Разказчета

[HermiСъстезател]

Така, ту ще си пускам някой от разказчеа, който всъщност са доста. Някой са сладникави любовни сапунчици, а други пълни със кървави убиисва. Предопреждавам, надали ще ви харесат. Нито едно от тях няма да им продължение поради факта, че е разказ! Моля да го запомните, защото доста се изнервам.


Сакура стоеше пред компютъра си, но умът 'и летеше надалеч. Гледаше през прозореца, на който от няколко дни не се появявал човекът, когото тя обичаше. Саске бе заминал на мисия и тя се се тревожеше до болка за него. Знаеше, че ще се върне и ще 'и се засмее на тревогите, но все пак се тревожеше. Въздъхна и леко склопените 'и клепачи насочиха погледа 'и към близкото легло. Не бе спала вече 2-ро денонощие и реши да се опита да поспи. Изключи компютъра и главата 'и потъна в меката възглавница. В просъница 'и се развихриха цветове, милиони цветове, свеждащи се до една човшка фигура- Саске. Тъкмо както се унасяше и бе в онова положение, където не си нито заспал, нито буден от отворения прозорец я лъхна топъл бриз. Тя се усмихна, когато усети натиска на чуждо тяло върхо себе си. Очите 'и все още бяха затворени, умело прикривайки факта, че вече бе напълно будна. Усети гъделичкане по лицето, предизвикано от черни кичури, макар и да не ги виждаше. Усещаше горещ дъх във врата си, а след това влажни, меки устни, прибягващи по врата 'и и две силни ръце, обгръщащи нежно тялото.
- Още ли не мога да те накарм да ме погледнех Сакура?- дочи се тихият му шепот и сякаш бързо пробяга в тъмнината.
Сакура отвори очи и погледът 'и срещна две алено червени очи с три черни точки в тях.
- Притесни ли се- попита я Саске с повдигната вежда.
Сакура се нацупи и поклати отрицателно глава. Знаеше, че той щеше да 'и се изсмее, макар и много добре да съзнаваше, колко разтревожена бе тя. Саске се усмихна на отговора 'и и наклони главата си към лицето 'и бавно и усети как пулса и се ускорява, а дъхът и замлъква. Вече бяха на целувка разстояние когато той я попита предизвикателно:
- Я пак повтори, че не те разбрах.
Сакура се усмихна и бързо извади изпод възглавницата си един кунай и го насочи право към гърлото на любимия си.
- Аз липсвах ли ти Учиха- усмихна се нагло Сакура, предизвиквайки го.
- Защо ми се струва, че ме предизвикваш Харуно- попита я той с насмешка.
- Защо ми се струва, че не отговаряш на предизвикателството Учиха.
Саске се усмихна. За част от секундата се узова зад нея, хващайки ръцете 'и в капан зад гърба. Бутна я пак на леглото и ловко скочи отгоре 'и, внимавайки да не я нарани. Сключи краката си до тялото 'и, като 'и пречеше да шава. После се наведе, отметна косата от врата 'и и започна деликатно да целува настръхналата кожа.
- Саске, не тук, баща ми е в другата стая и може да ни чуе. Много добре знаеш, че не одобрява да се срещам с теб.
Това беше истина. Възрастният Харуно не одобряваше дъщеря му да се вижда с представител на семейство Учиха, независимо от самия човек. Това че носеше името на прокълнатия клан с червените очи го дамагосваше като негоден човек. Също както и Наруто преди, просто защото Кюби бе затворена в него. Саске се ухили на думите 'и. Наведе се и прошепна сексапилно в ухото 'и:
- Какво по хубаво от един риск?
Сакура се ухили и придърпа завивката до брадичката си с благоприличието на дама. После се усмихна и я изрита толкова жестоко, че горката завивка се приземи на няколко метра от леглото. Саске едвам сега забеляза безбожно оскъдното 'и облекло и се ухили.
- О да, залога е хвърлен скъпа.
Харесваше им така. Да живеят на риск. Това правеше тайната им връзка още по- спецялна и за двамата. Адреналина им скачаше на високи обороти и надали някой можеше да се похвали с толкова динамична връзка изпълнена със сарказъм, сексапил и любов и от двете страни. Естествено преспиването беше част от това... важна част.

[HermiСъстезател]

Това тежко черно расо, обгръщащо ме, задушаващо ме. Това черно расо- моят затвор. Странно е как свободолюбив човек би могъл да се пречупи лесно, щом облече това. Живея в свят, където една жена ако не е монахиня или домакиня, не се признава за човек. Домакинството винаги ми е била слаба страна. Погледнах отражението си в единствения прозорец, от който навлизаха няколко самотни лъчи светлина, придаващи на така и така мрачното помещение още по- затворнически вид. Една издайническа сълза се стече по бузата ми, но бързо бе изтрита. Сълзите бяха божи грях, така казваше свещеника. Грешницата Мария Магдалена била избърсала краката на Божия син със своите сълзи в опит да го подмами, с такова било коварството била изпълнена жената. Никога не съм смятала това за вярно, но навсякъде е така. За това избрах това тежко бреме и все пак си оставам птица, макар и в каменна клетка. Все още протягам ръце към слънцето, все още вдишвам сладостния аромат на цветята и все още чувам как ритъма на сърцето ми шепти неговото име. Година след ръкополагането ми, той пристъпи в църквата, заедно със красивата си, аристикратична съпруга. Беше злепоставящо, неприлично и скандално- това ми каза единствената ми приятелка и ме прати да се моля с часове. Нима любовта е грях? Нима това да чувстваш те прави неприличен и скандален? Скандално е само това, че чувствата трябва да бъдат обременени от обществото, от религията. Ако не беше леля ми, само ако не беше леля ми, аз може би още щях да се усмихвам, може би щях да съм щастлива и все още волна и свободна птица, способна да обича и да бъде обичана. Въпреки всичко, тази птица бе затворена в камената си клетка с отрязани крила, не можеща да лети или пропее повече, но сърцето ‘и все още отмъстително биеше, а колко ‘и се искаше да не бъде така! Вдигнах поглед към прозорчето, оковано със железни пръчки, избърсах издайническите ми сълзи с опакото на ръкава и излязох на нов обед, произнесен от свещеника. Щях да го видя отново и да си спомня за предложението му за бягство. Да избягаме от всички и всичко, от религия и правила, от расо и окови и просто да сме заедно, но не. Нима това бе присъщо на една монахиня, която би трябвало да обича само своя бог и никой друг, но нима е възможно? Нима едно женско сърце не може да не потрепери и да шепти едно име за цял жвот? Не знам и надали някога ще ознам. Той беше там, държащ ръката на красивата си съпруга, но този път в ръцете му се подаваше най- красивото същество, което бях виждала. Имаше дъщеричка, бях чула наскоро. Цялото село празнуваше, че един от аристократите има наследница и всичко изглеждаше перфектно, но той пак ме погледна с онези тъжни очи. Искаше да ми каже много неща, както и аз на него, но никога нямаше да се осмелим, защото пред нас имаше пречка, създадена векове преди ние да се родим- птиците умират сами. Аз макар и в клетка, все още бях птица. Единствената ми любов трябваше да бъде Господ, но нима винаги всичко става както трябва? Обеда свърши и жена му дойде да ни представи дъщеричката си, която гледаше с големите си очи всички наоколо.
- Искаш ли да подържиш моята малка Катлин? – чух гласа му.
Погледнах го, а той се усмихваше, но очите му издаваха болка. Моето име! Бе кръстил детето си на мен!
- Катлин- повторих аз и взех малкото ангелче в ръцете си.
- Божие чедо- каза зад мен свещеникът с усмивка.
Аз също се усмихнах и погледът ми отново се срещна с неговия:
- Да, божие творение е това любовта.
- Но понякога само тя не стига нали? – попита ме той с тъжна усмивка.
- Не и когато една птица я срещне.- отвърнах тихо аз и допълних- Птиците винаги умират сами.