Саске Учиха и компания - пародия

Прииска ми се да напиша нещо смешно.. Не знам до колко се е получило - това вие ще кажете. Съжалявам, че е кратичко =)


Той бягаше с всички сили. Усещаше как умората го сграбчва в своя коварен капан. Чернокосият младеж не можеше да си поеме дъх. „За какво ме преследват?!” – мислеше си той. След секунди се отклони от горската, покрита с пясък и дребни камъчета, пътечка и се скри зад един храст. Малко след това се появиха задъхани трима души. Те спряха на около 10-на крачки от него, опитващи да успокоят ускореното си дишане. Преследваният започна да оглежда преследвачите си. Пред него седяха двама мъже и една жена. Направи му впечатление, че всички бяха с различен цвят коси. Момичето с огнено червена, едното момче с бяла – „Егаси мартеницата” – помисли си той – и последният бе с рижава. „Сигурно им е син.. Егати откаченото семейство” – продължаваше да разсъждава героят ни.
- Тук е някъде. Усещам чакрата му – каза жената.
„Чакра? Какво пък е това?”
- Саскеееее – отново започнаха да крещят – Къде сии?! Хайде ела най-после! Спри да бягаш!
”Уф пак почнаха.. И кв’о е т’ва Саске.. Някаква псувня ли?” – Чернокосият въздъхна и излезе на пътеката.
- Миличък! – изписка момичето и се затича към него, а той ужасено пристъпи назад, спъна се и падна в една..
- Локва.. - прошепна.
- Локва?! – неразбиращо повтори белокосият и погледна тъпо падналия.
- Какво е локвата...
- Шегуваш се нали?! – гласът на момичето добиваше истеричен тон.
- Мокро е. – отбеляза героят ни, като се вгледа в ръката си, от която капеше вода.
- Карин, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но май гълъбчето ти си е изгубило разсъдъка след онзи удар.. – въздъхна едното момче, наречено Суйгетсу.
- НЕ СМЕЙ ДА МИ ГОВОРИШ ТАКИВА НЕЩА, ТЪПАКО! – изкрещя жената и го фрасна по главата.
- Хей, не беше нужно да ме удряш! Аз само казвам това, което мисля и виждам.. – заоправда се той, хващайки се за удареното място.
- Не ти искам мнението. Ти нямаш и грам мозък, че да мислиш!
- Кой го казва... въшка.
- Не съм ти въшка бе, кретен!
- Добре,... въшко. – настана „лека кавга”, в която бяха намесени различни видове животни: насекоми, влечуги, птици, бозайници.. Но на нашия герой това не му беше особено интересно. Ето защо той стана, погледна каращите се с онзи отегчен поглед, който те кара да се запиташ „Къде попаднах?”, след което се обърна и продължи най-спокойно пътя си. Имаше много по-важни неща за мислене. Като например дали чорапите на жената си отиваха с косата й, или защо не можеше да си избие от ума онази локва. Тя сякаш бе залепена за дрехите му и го преследваше навсякъде. Това бе пълна загадка за него.. Някъде отзад все още се чуваха крясъците на двамата, които определено нарушаваха концентрацията му. Момчето започна да тича, с надеждата, че ще премахне тези дразнещи гласове. Навлезе в гъстата гора. Вече усещаше как тишината го обгръща. Лъхаше го приятният мирис на бор и горски цветя. Усмивка засия на лицето му, докато припкаше из тази красота.. За лош късмет кракът му се оплете в някакъв клон и последва доста звучно падане. Коляното му се ожули и започна да го щипе. Момчето седна и се вгледа в раната. Нещо отвътре напираше все повече и повече, докато..
- УААААА – хлипанията му огласиха цялата местност. – Б-боли мееее – продължаваше да ридае. Сълзите замъгляваха погледа му. Отнякъде изникна тъгата, причинена от самотата в такъв труден момент.
- Мамооо, къде сииии!! – чернокосият достигна до онази фаза на плача, при която не можеш да си поемеш дъх.
- Eh.. What’s up, duck? – чу се писклив глас. Героят ни стреснато разтърка очи и що да види! Заек, седящ на два крака!
- Защо плачеш? – попита дългоухият.
- Б-боли ме к-коляното!
- Мм.. Морков?
- Искам мамааа....
- Брато, не мога да ти помогна.. За тая работа трябва да питаш калинките.. Казвам ти, големи психолози са.. – чуха се изтрели от пушка - Сори, ма аз ще трябва да тръгвам.. – добави той - Ето ти един от моите моркови. Наистина помагат! Само внимавай, че са пристрастяващи.. – след което изчезна вдън земя. Младежът , който се бе поуспокоил малко, се загледа в зеленчука, лежащ на тревата. Последва кратка тишина и после..
- ЗАЩО ЗАЕКЪТ МИ ГОВОРИ?!??! – зарида отново..

Розовокосо момиче си вървеше по една горска пътечка и си тананикаше една песничка. Тя бе следната:

Какво, какво, какво ми се случи.
Обичам, обичам, обичам аз Саске,
Но къде е, къде е , къде е сега той...
Аз искам, аз искам, аз искам да го видя
И с много, много много любов да го обсипя!

Всъщност тази песничка нямаше нито рима, нито смислен текст, но Сакура много се гордееше с нея и си я пееше нон-стоп.. Понякога на хората им беше трудно да говорят с девойката, защото дори гласът й непрекъснато звучеше с тази мелодия и в разговора често се срещаха думите „обичам” , „искам”, „къде е?” и най-вече „Саске”. Тя никога, ама НИКОГА не пропускаше да говори за него. Беше повече от обсебена. Не, тя бе вманиачена, откачена, закачена, залепена?! Съзнанието й, ума й, всичко в нея клонеше, кривеше, падаше към това момче.. Истината бе, че Сакура не бе виждала съотборника си от няколко години. Преди той да напусне Коноха, тя си бе съвсем нормално откачено момиченце.. После всичко се сгрумоляса, сърцето й бе разбито на малки парченца.. Всичките й приятели бяха загрижени за нея до определен момент.. – 3 часа. Тогава розовокоската обикаляше в кръг, твърдейки, че в земята ще се образува отвор, който да я изпрати точно при нейният любим. Ино и Хината – двете нейни бивши най-добри дружки, се отегчиха, когато Харуно започна да развива теории, включващи НЛО, задачи от трудност над възможностите й и още какво ли не – всичко свеждащо до щастливата й среща със Саске отново.. Една прекрасна утрин, героинята ни се събудила и на мига запяла прословутата песничка по-горе. От тогава не бе минал и ден без част от това „произведение на изкуството” да не бе споменато. Заради лекото вманиачаване, Сакура оставаше често сама. Никой не искаше да нарани чувствата й, като й кажеше
- Писна ми от тъпата ти песен, разкарай се!
Ето защо, хората се примиряваха само с целенето с домати по нея.. В такива трудни моменти, девойката отиваше на любимото си място – бунището на Коноха. Там тя прекарваше доста време, бе си намерила нова приятелка! Ами да, попитайте я някой ден и тя с удоволствие ще ви изтананика за запознанството си с госпожица Гарга. Как често се карали, но в общи линии били в добри отношения. Как играели на „Клъвни ме пръв” и също на „Открадни ми гривната” – при втората игра, розовокоската винаги губела, защото черната й дружка се оправдавала, че си е загубила окрашенията... Имало и още един проблем.. Когато се прибирала у дома си, цял час след това момичето кашляло пера.. Алергия.. какво да се прави... Но не си мислете, че Сакура бе съвсем самотна.. Наруто – това бе нейният съотборник, с който тя можеше да говори на воля за Саске. Защо? – Ами защото и той си имаше своя песничка! Ето я и нея:


Ах, Саске, Саске, Саске..
Защо си такъв боклук...
Липсваш ми, копеле нещастно,
И утре и вдруги ден и до края на века.
Къде си, къде си да ти сритам задника,
По – скоро ти моя, ама хайде без подробности!

Както можете да видите и сами, неговото произведение също няма много смисъл, но бъдете сигурни, че думите извират право от сърцето! Прозрението му дойде, докато си похапваше любимото си ястие – рамен. За малко щеше да се задави във собствената си муза.... Но така де, да се върнем при Сакура. Преди всичко трябва да спомена, че за нея бе един изключително важен ден. Бяха я пратили на първата й самостоятелна мисия като нинжда! Можете да си представите колко се вълнуваше героинята ни..

- Хм... – изписука тя, заковавайки се посредата на пътечката. Пред нея седеше един голям камък. В съзнанието й веднага изникна предупреждението на хокагето:

”Внимавай, Сакура! Бъди нащрек за всяко едно нещо! Не знаеш откъде може да те сполети опасност!”

Да, тя трябваше да бъде бдителна.. А ти този.. камък, ако въобще беше такъв, й изглеждаше много съмнителен! Девойката се приближи до него и го ритна с крак. Той не помръдна. Определено нещо не беше наред! Розовокоската пробва отново, само че този път с ръка. Отново нищо. Уморена, тя седна пред него, без да го изпуска от поглед и подпря главата си с ръка. И тогава

- АаАаАаууУУуу!!! – изтананика, пищейки момичето. Главата я бе заболяла ужасно силно. Стресната, тя сложи ръката си на коляното и нов вик огласи местността.

- АаАаАааууууУУуу!!!! - случваше се нещо много лошо! Където и да се докоснеше я болеше!! Тя погледна кръвнишки камъка. Имаше само едно обяснение. Той я беше урочасал ! Искаше да провали мисията й! Но тя нямаше да му се остави току-така! Щеше да се бори докрай. Тъкмо, когато се готвеше да нападне, някой изникна пред нея. Беше младеж с бяла коса, лилави очи и огромен меч на гърба си. Може би той щеше да й помогне в борбата за справедливостта срещу камъните?

- ЙоО, розовке! – възкликна той.

- Какво, какво, какво... – изпя тя.

- Искам да те питам нещо. Да си виждала оттук да минава чернокосо – очите й се разшириха – момче – устата й зяпна – Казва се.. – краката й започнаха да треперят – Саске.. – може би Суйгетсу не предполагаше каква грешка е направил, но много скоро щеше да разбере...