Go Fuck Yourself :*

Искам само да кажа, че съм нова в писането на фикове, но все пак се надявам да ви хареса творението ми. Не е по Наруто, защото мисля, че вече стана доста банално. Приемам всякакви критики и всичко е авторско

Лежах неподвижно на земята. Сякаш бях прикована за нея, не можех да помръдна, сърцето ми препускаше бясно, а вътрешно умирах. Толкова слаба ли бях, че се оставих да ми го причинят? Защо искаха точно мен, никой никога не ме е харесвал или обичал истински. Може би го осъзнах твърде късно, толкова ли съм безполезна? Извъртях леко глава и погледнах към телефона в ръката си. Екрана му беше пукнат, а батерията падаше. Тогава усетих ситни капчици да покриват тялото и лицето ми. "Дъжд?" Погледнах нагоре и осъзнах, че съм права, валеше.
- Мамка му. - изругах и направих неуспешен опит да се изправя.
Изведнъж чух сирени, огледах се объркано. Сигурно бяха те, за пореден път щяха да се разочароват от мен.
- Провалих и тази мисия. - въздъхнах и надигнах леко главата си. Виеше ми се свят, а от ръката ми течеше кръв. Раната не беше много голяма, но ме болеше ужасно много. И преди съм попадала в такива ситуации, но там винаги ме измъкваше Рен, а сега го няма. Но какво съм си мислела по дяволите? Че винаги ще е до мен и ще ми бърше з*дника? Вече не ме включваха в мисии, чудех се защо, но сега разбрах всичко. Аз съм провал, дори А-ранг не мога да мина. Провалих се на първия изпит, но си казах "Нищо, другата година" , но ето, че и тази година не успях. Аз съм пълен провал по-добре да умра по този начин от колкото да се червя пред горния курс.
- Там има някого. Провери какво става Юн! - в далечината се чу дрезгав, мъжки глас. Чух стъпки,опитах се да стана, но отново почувствах студенината на асфалта. Ръката ми се отпусна неподвижно, изстенах от болка. Точно, когато щях да викна за помощ пред мен се появи мъжка фигура, не можах да видя лицето на мъжа,но съдейки по тялото беше на средна възраст. Той се приближи до мен вдигна ме на ръце и кресна:
- Капитане, имаме ранен човек.
- Вижте, добре съм но ми трябва помощ. Не си усещам ръката. - казах думите накъсано, надявайки се да ме разбере. Той погледна към ръката ми и тръгна.
До някъде бях уплашена, защото не знаех кои са тези хора, но определено щяха да ми помогнат. Стигнахме до мястото където се намираше така наречения "капитан", погледнах към линейката и казах:
- Баща ми ли ви изпраща? - те ме погледнаха, като ударени от гръм. Забелязах реакцията на "капитана" и добавих:
- Вижте не ме интересува. Просто ме заведете в болница или нещо подобно.
- Юн заведи я в линейката. Аз ще огледам. - Юн ми помогна да се кача, като ме сложи да легна и седна до мен. Сега вече можех да видя лицето му. Беше мъж на средна възраст, висок с катранено черни очи и коса. Тялото му беше стегнато, а лицето издължено, в рани и белези. Изведнъж нечий глас ме извади от транса.
- Наистина създаваш много проблеми на баща си. - погледнах го - Той се опитва да те предпази за това не ти дава мисии от висок ранг. Може да е строг и да се държи студено, но той ти е баща. Обича те и мисли за теб, готов е да даде живота си само за да те предпази. За това според мен е най-удачно да се прибереш и да спреш с ината.
- Наистина ли съм толкова безполезна? Оставих се да ме ранят и то толкова тежко. Винаги си мисля, че съм едно непотребно същество, което никой не обича. Но - погледнах го със сълзи в очите - по-добре да умра от колкото да се върна в Сонг, ненавиждам това място.
- Направи го заради баща си! - каза той и погледна през прозореца. - Стигнахме, можеш ли да ходиш? - кимнах леко с глава и станах. Сега се чувствах много по-добре.
***
- Раната е доста дълбока, нужни са няколко шева. - каза доктора, гледайки раната на ръката ми.
- Давайте, направете го по-бързо. Искам възможно най-бързо да се махна от тук.
- Сигурна ли сте? Трябва да останете в болницата поне един ден за да се стабилизира състоянието ви!
- Не, просто зашийте раната. - възразих, подавайки ръката си. Исках да се прибера възможно най-скоро.
- Добре. - каза смирено той и след час вече пътувах към вкъщи. Къщата ми беше близо за това реших да се прибера пеша. Исках да подишам малко чист въздух. Минах няколко пресечки и вече се озовах пред нас. Имах двуетажна къща не беше много голяма, но пак ставаше. Баща ми я купи, когато навърших 18 години, каза, че трябвало да свиквам да живея сама. Отключих входната врата и влезнах вътре, като събух обувките и внимателно съблякох якето си. Точно в този момент ме посрещна Рекс, очарователния ми домашен любимец. Намерих го на улицата с ранен крак, тогава реших да го взема и ето, че не сгреших. Едно страдащо животно по-малко.
- Ела тук. - казах, като го погалих нежно по главата. - Боже, пораснал си. Радвам се!- породата му беше неизвестна, но не приличаше на бездомно животно, когато го прибрах. Съблякох мокрите си дрехи и се увих в халата. Взех одеялото и легнах на дивана пред телевизора. Естествено Рекс се намести до мен, но нямах нищо против. Не усетих кога бях заспала.
***
Отворих очи и изстенах от болка, все още ме болеше. Прикрих с ръка очите си и отидох до прозореца, като дръпнах завесите. Мразех, когато слънцето блестеше в очите ми.
- Как ми се иска да взема един топъл душ, но не мога! - въздъхнах, докато се отправях към кухнята. Взех млякото от шкафа и тръгнах да си сипвам, когато чух лая на Рекс. Отидох до него и го погледнах.
- Хайде, закуската ще е готова след минута, стегни се! - винаги, когато кажех думата закуска той веднага търчеше към купичката си, но този път седеше и ме гледаше, някак злобно.
- Хайде. - казах аз като го хванах за каишката и го дръпнах леко, но в този момент забелязах петното от кръв по завесите. Уплаших се и се огледах. Нямаше никого, какво ли беше това? Свалих завесите и ги хвърлих в банята, тогава чух шум от съседната стая. Отидох до вратата и я отворих леко, когато бях сигурна, стиснах здраво дръжката и влязох с гръм и трясък. Имаше следи от кръв по килима, водещи до отворения прозорец.
- Какво по дя..- усетих силен удар по главата.

Знам, че няма да ви хареса, но все пак искам да пробвам това, нито е пролог, нито глава. Просто искам да изразите мнението си. За да знам дали има смисъл да пускам фик-а. Ще дам малко пояснения за героинята:
Сюита/Сю
Години 20, висока с дълга права черна коса, стигаща до кръста. Зелени очи и издължено лице.
Надявам се тази информация да стигне!