Академията - избор на живот

с двете ми любов Дая и Галя :kisss: :kisss: говорихме по скайп и решихме да направим фикове по Final Fentasy ето го и моя фик
ето и някой снимки :
. -Клауд

- Нокт

- Нокт

- Айлийн

Глава 1

Нов ден,ново начало.Слънцето изгрява,Луната заспива.После този гръговрат се повтаря отново и отново.Мъчително.И днс е ден като предишните,а може би по-досаден от всички останали.Причината е проста.Започвам да уча в академия Advent Children.Казвам академия,защото там хората се обучават да стана защитници на принц Ноктис.Преподават се уроци по бойни изкуства,история,литература и география.На пръв поглед не звучи чак толкова зле.Е,почакайте само да ви каже къде се намира всичко това-в Япония! Да точно така,на другия край на света.Питайте ме сега кой дявол ме накара да се запиша? Всъщност на мен ми е толкова скучно,че на практика нямах по-добър варияант за отбиване на време.
Часовете си минаваха, аз даже не съм се приготвила за тръгване.Куфара ми беше готов,но преди да тръгна трябваше да си взема душ и да се облека,нали не искам да отида там по пижама. „Прозяв” Беше шест сутринта. Някаква кола щеше да дойде и да ме вземе към осем,така че имах достатъчно време.Станах от леглото и погледнах навън.Буреносни облаци покриваха ясното небе.Щеше да вали силен пороен дъжд,точно такъв,какъвто мразех най-много.Не че бях почитателка на Слънцето,но не обичах и да бъда вир-вода мокра.Не можеше ли просто да се заоблачи,така живота ми нямаше да бъде толкова труден.Поех си дълбоко въздух и издишах.Положението ставаше все по-сложно,а заминаването ми не го правеше по-розово.Е,какво пък.Три години ще имам какво да правя и ежедневието ми няма да бъде само скука,скука и пак скука.
Живеех сама.Родителите ми бяха починали,когато съм била на пет.Не знам точно как.Леля Ди ми казваше,че са претърпели катастрофа,но нещо като че ли не й вярвам.Тя беше много добра,мила и се грижеше за мен.Много я обичах,но незнайно защо,винаги когато заговорех за академията,ставаше бледа като платно.Щом попитам какво й има,ми казва просто „нищо” и разговора приключваше на секундата.Не одобряваше,че отивам там,това място я плашеше,личеше си.За мен обаче,академията беше просто академия и нищо повече.Щях да уча там три години и, ако искарам късмет,да бъда бъдещия пазител на принца,не че много се натисках за този пост де.Но нека оставим миналото настрана.Твърде много време му отделях в последните години.Сеге е време да погледна към бъдещето,да живея за настоящето.Стига съм стояла затворена в спомените,тегля чертата и започвам наново.И този път няма да има съжаление!
Динг-донг! Чу се звеънеца на входната врата.Явно транспорта ми беше дошъл.Набързо се огледах в огледалото.Бях облякла къса дънкена поличка,бял потник с черни ивици навсякъде по него и бели ботуши стигащи чак до колената на вискоки токчета,а косата си бях вързала на опашка,понеже беше доста дълга и с този вятър щеше да ми се лепне за лицето и щях да изям някой друг косъм.Набързо грабнах куфара и якето си и излязох.Отперд,пред вратата ме чакаше един мъж облечен целия в черно.Приличаше на онези гангстери по телевизора,които сключват мръсни сделки и не е сигурно какво може да ти се случи,когато си около тях.
-Вие ли сте госпожица Айлийн Арина?-Попита ме със студен глас той.Ледени тръпки полазиха тялото ми.Този човек знаеше как да ми вземе страха.
-Да,аз съм.-Отговорих му леко стъписано,но веднага се съвзех и добих първоначалната си смелост.Мъжът се обърна и тръгна към колата,която естествено също беше черна,казвайки ми:
-Много добре.Последвайте ме.-Направих една тъпа физиономия и го последвах.Той отвори вратата и аз влязох вътре.Докато се усетя вече бяхме потеглили.
Пътя беше значително дълъг.Никога не си представях,че ще се изморя от едно пътуване,е,винги има първи път,нали? Зашавах в колата.Местех се ту на едната страна,ту на другата.Лягах,сядах,офках и пъшках,а времето така и не минаваше по-бързо.Поне едно списание да имаше или някоя книга! И аз си мислех,че ще се отърва от скуката.Е,явно не бях познала.Тя за кой ли път нахално превземаше ежедневието ми.Колко още остава? Питах това на всеки 5 минути.И всеки път ставаше все по-мъчително и отегчително.Най-спокойно можех да заспя,ама като че ли нямах право на това избавление.Загледах се през прозореца на колата.Стъклата бяха тъмни,но всичко ясно се виждаше.Дърветата ни обграждаха от всякъде,капките дъжд шумоляха по металния покрив.Подейства ми успокояващо.Отпусах се.Затворих очи и започнах да си представям академията,хората,които са там,дори принц Ноктис.Никога никой не го беше виждал.Винаги стоеше зад бодигардовете си и не излизаше много.Какво ли првеше цял ден вкъщи? Но явно беше свикнал да стои затворен между четири стени.Стана ми жал за него.Горкият,не може да се забавлява като обикновените хора,защото все някой се опитва да му пререже гърлото.Навсякъде,където отиде е заплашван от какво ли не.Дори и въздуха му е неприятел.Това е адски подтискащо.Как ли не се е побъркал досега? Или може би го е направил и затова не го пускат да ходи никаде,че да не вземе да направи някоя глупост и да прекрати живота си още преди някой извратеняк да го е сторил вместо него.Стана ми смешно.Какъв ли ще е този принц? Знам само,че това ще бъде запознанството на века!
Без да се усетя бях заспала.Мислите ме бяха изтощили до капка.Трябваше да си почивам колкото мога,защото отида ли в академията почивка няма.Може и да спях,но чувах всичко наоколо.Дъжда продължаваше да вали,гумите на колата преминаваха по натрупалата се вода,тишината ме обгръщаше в прегръдка.Съня малко по малко започна да взима контрол над тялото ми докато някой не ми извика:
-Г-це Арина,слизайте,пристигнахме!
Сънено отворих очи.Ах как мразех този човек! Така сладко се бях унесла!
-Г-це Арина,няма да ви чакаме цял ден!
Добре де добре,идвам.Боже,какъв характер има тоя! Тръгнах мълчаливо след него.По пътя се оглеждах за някакъв предмет,с който да го халосам по главата,че май рядко му се е случвало.Е,жалко,но такъв предмет нямаше.Минавахме през хиляди коридори с огромни прозорци.Това бясто беше ненормално голямо! По едно време свихме в някаъв друг коридор и влязохме в една стая.
-Тук ще живеете вие,г-це Арина.-Каза ми мъжът.Остави куфара ми на пода и си тръгна.Значи така? Няма ли поне екскурзовод,че да ме разведе наоколо?! Явно не.Еми добре,аз пак ще се мъча.Ядосано седнах на леглото и хвърлих една от възглавниците по отсрещната стена.Стаята наистина беше голяма и хубава.Имаше всичко,включително и баня.Поне от това нямаше как да се оплача

Хубаво е Пускай още

Ехее :obi4amte: . Това беше страхотно, не се и съмнявам в теб Любов . Давай по-бързо и пускай новата глава. Обичкам си теб и Дая много .

ето я и следващата глава

Глава 2

-Нокт!-Силен вик се разнесе из коридора.Някой беше много ядосан.Вратата на нечий кабинет се отвори с трясък.Принц Ноктис се подсмихна.”Той вече знае”-каза си наум и опита да скрие усмивката си.
-Нокт,колко пъти да ти казвам? Не искам да бъда ментор,а още по малко да убочавам някой! Мислех,че вече си го разбрал.Аз съм твой защитник и това е единственото ми задължение!-Русокосо момче се беше развикало.Принца само се подсмихна за пореден път,изправи се и се приближи до най-добрия си приятел.
-Знам,но изглеждаше,че ти е скучно и реших да ти намеря занимание.
-Нокт,няма да ставам ментор!
-Клауд,какво толкова.Момичето има потенциал.
-А сега пък се оказва,че трябва да обучавам момиче?!-Клауд бе бесен.Не,бесен е меко казано,беше направо разярен!
Защо ли се вдига такава врява посред бял ден? Не можеше ли тоя да попита тихо и кротко,а не да ми пука тъпанчетата.Изправих се отегчено и се запътих към мястото откъдето се чу вика.Там,посредата на стаята стояха две момчета и спореха за нещо.Единият беше с руса коса,облечен с черен потник и дънки,а другия имаше черна коса и също беше облечен в тъмни дрехи.И двамата бяха толкова високи,че едва стигах до рамената им.
-Няма да стане!-Извика русокосия.Приятелят му направи една измъчени физиономия и седна на стола зад бюрото.
-Какво толкова?-Попита с въздишка той.Очевидно не му се занимаваше с това.По-скоро искаше да поспи или да се разведри малко.
-Нокт,нали се бяхме разбрали?
-Да,но с теб трябва да има още един пазител.Всички пазители имат партньори.
-Ще си платиш за това,така да знаеш! –Закани се блондина.Този път аз направих тъпа физиономия.Подразних се.Какво толкова като има друг в отбора? Не разбирах какво точно ставаше.Какъв му беше проблема на този? Нямаше да изчезне цялата човешка нация от една малка наретба.Реших най-накрая да се обадя:
-Акхъм.-Прокашлях.Двамата моментално се обърнаха към мен.Изглеждаха изненадани и стъписани.Гледаха ме сякаш току-що бях паднала от Нептун.За миг започнах да си мисля,че нещо с външността ми не е наред.Погледнах към ботушите си-нямаха дори и една драскотина,хванах се за главата да видя дали нямах някой щръкнал кичур,после огледах полата и потника си.Всичко изглеждаше съвсем наред,а те продължаваха да ме гледат странно.Почувствах се неловко и лека руменина изби по бузите ми.Тогава чернокосия доби едно дружелюбно изражение,усмихна ми се и ме попита:
-От колко време си тук?
-Ам..-Започнах аз,но се спрях,после продължих да говоря малко неуверено-От о-около десет минути.
-Съжалявам,че стана свидетел на такава сцена,но Клауд понякога е непреклонен макар и да знае,че накрая аз пак ще се окажа прав.-И се засмя.Това не се хареса на русокосия и с въздишка се облегна на стената.
-Ти трябва да си Айлийн Арина,нали?-Само кимнах за да,а той продължи-Аз съм принц Ноктис,приятно ми е.-Останах с отворена уста.Той е кой? Не може да бъде! Този неземен красавец не може да е принц Ноктис Калеум,или може?
-Е,мис Арина,запознайте се с новият си и бъдещ ментор и треньор Клауд Страйф.-Двамата с блондина се спогледахме и извикахме в един глас:
-Няма начин!
-Няма да бъда в екип с един надут отворко!
-Аз пък няма да убочавам малка глезла!
-Кой смееш да наричаш глезла?
-А ти отворко ще казваш на брат си!
-Нямам брат!
-То е ясно защо! Няма да се занимавам с момиченца като нея,Нокт.И тя е като другите,щом стане напечено отива да търси помощ от мама и татко.Такива хора не ни трябват тук...
-Клауд...-Принца се опита да каже нещо,но приятелят му го прекъсна:
-Не,ще ме чуеш! Не искам да имам нищо общо с момичета като нея,които не знаят какво искат от живота и разчитат единствено на помощт на родителите си.
Вече не можех да издържа.Той не можеше да говори така за мен.Нямаше право.Не ме познаваше.Нищо не знаеше,а си позволяваше да ме критикува,обижда и обвинява! Разплакана побягнах към стаята си.Исках да остана сама.Винаги бях сама-в миналото,настоящето и в бъдещето щеше да е така.Единствено леля Ди ме обичаше.За другите бях просто бреме и тежест,необичана и нежелана от никого.А сега някакъв човек,който дори не е запомнил името ми,се осмелява да ми говори такива неща,без да беше запознат с историята на живота ми.Легнах на леглото в стаята си и заплаках още по-силно.Каква вина имах аз? Каква вина имах за смъртта на родителите ми? Ако можех,бих направила всичко,за да ги върна.Да върна неосъществилите се спомени,да залича сълзите от миналото си,болката в сърцето ми.
-Тя няма родители,Клауд.Те са починали,когато Айлийн е била на пет.-Каза тихо и тъжно Нокт.Очите на русокосия се разшириха в изненада,но веднага след това изражението му доби тъжен вид.Стана му тежко.

:obi4amte: :obi4amte: :obi4amte: :obi4amte: :obi4amte: Супер сии... Пускай още и то ако може в най-скоро време ПЛС! Супер фикчеее

Много е хубаво Давай още...

Много е як фика! Нали ще го продължиш?

яко е

Любов знаеш ми мнението за фиковете ти и изобщо. . Не спирай да го пишеш . Обичам си те много

:bravo: :bravo: THiS WaS GreAt,COOL Sweeet :bravo: :grupa: :angel: :lol!: :^^: :flower:
:angel2: :angel: :wave: :kisss:

следваща глава
извинявам се ако има правописни грешки

Глава 3

Очите на русокосия широко се отвориха,само че изненадате моментално се замени с тъга и вина.Той исъзна,че не трябваше да й говори така.Не беше правилно.Наговори й какви ли не глупости,а си нямаше и ни най-малко представа за миналото й,за живота й.Това,че беше красива не означавше,че е като другите.Вярно,не искаше да се занимава с нея и продължаваше да не иска,но не беше грубиян и безчувствен глупак.Знаеше,че я нарани,а това някак го караше да се чувства зле,да го гризе съвестта за казаните думи.Трябваше да й се извини,но едно извинение нямаше да поправи нещата.Изискваше се много повече.
-Не знаех...-Прошепна той.
-Знам и преди да я беше наскърбил така,трябваше поне да си държиш езика зад зъбите.-Отвърна му Нокт.
-Не ме карай да се чувствам още по-зле!-Предупреди го Клауд и заяви-Ще й се реванширам.В коя стая е?
-105,но не мисля,че сега е уместно да отидеш...
-Да,да.Ще изчакам да се успокои и тогава ще говоря с нея.-Отговори му той и напусна кабинета.
Цял ден прекара в мислене затова как да й се извини.По едно време даже мислеше да й купи цветя,но се отказа. Дори те нямаше да заличат стореното.Да можеше поне да й купи бижу,но по този начин показваше,че я подкупва.Значи и този вариант отпадаше.Тогава какво? Изведнъж идеята му се заформи в съзнанието.Спомни си,че при последната битка Оракула му беше дал свитък,в който бяха написани три вълшебни думички.Щом ги кажеше и си намислеше желание то щеше да се изпълни.Само че имаше право да използва магията един единствен път.Тя бе еднократна.Клауд не си представяше,че ще я изхаби за такова нещо,но сега това му се струваше най-удачно.
Вече се бях поуспокоила.Сълзи продължаваха да мокрят лицето ми,но поне не плачех така сърцераздирателно както предималко.Не бях излизала от стаята си и лежаща,обляна в сълзи,затрупана от спомени посрещнах настъпващата нощ и пълноликия образ на Луната.Двете си казахме едно мълчаливо „Здравей” и се насладихме на мига спокойствие.Незнайно защо Луната винги ме е успокоявала.Караше ме да се чувствам уютно,да се чувствам желлана и обичана.Можех да стоя цяла вечер и да я наблюдавам.Да си говорим мислено и аз да й кажа всичко,което се е насъбрало в душата ми и оскърбило сърцето ми.Единствена тя,от всички беше там,когато имах нужда.Само тя ме изслушваше и разбираше и аз щях да й бъда вечно благодарна.
Изведнъж се чу тихо почукване.Толкова се бях вглабила в мислите си,че се стреснах.Набързо обаче се съвзех и казах:
-Искам да съм сама.Който и да си-не искам да те виждам.
-Мен обаче трябва да ме видиш.-Отвърна ми познат глас.Лунната светлина веднаго освети човека,влязъл в стаята ми и тогава видях лицето му.Беше озни Клауд-виновника за състоянието ми.
-За какво си дошъл? Теб най-малко искам да виждам.
-Дойдох да се извиня.Наистина съжалявам за всичко,което ти казах...
-Да беше помислил преди да говориш.Не приемам извиненията ти.-Отвърнах му сърдито и се обърнах с лице към прозореца.Той направи няколко крчи и седна на леглото до мен.
-Ако искаш ги приемай,ако щеш недей.Само исках да ти кажа „Извинявай” и да те питам нещо,макар и да знам отговора.
-Щом го знаеш,защо ще ме питаш?
-Защото трябва.Ще ми простиш ли Айлийн?
Позамислих се.Каква беше разликата дали ще му простя или не? Всичко пак щеше да си е същото.Въздъхнах тежко.Е,беше ме попитал,не беше ли?
-Добре.Прощавам ти...с голямо нежелание.-Прибавах накрая.Клауд се засмя и каза:
-Интересна си,знаеш ли?
-Така ли?-Попитах го,като същевременно се обърнах към него.
-Да.Различна си.Не си като другите.
-Всеки човек е различен.
-Не.Нямах предвид това.-Отговори ми той и поклати глава.-Има много еднакви хора,но ти си различна.
-Ааа това лошо ли е или е добре...?
-Добре е.Даже много добре.-Засмя се русокосия и аз също се усмихнах.Тогава Клауд извади от джоба на якето си малка кутийка.Очудих се.Какво целеше с това?
-Заповядай.-И ми подаде предмета.Щом го взех,внимателно го отворих и очите ми се разшириха.Вътре беше сложена най-прекрасната сребърна буква „А”,която някога бях виждала.
-Харесва ли ти?
-Да,много!-Отвърнах му развеселена.-От къде я купи?
-Там е работата,не съм я купувал.
-Как тогава...?-Зачудих се.Да не би да е някакъв магьосник и аз да не знам?
-Пожелах си я.По-тончо си я представих и тя се появи в ръцете ми.
-Не се шугаваш,нали?
-Не.
Хм.Още бях в шок,но се стараех да не мисля много много как това нещо се беше озовало в тази кутийка.Поставих подаръка на нощното си шкафче и погледнах към момчето до мен,усмихнла се до уши.
-Е,аз ще тръгвам.Утре трябва да ставам рано,а като се замисля-ти също.-Каза ми той развеселено.
-Оооохх,защо трябваше да ми напомняш?-Попитах с досада.
-И още нещо.Ще ми говориш на ти,когато сме сами.Иначе през останалото време съм г-н Страйф.Разбрахме ли се?
-Да,господине.-Отвърнах му и се засмях.Русокоското затвори вратата и аз легнах на леглото,въздишайки.Е,всичко тепърва започваше.Приготви се,Айлийн,защото няма връщане назад и оттук нататък ще става страшно.

Много е хубаво Давай още

Страхотно

Това наистина е един много ама много интересен фик който тепърва ще се развива (чакам с нетърпение)

ЧАКАМ ОЩЕ !!!!!!

Много е готино! Чакам следващата глава с нетърпение!

Леле ЛЮБОВ страхотно е... Незнам какво да кажа... Давай ощеееееееее :obi4amte: :love: :cvetq:

мн е яко0оо0о0о0о!!! :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!:

Другата ми Любов :obi4amte: Какво става Кога ще пускаш нова глава... Лоша си Не ме измъчвай така, моля те :cvetq: Знаеш, че много си те обичкам, затова не ме мъчи :obi4amte: :obi4amte: :obi4amte: