Табу /hentai fic ---> Naruto x Mikoto 18+/

Събудих се. Слънцето се прокрадваше в единия ъгъл на прозореца ми и чертаеше дълга нишка светлина на отсрещнатата стена. Няколко секунди бях втренчил поглед там, докато умът ми се проясни, сетне се изправих бавно и седнах на твърдия футон, изпъвайки крака. Бях гол, но не усетих студа в стаята. Разтърках слепоочията си и станах, отмятайки завесите на прозореца. Съзнанието ми все още се мяташе в недоумение, докато се взирах в пясъчните дюни и жълто-кафявия пейзаж, разкриващ се отвъд прозореца на стаята ми. После паметта ми услужливо се обади – бях в Сунагакуре вече пета година, след като пет години бяха минали от обучението ми с Джирая. Това бяха общо десет години, откакто не бях стъпвал в Коноха. Дълго време, през което се промених дали към по-добро или по-лошо, знам ли, но вече не бях момчето, което излезе от портите на родното си село. Вместо това оглавявах отряд на АНБУ в Сунагакуре и бях довереник на Гаара, Казекагето.
Ако някой преди десет години ми беше казал, че ще се отметна от дълга си към Коноха и няма да се върна, щях да го нарека глупак и може би да го предизвикам на двубой за тази нагла лъжа. Интересното в живота е иронията му и начина, по който сякаш ти се подиграва на убежденията ти. В един момент вярваш, че си безрезервно верен на кауза, любим човек или село, в следващия момент осъзнаваш, че съвсем не е така. Че предпочиташ да живееш навсякъде другаде, но не и да се върнеш в селото си. Бях родоотстъпник, предател, поне в моите очи и съвестта ми не облекчаваше вината, която изпитвах, но и бях твърдо убеден, че нищо не ме свързваше с Коноха. Не че в Сунагакуре бе по-различно, но поне можех да почна наново и ми се даваше шанс да избягам от миналото си, което не бе никак розово.
Погледнах към часовника. Имах половин час, докато се явя на работа и тръгнах към банята, за да си взема душ, когато на вратата се почука. Беше много рано, за да бъде някой от школата. Увих одеялото около кръста си и след моментно коле*ание отворих рязко.
Джирая беше подпрял рамо на касата на вратата, скръстил ръце пред гърдите си и очите му срещнаха моите. Гледаше ме втренчено, сякаш се мъчеше да ме познае след всичките години. Той не се бе променил много от последния път, когато го видях, освен че бръчките му се бяха вдълбали и го правеха да изглежда по-сериозен, отколкото бе всъщност. Та нали се изявяваше в писането на еротични истории, за това ми бе трудно да го възприема за сериозна нинджа, въпреки че бе един от Великите Санини.
- Здравей, Наруто! – поздрави ме отривисто той и кимна с глава. – Мога ли да вляза?
Не отвърнах нищо, отваряйки по-широко вратата. Отместих се и изчаках търпеливо той да влезе, за да затворя след него. Джирая огледа стаята ми, не пропускайки и най-малката подробност, после отново закова погледа си на мен.
- По-едър си, отколкото очаквах – подметна той, сякаш на себе си и се насочи към масата.
- Ако става въпрос за Коноха, знай, че никак не съм заинтересован – последвах го аз. Седнахме един срещу друг, вперили погледите си. Бях смръщил вежди в опит да обуздая гнева, породен от неочакваното му посещение. Мислех си, че завинаги съм затворил вратата на миналото си, прогонвайки него след обучението си, но изведнъж осъзнах, че именно тази врата трудно се затваря. – Минаха много години. Сега съм...
- Предател – лаконично изрече Джирая и се облегна назад, сякаш доволен от този факт. Скръсти ръце пред гърдите си и продължи: - До последно се надявах да се прибереш в Коноха. Мислех си, че няма да ми се налага да те измъквам от ръцете на Гаара.
- Защо да се прибирам? – присвих очи аз. – Та нали именно Коноха ме прогони?
- Никой не те е прогонил, Наруто... Ти сам отказа да се прибереш.
- Няма да спорим – отрязах аз рязко и се изправих. – Току-що ставам, след малко съм на работа... Ако имаш да ми казваш нещо важно, предлагам да го направиш сега!
Той замълча известно време, през което с неудоволствие усетих нетърпението си да чуя отговора му. Любопитството ме терзаеше от вътре, защото макар и да отричах все още се вълнувах стане ли въпрос за Коноха. В главата ми се прокрадваха най-различни предположения – че е нападната, унищожена, че искат помощта ми... Но не бях подготвен за думите на Джирая, които той изрече с неутрален тон:
- Съветът на старейшините реши да си новия Хокаге. Цунаде се оттегля и ти отстъпва мястото си.
Спомних си преди години, когато аз самия бях малко момче и тръгнахме с Джирая на мисия да открием Цунаде-химе, за да заеме тя поста на Пети Хокаге. Сега аз ли бях следващия, чието предложение от старейшините не бе нищо друго освен заповед да се прибера... И тази мисъл изобщо не ми се понрави.
- А ако откажа?
- Къде замина мечтата ти да станеш Хокаге, Наруто? – криво се усмихна Джирая и усетих как ми загорча от иронията му. – А аз си помислих, че ще рипнеш от радост и ще ми се наложи да бягам след теб по обратния път към Коноха...
Сарказмът му изобщо не ми помагаше, дори напротив. Влошаваше и без това объркването ми. Логика не намирах в думите му, нито в решението на проклетите старци от Съвета, за това и запитах направо:
- Защо мен? От десет години живея в Сунагакуре и съм предател спрямо Коноха... Защо Хокаге? Знам, че има ред кланове, които се борят за това място. Защо старейшините не изберат Харуно, Хюга или... Учиха?
Във въпроса ми се криеше и цялата горчивина, която питаех към Коноха, но едва ли Джирая знаеше това. Никой не знаеше това и никой не трябваше да разбира. Нима не бях отхвърлен от собственото си село, само защото бях Джинчуурикито на Кюби? Бях отхвърлен от Хюга, дори от Сакура... Да, бяхме приятели, но нищо повече, а времето доказа на всички и най-вече на мен кой харесва тя. Отхвърлен и от семейството си, макар да не ми се полагаше и такова семейство. Бях осиновен от Фугаку и Микото Учиха след смъртта на моите родители и дълги години бях брат на Итачи и Саске, макар с мен да се отнасяха по-зле и от куче.
- Старейшините вече избраха теб – отвърна рязко Джирая и в тона му се долови недоумение. – Нима не искаш да се прибереш и да видиш приятелите си..., семейството си?
Извих скептично устни в усмивка, която не вещаше нищо добро.
- Семейство? Родителите ми отдавна са погре*ани, Еро-сенин. Нямам семейство в Коноха.
- Кланът Учиха те отгледа като син. Не забравяй този факт! Скоро предстои сватбата на Сакура и Итачи. Нима няма да се прибереш, за да ги видиш?
Вдигнах рамене с безразличие и се запътих към банята. Очаквах, че с този мой отговор, разговорът ще е приключен и след като изляза, от санинът няма да има и следа.
- Микото-доно се надява да се прибереш, Наруто – изрече последния си довод Джирая и аз спрях с ръка на дръжката на вратата. – Говорихме си преди няколко дни с нея и тя ми каза, че й липсваш.
Простичко обяснение и съвсем прост довод да се прибера. И то от жената, която през повечето време ми е била майка. Спомнях си Учиха Микото, може би по-добре, отколкото Сакура или Саске и от тези спомени чувствах объркване и желание да я видя. Спомнях си неща, които бях видял като момче, но не бе редно изобщо да си ги спомням. Усетих как се изчервявам, трябваше да чувствам облекчение, че съм с гръб и Джирая не можеше да види изражението ми в момента. Трябваше да чувствам облекчение, че не можеше да прочете мислите ми, нито да види по-надълбоко в мен, иначе не би ми казал такова нещо без да предизвика скандал. Каквото и да изпитвах към майката на Саске, трябваше да бъде скрито добре от околните. Всяка една моя мисъл за Микото-доно бе непристойна, ненормална, лишена от здрав разум и бе табу.
Изведнъж осъзнах защо от толкова време бягах от миналото си и не се прибирах в Коноха. Осъзнах го там, стиснал одеялото около кръста си, с ръка на вратата на банята, навел глава и гледайки пръстите на краката си.
Бягах от нея. От това, което всъщност изпитвах към човек, на който трябва да съм само благодарен. Да чувствам уважение, желание да я защитавам и да я обичам... като майка. Не като нещо повече, отколкото ми се полага...
Спомените ми нахлуха с бясна сила и ме оставиха... безсилен... Лицето й, наведено над моето. Ръката й, която ме пипаше по челото, за да провери дали имам температура. Черните й очи, вперени в моите – загрижени, притеснени...
‘’По-добре ли си, Наруто-кун? Ще се обадя в Академията, че днес няма да присъстваш’’.
‘’Стига си защитавала това копеле!’’ – думите на Фугаку-доно, които бях чул една сутрин. – ‘’В дома ми е, само защото старейшините ми заповядаха... И не се отнасяй с него като към син! Такъв като него, с мръсна кръв, не може и не трябва да бъде сред клана Учиха!’’.
‘’Престанете и двамата! Боят не решава нищо! Саске, Наруто, ще бъдете наказани!’’ Опитваше се да ни усмири, след като веднъж решихме, че и двамата не можем да се понасяме.
‘’Съблечи се и ела при мен!’’ Един ден се прибрах по-рано от Академията, само за да стана свидетел на... Гледах ги през малкия отвор на вратата на кухнята и изумен осъзнах, че искам да съм на мястото на Фугаку-доно. Тя беше полу-гола на кухненската маса с разтворени бедра и извила тяло към него, докато той галеше гърдите й. Седмица след това напуснах Коноха с Джирая и не се върнах повече.
Спомних си това толкова ясно, сякаш ги виждах в този момент.
- Време е, Наруто! Трябва да се прибереш у дома – Гласът на Джирая ме върна в реалността, но не отговорих и решително влязох в банята.


Когато излязох, Джирая продължаваше да стои, подпрял лакти на масата. Имаше изражението на победител и се усмихваше доволно.


Прибирах се у дома.
Нямах много спомени от последните дни, в които ми се наложи да обяснявам на Гаара необходимостта да напусна Сунагакуре. Нито събирането на малкия ми багаж, който се побираше в една раница. Усещах случващото се покрай мен, сякаш сънувах и изпадам във все по-дълбок транс. Дори не помнех кога съм казал ‘’Да’’ на Джирая. Кога твърдото ми нежелание да стъпвам в Коноха бе разколе*ано?... Единственото, което исках, бе да видя Микото-доно, не за да й натрапвам непозволените си чувства, а просто да я видя. Онова, което терзаеше мен, не трябваше да бъде споделено от някой друг, най-малко от нея. И все пак, бях любопитен да видя старите си приятели. Сакура. Саске. Киба. Шикамару...
Бяха минали много години от последния път, когато видях големите порти на селото и когато Джирая ми ги посочи, се наложи да премигна няколко пъти.
- Добре дошъл у дома, Наруто-кун! – изрече той.
У дома...
Клоните на дърветата се полюшваха от вятъра. Долових звука на реката. Във въздуха се гонеха мушички. Въздухът трептеше от нетърпима лятна мараня. Усетих, че гърбът ми е мокър от пот, а косата ми залепва неприятно за врата ми. Коле*анието ми трая само миг. После решително тръгнах след Джирая.
Миналото остана зад гърба ми. Сунагакуре, работата ми в АНБУ,обучението ми с Джирая...
Предстоеше ми да се прибера у дома... В Коноха.
И изведнъж осъзнах, че искам да видя нея. Нетърпението ми граничеше с лудост, защото забързах напред и се наложи Санинът да подтичва след мен.