Моите стихчета

Това са моите творения. Писани са според настроението ми.

Стихче 1:
Защо обичам те още?
Защо сънувам те нощем?
Защо не мога да продължа напред?
Защо не мога да забравя всички мигове с теб?
Защо не мога да те забравя?
Защо не мога с живота да се оправя?
Защо не мога да имам друг?
Защо искам само теб тук?
Защо животът ми се преобърна?
Защо Ти си тръгна?
Защо Господ ме наказа?
Защо Ти така ме отряза?
Защо не мога от ума си да те изтрия?
Защо не мога спомена на дълбоко да зария?
Защо те обичам?

Стихче 2:
Мъка, болка и тъга.
Да, това е любовта.
Надявах се стеб да е различно,
но не е ли логично,
че всичко се повтаря
и мъката не се забравя.
Не знаеш колко ме боли,
понеже така съм наранявана и преди.
Дадох ти тяло, душа и сърце,
но ти ги премаза със студени ръце.
Всичко беше за мене ти,
но вече нищо не е както преди.
Обичах те преди, обичам те сега
и отказвам да се боря с любовта.
Нека това да забравим
и срещу света да се изправим.
Затова спри да се спориш
и с любовта да се бориш.
Ела, прегърни ме и кажи,
че всичко ще е както преди.

Стихче 3:
Това е шибания свят,
в него нищо няма цвят.
Всичко е черно и бяло
и живота на хората е ебало.
Такъв е живота –черна дупка,
която силно ни засмуква.
Няма изход. Вече НЕ.
Защото всички хора са свине.
Животът е една лъжа голяма
и начин за промяна вече няма.
Хората мислят само за себе си
и зарязват дори приятелите си.
Ха, приятели!
По-скоро предатели!
На никой не може да се вярва,
особено след като слънцето завинаги залязва.
Мрака всичко ще погълне
и останалите хора в чудовища ще превърне.
Защото това е една лъжа голяма
и начин за промяна просто НЯМА.

Стихче 4:
Всеки божи ден,
някой обвинява мен.
Причина –има, няма,
аз пак потъвам в бездънната яма.
Няма кой да подаде ръка,
понеже никой не вижда мойта мъка.
Светлината вече почти не се вижда,
а тъмнината от всякъде приижда.
Чудовища навсякъде има,
а смъртта пред мен ми кима.
Ще трябва да ида при нея,
но не знам дали ще успея.
Усещам как страхът ме обзема
и безмилостно сърцето ми превзема.
Студено започва да става,
а не знам колко още време ми остава.
Малко!
Колко жалко...
Дълбоко вдишвам.
После издишвам.
Въпреки страха се усмихвам
и вътрешно притихвам.
Отивам при смъртта
и усещам как ми взема живота.
Докато успея да примигам,
започнах да се издигам.
Излезнах от проклетата яма,
но установих, че познатия ми свят го няма.
Всичко е различно.
Някак си магично.
И за първи път от години наред,
разбрах, че мога да продължа напред.

Следващото стихотворение е посветено на моя стар клас.
7"г" 55 СОУ "П.Каравелов" (2008-2009)

Стихче 5:
Още щом се видяхме,
веднага разбрахме,
че няма да се разбираме
и тръгнахме да се прибираме.
Но класната ни върна
и дневника разгърна.
По номера ни провери
и се опита обстановката да разведри.
Тогава първия скандал избухна
и опитите й прекъсна.
Хората около нас не виждахме,
просто стояхме там и се обиждахме.
На две групички се разделихме
и класната подлудихме.
Годината привърши,
но нашата вражда не свърши.
Следващата година
старото ми прителство си замина.
Започнах с другите да ходя
и вечер в квартала да бродя.
Като сестри станахме
и правилата не спазвахме.
Минавахме с пълна газ
през всеки, който застанеше пред нас.
По коридорите се чуваха смехове,
защото познавахме всички класове.
Времето отмина.
И тази година си замина.
За изпити трябваше да учим
и не ни оставаше време да пушим.
Ученето вървеше гладко,
но по кафета ходехме рядко.
Когато времето дойде,
не искахме да се разделяме.
Бяхме и радостни, и тъжни,
хем искахме, хем не искахме да свърши.
Това беше всичко за нас
и нашия стар клас.

:lol!: :bravo:

леле пишеш супер яко :lol!: :bravo: .. и ако сии мисля за същото 55-то ;дд там в дървеница ;д ии ако живееш там някъде ;дд значи сме близко ( и аз пък изпадам в подробности бее .. )

Харесват ми и то многоооооооо :kisss:

и на мен ми харесаха много особено третото ме изкефи

Super :lah: :lah: :lah:

Много са добри!