Демоните в коноха

Това не е мое копирала сам го но когато го четох много ми хареса изразява истината в анимето.Няма много глави само една е като приказка на според мен наистина трогва

Беше нормален ден за 13 годишния Узумаки Наруто. Той започна както всеки друг ден, късно събуждане, за закуска имаше купа Мисо Рамен, изми се, отиде да купи мляко и се прибра с нова кутия мляко и нови псувни от селяните.

Беше наистина нормален ден. Момчето вече бе свикнало с обидите и злобните погледи, бе свикнало с това да не го приемат и да се държат с него като с нещо , което ги е накарало да страдат завинаги(някои ще кажат че е вярно но помислете че не той го е направил а чудовището в тялата му), въпреки че дълбоко вътре в него още го болеше че е нежелан, че няма истински приятели. Той разбра за запечатания в него Кюби преди доста време и сега се опитваше да използва неговата чакра за свои ползи, вярно някой пън му беше трудно, губеше контрол но се усъваршенстваше,досега не бе причинявал сериозни щети.
Неговият нов сен-сей, Джирая доста го бе харесал, с неговия странен и извъртян начин, тренирайки го от време на време, понеже Какаши бе започнал да тренира Саске все повече и повече, забравяйки него и Сакура.
Тормозеше го това че Сакура още търсеше вниманието на Саске и постоянно го хвалеше заради Геният който е бил, докато Какаши го учеше на жестоки джутса. Наруто се чувстваше забравен в тези ситуации, но какво можеше да направи?
Той беше благодарен, че Джирая освобождаваше графика си за да го тренира от време на време. Жалко че беше перверзник, но това го правеше забавен.
Беше добре от една страна. Той и Кюби наскоро почнаха да се разбират по-добре, така да се каже, понеже лисицата демон постоянно правеше саркастични коментари в главата му когато имаше случай, карайки момчето постоянно да се подсмихва.

Днес след дълго и скучно трениране с отбора си, Наруто трябваше да слуша как Сакура и Какаши хвалеха Саске понеже направил нещо, и много го заболя когато Какаши му каза, по един не директен начин, колко слаб бил той и че трябвало да вземе пример от неговия съотборник. Сакура обаче не беше толкова дискретна.

Той гледаше в земята за момент когато техните очи попаднаха на него. Наруто гледаше в земята не за друго, а за да скрие сълзите, които се заформиха в неговите небесно сини очи, но бързо ги накара да се махнат с неговата лисича усмивка и извърна погледа си към тях. Още веднъж, триото очакваше той да провъзгласи, че щял да победи Саске и че щял да стане Хокаге. Сакура тъкмо щеше да си отвори устата за да протестира към това когато Наруто я прекъсна:
-Мразя ви- каза той просто, без усмивка му да изчезва от лицето , но неговите сини очи, за първи път, изглеждаха сивкави,тъмни и недостъпни, и всичко това беше направила едничката мъка.

Момчето им обърна гръб и се запъти към домът си.
Все още можеше да чуе как неговият сен-сей го викаше за да се извини, но Наруто дори не искаше да го чуе. Какаши не заслужаваше да го нарича сен-сей. Момчето изведнъж спря когато видя Джоунина пред него.
-Наруто, какво означава всичко това?- попита той, с груб тон, гледайки отвисоко момчето облечено в оранжево.
Наруто можеше да чуе как Сакура и Саске се приближаваха зад него, слушайки тихо.

Дълбоко в умът си, Наруто чуваше саркастичните забележки на Кюби към копи нинджата и дълбоко в главата си разбра че всичко-знаещата лисица демон беше права.

Със сълзи в очите, Наруто погледна бившия си учител усмихвайки се.
-Поздравления Какаши, ти току-що наруши собственото си правило. Да не приключиш мисията те прави боклук, но да забравиш отбора си те прави по-лош и от боклука- проговори Наруто със странен глас който сякаш не му принадлежеше.
Какаши се намуси зад маската си докато гледаше ученика си за да види рязката промяна в очите му. Неговите някогашни сини очи сега бяха кърваво червени. Той познаваше тези очи. Същите очи го гледаха една нощ. Нощта когато той загуби последният си скъп човек.

-Очаквах да се научиш от това което се случи с Обито...

Очите на Какаши се ококориха докато наблюдаваше ученика си. Наруто изведнъж излезе от унеса си и покри с ръце устата си преди да се завърти и да избяга колкото се може по-бързо.

-Кюби...какво направи... защо го направи...?- помисли си Наруто докато наблюдаваше как селяните се приближаваха. Той бързо влезе в селището и се затича по улиците, опитвайки се да не поглежда към злобните очи на селяните( :cvir: ).

-Моля ви се... не ме... наранявайте...- той спря и се огледа.
Техните очи бяха студени, пълни с омраза към момчето. Наруто не бе осъзнал че е загубил маската си. Че сълзите бяха започнали да се стичат по лицето му като реки. Той не осъзнаваше измъчената физиономия, която имаше докато чувстваше силната емоция да минава през тялото му като болка.

-Умри демоне!- извика нечий глас в малката тълпа която се бе събрала около него.

Момчето гледаше в земята, опитвайки се да скрие сълзите си. Няколко селяни почнаха да мятат камъни по него, но на него не му пукаше. Още повече псувни и озлобени погледи имаше в негова посока, но на него не му пукаше.

Нищо вече нямаше значение, понеже на никой не му пукаше. Тук имаше само един човек на който му пукаше и той не можеше да помогне.

-Ирука-сен-сей...- измрънка Наруто докато подшмъркаше.

-Хлапе, бъди силно...- прошепна гласът на Кюби.

Тълпата започна да му крещи преди момчето най-накрая да погледне селяните, които изведнъж спряха и се загледаха в момчето. Той не се усмихваше. Очите му бяха полу отворени докато сълзи падаха на земята. Косата му бе по-разбъркана от преди, от всичкото това тичане.

Имаше момент тишина.

-Кажете ми, моля ви... кажете ми...- прошепна Наруто, докато местеше погледа си към всеки от селяните- Кажете ми... погледнете ме... и ми кажете... имам ли... по някаква възможност... опашка?

Селяните бяха малко изненадани от последната дума преди няколко да се изсмеят на изказването. Те очакваха нещо друго.

-Не? Тогава ми кажете...- Наруто отново ги погледна.- Имам ли девет опашки?

Те се намусиха на това. Той знаеше.

-Кажете ми...- започна той отново-„... имам ли лапи? Или зъби? Или козина? Или заострени лисичи уши? Очите ми червени ли са? Безчувствен ли съм? Студено ли е сърцето ми? Фалшиви ли са сълзите ми!?- Наруто изкрещя последното изречение, докато селяните се отдръпнаха малко.

-Кажете ми... жители на Коноха... би ли плакал един демон, ако хората които той обича го мразеха заради това което му е писано да бъде? За това, което беше въпреки че нямаше право на избор? Би ли един демон, защитавал селище което го мрази заради друг от неговия вид? Друг който е бил мразен заради това в което се е превърнал въпреки че не е имал право на избор?

Хората около Наруто се спогледаха, несигурни дали това беше някакъв трик или момчето казваше истината.

-Кажете ми, добри жители, нима смятате че като ме карахте да страдам толкова в детството си, нямаше да пусна Кюби да ви унищожи?”

Хората които присъстваха се намусиха докато се ококорваха към момчето.

-Аз мога да го контролирам - него и силите му. Но знае ли някой от вас защо не го пуснах да ви унищожи?- момчето говореше силно и ясно, достатъчно че всички присъстващи да чуят. Малката групичка привлече още хора, дори няколко чунина и джунина.

-Защото обичах това селище. Защото беше единственият ми дом. Защото разбирах че се страхувате от мен... но това не значеше че трябваше да ме мразите за нещо което не съм направил.

Той замълча за момент, вдишвайки дълбоко няколко пъти, опитвайки да подреди мислите си докато небесно сините му очи обхождаха малката тълпа която бе насъбрал.

Той вече не се страхуваше. Неговите очи вече не блестяха щастливи както преди. Те бяха тъжни, почти разочаровани заради това.

Но единствения начин беше да каже всичко ясно и силно. Това беше единственият начин по който те биха го разбрали. И ако ли не... е... той щеше да мисли за това по-късно. Наоколо винаги има и други селища...

-Кажете ми...- наруши той мъртвешката тишина. Те го зяпаха. Погледите не бяха същите. В очите им, той виждаше яд заради това което бяха направили, тъга, и може би дори... съжаление?

-Кажете ми... все още ли съм демон за вас?

Тишина.

-Да, такъв си и винаги ще бъдеш!- изкрещя някой от края на тълпата, докато селяните изглеждаха изумени на това изявление.

-Не. Аз никога не съм бил демон и няма да бъда освен ако вие не ме направите такъв.- проговори отново Наруто.-Не аз бях демонът, а вие.
-...
Отново тишина.

-Вие хора, бяхте истинските демони. Не ви трябва да приличате на един, да имате мириса му, да ядете като него или да имате същите сили. Начинът, по който се отнасяхте към мен, сирака, без настойници, живеещ на улицата в детството си, единственото нещо което получих от вас беше омразата. Никога не съм искал храна. Никога не съм искал вода. Не съм ви молил за помощ. Единственото нещо, което исках бе да ме забележите такъв какъвто съм и все още съм, Узумаки Наруто, а не демонът който е в мен, Кюби но Йоко...Но никой от вас дори и не ме погледна. Никой не се поинтересува. Вие сте демоните на Коноха, не аз. Аз съм просто този, който обвинявате за вашите загуби или гняв, поради нещо, което не съм направил. И въпреки това, вие све още ме мразите, желаейки да не бях тук. Нима съм наистина толкова нежелан?- той приключи с говоренето и се запъти на дясно от центъра на малкият кръг.

Хората на пътя му се отместиха и му сториха път. Поглеждайки назад, той можеше да види няколко от жените да плачат. Мъжете гледаха в земята засрамени, докато държаха жените, си които бяха шокирани и готови да се разплачат. Децата го гледаха тъжно, сякаш опитвайки се да кажат извинявай. Нямаше нужда да отварят устите си за да го кажат. Той разбираше.

Той успя да види, на покривите, неговият отбор гледащ го тъжно. Сакура не смееше да го погледне, но тихо подшмъркаше докато Саске се опитваше да я успокои. Какаши дори не четеше книгата си. Той гледаше Наруто по един тъжен начин. Беше така сякаш времето минаваше през горкия човек карайки го да се чувства победен. На друг покрив, той забеляза отборите на Гай и Куренай, също изглеждащи недоволни от новините. Хината плачеше докато Тен-тен и Неджи се опитваха да я успокоят. Лии наблюдаваше тъжно своят приятел, за първи път, младостта нямаше да му помогне. Киба и Акамару правеха точно като Лии. Опитвайки се да се извинят, по един тих начин.


Отборът на Асума беше сред тълпата. Той разпозна русата коса на Ино и видя момичето да плаче докато съотборниците й я успокояваха.

Наруто въздъхна дълбоко, обръщайки се да погледне тълпата още веднъж, искайки да каже последните си думи преди да си тръгне. Той прикова вниманието им.

Русокосото момче погледна към Планината на Хокагетата, мястото към което той се надяваше да се присъедини-след най-добрите Хокагета които Коноха някога е имала.

-Мога да простя, но никога няма да забравя. Но има нещо което никога няма да разбера. Никога няма да разбера защо те са пожертвали животите си за демони като вас. И с това той си тръгна.

Моля да кажете дали ви хареса въпреки че аз само я редактирах малко тук-там на мога да се опитам да напиша свое

Биво си го...