Любовта боли

[lightning4Развиващ се]

Пролог
Поредният прекрасен и топъл ден в селото скрито в листата - Коноха. Лятото беше настъпило едва преди няколко дни, но температурите бяха доста високи. Всички хора се бяха изпокрили от жегата в къщите си. Никой не смееше да излезе навън, за да не слънчаса. Засетите ниви бяха изсъхнали, жегата беше изгорила и умъртвила всичко. Природата беше замряла в очакване на дъжда, който така и не идваше.

Улиците, по които обикновено бързаха хора, сега бяха пусти, нямаше никой. Но на една малка уличка, която водеше извън селото (към гората), вървеше момиче с къса розова коса, която напълно контрастираше с пожълтелите храсти и дървета наоколо. Нейното име беше Харуно Сакура, момиче на 16 години, със зелени очи, в които, ако се вгледаш сякаш виждаш през едно прозорче в нейната душа. И ако някой сега се вгледаше в тези, на пръв поглед весели очи, щеше да види, че душата и сърцето и се раздират от мъка, но по изражението и беше невъзможно да видиш това, защото тя се беше научила през последните години да крие от всички истинските си чувства. Понякога до толкова добре лъжеше другите, че започвашв да се пита какво наистина чувства. Сакура никога не си позволяваше някой да я види слаба и цялата обляна в сълзи. Да, тя наистина се беше променила.

Потънала в мисли за нещо или по-скоро за някого, розовокоската стигна до мястото, за където бе тръгнала в тази горещина. Беше стигнала до една пейка,нищо и никаква си пейка, но за Сакура не беше така. Тя седна на нея и спомените нахлуха в съзнанието и като ураган.

Точно на този ден преди 3 години, той я остави сам-сама. Тя бе посветила сърцето си на него, крещеше му, докато той си тръгваше, но от това нямаше полза. Нейната любов си тръгна и я остави сама. Тази любов и болка си имаше име - Учиха Саске. И до ден днешен розовокоската проклинаше себе си, за това, че не го беше спряла, но връщане назад нямаше.

Потънала в болезнени спомени Сакура стана, за да се прибира, НО точно тогава ...




Знам, че не е много хубаво, но все пак това е първият ми фик.

[Death_AngelМодератор на раздел "Фикчета"]

[lightning4Развиващ се]

НО точно тогава се чу силен гръм, идващ от селото. Първите няколко секунди стоях
като закована, но изведнъж се сетих за Али.

*Спомен*
Бях на една от обичайните си седмични мисии. С Наруто и Сай трябваше да спрем
група разбойници, които тероризираха едно близко селце. Както винаги мисията
беше успешна. След като бандата беше разгромена, ние поехме обратния път към
Коноха. Но тогава ...
- Хей, не чувате ли нещо? - попитах аз.
- Ами, не. - каза Сай.
- Какво има Сакура. - ме попита Наруто.
- Не знам. Сякаш чух детски вик за помощ.
- Помоооощ.
- Ето пак.
- Да, този път и ние го чухме. - отвърна Сай
- Какво чакаме, да вървим. - отговори Наруто.
И докато аз и Сай се усетим, русият ни приятел вече препускаше пред нас. Естествено
ние не чакахме втора покана и не след дълго го настигнахме.
- Никога повече не прави така, ясно ли ти е. - казах с повишен тон, докато Сай се
опитваше да си поеме въздух. Наруто ме погледна и точно след секунда ми беше затиснал
устата. Но не успя дълго да ме накара да пазя тишина, защото само с едно хващане на
ръката, аз я махнах от лицето си.
- Какво си мислиш, че правиш ? - попитах, вече викайки.
- Сакура, млъкни и виж най-сетне. - каза той.
Тогава, нетипично за мен, спрях да викам и погледнах през една дупка в храста. И
какво да видя. Група мъже, които, ако се съди по дрехите и лентите на главите им,
бяха от селото на Страданието. Бяха си направили лагер и тъкмо сядаха да обядват.
Но това не ми направи чак толкова голямо впечатление, колкото човекът, който беше
завързан на едно от дърветата до тях. Това беше момиченце на около 6-7 години, имаше
къса бледорозова коса, почти същият цвят като моята. Очите и бяха сиви на цвят, пълни
със сълзи. На лицето и беше изписан страхът, който изпитваше. Дрехите и бяха
изпокъсани и мръсни, много ми домъчня за нея.
- Сакура, Сакура, какво ще правим ? - ме питаше Наруто, но аз сякаш бях изпаднала
в транс от вида на това невинно създание. Напомни ми за мен преди година, когато
все още съществуваше отбор 7. Тогава на всяка една мисия, мен ме пленяваха и винаги
се налагаше или Саске, или Наруто да ме спасяват, но сега не беше така, сега бях
много по-силна, сега съм силна. Повтарях си тези думи наум, докато поредният въпрос
на Наруто, не ме извади от транса.
- Сакура, добре ли си ? - попита ме той.
- Да, нищо ми няма.
- Тогава какво ще правим ?
- Как какво, ще спасим момичето. - и още недовършила думите си, изскочих от храста
и се затичах към групата мъже. Повечето от тях се шокираха, когато ме видяха и
естествено тръгнаха насреща ми. Но в този момент към мен се присъедниха Наруто и Сай.
Тримата прекалено лесно победихме "силните" мъже, които след като изядоха боя,
веднага избягаха като подлпашени кучета. Приятелите ми започнаха да се смеят на тази
гледка, докато аз се приближих към момиченцето.
- Хей, можеш да си отвориш очите. - казах аз. Тогава то бавно си повдигна главата и
очите и се срещнаха с моите.
- Зсравей, аз съм Сакура, а ти как се казваш ?
- Ъм, ъ-ъ-ъ, Али.
- Али, какво хубаво име.
- Б-благодаря. - отвърна тя.
Наруто и Сай вече се бяха приближили към нас.
- Али, това са моите приятели, този със сините очи и физиономия на лисица е Наруто,
а този с черните очи и порцеланово лице е Сай.
- Хей, Сакура. - се разкрещя Наруто, докато Сай само се подсмихна.
- Какво има На-ру-то. - отговорих аз и му се изплезих. Тогава за пръв път видях Али
да се смее, и то от сърце.
- Имаш хубава усмивка. - каза Сай.
- Ами, благодаря. - му отвърна новата ми приятелка.
- Хайде, да свалим тези въжета от теб и ще те върнем на родителите ти.
- Но...
- Какво има Али ?
- Родителите ми са мъртви.
- Оу, съжалявам.
Тя само кимна леко, но аз разбрах , че съм я засегнала. За щастие, мозъкът ми веднага
измисли решение на проблема.
- Тогава ще дойдеш с нас, в нашето село - Коноха и ще живееш при мен.
- Може ли ? - попита Али и очите и веднага заблестяха.
- Естествено, че може.
Тя ми подаде малката си и крехка ръчичка, аз я поех бавно и нежно и след няколко
минути вече бяхме тръгнали към Коноха. Когато пристигнахме, веднага отидохме в
кабинета на Тсунаде, и и разказахме всичко. Запознахме я и с Али, но когато и казах,
че момичето ще живее при мен, тя се намръщи. Оказа се, че въобще няма да стане така,
както го бях намислила. Налагаше се Али да остане в дома за деца на Коноха. Можех
да я взема само, ако съм навършила 18 години, но не бях. Много се разстроих, защото
и бях обещала, че ще се грижа за нея, но тя прояви разбиране и се съгласи да отиде в
приюта, докато не стана на 18. Оттогава аз всеки ден ходя при нея, дори и нося
подаръци.

*Край на спомена*

И нищо друго вече нямаше значение, дори и Учиха Саске. Тръгнах към мястото, откъдето
идваше пушекът и димът. Молех се само това да не е центърът на селото, защото там
се намираше домът за деца. Само след няколко секунди стигнах и за мое разочарование
видях ....

[onyx&pinkМодератор на раздел "Фикчета"]

[Sponsored content]