрях с думи, но все така смееща се. Още не бяхме отминали сградата на киното когато пред очите ми попадна не кой да е, а именно... Саске Учиха.
- Обаче ако го направиш ти гарантирам, че... - замлъкнах щом очите ни се срещнаха. Спрях и Джулиан се принуди да последва примера ми. Изпсува на френски, за дето за малко не се бе спънал и ме погледна.
- Здравей, Сакура. - гласът му бе станал още по-плътен и от преди. В този миг се сетих, че Джулиан е до мен. А ако някой ми кажеше какво се прави в подобна ситуация щях да го поздравя. Обаче аз не знаех, за това просто зяпах тъпо в Саске надявайки се, че просто съм прекалила с пуканките...


* mon chaton (от френски ) - моето коте

- Сакура, няма ли да ме представиш? – сепнах се при гласа на Джулиан. И той, и Саске ме гледаха очаквателно, явно за твърде дълго се бях отнесла. Обвих ръка около кръста на Джулиан и с широка усмивка погледнах Саске.
- Джулиан, това е Саске. Бяхме съученици. – двамата протегнаха ръце да се здрависат. Погледът на Джулиан беше отчасти развеселен, отчасти изненадан. Бях му разказвала за Саске и Гаара и как прецаках всичко. По това време не бях очаквала с него да се задържим толкова време. Освен това исках да съм честна. Кой знае кога истината щеше да изплува. В сериалите винаги ставаше така, затова и се презастраховах. В сериалите винаги наставаше и неудобна тишина, затова побързах да кажа нещо.
- Какво правиш тук? Дан каза, че си го посетил миналата седмица в Ню Йорк.
- Да минах оттам. Ел Ей е последната дестинация от турнето ми. – уточни той. През изминалите години Саске беше успял да осъществи мечтата си. Постигна успех още с първата си книга , но втората - „ Кома” го изстреля на върха. А, за да станат още по – забавни нещата Джулиан му беше фен.
- А аз си мислех, че ми се привижда. Ти си Саске Учиха – писателят. Вкъщи имам и двете ти книги, а кориците им са огънати в краищата от препрочитане. Mon chaton също много ги харесва. – добави лукаво Джулиан. Зяпнах го невярващо и не можах да повярвам на ушите си. Да не би току-що гаджето ми да каза на онзи, с когото от части бях изневерила на „Момчето”, че се интересувам, по какъвто й да е начин от него?! Да няма логика, но пък и Джулиан не беше точно логичен човек.
- Да, не бяха лоши. – смотолевих и ощипах „гаджето си” по задника. Усмивката, на който стана още по-голяма.
- Радвам се. – отвърна Саске и ъгълчетата на устните му се извиха в познатата саркастична усмивка. – Мнението й е важно за мен.
- Та... ние трябва да тръгваме. Радвам се, че се видяхме. – отделих се от Джулиан и го прегърнах леко, за не повече от секунда. Разделихме се и всеки пое по пътя си. А аз не преставах да се чудя, как е възможно едно малко докосване през дрехите да предизвика такива чувства.
***
Усещах топлината на устните му, пътуващи с целувки по врата ми . Стигна до ухото, като го захапа леко. А това малко движение беше достатъчно да събуди тялото ми за живот. Извърнах се със стон към него, като започнах да разхождам ръце по твърдите мускули на гърдите му. Перфектно. Ръцете му пареха кожата на бедрата ми, когато набра нощницата и бавно, бавно прокарваше пръсти по вече зачервената кожа. Средата на нощта виждах единствено сянката му. Прокарах ръце през косата му – мека и гладка. Придърпах го към себе си за целувка . Устните ни не се отделяха едни от други, като ръцете му, които продължавах да изследват тялото ми. Когато прекъснахме целувката явно вече бях привикнала към тъмнината, защото лесно можех да различа фигурата върху мен.
- Обичам те. - прошепна в ухото ми. Сърцето ми се „разтопи” при думите му. Обхванах отново в ръце главата му с идеята да му отвърна със същото. Доближила лице до неговото разпознах човека в сянка. Саске. Същото онова красиво лице, което познавах от както се помня. Възмъжало, но все пак същото.
- Обичам те. – гледах го в очите, докато го казвах и за пореден път долепих устни до неговите.
***
Остър звън ме накара да скоча в леглото. Озърнах се за кратко и инстинктивно посегнах към телефона на нощното шкафче.
- Надявам се, че те събудих, любов. – прозвуча мекия глас на Джулиан.
- А, да няма проблем. – прозях се. – Чакай малко, как така си се надявал?- добавих асимилирала факта, че предишното изречение не беше извинение за ранното обаждане.
- Слънцето отдавна изгря и...
- Осем часът е! - изписках в слушалката.
- И смятам, че би трябвало да се насладиш пълноценно на такъв хубав слънчев ден. – звучеше все така спокоен и весел, игнорирайки ръмженето ми. Слънчев ден – що за довод да ме събуди в ранни зори?!
- Не се ядосвай, mon chaton. – смееше се той. – Следващите седмици ще са натоварени, а каза, че имаш да пазаруваш и да попишеш малко по сценария. А и, ако не се лъжа, май искаше да дочетеш една книга, докато имаш време.
- Ясно, ясно. – разтърках очите си и опитах да прекарам пръсти през лястовичето гнездо в главата ми. – След около час и половина ще съм ти благодарна. Затова и не се обиждай, ако ти пожелая да те стъпче магаре и лама да те наплюе.
- Страшни проклятия наистина. До след няколко часа, mon chaton. – затвори телефона преди да кажа каквото и да било.
Оставих телефона на нощното шкафче и се проснах по гръб на леглото. Втренчих се в белия таван сякаш там ще намеря отговорите на всичките си въпроси. Усещах лек студ по стъпалата си, но слънцето грееше през огромни прозорец и лъчите му падаха върху лицето ми. За пръв път се замислих, че с Джулиан почти не си казвахме, че се обичаме. Казвала съм му го един-два пъти, както и той на мен. Но...звучеше повече като привързаност между близки приятели, а не любовници. Което не означава, че няма страст, но...някак си чувствата сякаш не са на първо място във връзката ни. Ох, дрънках глупости. Така де мислех си глупости. Даже сама не можех да разбера нелогичните си твърдения. Саске е виновен. Неочаквано ме напуши смях при мисълта, че и преди дори и пръста да си изгорях щях да намеря начин него да обвиня. Години по-късно нещата бяха същите.
Два часа по-късно се бях разсънила напълно и готова за подвизи. След краткия сутрешен душ, кафето и кроасана с шоколад, оставен ми от Джулиан се облякох, сложих си грим и излязох. Бях свикнала мъжете да ме заглеждат по улицата, но днес интереса беш по-голям от обичайното. Носех любимите си токчета със златни каишки, над които красяща глезена ми блестеше обикновена златна гривна. Бялата рокля би изглеждала обикновена, ако не бяха широките, като на принцеса ръкави. Рокля осеяна със златни нишки, карайки я да изглежда вълшебна. Но това, което ми харесваше беше колко добре изглеждат гърдите ми в дълбокото триъгълно деколте. Особено, когато биваха украсени от златна верижка, на която се поклащаха малки златни крила с миниатюрна перла по средата. Бях събрала с шнола част от кичурите, които представляваха бретона ми, което още повече откриваше лицето ми. Дори гримът ми беше повече от обикновено. Обичам да изглеждам добре, това е всичко. Повтарях си го докато излизах от апартамента, докато обикалях магазините. Продължавах да си го повтарям и докато отивах към будката със сладоледа.
- Един шоколадов и един ментов, моля. – поръча мъжа пред мен. Гласът му ми се стори познат, но бях твърде отнесена в мисли, за да обърна по-голямо внимание. Понечих да пристъпя напред, когато му дадоха поръчката, но за моя изненада той ме дръпна настрани и набута ментовия сладолед в ръцете ми. Единствената мисъл, която занимаваше главата ми беше – „Колко глупава трябва да съм, че да не го разпозная” . Защото дори и с бейзболната шапка, бялата блуза и протритите джинси беше трудно да сбъркаш Саске Учиха.
- Ти и в чувал би изглеждал добре.
- Благодаря. – по дяволите бях го казала на глас. В момента, в който ухиленото му лице изникна пред мен се сетих за съня си.
- Сакура, добре ли си? – изненадващо за него, но в гласа му май действително прозвучаха загрижени нотки. И нищо чудно, цялата бях почервеняла. Сигурно всичката кръв се бе стекла в лицето ми.
- Да, да, нищо ми няма. Аз... благодаря за сладоледа. – хвърлих му един поглед, за да се уверя дали действително е за мен.
- Моля, моля. – брей Учиха можел и да е любезен. – А сега какво ще получа в замяна? – връщам си думите назад.
- Благодарността ми.
- Тя се подразбира. Май предпочитам... разходка в парка. – как не бях забелязала колко са блестящи очите му на слънчевата светлина.
- Ами...- е какво пък. Не се бяхме виждали отдавна. – Добре.
За моя изненада се забавлявах през цялото време с него. Бях забравила колко забавен и самоироничен може да е. Обичах тази черта в хората, да не се притесняват да се надсмиват над себе си. Паркът беше огромен, а с него и не бързахме. Звукът на тежко стъпващите му кецове и тракащите токчета на обувките ми ни съпровождаше през целия ден. Вятъра развяваше косата ми в различни посоки, но вместо да се ядосвам се смеех. Освен това, той винаги махаше кичурите коса полепнали по лицето ми. Не можех да разбера как след толкова време чувството, приличането, когато бях около него не се беше променило. Дори напротив – беше се засилило. Когато се уморихме приседнахме на пейка сгушена между две големи дървета. Беше онзи тип – нарочно изработени сякаш са счупени по средата, за да може влюбените да се плъзнат един към друг. Изчервих се като ученичка, когато усетих бедрото на Саске до моето. На него сякаш не му правеше впечатление, продължаваше да си говори най-спокойно.
- Колко още смяташ да останеш тук? – попитах го.
- Мисля да остана още известно време. Разглеждам къщи около плажа.
- Искаш да се нанесеш тук?
- Да. Нещо против? Обичам да пиша сутринта или следобед, и соленият мирис на водата да достига до мен.
- Не, нямам нищо против. – отвърнах му с насилена усмивка. При което той се засмя.
- Кой да предположи, че ще трябва да минат няколко години, през които не сме се виждали, че да спрем да се караме на всяко изречение. – засмя се той.
- Защото сега се караме през две ли?
- Все е някакво подобрение. – опита се да си придаде сериозно изражение. Постояхме така около десет минути. Допряли тела, спокойни, гледащи навсякъде другаде освен един към друг.
- Трябва да тръгвам. – станах от пейката и го погледнах с лека усмивка. – Радвам се, че се видяхме. Ти... напомни ми за миналото, което понякога ми липсва. Приятелите, семейството ми, дори и ти. – добавих през смях.
- Както и Гаара. – каза тихо Саске.
- Както и Гаара. – независимо от времето, което минаваше споменът за него оставаше все така жив. Отправих му още една усмивка и се запътих към края на парка. Уж вървях към апартамента ни с Джулиан, но кой знае как се озовах на прага на старата ни къща с Рейч. Изкачих се по малките стълбички и зачаках братовчедка ми да се прибере, тъй като си бях забравила ключа. Стоях там и я чаках като си мислех, че цялото контене днес беше, ако случайно срещна Саске. Да съм красива пред него, за него. Но сега в тази къща неминуемо се сещах за Гаара. Както всеки път, когато се сетех за времето, когато бяхме все още гимназисти.

Рейчъл се появи почти в полунощ, а аз отдавна бях заспала облегната на стълбите. Събуди ме с разтърсване и едва ли не изпадна в паника. Едвам я навих, че не се нуждая от изкуствено дишане. Прегледа ме за рани няколко пъти и накрая седна до мен на стълбите.
- Да не би със секс бога да сте имали скандал? - мда, сред жените Джулиан бе известен с това си прозвище.
Поклатих глава с отрицание. Изсумтяването й ми подсказа, че трябва да изплюя камъчето ако не искам тя да изкара скалата.
- Видях Саске. Два пъти. - ако имаше сок в устата й щеше да го изплюе. Стана рязко, извади ключа, отключи и ме завлече в къщата. Едва ли не ме метна на дивана и застана до мен с любопитен поглед.
- И-и?
- Видяхме се пред киното докато бях с Джулиан. Запознах ги, а днес ме черпи сладолед. Ментов. - Рейч въздъхна замечтано. Имах чувството, че винаги бе харесвала Саске.
- Ех, все едно сте правили духовен секс. - пернах я по ръката и двете се засмяхме.
Потънахме в тишина за известно време. Спомних си как преди години седях на същия диван с Гаара... докато той умираше. А дори и тогава не спирах да мисля за Саске. Най-вероятно той беше и щеше да си остане голямата ми, детска и непринудена любов /въпреки че да си признаем, доста се попринудихме всички/. От друга страна Гаара сякаш бе сродната ми душа. Разбираше ме и винаги знаеше какво точно трябва да направи. Може би това, че Саске нямаше ни най-малката представа как да се държи пред мен ме бе привлякло. Тогава бях тинейджърка искаща единствено нещо диво и непонятно. Добре де... а защо продължавах да го искам?
- Той ми липсва. - въздъхнах и разтърках очи. Бях уморена от мислите, които си забранявах, а те бяха доста.
- Саске ли? Спокойно де, вече е тук. - погледът ми и подсказа, че не става дума за Саске. Рейчъл стана и започна да бърбори нещо за пуканки и филм. Откакто Гаара бе умрял тя всячески избягваше темата за него, вероятно за да не се чувствам зле. Братовчедка ми изчезна в кухнята докато мърмореше нещо под носа си.
Чувах пукането на пуканките в микровълновата. Чувах отварянето на колата и сипването по чашите. И в следващия миг просто бях заспала.

***

Досадното кукуригане на петел пронизваше тъпанчетата ми с пълна сила. Новият ми рингтон имаше за цел единствено и само да ме буди от дълбоките сънища, в които изпадах (помня, че една сутрин Джулиан реши да ме събуди с малко... кхм, секс, но той човекът си ме целувал, а аз даже съм и похърквала; нито дума за тази история!). Изпънах ръка настрани с решението да се протегна, а след това и да се обърна. В следващия миг красивото ми лице срещна твърдият, недружелюбен под. Изцвилих от болка и се опитах да стана, но се бях омотала в чаршафи. Телефонът ми не спираше да звъни. Най-сетне отворих очи и се огледах изненадано. Не бях вкъщи. Бях у Рейч. Изведнъж си спомних за снощи... Братовчедка ми сигурно беше бясна, за дето заспах по средата на всичко.
- Мамка ти! - извиках и се пресегнах за телефона. Явно бях паднала между дивана и холната масичка. Не върху килима, а върху дъбовия под на любимата ми братовчедка. По нос.
Натиснах зелената слушалка и скръцнах със зъби.
- Да! - почти изкрещях, а след момент съжалих разбирайки, че е Джулиан.
- Mon chaton! Добре ли си? Къде си, как си? Ако трябва откуп ще им дам колкото искат! - нямах ни най-малка идея какви ги бръщолевеше тоя.
- Какви глупости говориш, по дяволите?! - много се изненадах от напрегнатия му глас. - В Рейчъл съм.
- Слава богу! Така ме изплаши! - усетих облекчената му въздишка и най-сетне се изправих на крака.
- Съжалявам, снощи съм заспала тук. Не се притеснявай. - разтърках очи и в ума ми изникна нещо. Нещо много, много важно.
- Добре, ако искаш ще... - започна Джулиан, но го прекъснах развълнувано.
- Хей, знаеш ли, трябва да затварям. По-късно ще се видим - трябва да поговорим.
Затворих телефона без да изчакам отговор, въпрос или просто "чао". А сега, сега трябваше да се обадя на Саске. Беше ми омръзнало да се появява от никъде и да обърква мислите ми тотално. Този път аз щях да съм първа, аз щях да го объркам (или както по-късно стана - побъркам ;д).
Веднага намерих името му в телефона си и бързо го набрах. След няколко позвънявания се включи гласовата му поща. Поколе*ах се дали да оставя съобщение, но в крайна сметка го направих.
"Хей, Саске, аз съм, Сакура. Моля те, когато можеш ми се обади - важно е... Чао."
Едва ли можех да оставя по-тъпо съобщение, но онова, което бях оставила в десети клас на Ино, след като се бях напила и говорех като Дъмбълдор, все още водеше в класацията.
След няма и 5 минути петелът изкукурига или иначе казано, получих смс (обичах го тоя петел ;д).
"Charley's Bakery, след 30 минути, ела гладна. - Саске"
Ъх, че странен смс!
Щом очите ми зърнаха името на сладкарничката коремът ми изкъркори в съгласие с чернокосия. По дяволите! Дори вътрешностите ми бяха на страната на Саске. Гадост!
Изстрелях се към банята, после се облякох, оправих се и след 40 минути излязох от къщата на Рейчъл. Надявах се, че няма да ми се разсърди, за дето бях заела една от сладките й роклички. Надявах се и, че Саске няма да ми се разсърди, за това, че закъснявах.
~~~~~ ~~~~~ ~~~~~
Пекарната на Чарли бе едно от любимите ми места в Ел Ей. Намираше се почти на самия плаж, а ако човек седнеше отвън можеше да чуе вълните или да усети океанския мирис.
Саске седеше на една от външните маси. Самата маса бе сгушена в ъгъла сред увивни цветя и естествени палми в саксии и предлагаше уединение. Погледът му бе доста отчаян, но след като ме видя видимо се оживи. Стана и ме прегърна, което ми се стори неловко. Прегръдката му обаче не продължи дълго и след като се отдръпна от мен и двамата седнахме.
- Е, защо ме извика тук? - полюбопитствах оглеждайки менюто с напитките.
- Предполагам по същата причина, по която ми звънна... - усмивката му бе... сигурна. Сигурна и много, много дразнеща. Прехапах вътрешната страна на бузата си в опит да не му се развикам.
- И каква е тя? - присвих устни и повдигнах вежди. Щом той щеше да го играе надменно щях да му покажа, че много отдавна го бях задминала в тази игра.
- Защо не кажеш ти? - отново с надменен тон и усмивка отвърна.
Въздъхнах и се облегнах назад в широкия плетен стол, отрупан с няколко възглавнички. Имах чувството, че бях в леглото си.
Мургава сервитьорка с черна коса и очи с цвят на маслина дойде да вземе поръчката ни. Спрях се на цедено мляко с мед и орехи и шоколадов шейк с бита сметана. Саске си взе парче сладоледена торта и също като мен - шоколадов шейк. Изчаках с усмивка момичето на име Симон да се отдръпне, за да продължим малката си игричка.
- Защото ти ме повика тук. Казвай или си тръгвам. - ясно заявих и видях гневната искрица в очите му. Всичко или нищо. Тук беше моментът да разкрием картите. И двамата.
- Добре. - кимна и се загледа в мен. По някое време ми стана неудобно от втренчения му поглед и се размърдах неспокойно. - Променила си се.
- Давай направо. - тонът ми преливаше от нетърпение.
- Виж, Сакура. - започна и направи малка пауза, но точно преди да се развикам продължи. - Харесвам те и то много. Мисля че го знаеш. Дори не съм сигурен дали е просто обикновено привличане...
Гледах го като цапната с тиган "Тефал" от руска принцеса на турски пазар.
- И-и започвам да се плаша от тоя поглед... Добре ли си? - все още осмислях казаното. Да не би току-що Саске Учиха, подчертавам - Саске Учиха, да каза, че ме харесва?!? HELL YEAH!!! Ъ? Чакайте малко... Аз бях дошла да му кажа, да не ме разиграва, а току-що пак попаднах в мрежите му.
- А-а, не! Тоя път НЕ! - размахах пръст срещу него. - Повече няма да ти се връзвам на гадните игрички. И можеш да си завреш тоя кучешки поглед там дето слънце не огрява!
Станах и с цялото си достойнство се изнесох от сладкарницата. Да, ама не. Стоях си аз там и си гледах като ударена от гръм. Не смеех да кажа нищо. Чернокосия протегна ръка и я постави върху моята, която се бе отпуснала свободно върху масата.
Сервитьорката дойде и едва след като се отдалечи се насилих да въздъхна.
- Ти знаеш, че аз имам приятел нали? - той кимна. - И знаеш, че съм с него от близо 2 години? - той поклати глава. - Добре де, все тая... ето сега знаеш!
- Саку... - вдигнах ръка карайки го да млъкне.
- Осъзнаваш, че преди години прецака всичко нали? - отново кимна. - И предполагам осъзнаваш, че няма да ти позволя да прецакаш нещата втори път?
Усмихна се. Обаче усмивката му не бе онази наглата и така характерна за лицето му. Тази усмивка сега бе тъжна. Моментално съжалих за последното, което казах. Не той бе прецакал всичко. Аз бях. Аз си позволих да ме разиграва така.
- Не, всъщност не си виновен ти. Аз съм си виновна, съжалявам. - ръцете ми се обвиха около чашата с шейка. Нито един от двама ни не бе докоснал това, което си бе поръчал.
- И аз съм виновен колкото и ти. - гласът му бе тъжен. Поне усмивката, която ме караше да се чувствам виновна бе изчезнала. - Не съм дошъл за да развалям нищо. Дошъл съм, за да поправя нещо.
Тъкмо се канех да кажа нещо, когато реших просто да замълча. Обърках се. Идея нямах какво има да поправя.
- Ама... - този път той ме прекъсна.
- С теб започнахме малко накриво, после опасно и накрая беше болезнено. Обаче когато те видях онзи ден реших, че си струва да опитам... дори и да ме отхвърлиш. Познаваме се добре, променили сме се, но някак си чувствам, че това между нас си е все такова каквото беше - изключително сладко, много солено и малко горчиво.
Много ме объркваше като говореше с думи, каквито използваше в книгите си.
- Обичам те, Сакура. И този път ще се боря за теб. - веждите почти се залепиха за косата ми. Ръката ми се отпусна върху масата, студена и мокра от чашата. Неговата ръка намери моята и пръстите ни се сплетоха така, сякаш бяха създадени едни за други.
За негова, а и за своя изненада стиснах ръката му и се усмихнах.
- Не съм особено сантиментална, но съм сигурна, че ти е било трудно да ми кажеш тези неща. - той кимна, а изражението му се напрегна. Чувствах се като пеперуда. Много странно как настроенията ми се меняха със скоростта на светлината. - Обаче... съжалявам, но аз обичам Джулиан. И не мога да бъда с теб, докато съм с него.
Саске май окончателно посърна. Издърпа ръката си и лениво отпи от шейка. Съсредоточи вниманието върху полуразтопената сладоледена торта.
- Разбирам... - въздъхна и се зае с шейка и тортата. Ама така се зае с тях, че имах чувството, че не знае, че още съм там.
Реших, че малко мълчание няма да е излишно и също се заех със своя десерт.
- Не, не разбираш. - отвърнах когато приключих и внимателно избърсах устните си със салфетка. Изправих се, а той ме изгледа въпросително.
- Какво правиш?
- Имам малко работа. Ще ти звънна после. И ще ти обясня всичко. - наведох се и го целунах по бузата, а после изхвърчах от сладкарницата полущастлива, полутъжна докато Саске ме гледаше изумено. Най-накрая имах шанса да получа нещо, което хем бе познато, хем неразкрито и желано.

Когато преди години Гаара скъса с мен сърцето ми беше разбито. Можех да плача с часове. А сега... 10 часа след като скъсах с Джулиан не чувствах нищо освен някаква сантименталност може би. Напуснах мястото си до прозореца гледащ към среднощната суматоха в Ню Йорк. В момента, в който отношенията ни с Джулиан приключиха хванах първия полет и отидох при брат ми. Винаги можех да отида там.
***
10 часа по-рано
- Какво има mon chaton? Изглеждаш ми притеснена. – посрещна ме на прага Джулиан. Прегърнах го без да му отговарям. Потърках нос в настръхналите косъмчета на шията му. Миришеше на сапун и мъж, а също така и на онзи негов мирис, който не можех да определя. Отдръпнах се от него и го погледнах в очите, в които се четяха леко недоумение и загриженост. Обърнах се и затворих входната врата, след което влязох в апартамента ни. Бяхме го обзавеждали заедно. Съвкупност от неговия минималистичен вкус и моята любов към красивите масивни вещи. Колко спомени бяха събрани на дивана, на масата, дори и в коридора. Усетих, че съм леко разколе*ана, а и кой не би бил? Лесно е за страничен човек да каже „Ами разделете се.”, но не той се разделя с част от живота си, която е обичал.
- Джулиан...аз. – краката не ме държаха и седнах на мекия ъглов диван. Мястото до мен се вдлъбна, когато и той се настани. Както бяхме седнали светлината от големите френски прозорци нахлуваше и осветяваше стаята. Сякаш сме на сцената и представяме нова театрална пиеса. Представата, че в момента пред нас има публика чакаща развоя на събитията, а ние продължаваме да седим на дивана огрени не от слънчевата светлина, а от множеството прожектори, ме накара да се усмихна. И донякъде отхлаби напрежението обхванало тялото ми
- Джулиан, - хванах ръката му и прокарах показалец по изпъкналите кокалчета на пръстите. – искам да се разделим. – колко беше лесно да го кажа. А след тези думи останалите дойдоха сякаш от само себе си. Той седеше и ме слушаше с неразгадаемо изражение. Няколко секунди след като излеянията ми приключиха все още не беше казал нищо. Можех да усетя тишината като лепкава слуз по кожата си. Понечих да се изправя и да си отида, но той протегна ръка да ме задържи се върнах на мястото си. С недоумение наблюдавах как става, отива до малката ни кухня и след секунда се връща с бутилка вино и две стъклени чаши. Разпознах марката на виното. Същата, с която бях прекалила първата нощ, в която се запознахме.
- Сакура, усещах, че напоследък нещо не е наред и ще те излъжа, ако ти кажа, че не съм очаквал този развой на събитията. Каза, че ме обичаш. И аз те обичам. Но и двамата сме наясно, че нашата любов се крепи повече върху приятелството ни. Е и върху привличането. – трапчинка се появи на бузата му, когато се обърна към мен с една изненадваща усмивка. – Привличане, което можем да загърбим. Не знам дали ще е лесно, а и не ме интересува, ако ще и девствен пояс да трябва да си купиш. Ти си един от малкото хора, на които имам доверие, които наистина ме познават и знаят, че съм нещо повече от ролята на безгрижен богаташ, която играя. Искам да те запазя, като приятел.

Беше невъзможно да не отвърна на усмивката му. Когато и моята стана широка като неговата, той се обърна със задоволство към малката стъклена масичка, където беше оставил виното. Наля в двете чаши и ми предостави едната. Не знаехме за какво пием, но отдавна не се бях чувствала толкова щастлива. Бях се страхувала да не загубя някой близък, а се оказа, че страховете ми не се оправдаха. Прекарахме следващите четири часа в разговори за това какво е станало напоследък. Отначало ми беше трудно да говоря за Саске и то с мъж, с който до преди 20 минути сме имали връзка, но думите му „Сакура, моля ти се. Да не съм вчерашен? Казвай какво е станало, освен всичко останало аз съм ти и приятел.”. Трябваха ми още няколко минути, докато се отпусна напълно и две-три допълнителни чаши вино. Оказа се, че и той самият е срещнал момиче към, което цитирам „Само като я погледна и се чувствам привлечен от всичко в нея.Но не съм спал с нея. Дори не съм я целувал.” Беше добавил бързо при погледа, който му хвърлих.
Не може да се каже, че в разговора липсваха саркастични коментари и подмятания. Но факта, че разговаряхме по-честно отколкото го бяхме правили от седмици беше повече от приятен. Малко ревнувах от момичето, което е срещнал, не че имах право да казвам нещо, но пък в продължение на две години си беше мой.
След бутилката вино отидохме в стаята ни да си събера нещата. Каза ми, че мога да остана там за през нощта, след което добави, че обещава да не ми се нахвърля. Отказах му, имах нужда да поговоря с друг, с който много отдавна не бяхме водили истински разговор. Обмислях да ходя при Дан в Ню Йорк следващия месец, но сега единственото, за което мислех беше, че искам да отида там. „По – скоро да избягаш”- казваше едно гласче в главата ми. „Но за малко.”- отвърщах му аз.
***
Сега разбирах защо някои хора спяха с тапи за уши. Шумотевицата на улицата беше невъобразима.
- Свиква се. – бяха думите на брат ми, докато правеше палачинки. Мезонета му беше меко казано страхотен. Съчетаваше в себе си всякакъв вид стилове. Сякаш е добавяно по нещо от всеки век. Наситина беше красиво. Между кухнята и хола нямаше врата, но разстоянито между тях беше такова, че нямаше и нужда. Когато и последната палчинка беше готова се заизкачвахме по стълбите към втория етаж. Мезонетът заемаше последните два етажа в блока, поради което щяхме да закусваме на огромна тераса, от която можех да видя целия град. Говорихме за какво ли не докато закусвахме. За връзките ни, за работата ни, за всичко. Брат ми заряза университета, след около 5 месеца там, тегли кредит и откри собствена фирма за строеж на къщи. След няколко успешни продажби, реши да разшири дейността си и откупи няколко малки издателства, които сега са водещи в бизнеса. „Университета нямаше на какво да ме научи” – казваше, когато родителите ни недоволстваха, че е напуснал. Попринцип живееше в покрайнините на града, където беше по спокойно, заедно с жена си – Ино. Двамата се бяха събрали непосредствено след като тя и Саске се разделиха. С нея не възвърнахме предишните си отношения, вероятно вина за това имаше и разстоянието, на което живеехме.
- И сега какво ще правиш? – попита Дан, след като всички теми бяха изчерпани и си дойдохме на въпроса. Вгледах се в зелените му очи, огледално отражение на моите.
- Първо ще говоря с жена ти. А после... – затворих за миг очи и се оставих изгряващите слънчеви лъчи да погалят лицето ми. – После ще оправя живота си.

След разговора с Дан изчаках да стане следобед пред телевизора в кухнята. Всъщност едва ли мога да кажа, че разговорът бе приключил и се наслаждавах на новините, тъй като брат ми не спираше да дрънка глупости. Не, че бяха кой знае какво. Някаква разглезена богаташка бе загубила пудела си и бе вдигнала цялата полиция на крак. Бяха изкормили продавачка в супермаркет без никой да забележи... ЦЯЛ ДЕН! Тоя Ню Йорк нещо не беше наред...
- Та, както казвах, обичам да пека мъфините си на 220 градуса, но само ако... - повдигнах вежда с изражение тип "Ама ти сериозно ли?!" и брат ми млъкна.
- Осъзнаваш, че си 23 годишен мъж, нали? И, че имаш два стабилни бизнеса зад себе си? Страхотна жена и прекрасен син? И накрая, като вземем под внимание всичко това, осъзнаваш ли, че ми говориш за кексчета? - брат ми като, че се позамисли и после кимна с веселяшка усмивка.
- А ти осъзнаваш, че от 6 часа ме баламосваш, за да не отидем вкъщи при Ино, нали? - мда, ужасната връзка при близнаците. Контраатака дето му се вика. - И има огромна разлика между кексче и мъфин!
Размаханата дървена лъжица бе знак, че трябва да се съглася без възражения. Изплезих му се и се понадигнах от плота на който едва ли не бях легнала. Край с отлагането... време беше. Нали?
Докато се мъчех да реша спора със себе си Дан ме хвана под ръка и ме завлече извън мезонета. Дори не разбрах кога бе махнал престилката и лъжицата.
***
Пътят бе ужасно дълъг! Къщата на Ино и Дан се намираше в покрайнините на града, а сякаш бяхме пропътували пътя до Вегас... пеша!
Знаех, че Ню Йорк е известен с огромните си и постоянни задръствания, но не бях очаквала, че всичко ще е чак толкова легендарно.
Готова бях да разцелувам постелката за крака пред входната врата на къщата. Най-сетне бяхме пристигнали!
Аха, да се наведа, но Дан отключи вратата и ме натика в дома си като чорап в претъпкана пералня.
До сега не бях идвала в къщата, но определението за нея беше "Уау!". Брат ми не беше пестил пари, за да осигури мечтания дом за Ино и сина им. Антрето беше в онзи гъзарски стил, който само загатваше за великолепието на останалата част от къщата. Закачих тънката жилетка на закачалката и събух сандалите си на ток. Краката ми се озоваха в онези бели пухкави чехли, каквито имаше по хотелите. Единственото, което носех в себе си беше натъпкано в бежова чанта за през рамото. Или иначе казано - паспорт, кредитна карта, пари в брой, опаковка от кроасан, спирала, химикал, тефтерче, в което понякога си драсках и носни кърпички. Пълна бъркотия. Дума да не ставаше някой да ми бръкне в чантата! Ама... поне щеше да изхвърли опаковката, която вече седеше там... шеста седмица по моите изчисления.
Не знам защо се бях разсеяла така, но дори не забелязах кога Ино бе застанала три метра пред мен с ръка на устата. А когато я забелязах вече бях задушена от мечешката й прегръдка. Не се стърпях и като първата емоционална лигла се разплаках. Заедно с нея. И двете си ревяхме, а Дан се беше ухилил отстрани.
- Хайде, хайде... Не драматизирайте толкова. - засмя се и тръгна към нас. - Изглеждате така, сякаш току-що сте разбрали, че Хуан се е оженил и за двете ви, мамил ви е и то не с кого да е, а точно с Родриго - човекът с когото в миналото си сте правили тройка.
С Ино извъртяхме глави към него и го погледнахме кръвнишки. Тъкмо да кажа нещо когато русокосата ме изпревари.
- Довечера ще бъдеш наказан. - с леден тон промърмори и сложи ръце на кръста си.
- Без секс?!?! - изненадах се от това колко се шашна Дан. - Не, моля те... Не ми го причинявай!!!!!!!
Почти беше смешно... после ме хвана страх.
- А... не, не. Ще си получиш секса. Просто ще си много, много наказан. - зловеща усмивка огря лицето на приятелката ми, карайки ме да отстъпя крачка назад. След миг обаче всичко това изчезна и пред мен отново стоеше милата и сладка Ино.
- Хайде... ела да си поговорим. - хвана ме под ръка и ме завлече явно към двора. Преди това се обърна и погледна брат ми. - За малко ще си поговорим на саме. После ще сервирам вечерята и ще хапнем.
Дан кимна и се заизкачва по вита стълба. Ние се озовахме в голям, китен двор с цветни лехи, огромен басейн, барбекю, сума ти играчки и люлка-пейка. Настанихме се на последното с по чаша вино в ръка и Ино ни полюшваше леко с дългите си крака. Странно, но бе станала по-висока от мен. И май, по-красива. Тц, избиваха ме комплексите...
- Как е? - попита и отпи съвсем малка глътка от виното си.
- Кое? - честно, не я разбрах.
- Ами... всичко. Не сме си говорили от много време... Предполагам и двете имаме вина за това. - леко се натъжи, но на лицето й все още имаше усмивка.
- Да, така е. - прокарах ръка през косата си. Изведнъж се изсмях и явно стреснах малко Ино. - Боже! Кой да предположи, че именно с теб ще се скараме за някакво си момче...
- Честно казано, за мен наистина е "някакво си момче", но за теб е по-специален. Кофти ми е само, че си затварях очите за това. Мислех, че ще се получи... А в крайна сметка се оказа, че всичко, което съм искала и търсила е било толкова близо до мен... - усмихна се и кимна към стъклената врата, през която бяхме излязли. И там, в огромния хол стоеше Дан опрял главата си с ръка и сменящ каналите на телевизора. Разбирах за какво говори.
Стояхме така, навън доста време. Слънцето вече залязваше и прасковеният му цвят красеше хоризонта. Последните му лъчи хвърляха игриви светлинки към басейна, карайки водата да блести като скъпоценен камък. А ние продължавахме да говорим и говорим, и говорим... Не предполагах колко лесно всичко ще си се върне на място. С Ино беше толкова лесно да се говори, толкова лесно да се мълчи. В онзи миг осъзнах, че тя е всичко за мен. Моя приятелка, моя сестра...
- О, значи си се виждала със Саске?! Скоро?! - русокосата бе развълнувана от това. Повече и от мен. - И какви са ви отношенията сега?
- Честно казано, нямам представа... Зарязах си гаджето заради него... Джулиан - разказах ти за връзката ни, прие нещата прекалено добре. Не че това ме притеснява... всъщност малко, но както и да е. - засмях се. - Не знам какво да правя със Саске.
- Е как какво?! Лигавите се вече 7 години, крайно време ви е да се порадвате един на друг... съвсем законно при това.
Кимнах с усмивка и извадих телефона си. Набрах номерът му и зачаках.
- Сакура? - гласът му бе ужасно напрегнат.
- Хей, ъм... здравей. Не знам защо ти звъня. - много умно. По-добре да му бях изпяла "Gangnam style"... поне имаше вероятност да се посмее, а и обаждането ми да има причина.
- Сакура... - Ино започна да ми казва нещо, но я прекъснах с ръка показвайки и с кой говоря. - Сак, сетих се, че за 18-тия ти рожден ден не ти подарих нищо.
- Не сега. - примигнах учудено. Гласът му бе напрегнат. Саске ми беше затворил телефона. Стана ми гадно.
- Ъм, да. Не бяхме в добри отношения... - отвеяно казах, но побързах да се усмихна докато пишех съобщение.
"Къде си?
- С."
След секунда получих отговор:
"Наблизо.
- С."
Ъ? Как така наблизо?!
Ино стана и ме подкани да я последвам в къщата. Объркано закрачих зад нея. Много странно, но ме поведе към входната врата. Е това оставаше... да ми бие шута. Вместо това някой позвъни на звънеца. Застанах в средата на антрето, а приятелката ми отвори вратата и се отмести в страни.
- Честит 18 рожден ден, Сакура! - ухили ми се веселяшки. На вратата стоеше Саске. С червена панделка на врата...
- На 23 съм... - не отлепях поглед от бялата му, по младежки разкопчана риза. Обърканата му физиономия и червената панделка. Очите и смутената усмивка.
- Ми тогава: Честит рожден ден на патерица! - Ино отново се захили докато хвърляше погледи към мен и Саске подобно на драматично действие в латиноамериканска сапунка. Не, че сюжетът беше далеч...
- Много патерици ще да са... - говорех леко като в транс.
- Е, мисля че закрепям болничното положение малко. - обади се и Саске и след миг тримата избухнахме в смях. - Не знам как ме нави на панделката. - обърна се към Ино ухилен.
- Е... първоначалният план за панделката беше друг, или по-точно - мястото й, но реших да не си насилвам късмета.
- Умно решение. - чернокосият й смигна, влезе и затвори вратата след себе си.
Тримата отидохме в хола при Дан и насядахме по диваните. Най-накрая се чувствах щастлива. Оставаше само да си изясня някой неща...

- Ино мисли да вади десерта, та ако искаме да остане и за нас по-добре да влизаме.
Вече се беше стъмнило, а количеството звезди блестящи в небето можеше да видиш само в провинцията. Бях прекарала последните няколко часа с едни от най-важните хора в живота ми. Когато Саске влезе през входната врата си помислих, че ще е неудобно подхващането на разговор между четрима ни, при положение, че с Ино бяха ходили доста дълго, а и с мен имаше нещо... Е, не беше нужно да се притеснявам, с брат ми в стаята беше невъзможно атмосферата да е напрегната. За да разтопи ледовете скъпия ми близнак реши, че е най-добре да мине в настъпление. И то как.
***
2 часа по-рано
- Е, Саске - каза с ехидна усмивка Дан, докато се настаняваше на дивана до другия мъж. Сложи свойски ръка на рамото му и се приведе заговорнически към него. – Какво е чувството да си в една стая с бившата си, с мъжа й, със сестрата на въпросния мъж, който освен това ти е й приятел, а пък чувствата ти към сестричката със сигурност не са приятелски. А и да не забравяме, че бившата и въпросната сестра са като сестри.
Чудно как съм оставила брат си жив толкова години. Грешка на младостта. Няма друго обяснение. Колкото и да не ми се искаше да прекъсвам фантазията си как някои определени части от тялото на Дан биват пресовани на кучешка храна, ми беше интересно дали Саске ще му каже да си затваря устата или ще фрасне любимото братче по ухилената физиономия. Мдам, по-добре второто.
- Честно казано, ми се иска да проведа един приятен разговор с бившата, да натупам съпруга й за голямата му уста, но май ще се въздържа, че тя явно се предава в семейството. – хвърли ми многозначителен поглед, а аз извъртях очи. Мръсника се ухили преди отново да насочи вниманието си към събеседника си. - А колкото до сестричката, чудя се дали да не я завря в килера до стълбите и да не я пусна, докато не се съгласи, че съм най-подходящия за нея.
Ако бях пушач, щях да си глътна цигарата при тези му думи. Вместо това го зяпах втренчено, а пеперудите в стомаха ми запърхаха по-силно от всякога. Дан се беше ухилил дотолкова, че се притесних да не му се сцепи устата. Всъщност, това можеше и да му я затвори. Де такъв късмет...
- В такъв случай да приготвим барбекюто. – не по-малко ухилена от мъжа си предложи Ино. Следващите 2 часа прекарахме смеейки се и разказвайки си истории от времето в училище. Глупостите, които бяхме правили и наказанията, които неизменно последваха, когато ни хванеха. По дяволите, накрая бях изпила толкова вино, че разказах на всеослушание случката със Саске на рекичката. Ино и Дан се надпреварваха да разкажат как са се получили нещата между тях, а пък Саске ги бъзикаше, че поне са изчакали с Ино да се разделят. С удивление наблюдавах как приятелката ми, някога тоолкова влюбена в него, сега говореше съвсем спокойно за онзи си период и искаше да чуе подробности за нас двамата. Когато приключихме с вечерята Ино и Дан се заеха да приберат масата, като отхвърлиха предложението ни за помощ със Саске. При липса на работа излязох на верандата. След малко входната врата се отвори и след секунда Саске се беше облегнал на перилата до мен.

***

- Да ще влезем, но искам да те питам нещо. – обърнах се към него и по навик кръстосах ръце пред гърдите си.
- Слушам те.
- Ами, такова... – ох, къде ми отиде красночречието, когато ми трябваше.
- Какво? – повдигна вежди събеседника ми, а на устните му изгря онази ехидна усмивка, която толкова ме дразнеше и привличаше едновременно. Беше очевидно, че той е казал достатъчно и сега оставяше останалото в мой ръце.
- Добре, виж сега. – изправих рамене и го погледнах право в очите. – Скъсах с Джулиан. Мислех си, че е заради теб и честно казано ти си в основата. Но пък с него и без това нямаше да стигнем до никъде. Появяването ти просто ускори процеса.

Черните му очи си оставаха впити в мен и ме чакаха да продължа.

- Относно мен и теб. Нас. Не мисля, че ще се получи. Искам да кажа, хайде моля ти се, наистина ли си мислиш, че между нас би се получило?! Все пак връзката ни ще се крепи на сексуално привличане до едно време, а после? Затова ще е най-добре да си останем приятели. Познати. Даже можем да си бъдем приятелчета с облаги? – предложих на шега, при което веждите му скочиха нагоре.
- Нищо ли няма да... – не можах да довърша изречението. В един момент седеше и ме гледаше, а в следващия ме хвана за лявата ръка и ме повлече към къщата. Сърцето ми затанцува бясна салса, когато пред втренчените погледи на Ино и Дан, Саске отвори вратата на килера и ме вкара в тясната стаичка. След секунда вратата се затвори и вътре остана непрогледен мрак. Не виждах нищо. Но можех да усетя тялото му, което съвсем съзнателно се притисна в моето. Изтръпнах, когато усетих устата му притисната към ухото ми.
- Не се шегувах, когато казах на брат ти, че няма да те пусна, докато не се уверя, че знаеш, че сме един за друг.
- Аха. – не можех да говоря. Сложих ръце на кръста му с намерението да го отблъсна, но незнайно как го придърпах още повече към себе си, ако въобще беше възможно. – И какви са ти аргумените?
- Обичам те. Желая те. Имам нужда от теб. – слушах го невярващо какви ги приказва. Никога. Никога не бях вярвала, че някой, който и да е би ми го казал. Защото каквото и да си говорим, не е толкова лесно да изразиш това, което мислиш, което наистина чувстваш. А е още по-трудно, когато малко преди това са те отблъснали.
- Какво още? – попитах тихо. В тъмнината обхвана в шепи лицето ми и допря чело до моето.
- С теб сме създадени един за друг. Не ме интересува какви причини ще си измислиш още. По дяволите, не ми пука, ако ще според зодиака зодиите ни да са напълно несъвместими. Искам те. И ти мен. Повече от очевидно е. Иначе защо всеки път, когато се появявам не ме отблъскваш? Вярно, желая те. – о, това го разбрах още щом се притисна в мен. – Но действително ли мислиш, че ще седя тук и ще ти обяснявам, че те обичам, ако не го мислех в действителност.

Боже бях готова да му се хвърля на врата и да му се обясня във вечна любов. Махнах дланите му от лицето ми и се наведох към него. Захапах леко долната част на ухото му и усетих как се стегна до мен.
- Ммм, браво любовнико , почти ме убеди, почти...
В следващата секунда се оказах притисната за една ожесточена, страстна целувка. Саске имърмори нещо и ме повдигна да обвия крака около него. Устните му изследваха нежната кожа на врата ми, а пръстите му набраха блузката ми. Изстенах. Прокарах длан по ръба на дънките му и...
- Сакура, Саске време е за десерта. – дойде гласът на брат ми откъм затворената врата.
- Разкарай се. – извика Саске и отново се зае със заниманието си. Човек би си помислил, че ще ни оставят насаме, ако в следващия момент към тропането на Дан не се присъедини и Ино.
- Да го бях удушила в люлката… преди 23 години. – промърморих.
- Напълно подкрепям идеята ти. – раздразнено каза Саске.

След 2 месеца…

- По дяволите! Мамка му… - виках докато разхвърлях всички дрехи из стаята си. Ино понечи да каже нещо, но поредната ругатня от устата ми я възпря. За това просто сложи ръка на рамото ми и ми посочи с пръст в ъгъла на стаята.
- Оу… - смутено казах и метнах купчината блузи, която държах на пода. Затичах се и взех бялото було от високата закачалка. Ино щеше да ми помогне да си го сложа. Прическата беше готова, роклята също бе върху мен. Страхотните обувки бяха на лице. Лекия грим и бледия гланц подчертаваха лицето ми… Бях страхотна.
След час неистови мъки воала бе поставен на главата ми и вече се чувствах като истинска булка.
Май забравях нещо, обаче… А-а, да!

Преди 2 месеца…

Около седмица след килера със Саске и Дан решихме да идем до нашите и да им съобщим хубавата новина, а Ино щеше да дойде при нас след няколко дни. Щяхме да се женим!
Преди това взехме Алекс, който учеше в университета по медицина. Незнайно как малкото ми братче бе два пъти по-широко от Дан и с половин глава по-високо. Беше толкова… мускулест и висок. Направо като го гледах ме избиваха комплекси, че съм му кака, а съм с две и половина глави по-ниска. ( о.О ) Принципно си говорехме всеки ден, но не се бяхме виждали от месеци.
Едва след като се озовахме настанени и нагостени в дома на нашите Дан ми сподели една мноооого дребничка подробност за Алекс. Малкият си изкарваше парите участвайки в нелегални боеве. ( о.О ) Изгледах го и не се стърпях да се разхиля. Алекс, умникът, нормалният… нелегални боеве? Хаха! Да, ама Алекс го потвърди. Че даже ми и показа татуировката си – запазена марка на някаква банда свързана с въпросните боеве. Гледах го като теле в железница известно време, но после се примирих.
След като обявихме новината пред цялото семейство се заехме да обсъждаме сватбата.
- Добре сега… Роклята ми е 13 хиляди, обувките 8, прическата и гримът 5… - продължих да изброявам безкрайния списък. – Значи всичко ще е горе долу около 75 хиляди долара.
- Всъщност ще е 78 750 долара. – зяпнах изненадано Тим, който най-спокойно отпиваше от кафето си. Малкият или както му викахме всички „Физикът” всъщност наистина бе станал физик. Или по-скоро почти. Но щеше да стане съвсем скоро. До месец, два завършваше и най-накрая университетите щяха да се докопат до него. – Не са ли много?
- Скъпи, това е изключително важен момент от живота на едно момиче. Няма значение колко ще струва. – контрира го майка ни, а той само поклати глава.
- Супер. След месец, два ще ядем рокля, обувки и ще си спомняме за този велик, исторически ден. Даже няма да можем да си позволим да си хвърлим боклука. Защото няма да имаме такъв. Ето толкова ще сме богати след СКРОМНАТА сватба на Сакура. – само аз ли долавях дълбоката ирония, с която изрече тези тежки думи?
- Изключвам ужасното ти отношение и те наемам за личен калкулатор. – потупах го по рамото и се облегнах на плота.
- А защо изобщо ще се жените? – обади се Алекс с пълна уста. Бяхме пристигнали преди 4 часа, а от тогава беше изял цял хляб, половин пиле и около килограм пържени картофи. И продължаваше да яде… ( о.О )
Със Саске го изгледахме тъпо.
- Защото се обичаме… ? – повдигнах вежда многозначително.
- Това е ясно. – преглътна и ме изгледа още по-тъпо. – А не може ли любовта ви да ни излиза по-евтино? Виж как хубаво си се обичахте преди години! Пет пари не давахме за вас.
Всички се разсмяха, а аз щях да го ударя по тиквата. Само дето не го стигах. (-.-)
Когато започнах глупавия дневник описах Алекс като нормалния в нашето шантаво семейство. Уви, сега Алекс се бе превърнал в най-големия ненормалник. Даже Тим не можеше да заеме достойно позицията „нормален”. Семейството ни бе обречено (-.-)

След 2 месеца…

Вече бях напълно готова. Татко ме заведе до олтара, а плачът на мама се чуваше чак до Малибу. Сериозно. Сватбата ни беше в задния двор на къщата на Рейчъл. Почти на плажа. Докато вървях към Саске ухилена до уши татко се препъна 2, 3 пъти, та ми се наложи да го вдигам. Някой подметна, че съм тренирала за първата брачна нощ… ( О.О ) Аз по някакво невероятно чудо паднах точно в краката на Саске.
- Да ми падаш в краката май ти е навик. – намигна ми той и ми помогна да се изправя. Застанахме пред свещеника и той започна да реди попските си слова.
- Ти, Саске Учиха, вземаш ли Сакура Харуно за своя законна жена; да я обичаш и почиташ в болест и здраве, в богатство и бедност докато смъртта ви раздели?
- Да.
- Ти, Сакура Харуно, вземаш ли Саске Учиха за свой законен съпруг; да го обичаш и почиташ в болест и здраве, в богатство и бедност докато смъртта ви раздели?
Загледана в устата на Саске изобщо не разбрах какво ме пита свещеника. Май си повтори въпроса, но аз продължавах да гледам Саске в устата, мислейки си за всички неща, които бе правил с нея. На мен.
- Сакура! – Саске ме сръчка и объркано погледнах свещеника.
- Какво? А! А-аа!!! Да, да, вземам го. Защо сме тук иначе. – изсмях се глуповато, а свещеникът повдигна една от рунтавите си бели вежди.
- Ако някой е против тези двама млади да се обвържат във вечността да говори сега или да замълчи завинаги! – малко като вампирска клетва звучеше. (<_<)
- То и да им възразим най-много да ни изядат… - стрелнах с поглед Браян и той млъкна. Баскетболистчето го бе страх от кака му. Ха ха!
- Можете да целунете булката! – Саске така ме целуна, че 10 минути не можех да си поема дъх. Направо ми изпи душичката.

- Саске? –провикнах се.
- Какво? – появи се той от банята, препасал хлабаво бяла кърпа около кръста си. Подпрях се на тоалетката и се загледах с интерес в парчето плат.
- Трябвам ли ти за нещо, или просто искаше да се насладиш на гледката? – гласът му прозвуча развеселено и съвсем леко дрезгаво. – Сакура, не съм вярвал, че ще го кажа, но очите ми са малко по-високо.
Засмях се и вдигнах глава. Тялото му запречваше входа към банята, беше сложил ръце на кръста си и ме наблюдаваше ухилен. Приближих се към него и сложих ръце върху неговите.
- За миг останах безмълвна. Господин Учиха, вие със сигурност представлявате впечатляваща гледка. Но не за това ви повиках, макар че е доста приятен плюс.
- Приятен плюс, а? – две силни ръце ме придърпаха по- близо. Ситни капчици вода полепнаха по светло зелената рокля - не ми пречеше. Погледнах нагоре. Разликата в ръста ни беше забележителна. Бог да благослови токчетата. Саске наведе глава и потърка нос в моя. – Та, госпожо Учиха, защо бях привикан?
- Ами, не мислиш ли, че с тен съм още по-красива? – засмях се при изражението на лицето му. Отдръпнах се и седнах обратно на тоалетната масичка, за да довърша грима си. В огледалото видях как скръстил ръце се облегна на стената.
- Още по-красива, а?
- Мхм, очите ми изпъкват повече не мислиш ли? Някак си... екзотично, струва ми се.- затърсих из несесера новата си спирала. Понечих да я отворя, когато забелязах изражението му в огледалото. Гледаше очите ми в отражението, а аз гледах неговите.
- За мен всеки ден изглеждаш като нещо екзотично и непознато.. Нещо, което не съм опознал напълно.
Саске не бе от хората, които лесно изразяваха чувствата си, за това всеки път, когато го направеше звучеше важно. Усмихнах се и се заех да нанеса спиралата. Не видях толкова, колкото знаех, че и той се е усмихнал.

Слънцето залязваше, когато излязохме от бунгалото. Днес бе третия ни ден в Бора Бора. До последно не знаех къде ще отидем, както и Саске впрочем. С частен хеликоптер, любезно предоставен ни от приятел на Итачи Учиха, пътувахме в продължение на часове. И колкото и подкупващи да бяха усмивките ми отправени към пилота, той неизменно ми отговаряше по един и същ начин: „Зададено ми е да ни ви казвам дестинацията ни, госпожо Учиха.”
Бях му бясна. Когато пристигнахме ми идеше да разцелувам милия човечец. От години бях обяснявала на Ино за сладурските къщи на кокили,точно над водата. Бях си представяла как излизам сутринта, а свежият утринен въздух кара косъмчетата на ръцете ми леко да настръхнат. А през остатъка от деня да пия екзотични коктейли и излежавайки се да хващам тен под парещото слънце. И правех точно това. С разликата, че слънцето не беше единственото, което ме сгорещяваше. Усмихнах се широко и стиснах ръката на мъжа до мен, докато вървяхме към заведението. В отговор Саске обви ръка около кръста ми и ме притисна към себе си, като все така прегърнати изкачихме няколкото стълбички водещи към ресторанта. Любезна жена с кожа с цвят на кафе и със също така тъмни очи и коса, облечена в семпла светло синя рокля, ни отведе до терасата, където бе масата ни. Бяхме в нещо като малка беседка, която също като бунгалото ни се издигаше над водата.
- Красиво е. Винаги съм мечтала за нещо такова. – казах загледана в синевата на водата.
- Ммм… за красив съпруг на фона на нощното небе? – ухили се Саске.
- За теб. – отвърнах с усмивка аз.
Следващия час протече сякаш за минути. Или поне така ми се струваше. Всъщност в сравнение с този момент, целия ми живот бе преминал като на сън. Както винаги разговаряхме за всичко. Дори за ергенското и моминското ни парти. Питах го дали някое надарено барби не е изскочило от тортата. Той отвърна, че подочул нещо подобно за моята торта. Съгласихме се, че това е в миналото. Минута по-късно си изпях всичко. По едно време ми се наложи да спра, тъй като Саске леко превит бе сложил ръце на лицето си и издаваше странни звуци, подобни на квичене. Притеснена го ритнах под масата с идеята, че, ако всичко е наред ще ме ритне в отговор. При това движение съвсем го загубих,защото започна да се смее истерично. Хората ни гледаха. „Ами, че ние сме страшно красиви, може ли човек да отдели поглед от нас за дълго?” -самоубеждавах се аз – не ми отне много време да се съглася със себе си.
***
След вечерята отидохме да се разходим по плажа. Близките заведения осветяваха част от плажната ивица, а музиката от колоните им бе достатъчно силна, за да я чуваме. Облегнах се на гърдите на Саске и се загледах в спокойния океан, пълната луна в небето поставяше нежни отблясъци върху тюркоазено синята вода.
„Един ден ще те заведа навсякъде, където поискаш”- беше ми казал веднъж Гаара, когато бяхме все още млади, преди нещата да се усложнят. Както винаги, при мисълта за него очите ми се навлажняваха. „ Иска ми се да видиш това място.” Не ме разбирайте погрешно, отлично съзнавах, че Саске е този, който ме прегръща, че съм омъжена за него и всичко останало. Просто, вече се бях примирила със спомените за Гаара. Тях винаги щеше да ги има. Както и чувствата ни. Той може да беше първата ми любов, но Саске беше бъдещето ми, което се появи и разтърси добре подредения ми свят. Една сълза се търкулна по бузата ми, падайки върху китката на Саске.
- Какво има скъпа? – обърна ме към себе си.
- Нищо. Просто... Обичам те. Наистина. Много. – Господи, ако се разциврех щях да отида и да се удавя в океана. За миг не каза нищо, след което ме прегърна и, кълна се, можех да усетя усмивката появила се на устните му. След минута наведе глава точно над ухото ми и ме залюля. Отне ми секунда да разбера, че се движим в такт с песента, която звучеше в едно от заведенията. Бяхме сравнително далеч и не чувахме много добре, но я знаехме и слабото озвучение не представляваше проблем.

Remember when I was young and so were you
and time stood still and love was all we knew

- Помниш ли, първият ден, когато се нанесох у вас? – усетих дъха му до ухото си. Ухилих се. Не само на спомена, как се бях изръсила от стълбите в краката му. Бях прекалено шокирана от факта, че го виждам у нас, отколкото бях склонна да призная. Но и знаех какво прави – песента, на която танцувахме бе „Remember when”.
- Помня.

You were the first, so was I
We made love and then you cried
Remember when

- Помниш ли, първата ни целувка в стаята на Алекс? Беше изляла колата върху мен.
- Помня. Пак ме беше ядосал за нещо. – повдигнах се и го целунах.

Remember when we vowed the vows
and walked the walk

- А, помниш ли онзи купон, когато се изпусна, че сме се целунали? Трябва да призная, че коментарът ти за уменията ми по целуване ме обиди. – засмя се той.
- Помня. – отново го целунах, този път по силно. – Поднасям ти най-искрените си извинения за тази клевета.

We lived and learned, life threw curves
There was joy, there was hurt
Remember when

- Ммм, помниш ли онази събота, когато бяхме сами вкъщи? Ти правеше закуска, карайки и котките да замяучат от болка при пеенето ти. А, аз си мислех, колко добре изглеждаш в онази къса блузка.
- Помня.

There was joy, there was hurt
Remember when

- Спомняш ли си онзи Хелоуин, реката? – притисна ме по-силно към себе си.
- Помня. – казах дрезгаво. – Не можех да повярвам, че ми трябва толкова малко, за да ти пусна.
Той се усмихна и ме завъртя така че босите ми крака да докоснат водата заливаща пясъка.

- Remember when old ones died and new were born. – подхвана тихо песента. - And life was changed , disassembled, rearranged. We came together, fell apart and broke each other’s hearts. Remember when...

- Всъщност помня как те видях след толкова години. Сякаш миналото ми се беше завърнало. – макар краката ми да бяха омекнали, гласът ми бе ясен. – По-мъжествен от момчето, което помнех. Много по-голямо изкушение за мен самата, отколкото си мислех.

Remember when the sound of little feet
was the music
We danced to week to week
Brought back the love, we found trust
Vowed we'd never give it up
Remember when

- Помня още как ме завлече в килера на Дан и Ино. Каза ми, че не ти пука колко ще се дърпам, защото сме един за друг. Идеше ми да ти надяна пръстен още преди да си довършил изповедта си.
- Знам. Толкова съм неустоим. – ухили се той.

Remember when thirty seemed so old
Now lookn' back it's just a steppin' stone
To where we are, Where we've been

- Сакура. - допря чело до моето и палава усмивка се появи на устните му – Обичам те. Наистина. Много.

Said we'd do it all again
Remember when


- Обещай ми, че на петдесетата ни годишнина ще дойдем отново тук.
- Обещавам.

В този момент можех да си ни представя възрастни на верандата. С побелели коси да спорим, седнали върху люлката. И въпреки че бяхме отгледали децата си, които отдавна се бяха изнесли, а и очаквахме вече порасналите ни внуци да дойдат скоро на гости, животът ни все още не бе приключил. Все още заедно идвахме в Бора Бора, отсядахме в същото бунгало, вечеряхме, танцувахме на брега. Може би не толкова грациозни, както в младостта, но все така влюбени.


Remember when we said when we turned gray
When the children grow up and move away
We won't be sad, we'll be glad
For all the life we've had
And we'll remember when