Кървави сълзи ארור דמעות

[My_lonely_eyesРазвиващ се]

Глава 1 В ръцете на съдбата (първа крачка край или начало )


Спомням си как се запознах с нея. Бе преди токова много години. Все още затаявам дъх щом си спомня за невинните й очи. Знам, че звучи банално да казвам как в мига, в които я зърнах всичко в мен се преобърна. Е, не бе точно така. Щялото ми същество бе обикнало едно малко дете, което ме бе дарило с усмивката си. Не бе онази любов, която ме изгаря сега. Спомням си и погледа на баща й. Не каза нищо. Познаваше ме прекалено добре. Той бе една странна личност, но изгуби живота си, за да защити малката си принцеса.
Всичко което бях таил в себе си бе разгадано. Онова невинно същество видя в мен човек, а не чудовище. Не знам какво точно видя в мен. По това време бе на около пет години, а разбра какво чувствам и крия. Първото нещо, което ми каза бе че съм лош. Озадачи ме. Какво можеше да разбира тя?
Света за нея бе толкова просто устроен. Не можеше да направи разлика между добро и лошо. Самата тя късно разбра колко лошо е това да вярваш на хората. Затова накрая ги намрази от дъното на сърцето си, а най-много мразеше себе си. Бих дал всичко, за да не бе страдала толкова, но точно зареди болката, която се научи да понася стана една възхитителна жена.
Искаше да си играе с мен. Никога не успяваше да се разбере с вратниците си. Казваше, че те не са интересни. Тогава не разбирах как всеки изглеждаше потресени щом тя заговореше. Аз не бях изключение. Хората не са устроени така, че да могат показват скритите си страни, а тя виждаше точно това. Под милите думи и жестове виждаше само онова, което крият. За мен страшното бе, че не намираше това за лошо.
Един ден трябваше да престана да я виждам. Това не стана след много време. Чак тогава разбрах, че тя бе станала неизменна част от живота ми.
Не възможно бе да привикнеш към самотата ,когато си бил щастлив, защото някой те е обичал, избавил те е от нея. Тя обичаше всичко, което диша. Както всяко дете. Бях учуден на самия мен колко лесно се бях отказал от своя начин на живот. Ако продължавах да се държа като идиот и не се отдалеча от нея щях да я нараня.
Да захвърля живота си и онова, на което държеше семейството ми. Самия смисъл на думата семейство в моя свят бе силно изопачен. У дома нямаше нищо. Винаги бе така, но никога не отдадох значение на това.
Един ден просто престанах да я виждам..Това бе правилно решение.
Тя живееше само с баща си. Майка й се бе самоубила след като я бе родила. Тази тема бе забранена. Дори аз не разбрах какво точно е станало. Тогава не се заинтересувах. Работех за семейството си.
То бе извън седемте главни рода в У.А.И., но се подчиняваше само на главния род. Баща й бе директор на У.А.И, но се отказа от длъжността и отговорността, а брат му пое задълженията му. Въпреки това продължаваше да работи за организацията и използваше мен като момче за всичко, за да не трябва да пътува. Отначало не бях очарован от това. Имах си достатъчно работа, за да се занимавам с капризите на един стар негодник. Нямах късмета да се измъкна. Той бе човек с огромна власт. С лекота можеше да накара всеки да му се подчини. Не бе жесток човек, но бе изключително подреден и държеше на точността. Респекта, които вдъхваше и темперамента му ужасяваха абсолютно всеки. Неведнъж виждах не само влиятелни бизнесмени, дипломати и държавни глави да са пред нервна криза в очакване да дойде уговорения час за среща. Всеки, които знаеше кои е се страхуваше с основание. Имаше вид на строг и студен човек. Само, че в редките моменти, когато го виждах усмихнат лицето му ставаше приветливо. Бе интересна картина. Понякога се чудех, ако беше на моите години по кой от двама ни щяха да тичат повече жени. Някои неща дори времето не можеше да заличи. Дъщеря му бе негово абсолютно копие. Никога не бях виждал толкова голяма прилика между дете и родител. Формата на очите, устните, стойката и маниерите. Винаги, когато ги сравнявах мислено не можех да открия разлика. Спомням си, когато му казах да си намери нов помощник. Бях развеселил деня му. Само махна с ръка и напуснах кабинета му. Нямаше начин да не забележи, че прекарвах повече време с детето му отколкото с работата ми. Обичах да слушам фантазиите й за света. Имаше огромно въображение. Когато я питах за какво мечтае винаги отговаряше „искам един ден да мога да летя като птиците”. Мина доста време откакто престанах да работя за него. Един ден получих писмо от него. Не бе дълго. Пишеше само, че ме моли да защитя дъщеря му. И, ако успея ми даваше благословията си.Странен човек. Потръпнах. Още същия ден научих, че е убит. При това жестоко. Буквално извършителя бе изтръгнал сърцето му от гърдите. Явно се знаеше кой е, но никои не направи нищо. Аз до последния момент търсих детето му. Но не където трябваше. За което нито съвест, нито сърцето ми прости. Знаех, че е жива просто трябваше да я открия, но не успях. Когато един ден застанах точно пред нея.

Бяха изминали цели дванадесет години. Очите, от които някога не откъсвах поглед сега бяха празни. Черни й все така бездънни, ала в тях някога имаше светлина, която сега липсваше. Косата й бе пораснала. Вързана бе, но дори и така едва се задържаше. Имаше кестеняви буйни къдри. Наистина ли беше тя? Моят ангел сега стоеше пред мен. Нямаше начин да е друга бях сигурен в това, но да я гледам пред мен. Не можах да повярвам. Искаше ми се да я докосна, но това бе забранено. Поех си дълбоко и бавно въздух имах чувството, че до този момент не дишах. Дали щеше да изчезне щом я докоснех? Така както ставаше всеки път, когато мислено си я представях и копнех да я видя в съня си. Стигах до положение, в което можех да я видя стояща до мен.
- Ще си кажеш ли името и защо си тук?
Опомних се щом чух студения й глас. Стоях толкова близо до нея, но в действителност бях много далеч. Прекалено далеч не бях нито приятел, нито враг. В нейните очи бях едно нищо. Човека чието име не знаеше. Не ме помнеше. Усетих как сърцето ми забавя ритъма си. Никога не се замислих какво щеше да стане като я срещна. Тайно се надявах да си е все същия ангел, но този ангел сега бе демон. Детето, което познавах като Рейна сега се казваше Арцу. Безсмъртен демон размахващ огромните си криле. Царувайки над нощта. Знаех много за нея. Всеки знаеше. У.А.И се разделяше на няколко клона. Ръководителката на библиотеката Исая, Арцу. Беше се появила преди по-малко от две години. Веднага бе получила длъжността. Дори не си направих труда да я видя. Обнови цялата система на У.А.И. често чувах секретарката ми да говори за нея. Идиотката бе повече от възхитена..
Началника на Фантом, разбира се аз и още пет или шест човека, които не ме вълнуваха. Всички ние се подчинявахме само на един човек. Йерархията не куцаше никъде. Съвършена машина, в която всеки може да бъде заменен. Това ми напомни причината на моето посещение.
- Джо те вика. – Щастлив ли бях? Не определено бях далеч от това усещане, което правеше дори моето нещастно съществуване поносимо. Не усетих кога точно бе станала. Застана пред мен чакайки нещо? Момент аз трябваше да я заведа до негово величество. Усмихнах се сковано и й отворих вратата. Окей, ако й пукаше поне малко какви ги върша в момента ме мислеше за идиот. Погледа ми се прикова към китките й имаше следи от изгаряния. Изглеждаха сериозни. Притаих дъх искаше ми се да разкъсам нищожеството, което ги бе причинило. Какво и бяха причинили? Къде бях аз тогава?
Не исках да я пущам. Някъде там бе онова невинно създание, което обичах. Нямаше да я оставя просто така, но и аз не знаех какво очаквах.
Заведох я до уговореното място. Така ли щеше да свърши? Тя влезе вътре без да поглежда към мен. Защо очаквах друго? От тук нататък никои нямаше да я нарани. Моят ангел в момента бе с пречупени криле. Знаех добре, че е невъзможна такава сила. Хората по природа бяха крехки същества и колкото по-студени бяха от вън толкова по-раними бяха от вътре. Рейна в сега се разпадаше. Почуках на вратата.
- Ще преча ли? – Влезнах в кабинета. Добре, сега само трябва да остана, но възможността да ме изритат като улично псе бе над деветдесет и пет процента грубо пресметнато. Какво друго можех да направя? Не исках дори за миг да я изпусна от поглед, а да я оставя в ръцете на това чудовище бе немислимо.
- Не, разбира се.
Онзи проклет кучи син си стоеше в кабинета и управляваше всички. Самите му методи ме отвращаваха. Не можах да се стърпя и я погледнах. Само за кратко, но явно се смути от интереса ми. Джо ме покани и седнах. Досадно.
-Ще направиш каквото ти казвам! Без възражения!
Боже, пропуснах интересната част. Тя стана и излезе. Не успях да направя нещо. Ама разбира се защо иначе ще ми позволи да остана. Отново бях закъснял.
-Чао – не бях заинтересован от него. Онова усещане, което почувствах като я видях. Това вече го нямаше. Болеше. Всяка дума на онова противно същество ме прояждаше. Изтървах я от поглед, а когато отидох в кабинета й вече я нямаше. Не бе правилно да го наричал кабинет. Мястото бе пригодено за живеене, а нейното място бе в библиотеката. За времето, в което работех за У.А.И. само веднъж бях влизал там. Е, не точно достъп до там имаха само всички онези книжни плъхове. Точно за три минути хеликоптера ми се приземи на покрива и за още толкова получих онова, за което бях там. На какви ли мъки подлагаше горките хора? Аз имах още работа и всичките ми шансове да я видя оставаха за утре.
Стоях и гледах часовника. Трябваше да се съсредоточа, а не можех. Пронизващата болка не ме оставяше. Въздух трябваше ми въздух. Качих се на покрива. В проклетата сграда нямаше нито една тераса.
Навън духаше студен вятър. Нормално бе стоях на покрива на петдесет етажна сграда. В мрака видях силует на човек. Кой можеше да е? Беше ми любопитно и се приближих.
- Махай се!
Този глас бе нейния. Изтръпнах. Какво правеше там? Косата и бе пусната и вятъра я взимаше в ръцете си и я рошеше. Сигурен бях че искаше да скочи. Не сега когато точно я бях открил след толкова години.

[My_lonely_eyesРазвиващ се]

Предполага се тази глава да не ви избожда очите, но все пак не обещавам нищо.
Цялата история е леко претупана. Нататък ще се изясни цялата ситоация.

Глава 2


Уплаших се. От години не бях изпитвал това. Начина по, които цялото ти същество бива оковано от слабостта и отчаянието. Нямаше да се под дам. Не сега, когато бях толкова близо. Направих няколко стъпки към нея. Виждах гърба й и косите й разнесени от вятъра.
-Рейна! – За пръв път изричах името й. Сърцето ми се сви на топка. Винаги си мислех, че ще мога да я оставя. Да лети свободно на крилете си, но нямах сила за това. Продължавах да вървя бавно към нея. Нямаше да я пусна. Обърна се с лице към мен, но не мръдна от ръба. Какво трябваше да направи? Личеше, че е страдала много, но бе продължила да се бори. Протегнах ръка. – Ела при мен, моля те. – Имах само надежда да повярва на думите на един непознат. – Ще направя каквото поискаш. – Видях я да потрепва. Дълбоко в мен бе запалена клечка кибрит. Слабия й огън озари с надежда си всичко в мен. Усмихнах й се плахо. Знаех, че ако се наложи мога да я махна от там, но това не ме правеше спокоен. Винаги можеше да направи друга глупост и по-лошо можеше да ме намрази.
- Има нещо, което можеш да направиш.
- Какво? – Отговорих на мига. Направих още една крачка. – Моля те, махни се от там.– Продължих да настоявам. Бях се вкопчил в надеждата да, че съм достигнал нещо в нея с думите си.
- Остави ме и не говори нито пък ме моли!
Спрях да дишам. След минута се осъзнах. Стоях вкаменен пред нея. Имах ли право да стоя пред нея? Разума ми бе замъглен. Не можех да чуя гласа му. Можех да чуя само виковете на сърцето ми, което не се вълнуваше от това дали имах право на нещо. Искрата пламнала в мен бе загасена от бурята причинена от думите й.
- Няма. – Какво друго можех да кажа? Видях я как пада назад. Стана токова бързо. Усетих капки дъжд да се стичат по лицето ми или не. Това бяха моите сълзи. Стоях наведен на долу и я държах за ръката. Като видях как пада тялото ми реагира само. Веднъж ми стига повече нямаше да я пусна. Издърпах я. Имах чувството, че държа труп. Бе толкова лека сякаш бе само от кости. Държах я в прегръдките си с треперещи ръце.
- Аз няма да те пусна не зависимо какво казваш. Веднъж вече те изгубих втори път няма да го допусна. – Не бях сигурен дали изричам думите си на глас или само се въртят в главата ми. Усетих как стиска ризата ми. Не знаех как да го прие. Добре ли беше?
-Не искам да стоя повече тук.
Не успя да спре сълзите си веднага щом проговори те надделяха над гордостта и. Само кимнах. Щях да я заведа някъде на далеч. Ако тя го искаше щеше да го получи. Чувствах, че мога всичко стига да е за нея.

Държеше чашата със студена вода в ръцете си. Понякога едната и ръка нервно потрепваше. Стоеше спокойно наблюдавайки ръцете си. Исках да я питам толкова много неща, но сега нищо не ме вълнуваше. Не бе казала нито дума, а толкова исках да чуя нежния и глас. Онзи, с които ми говореше преди, когато ми вярваше. Махнах чашата от ръцете й и ги задържах в своите. Гледах я в очите. Осъзнах, че не исках да и говоря. Желанието ми бе друго. Само да я държа в ръцете си. Да се убедя, че е истина, а не фантазия.
- Защо?
Погледа й се промени вече гледаше в мен, а не през мен. Не разбирах какво точно ме пита. Явно и тя го разбра. Нямаше значение въпроса важното бе, че бях по-близо до Рейна, а не до образа, които разиграваше.
- Какво искаш? Хората не се държат така без причина?
Трудно разбрах защо ме пита това. Без съмнение бе страдала с години. Кои я бе наранил? Болката, която чувствах, защото знаех добре колко ужасен може да е истинския свят бе породена от нея. Не знаех през какво е преминала. Страхувах се да я питам, ако я наранях с безразсъдството си. Бях нищожество. Знаех го много по-добре от всеки друг, но нея щях да защитя. Винаги щях да съм на нейна страна, защото не исках да виждам отново сълзите и.
- Защото само ти ме караш да чувствам нещо. Преди да те срещна бях забравил какво е да си човек. Знам, че не помниш, но аз те познавам. – Вълнувах се да казвам на глас всичко това. Знаех, че ще разбере, че не я лъжа. Въпроса дали щеше да ми повярва бе друг. Бе изгубила вярата си в света затова се бе променила толкова.
- И на колко си бил? Не изглеждаш много по-голям от мен.
Разбирах подозренията и. Всяка истина имаше втора страна, но нямаше как да повярва на моята.
- Чувала ли си на Нова раса. Това е програма създадена през Втората световна война. Бил е един от основните проекти на У.А.И. по това време. Правели са генетични изменения.
- Вечната армия. Проекта е провал, както и идеята за безсмъртие.
- Не е ли странно, че в Исая няма нищо за това. Проекта бе провал, защото не откриха точна формула, а така наречените концлагерите бяха лаборатории. – Виждах ужаса и съжалението в очите и. Не ме изненада все пак над шест милиона бяха умрели. Нямаше смисъл да казвам, че имаше изключения. Макар бройката на успешните опити да бе нищожна все пак имаше. Това сигурно трябваше да напомни за тъжни спомени, но бе толкова отдавна, че губеше значението си. Хората се превръщаха в сенки. – Когато У.А.И. се отказа от проекта спря и подкрепата си, Германия си отиде.
- Млъкни. Не желая да чувам повече.
Прегърна ме. Усещах сълзите и по врата ми. Не исках да виждам сълзите и. Този път аз бяг причина за тях. Това бе непростимо единственото нещо, което би ме направило по-жалък щеше да е, ако я излъжа. Колко ли я бяха лъгали? Трябваше да съм щастлив, че ме спря по средата на историята. Другата част от историята бе по-мрачна. Сега ме вълнуваше повече какво я бе накарал да направи Джо. Истината бе, че разбирах защо бе избрала смъртта пред това да не изпълни заповед. Едва ли бе забравила този проблем.
- Рейна.
Тя се надигна и застанахме очи в очи. Сега стоях пред момичето от преди. Виждах същите очи, които ме допускаха до себе си. Толкова исках да я видя весела. Сигурно отдавна бе забравила как да се усмихва и смее. Никои нямаше да я докосне повече. Загледах се отново в китките и. Като се замисля и друг път бях виждал такова нещо. Мислех, че от векове не се прилага. Защо ли се учудвах? Слагали са се железни гривни, които почват да се нагряват. Правело се е с дни докато не се изтръгнат признания. Нито можеш да умреш, нито да изгубиш съзнание. Само, че когато нервите по ръцете се прогорят повече не те болят. Настръхвам при мисълта за това. Очите ми издадоха мислите. Преглътнах тъжко.
- Не се подчиних на заповед.
Не направи знак, че това я притеснява. Беше и все едно виждах го . Странното е, че бе жива. Началник на отдел да не се подчини това неведнъж е водело до смърт. Избърсах с ръце мокрото и лице. Да разбереш, че милиони хора са били използвани като опитни мишки, а после са били убити безмилостно щом са станали непотребни или по време на опити . Само зареди нечия амбиция. Разбираше това ужасно дело много добре. Вече бе наредила пъзела. Истината винаги бе грозна. Затова обикновените хора, които ходят всеки ден на работа не я знаеха. Нямаше да я понесат.
- Аз ще се оправя с Джо, а ти просто остани тук колкото искаш. - Онова копеле не ми бе проблем. Този пост се бе заемал от далеч по-големи психопати. Да тръгнеш да въртиш номера на брат му вече бе проблем. Гении от неговата класа не се срещаше често. Преди доста често си спомнях за него. Не по скоро за онзи, които го уби.
- Но това е…
Сложих ръка върху устните и. В този момент бях щастлив, че се притеснява за мен. Дори сега, когато бе получила слава по-голяма от тази на лидера на Фантом, които ми напомня на лудите учени от филмите Оставаше невинна колкото новородено. По нейните ръце нямаше кръв и никога не трябваше да има. Би я съсипало да усеща всяка нощ кръвта по ръцете си ,очите и виковете на онези, чиито лица вече не помни. Рейна ме правеше човек. Способен да изпитва болка и любов. Запълваше празнотата вътре в мен. Превръщаше ме в нещо повече от безмилостна кукла, която живее по принуда.
- Тихо. – Откраднах си една целувка. Нежния и допир бе нещо, което никога няма да забравя. Кожата и бе студена като нощта през зимата. Заигра се с кичур от косата ми. Притиснах я по-близо до себе си. Беше ме страх, че това е сън, които ще свърши щом се събудя. Тръпките, които ме полазваха от първата целувка получена от любимата, ако не броя клетата ми майка нямаше друга жена, която да съм докосвал толкова нежно. Не исках друга. Не можех да сравня никоя друга с нея. Прокара ръце по врата ми. Допира и бе като лед върху гореща рана. Отдръпна се от мен само ръцете и стояха още върху мен. Притаих дъх. Нещо в мен се притесни. Всичко наред ли бе?
- Недей да правиш така повече, моля те.

[Death_AngelМодератор на раздел "Фикчета"]

[My_lonely_eyesРазвиващ се]

Стоях до леглото, на което спеше Рейна. Гледах как слънцето я докосва с топлите си лъчи. Дразнещо, е че непрекъснато мислех за нея. Красиви жени имаше много и тя бе една от тях. Не бе идеална имаше както и плюсове така и минуси. По нея имаше много белези повечето бяха заличени, но следите от тях все още се виждаха под кожата и. Възхищавах се на характера и. Както стоях близо до нея винаги бях запленен от обаянието и. Може би, не бе най-красивата или най-умната. Сигурно понякога се превръщаше в онези досадни жени стоящи пред огледалото. Можех само да предположа, че това е така. Не я гледах с тези очи. В моите тя бе най-прекрасната и недостижимата, като ангел паднал от небето. Тя не принадлежеше към това време. Рейна бе като цвете лишено от вода и слънце. В този свят нямаше добро сред, което да може да разцъфти. Искаше ми се да ми принадлежи само за кратко, но това бе невъзможно, защото аз бях в ръцете и. Погледнах часовника за пореден път. Трябваше да тръгвам, ако не исках да закъснея. Всъщност изобщо не ми се ходеше. Всяка работа свързана с У.А.И. бе едно голямо главоболие. Особено когато трябваше да се занимавам с Фантом.
Почуках на вратата и влезнах. Не получих приятелско посрещане, но не го и очаквах. Само трима от глутницата бяха там. За добре дошъл три озлобени лица на тези хора им трябва хоби. Досега не бях виждал тази стая. Явно бяха направили промени. Бе мрачно и не знам дали имаше някакви мебели. Със сигурност бе просторна и зле използвана. Защо им бе голяма почти празна стая или може би е било някакъв салон. Подразних се подземните етажи бяха истинско архитектурно произведение. Труда ми отиде на вятъра. Изготвянето ми отне шест седмици, а те го бяха унищожили. Останали бяха само подпорните колони. Мястото бе заприличало на затвор. Идеално пасваше на образа на тези психопати. Не оспорващи заповеди, нямащи причина да живеят, с вродена наклонност за убиване и най-важното лесно заменими. Очите ми привикнаха с тъмнината, но и така не бях очарован.
- И ако това не е Соломон?
Нахално то копеле е Сайик. Мъж на не повече от трийсет и пет години с дълга черна коса и светли кафяви очи. Типове като него трябваше да се затварят в лудница. Като му предложиха работа във Фантом лежеше в строго охраняем затвор на остров Света Лусия. Убил 42 момичета, а след това ги рязал парче по парче. Оставял само главите им. Окачвал си ги на стената в дома си като сувенири. Накрая се предал само, за да докаже, че властите са безполезни. Не бе от елита на Фантом. Невъздържания му нрав често му докарваше проблеми. Зареди това съдбите ни се преплетоха. Семейството ми ръководи научния отдел и по-точно аз. Разработките на отдела отдавна бяха надхвърлили сегашното развитие на света. За жалост хората винаги използват новата технология, за да се избиват. Затова си играеха с нанотехнологии, компютри и ядрени оръжия, но само с позволение. Имплантираха му всякакви играчки, за да може лесно да спре с работата си, когато се увлече. Обичаше да вижда как хората страда и разбира се потенциала му се изчерпва с физическите наранявания. Усмихнах им се най-надменно. От тези тримата само на Кей не му се прииска да ме убие. Момче не по-голямо от Рейна. Имаше светло руса коса и сиви очи. Тялото му бе слабо и жилаво. Също имаше две обици на лявото ухо, които привличаха внимание. Роден само, за да служи във Фантом. Ако другите двама пораждаха в мен отвращение, то той пробуждаше само съжаление. Сигурно можеше да бъде свястно хлапе, ако не бе отраснал в подземията на организацията. Машина за убиване както всички останали тук. Нямаше слаби страни, но и не бе чак толкова силен, за да бъде някаква заплаха. Боря бе последната час от триото. Руснак със синя кръв и фотографска памет. Привлекателен мъж на около 40 години. С кестенява коса и сини очи. Убил годеницата си в пристъп на ярост. Харесвало му мириса и вкуса на кръвта. Целия е покрит с белези. Започнал да се реже след като убил семейството си и половината прислуга. Джо го взел под крилото си като в замяна получил всички богатства на семейството му. Фантом се състоеше от петдесет и седем човека. Лишени от чувства имащи само работата си и отлични бойни умения. Всички носеха тъмно сини униформи. Разделяха се на няколко категории и се различаваха по броя на звездите върху нашивките.
-Моля, последвайте ни
Обади се Кей като примерно кученце изпълняваше команди. Тръгнах след Кей и Боря, а Сайик вървеше след мен. Бе пълно със слабо осветени тунели. Супер затвора се оказа лабиринт. Каква оригинална идея. Вървяхме около двайсет минути и пред мен изникна една масивна дървена врата стигаща чак до тавана. Да не го бе видял в някои филм на ужасите. Представям си сюжета. Бях огорчен. Онзи идиот бе съсипал труда ми. Бе далеч по-удобно и практично. Просто исках да приключа по-бързо и да се върна при Рейна. Всичко тук бе противно и пропито с мириса на кръв.
-Здравей!
Стиснах ръката на противния плъх. Искаше ми се да съм в тъмните коридори, където нямаше да мога да го виждам. Това противно подобие на човек какво искаше? Странно, но бях притеснен. Нещо не бе наред.
-Оуен, радвам се да те видя. – Усмихнах му се и пуснах ръката му. Мъж на 37 години. С кестенява коса и черни очи. Винаги носеше очила имаше също добре подържано тяло .От единия край на челото му до врата му имаше белег. Това бе новост. Трябваше да изкажа благодарност на художника. Аз нямах смелост да му припомня къде му е мястото. Не обичах проблемите. – Жалко е че си правил промени. – Отново му се усмихнах. Боже, лазех му нервите, но какво да се прави. – С какво мога да ти помогна? – Трябваше да разкарам самодоволната ми усмивка, но не исках. Гледах го как се намръщи. Ако ми пукаше поне малко в момента щях да съм уплашен. Най после измисли какво да направи и ми се усмихна. Когато се усмихнеха повечето хора лицата им ставаха по-дружелюбни и красиви, но Оуен бе от изключенията. При него бе точно обратното изглеждаше… Всъщност не знам. Нямам определение за нещо толкова противно. Може би някога е бил красив, преди да се превърне в детегледачка на изроди. Не че бях по-добър, но за разлика от тях не исках такъв живот, а те се бяха отказали от себе си. Не разбирам защо си го причиняваха? Просто като направиш една грешка и я последват още много си оплетен целия в лъжи и накрая се осъзнаваш и продължаваш, защото е прекалено късно, за да върнеш нещата. Пропадаш и безцелното съществуване ти изглежда като затвор без изход. Точно от тази празнота ме спаси Рейна. Дори нощта изглеждаше по-светла, когато тя бе наблизо. Може би не всички тук бяха лоши, но аз нямаше как да знам това. Струваха ми се еднотипни. Държаха ги само за да оправят кашите не предателя. За щастие това не ставаше често.
- Мислех, че новия интериор ще ти хареса.
Все още стоях усмихнат. Сигурно се чудеше дали изобщо съм го чул. Е, искаше ми се да не го бях чул. Чакай малко. Вратата преди бе зад мен, а сега стои пред мен. Не, стои зад бюрото, което е срещу мен. Погледа ми се завъртя няколко пъти из стаята. Това не ми харесва. Какво ставаше? Дали бяха две врати или стаята се движеше. Прекалено невъзпитано бе да се въртя из стаята. Едва ли щеше да предложи да седнем, но като се замисля нямах причина да се застоявам. Искаше ми се само да се махна от тук. Слънцето ми липсваше.
- Искам да те помоля да създадеш специален проект.
Трябваше да се махна от това място. Изнервях се. Имах чувството, че губех здравия си разум. Какво търсех тук? Исках да се върна при Рейна. Да това бе чудесна идея. Дали бе добре? Не ми искаше да я оставям така, но незавишеше от мен.
- Чудесно, но нека го обсъдим някои друг път – щеше ли да мине номера. Не! Това по-добре да не го бях казвал. Притеснението ми се засилваше. Оуен не бе глупак и това нямаше да приключи добре. Усещах го, той бе побъркан, а аз се бях там където той е бог имащ пълни правомощия. Сигурно се мислеше за по-велик от Господ.
- Ще направиш за мен армия! Обикновените хора не са особено полезни.
Значи до тук бяхме с милото отношение и игричките. Да създам неуязвима армия за него. Нищо чудно после да тръгне да завладява света. Презирах го. Един нищожен човек да ми заповядва. Животните, които държеше тук не че бяха лоши, но не бяха вечни и имано това го притесняваше. Явно бе забравил, че той също не е безсмъртен. Самолюбието му щеше да го погуби. Хората по-лесно виждаха грешките на другите отколкото своите. Когато си заслепен от образа в огледалото очите ти са замъглени.
-Не. – Бях категоричен в тази ситуация не можех да имам друга позиция. Полудял ли бе? Какво щеше да ме затвори тук докато не променя мнението си или щеше да ме изнудва с нещо. Какво лошо има в нормалния живот? Да имаш работа, жена, деца и куче, което да ти вгорчава живота. – Може ли да си ходя щом вече няма за какво да си говорим. – Усмихвах му се. Имах слаба надежда, че в него има здрав разум. Той се намръщи. Това не ми се стори чак токова зле. Дори ми изглеждаше естествено. Отиде до бюрото си и натисна някакъв бутон или поне така ми се стори. Той се настани удобно на стола си, а аз продължих да стоя прав. Леко се завъртях, за да проверя вратата зад мен. Изчисленията ми бяха точни липсваше. Защо сме се движили? Почука се и вратата зад Оуен се отвори. Анет влезе най-спокойно и зачака заедно с мен. Тя бе от елита на Фантом и за разлика от повечето тук не бе обикновен убиец. Силата и бе в отровите. Не обичаше кръвта и се занимаваше се с почти всичко тук. Докато Оуен се чудеше какъв гениален план да измисли. Тя бе млада и пълна с енергия. Имаше дълга руса коса и сини очи също бе висока и слаба. Печелеше всички битки само с един ход. Искаше ми се някои друг да бе дошъл. Кой ме бе накарал да идвам тук? Обикновено при плъховете не идваха посетители. Те излизаха на светло, но силно се съмнявах, че някои от тях скоро е виждал слънцето. Не можех да направя друго освен да се подчиня. Това бе най-разумното. Не се намирах в реалния свят, а в изкривена фантазия на Оуен.
- Анет, заведи го някоя от килиите и се погрижи за него! Надявам се нямаш нищо против да си помислиш какво ще правиш.
Колко е спокоен. За жалост имах благоразумието да не правя нищо. Стана ми смешно, но не ми бе позволено да се подигравам. Тръгнах към Анет. Трябваше да постоя малко тук. Ако погледна нещата реално Джо не знаеше. Само трябваше да почакам докато забележат липсата ми и кучия син да види как си играят големите. Ако знаеше за армията от машини и го одобряваше той щеше да се разпорежда, а не тази отрепка.
- Доскоро. – Не ми се вярваше престоя тук да ми се размине леко, но това не бе от значение.

[Ŧħе_SлladuRчЭМодератор на раздел "Фикчета"]

[My_lonely_eyesРазвиващ се]

Дълго очаквано начало


Ако реалността е само лъжа…
Ако ти не съществуваш…
Ако се стремиш към нещо, което никога не го е имало…
Ако едно начало е съпътствано винаги с край ще се откажеш ли от мечтите, които идват с изгрева…
Ако деня и нощта се слеят в едно…
Ако изгубиш пътя си ще спреш ли своя ход…

Мъглата ми пречеше да гледам. Бе толкова студено, че не си чувствах ръцете. Къде бях? Виждах как от небето се сипе прах или нещо такова. Сякаш някоя звезда се е натрошила и сега се сипе като дъжд. Може би бе захар? Микроскопични кристалчета падащи от небето. Подобна картинка нямаше как да не стопли сърцето ми. Протегнах ръка и се опитах да уловя тази красота. Не успях те преминаваха през мен. Защо? Бях объркана и имах хиляди въпроси. Видях как в мъглата се виждат сенки на хора, които ме изоставяха. Някои ме заобикаляха, а други минаваха през мен. Кои бяха те? Трябваше ли да знам? Усещах как нещо докосва лицето ми. Сълзи ли? Мой ли бяха? Само можех да предполагам. Исках да отида някъде другаде. Къде мога да отида? Нямаше място, където да се прибера или човек, за който да си спомням. Това трябвали да ме прави тъжна? А, съществувах ли? Защо никои не ме вижда? Мъртва ли бях, а имаше ли значение? Усещането за празнота, то ме прояждаше. Видях дете и реших да се приближа. Беше истинско, а не сянка. Аз ли бях това дете? Момиченцето стоеше свито на кълбо и гледаше как прашинките се удрят по нея. Не почувствах нищо и нямах причина да вървя към нея. Не към мен, вървях към себе си.
- Стои там!
Говореше ми сърдито. Може би трябваше да направя нещо. Не мърдах просто я попивах с поглед. Тя стана и грациозно изтупа бялата си рокля. Вървеше към мен, а аз не можех да видя нищо друго освен нея.
- Отвратително!
Кой? Аз ли? Отвращаваше се от своето бъдещо аз. Неразбирах, но думите и имаха огромно влияние върху мен. Караха ме сама да не мога да се понасям. Пробождаха ме бавно и се повтаряха някъде вътре в мен.
-Защо? – Какво бях сбъркала?
- Аз не съм ти, аз съм по-добра от теб.
Бях безмълвна. Може би бе права единствената причина да бъда неуязвима бе, че недопусках никои до себе си. Не вярвах на никого, но за мен това винаги е бил правилен избор. Стоях настрана от всичко, което можеше да ме нарани. Отначало мразех хората, но после станах безразлична. Тя бе способна да даде нещо от себе си докато аз не съм. Толкова време градих стена зад, която да се скрия, че забравих коя съм. Остана само образа, които сътворих, за да се пазя от света. Усмихнах и се бях сигурна в думите си.
- Права си аз съм само корицата, а ти си съдържанието.
- Не!
Нежното и гласче иззвънтя толкова бързо, че едва успях да се опомня. Погледа и се смекчи. Цялата тази неприязън, която чувствах се стопи.
- Ти си единствена, а мен отдавна вече ме няма.
Защо? Аз исках да съществува. Имаше я вярвах в това, защото ако я нямаше и надеждата за мен свършваше. Просто бях забравила как да бъда като нея. Как да бъда себе си? Сърцето ми силно се бунтуваше срещу думите и. Тя бе разбила илюзията, че мога да бъда добър човек. Не беше възможно, но сама се бях затворила в недостъпна крепост, а накрая бях забравила къде е ключа. Може би трябваше да виждам ирония в това, но просто бе жалко. Поклатих глава в недоволно. Нямах сили да защитя с думи тезата си. Тя ми се усмихна. Трябваше да събера смелост и да говоря, но ме бе страх от отговора и. Имах силно съмнение в думите и изводите си.
- Не е вярно ти още си тук. – Думите ми прозвучаха неуверено и плахо. Далеч бях от обикновеното си положение, в което само моя глас се чуваше, но бе точно така и двете ни имаше, грешеше. Отчаяно се вкопчих в тази мисъл. Толкова, че накрая повярвах в правотата си. Не исках да бъда само образ, който е потребен само на хората около мен. Свлякох се на земята и я изгубих от поглед. Нямах нищо и никого винаги съм го знаела, но досега не ми се струваше лошо. Сама така бе най-лесно. Това бях научила от през годините на живот. Когато повдигнах глава стоеше пред мен. Започна да милва коси те ми. Утешаваше ме. Аз щях ли да мога да бъда до нея, ако тя имаше нужда. Нямаше! Нямах достатъчно сила да защитя себе си.
- Хубаво е, че поне можеш да чувствах още. Иначе нямаше да можеш да ме чуеш.
Чувствах се объркана и ужасена, но това не бяха мой чувства, а нейни, не бяха общи. Бе застанала с такава увереност пред мен готова да каже нещо, което не искаше, а аз едва успявах да понеса цялата тежест, която чувствах, че съдържат думите й без да знам какви са.
- Стига толкова вече е време!
Какво се опитваше да ми каже? Бях объркана какво толкова криеше. Колко страшно може да бъде?
- За какво е време? – Прошепнах извън себе си. Нещо в мен се бореше срещу онова, което правех. Отново исках да се скрия от света, но този път не бях дете. Трябваше да знам. Сега нямах пън напред. Изгубила бях не само себе си, нямах нищо. Вкопчила се бях в измислици, за да се оправдая пред съвестта си. Непонасях реалния свят и затова живеех в измислен. Не всичко бе розово, но…
- Но и не всичко е черно, нали?
Уверено кимнах. Дори да не бе така щях да се боря за себе си. Думите и ми подействаха ободрително. Явно не само чувствахме по един и същ начин, но и мислехме еднакво. Помолих я да говори направо. Исках да вървя напред независимо от всичко и знаех, че няма да съм сама.
- Човек без минало няма и бъдеще, затова аз ти предлагам минало, но само ако можеш да го понесеш.
Тя се отдръпна от мен и погледа, които бе станал мек се превърна в сериозен искрящ от всички съмнения. Не приличаше на девет годишно момиченце. Затаих дъх и почувствах остра пронизваща болка в областта на сърцето. Аз нямах спомени за живота ми преди да стана на около десет години. Всичко ми се губеше знаех само онова, което ми бяха казали, а то не бе много. Единственото, което имах бе организацията затова се посветих изцяло на нея. Наклоних глава надолу докато я гледа в очите не можех да мисля. Плашех се от това да зная, а любопитството, което по принцип винаги ме изгаря сега бе изчезнало и нито една искра не се бе пробудила. Истината значеше промяна, а въпреки че усилено се стремях към нея се страхувах. Щях да вървя напред независимо от всичко. Никога не смеех да се погледна в огледалото, защото ме бе страх какво ще открия, но сега когато то стоеше пред мен. Погледнах я с цялата увереност на която бях способна в този момент. Този отговор явно и беше достатъчен и ми се усмихна. Аз едва ли можех да се усмихвам така.
- Време ти е да се събудиш.

Стоях в леглото и подпирах с ръце главата си. Чух званеца на входната врата и настоятелно го игнорирах. Глвата ме болеше и се чудех дали това наистина е сън. Бях готова да стана и да почна да търся онова дете. Званеца отново се чу. Чак сега осъзнах, че не съм в моя дом. Онзи човек къде беше? Каза ми толкова неща, а сега го нямше. Исках да го видя без причина просто имах нужда от това.
- Да, да идвам - извиках въпреки, че знаех, че е апсолютно излишно. Когато отворих пред вратата стоеше момче, може би по-голямо от колкото показваше външността му.
-А, тук не живеели Соломон?
Кой? Спомените ми бавно започнаха да се връштат, но едно особенно безпокойство се бе породило. Спомням си за момента, в който ме целуна. Защо го бе направил? Нищо не разбирах. Този тип хора ми бе от най-умразните, защото винаги можеха да направят нещо непредсказуемо.
"-Какво искаш? Хората не се държат така без причина.
-Защото само ти ме караш да чувствам нещо. Преди да те срещна бях забравил какво е да си човек."
Увереността с която очите му ми говореха бе токова реална, че дори за миг не се усъмних в думите му. Това беше гршно. Как ми се искаше дори за малко това да стане истина, но нямах привилегията да му се доверя. Въпреки че всичко в мен искаше да го държи близо до себе си, до топлината която излъчваше.
- А, може ли да ми отговорите!
Съвсем бях изгнорирала момчето. Притворих очи и разтрих с ръка слепоочието си. Името му ми говореше нещо. Той бе началник на един от главните отдели, но за пръв път го видях онзи ден. Трябваше да се съвзема имах си достатъчно грижи, за да стоя тук и да се разправям с това хлапе.
- Не са ли те учили, че първо трябва да се представиш? - Той се стаписа, а после отстъпи крачка назад. Доста го бях изплашила. Трябваше да говоря молко по-спокойно, а не с убийствени нотки, но така бях възпитана. Момчето опита да каже нещо, но спря. Вече ми лазеше по нервите. Усмихнах му се опрощаващо. - Хайде представи се! - В кафевите му очи започнаха да изплуват изкри на самоувереност. Бодро кимна няколко пъти.
-Норвел, Леонорд Норвел.
Защо се бе вцепенил така? В крайна сметка се бях държала мило, а той още малко щеше да побегне. Нямах намерение да се занимавам с Лео, но нямаше как да изляза в този вид. Направих жест с ръка, за да го поканя и отново се усмихнах. Ако не се държеше като наплашено зайче сигурно щеше да изглежда доста по-мъжествен. Личеше си че е синче на богаташ. Кожата му бе бледа, а по ръцете му нямаше и белег от тежак труд. Аз не можех да се похваля с подобно нещо. И с просто око се виждаше, че дрехите му са скъпи. Макар да носеше протрити дънки и синя риза. Търпеливо го изчаках да влезе и затворих след него. Отидох в другата стая и с истинско нежелание започнах да се обличам. Лео остана до входната врата. Поне проеви благоразумието да не говори. Можеше ли да знае коя съм? Или бе това, или е едно много наплашено хлапе. Закопчавах последните няколко копчета на ризата ми и чак тогава забелязах бяла рокля грижливо оставена в един ъгал на стаята. Продължих да се обличам бързо и най после облякох коженото си яке и бях готова да тръгна. Държах дръжката на вратата, но не исках да изляза просто така. Исках да легна в мекото легло и да се събудя когато той е тук. Приклекнах до роклята оставена на едно крело. До него на земята имаше кутия за обувки нямах смелост да я отворя. Докоснах меката коприна с дланта на ръката си. Усештането беше невероятно. Не разбрах как от очите ми се стекоха няколко сълзи. За пръв птъ някои правеше нещо подобно за мен. Бях щастлива и причините подтикнали го към това не бяха от значение за мен. Инстиктивно стиснах раката си и измачках дрехата. Това ми бе предостатъчно. Щях да запазя спомена за неговия дорир и нежнос както и мекотата на тази рокля. Някъде дълбоко в мен щях да го позя далеч от всичко. Нямаше да го споделя с никои. Станах и излезнах, ако се бях обърнала още веднъш нямаше да мога да си тръгна.
Щом видях Лео си спомних за учниците наказани до вратата.
- Не знам дали това е неговия дом. - Погледа му бе объркан. Опита да каже нещо, но го прекъснах. - Предполагам че е и незнам къде е, но снощи бе тук. - Отново му се усмихнах имах чувството, че ако не изглеждам възможно най-спокойна и добронамерена момчето ще получи нервна криза. За жалост всичко, което можех да му предложа бе добре престорена усмивка. - Доскоро. - Излезнах и оставих вратата след мен отворена. Това ми изглеждаше достатъчно кръсноречиво. Трябваше да оправя проблема с директора назабавно и да забравя за Соломон. Като се замисля той също не се представи. Сините му очи винаги гледаха вътре в мен и без да ми позволяват да си тръгна. Исхода не бе да се самоубия, но да се боря също бе равно на смърт. Решението не ми бе в стила, но трудните времена изискваха да гъвкави действия. Трябваше да говоря незабавно с прецедателя.

[My_lonely_eyesРазвиващ се]

Стоях в леглото и подпирах с ръце главата си. Чух звънеца на входната врата и настоятелно го игнорирах. Главата ме болеше и се чудех дали това наистина е сън. Бях готова да стана и да почна да търся онова дете. Звънеца отново се чу. Чак сега осъзнах, че не съм в моя дом. Онзи човек къде беше? Каза ми толкова неща, а сега го нямаше. Исках да го видя без причина просто имах нужда от това.
- Да, да идвам - извиках въпреки, че знаех, че е абсолютно излишно. Когато отворих пред вратата стоеше момче, може би по-голямо от колкото показваше външността му.
-А, тук не живеели Соломон?
Кой? Спомените ми бавно започнаха да се връщат, но едно особено безпокойство се бе породило. Спомням си за момента, в който ме целуна. Защо го бе направил? Нищо не разбирах. Този тип хора ми бе от най-омразните, защото винаги можеха да направят нещо непредсказуемо.
"-Какво искаш? Хората не се държат така без причина.
-Защото само ти ме караш да чувствам нещо. Преди да те срещна бях забравил какво е да си човек."
Увереността, с която очите му ми говореха бе токова реална, че дори за миг не се усъмних в думите му. Това беше грешно. Как ми се искаше дори за малко това да стане истина, но нямах привилегията да му се доверя. Въпреки, че всичко в мен искаше да го държи близо до себе си, до топлината, която излъчваше.
- А, може ли да ми отговорите?
Съвсем бях забравила момчето. Притворих очи и разтрих с ръка слепоочието си. Името му ми говореше нещо. Соломон бе началник на един от главните отдели, но за пръв път го видях онзи ден. Трябваше да се съвзема имах си достатъчно грижи, за да стоя тук и да се разправям с това хлапе.
- Не са ли те учили, че първо трябва да се представиш? - Той се стъписа, а после отстъпи крачка назад. Доста го бях изплашила. Трябваше да говоря малко по-спокойно, а не с убийствени нотки, но така бях възпитана. Момчето опита да каже нещо, но спря. Вече ми лазеше по нервите. Усмихнах му се опрощаващо. - Хайде представи се! - В кафявите му очи започнаха да изплуват искри на самоувереност. Бодро кимна няколко пъти.
-Норвел, Леонорд Норвел.
Защо се бе вцепенил така? В крайна сметка се бях държала мило, а той още малко щеше да побегне. Нямах намерение да се занимавам с Лео, но нямаше как да изляза в този вид. Направих жест с ръка, за да го поканя и отново се усмихнах. Ако не се държеше като наплашено зайче сигурно щеше да изглежда доста по-мъжествен. Личеше си, че е синче на богаташ. Кожата му бе бледа, а по ръцете му нямаше и белег от тежък труд. Аз не можех да се похваля с подобно нещо. И с просто око се виждаше, че дрехите му са скъпи. Макар да носеше протрити дънки и синя риза. Търпеливо го изчаках да влезе и затворих след него. Отидох в другата стая и с истинско нежелание започнах да се обличам. Лео остана до входната врата. Поне прояви благоразумието да не говори. Можеше ли да знае коя съм? Или бе това, или е едно много наплашено хлапе. Закопчавах последните няколко копчета на ризата ми и чак тогава забелязах бяла рокля грижливо оставена в един ъгъл на стаята. Продължих да се обличам бързо и най-после облякох коженото си яке и бях готова да тръгна. Държах дръжката на вратата, но не исках да изляза просто така. Исках да легна в мекото легло и да се събудя, когато той е тук. Приклекнах до роклята оставена на едно кресло. До него на земята имаше кутия за обувки нямах смелост да я отворя. Докоснах меката коприна с дланта на ръката си. Усещането беше невероятно. Не разбрах как от очите ми се стекоха няколко сълзи. За пръв път някои правеше нещо подобно за мен. Бях щастлива и причините подтикнали го към това не бяха от значение за мен. Инстинктивно стиснах ръката си и измачках дрехата. Това ми бе предостатъчно. Щях да запазя спомена за неговия допир и нежност, както и мекотата на тази рокля. Някъде дълбоко в мен щях да го пазя далеч от всичко. Нямаше да го споделя с никои. Станах и излезнах, ако се бях обърнала още веднъж нямаше да мога да си тръгна.
Щом видях Лео си спомних за учниците наказани до вратата.
- Не знам дали това е неговия дом. - Погледа му бе объркан. Опита да каже нещо, но го прекъснах. - Предполагам че е и не знам къде е, но снощи бе тук. - Отново му се усмихнах имах чувството, че ако не изглеждам възможно най-спокойна и добронамерена момчето ще получи нервна криза. За жалост всичко, което можех да му предложа бе добре престорена усмивка. - Доскоро. - Излезнах и оставих вратата след мен отворена. Това ми изглеждаше достатъчно красноречиво. Трябваше да оправя проблема с директора нe забавно и да забравя за Соломон. Като се замисля той също не се представи. Сините му очи винаги гледаха вътре в мен и без да ми позволяват да си тръгна. Изхода не бе да се самоубия, но да се боря също бе равно на смърт. Решението не ми бе в стила, но трудните времена изискваха да гъвкави действия. Трябваше да говоря незабавно с председателя.
Бе прекалено неразумно да се самопоканя в кабинета му, но и не можех да чакам. С глупави и необмислени решения нямаше да стигна до никъде. Трябваше да има някакъв начин да говоря с него. Седнах на една пейка и просто загледах залеза. Това място бе много красиво и точно затова рядко го посещавах. Имах чувството, че ако се застоя тук прекалено дълго и то ще изчезне. По всяко време можех да открия тихо местенце в Санкт Петербург. Това тук обаче ме бе привлякло повече от всяко друго место, на което съм ходила. Тук никога нямаше прекалено ярка светлина и дори природата бе заглъхнала. За кратко можех да се отделя от мислите си, но този път не можех. Нямах много възможности за среща с Джо, никога не бях изявявала желание да говоря с него и ако сега го направях щеше да разбере, че нещо ме тревожи. Отговора на проблема ми може би водеше до Соломон, като се замисля той връхлетя не само без покана, но и без разрешение. Искаше ми се да разчитам на думите му, че ще оправи всичко, но това бе невъзможно.
Възможностите ми бяха ограничени, а сега вместо да вися тук трябваше да изпълнявам заповедта. По принцип нямах проблем с това да си върша работата, но не исках да толкова невинни да пострадат, а ако не го направех нямаше как да си запазя главата. Не знам точно кога започна да ми пука за мен. Винаги съм се определяла като подобие на човек, което е в тежест на обществото. Прекарах целия си осъзнат живот в това да се доказвам и с времето започнаха да ми викат Арцу, но никога не съм се гордяла с това име. То се превърна в доказателство за празнотата ми.
Не знаех как да изкарам онзи човек от мислите си. От толкова много време не са ме потвърждаваше това, че ме е познавал. Трябваше да тръгвам имах и много друга работа, но можех да си подаря още няколко минути, но мелодията на телефона ми ги отне.

[Death_AngelМодератор на раздел "Фикчета"]

[My_lonely_eyesРазвиващ се]

Глава 6
Магията на черната вещица
Част първа

Вървях спокойно зад Анет. Бях обещал на Рейна да я отърва от Джо, което по принцип не бе особено трудна работа, но от тук ставаше непосилна.
- Моите извинения, но господарят забрани да се отнасяме с вас като гост. Искрено се надявам да няма проблем с това и обещавам да направя всичко по силите си ба не Ви липсва нищо.
Господар ли каза или ми се причуваше? Шегуваше ли се? Да не говорим още колко хляб да изяде, това нежно и уважително гласче не можеше да ме заблуди. Интересно само какви игри разиграваше? Бях малко изморен, за да разгадавам стратегии. Умората започна да надделява над мен. Не исках да оставям Рейна сама. Беше доста нахално от моя страна да вляза в стаята й. Единственото, с което успях да успокоя съвестта си бе че се страхувам тя отново да не посегне на живота си. Макар да знаех добре, че напълно се е отказала от тези идеи.
- Щом ти е толкова приятно тук може да останеш за дълго.
Досадните подмятания на Сайк привлякоха за кратко вниманието ми. Без да усетя се бях усмихнал. Анет извърна глава в неговата посока и ясно можех да видя по изражението му отпечатаха от погледа й. Замръзна на място и тежко преглътна. Рейна ме гледаше със същия убийствен поглед когато отказах да се представя или може би бе по-страшна. Нейния израз бе хладен и точно от това ти настръхваше косата. Очите й ми напомняха на снежните бури през тежките зими с разликата, че снега бе черен. Чух някакъв досаден шум, който идваше от скенера проверяващ пръстовите отпечатъци на Анет. Стига де къде отиде връзката с ръждясали ключове за килиите. Металната врата се отвори бавно и издаде неприятен звук на добре работеща машина.
Анет ме остави да влезна пръв. "Килията" приличаше на стая в хотел с три звезди. Трябваше ли да се правя на изненадан? Що за затвор?
Мебелите не бяха много, но бяха луксозни. Имаше дървена масичка с прекрасни оранаменти и два стола украсени също като масичката. За леглото дори не ми се мислеше. Имаше още една стая, за която само предполагах къде води. В този момент бях благодарен, че не съм параноик.
- Къде са плъховете и пропитата с влага и кръв килия? - Учудих с глупавите си и нахални въпроси за кратко, както и очаквах. - Не съм ли затворник? - Погледнах я многозначително и насочих вниманието си към една картина с пукната ваза на нея. Самата картина не ми направи впечатление бе ми интересно кой я е рисувал. Сигурен бях, че знам кой е художника, но просто не можех да си спомня името му. Трябваше да питам да питам Рейна. За мой срам тя сигурно бе изчела повече книги от колкото съм виждал в до сега. Самата длъжност го изискваше. Условията за поста бяха почти невъзможни за изпълнение. Това доведе до два резултата единия бе че мястото почти винаги е празно, а другия че директорите на Исая бяха уникални хора. Всеки друг би породил в мен съмнение, но в нейните качества нямах основание да се съмнявам
Анет все още стоеше впила поглед в мен докато аз размишлявах над картината. Осъзнаваше ли в момента колко жалка бе? Не гледах с добро око на този тип хора. Не знаещи как да постъпят? Обърнах се към нея. Където и да се бе изгубила бързо се върна в реалността.
- Ако желаете мога да Ви намеря килия, която е влажна и пълна с плъхове.
Тя ми говореше сериозно. По принцип не бях свикнал с удобните легла. Прекарвах всяка свободна минута да търся Рейна, а през останалото време се разкъсвах между фирмата, организацията и лабораторията. Обаче студения цимент също не влизаше в десетте ми любими места за сън.
- Е, значи оставам тук - въздъхнах отегчено и прокарах ръка през косата си. Веднъж бях изгубил Рейна и още не вярвах, че тя се е върнала, а сега бях на път да я изгубя отново.
-Искате ли чай? - Златокоска не мислеше ли, че й е време да си върви? Усмихна се и излезе с бързи крачки. Стоенето на едно място не ми се отразяваше добре, а непрестанната ми унесеност щеше да ми изиграе лоша шега. Някога бях затънал в апатия и его голямо колкото галактика. В моето положение това си беше чисто забавление. Да стоя някъде в сенките и да се показвам само по принуда. Преди век бе избран предишния директор. Той бе жилаво старче на около 62 години. Името му бе Христо Белигоров. През цялото ми съществуване единствената фамилия на член на организацията, която бях чувал бе неговата. У.А.И заличаваше идинтичността на хората. Поглъщаше ги и оправдаваха действията си като се определяха с това, че са семейство. Единственото отличително нещо, което можеш да получиш бе прякор, за да показва силата и постиженията ти. Христо Белигоров бе различен. Знаех само че е работел като полицаи в България и е трябвало да прикрие няколко убийства станали по грешка на организацията и разбира се са били представени като инцидент. Банално, но факт жалкото е че това става и сега. Христо обаче бил родолюбец до мозъка на костите си и решил да събере доказателства и да разкрие истината. Някак си открил доказателства за организация, която стои зад държавата. Нямал представа, че тази черна сянка се разпростира навсякъде. Вдигнало се голям шум и тогавашния председател решил, че иска този човек сред редиците си. Христо изоставил всичко, за да защити семейството си. С времето качествата му започнали да се подобряват и излизат наяве. Не искал и да чуе за друго име освен неговото и се прочул като единствения човек разкрил международната тайна за съществуването на У.А.И. Когато се запознах с него го презирах, както и всичко останало. До сетния си час ме хокаше затова, че съм толкова безчувствен. Когато го игнорирах ми викаше и често ме псуваше. Мислех го за "елементарен веселяк" и се поинтересувах за живота му, когато вече бе покойник. Този "елементарен веселяк" се бе грижил за мен по свои си начин. Винаги ми досаждаше с глупавото си мърморене часове наред говореше единствено за това че трябва да съм по-усърден в работата си. Говореше ми за това че ще дочакам залеза на този и зората на следващия свят. Сравняваше ме с Бог и винаги допълваше, че е невъзможно, защото съм прекалено глупав. Накрая започнах да уча архитектура и икономика.
В небето изтакано от кръв и болка за пръв път се появиха луна и звезди. В мига щом видях Рейна първите слънчеви лъчи бавно започнаха да се увеличават и не след дълго вече дълбоко в мен бе ден.
Легнах на леглото и поставих ръка върху очите си. Не разбрах кога точно бях задрямал, но се събудих от ужасния звук на вратата. Анет погледна за кратко към мен и щом видя, че съм буден постави таблата с приборите за чай на масата и седна на единия стол, а аз мързеливо се настаних на другия. Тя стоеше срещу мен и слагаше в стъклени чаши по лъжичка от розови кристалчета и обикновена захар. После наливаше от стъклен чайник вода, която при допир до розовите кристали променяше цвета си в бе*ешко розово. Елегантно поднесе едната чаша към мен и завъртя дръжката на нейната към себе си. Отпи бавно и постави чашата си в първоначалното и състояние. Вярно е че не бях параноик, но когато си затворник и надзирателя ти, който е експерт по отровите ти наливаше чай една червена лампичка започваше да мига.
-Заповядай те!
Това мило ли трябваше да изглежда? Едно нещо обаче ми направи впечатление. Нейната съобразителност, ако чашите бяха порцеланови или от някакъв друг непрозрачен матерал нямаше да помисля да пия. Вгледах се в чашата и доста по-съмоуверено отколкото очаквах я вдигнах. Вдишах няколко пъти от сладкия му аромат и отпих. Стояхме така доста време и тя ми наливаше вече втора чаша. Единственото нещо, което каза бе какво ще има за вечеря. Не мислех да се застоявам тук за дълго нито пък да променям решението си. Оуен нямаше никаква представа на какво съм способен, щях да защитя Рейна. Изгубих Анет от поглед и вложих цялата си сила в това да мога да я фокусирам отново. Нещастницата какво ми бе сипала? Щом успях да видя всичко установих, че бях изпуснал чашата. Щях да размажа тази змия. Изправих се рязко и стола зад мен падна. Делеше ни само масичката, която натроших с едно движение. Направих крачка напред и ми причерня. Всичко стана черно, не още нямаше да го позволя. Исках да се върна при моя ангел. Исках отново да я държа в прегръдките си, но този път нямаше да я пусна.

[My_lonely_eyesРазвиващ се]

Част втора

Гледах тавана на новия си дом. Чувствах се зле. Една нова мъка лежеше върху гърдите ми. От пристигането ми във Фантом всичко ми се губеше. Толкова много неизвестни. Губех нещо важно, усещах го със цялото си същество. Липса, толкова голяма липса на нещо много голямо и важно. Сега го нямаше! Празното пространство ме поглъщаше. Четири стени и една врата, нищо друго. Къде бях? Защо бях тук? Една нежна мелодия непрестанно си проправяше път в съзнанието ми. Красива, тъжна и пълна с надеждна по свой си начин. Сега дори борбата ми да се върна при Рейна бе незначителна. Едно пиано свири много тъжно. Самота! Тишина и страх емоции толкова силни и чужди. Нощ без луна и звезди. Дори пламък или слаб проблясък. Нищо! Моят път сега бе зазидан от непрогледен мрак и мъгла. Студ! Беше толкова студено. Различен от досега познатия. Нямащ нищо общо с нощите през късната есен, който е далеч по-страшен от този през зимата. Защото в студа през зимата има красота, която кара снега и ледът навън да изглеждат приветливи. През зимата винаги ми е било топло, защото ми напомняше на студа в Рейна, които оставяше гореща диря след себе си. Не исках да се крия от този ад, в който навлизах плахо за пореден път. Исках да му се отдам изцяло и да го погълна, за да не го видя или чувствам никога повече. Да изчезне моят ад и аз с него. Да го няма вече и студа, който пропълзява в порите ми и ме обсебва. Не исках ден или нощ, любов или омраза. Всички тези човешки слабости не ги исках. Нуждаех се само от топлина. Далеч по-силна от тази през летния зной. Може би Рейна търсеше същото. Някои да я избави от студа. Да я върне в реалността, реалността, с която толкова упорито се борех и отричах. Бях се провалил. Сега просто исках да се скрия. Никога не успях да я опазя. Всичко което правех беше грешно. Трябваше само да стоя до нея. Макар да се ужасявах, че аз ще й причиня най-голямото страдание. Вече бе късно. Бях толкова чужд на себе си. Дори биещото ми сърце не ми принадлежеше. Всичко бе нейно. Макар и далеч от нея всичко в мен и принадлежеше. Толкова безполезно и нежелано дори от самия мен.
Вратата бавно се отвори и не беше дявола приел човешки облик, а напротив беше ангел. Не можеше да бъде истина. Рейна влезе с бавни крачки. Стори ми се по-прекрасна от преди. С нищо не можех да я сравня. Косата й бе разпиляна както онази нощ. Не желаех да отместя поглед от цялата й светлина. Ако можех да опиша и изброя всичко неземно и го събера пак нямаше дори да бъде близо до нея. За мен надеждата бе приела нейния облик. Завари ме в жалко състояние, свит на земята. Едва успях да опра гърба си на стената. Тялото ми беше вкочанено. С болката си бяхме колкото и близки толкова и чужди. Устните й помръднаха, но гласа й не достигна до мен. Доближи се до мен. Цялото ми тяло се напрегна в опит да застане по-близо до нея. Не осъзнавах колко голяма нужда имам от тези очи. Всичко губеше значение. Всеки трепет и мисъл. Стига тя да ме гледаше със същия този поглед.
-Рейна. - Повиках я с глас далеч по-различен от моя. Толкова немощен и плах. Страхувах се че ще изчезне и никога повече няма да я видя. Копнеех да я прегърна, но тя не искаше. - Искаш ли да ти разкажа една приказка? - Да можех да й разкажа една много стара приказка. Пълна с болка и разочарование, но макар й победена любовта им царува и сега. Нелепа история, която за пръв път чух от нея.
- Ако откажа?
Облегнах се на едното си коляно и прикрих част от лицето си с ръка. Ако не бях като същинска черна дупка със сигурност момичетата щяха да се обръщат след мен и да си шептят колко съм готин. Иронията е че сега изглеждах отчаян като просяк. Пренебрегнат до толкова от заобикалящите го хора, че няма достатъчно и за залък хляб. - Тогава няма да ти я разкажа. - Не гледах в нея. Прекалено сложно бе като пианист, които знае мелодията и местата на нотите, но се страхува да натисне клавишите.
-Слушам те.
Значи все пак искаше да чуе историята. Бях щастлив зареди това. - В едни далечни небеса преди хиляди лета родила се чудна светлина носеща името Зора, ала Луната зла й завидяла. Извикала на помощ мрачната страна и била готова за атака. Тръгнала в битката безславна и изправила се пред брата на Зората. Високо в небесата на златния си трон Слънцето стояло. Битката се разразила с мощ неукротима. С последни сили Слънцето надвило, а завистливата Луна се свила в ъгъла сама. Проклела се за своята зла душа. Явила се със сведена глава като красивата жена и Слънцето в краката й се свлякло победено от нейната красота. Зародила се любовта необятна, но съдбата и за миг не се смилила. Потънала в скръбта си Луната се разпиляла на безброй звезди, за да я милва той със своите лъчи и скрила едната си страна, за да сипе свой те сълзи тихо. Така дори сега бленуват те един за друг, защото в любовта както и на война битката е само миг, а борбата е безкрайна. - Така приключи моята история. Погледнах я с празно изражение в опит да прикрия всяка моя мисъл и копнеж. Стори ми се толкова безполезно. Имах усещането, че вижда всичко в мен, но продължих. Сам не осъзнавах, колко се бях напрегнал. Чаках някаква реакция или каквото й да е. Просто нещо, за да разбера какво си мисли. Можеше да ме побърка с такава лекота. Едва ли имаше и бегла идея, че макар и не по нейна воля аз й принадлежах изцяло. Дълбоко в себе си я исках, но щях да я отпратя. Нещо в мен се страхуваше от това да я държа близо. Имах много основателни причини за това, но нито една не можеше да обясни всичките ми объркани чувства. Не знаех какво да направя и най-важното не знаех какво иска тя от мен.
- Не си добър разказвач на приказки.
Съвсем откровено ми заяви тя. Какво можех да кажа? Исках да извикам от болка, но не извадих нито стон. Нещо ме караше да страдам и да настръхвам, но нямах нищо напротив. Заслужавах болката си и ако имаше бог то в този момент аз вярвах в него, защото бе справедливо. Исках да съм сам по една проста причина. Самотата ме нараняваше най-силно. Едва ли бях способен на това. Хората още в първия си миг търсят нечий допир и защита. Мечтите ми загинаха пронизани от остра шпага на неизвестен фехтувач. Останаха само късчета от мигове, които носеха в насладата си още болка, болка породена от заблудата ми. Само празни фрази и учтива коварност. Живот изпълнен с ненужни думи и прикрити чувства. Слепота! Затваряш си очите и правиш неща, които приемаш за жестоки и често осъждаш, а накрая си казваш какво от това. Ако не аз то някои друг.
- Истинска наслада, но се налага да се лиша от нея.
Гальовният й глас бе изпълнен с непознати за мен тръпки. Все едно не говореше тя. Обърках се от и от думите й. Рейна се приближи още до мен и приклекна. Наблюдавах я внимателно, но все още не разбирах. Тя винаги бе като нерешима задача. Дори да знаеш формулата и метода за решаване никога не можеш да получиш верен отговор, но този път бе различно. Наведе се до мен и извади спринцовка от джоба си. - Какво правиш? - Спря се и ме погледна сериозно. Стоеше толкова близо, че можех да усетя сладникавата миризма на парфюма й. Прилягаше й правеше я по-женствена. Правеше я някак загадъчна. Ловко завъртя спринцовката с ръцете си и я заби със сила, която не предполагах притежава нейната слаба ръка. Усетих върха на иглата в рамото си и неприятното усещане от течността в спринцовката. Зави ми се свят и се отпуснах върху ръцете й.
Отворих бавно очи и започнах да преподреждам мислите си. Анет щях да я разкъсам, а Рейна къде отиде. Надигнах се леко и потърсих с поглед изхода. За моя изненада погледа ми срещна лицето на Сайк. Не ме интересуваше защо е тук. Исках да се махна и да помисля. Сякаш през главата ми бе минал ураган. Отнесъл бе всичко и вече нямаше сигурен бряг за мен. Изправих се трудно и се запътих към вратата. Опитах се да я отворя, но бе масивна метална врата, която бе стабилно заключена. – Отвори я! – Не пожелах да се обърна, но щеше да ми се наложи. Глупака не искаше да ми отговори. Застанах пред него с доста плашещо изражение, което явно не го трогна.
-Искаш да излезеш ли?
Не бях в настроение за това. Определено нямаше да го търпя. Проклет кучи син. Трябваше да помисля, но не можех. Бях объркан и наранен без причина и щях да си го изкарам на него, а не трябваше. Как си позволяваше да ми говори така? Дали зареди него Рейна не бе тук?
- Когато не ме мислиш за прословутата Рейна си малко страшен. Знаеш ли, когато си отчаян си доста сладък?
Изтръпнах целия. Как така? Нуждаех се от въздух. Онази мелодия отново заигра в главата ми и прогони всяка мисъл, а от това нямах нужда. Направи ме спокоен и все така безмълвен. Беше толкова омайваща и страстна, но пропита с болка. Все едно някои е излял цялата си скръб и всеки свой мечти в нея. Седнах на земята сякаш всичко до сега не бе от значение. Силите ми се бяха свършили и имах нужда от малко време. Само миг да се отдръпна от всичко.
Бях го объркал с Рейна. Това означаваше, че никога не е била тук. Той знаеше нещо за Рейна. Нарече я прословута, значи и преди я бе срещал. Трябваше ми нещо повече. Каква бе целта на посещението му? – Е? – Да видим какво щеше да каже. Имаше шанс егото му да ми подскаже нещо. Щях да разчитам на това. Не бе особено силна стратегия, но за момента не разполагах с друго.
- Е?
Явно се бях представил слабо, но имах втори шанс. – Ще кажеш ли защо си тук? – Не чаках отговор прекалено дълго. – Или ще ми отвориш вратата, за да не я отворя с теб. – Засмя се силно. Това може би бе добре. Той бе едно побъркано копеле, което не блестеше с особено голям ум. Един от многото в тази сграда. – Съвсем си се побъркал. – Мило продължих да го дразня, но не в прекалено много. Като всеки луд лесно избухваше.
- Жалко че Анет ще дойде скоро иначе с най-голямо удоволствие бих продължил да те дразня, сладък, но разбираш положението.
Значи не бе тук по нечие нареждане, което си бе доста любопитно явление, но бе прав не му бе сега времето.
- Защо си тук? – Тона ми бе уважителен. Говорех му като на равен, което го накара да се подсмихне доволно.
- За да си поговорим за теб, мен, скъпата ни Арцу прощавай ти обичаш да и казваш Рейна и „негово величество”.
Негово величество? Анет бе нарекла Оуен господар навярно и този тук имаше такива наклонности. - Оуен?
- Не той няма нищо общо. Говоря за истинското „негово величество”.
На гатанки ли щях ме да си играем. Супер продължавах с опитите. Още малко щеше да забърка папата в това. – Джо? – защо се занимавах с този кретен?
- Значи това е името на директора на У. А. И.?
Добре чувствах се изигран. Разбира се че един третокласно псе няма дори да е чувал за него. Официално вече не бе в групата на идиотите, но страшното бе че аз попадах там. – От къде знаеш за Рейна? – Беше мои ред да задавам въпрос. Поне се надявах да играем на тази игра. Вече бе изключено да го подценявам. Какво щях да правя?
- Преди около четири месеца дойде два пъти тук. Белега на лицето на Оуен е от нея. Не знам точно защо дойде. Разбрах само че те са свързани по някакъв начин.
Поех си звучно въздух. Какво лошо имаше в простичките неща? Лъжеше ли ме? Нямаше как да му повярвам напълно. Бях объркан. Какво общо можеха да имат? Със сигурност трябваше да й подаря нещо специално затова. Определено имаше повод. Нямаше начин да си затворя очите, ако наистина тя му бе от нея белега, тогава защо го бе направила.
- Вещицата ти бе дала някакъв серум, от който губиш трезвата си преценка. Подобно на дрогата е правите непредпазлив и много щастлив.
Разсмях се. Поне за златокоска бяхме на едно мнение. Само че определено не ми весело. – Сигурен ли си? Бях доста далеч от щастието. – Не болеше да питам. Погледна ме раздразнено. Прав бе че не го засягаше, но не разбирах. Да не би да ми бе дала друго.
- Значи не ти е подействало и просто си бил много депресиран. Вече споменах, че си сладък като си отчаян.
Е, трябваше да си понеса подигравките. Имаше пълно право на това. Още не можех да повярвам, че го бях взел за Рейна. Определено не ми бе до това. Трябваше да се махна, за да удържа на думата си.
-Ще те измъкна , но сега стои тук.
Сега пък ми нареждаше. Излезе с почти тичайки, а аз отново бях сам. Потънал в мисли далеч от реалността. Опитах се да подредя всичко случило се, но някъде губех нишката. Доста ми се събра за два дни, ако не бяха два дни. Не знаех колко време съм стоял тук. Струваше ми се толкова малко. Просто си бях притворил очите за момент и сега всичко беше с главата на долу. Настаних се малко по-удобно на студената земя. Ето я моята килия с плъхове. Не ми се вярваше горките създания да се навъртаха тук. Какво щях да правя сега с Анет? Можех отлично да се престоря, че виждам всичко в розово, но ме притесняваше до кога щеше да мине номера. Идея нямах как точно действа онова, което ми е дала. Друг въпрос беше какво ми даде Сайк. Тук определено ме ползваха за опитна играчка. Всъщност винаги е било така. Имах ли идея какво върша? Живота ми беше зареди самото ми съществуване. Аз бях и едно нищо. Един път изпълнен с много лъжливи обещания и борба, която от самото си начало е обречена на провал. Ето това представляваше живота на един човек, не аз от много отдавна не бях човек. Бях чудовище, което не познава смисъла на състраданието и милосърдието. Живота който търсех беше една илюзия. Като Дон Кихот живеех в измислен свят с разликата, че при мен великаните не бяха вятърни мелници, а действителна заплаха. Всъщност почти нищо не ме свързваше с него. За жалост Сервантес го бе дарил с толкова много добродетели, че дори и да исках се сравня с него нямаше смисъл. Предполагам, че поддръжниците на обречените каузи трябва да са малко луди, за да докарат нещата до край. Искаше ми се да е позволено поне за малко да можех да спра, но трябваше да спазя обещанието си. Нямах право да изричам такива думи на глас. Знаех отлично какъв лицемер и боклук съм. Правех нещо само по една причина и тя бе собствената ми изгода. Странното е че усещах някакъв смисъл във това, което бях приел като своя съдба преди толкова много време. Още си спомнян в детайли как клетата ми майка лежи на тясното легло върху оръфания дюшек. Молбите и сълзите на една умираща жена могат да разстроят всеки, които притежава добро сърце, с което да я сажели. Яркия ми спомен се дължи на факта, че бях щастлив и благодарен на смъртта. Защото й бе позволила една достойна смърт. Бе могла да затвори очи държайки ръката на сина си. Макар дълбоко в себе си да ми се искаше да я моля да не си отива възможността да отиде на по-добро място ме радваше. Казваха че на небето ще е заедно с татко, които ни изостави още преди да имам по-точен спомен за него. Благодарен бях и за всичките й грижи и любов. Доста дълго време се обвинявах за тези си чувства, а през това време нищо хубаво не ми се случи, но все пак продължих, защото й бях дал думата си, че каквото и да се случи ще накрая ще имам прекрасен живот. Това бе моята причина, за да се махна от тук и единственото друго бе онова, което казах на Рейна. Отговорността за това което трябваше да направи беше моя. Щом Анет влезеше в тази стая трябваше да имам готов план, но единственото, за което можех да се хвана бяха думите на Саийк.

[My_lonely_eyesРазвиващ се]

Глава седма

Странно как представата за време и реалност изчезва. Нямах дори бегла представа, колко време е минало. Търсех изход, но намирах само мрак. Самота! Сам не можех да определя състоянието в което бях. От една страна бях радостен. Или поне това беше най-близката бума определяща положението ми. Не щастлив, а просто радостен. Имах време да мисля за доста незначителни неща. За времето но вън, за човешката природа. Слабите оправдаваха безсилието си с алчността на силните. Нима алчността не беше другото име на прогреса? Мислех и за потенциала на хората. Все неща, за които по принцип не се замислях. Не се страхувах да бъда тук. Живота ми не ме интересуваше. Вълнуваше ме причината ми за моето задържане.Знаех отлично че има и друга причина. Дори за Рейна не се притеснявах. Някак беше оцеляла толкова много години сама. В действителност тя нямаше нужда от никoй. Справила се бе толкова много време и както сега така, и за напред щеше е същото. Може би не трябваше да се бъркам в живота й, но вече беше прекалено късно. Не трябваше да я възприемам като жена. Тя беше просто фъстъче и нищо друго. Самата целувка, която нагло бях откраднал от нея не значеше толкова колкото факта, че бе пожелала моето рамо, за да изплаче сълзите си. Почти бях сигурен, че може отлично да прикрива емоциите си въпреки крехката си възраст. Лъжите бяха в основата на човешките взаимоотношения и всеки човек ги използваше. Няма неща като приятелство и вярност. През дългото ми съществуване установих, че истината е въпрос на гледна точка, а лъжите отражение в криво огледало. Стига да не знаеш може да го приемеш за истина.Ето тук се появява въпроса можеш ли да накараш човека отсреща да вижда онова което искаш? Това е умение съвсем различно от желанието за самосъхранение. То изисква талант. Колкото и да се мъчиш да се прикриеш, ако не го можеш е без значение.
Проклетите стени като че се свиваха, но никога не ме достигаха.
Анет дойде при мен веднъж, а Сайк не се завърна. Нещастника беше постигнал всичко необходимо и вече не му бях нужен.
Идеше ми да стана от проклетия цимент и да започна да блъскам, и удрям, но нямаше смисъл, а и много ме мързеше за подобни изблици. Може би бях полудял и всичко, което усещах със сетивата си беше фалшиво? Не знаех!
В съзнанието ми изплува чужда мисъл:"Които мисли следователно съществува". Не помнех от къде я знам. През дългия период на съществуване в главата ми се бяха натрупали много спомени. Повечето, от които се завръщаха частично в определени моменти.
Дори да престанех да мисля нямаше как да спра да съществувам. Просто да изчезна без да има хора, които да ме нараняват и следователно аз да ги карам да страдат. Да няма за какво да живея и да се боря. Определено бих направил всичко за това. Нямаше как времето да спре за мен и да продължи за другите. Да изчезнех както морето заличава стъпките по брега. Смъртта се различаваше от спирането на съществуване. Далеч по-просто беше. Смъртта не беше сложна и плашеща. Избавлението носеше нейното име. Ако се затриех от лицето на Земята като летния дъжд, които спира така както и започва със Слънцето достигащо с лъчите си всяко парче земя, но не и хората застанали на нея... това нямаше да ми е достатъчно.
Нищо не беше прекалено добро или прекалено лошо. Нито черно, нито лошо. Жалко, че двата цвята не можеше просто да се смесят като водни боички и всичко да стане просто.
Как можех да кажа на сърцето ми да спре да мисли за нея? Макар и не съзнателно всяка моя мисъл и действие се въртеше около нея. Понякога започваше друг път завършваше. На моменти си мислех, че определено ще я намразя. Мислех как цялото ми желание да я защитавам просто ще се изпари като снега бягащ от пролетта. Нищо нямаше да е останало.
Погледа ми се насочи към вратата, защото онзи противен звук отново се чу.Подлудяваше ме! Предпочитах да си стоя тук докато тялото ми започне да се разпада стига да не го чувах. Любопитството ми се задейства като мощен компютър готов за команди. Исках да видя кой е дошъл на гости при безнадеждният затворник. Проклетата врата отново ме ядоса или по-точно идиота, които я е измислил. Колко по-добре би било, ако се плъзгаше в стената. От моя гледна точка си беше чисто предимство. Само трябваше да се скрия зад вратата и пътя ми на вън беше осигурен, но бягството ми щеше да приключи до там. Когато вратата в кабинета на Оуен се завъртя по някакъв начин предполагам сме се изместили и сме отишли в нещо като отделно крило на сградата. Сега загрях защо е бил ремонта. Нямало е как иначе да оправдае разхода на средства пред Джо по друг начин. Чакането ми завърши с триумфална стъпка влезе Оуен придружен от двама негови лакей. Единия не познавах, а другия за всеобща изненада беше Сайк. Циничната му усмивка ме заинтригува, докато Оуен беше твърде далеч от такова задоволство. Мрачната му физиономия, която понякога показваше белите му зъби наредени като клавишите на пиано в грозна усмивка беше различна. Познавах го от много време. Навярно откакто е приличал на мен, но за пръв път го виждах такъв. Потънал в размисли, съкрушен и доволен едновременно, но Сайк, и интересите му ме вълнуваха повече. Направиха няколко крачки към мен. Ако не бях прекалено изнервен определено бих подметнал, че са сбъркали мястото, защото тук няма карнавал. Липсваше само останалата част от оркестъра и музиката. Дори равномерните звуци на барабана не им бяха нужни, за да се в синхрон.
- Можеш ли да ходиш?
Въпроса бе зададен от непознатото момче. С гола глава и ярко зелени очи. Изгледах всички презрително. За какви се мислеха. Не знаеше ли, че нямах общо с хората. Тялото ми не бе като неговото. Макар че без обичайната ми диета бях заприличал на него. Унизително бе да бъда приравняван с някое слабо и беззащитно същество. - Няма ли поне една здравей? - Нацупих се леко, а в очите ми проблеснаха закачливи искри. Подобно изражение ми бе най-лесно. Имах красиво лице и щом се изпълнех с енергия и ентусиазъм винаги привличах вниманието. Можех да стана преуспял модел, но не ми беше позволено да се показвам пред много хора. - Бих искал да използвам добро утро или добър ден, но единственото, с което разполагам е тази безполезна лампа. - Посочих с пръст към тавана. Думите ми бяха изречени така, че момчето ме изгледа учудено. Държах се така сякаш в миг щях да скоча ги нацелувам всичките. Наистина ми идеше да скоча, но мечтите ми не бяха свързани с целувки или други нежности. Изправих се доста пъргаво и застанах лице в лице с Оуен. - Само за това ли сте дошли? - Усмивката на Сайк стана още по-голяма. Той постави ръка пред гърдите си и се прозя. Опитваше се да изглежда отегчен, но знаех колко се забавлява в момента.
-Не, ще те водим на разходка при твои стар приятел, тъй че тръгвай след мен.- Не направих нито крачка. Гледах Оуен с празно изражение и го чаках. Може би беше грешка, но кипях. Дори в мислите си бях непоклатим, но далеч от ума ми емоциите ми бяха в пълен хаос. Никога нямаше да си позволя да изгубя самоконтрол, но исках да го предизвикам. Проклет кучи син! Какво беше замислил?
-Ето, че оловния бойник падна в огъня и се разтопи. - Не се стърпях. Само се надявах да разбере, че не говоря за вечната му армия. В погледа му проблясваха искри, които ме разгневиха. Мамка му!
- Ама че глупак.
Тихия му глас беше придружен от фалшива усмивка. Чувах как ехото от първата му крачка достига до мен. Да го вземат мътните! Опитах се да го хвана за рамото. Нямаше да му позволя да си тръгне просто така. Усетих как не ми достига въздух. Преди да се усетя се бях паднал на земята. Проявих непредпазливост и непознатото момче ме удари в корема. Всичко отново потъна в мрак, а последния ми спомен беше как Сайк ми намига.

[Sponsored content]