"Копринена паяжина" >> SasuSaku фикче фром ми ..

[..Miss Arrogant..Състезател]

Значиии.Това е първия ми ФИК и се надявам да ви хареса. Имам още много идеи за нататък, но искам вие да кажете дали да продължа. Извинявам се, ако има много грешки..

Глава ПЪРВА

Когато хвърчилото се гмурна надолу и лудо се завъртя, преди
да започне да пада с носа напред, децата закрещяха и запищяха едновременно.
-Внимавай!
-Саку, не!
-Дърпай!
-Не, Саку,не!
Без да изпуска от очи ексцентричното хвърчило, Сакура прехапа устни и опъна
конеца. Изтича няколко стъпки назад с вдигната високо над главата ръка,
внимавайки да не настъпи обутите в гуменки крака на дузина възбудени деца,
които се блъскаха около нея.
-Отпусни го леко, малката.
Гласът беше дълбок, мъжествен и напълно неочакван.
Сакура нямаше време дори да го възприеме изцяло, преди да се сблъска с мъжа,
който се появи зад нея.
Стресната, тя отпусна ръка и хвърчилото полетя надолу, гмурвайки се устремено с
носа напред. Падна върху големия дъб наблизо и безнадеждно се наниза на един от
клоните му, а опашката му се заплете в листата. Децата се втурнаха към дървото
и бързо се закатериха нагоре, като взаимно се обсипваха с обвинения, оплаквания и смях.
Мъжът обхвана с поглед картината пред
себе си, после обърна тъмните си очи към Сакура.
-Извинявам се – каза той смирено, като постави ръка върху сърцето си. Но блясъкът в чите му поставяше под съмнение искреността на извинението. –Мислех, че помагам.
-Можех да се справя и сама.
-Сигурен съм, че щяхте да се справите, но ви помислих за едно от децата и ми се стори, че се нуждаете от помощ.
-Помислили сте, че съм едно от децата ?! – Сакура беше вързала косата си отзад на две опашки, по лицето ù с форма на сърце нямаше и следа от грим.Беше с тъмносини къси панталонки и бяла тениска с лагерна емблема отпред – трябваше да признае,
че наистина можеше да се направи подобна грешка.
-Аз съм Сакура Харуно, един от директорите на лагера. – Той я огледа от главата
до петите с красноречив поглед, който ù подсказваше, че облеклото ù не
отговаря на длъжността директор. – Освен това допълнително работя и като възпитател – добави тя и протегна ръка.
Тъмнокосият загадъчен мъж се ръкува с нея.
-Саске Учиха.
-Трябва ли да знам името Ви, господин Учиха ?
-Аз съм човекът, който ще снима документален филм за лагера. Семейство Узумаки не ви ли уведоми за идването ми ?
Може и да са го направили, но информацията се беше изплъзнала от вниманието ù.
-Не казаха, че ще дойдете днес..

[..Miss Arrogant..Състезател]

onyx&pink мерси за критиката, както и на другите.

Глава ВТОРА

Представите на Сакура за професията видеооператор бяха много различни от вида на Учиха.Видът му силно напомняше за северните народи. Беше наследин тялото на свирепите си предци. В това високо мускулесто тяло, което излъчваше сила и надмощие, сигурно течеше кръва на известните от древността викинги. Дори и изправен неподвижно в измамно случайна поза, той изглеждаше невероятно силен. /xD/
Косата му блестеше на слънцето, като златист шлем. Беше гъста и покриваше аристократичната му глава в небрежен беззпорядък.Здравите му бели зъби проблясваха в приятен контраст със загорялото лице, привикнало да живее на открито. Дънките му бяха добре износени и плътно прилепналикъм тялото. Ризата му от лек памучен плат прилепваше почти по същия начин към гръдния му кош.Ръцете му бяха дълги – с издължени деликатни пръсти – излъчваха едновременно и сила, и чувсвителност, нужни за успешна работа със сложната видеокамера.
Неизвестно защо, Сакура почувства странно присвиване в гърдите, докато очите ù се плъзгаха нагоре по силния му врат, гордата брадичка, подсказваща упорство, чувствената уста и добре оформения нос – чак до тъмните очи.
Когато зелените ù очи се срещнаха директно с неговите, в долната част на тялото си почувства странно усещане на потъване – едновременно вълнуващо и тревожно.

***********

Вечерта, след кратко съвещание, Сакура излезе от бараката, наречена „кабинет”. Небесният свод бе обсипан със звезди, за съществуването на които човекът от града лесно забравяше, тъй като не ги виждаше – изкуствената светлина на обкръжението му го отдалечаваше от тях.
Изведнъж една студена ръка докосна рамото на Саку. Тя потрепери и видя Учиха. Сакура кипеше вътрешно, но внимаваше да не достави допълнително удоволствие на Саске, като му покаже, че е успял да наруши вътрешното ù равновесие. След секунда двамата вървяха с апаратурата, с която видеооператорът снимаше по-рано през деня. Сакура вървеше до него със сигурни стъпки по познатите пътеки и едва потисна смеха си, когато го чу да ругае приглушено,след като бе ударил главата си в нисък клон. Само да почака утре как тя щеше да го измъчи с децата от лагера.
-Ще отворя вратата на колата, за да имаме малко светлина – каза той и добави: -Мисля, че сценарият ми е тук някъде. – Освободи капака и постави внимателно камерата си в подплатената ù кутия.
Изправи се и се обърна с лице към Сакура. Преди тя да разбере какво смята да прави, той постави ръце на гърба ù и я притегли към себе си. Наведе глава и леко я докосна с устни. После я целуна по-настоятелно.
-Какво, по дяволите, мислите, че правите ?
-Очевидно е какво – въпросът е излишен.
-Нито ми е приятно, нито ми е интересно, господин Учиха. И ако този видеофилм не е от такова голямо значение за лагера, ще ви изпратя веднага да си опаковате багажа и да се махнете оттук. Но за съжаление така, както са поставени нещата, съм принудена да работя с вас.
-Точно това си и мислех.
-Къде е този проклет сценарий?
-Няма такъв. Излъгах, за да те отведа сама в тъмната гора.
Сакура му обърна разярено гръб и закрачи обратно в тъмнината. Гласът му долетя до нея като подигравателно предизвикателство – или сладко обещание:
-Ще те видя утре сутринта, Сакура.

[..Miss Arrogant..Състезател]

Трета гЛАВА

Началото на следващия ден не изглеждаше обещаващо. Сакура не беше спала добре и настроението ù не се оправи, когато отиде на закуска и откри, че Саске е вече там. Той се усмихваше,дразнеше децата, флиртуваше с възпитателките и изглеждаше отпочинал и жизнерадостен.
Сакура обичаше домашно приготвените бисквити, които се топяха в устата, въпреки, че обикновено не закусваше редовно. Тази сутрин обаче любимите ù лакомства имаха вкус на тебешир, който дъвчеше механично и промиваше с капучино. Миризмата на прясно препечен бекон и бъркани яйца съвсем не пробуждаше апетита ù. Като че ли само за една нощ целият ù свят се бе преобърнал наопаки. Вината беше на Саске Учиха и тя го навиждаше. Само в най-тайните кътчета в ума си си признаваше, че не беше останала равнодушна към внезапната му целувка. Беше бърза, почти игрива, но нежна. Когато усети устните му, удоволствие прониза гърдите ù, прониза я надолу до самия ù център и остави зад себе си незадоволено очакване като разтворена рана...
Сега, докато го наблюдаваше прикрито иззад гъстите си черни мигли, Сакура си призна, че ù харесва. Всичко, което бе вършила от момента на тяхната среща, беше всъщност защитна реакция на неговото налагащо се мъжко присъствие. Очевидно на Учиха му харесваше да я предизвиква и да упражнява върху нея мъжкия си магнетизъм.
Сакура реши да не допусне повече да я провокира и бързо направи плана си за деня. Беше способна, независима и до края на този ден той ще разбере това. Колкото до нейното отношение към него, ще се държи хладно, с професионализъм и ще отговаря на двусмислените му шеги със снизходителна толерантност.
Изправи се решително, погледна часовника си и изсвири заповеднически със свирката, вързана около врата ù.
-Всички от четвърта група, внимание: среща на стъпалата. Бързо!
Гордееше се с подчертаната увереност в гласа си. Отнесе таблата с чиниите до кухненския плот с високо вдигната глава. Когато излезе навън и тръгна към групата си, Саске се обърна с лице към нея. Опъна рамене назад и ù отдаде бързо чест под веселия смях на децата.
-Готов за действие, сержант.
Саку потисна изкушението да му отговори язвително; вместо това го запита любезно:
-Имаш ли всичко, от което се нуждаеш ?
- Да, готов съм – заяви той тържествено.
На теб ти се струва така, помисли си Сакура.
-Чудесно – каза на глас. – Хайде да тръгваме.
Планът ù за днешния ден беше запълнен с изтощителни натоварвания. По този начин се надяваше да постави господин Учиха на мястото му, но с разочарование трябваше да установи, че той се справя чудесно с всички изпитания. Изкачи стръмната скалиста пътека като коза, и при това с камерата на рамо, готов да я използва всеки миг. Как съумява да постине това ? –питаше се тя вбесена, отпускайки се върху тревата, когато спряха за почивка.
Междувременно Саске снимаше децата, които пиеха вода, изтърсваха пясъка от гуменките си или се разхождаха в гората. Саку се облегна на дървото зад себе си и затвори очи. Отвори ги стреснато, когаТО ТЯЛОТО НА Саске се отпусна до нея.
-Фююю!-Пое дълбоко дъх и попи потта от челото си с носна кърпичка. – Как се справяш с това всеки ден ?
- Нима си уморен ? – запита тя с лека следа на недоверчивост в гласа.
-Разбира се. Ти не си ли ? Ако правя тези изкачвания всеки ден, ще умра за седмица.
Тя му отговори с лек смях. Точка за нея ли беше това ? Когато се върнаха в лагера, обядваха набързо и се отправиха към стрелбището за упражненията с лък. Децата притиснаха Учиха с настояване и той да направи опит. Постижението му бе много по-добро от това на Сакура и децата се струпаха около него, изпълнени със страхопочитание, когато той многократо изпрати стрелата точно в центъра на мишената.
Към средата на следобеда Сакура трябваше да преодолее част от отрицателното си отношение и да признае някои качества на Саске, които заслужаваха уважение. Например той никога не забравяше защо е тук. Камерата беше като срасната с ръката му- много внимаваше с нея. Но истински я изненада умението му да се разбира с децата. Отговаряше със завидно търпение на многото им въпроси, шегуваше се с тях, дразнеше ги приятелски, с еднаква лекота им правеше строги забележки или ги утешаваше.
Когато даде знак със свирката си, че е време за плуване, децата се втурнаха към реката с възторжени викове. Докато тичаше с тях, Сакура хвърли поглед през рамо и забеляза, че Учиха се връща към лагера. Потисна лекото си разочарование и насочи вниманието си към децата. Под късите панталонки и тениската си носеше бикини. Съблече се и влезе заедно с децата в реката. Те веднага я включиха в игрите си и ù се наложи да се бори с тях, за да задържи главата си над водата, докато те групово се мъчеха да я потопят.
Най-сетне се смилиха над нея и я освободиха със смях и викове. Излезе от водата и прибра назад прилепналата по лицето ù мокра коса.
В този момент видя Учиха да стои на брега по бански, но с камера в позиция за снимка, насочена право към нея. Тя се поколеба, усмихна се неуверено и се обърна да направи забележка на децата да не лудеят прекалено. Пресече плитчината и изтиска водата от косата си.
-Мислех, че си решил да приключиш за днес – каза тя с нервен глас. Искаше ù се Саске да гледа някъде другаде, а не да оглеждаа тялото ù.
Той постави камерата си на безопасно място върху суха и плоска скала под сенчесто дърво. Дъхът ù замря при вида на тялото му.
- Трябваше да сменя лентата и да си облека бански.
-Ще влизаш ли във водата ?
-Да,не мога да издържа на изкушението. Едва не се стопих там,горе. – Посочи стръмния хълм,който бяха изкачили сутринта.
Когато Учиха влезе във водата, Сакура се отпусна на брега. Той играеше по-грубо с момчетата, беше деликатен с момичетата, но никого не лиши от внимание. Не бе забравил дори и Джейми, който цял ден вървеше по петите му, като влюбено кученце...

[..Miss Arrogant..Състезател]

Е, благодаря.
Надявам се да се задоволите със следващата глава.
Малко по-къса е, но нищо.
Чакам коментарчетааа...

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА /май.. xD/

Докато Учиха и децата лудуваха във водата, Саку прокарваше пръсти през косата си и почти я беше изсушила, когато Саске най-после реши, че трябва да излезе на брега.
-Ако остана твърде дълго във водата, ще имам нужда от повече витамини – прошепна той и се отпусна по гръб до нея. Кожата на стомаха му се опъна стегнато и образува дълбоки кухини под ребрата. Гърдите му тежко се вдигаха и падаха, докато се мъчеше да уравновеси дишането си.
Сакура се засмя.
-Ела – каза неочаквано той, хвана ръката ù и я вдигна на крака.
-Къде? Децата...
-Не, не се безпокой. Ще отидем само до камерата. На много малко хора разрешавам това. Надявам се, че ще го оцениш.
Поведе я към скалата, на която беше оставил камерата си. С ръце на кръста, той я огледа с присвити очи, после прехвърли погледа си върху тежката камера.
-Чакай да видим. Как да разрешим този проблем? Ако сложа тази камера на рамото ти, ще потънеш в земята под тежестта ù.
-Какво...
-Чакай! Намерих разрешение. – Щракна няколко ключа. –Окей, ела тук. – Постави ръка на талията ù и я придърпа така, че да застане с лице към камерата и очите ù да бъдат почти на нивото ù.
-Изправи се сега на пръсти и намести дясното си око срещу окуляра. Виждаш ли монитора?
Саку изпълни напътствията му. Трудно й беше да се концентрира след вълнуващото усещане на ръката му върху голия ù корем. Но окото ù откри малкия телевизионен монитор.
„Какво в името на гащите на Хитлер и всичките му сутиени става тук ?!” – зачуди се Сакура.
-Амии..-заколеба се тя. Виждаше се само неясните очертания на дървото на няколко метра пред тях.-Не е фокусирана – призна тя накрая.
- Ще се опитам да я фокусирам – каза той близо до ухото ù. –Дай ми знак.
Дънерът на дървото ставаше по-ясен – сега Сакура виждаше кората му с най-малки подробности.
-Готово! – възкликна тя развълнувано.
-Сега накъде искаш да я изместя – наляво или надясно? Нагоре или надолу ?
-Малко нагоре, към клоните.
Той се приближи с половин стъпка към нея, за да настрои камерата, и топлият му твърд гръден кош докосна гърба ù. Ръката му се отпусна на рамото ù, докато настройваше лещите. Пулсът на Сакура се ускори.
-Сега надясно - обади се тя със затаян дъх. – Още. Спри! Там има нещо...паяк и ..огромна паяжина. Простира се от клон до клон. Той работи по нея. О, Саске, можеш ли да го приближиш, искам да кажа, да го направиш по-голям?
Той се засмя и дъхът у раздвижи леко косата ù на тила.
-Разбира се. Но ще трябва отново да корегирам фокуса. Сега по-добре ли го виждаш ?
-Дааа! Ето го! Фокусирай още малко. Съвършенно!Той е съвършен!
-Искаш ли да запишеш „Един следобед от живота на един паяк” ?
-Сега не записваме ли ?
-Не Не съм натиснал бутона за запис.
-Ще имаш ли нещо против ?
-Не, разбира се.
Когато започнаха да записват, Сакура очакваше, че ще си прибере лявата ръка, но Саске я постави на скалата така, че тя бе притисната между студената ù повърхност и топлите вибрации на тялото му. Трудно ù беше да определи кое беше по-силно и непроницаемо.
-Какво прави? –прошепна той. За миг ù се стори, че ще целуне ухото ù.
-О, той е чудесен. Истински красавец. –Почувства коленете му до бедрата си отзад и неволно намести крака към тези мускулести колони.
-Косата ти мирише на рози – прошепна Учиха. Този път нямаше грешка – устните му леко се движеха по ухото ù. Бедрата му се изместиха и едва сега Сакура установи, че само тънката тъкан на нейните бикини и банският му делят телата им.
-Саске-прошепна тя дрезгаво. –Мисля...че вече...снимах паяка. По-добре е да спрем.- Не беше сигурна какво точно има предвид – да спрат снимките или да прекратят опасната близос на телата си, която бързо се превръщаше в гореща прегръдка.
-Окей- въздъхна той със съжаление.
Изключи камерата и малкият монитор в окуляра посивя.
Сакура отново се почувства в безопастност, пое дълбоко дъх и едва тогава тя се обърна към него. Все още обаче не беше в състояние да го погледне в очите.
-Благодаря ти – промълви тя.-Беше чудесно.
-Наистина ли ? - Тихият му, леко дрезгав глас настояваше за честенн отговор.
Вдигна бързо очи и те бяха пронизани и задържани от неговите. За миг останаха така, с очи, впити един в друг, после погледът му се плъзна надолу и се спря на треперещите ù устни. В следващият миг очите му отново се вдигнаха и разчетоха вътрешното ù вълнение, което се излъчваше от тях...

[..Miss Arrogant..Състезател]

Мммм.. ок.. Ще запомня съвета ти.Ето следващата глава, която е колкото цели 3, но неможах да се сдържа и да не я пусна. Приятно четене !



Вечерта Сакура се бе върнала в трапезарията. Саске успя да се промъкне през тълпата до нея.
-Иска ми се да ти покажа днешните си снимки. Не са редактирани, но реших, че може би ще искаш да видиш какво съм направил досега.
-Аз...-Поколеба се. Не беше наясно дали искаше да остане насаме с него или не.
-О, хайде! – подкани я той.- Приеми идеата ми като покана за кино без пари. – Докосна я леко с юмрук по рамото.
Сак се засмя.
-Добре, ще изгледам днешните ленти.
Пожелаха лека нощ на другите възпитатели и на сем. Узумаки, които забързаха към стаите си, като отклониха поканата на Учиха да останат – Наруто заяви, че трябва да бъде в стаята си преди новините в 10:00. Жените от кухнята – Ино и Тен Тен, бяха измили чиниите и в сградата нямаше никой друг освен тях.
-Ще започна с първата лента – каза Саске. – Защо не загасиш светлините ? Ще виждаме по-добре.
Сакура отиде до голямото електрическо табло и щракна ключовете. Сега стаята се осветяваше само от разсеяната светлина на малката електрическа крушка в кухнята.
— Готова ли си? — запита я Саске и й се усмихна.
— Готова съм.
Видеооператорът пусна лентата и Сакура седна до една от дългите маси на децата. Той се отпусна до нея, опря лакти на масата зад себе си и протегна дългите си крака напред. Сакура погледна собствения си гол крак само на няколко сантиметра от бедрото му, но не го отмести.
Гледаха необработените сцени и бъбреха приятелски за настроенията, които беше успял да улови. Сакура не можеше да не се разсмее, когато на екрана се появи покритото с лунички и потънало в сълзи лице на Грейси. Падайки по време на сутрешното изкачване, си бе ударила коляното и дълго бе оплаквала получената драскотина.
— О, Саске, колко си жесток! — порица го Сакура през смях.
— Възможно е да си права. Но не можах да надвия изкушението да я снимам. Обзалагам се, че един ден, когато порасне, махне тези скоби и си сложи контактни лещи, ще засенчи всички около себе си — ръката му се отпусна леко върху рамото на Сак.
— Надявам се. Тя заслужава малко щастие. Родителите й и малкото й братче са загинали при автомобилна катастрофа, а самата тя е прекарала месеци на легло с жестоки наранявания. Била е осемгодишна и колкото и тъжно да звучи това, счита се, че осемгодишно дете е твърде голямо за осиновяване. Вероятно ще живее в сиропиталище, докато стане на осемнайсет, когато, надявам се, ще може да отиде в колеж.
— Господи, какъв ужас!
Сакура въздъхна.
— Да, така е. По-голямата част от децата тук са станали сираци при подобни обстоятелства. Някои от тях имат по един родител, обикновено бащата, който обаче не е в състояние да ги гледа. Много малко са родени в дом за самотни майки или са загубили родителите си още като бебета. По-голямата част от бебетата обикновено лесно се осиновяват.
Точно в този момент на екрана се появи лицето на Джейми в едър план.
— Джейми е изключение от това правило. Той е дете на самотна майка, която го дава за осиновяване още при раждането му. Но никой не го е поискал, защото е мелез.
Ръката на Учиха се плъзна по рамото й към врата в успокоителен жест, който премина в ласка.
— Той ти харесва много, нали?
— Да, прав си. Стремя се да не го показвам, но е така — радваше се, че на Саске се наложи да стане, за да смени лентите. С мъка се бореше с изкушението да се сгуши в него.
Той пусна четири ленти, по двайсет и пет минути всяка, и всеки път, когато ставаше, за да ги сменя, се връщаше на мястото си и поставяше ръката си на врата й, рамото или гърба й. Всъщност през цялото време ръката му я докосваше.
Сакура скри лицето си в длани, когато на екрана се появи нейният паяк. Двамата се смяха на погрешните движения на камерата — паякът сякаш танцуваше по мрежата си.
— Радвам се, че не ми е хрумвало да ставам видеооператор!
— Беше затруднена — не можеше да държиш камерата сама. А моето извинение е, че не виждах какво снимам — приближи се до нея и докосна с устни ухото й. — А и бях оправдано разсеян. — Устните му докоснаха леко бузата й. Точно в този момент видеото прищракна — лентата бе свършила. — По дяволите! — изруга той тихо и стана.
Сак се изправи. Коленете й трепереха.
— Трябва да си тръгвам… — гласът й нервно потрепна.
— Не. Има още една лента. Седни на мястото си! — заповяда й той.
Сакура нямаше волята да му противостои, а и, честно казано, не беше сигурна, че го иска. Отново се отпусна на пейката. Когато се върна на мястото си, Учиха смело обгърна с ръка раменете й.
В продължение на няколко минути двамата мълчаливо наблюдаваха лудориите на децата в реката. Екранът остана празен няколко секунди и после Сакура пое стреснато дъх, когато се видя бавно да излиза от водата.
Беше в центъра на картината на фона на дърветата, които растяха по отсрещния бряг. Зелената им завеса подчертаваше всяка извивка на тялото й. Излизаше от водата с естествена, предизвикателна грация. Изглеждаше почти гола. Мократа й коса беше съблазнително прилепнала към врата и раменете й — като пръсти на любовник… Искрящата на слънцето вода се стичаше по ръцете и краката й, по гръдния й кош, по стомаха и корема й, проблясващите капчици изглеждаха като диаманти, пръснати по кожата й. Колебливата усмивка, с която го беше погледнала тогава, на лентата изглеждаше примамлива — боязлива, но подканваща.
Екранът отново посивя и настъпи тежка тишина. Неспособна да се помръдне, Сакура продължи да гледа втренчено право пред себе си. Лентата най-сетне свърши и видеото прищрака — все едно че гръмна оръдие. Но тя остана неподвижна на мястото си с лудо биещо сърце: опитваше се да събере остатъка от енергия в тялото си.
Саске докосна лицето й с гърба на ръката си и в тъмнината със сигурни пръсти обърна брадичката й към себе си.
— Тази лента ще бъде за частната ми видеотека — прошепна той, преди да наведе глава, за да докосне устните й.
Отблъсна го с мъка от себе си. Скочи бързо и се отправи към подиума.
— Видеото ти…
Той я настигна с един скок. Ръката му посегна към нея с невероятна бързина и се сключи около кръста й.
— Забрави го — каза рязко. Притисна я в ръцете си. Освободи умело кока й и зарови пръсти в тежката коприна на косата й. Дръпна главата й назад и я принуди да го погледне. — Забрави всичко. Мисли само за това.
Без дори да разбере как стана това, ръцете й покриха лицето му с трептяща ласка, а после пръстите й се вплетоха в тази прекрасна руса коса, докоснаха кичурите, които падаха върху яката му.
Устните му се движеха върху нейните и съвсем естествено тя отговори на тези страстни, възбуждащи движения и притисна тяло до неговото. По-скоро почувства, отколкото чу спирането на дъха му в гърлото, той прошепна името й. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й, спряха се за миг на тънката й талия и се придвижиха до меката извивка на бедрата й. Обхвана ги в шепи и още по-силно я притисна към себе си.
Устните му се заиграха с меката част на ухото й и се спуснаха в чувствената пътечка надолу по врата й.
— Какъв е този аромат? — прошепна той и Сак простена, когато усети устните му в чувствителния триъгълник в основата на врата си.
— „Митсуко“ — прошепна тя.
— Никога не съм го чувал.
— Никога?
— Никога. Но вече няма да го забравя.
Ръката му се придвижи нагоре по гръдния й кош. О, господи, да, да! Ръката му покри гръдта й. Дланта му я обхвана и прилегна върху нея, като че ли беше създадена точно за това. Тя започна бавни, изследващи кръгови движения, които спираха дъха й и я потопиха в неизпитвана досега еуфория. Устните му си играеха с ухото й и я изпълваха с непознато удоволствие, когато изведнъж той запита дрезгаво:
— Къде искаш да отидем?
— Какво? — запита тя разсеяно, с едва чут глас.
— В твоето бунгало или в моето?
Думите му най-сетне проникнаха през гъстата мъгла на възбудата и сякаш я поляха със студена вода. Този обикновен въпрос угаси моментално пламъците на страстта, които вече горяха тялото й и палеха духа й.
Отблъсна се от него и опита да напълни дробовете си с кислород, като направи няколко дълбоки, неравномерни вдишвания.
— Сакура, какво?
— Аз не мога… не мога… да бъда с теб — каза тя бързо, преди да се поддаде отново на чара му.
— Но защо, по дяволите? — спря се, погледна я за момент, преди да продължи тихо: — Съжалявам. Не беше редно да те питам. — Поклати глава разочаровано и прокара пръсти през косата си, все още разрошена от ласките й. Засмя се нервно. — Все пак трябваше да ме предупредиш преди петнайсет минути, че днес си в „онова време от месеца“…
Не можа да разбере веднага думите му. Ако не беше толкова тъмно, щеше да забележи колко я беше смутил с предположението си, но по-добре беше да си мисли, че е неразположена, отколкото да разбере действителната причина, поради която не можеше да бъде с него.
Саске пристъпи напред и обгърна лицето й с ръце.
-Лека нощ — прошепна той нежно и я целуна леко по устните, а после по челото.
- Лека нощ — промълви тя. Едва се сдържаше да не се втурне навън — погледът му я изгаряше…

[..Miss Arrogant..Състезател]

ЪгейН дъЛга глава... Няма да пускам до Неделя сиг. .. таа заради това тая е по-дълга.. xD

— Ще можеш ли да ме насочваш, докато излезем от града? Улиците тук са истински лабиринт — замоли я Саске веднага щом влязоха в колата му. Учиха и Сакура се връщаха от пазар от близкото градче.
Сак се засмя нервно и му даде първите упътвания:
— Караш направо към следващите няколко блока.
— Направо? Шегуваш се! — каза той, като направи първия остър завой.
Беше прав — по-голямата част от улиците на града бяха наистина уникални. Всяка от тях се увиваше около възвишенията на вид без определена цел, но все пак успяваше да се влее в по-широките и леки за шофиране пътни артерии.
От двете страни на тесните лъкатушещи улици се издигаха исторически сгради, украсени с резба и прави тавански прозорци, а пред тях пъстрееха лехи здравец, петунии и невен. По-голямата част от тези стогодишни къщи бяха напълно реставрирани и боядисани в свежи, контрастиращи цветове, което превръщаше това малко арканзаско градче в нещо като Дисниленд.
— Искаш ли да спрем на някое друго място? — запита Саске, когато стигнаха до магистралата, водеща към лагера.
— Не. Приятно ми беше да напусна лагера за няколко часа, но утрешният ден ще бъде изморителен като днешния, а на следващия ще ходим с автобус до бързеите на Бъфало Ривър.
— Хей, това звучи чудесно! Ще може ли да се присъединя към вас?
— Разбира се — усмихна му се в тъмнината на колата. Учиха по всяка вероятност бе забелязал поканата в очите й и не се опита дори да прикрие желанието си, когато й заповяда дрезгаво:
— Ела тук.
Тя се премести по-близо до него. Бедрата им се докосваха.
— Така е по-добре — той й се усмихна, преди да я целуне леко по устата.
Когато очите му се върнаха към пътя, той вдигна ръката й и докосна дланта й с горещи, влажни устни. Без да освободи ръката й, той я постави на бедрото си. Пръстите й се разтрепериха, но неговите ги задържаха властно.
След като стигна до главната магистрала, Саске можеше вече без нейна помощ да се прибере в лагера. Равномерното бръмчене на мотора, пълният й стомах и тихата музика от неясно осветеното табло приспаха Сакура. Тя отпусна глава назад и затвори клепачи.
Ръката му се вмъкна под полата й, погали гладката кожа на бедрото й, откри най-мекото и топло място и замря. Само от време на време тя чувстваше лекото докосване на върховете на пръстите му.
В полусънно състояние усещаше възбуждащия аромат на одеколона му — силен, но не прекалено. Беше свеж, чист и остър, напомняше за морски въздух и есенен ден. Пред затворените й клепачи застана викинг с лицето на Саске, който прибираше кораба си във фиорда, а там го чакаше момиче с нейните очи…
Сънят й стана още по-приятен, когато върналият се воин скочи на брега и обгърна момичето с мускулестите си ръце, целуна устните му, погъделичка ухото му с устни. А тя с радостен смях го притегляше все по-близо до себе си…
Сакура още се усмихваше на съня си, когато колата спря пред бунгалото й. Нямаше сили да помръдне.
— Будна ли си? — дъхът на Саске се плъзна по врата й.
— Не — отговори му тя сънливо.
Той се засмя.
— Така си и помислих. Вкъщи сме. Слизай.
Преди да разбере какво точно става, той отвори вратата откъм нейната страна, повдигна я от мястото й, измъкна я от колата и я понесе към бунгалото й, обгърнал с една ръка раменете й, а другата подпъхнал под коленете й.
Отвори скърцащата лека врата, задържа я с гръб, за да не се затръшне шумно. После я понесе през задяната с лунна светлина стая към леглото.
Отпусна леко главата й върху възглавницата и я целуна по челото. Остави я за момент, пусна вентилатора, без да светва лампите. Съблече сакото си и го захвърли върху стола.
Сакура беше странно отмаляла. Не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова безпомощна. Като че ли всичките й мускули се бяха разтворили — и въпреки това те вкупом се устремиха към Саске, когато той легна до нея на тясното легло и я обгърна с ръцете си.
Устните му жадно потърсиха нейните. Този път в целувката му липсваше убеждение, нямаше финес. Устните му настояваха за нея, искаха я, но им беше отказан триумфът на победителя — тя посрещна жаждата им с пламенност, която изненада дори нея самата. Отворила с готовност уста, Сак преплете език с неговия в сладка самозабрава.
Постепенно първоначалният им глад поутихна, но в никакъв случай не се уталожи. Саске направи пауза само да си поеме дъх, без да откъсва напълно устни от нейните.
— Чаках за това цял ден. Прекарах всяка секунда миналата нощ в копнеж по теб, вкусвах те, опитвах се да прогоня мириса ти, вида ти, усета за теб, за да не полудея напълно. А сега нищо не е достатъчно за мен… нищо…
Устните му още веднъж потърсиха нейните.
Сакура ги посрещна с доверие и почти същата жажда. Той простена дълбоко в гърлото си, когато тя прокара език по долната му устна и после под коприната на мустаците му.
— Господи, Сакура, толкова силно те желая.
Това беше всичко, което успя да каже, преди да вмъкне палци под презрамките на роклята й и да ги смъкне надолу.
Устните му вкусваха всяка частица от гърлото и деколтето й надолу — беше като чревоугодник на пир…Сакура зарови пръсти в косата му, опиваше се от мекотата й. Когато устните му достигнаха горната извивка на гърдите й, той се спря изчаквателно. Вдигна глава и я погледна в очите, потърси в тях знак за протест. Пръстите му разкопчаха горното копче на роклята й. И когато Сакура нищо не направи, а продължи да го гледа с широко разтворени доверчиви очи, той разкопча и второто. Третото. Четвъртото. Всичките — но пак продължаваше да я пронизва със синята светлина на очите си.
После бавно, като удължаваше предвкусването на удоволствието, той разтвори корсажа й, с поглед, впит в гърдите й.
— Иска ми се да има светлина — прошепна той дрезгаво. — Да виждам лицето ти. Искам да виждам как изглеждаш, когато правя това.
Докато говореше, той докосна една от гърдите й с върха на пръста си и почувства как тя потръпна от тази милувка.
Трябва да го спра. Трябва да спра това. Думите се въртяха в главата й като катехизис, но нямаше сили да го направи. Пръстите на Саске бяха така нежни и същевременно изискващи… Той я изследваше, изучаваше я, галеше я, завладя я възбуда, непозната за нея до този момент…
А й предстоеше да научи, че това беше само началото. Той наведе глава и я покри с устни. Беше обвита в сладък, горещ, мокър капан, от който не искаше да избяга.
Усети ръката му да се движи нагоре по бедрото й в чувствена ласка. Кога беше вдигнала колене? Защо бедрата й се въртяха в еротичния ритъм на някакъв езически балет? Не, това нямаше значение. Нищо нямаше значение, докато с устни върху гърдите й той продължаваше да изпълва тялото й с това непознато досега удоволствие.
Прошепна ли името му? Помоли ли го да я докосне с ръката, която носеше жадуваното облекчение? Усети ли той неизразената й с думи молба? Не разбра, но не беше в състояние да се съпротивлява.
Беше изхвърлена като с катапулт от летаргията си, когато той стана от леглото и започна да разкопчава нетърпеливо ризата си, като едва не откъсваше копчетата от плата.
За първи път от момента на влизането им в бунгалото й Сакура осъзна опасната игра, която играеше. Мили боже! Какво правя?
Саске беше захвърлил ризата си и сега се мъчеше с колана си, вбесен от неочакваната съпротива.
— К-какво правиш? — запита Сак разтреперано.
— На теб може да ти се харесва да го вършиш с дрехи — приемам, че така може да е много възбуждащо, но тази нощ е твърде гореща. Освен това аз предпочитам голотата.
— Не! — почти извика тя и скочи от леглото, като закри с корсажа оголените си гърди. — Не! — повтори отново, като клатеше отрицателно глава.
Той спря бесните си усилия да разкопчее заялия колан и се втренчи смаяно в нея.
— Какво искаш да кажеш с това „не“? „Не, ще го правим с дрехи“ или „Не, неразположена съм“?
Изви глава настрана, за да избегне погледа му.
— Не, не съм неразположена — измърмори тя на стената.
— Защо! Защо, по дяволите?
Защо? Срамуваше се да му признае истинската причина. Дори и да му я каже, той няма да й повярва. Коя жена в днешно време оставаше девствена до зрялата възраст от двайсет ? Никоя. Никоя, с изключение на Сакура Харуно.
— Аз… не… — започна тя смутено. Но после се овладя, вдигна с предизвикателно движение глава, за да срещне очите му и довърши изречението си: — Не искам.
— О, да, сигурно не искаш — грубо отвърна той.
За момент замълча, стресната от гнева в гласа му, за да може да отговори веднага. Арогантността му нямаше равна на себе си. Кой си мисли той, че е — или че тя е? Никога ли не са му отказвали преди? Чудесно, по-добре е да научи още сега, че тя не е жена, с която един мъж може да прави каквото си поиска!
— Казах, че не искам — изсъска тя високо.
Линиите от двете страни на устата му се втвърдиха и от очите му лъхна студ.
— Чудесно — каза той бавно, с фалшиво спокоен глас. — Но аз искам…
— Не!
— О, да. Не знам каква е твоята игра, но сега ще играем по моите правила. — Хвана ръката й и я придърпа.
— Престани, Саске. Никога няма да ти простя, ако не престанеш — предупреди го тя студено.
Той се изсмя подигравателно.
— Мислиш ли, че ми пука? Хайде, Сакура. Докосни ме. Опипай ме. Искам да знаеш каква е цената на предизвикателното ти поведение.
Тя покри лице с ръка в опит да спре гневните, унизителни сълзи, които се стичаха по бузите й.
— Хиляди дяволи! — изруга той. — Не знам защо изобщо ти обръщам внимание.
Тишината на стаята беше изпълнена с тежкото му дишане. Обърна се на пети, грабна ризата и блейзера си и се отправи към вратата. Сакура чу проскърцването й, когато я отвори. След малко Учиха изчезна..

[..Miss Arrogant..Състезател]

Лелеее.. изядохте ме с парцалките, бе!.. Трябваше да уча много тези дни и нямах време, за да пиша. Ето следващата глава и се надявам да ви харесва.

Сутринта беше красива и свежа. На Сакура й се искаше някакъв каприз на природата да предотврати днешното пътуване до Бъфало Ривър. Очевидно желанието й нямаше да бъде изпълнено, така че не й оставаше нищо друго, освен да се облече подходящо за екскурзията и да вземе малката брезентова раница.
Беше длъжна да се подготви за евентуални нежелани, но възможни проблеми с децата и натика в нея бинтове, антисептичен лосион, средство против комари, крем против слънчево изгаряне, цинков окис срещу слънчеви изгаряния, марли, таблетки против стомашни киселини, аспирин, резервни кърпи, чорапи и чифт дрехи за себе си. Сигурно ще забрави нещо много необходимо, но сега не се сещаше за нищо повече; затвори ципа на раницата, преметна я през рамо, излезе от бунгалото си и тръгна към трапезарията.
Закуската мина без произшествия. Сакура се концентрира в храната пред себе си, като си заповяда да не обръща внимание на Саске, който влезе и веднага стана част от шумния, активен пчелен кошер. Децата, които щяха да участват в екскурзията, бяха твърде превъзбудени, за да закусят нормално. Когато звънецът удари, всички се втурнаха към автобуса и настъпи луда борба за местата до прозорците.
— Пожелавам ви да прекарате добре, но внимавайте — Хината махна с ръка на децата.
— Ще се върнем навреме за вечеря, за която, сигурна съм, ще бъдат напълно готови — каза Сакура със смях.
— В такъв случай ще ви чакам — с крайчеца на очите си Хината забеляза, че и Саске се качва на автобуса. Погледна Сакура, като че ли искаше да каже нещо, но после размисли, потупа я само по ръката и й пожела приятен ден.
Сакура заговори любезно с шофьора, който беше карал и стария, раздрънкан училищен автобус от нейното юношество. Апаратурата на Саске беше внимателно поставена и осигурена на едно от празните задни места, но той беше задържал камерата при себе си. Седна на другата редица седалки — от Сакура го делеше само тясната пътечка.
Най-сетне всички се настаниха, шофьорът запали мотора и потеглиха. Не можеше и да се помисли за разговор сред неописуемия шум — децата пееха високо, спориха, предизвикваха се, надсмиваха се едно на друго, и всичко това под акомпанимента на равномерното боботене на автобуса.
Сакура беше седнала точно зад шофьора и живописната панорама пред очите й отпускаше опънатите й нерви с всеки изминат километър. Когато по някое време се осмели да погледне Саске, видя, че той я наблюдава най-безсрамно. Усмихна й се някак боязливо отначало, но после, когато тя не му обърна гръб и не го изгледа гневно с каменно изражение на лицето, усмивката му се разшири и Сакура не можа да потисне импулсивното си желание да му отговори.
В продължение на няколко километра минаваха през сънливи планински градчета, разположени от двете страни на двупосочната магистрала. Изглеждаха едни и същи тези градчета, всяко от тях имаше бензиностанция, комбинирана с бакалница. Някои имаха дори и пощи. Много често пощата беше само пригоден за целта фургон, но над него неизменно се вееше американското знаме.
И къщите, обикновено разположени близо до магистралата, изглеждаха еднакви. По просторите висеше пране. На верандите отпред имаше шезлонги за отмора привечер. Но всяка къща, без значение колко незначителна на вид, беше благословена с грандиозната красота на планинската панорама. Наоколо имаше градини, натежали от плодовете на лятото, всяка една — с плашило. Сакура знаеше, че тези малки късчета земя не се поддържат само за удоволствие — те осигуряваха с храна някои семейства в продължение на месеци. В едно от тези градчета Сакура направи кратка почивка, за да даде възможност на децата да ползват тоалетната на бензиностанцията и да изпият по една изстудена напитка. Винаги чувствителна към неговото присъствие, Сакура неочаквано осъзна, че Саске не е сред групата деца около нея. Огледа се и забеляза, че изкачва прашна пътечка към самотна къща, кацнала на обрасъл с дървета хълм. Последва го инстинктивно от другата страна на пътя и видя какво беше привлякло вниманието му. На изкривената нестабилна веранда на къщата седеше старец и свиреше на нещо като цигулка. Вероятността инструментът, подпъхнат под двойната му брадичка, да бъде определен като цигулка, беше доста далечна, но Сакура беше сигурна, че никой не се бе отнасял с толкова обич дори и към Страдивариус. С мазолести пръсти, пожълтели от никотина, старецът съумяваше да извлече от инструмента си мелодия с весел ритъм; сигурно само той знаеше тона му и можеше да свири на него. Когато камерата на Саске започна да бръмчи, Сакура застина в благоговение. Старецът ни най-малко не се впечатли от насочения срещу му уред, който явно не принадлежеше към неговия век. Саске се придвижи по-близо, докато накрая се сви на стъпалата на верандата, близо до краката на стареца, с камера, насочена към набръчканото му лице. Отвори се врата и се появи жена на същата възраст. Пристъпи напред, като бършеше ръцете си в дрипава кърпа. Усмихна се и когато забеляза, че камерата на Саске се насочва към нея, стеснително прибра няколко раздърпани кичура бяла коса, измъкнали се от стегнатия на тила й кок. Когато старецът престана да свири, тя се наведе над него и звучно го целуна по бузата.
— Тази е моята любима песен — каза тя с дрезгав глас. Саске се изправи и пое ръката на жената в своята, вдигна я към устните си и леко я целуна. Тя се засмя и запремига с редките си обезцветени мигли.
— Благодаря и на двама ви — каза Саске, преди да се обърне и да скочи от стъпалата на верандата. В сянката под нея лежаха три мързеливи кучета, които едва погледнаха със сънливи очи натрапника.
Саске вдигна глава и забеляза Сакура, изправена между него и издълбания от коловози прашен път. Когато се изравни с нея, усмихна й се и докосна леко лицето й със свободната си ръка, преди да кимне с глава към автобуса, който нетърпеливо ги зовеше с клаксона си.
— Защо направи това? — запита тя, когато подновиха пътуването. — Защо поиска да ги запечаташ на лента?
Децата пееха тихо някаква песен и можеше да се разговаря по-леко.
— Защото бяха красиви — отговори той просто. — Не мислиш ли и ти така?
Да, сега ги виждаше с неговите очи. Но сама не би ги възприела така. Сигурно нямаше дори да ги забележи, ако Саске не я беше насочил към тях.
— Да — каза тя тихо. — Те наистина бяха красиви.
Погледът му спря на устните й и през сините му очи пробяга израз на отчаяние и копнеж.
— И ти също — прошепна той така, че да го чуе само тя. Когато очите му отново срещнаха нейните, Сакура почувства, че се стопява под синия им огън. — Съжалявам за онази нощ — продължи той тихо. — Твое право бе да кажеш „не“.
Снощи двамата с Наруто бяха изпили по кутия бира и си бяха поговорили дълго. От разговора им Саске научи доста неща. Беше разбрал отказа й и това уталожи гнева му. Сакура много искаше да чуе извинението му, да го види да пълзи в краката й и да си посипва главата с пепел, докато я умолява да му прости. Но когато чу сега искреното съжаление в гласа му, призна, че и тя има вина.
— Не постъпих честно с теб, не играх по правилата — прошепна на свой ред тя.
— Когато те срещнах, Сакура Харуно, оставих книгата с правилата настрана. Отсега нататък ние сами ще си създадем наши собствени правила, към които ще се придържаме. Това достатъчно честно ли е?

[..Miss Arrogant..Състезател]

Мии.. Тук ?! Сега ?! Ето ви я... малка е... няма много романтика в нея, но следващата просто е убийствена - повярвайте.. ;д.. И тя е готова, но сега ще ви дам само едната.






..Невъзможно й беше да се съпротивлява на нежността в усмивката му и страстта
в очите му.
— Да, Саске, да — съгласи се с готовност.
Саске й отпрати невидима за другите целувка и тя почервеня, наведе за миг очи,
преди да ги вдигне отново, за да поеме топлината на неговите в себе си.
Няколко километра след градчето на име Ясиер шофьорът зави надясно и автобусът
запълзя по лъкатушещ планински път, който ги отведе до бреговете на Бъфало
Ривър.
Преди векове реката бе прорязала дълбок пролом в планината. На много места по
протежение на бреговете й над бързата вода се надвесваха скали. Сега стени от
сив камък, обвити в лиани, се протягаха над реката и напомняха за Висящите
градини на Семирамида. В тази част от страната реката беше широко известна с
предлаганите възможности за плуване с кану, риболов и други водни спортове. Сакура
идваше на това място от години и виждаше как то се превръща в процъфтяваща
туристическа атракция. През всяка от двуседмичните смени на лагера тя довеждаше
децата тук за еднодневна игра край бързеите на реката. От близкия магазин
вземаха назаем приспособления, които наподобяваха големи вътрешни гуми с
възможност за сядане в тях. Върху скалист хълм беше монтирано корито — то
слизаше надолу покрай брега до гладките плоски скали, над които кипеше бързеят.
Седнали в откритите гуми, туристите преминаваха със смях и викове през това
място на реката до около половин километър надолу, където бързото течение ги
отнасяше — там водата се успокояваше достатъчно и човек можеше да се изправи и
прецапа до брега.
Преминаването на бързея по този начин беше истинско приключение, но напълно
безопасно, тъй като водата тук не беше по-дълбока от метър. Независимо от това,
Сакура всеки път следеше децата с напрежение. Днес нейната група беше смесена с
тази на Майк Симисън и на още една възпитателка — Патси. Така че отговаряха
почти за четиридесет деца.
Саске прекара първия час след пристигането им плътно зад камерата си: катереше
се с децата по скалистия хълм, снемаше възбудата от очакваното преживяване,
изписана на лицата и в гласовете им, камерата му улавяше възторга им, докато се
спускаха надолу по бялата пяна на бързея. Когато реши, че вече не е останало
нищо за снимане, върна камерата си в автобуса за сигурност и се съблече по
бански. Тялото му беше съвършено. Той се плискаше с децата, крещяха заедно —
изцяло се отдаде на насладата от играта с тях, а те, от своя страна, ревностно
си съперничеха за спечелване на вниманието му.
Следобед, на открито, възпитателите и Саске настояха всички да си починат
половин час, преди отново да влязат във водата.
Беше около два часът, когато Майк Симпсън се измъкна от реката и се отпусна
върху скалистата плитчина.
— Хей, Сакура, не сме броили децата от обяд. Не мислиш ли, че трябва да
направим това сега?
— Прав си — съгласи се тя.
Всички прекарваха така весело, че беше пропуснала тази задължителна подробност.
По настояване на Саске и за радост на децата, и тя се беше спуснала няколко
пъти по бързея. Заедно с Саске, Майк и Патси започнаха проверката — извикваха
децата по имена и отмятаха върху списъка присъствието им.
— Някой липсва — обади се тя стреснато, след като прехвърли децата от своята
група.
— Все още има деца над бързея — обади се Саске успокоително.
Но минутите течаха и въпреки че повториха проверката, резултатът беше същият —
едно дете липсваше.
— Джейми! — възкликна Сакура. — Къде е Джейми? — Огледа се, вече изпаднала в
паника, като че ли го очакваше да се появи пред очите й само по силата на
волята й. — Виждал ли го е някой?
— Хайде да не се паникьосваме — обади се Майк. — Ще разпитам децата и ще
разберем кога и къде са го видели за последно.
— Аз ще сторя същото с моята група — предложи Патси.
— Направете го внимателно — няма защо да плашим и децата — предупреди ги Сакура.

— Да, разбира се — Майк изтича към групата си.
Саске я погледна:
— Ще проверя в гората на отсрещния бряг. Ти се огледай тук.
— Благодаря. Саске… — хвана го отчаяно за ръката.
— Знам — каза той с разбиране. — Ще го открием, не се безпокой.
Сакура отиде до щанда за продажба с отстъпки и запита за Джейми. Никой не го
беше виждал. Отиде и до магазина, откъдето бяха наели приспособленията за
плуване. Собственикът не беше виждал Джейми, но някой му беше донесъл гума,
която бяха открили в реката, спряла в ниско надвиснали клони. Страх обхвана Сакура.
Дали Джейми не беше погълнат от бързата река и отнесен надолу по течението,
преди да успее да извика? Той е толкова малък. Можеше да плува, но не много
добре.
В главата й се блъскаха безразборно кошмарни картини. Джейми — крещеше вътрешно
тя. — Изтича обратно до реката с надеждата, че Майк може да го е открил. Но
лицето на Майк беше мрачно като това на Патси, когато и тя се присъедини към
тях.
— Сакура, какво да правим? — попита Майк. За първи път, откакто го познаваше,
откритото му лице на вечен оптимист беше напрегнато и имаше следи от стрес.
— Ще трябва да се обадим на полицията. На горските рейнджъри — показваше
по-голямо спокойствие, отколкото чувстваше.
И точно тогава Патси извика развълнувано:
— Ето ги!
Сакура се обърна мигновено и видя Саске и Джейми да слизат от стръмна скала на
другия бряг на реката.
— Благодаря ти, Боже! — шепнеше тя, докато двамата газеха през реката към тях.
Когато се изправиха пред нея, не знаеше дали да притисне детето до себе си, или
да му се скара строго. Не направи нито едното, нито другото. Саске отново пое
нещата в ръцете си...

[..Miss Arrogant..Състезател]

Както съм почнала да я редактирам нищо няма да остане от нея.. ;д.. ето яя..

П.П. В две части е.. Ето я първата. 1,2 комента и пускам втората част. Приятно четене.. xDD



— Хей,
Сакура, погледни какво е намерил нашият малък скаут! — каза той бодро, но с
предупреждение в очите.
— Да-а, виж, Саку — изпя с тънкото си гласче Джейми. В ръка държеше камъче,
наподобяващо острие на индианска стрела — Саске казва, че може да е на чероките
или някои други индиански племена. Какво мислиш — истинска ли е? Саске е
сигурен, че е истинска. А ти какво мислиш, Саку?
Сериозните кафяви очи погледнаха невинно нагоре към нея и Сакура беше обзета от
силно желание да протегне ръце към слабичкото дребно телце и да го притисне към
себе си.
Но знаеше, че това само щеше да стресне и смути детето. Въздържа се и отговори
колкото можа спокойно:
— Сигурна съм, че е истинско острие на стрела, но не знам на кое племе е
принадлежала. Когато се върнем в лагера, ще прегледаш някоя от книгите на Наруто — може да откриеш нещо.
— Окей — засмя се Джейми и изтича при другите.
Сега, когато неочакваното изпитание приключи, Сакура почувства, че коленете й
омекват и сигурно щеше да се отпусне върху горещия каменист бряг, ако Саске не
й беше предложил ръцете си и здравото си силно тяло.
Леко смутени, Майк и Патси побързаха да се отдалечат към децата, които
продължаваха да лудеят в реката. Всички бяха някак помръкнали от преживяната
тревога през последния час.
— Къде го намери? — запита Сакура с треперещ глас.
— Ела тук — хвана я за ръка и я притегли зад паркирания автобус. Веднага щом се
скриха от очите на другите, Саске я прегърна нежно и леко я притисна към себе
си — като че ли тя беше тази, която се беше загубила и най-сетне отново бе
намерила своя дом.
Космите на гръдния му кош погъделичкаха носа й, когато той притисна главата й
към него; докато говореше, ръката му успокоително галеше гърба й.
— Джейми не си е помислил и за момент, че се е загубил и че се тревожим за
него. Затова ти дадох знак да не се нахвърляш срещу му. Каза ми, че трябвало да
отиде до тоалетна — разсмя се. — До „двете нули“, така ми каза. Решил да се
скрие в гората отсреща. Свършва си работата, но забравя да се върне на брега —
така се увлича от нещата наоколо… Намерих го, погълнат в изследване на това
парче скала — убедих го, че сигурно е острие индианска стрела. Детето живее в
свой собствен свят и не е разбрало колко дълго време го е нямало и колко много
се бяхме разтревожили за него.
— Саске, ако му се беше случило нещо… на него или на някое друго дете… аз… —
потрепери от ужас, нямаше сили да довърши мисълта си.
— Знам, знам. Но сега всичко отмина и никой не е пострадал. По-късно ще кажа на
Джейми никога повече да не се отделя от другите и да не остава сам.
— Благодаря ти — прошепна тя в мекия килим на космите под устните й.
— Няма ли да получа някаква награда? — запита той нежно, постави пръст под
брадичката й и повдигна лицето й към своето.
Беше така близо до нея и толкова силен. Имаше нужда от него. И тя само кимна в
отговор на въпроса, преди главата му да се отпусне леко надолу и устните му да
докоснат нежно нейните. Това беше целувка, пълна с обич, ласка и копнеж, като
налят със сок плод. Когато отдръпна устни, Сакура остана притисната до него още
няколко вълшебни мига.
Върнаха се при реката — вървяха един до друг и Саске не махна ръка от раменете
й.
През остатъка от времето им на бързея Сакура се опита безуспешно да се държи
нормално, но до края беше нервна и напрегната. Стрелките на ръчния й часовник
се движеха безкрайно бавно, но все пак дойде моментът да надуе свирка и да
събере всички за обратния път към лагера.
В автобуса седна до Саске, без да се преструва, че не иска това. Отпусна се на
неудобната седалка до него веднага щом всички се качиха и приключи с
преброяването. Когато той й предложи ръката си, подаде с готовност своята и до
лагера пътуваха с вплетени една в друга длани.
Пристигнаха в Маунтин Вю малко след определения час за храна. На децата им беше
разрешено да вечерят, преди да си вземат душ, и да си починат, както беше
според правилата на лагера. Наскачаха от автобуса, горящи от желание да
споделят чудесата на деня си с другите малчугани. Изморените им придружители не
бяха така екзалтирани и изглеждаха доста раздърпани и унили, когато влязоха в
трапезарията.
Сакура разказа накратко за изчезването на Джейми на Една и Би Джи — и двамата
настояха да разберат причината за мрачното й изражение и пребледняло лице.
Съгласиха се, че е постъпила правилно, като не му се е скарала, но решиха Би
Джи да поговори с него и да го предупреди за опасностите, които крие всяко
отделяне от другите.
Сакура успя да хапне малко под строгия поглед на Саске, но беше все още много
разстроена от ужасния инцидент този ден. Никога не беше посрещала с такава
радост звънеца за лягане, както тази вечер.
Докато се влачеше уморено по стъпалата към верандата на трапезарията с
решението веднага да се прибере в бунгалото си, ръката му здраво я хвана.
— Хайде, идваш с мен — каза Саске решително.
— Какво? — опита се неуспешно да освободи ръката си. — Искам да си легна —
ужасно съм уморена.
— Да, знам. Но първо трябва малко да се отпуснеш.
— Ако се опиташ да заспиш в състоянието, в което си, ще сънуваш само кошмари.
Без съмнение беше прав, но тя не се предаде много лесно — още повече че вървяха
по посока на неговото бунгало.
— Къде ме водиш?
— На малка разходка с колата.
Това не беше отговорът, който очакваше да чуе, но кога ли Саске Учиха беше
правил нещо, което тя е очаквала?
— Разходка с кола? — повтори тя със слаб глас. — Къде?
Усмихна й се и зъбите му проблеснаха сред загорялото му лице.
— Почакай и ще видиш — подразни я той и обгърна с ръка раменете й, като я
притегли.
Тя тръгна послушно — нямаше нужната воля и сила да спори и с радост го остави
той да я води. Носеше върху крехките си рамене цялата отговорност за собствения
си живот в продължение на толкова много години без каквато и да било подкрепа
отстрани — обстоятелствата я бяха принуждавали сама да поема плюсовете и
минусите от решенията си. Истинско облекчение беше да отстъпи тази отговорност
на някого, макар и за малко.
Помогна й да влезе в колата, преди сам да се отпусне пред волана. Пресякоха
широкия двор на лагера и минаха през портала.
— Отиваме към мястото за плуване — обади се тя, когато той взе завоя в тази
посока.
— Да, но ще трябва да повървим малко, за да стигнем дотам, закъдето сме
тръгнали. Искам да ти покажа нещо.
Нощта беше сравнително хладна и във въздуха се носеше усещане за дъжд. Саске
беше оставил прозорците и от двете страни отворени; Сакура отпусна глава на
облегалката, затвори очи и се потопи в успокоителните ласки на хладния въздух,
който облъхваше лицето й. ..

[..Miss Arrogant..Състезател]

Отвори очи, когато колата спря до мястото за плуване.
— Приятно е, но съм го виждала и преди — каза тя сухо.
Саске се засмя.
— Явно се чувстваш по-добре. Възстановена е силата на острото ти езиче — отвори
вратата откъм нейната страна и я измъкна навън. — Хайде, стегни се. Ще се
наложи да повървиш малко.
Вместо да тръгне към реката, както очакваше, той пое към гората, като я влачеше
след себе си.
— Саске — обади се тя с тревога в гласа. — Сигурен ли си…
— Че знам къде отивам? — завърши той изречението й. Слабата лунна светлина не
можеше да проникне през гъстите клони на дърветата, които се сплитаха над тях
като огромен причудлив чадър. — Да, знам къде съм. Открих това място онази нощ,
когато бях твърде… разгорещен… и имах голяма нужда от охлаждане. — Стисна
ръката й и тя се изчерви.
Вървяха няколко минути, без да говорят. Изглежда, познаваше добре местността —
помагаше й да избягва пълзящите растения, увиснали отгоре, и големите валчести
камъни по пътя им.
— Къде?
— Слушай! — прекъсна я той. — Не чуваш ли реката?
Спряха и тя напрегна слух. Ясно чу шум от течаща вода.
Пресякоха последната бариера от дървета и лунната светлина разкри пред очите им
крайната цел на Саске. Край реката се простираше затворено пространство,
покрито с бял, фин като захар пясък. То преминаваше естествено в покритото с
дребни камъчета корито на реката. На около 30 метра нагоре по течението имаше
големи скали, които образуваха точно тук малък бързей. Близо до песъчливия плаж
водата се спускаше надолу с доста голяма скорост. Огромни дъбове и брястове
протягаха клони над реката и оформяха естествен навес над нея. На това място тя
беше тясна и създаваше чувство на интимност и закътаност. Беше наистина
красиво.
— Как откри това място? — запита Сакура с благоговение.
Беше истински изненадана — толкова години бе идвала тук, а не познаваше този
малък рай. Но той беше доста встрани от познатите пътеки и в област, опасна за
разходки с децата.
— Казах ти вече, че трябваше да се справя някак онази нощ с чувството на
неудовлетвореност, меко казано — усмихна се. — Ела.
Изтичаха към брега на реката. Саске беше донесъл одеяло от колата, което
разстла на пясъка. Сакура се спря, съблече се и остана по бикини. По-рано през
деня беше вързала връзките им на врата в панделка между гърдите си, за да може
да използва по-пълно слънчевите лъчи. Горната част на бикините й можеше да се
носи с връзки или без тях, така че сега спокойно влезе в реката.
— О! Студена е! — възкликна тя, когато водата забълбука над глезените й.
— Не и когато свикнеш с нея — успокои я Саске.
Той навлезе по-навътре, но водата не мина над коленете му. Клекна, като се
опитваше да се пребори с бързото течение, а после седна на каменистото дъно с
гръб към него.
— Все едно че се намираш във водовъртеж — отбеляза той.
Бързото силно течение заплашваше да наруши всеки миг равновесието й, докато
пристъпваше боязливо към средата на реката, за да се присъедини към Саске.
Когато стигна до него, се опря с ръка на рамото му и се отпусна леко във
водата. В първия миг тя я вледени и почти спря дъха й.
— Как издържаш на този студ? — запита го Сакура, когато все пак седна на дъното
и протегна крака пред себе си.
— Ще свикнеш — отговори й той. — Прекрасно е, нали? След няколко мига трябваше
да се съгласи с него.
Забързаната надолу река, равномерното приспивно бълбукане й действаше
успокоително, отмиваше напрежението й. Опря се на лакти, повдигна горната част
на тялото си, като го наклони назад, отдели се леко от дъното на реката и
краката й заплуваха по течението. Беше наистина прекрасно, но тази поза я
затрудняваше. Бързата вода се вмъкваше в чашките на сутиена на бикините й,
дърпаше ги надолу.
— Има опасност да загубя бикините си — тя се засмя нервно.
— Мога да отстраня този проблем — каза Саске.
Преди да осъзнае какво става, сутиенът на банския й се изплъзна от тялото й и
се понесе надолу по бързея.
— Саске! — изпищя тя и покри гърдите си с кръстосани ръце. — Какво направи?
— Спестих ти безпокойство за евентуална загуба на горната част на банския ти.
Сега, след като вече наистина липсва, няма и за какво да се тревожиш. — Той сви
рамене като щастливо, буйно момче. Усмивката му беше заслепяваща, както винаги,
и — опасна…
— Ти го разкопча нарочно!
— Виновен — призна си той с лекота. — А сега се отпусни и се наслаждавай на
водата. — Отпусна назад глава и вдигна лице към небето като своите прадеди —
езичници, които са боготворили небесата. Очите му бяха затворени.
Притеснението на Сакура не бе бързото течение, а припряното биене на сърцето й.
Беше тук, сред дивата природа, посред нощ, сама с този силен, арогантен мъж и
на всичкото отгоре седеше, може да се каже, напълно гола на няколко сантиметра
от него!
Въпреки нарастващата тревога, честолюбието й беше засегнато от демонстрираното
пълно безразличие към нея — той дори и не я поглеждаше! Започна да се отпуска
постепенно и зае предишната си поза, като се облегна назад на ръцете му, но взе
мерки върховете на гърдите й, които се бяха втвърдили от студената вода, да
бъдат под нея. Сакура и Саске лежаха така тихо и неподвижно; спокойствието на
нощта се нарушаваше само от шума на течащата около тях вода. Нищо чудно, че
почти подскочи, когато гласът му внезапно погали ухото й.
— Чу ли това?
— Кое? — В ушите й пулсираше само лудото биене на сърцето й.
— Виждаш ли онзи бухал на външния клон на голямото дърво ей там? — той посочи
към един от дъбовете наоколо, но тя не видя нищо.
— Не. Къде е?
— Ето там. Погледни онзи клон… Почакай за миг. Така не става — той се премести
зад нея и обгърна с мускулестите си бедра нейните. Гърбът й се отпусна на
солидната опора на гръдния му кош. Едната му ръка се протегна край главата й,
когато посочи към въпросното дърво. — Виждаш ли го сега? На най-долния клон над
водата.
Сакура напрегна очите си и се взря в тъмнината, но не можа да различи и следа
от бухал или от каквото и да било друго.
— Не мога да го видя — въздъхна тя.
— Нищо чудно. Как ще го видиш, когато там няма нищо — устните му докоснаха
нежно ухото й, а ръката му обхвана здраво талията й и я притисна плътно към
силното му мъжко тяло. — Излъгах те. Търсех повод да се приближа до теб.
Сакура направи половинчат опит да се измъкне от ръцете му, но той беше
достатъчно чувствителен, за да усети, че в действителност не желае да се
освободи от него.
— Един ден ще си имаш куп неприятности, ако продължаваш да правиш това —
предупреди го тя с тих, напрегнат глас. — За втори път ме занасяш.
— Мм-хм. И двата пъти ми провървя — плъзна устни надолу по врата й и я изгори с
дъха си. Държеше внимателно косата й с ръка, докато целуваше уханната кожа под
нея. Но когато пусна косата над раменете й, пръстите му не останаха неподвижни.

Започна да масажира врата й с вълшебни движения, после спусна ръка надолу по
гръбначния й стълб, сякаш искаше да опознае всеки прешлен. Мъчително възбуждащо
плъзна длан и широко разперени пръсти по ребрата й надолу, стигна до гладкия й
корем и спря там. Ръката му замря, но не и пръстите му — те я галеха,
подпъхваха се под еластичното коланче на бикините й, предизвикваха я, но все
пак се въздържаха от истинско докосване…
— Кожата ти е като мокра коприна — шепнеше той в ухото й. Езикът му се заигра с
косите точно зад ухото й. Ръката му незабелязано се придвижи нагоре.
Обхвана нежно с голямата си шепа долната част на лявата й гръд.
— Сърцето ти бие лудо, Сакура. За мен ли?
Едва можа да прошепне „Да“, докато пръстите му леко галеха долната извивка на
гръдта й.
— Сакура…
Сега и двете му ръце покриха гърдите й, той ги притискаше с длани, галеше ги
внимателно. С неохота освободи едната й гръд, за да обхване брадичката й и да
обърне главата й към него. Изтегли я назад, положи я нежно върху бедрото си и я
целуна страстно.
Устните им се сляха. Вкусваха се взаимно, наслаждаваха се и отново се отпускаха
в дълбока целувка. Никога не беше целувала с такава самозабрава и толкова
обещание. Вдигна ръце и зарови пръсти в косата му.
Ръцете му се движеха по тялото й с изящна прецизност, изследваха всяка
вдлъбнатинка, всяка извивка, всяка плоскост. Плъзнаха се надолу по ребрата й,
преминаха в гореща ласка над стегнатия й корем, за да се опият отново от
насладата, която предлагаха гърдите й… Тези горещи, любопитни ръце и властни
устни я накараха да изпита непознато досега удоволствие. Цветето на желанието дълбоко
в нея започна да набъбва и расте до пълен цъфтеж.
Притисна се неволно към него в самозабравата на пламенната им целувка.
Измъченият му стон срещу бузата й я извади от тази еуфорична сребърна паяжина,
която беше изплел около нея...

[..Miss Arrogant..Състезател]

... Охх..
ето я и следващата глава. Тази седмица сигурно няма да пускам повече глави.. Но
не се знае.. Преди всичко искам да кажа нещо: Малко е късно, но Саске не е такъв, както в анимето
и в прочие..Сакура не тича след него, като разглезено малко момиченце. Очите на Саске ще бъдат всякакъв цвят ! ;д /днес - сини, утре червени.. xD/ Това, че действието
се развива малко бързо за някои и бавно за други си е изцяяяло ваш проблем. Следващите няколко глави ще ви разплачат.. До тук се
свършва с хубавото. Наслаждавайте се на последните хубави мигове на двойката –
след тва всичко ще се промени. Заради една катастрофа и недоразумение.

Пясъкът все още излъчваше събраната през деня слънчева топлина.Сакура излезе
от водата. Тя се отдалечи, като гледаше да бъде с гръб към него — държеше
ръцете си кръстосани над гърдите. Колкото и незначителна преграда да беше
водата, без нея Сакура се чувстваше съвсем гола.
Дочу специфичния шум от смъкване на мокра тъкан и разбра, че Саске си беше
махнал банските. Усети няколко леки стъпки и той застана зад нея.
— Сакура.
Постави ръце на раменете й и я обърна към себе си. Брадичката й беше заровена в
гърдите, а очите й бяха плътно затворени.
— Никога не си била с мъж, нали? — Когато тя не отговори, той постави
показалеца си под брадичката й, повдигна я, заставяйки я да го погледне. — Била
ли си с мъж? — повтори той въпроса си, когато тя отвори очи пред пронизващия му
поглед.
Можа само да поклати отрицателно глава.
Той обви нежно ръце около нея, но остави защитата на собствените й ръце между
двамата. Отпусна чело срещу нейното и дъхът му облъхна лицето й, когато
прошепна:
— Наруто загатна нещо подобно. Мое бедно, скъпо момиче. Съжалявам. Как можех да
предположа, че си все още девствена? Въпреки че трябваше да разбера от самото
начало — засмя се тихо и тя жадно пое вибрациите на тялото му.
Ръцете, с които стискаше в самозащита раменете си, започнаха да се отпускат и
накрая се сгушиха на гърдите му.
— Една девственица е такова рядко нещо, че дори не я разпознах, когато я
срещнах — коментарът му беше самоосъждащ. Въздъхна дълбоко, изпълнен със
съжаление, и каза: — Нищо чудно, че се страхуваше от мен.
Сакура вдигна бързо глава.
— Не, Саске. Страхувах се от това, което ставаше между нас, но никога не съм се
страхувала от теб — поправи го тя пламенно.
— А сега?
Сега? — запита се тя. — Сега! Сега тя знаеше, че го обича. Тази
сутрин, когато снимаше онази възрастна двойка, тя вече знаеше, че го обича.
Когато целуна ръката на възрастната жена, Сакура почувства познатото стягане на
сърцето си. Загрижеността му за Джейми и спокойният, разумен начин, по който се
държа по време на инцидента, окончателно я спечелиха.
Да, обичаше го. И искаше той да познае напълно любовта й. Искаше да даде израз
на това свое чувство, което я бе обсебило. Тя боязливо постави ръце върху
раменете му и се вгледа в бездънните му очи.
— Не се страхувам и сега.
Дъхът с мъка излизаше през стиснатите му зъби, когато тя направи малка стъпка
напред и гърдите й се притиснаха на голия му гръден кош. Внимателно, като че ли
имаше работа с много крехък порцелан, той постави ръце на талията й и я
притегли още по-близо до себе си. Силата на докосването на телата им накара и
двамата да подскочат.
— Сакура — простена той, заровил лице в косата й. — Искам те. Ела и легни с
мен. — Говореше й покоряващо. Настоятелно. Нежно.
Придвижиха се като един човек към одеялото, което беше проснал върху топлия
пясък. Той седна върху него и я погледна с протегната ръка. Тя подпъхна палци в
бикините си, смъкна ги надолу край бедрата и колената си, а после грациозно
стъпи встрани от тях.
Когато седна до него, той отново я обви с ръце и после бавно се отпусна на
пясъка, като я повлече със себе си. Обърна се настрана и я притегли по-близо —
сега двамата бяха лице в лице.
— Ако ти причиня болка по какъвто и да било начин, искам да ме спреш.
— Няма да ми причиниш болка — прошепна тя, отмествайки леко къдрица посребрена
от луната коса от напрегнатото му чело.
— Да, знам, че ще ти причиня болка. Бих желал да не е така.
— Тогава искам да ми причиниш болка. Искам го.
Той нежно прошепна името й, преди да притисне устни в нейните. Протегна ръка за
нейната, целуна пламенно дланта й и я постави на гърдите си.
— Искам да ме опознаеш, Сакура. Докосвай ме. Няма да предприема нищо, докато не
съм сигурен, че ти не ме желаеш толкова силно, колкото те искам аз.
Тя наблюдаваше очите му, когато ръката й започна да изследва чудесата на
гръдния му кош. Пръстите й погалиха къдравите му косми и масажираха твърдите
мускули под кожата. Смути се, когато случайно докосна едно от твърдите кафяви
зърна на гърдите му, сгушено сред жълтеникавокафявите му косми. Саске пое остро
дъх, после сякаш изобщо престана да диша в очакване да го докосне отново. Тя
преодоля моминската си боязливост, пръстите й отново се върнаха към тази
стегната пъпка плът и любопитно я изследваха.
Той преглътна звучно.
— Разрешава ли ми се същата привилегия?
— Разбира се — засмя се тихо тя...

[..Miss Arrogant..Състезател]

Еее сега.. какво е турски сериал без драма ?? То мойто си е точно турски сериал.. Инджиии.. Ооо, МЕхмед !! :D Ето я и следващатаа.. xDD


...Легна така, че гърдите й да бъдат лесно достъпни. Шепите му обгръщаха гърдите й, повдигаха ги, притискаха ги. Това, което правеше с нея, беше толкова изтънчено и неуловимо едновременно, че Сакура не можеше да го възприеме. Единственото, което знаеше, бе, че усеща тази негова игра с гърдите й дълбоко в утробата си. Удоволствието, което изпита, беше с такава покоряваща сила, че му извика никога да не спира…
Повдигна се в дъга към него. Защо се страхуваше преди?
Той я милваше и галеше толкова нежно, че всичко й изглеждаше нереално и вълшебно.
В следващия миг тя почувства проникването.
— Ще го направя толкова леко, колкото мога. Кълна ти се — прошепна той.
Независимо от твърдото си решение да се въздържи, тя извика от болка. Петите й се забиха в пясъка под одеялото, ноктите й се впиха в гърба на Саске.
— Любов моя — прошепна той. — Съжалявам. Отпусни се, отпусни се.
Дълги минути лежаха така, свързани в тази най-интимна от всички прегръдки. Безвременно. Вечно. Той я целуваше, попиваше с успокояващи устни неволните сълзи по бузите й. Ръката му галеше косата й, заплете пръсти в тежките й къдрици, после зарови лице в нея, като вдъхваше с наслада аромата й.
В тяхната голота имаше нещо първично и невинно. Бързащата надолу река, шепотът на вятъра, ярките звезди върху черното кадифе на небето — всички заедно и поотделно бяха доказателства за силата на живота. Както Саске и Сакура — и вълшебната им нощ.
Сляха се с лятната нощ.
* * *

Когато на закуска очите им се срещнаха, и двамата се разсмяха като деца, виновни с взаимната тайна за извършено нарушение, останало неразкрито. Всъщност беше точно така. Той я беше изпратил до бунгалото й едва призори.
Една ги поглеждаше подозрително, но те не усещаха погледа й. Другите възрастни бяха твърде потиснати от дъжда, който се лееше навън, за да забелязват каквото и да било друго наоколо. Дъждът беше символ на истинско нещастие за един възпитател в лагер: налагаше се да прекара целия ден между четири стени с двеста своенравни деца.
Господ да благослови Уолт Дисни — на него се крепяха надеждите на възпитателите за горе-долу нормално прекарване на дъждовния ден. Смятаха да пуснат един филм сутринта и друг следобед след заниманията по различни умения.
Саске прие промяната в програмата със спокойствието, с което приемаше всичко тази сутрин.
— Ще дам идеи за справяне с дъждовен ден. Освен това още не съм свършил с преглеждането на тези папки — каза той на Хината.
Един час по-късно децата насядаха около телевизор с голям екран, филмът започна след шумно пляскане с ръце и тропа не с крака. Саске постави камерата си на триножника, но в момента, в който я обърна към децата, усети, че нещо не е в ред с нея. Изруга тихо, но звукът от „Дамата и скитникът“ погълна възклицанието му — чу го само Сакура, която стоеше до него.
— Трудно е да се обясни — отговори той на въпроса й за тревогата му. — Тези камери са толкова специализирани, че престават да функционират и при най-малката повреда. Знам какво не е в ред, но нямам частта, която трябва да се смени. — Развълнувано прокара пръсти през косата си и още веднъж повтори своето „дяволите да го вземат“.
— Какво можеш да направиш? — Сакура се възползва от затъмнената стая да плъзне пръсти в ръкава му и да я погали леко отвътре.
— Да прекарам деня в леглото с теб — предложи той с престорена похотливост, като се наведе над нея.
— Говоря сериозно.
— И аз.
Тя прочисти авторитетно гърлото си.
— Имам предвид камерата.
— О, камерата — престори се, че едва сега разбира за какво става дума. — Ще отида до Сейнт Луис и ще я дам на момчетата да я поправят.
— Саске! — в шепота й прозвуча отчаяние.
Той я хвана игриво под брадичката и каза:
— Чакай тук. Ще се върна веднага — остави я и излезе от стаята.
Мисълта, че й предстои цял един ден без неговото присъствие, я потисна. Вторачи се в екрана, без да вижда лудориите на героите на Дисни и без да оцени талантливата анимация.
Саске се върна с бодра походка, независимо от намокрените си рамене и коса.
— Обадих се до летището във Форт Смит. За мой късмет днес има полети от и за Сейнт Луис. Ако тръгнем веднага, ще мога да хвана полета в два и половина, да си свърша работата и да се върна тази вечер. Телефонирах на механиците в телевизията. Докато отида там, ще намерят частта, от която имам нужда.
— Ще те няма цял ден — простена тя.
— Но ти ще бъдеш с мен поне отчасти — притисна леко с пръст устните й, за да спре въпросите й. — Помолих Хината да ти разреши да ме закараш до Форт Смит. Каза ми, че спокойно може да се лиши от тебе днес заради дъжда. Ако, разбира се, нямаш нищо против да се мотаеш във Форт Смит, докато се върна довечера.
— О, Саске, това е прекрасно — ще отида на кино или ще пазарувам. И ще бъдем заедно, докато пътуваме дотам и обратно. — Импулсивно обви ръце около кръста му и зарови лице във влажното му рамо.
— Внимавай — прошепна той, като се освободи внимателно от ръцете й. — Филмът едва ли ще задържи вниманието на публиката, ако ние двамата й предложим по-добро шоу. Освен това налага се да побързаме. След петнайсет минути ще те взема от бунгалото ти. Окей?
— Окей.
Когато чу клаксона, тя се впусна към колата, облечена в тесни дънки, зелена копринена блуза и прозрачна мушама срещу дъжда.
— Винаги ли изглеждаш така добре? — запита я той и се наведе да я целуне. В момента, в който устните им се докоснаха, замислената първоначално лека, повърхностна целувка се превърна в изпълнена със страст взаимна жажда, която не можеше да бъде отхвърлена, нито контролирана. Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, останали без дъх, Саске прошепна:
— Това ще бъде най-дългият ден в живота ми.
Тя го упъти към магистралата, която водеше към форт Смит. Саске шофираше толкова бързо, колкото разрешаваше мократа пътна настилка. Бяха им нужни почти три часа, за да стигнат до летището. Саске едва хвана полета в три без седемнайсет за Сейнт Луис. Взе си билета от гишето и се обърна към Сакура:
— Ще се върна с обратния полет в единайсет и десет тази вечер. Ще бъдеш сама тук почти девет часа. Ще успееш ли да си намериш някакво занимание?
— Ще мисля за миналата нощ.
— Това със сигурност ще те ангажира сериозно — засмя се той. После я предупреди: — Не изпускай от очи колата ми. Камерата е с мен, но всичко останало е в нея — заключвай я, ако я оставяш някъде.
— Ще я пазя с цената на живота си.
— Никога не говори така — остави камерата си на едно от канапетата от хром и тюркоазни пластмасови покрития, пръснати из малката чакалня, и хвана раменете й. — Животът и на двама ни сега е твърде ценен, за да си разрешаваме да говорим лековато за него.
— О, Саске — промълви тя, — целуни ме.
Той се огледа наоколо. Зад големите шлифовани стъкла видя пристигането на самолета, който трябваше да го отведе в Сейнт Луис.
— Ела тук — прошепна той и я притегли към телефонната будка.
Натикаха се с мъка в нея и Саске безуспешно се опита да затвори вратата.
— Проклета врата — изсъска нетърпеливо. — По дяволите — нека гледат.
Ръцете му я обхванаха като в клещи. Целуна я страстно, след това я отблъсна леко от себе си, разтреперан.
— По-добре ще бъде да се измъкваме оттук, преди да ни арестуват — опита да се усмихне, но раздялата беше много близо, а никой не желаеше да се отдели от другия.
По високоговорителите обявиха полета му, но им дадоха още няколко минути до зареждането на самолета.
— Не сме ли глупави? — прошепна той в косата й, когато я прегърна за последен път. — Ще те видя само след няколко часа. — Целуна я силно по устата. — До довечера.
— Ще те очаквам — усмихна се тя.
Саске мина през проверката за оръжие, като следеше с напрежение огледа на камерата му. Изпрати на Сакура въздушна целувка, преди да изтича през вратата към подвижната стълба, която го отведе към чакащия самолет. Преди да влезе в него, смъкна камерата от рамото си и я обхвана внимателно с едната си ръка. С другата махна на Сакура и в следващия миг изчезна от погледа й.

[..Miss Arrogant..Състезател]

Шапката - остава за мене! Книги и фикове - да.. Ето една малка част от следващата, за да ви държа в напрежение..

Гърлото й се сви и тя преглътна нетърпеливо. Какво й става? Ще се видят довечера. Глупаво момиче! — скара се сама на себе си.
Вратите на самолета се затвориха. Подвижната стълба беше отместена. Самолетът бавно пое към края на пространството пред него, като се обърна към пистата за отлитане. Наложи се да изчака частен самолет, който току-що се беше приземил и в момента пресичаше пистата.
От своето място зад стъклото Сакура чуваше рева на моторите, които пилотът подготвяше за излитане. Самолетът се засили по пистата. Сакура се канеше да тръгне към колата, когато забеляза едномоторния самолет, влязъл в линията, пресичаща пистите. Той започна да се върти неконтролируемо на мократа настилка и тя с ужас видя, че се връща на пистата точно срещу засиления вече по-голям самолет.
Не разбра, че влагата, която покри дланите й, беше кръв от вбитите в тях нокти, когато стисна с все сила юмруци. Единственото, което виждаше, беше неизбежното сблъскване на двата самолета пред очите й.
— Не! — изкрещя тя в момента на удара. По-малкият самолет се блъсна в носа на по-големия и незабавно избухна в пламъци. Разпадаше се пред погледа й.
— Не! — изкрещя тя отново и замря. Последва тътен, който разтърси земята под нозете й и разби света на хиляди парченца — пълните с гориво резервоари на самолета на Саске избухнаха и пламъците им я заслепиха с ярката си светлина...

[..Miss Arrogant..Състезател]

Етоо.. Надрасках нещо0..


Сакура се хвърли върху стъклената врата и когато тя отказа да се отвори, отчаяно заудря с юмруци по нея, без да чувства болката от нараняването им. Крещеше непрекъснато, напълно неконтролируемо; в безполезните си усилия да отвори механичната врата изпочупи ноктите си.
Наоколо беше истински ад. Виеха сирени, хора тичаха към вратите и прозорците, за да видят кървавия ужас с очите си. Гишетата за билети бяха опустели. С налудничав блясък в очите, Сакура с мъка си проби път между зрителите. Изтича през предната врата и заобиколи западната страна на сградата, като се плъзгаше по разкаляната земя. Пространството за излитане на самолетите беше защитено с висока ограда. Без да помисли нито за миг за себе си, Сакура започна да се катери по нея. Грапавият метал разкъсваше ръцете и дрехите й, но тя продължаваше да се катери, докато успя да скочи от другата страна на оградата. Дланите и колената й бяха наранени от грубия бетон, върху който се приземи.
Затича към горящите остатъци и задушливата колона черен пушек — те изглеждаха като погребална клада…
— Не. Той е жив, жив е! — повтаряше си тя, докато тичаше към пламъците.
Двата самолета бяха вече заобиколени от колите за бърза помощ. По-малкият самолет едва можеше да се разпознае. Нямаше никакво съмнение за съдбата на пилота и пътниците в него. От по-големия самолет гореше само предната част и пожарникарите самопожертвувателно се опитваха да угасят пламъците.
— Хей, луда ли сте? — Сакура беше грабната изотзад и повалена на земята. — Как, по дяволите, се озовахте тук? Стойте настрани и не пречете!
Лицето на мъжа беше измъчено и опушено. Беше облечен в жълта пожарникарска униформа. Да, не трябваше да им пречи — те се опитваха да спасят живота на Саске. Отказваше да повярва, че е възможно да няма повече какво да се спасява.
Сакура се изправи на крака и се отдръпна. Наблюдаваше борбата на пожарникарите с пламъците и работата на спасителните групи, които измъкваха пътници от задния авариен изход на самолета.
С нарастваща паника следеше този авариен изход. Някои от пътниците можаха да изпълзят без чужда помощ, други се нуждаеха от подкрепа. По-голяма част от тях бяха облени в кръв, други бяха в безсъзнание, някои — мъртви… Сакура отказваше да ги гледа. Саске беше жив. Знаеше, че е жив.
Вниманието й се прикова в поредния измъкнат от пламъците пътник. Беше очевидно, че е тежък, защото създаваше доста проблеми на двама мускулести мъже. Сърцето на Сакура скочи в гърлото й, въпреки че все още не го беше разпознала. После забеляза познатата черна коса с кървави ивици по нея, но въпреки това проблясваща в сивата светлина на дъждовния следобед.
— Саске! — викът й разкъса дробовете й и в следващия миг тя вече тичаше към двамата мъже, които го връзваха с ремъци на носилка и я тласкаха бързо към очакващата ги линейка.
— Почакайте! — изкрещя тя, докато те прибираха краката му, за да го тикнат в колата.
Изтича до тях, останала без дъх.
— Той е… Дали е?… Аз съм…
— Жив е — успокои я лекарят. — На пръв поглед виждам само голяма подутина на главата. А сега ни дайте възможност да го откараме в болницата.
— Но… това… — посочи кислородната маска, която покриваше носа на Саске.
— На кислород е. Дробовете му са пълни с пушек. А сега, моля…
— Идвам с вас — заяви твърдо Сакура, без да откъсне очи от восъчното, неподвижно лице на Саске — прекалено неподвижно…
— Няма начин — обади се за първи път другият лекар. — Има много наранени хора,които се нуждаят от грижите ни. Освободете пътя ни.
Тя послушно отстъпи назад и те вкараха носилката с Саске в линейката. Един от мъжете се качи вътре, затръшна вратата и го скри от погледа й.
Какво му е на Саске, ако има само невидими засега вътрешни наранявания? Кръвоизлив?
Шофьорът на линейката вече включваше на скорост, когато тя успя да изтича напред и да заудря с окървавените си ръце по стъклото му.
— Къде го отвеждате? — изкрещя тя.
— В Сейнт Едуардс Сентър — извика й лекарят, докато линейката потегляше. — Следвайте сирените и ще я откриете...

[..Miss Arrogant..Състезател]

Ето я и следващата..

Сейнт Едуардс Мърси Медикъл Сентър беше само на около двайсет и пет минути с кола от летището. Сакура последва виещите линейки със страшния им товар до входа на модерния медицински комплекс.
Линейката със Саске спря и носилките бяха бързо разтоварени. Сакура паркира блейзера му, автоматично го заключи, както беше я помолил, и се втурна нагоре по наклона пред входа за бърза помощ. Успя да види, че вкарват носилката със Саске в една от стаите за даване на бърза помощ; цял медицински екип го придружаваше. С радост и облекчение разбра, че болницата разполага с бързо действащ екип за подобни случаи.
Сакура знаеше, че е излишно да се опитва да следва Саске в момента, така че седна нервно на един от неудобните столове в безцветната студена чакалня. Започна да се моли.
Беше сигурна, че Сейнт Едуардс има параклис, но поради някаква причина не чувстваше желание да потърси утехата в него. Искаше да остане колкото е възможно по-близо до Саске. Вярваше дълбоко и искрено; често търсеше подкрепата на религията в кризисни моменти от живота си. А моментът сега бе тъкмо такъв и тя се обърна с трескава молба към Бога за живота на Саске. Обещаваше да бъде благоразумна, обещаваше всичко, което й идваше наум — както обикновено правят хората, изпаднали в беда…
Следващите няколко часа преминаха като в мъгла, пропита от страха и болката й. Всеки път, когато някой излизаше или влизаше в стаята, в която бяха вкарали Саске, Сакура се втурваше към тях с молба в очите за малко информация, но обикновено беше или енергично отблъсквана, или получаваше най-много състрадателен поглед, който не й казваше нищо. Роднините на най-много пострадалите бяха извиквани по стаите, от които се носеха ридания и смразяващи писъци.
Телефони звъняха, пациенти с по-слаби наранявания влизаха и излизаха в непрекъснат поток, вратите на асансьорите се отваряха и затваряха със специфичен съскащ звук, лекари и сестри бързаха напред-назад, но Сакура не забелязваше нищо. Очите й бяха като залепени за вратата, зад която Саске може би се бореше за живота си. Ако само можеше да го зърне, може би присъствието й ще предизвика благоприятни промени в състоянието му. Можеше ли да му вдъхне достатъчно сила, за да го изтегли от дупката, в която беше попаднал?
Сакура усети, че не ще издържи повече и отиде на рецепцията.
— Да? — Сестрата вдигна очи от диаграмата, която разглеждаше.
— Госпожице — Сакура погледна към картончето с името на сестрата, закрепено към бялата престилка. Поправи се бързо. — Госпожо Анайо? Бихте ли могли… господин Учиха… Беше докаран от летището. Бихте ли могли да ми кажете нещо за състоянието му? Моля ви.
— Роднина ли сте му? — запита госпожа Анайо със служебен тон.
Сакура трябваше да се пребори с изкушението да излъже — прецени, че това едва ли ще й помогне пред опитната госпожа Анайо. Отправи поглед към покрития със сиви плочки под.
— Не. Ние сме…
— Разбрах — прекъсна я госпожа Анайо.
Сакура вдигна глава и срещна сиво-сините й очи, които бяха омекнали леко. Поради някаква причина тази млада жена с изумрудени очи и розова коса, разкъсани дрехи и окървавени ръце трогна сърцето на госпожа Анайо.
— Ще видя какво мога да направя — тръгна към стаята на Саске и подхвърли през рамо: — Ще донеса антисептик за ръцете ви.
Сакура погледна ръцете си и едва сега видя, че бяха подути и пурпурни от множеството наранявания по тях, някои от които все още кървяха. Вместо нокти имаше само кървящи пънчета. Кога е станало това? Когато вдигна отново очи, госпожа Анайо беше изчезнала.
Сакура остана в тревожно очакване до бюрото й. За да се разсее, започна да брои отварянето и затварянето на вратата на асансьора.
— Благодаря ви, добре съм — отговори автоматично тя на запитване на друга сестра дали може да й помогне с нещо.
Най-сетне госпожа Анайо мина през въртящата се врата и се приближи до Сакура. Подаде й марля, напоена с нещо жълто в средата с много силна миризма.
— Избършете ръцете си с това. Ще смъди много, но трябва да промиете тези открити рани.
— А Саске? — отчаяно прошепна Сакура.
— Минал е през рентген и е внимателно изследван. Не са открили никакви вътрешни наранявания или счупени кости.
— Слава богу — прошепна Сакура и затвори за миг очи, за да преодолее отмалата, която внезапно я обхвана.
— Но — продължи госпожа Анайо — още не е дошъл в съзнание. В кома е и има лоша рана на главата. Направили са му няколко шева. Колкото по-скоро дойде на себе си, толкова по-добре.
Сакура с мъка задуши вика си.
— Може би ако мога да го видя, да говоря с него…
Госпожа Анайо вече клатеше отрицателно глава.
— Съжалявам, но по-добре за него ще бъде да не правите такива опити в този момент. Сигурна съм, че когато дойде на себе си и състоянието му се стабилизира, лекуващият лекар ще ви разреши да го видите за няколко минутки. Но дотогава ще трябва да чакате.
Сакура протегна ръка и докосна ръкава на госпожа Анайо.
— Благодаря ви — промълви и се върна на стола си, за да продължи своето бдение.
Здрачът премина в тъмнина, но това не бе забелязано от Сакура. Автоматично светна осветлението на паркинга пред входа за бърза помощ. Движението по оживената улица пред болницата сега беше една огърлица от ослепителни предни фарове и премигващи червени задни светлини; тя продължаваше да стои неотстъпно на поста си.
Госпожа Анайо минаваше често през въртящата се врата навътре и навън, но всеки път, когато се връщаше на мястото си, поглеждаше Сакура и тъжно поклащаше глава. Нямаше нужда от думи. Вече знаеше какъв може да бъде въпросът на младата жена.
Госпожа Анайо се беше забавила повече от обикновено и Сакура погледна с надежда часовника си. Може би този път ще се върне с някакви новини. Точно тогава през външната врата се втурна някаква жена.
Необяснимо защо, очите на Сакура бяха привлечени от нея. Жената беше дребна, руса и много привлекателна. Съвършените й черти бяха сгърчени от тревога, когато се отправи бързо към бюрото на сестрата. Беше облечена в права памучна пола, която прилягаше до съвършенство на стройното й тяло. Мека памучна блузка покриваше малък, но добре оформен бюст.
Тя постави длани на бюрото и се наведе към сестрата, която за кратко време беше заместила госпожа Анайо.
Гласът й беше леко дрезгав и думите се запрескачаха една през друга в бързината да ги изговори.
— Аз съм госпожа Учиха. Доктор Хамилтън ми телефонира за Саске Учиха. Доктор Хамилтън знае, че ще дойда.
— Разбира се, госпожо Учиха. Влезте тук — сестрата насочи красивата млада жена към въртящите се врати.
Госпожа Учиха се обърна бързо и стройните й крака я отведоха към стаята на Саске. Вратата се затръшна зад нея.
Известно време Сакура остана на мястото си, напълно неподвижна. Страхуваше се, че ако помръдне, ще се разпадне на милиони парченца. Кръвта шумеше в главата й, пулсираше в ушите й, които горяха като обхванати от огън. Дробовете й се свиха, изхвърлиха навън запаса й от кислород. Не можеше да върне обратно горчивата буца, която се надигна към гърлото й.

[..Miss Arrogant..Състезател]

Добре де, добре.. Айде, за да не ме намразите, няма да спирам.. Ето я новата главичка..

Главата й изведнъж като че ли се изпразни и Сакура си помисли, че ще припадне. Струваше й се, че ревът на кръвта й в ушите можеше да се чуе от всички наоколо — чудно й беше, че всеки продължаваше невъзмутимо да си върши работата. Не разбираха ли, че тя, Сакура Харуно, умира? Сега, в този момент. Бяха свидетели на бавната, агонизираща, мъчителна смърт на една душа. А никой не виждаше. Никой не го беше грижа.
Трябваше да се махне оттук.
Отново беше обичала — и загубила. Да, пак беше имала куража да обича, но сега знаеше, че Саске ще я изостави — точно както бяха направили родителите й. Само че тя няма да бъде наоколо да му разреши да направи това. Ще си отиде, преди да се стигне дотам.
Сакура се изправи внимателно, като се надяваше, че няма да се разпадне на части и да изчезне като облаче пара. Стигна до бюрото на сестрите, взе празна бланка от рецепта, написа името на Саске на нея и с треперещи пръсти я пъхна в златния пръстен на ключодържателя му с ключовете на колата, който постави на място, където госпожа Анайо веднага щеше да ги забележи.
Когато се обърна, се блъсна във висок, едър чернокос мъж, който бързаше към бюрото. Тя наведе глава — не искаше никой да види сълзите, които пълнеха очите й и се стичаха по лицето й.
* * *
Минути по-късно бързите леки стъпки на госпожа Анайо отразиха приповдигнатия й дух. Привлекателният господин Учиха беше дошъл на себе си, беше разпознал брат си и снаха си, беше говорил с тях. После беше попитал за една жена на име Сакура.
За сестрата нямаше и следа от съмнение коя трябва да е тази Сакура. След разрешението на лекаря госпожа Анайо се беше завъртяла на пети и с бърза крачка се отправи към приемната.
Но хубавата млада жена с изпълнените със сълзи изумрудени очи и розова коса, раздрани ръце и тревожно, изпълнено с обич лице, беше изчезнала.
* * *
— Щяхте ли да ми кажете къде е, ако знаехте? — В гласа на Саске се чувстваше гняв и ярост. Очите му присвяткваха от дълбоките вдлъбнатини, в които бяха потънали. Край стегнатата му уста и уморените, зачервени очи се бяха пръснали малки бръчици от изтощение и безпокойство. — Ще ми кажете ли, по дяволите? — Той удари с юмрук по масата от борово дърво.
— Саске, успокой се и престани да ни крещиш — Наруто се опита да нормализира обстановката. — Вече ти казахме, че не знаем къде е Сакура и наистина не знаем. И ние се безпокоим за нея, както и ти.
— О… — Саске изруга невъздържано с глас, побрал цялото отчаяние и безнадеждност в света. Отпусна се на фотьойла и покри лице с ръцете си.
Идваше за втори път през последния месец в Маунтин Вю, за да моли Узумаки да му кажат нещо за Сакура. И двата пъти те му се бяха заклели, че не знаят нищо.
Беше лежал в онази проклета болница две седмици, без да може да се помръдне и да се опита да разбере какво се беше случило с Сакура. Когато дойде на себе си и запита за нея, една медицинска сестра му каза, че жена, отговаряща на описанието му, е била в болницата, но после си отишла. Беше като луд от тревога и се наложи да му инжектират успокоително.
Но когато отново дойде в съзнание, гневът от собствената му безпомощност и чувството на безсилие, допълнително предизвикано от думите, с които Итачи и Мико се опитваха да го успокоят, го изпълниха с още по-голямо отчаяние.
— Повтарям, че станалото между нас не беше търкаляне в сеното за една нощ, Итачи! — беше изкрещял той на брат си. — Хиляди дяволи, тя не може да изчезне така от живота ми, без да каже нито дума! Може би е ударена по главата, убита, изнасилена или нещо подобно. Това мина ли ви през ума? — продължаваше да крещи той със застрашително изпъкнали вени на превързаните му слепоочия. Сестрите отново бяха извикани да му поставят успокоително, независимо от съпротивата и проклятията, с които ги засипваше.
Когато отново изплува от насилствено наложената му забрава, Итачи и Мико бяха с него, напрегнати и стреснати.
— Саске, оставила е ключовете ти при сестрите с приложена бележка. Не е отвлечена. Напуснала те е най-спокойно и целенасочено. — Итачи погледна към жена си за подкрепа, но вниманието на Мико беше насочено към девера й, към когото изпитваше нежна обич.
— Може би… ъ-ъ… — заекваше Итачи, — може би си разбрал погрешно… ъъ… чувствата й.
— Махайте се оттук. Вървете, където и да е — не ме е грижа — шепнеше Саске. — Оставете ме сам.
Обърна им гръб и се втренчи с отчаяние в прозореца с онзи отчужден, горчив израз на лицето си, който запази и през следващите седмици.
Независимо от безразличието, с което се отнасяше към собственото си възстановяване, силният му организъм надделя и той стъпи отново на крака. Престоят му в болницата беше истинско изпитание както за сестрите, които тероризираше, така и за лекарите, които проклинаше с повод и без повод — но се възстанови. Главоболието му от травмата намаляваше с всеки изминат ден, а подутината в началото го болеше, носле сърбеше и накрая престана да напомня за себе си.
Итачи и Мико си отидоха, след като бе преодолял първоначалната криза, но при изписването му се върнаха, за да го придружат до Сейнт Луис. Шофираха блейзера му поред, докато той седеше на задната седалка, потънал в тъжни мисли.
От болницата беше телефонирал отчаяно всеки ден на разтревожените Узумаки, беше ги обсипвал с въпроси за Сакура. Кълняха му се, че не знаят нищо за нея. Твърдяха, че не са я виждали от деня, в който бе тръгнала с него онази дъждовна сутрин.
Беше прочел информацията във вестника за преживяната от него катастрофа и знаеше, че е имал изключителен късмет да остане между живите, докато единадесет пътници и пилотът бяха загинали. И все пак се питаше защо гледа на себе си като на късметлия. Какво щеше да представлява животът му без Сакура?
Защо бе изчезнала без следа? Та когато си е тръгнала, тя дори не е имала пълна информация за сериозността на нараняванията му, не е било възможно да знае дали ще се възстанови или не! Нещо я беше прогонило от живота му — но какво?
След няколко седмици на безмерно отчаяние в Сейнт Луис отиде в Маунтин Вю. Узумаки отново се заклеха, че не са получили нито дума от Сакура, освен една написана на ръка бележка, изпратена от Атланта.
Саске я прочете. Беше само едно кратко съобщение, че е добре и че ще се свърже с Узумаки по-късно. Молеше ги да не се безпокоят за нея, обсипваше ги с извинения, че ги е напуснала посред сезона. И това беше всичко.
Сега това беше второто му безполезно пътуване до Маунтин Вю, където вече се чувстваше дъхът на есента. Въпросът на Хината го върна към безизходицата на настоящето.
— Какво откри в Атланта?
Саске въздъхна и се изправи леко.
Отишла е там веднага след катастрофата. Продала е апартамента си, платила е всичките си сметки, опаковала е багажа си и е напуснала, без да остави адрес. Ходих до универсалния магазин на Мейсън. Вие знаехте ли, че е напуснала работата си там?
— Не — възкликнаха едновременно и двамата, шокирани от новината.
— Напуснала е още в началото на лятото. А всеки път, когато говорехме за работата й, тя създаваше впечатлението, че се връща обратно през есента.
— Тя харесваше работата си, Саске. Защо ще я напуска?
— Наложи ми се да подкупя една от продавачките, за да открия причините. Оказа се, че един от служителите там е бил доста настоятелен по отношение на нея. Бил е семеен.
— Този факт обяснява нещата. Сакура никога няма да се свърже интимно със семеен мъж — заяви твърдо Хината.
Саске изсумтя грубо, стана и отиде до прозореца. Когато се обърна отново с лице към тях, всяка пора на тялото му излъчваше гняв.
— Откъде знаеш? Може би тя не е нищо повече от интригантствата, лъжлива малка уличница, която измами всички нас.
— Почакай за миг, млади момко — Хината скочи от канапето и се обърна към Саске, като заплашително размахваше пръст пред лицето му. — Забранявам ти да говориш така за Сакура. Знаеш много добре, че не е истина. Няма да допусна да говориш по този начин за нея в дома ми.
— Защо избяга тогава като някое виновно или изплашено дете? — отблъсна ядно атаката й Саске.
Гневът на Хината се изпари и тя унило се отпусна на канапето. Разтърка с пръсти слепите си очи — сякаш за да облекчи нетърпима болка в тях — и каза тихо:
— Не знам.
— Може би тя наистина е изплашено дете — намеси се и Наруто. — Може би когато си лежал там ранен, вероятно умиращ, тя не е имала сили да се изправи лице в лице с тази възможност, не е могла да поеме риска, да понесе мисълта за вероятността да те загуби. Мога с чиста съвест да ти кажа, че според мен тя силно се привърза към теб. — Наруто погледна Саске с присвити очи в очакване на признание, но когато Саске не предложи такова, продължи:
— Бъди уверен в правотата на това, което ти казвам тук. При нея се създаде опасна и засега непреодолима психологическа бариера, която я подтиква не да преодолява, а да бяга от всяко злополучие, случайно пресякло живота й. Опитай се да разбереш това. Рано или късно, един ден ще й се наложи да се изправи срещу даден проблем лице в лице и няма да й бъде никак лесно. Тя не може да разрешава тежки проблеми. Но не може и да бяга от тях до безкрайност…
Саске като че ли се замисли върху думите на Наруто за момент, но после лицето му отново се покри от тази непроницаема маска, характерна за него напоследък.
— Поради някаква известна само на нея причина тя избяга и от мен, и от вас и даде ясно да се разбере, че не иска да бъде открита — взе небрежно захвърленото си дънково яке от облегалката на стола и тръгна към вратата.
— Пропилях два месеца от живота си да я търся и нямам никакво намерение да губя повече време за нея. Ще ви съобщя, когато филмът за лагера ще бъде пуснат по телевизията. Благодаря ви за оказаната помощ.
Думите му бяха ясни и кратки, изреченията — сбити, но и някак насилени. На Хината й се стори, че различава неописуемо болезнено разочарование под студеното му решение да се оттегли.
Увери се в това, когато го проследи с поглед до колата му. Той затръшна вратата й зад себе си и отпусна за няколко мига глава над кормилото в пълно отчаяние, преди да събере достатъчно сили да я запали и потегли.

[..Miss Arrogant..Състезател]

.. Хах.. Както кажете.. Ето и следващата.. >>

Сакура придърпа полата си, която се вдигаше над кръстосаните й крака със свойствен женствен жест, който накара секретарката на средна възраст да се усмихне. Какво привлекателно момиче, помисли си тя.
Сакура й върна усмивката. Беше пример на професионализъм, докато седеше в красиво обзаведения външен офис в очакване на интервю с господин Неджи Хюга, собственик на универсалния магазин за луксозни дрехи „Хюга“ в Сан Франциско.
Спокойният й вид прикриваше бурята вътре в нея. Можеше ли някой да предположи, че вътрешно Сакура цяла тръпнеше от тревога? Имаше огромна нужда от тази работа. Освен икономическа необходимост, чрез нея тя се надяваше да възстанови разума и равновесието си, които почти бе изгубила от момента, в който видя съпругата на Саске да се втурва в болницата в Арканзас.
Сакура несъзнателно стисна очи в напразен опит да потисне болката, която този спомен все още предизвикваше. Бързо ги отвори и погледна секретарката с надеждата, че не е забелязала слабостта й. Слава богу, не беше — навеждаше се над шкаф с папки зад бюрото си.
Бяха изминали два месеца и човек можеше с пълно право да си помиел и, че агонията беше заглъхнала, че болката се беше превърнала само в затънено припомняне; но паметта й упорито я връщаше към преживяното: отворена сурова рана, която все още кървеше.
Сакура обърна лице към широкия панорамен прозорец и обхвана с поглед гледката от Сан Франциско. Видя Транс АмСаскеан Билдинг, а в далечината заливът проблясваше като огромен сапфир под слънчевите лъчи.
Как можа да прояви такъв наивитет? Защо нито за миг не помисли за възможността Саске да е семеен човек? Беше така заслепена от него, беше пленена от магнетизма му и изобщо не се бе опитала да проникне извън очевидното.
А се оказа, че неговото увлечение всъщност не е било нищо повече от обикновена лъжа и измама. Очите й се напълниха със сълзи от срам и унижение, когато си спомни как спонтанно беше реагирала на ласките и вниманието му — и физически, и емоционално… Беше се оказал експерт в леглото, а и тя му отговори с желание. Споделената интимност, която изглеждаше така прекрасна, когато я споделяха, сега я обиждаше.
В болницата, когато чу онази привлекателна жена да се представя за госпожа Учиха, по силата на името си имаща право да застане до леглото на Саске и да получава веднага информацията, която на нея й беше отказвана часове наред, на Сакура й се прииска да избяга, да тича до пълно изтощение и накрая да падне от ръба на земята и да бъде обгърната от забрава.
Беше избягала. Беше се върнала на летището и престоя там цяла нощ, докато работниците разчистваха останките от сблъскването и възстановяваха пистите. Качи се на първия самолет в посока изток и се върна в Атланта.
Сакура Харуно беше порасла и станала възрастен човек само за няколко мига. Преди този страхотен шок за нея тя се мислеше за зряла жена, добре запозната с правилата на света и живота, със сърдечната болка и страданието.
Каква глупачка е била само! Саске не беше просто отнел девствеността й. Той й беше показал колко егоцентричен може да бъде един мъж. До срещата си с него Сакура не беше предполагала нито за миг, че е възможно съществуването на такава преднамерена измама. Сега вече знаеше. Никога повече няма да допусне така сляпо каквито и да било отношения с друг мъж. Младата жена, каквато беше преди шока в болничната чакалня, си беше отишла. Мястото й беше заето от жена с наранени ръце и сърце, които имаха нужда от продължително време, за да оздравеят.
Няколко дни поред купуваше вестници и жадно поглъщаше написаното за катастрофата. Името на Саске не се появи в списъците на загиналите. Но за да се успокои и облекчи допълнително, позвъни до болницата, откъдето й казаха, че се възстановява добре и скоро ще бъде изписан. Когато я запитаха иска ли да я свържат с него или да остави някакво съобщение, затвори телефона.
Преди всичко трябваше да затвори тази страница от живота си. Ако можеше да я изтрие и от миналото си, би го направила, но това не беше възможно. Единствената й надежда беше, че ще съумее да я остави зад себе си, да я отбележи като горчив натрупан опит и да продължи напред. Искаше да започне нов живот на друго място. Напусна апартамента си и се премести в скромен хотел, докато се възстанови достатъчно, за да вземе практическо решение за бъдещето си.
Седмици поред не стана нищо. Следеше упорито съобщенията за работа във всички вестници, които можеше да купи от вестникарските будки в Атланта. Изпрати писма със запитване до всички универсални магазини в страната и ако изобщо получаваше някакъв отговор, то той беше учтив, но безличен отказ. А през това време банковата й сметка се топеше бавно, но сигурно, както и духът й, който не се беше възстановил след получения смъртоносен удар.
Един прекрасен ден забеляза съобщение в търговско списание. Не беше посочено име, липсваше и телефонен номер — само пощенска кутия, до която трябваше да се изпрати кратко резюме. Според съобщението се предлагаха няколко свободни работни места, които обаче не бяха определени. Механично и без особено голяма надежда тя изпрати исканата информация с пълното съзнание, че това е изстрел в тъмнина.
За нейна голяма изненада, получи отговор само след няколко дни. Ако е все още заинтересувана от работа като търговски посредник при закупуване на модни дрехи, трябваше да се обади на приложения телефонен номер и да уреди среща за интервю.
Ако беше все още заинтересувана! Сакура бързо провери банковата си сметка и реши, че ако живее много пестеливо, си заслужава да предприеме едно пътуване до Калифорния.

— Госпожица Харуно?
Тя се върна към настоящето с трепване, когато спокойната, сигурна в себе си секретарка извика името й. Друга жена — шик, стройна, модно облечена — излизаше от вътрешния офис. На път към вратата огледа Сакура с пресметлив, студен поглед. И тя сигурно се бореше за същото място.
— Господин Хюга желае да говори с вас — каза любезно секретарката. — Съжалявам, че ви се наложи да почакате.
Сакура отиде с треперещи крака до вратата на вътрешния офис и влезе. Защо нервничеше така? Не беше характерно за нея. Винаги е била сигурна в себе си. Дали и тази загуба на самоувереност не се дължеше на Саске Учиха? Тази чужда за нея стеснителност и несигурност?
С твърдото решение да потисне чувството за малоценност, което я беше обхванало, тя повдигна брадичка и премина по луксозния тъмносин килим към заплашително голямото бюро на другия край на стаята.
Мъжът зад него я погледна с разсеяно изражение на лицето, но в следващия миг почти шумно пое въздух, когато тъмните му очи я обгърнаха с одобрителен поглед.
— Госпожица Сакура Харуно? — запита той с добре модулиран глас.
— Да — отговори тя с усмивка.
— Седнете, моля. Аз съм Неджи Хюга.
Въпреки че не стана, тя пое добре поддържаната ръка, която се протегна към нея над бюрото.
— Благодаря ви, господин Хюга — каза тя, като се отпусна на стола пред бюрото. — Радвам се, че се запознахме.
Възвръщаше си моментно загубената увереност. Знаеше, че на вид изглежда стилен и компетентен търговски посредник за закупуване на модно облекло. Лененият й костюм беше лек — както изискваше сезонът, а цветът му — наситено старо злато — подсказваше за края на този сезон. Тясната пола й стоеше съвършено, а късият жакет се омекотяваше от женствеността на кремавата крепонена блуза под него. Кафявите й обувки и отговаряща на цвят чанта бяха от Гучи — беше си ги купила при едно пътуване до Ню Йорк миналата година. Златните обици с форма на халки бяха подходящото бижу за една делова жена. Косата й, беше прибрана назад в лек кок на тила, но женствеността й отново беше подчертана от няколкото къдрици, които се спускаха край бузите й. Беше се гримирала изкусно в цветове, отговарящи на цвета на облеклото й и на собствения й тен...

[..Miss Arrogant..Състезател]

Топла, топла ето я новата главичка...
Дълга, ама само тва мога да Ви предложа..
До 1-2 дена само на нея ще се радвате !
Айде стига толкоз мои коментари >>

Погледна към мъжа зад бюрото и на свой ред оцени красивите му черти. Косата му, покриваше добре оформена глава. Създаваше впечатление на привлекателен, чувствителен човек. Не беше така подчертано мъжествен като… Престани! Сакура си заповяда да не губи контрол с мисли за Саске, докато преценяваше господин Хюга. Устата му беше чувствена и мека. Имаше дълъг тесен нос — в пълна хармония с останалите черти на лицето му.
Беше определено красив мъж, но Сакура беше привлечена най-вече от очите му. Те бяха наситено шоколадовокафяви, бездънни и тъмни, но не мистериозни, както обикновено характеризират подобни очи. Това бяха открити и топли очи и излъчваха искреност и… какво?… Съчувствие?
Зелените очи на Сакура се плъзнаха надолу към волевата брадичка и добре оформените рамене. И тук погледът й се смрази. Там, където беше естествено да очаква огромен, покрит с кожа удобен работен стол, отговарящ на човек от ранга на господин Хюга, просветваше съвсем не на място хром. Неджи Хюга седеше в инвалиден стол.
Най-силното й желание в този момент беше шокът й от това откритие да е останал незабелязан за него, но уви.
— Доста е смущаващо, когато човек види този стол за първи път, нали? — запита я той, като сведе поглед към страничните му облегала. — Но след като веднъж свикне с него, не е чак толкова лошо. — Вдигна тъмните си очи и се усмихна.
— Аз не го намирам за смущаващо — отговори му тя искрено. — За мен просто беше неочаквано.
Погледна я с приятната си, предразполагаща усмивка.
— Често съм си мислел да поставя табела на вратата: „Внимание. Вътре има мъж в инвалиден стол.“
Сакура се разсмя спонтанно.
— Така ще отклоните голям брой скучни интервюта.
— Сигурно. Може би ще трябва да го направя. Размениха усмивки, всеки с разбиране и откровено одобрение към другия.
— Ще ви кажа направо — без да търся състрадание, — че преживях автомобилна катастрофа през нощта на деня, в който завърших колежа. Трима мои приятели от студентското ни сдружение бяха убити. Аз се спасих, но с цената на счупен гръбначен стълб и парализа от кръста надолу.
— Имали сте късмет.
Той подпря лакти на облегалата на стола си и отпусна брадичка на юмруците си.
— Това е много необичаен отговор, госпожице Харуно. По-голяма част от хората обикновено казват „Съжалявам“ или нещо подобно. С годините подредих реакциите на хората на физическата ми недъгавост в две основни категории. Те или изразяват жал или смущение и избягват погледа ми, или не я забелязват напълно, като че ли ако упорито отказват да я виждат, тя ще изчезне напълно. Вие не попаднахте в нито една от двете категории. Мисля, че ви харесвам, госпожице Харуно.
Усмихна му се.
— И аз мисля същото.
Той се засмя.
— Искате ли кафе?
Без да изчака отговора й, натисна бутон на бюрото си и само след секунди секретарката му беше в офиса.
— Госпожице Харуно, запознайте се с госпожа Куросаки. Тя настоява да я наричам така, независимо от приятелството ни.
— Не искам никой да подозира, че сме обвързани в гореща и сериозна любовна връзка — отговори госпожа Куросаки. Анна Куросаки беше жена към петдесет години, както Сакура беше правилно предположила. Тя изглеждаше като персонифицираната мечта на един опитен администратор за компетентен и привлекателен помощник.
Очевидно беше, че между нея и господин Хюга съществуваше взаимна привързаност. Те бяха достатъчно сигурни в своите отношения, за да си разрешат да се шегуват един с друг. Госпожа Куросаки се обърна към Сакура.
— Можете да ме наричате Ан.
— Госпожице Харуно, искате ли чаша кафе? — запита я отново Неджи.
— Да, с крем, ако обичате — обърна се тя към Ан.
— А аз… — започна Неджи.
— Знам какво искате, господин Хюга — каза секретарката и напусна офиса.
— Безценна е, нали? — усмихна се Неджи.
— Изглежда, че двамата работите много добре заедно — отговори му тя.
— Да, така е — той сплете пръсти върху бюрото си и каза: — Искам да ви поясня какво точно търся.
Впусна се в кратък разказ за универсалния магазин, основан от дядо му още през двайсетте години на века. Магазинът се запазва по време на кризата и Първата световна война. Бащата на Неджи поема бизнеса след войната и го разширява, като увеличава, разбира се, и печалбите. Умира преди три години.
— Погледнато отстрани, човек може да си помисли, че след смъртта на баща ми бизнесът би следвало естествено да премине в мои ръце, но в завещанието си баща ми прехвърля правото на вземане на решения и управлението му на чичо ми. Татко не можа да преодолее убеждението си, че заедно с краката ми е парализиран и мозъкът ми. Той никога не ми прости напълно, че станах инвалид.
В гласа на Неджи нямаше горчивина, само дълбока тъга.
— Чичо ми обаче почина съвсем ненадейно миналата година и аз поех нещата в ръцете си.
Направи пауза, за да поеме сребърната табла от Ан. Върху нея имаше порцеланови чаши и кана с кафе. След отсервирането Ан отново ги остави сами.
— Госпожице Харуно, магазинът на Хюга има потенциала да се превърне във водещ в модната индустрия на Сан Франциско. За съжаление години наред е бил в ръцете на възрастни мъже без перспективно мислене — включително и баща ми.
Отпи от кафето си и продължи:
— Когато поех контрола над магазина, започнах да сека глави — образно казано, разбира се — усмихна се и дари Сакура с пълната сила на чара си. — Не беше лесно: голяма част от хората, които уволних, бяха работили тук в продължение на двайсет години и повече, но тази операция беше задължителна. Дадох достатъчно време на отговорника на всеки отдел да преструктурира своя сектор. Който не успяваше, бе изхвърлен от магазина. Извинете ме. — Направи пауза. — Искате ли още кафе?
— Не, благодаря — тя постави чашата си на таблата.
— Стигам до целта на това интервю, госпожице Харуно. Знам, че се питате каква е целта на всичко, което ви разказах.
— Изобщо не ми е скучно, господин Хюга.
Той отговори на усмивката й, натисна някакъв лост, който освободи блокировката на стола му. Заобиколи бюрото и спря до нея. От дължината на тялото и краката му можеше да се направи извод, че е бил висок човек преди катастрофата.
Търся някой, който да координира изцяло закупуването на модно облекло за магазина ми. Ще споделя една тайна с вас. До края на тази година ще започне строежът на още два магазина. До следващата Коледа в района на Залива ще има три магазина на Хюга.
— Но това е чудесно! — възкликна тя с искрено възхищение.
— Надявам се наистина да се окаже така. Но заедно с разширението на бизнеса искам да променя и имиджа ни. Години наред ние се бяхме обърнали към определен тип клиентка. Тя купува четири или пет рокли на година. Много е консервативна и непрекъснато си прави сметката. Вкусът й е ограничен. Въображението й — нулево.
— Познавам тази клиентка добре. Бич за всеки търговец на модно облекло — обади се Сакура сухо.
Той се засмя.
— Ето защо имаме нужда да променим нашия имидж. Искам клиентелата на магазина на Хюга да бъде нова. Желая в моя магазин да влиза клиентка, която купува от четири до шест костюма на сезон. Тя е стилна, отворена към модата, смела, способна да се наложи с начина си на обличане и да създаде специфична модна тенденция. Тя е новатор и революционер в модата. Активна общественичка. Професионалистка. Възможно е и двете заедно. Във всички случаи обаче тя се облича според мястото си в обществото. Освен това облича и децата си точно толкова зашеметяващо, както и себе си.
— Аау! — възкликна впечатлена Сакура. — Добре сте проучили пазара.
— Да, така е. Искам осъвременен отдел за женско облекло, който да предлага всичко — от секси бельо до рокли за девици. Искам разширен отдел за тийнейджъри, в който едно момиче в тази възраст да може да намери както първия си сутиен за тренировка на тенис корта, така и булчинската си рокля.
Мозъкът на Сакура работеше на бързи обороти.
— Диапазонът на цените? — запита тя.
— Лукс цени.
— Аксесоари?
— Само най-добрите. Ако една клиентка се нуждае от колан за триста и петдесет долара, за да подчертае коприната на вечерната си рокля, искам да знае, че може да отиде в магазина на Хюга и да намери голям избор такива колани.
— Мъжко и детско облекло?
— За тези отдели съм наел други хора, но вие ще имате власт да проверявате поръчките им, за да се уверите, че се придържат към тенденцията, характеризираща вашите отдели.
— Само с американски дизайнери ли ще работите?
— Не, но предпочитам да купувам от Ню Йорк, отколкото от Европа. Местен патриотизъм, предполагам.
— Сумите за закупуване на стока?
— В този момент те са неограничени. Ще закупуваме в широк мащаб.
Това беше като сбъдната мечта! Сакура несъзнателно захапа долната си устна, докато си представяше какво може да направи с такъв неограничен бюджет.
— Кога ще можете да започнете работа?
Въпросът беше толкова рязко поставен, че Сакура подскочи от изненада и закова широко разтворените си искрящи очи в тези на Неджи.
— К-какво? Искате да кажете… аз…?
— Да, назначавам ви. Ако искате. Заплатата е четиридесет хиляди долара на година и в тази сума не са включени премиалните и намалението на цените за работещите в магазина. Това задоволява ли ви?
Дали я задоволява? Не знаеше как да реагира.
— Господин Хюга, сигурен ли сте? Искам да кажа… да, искам тази работа, но не ви ли предстоят още интервюта? Може би е по-добре да…
— Не, госпожице Харуно. Оцених, че вие сте човекът, от когото имам нужда, още щом прекрачихте прага на офиса ми. Презирам жените, които се втурват тук и започват да ме бомбардират с грандиозните си идеи, без да обръщат внимание на това, което аз искам да кажа. Вие сте добър слушател. Имате стил, притежавате опит. Мога да разбера това от начина, по който се обличате, и от резюмето ви. Но — и това е много важно за мен — независимо от професионализма ви, вие сте изключително женствена. Искам клиентките ми да желаят да изглеждат като вас — уверени в себе си, но по женски омекотени, независими, но подчертано женствени.
Сакура се изчерви под одобрителния му поглед.
— Приемам с радост вашето предложение, господин Хюга. А отговорът ми на вашия въпрос е: мога да започна работа незабавно. Или веднага щом си намеря апартамент и си прехвърля нещата от Атланта.
— Много добре. Какво ще кажете за — погледна календара на бюрото си — понеделник, шестнадесети? Ще имате на разположение десет дни. Ако прецените, че този период от време е недостатъчен, кажете ми.
— Благодаря ви. Десет дни са повече от достатъчни. Желая да започна работа колкото е възможно по-скоро.
Усмихна й се топло.
— Това е чудесно.
Тя протегна ръка и той я стисна сърдечно. Ръкостискането му беше силно и приятно.
— Благодаря ви, господин Хюга. Няма да съжалявате за избора си.
— Не се страхувам от това. Ще помоля само да забравите за това „господин Хюга“ и да ме наричате Неджи.
— В такъв случай аз съм Сакура.
— Сакура — повтори той тихо, като че ли вкусваше звука на името й на устните си.
Сакура стана с известно чувство на неудобство — знаеше, че той трябва да остане седнал. Но докато вървеше към вратата, чу звука на моторчето от стола му, с който я следваше.
— Готов съм отново да си счупя гръбначния стълб само заради привилегията да отворя врата за теб, Сакура, но сега би ли имала нещо против да направиш това за мен?
Разсмя се заедно с него.
— Разбира се, че не.
Задържа вратата отворена, докато той премине със стола си през нея, и го последва във външния офис. До бюрото на секретарката стоеше изправен мъж в тъмносив костюм.
— А, Джордж! — поздрави го Неджи. — Време ли е вече за тръгване?
— Да, Неджи. Имаш среща на обяд със сестра си.
— Джордж, искам да се запознаеш с най-новия служител в магазина на Хюга, госпожица Сакура Харуно.
— Ти я назначи, така ли? — възкликна Ан Куросаки иззад бюрото. — О, толкова се радвам!
— Защо? — подразни я Неджи. — Може да съм я назначил, за да замести теб.
— Абсолютно невъзможно — каза тя спокойно. Усмихна се любезно на Сакура. — Добре дошли на борда, госпожице Харуно.
— Сакура — поправи я Сакура.
Ан й се усмихна и кимна, после се обърна към компютъра си.
— Сакура, Джордж е моят личен камериер, шофьор, терапевт, компаньон на чашка и най-добър приятел. Джордж Мартин.
— Господин Мартин — повтори Сакура с усмивка.
— Моля, наричайте ме Джордж, иначе може да не ви чуя — обади се с усмивка Джордж, висок слаб мъж на средна възраст, с излъчване на човек със силен характер.
— Сега вече всички сме на първи имена, с изключение на вас, госпожо Куросаки — продължи да я дразни Неджи. Ан се обърна към него, както обикновено, съвсем невпечатлена от забележката му. — Моля, направи необходимото за включване на новата служителка към ведомостта — застраховка и прочие бюрократични изисквания. Освен това дай на Сакура чек за пет хиляди долара, за да покрие разноските по преместването си тук.
Сакура опита да протестира, но Неджи я спря.
— Няма да приема никакъв друг начин за решаване на този проблем. Ако бяхме голяма корпорация, която прехвърля опитен администратор от едно място на друго, щеше да се постъпи по същия начин. А аз гледам на теб по този начин.
— Благодаря — Сакура беше направо слисана от начина, по който се развиваха нещата. Когато постави чека в чантата си, подаде отново ръка на Неджи. — Ще се видим отново на шестнадесети.
— Ще очакваме с нетърпение тази дата — усмихна й се с тази негова искрено тъжна усмивка и стисна силно ръката й. Кимна на Ан и Джордж и излезе от офиса. Докато чакаше асансьора, погледна часовника си. Имаше за какво да се поздрави. Беше изминал половин час, в който не беше помислила за Саске..

[..Miss Arrogant..Състезател]

Тадададаааам..
ето я следващата главааа.. ;д..
Дълга и малко.. ъъ.. нз..
на мен лично не ми хар. много де..
амааа....xD
РЕДАКТОР: dark_vampire


Премести се в Сан Франциско относително лесно.
След интервюто си с Неджи, Сакура си купи вестник и влезе в някакво ресторантче да обядва. Започна да търси подходящ апартамент сред обявите във вестника.
Отхвърли някои от предложенията след телефонен разговор. Други изискваха скъпо пътуване с такси, и то само за да разбере, че не са това, което търсеше. Най-накрая, вече към залез слънце, си взе стая в хотел и прекара нощ без сънища. Изтощена, но с приповдигнат дух след преживяното през деня. На следващата сутрин намери апартамент, който я задоволяваше до известна степен. Мебелировката беше старомодна, но чиста и някак странна, както и външният вид на къщата. Само живеещите в нея имаха ключ за главната врата. Апартаментът на Сакура беше на партерния етаж. Беше малък — спалня, всекидневна, тясна кухненска ниша и малка баня, но й предлагаше всичко, от което имаше нужда в момента. Плати на хазайна си исканият депозит, нае го за първият месец и се върна със самолет в Атланта.
Там продаде колата си на търговец на стари коли — на загуба, но така си спестяваше времето и напрежението, което неминуемо щеше да изхаби, ако я продаваше сама. Не й се искаше да шофира до Сан Франциско. Тъй като апартаментът й в Атланта беше мебелиран, по-голяма част от собствените си вещи подари на благотворителни организации. Личните си неща опакова в кутии за транспортиране по въздуха до Сан Франциско. Само след няколко дни тя вече беше в новия си апартамент в големия океански град.
Радваше се на красотата на града, на благодатния му климат, свеж и ободряващ с напредването на есента. Потича за здраве в Голдън Гейт Парк, разходи се по Пристанището на рибарите.
Купи си на старо малка кола с част от парите, които Неджи й беше дал за „разходи при местенето“. С карта в ръка разучи стръмните улички около новия си дом. Наслаждаваше се на свободното си време, на възможността да си разреши малко мързелуване. И така бе до неделя вечерта преди определения понеделник, в който трябваше да се яви на работа.
— Утре започвам — каза тя в тъмнината, легнала на разтегателното канапе, което беше част от мебелировката на апартамента й. — След няколко месеца дори няма да си спомням за него.
Издърпа възглавницата изпод главата си и я прегърна.
— Няма да си спомням за него. Няма.
Притисна лице към възглавницата и още докато се кълнеше, че ще го забрави, видя ясно чертите му пред затворените си очи. През стиснатите й клепачи се заизцеждаха сълзи — виждаше го да й маха с ръка, преди да изчезне в самолета.
— Саске, Саске — ридаеше тя. — Защо направи това? Защо? — Дали мисли понякога за нея? Какво ли прави сега? Спи ли? Люби ли се с хубавата си жена? Гали ли я с онези предателски пръсти, лъже ли я с убедителните си устни?
Дали се люби с жена си така пламенно, както правеше това със Сакура? А тя реагира ли със същата пламенност на страстта му или го отблъсква с хладина? Тази ли е причината, поради която си търси любовници? Любовници, които с готовност се поддаваха на ласките му. Като нея. Сакура зарови почервенялото си от срам лице във възглавницата.
Колкото и да ревнуваше онази руса жена, която имаше всички права върху любовта и името на Саске, Сакура не можеше да не изпитва огромна жал към нея. Дали знае за изневярата му? Беше ли Сакура първата му и единствена извънбрачна връзка? Не, разбира се. Не би могъл да я прелъсти така, без ни най-малко чувство за вина, ако не беше свикнал с това.
Искаше да го мрази. Мразеше го! Но когато се обърна настрана и вдигна колене към гърдите си в позиция на самозащита, закопня за силното му тяло до нея. Вледеняваше се без топлината на прегръдката му. Една нощ в леглото му я беше разглезила до такава степен, че сега и тялото, и душата й плачеха за силата му през нощта, за ласките му… искаше й се да се събужда в прегръдката му, да чува равномерния ритъм на дишането му…
И тази нощ, както всички преди нея, тя се загърчи от болка, която я измъчваше, притискаше сърцето й, унищожаваше духа й.
* * *
На следващата сутрин стана рано, изяде една препечена филийка и изпи две чаши кафе, докато си нанасяше грима. Решително отхвърли черния саван на отчаянието, който я покриваше всяка нощ, и помисли с надежда и ентусиазъм за новата си работа. Тя ще я спаси. Трябва да я спаси.
Избра внимателно роклята си. От съществено значение беше да създаде добро впечатление още от самото начало, както на работодателите си, така и на подчинените си. Тъмносинята рокля, която избра, беше с дизайнерски етикет, но тя я беше купила като мостра при едно от служебните си пътувания до Ню Йорк за една четвърт от цената й на дребно.
Беше по врата, без яка и се закопчаваше отляво над гръдта й чак до коляното. Дългите ръкави бяха тесни и точно по ръцете й. Роклята падаше свободно надолу, но тя си сложи кожен колан в приятен зелен цвят — почти като този на очите й. Златна игла придържаше около врата й красив мек шал с индийски десент. На ушите й висяха малки златни обръчи, а косата й беше прибрана назад във функционален кок, който й придаваше професионален вид.
Застана пред голямото огледало на гърба на вратата, за да огледа критично резултатите от половинчасовите й старания в банята и реши, че по-добре не може да изглежда.
Успя да се справи с движението в пиковия час, благодарение на предвидливото запознанство с улиците на Сан Франциско през изминалите свободни дни. След като можеше да преживее прочутите задръствания на движението в Атланта, ще намери сили да издържи на всичко.
Пристигна до небостъргача, където се помещаваха офисите на фирмата, и се представи на отговорника на гаража. Той й се усмихна и каза:
— Да, мадам. Господин Хюга ме предупреди да ви дам това. Залепете го на колата си и тогава ще можете да паркирате тук по всяко време.
— Благодаря ви — внимателно вкара колата си в тъмната част на гаража.
Пристигна на двадесетия етаж и влезе в офиса на Неджи. Както очакваше, Ан Куросаки вече бе зад бюрото си. Махна й весело с ръка, въпреки че говореше по телефона със слушалка, притисната между рамото и брадичката си.
— Правилно. Господин Хюга желае тези предложения да бъдат готови до края на деня и да бъдат представени за одобрението му — върна слушалката на място. — Сакура! Днес е твоят голям ден. Развълнувана ли си? Имаше ли проблеми с преместването? Да имаш нужда от нещо?
Сакура се засмя.
— „Да“ на първия въпрос, „Да“ на втория, а на последния — „Ще се обадя, ако имам“.
— Съжалявам — Ан се разсмя добросърдечно. — Неджи не пропуска да ми каже, че не затварям уста.
— Неджи? Мислех, че за теб е господин Хюга.
Ан намигна заговорнически.
— Правя така само да го дразня.
— Знае ли това? — засмя се Сакура.
— Още не. Тази сутрин има физическа терапия. Двамата с Джордж се упражняват в басейна му всеки понеделник и четвъртък и тези дни идват с час по-късно. Госпожица Хюга е тук. Сестра му. Предполагам, че ще бъде по-добре да се срещнете още сега.
Сакура се вгледа в лицето на Ан, което загуби част от оживлението си.
— О? — обади се тя с въпрос в гласа.
— Открий сама за себе си — отговори й Ан предпазливо и Сакура трябваше да уважи служебната й сдържаност — все пак ставаше въпрос за работодателите й.
— Ще донеса кафе — каза Ан, когато ръката на Сакура хвана дръжката на вратата.
Влезе в стаята. До прозореца стоеше жена с гръб към нея. Сакура затвори вратата така, че бравата изщрака достатъчно шумно, за да предупреди госпожица Хюга, че не е сама.
— Ан? — запита тя и се обърна. — О! — беше единственият й коментар, когато видя, че е направила грешка.
— Здравейте, госпожице Хюга, аз съм Сакура Харуно. — Сакура намали разстоянието между тях, но поради някаква неизвестна на нея причина, не протегна ръка за ръкостискане. Скованата поза на другата жена и скръстените й пред гърдите ръце, я стреснаха.
— Госпожице Харуно, аз съм Анайо Хюга — каза тя, като кимна леко с глава, както феодал поздравява своя роб. — Известена съм от брат си, че ви е наел.
Как следва да реагира на подобни думи? Не намери отговор и Сакура само леко наклони глава, почти така, както беше направила Анайо Хюга преди няколко секунди. Последва неудобна тишина — двете жени се оглеждаха и преценяваха една друга.
Анайо Хюга беше ниска — с фигура на матрона, но с добри пропорции. Коприненият й костюм беше безупречен като кройка и стоеше добре на тялото й; русата й коса беше късо подстригана. Ако имаше нещо, преминаващо допустимите граници при нея, то това бяха бижутата й. Носеше диамантени пръстени на двата си безименни пръста, диамантен часовник и три гривни. На ушите си имаше малки диамантени обици. Гримът й беше умело поставен, но не можеше да скрие паяжината от бръчки около очите и устните й. Беше доста по-възрастна от Неджи.
Очите й, както и тези на брат й, не можеха да се отминат с лекота. Въпреки че, за разлика от неговите, които излъчваха съчувствие и толерантност, нейните бяха студени и надменни. Нямаха и богатия шоколадово кафяв цвят на очите на Неджи; бяха безцветно сиви, в тях нямаше живот, липсваше сплонтанност. Безизразният и пронизващ взор не разкриваше нищо, но създаваше впечатление, че вижда всичко.
— Надявам се, че нашият град ви е харесал — каза тя най-сетне.
— Да — отговори Сакура. Засмя се леко. — Много е различен.
— Наистина ли?
Отново не можеше да се предложи нищо като отговор или реакция. Но Сакура смело опита пак:
— С надежда гледам на работата си в магазина на Хюга. Неджи очерта доста привлекателни перспективи.
— Брат ми често говори и действа импулсивно.
Ако Анайо Хюга познаваше Сакура добре, щеше да разбере, че проблясъкът на зелен огън в очите й беше предупреждение за буйния нрав, който сега беше опасно близо до повърхността.
Сакура остави предпазливостта си настрана, независимо от факта, че пред нея беше новата й работодателка.
— И вие смятате, че моето назначение е едно от импулсивните му действия?
Анайо се усмихна, но очите й останаха мъртво студени.
— Много млади жени искаха да работят тук, но Неджи беше покорен от вас. Върна се вкъщи и блестящо описа физическите ви качества — сивите й очи я огледаха от главата до петите с израз на отвращение. — Вие не сте първата жена от вашия тип, която се опитва да се възползва от брат ми.
Сакура беше поразена от безсрамната обида, хвърлена в лицето й.
— Нямате право да говорите така! Аз имам квалификация за тази работа и ще я работя според силите си. Неджи е много интелигентен човек с модерно мислене…
— Неджи е инвалид — сряза я госпожица Хюга. — Трябва непрекъснато да защитавам брат си от жени, които се опитват да се възползват от този факт. Напълно зависим е от мен за всичко. — Почти допусна да бъде обхваната от гняв, но навреме възстанови контрола над себе си и си спести унижението на едно неоправдано избухване. Опъна рамене назад и се обърна настрана от Сакура с жест на отпращане. — Ще взема мерки да не останете дълго при нас. Жени като вас никога не се задържат на едно място.
Преди Сакура да оформи в думи гневния отговор на върха на езика си, Джордж отвори вратата и даде път на инвалидния стол на Неджи.
— Чудесно! Моите две любими дами! Радвам се, че сте се срещнали...

[..Miss Arrogant..Състезател]

Ето я и следващата..

Spoiler:

[..Miss Arrogant..Състезател]

Ето я следващата глава.
Дългичка е.
То .. абе няма значение.
Приятно четене.

Spoiler:

[..Miss Arrogant..Състезател]

Мхмм.. ето я и следващата..

Сакура не отмести поглед от Неджи, докато той се опитваше да асимилира казаното от нея преди миг. Лицето му беше безизразно, изглеждаше напълно объркан.
— Не мога да повярвам, че чух правилно — каза той накрая.
Беше положила върху лицето си маска на лъжливо спокойствие. Не знаеше колко огромни изглеждаха зелените й очи. Нито и това, че строгостта на прическата й, която опъваше косата й назад и откриваше напълно бледото й лице, подчертаваше болезнено острите й скули. За всички — с изключение на нея самата — беше видимо вътрешното напрежение, което сковаваше тялото й.
— Да, така е. Чу ме правилно. Трябва да подам оставка. Ще остана, разбира се, още две седмици, докато намериш заместник.
— По дяволите заместникът! — Неджи удари с длани върху полираната повърхност на бюрото си. Едва ли можеше да направи нещо повече от това, за да даде израз на гнева си. Никога не го беше чувала да повишава глас така. Сви се пред гневния му поглед. — Защо, Сакура? Защо, по дяволите? Мислех, че ни харесваш, че харесваш работата си тук.
Без сили да издържи повече погледа му, Сакура обърна глава към големите прозорци, които поднасяха в рамка част от градската панорама на Сан Франциско.
— Така е. Но доколкото разбирам, работата ми тук изисква да бъда закупчик и координатор на модните тенденции в твоя магазин, в близко бъдеще — магазини. Като такава, аз трябва да изглеждам и да играя ролята на лице, което следи модата и се движи в крак с нея.
Тъмните му вежди се вдигнаха в почуда нагоре.
— Е, и?
Отклони поглед от потъналия в мъгла пейзаж и събра сили да го погледне право в очите.
— Това не е особено лесно осъществимо за една бременна жена.
Отново очите й срещнаха същия безизразен, неподвижен поглед — като че ли казаното от нея беше толкова неразбираемо, че той не бе в състояние да го възприеме. Очите му се вторачиха със същия неразбиращ поглед в плоския й корем. После се върнаха на лицето й.
— Искаш да ми кажеш, че си бременна?
Тя опъна назад рамене.
— Да.
Беше средата на октомври. Изминали бяха около две седмици от деня, в който Сакура дойде в съзнание в болничната стая и веднага разтреперано поиска да узнае носи ли още бебето на Саске в себе си. Доктор Питърс беше до леглото й, за да я успокои, че всичко е наред.
— Искам да имам това бебе.
— Трябва ли да разбирам, че ще бъдете самотна майка?
Кимна.
— Ще се справите, сигурен съм — доктор Питърс потупа ръката й и Сакура му беше благодарна за опита му да й вдъхне смелост.
Тези две седмици не бяха лесни. Все още й се гадеше сутрин и страдаше от лошо храносмилане следобед, но доктор Питърс й беше предписал таблетки за облекчаване на неразположението й.
Физическите неудобства не я измъчваха така силно, както разкъсващата я вътрешна борба. Трябваше да се пребори с изкушението да телефонира на Хината и да й разкаже всичко. Надделя решението да не прави това: Узумаки само щяха да се безпокоят за нея още повече, отколкото се безпокояха сега. Този път трябваше сама да се пребори с проблемите си. Ще се справи. Всеки ден се раждат множество бебета — включително и от самотни жени.
Трябва незабавно да уведоми Неджи. Беше дал ход на плановете си за разширение и прекарваше с часове на телефона: говореше с производители в Ню Йорк, определяше с тях срещи за Сакура, за нейното отиване в Ню Йорк в края на месеца. Трябваше да му каже — нямаше как да избегне разговора с него, просто нямаше избор. Но именно този разговор я плашеше най-много. Съзнаваше, че го предава професионално — той не беше пропускал случай да демонстрира вярата си в способностите й. Не й се искаше да го разочарова като личност, към която беше изразил многократно искрено уважение. Най-голямата болка за нея щеше да бъде да види разочарование в очите му.
Сега той вече знаеше, но в погледа му не забеляза и следа от отвращението, което беше очаквала. Вместо това, очите му като че ли заблестяха от радостно вълнение. Заобиколи бюрото, приближи се до стола й и обгърна ръката й с топлата сигурност на своята.

[Sponsored content]