Кървави сълзи ארור דמעות

Глава 1 В ръцете на съдбата (първа крачка край или начало )


Спомням си как се запознах с нея. Бе преди токова много години. Все още затаявам дъх щом си спомня за невинните й очи. Знам, че звучи банално да казвам как в мига, в които я зърнах всичко в мен се преобърна. Е, не бе точно така. Щялото ми същество бе обикнало едно малко дете, което ме бе дарило с усмивката си. Не бе онази любов, която ме изгаря сега. Спомням си и погледа на баща й. Не каза нищо. Познаваше ме прекалено добре. Той бе една странна личност, но изгуби живота си, за да защити малката си принцеса.
Всичко което бях таил в себе си бе разгадано. Онова невинно същество видя в мен човек, а не чудовище. Не знам какво точно видя в мен. По това време бе на около пет години, а разбра какво чувствам и крия. Първото нещо, което ми каза бе че съм лош. Озадачи ме. Какво можеше да разбира тя?
Света за нея бе толкова просто устроен. Не можеше да направи разлика между добро и лошо. Самата тя късно разбра колко лошо е това да вярваш на хората. Затова накрая ги намрази от дъното на сърцето си, а най-много мразеше себе си. Бих дал всичко, за да не бе страдала толкова, но точно зареди болката, която се научи да понася стана една възхитителна жена.
Искаше да си играе с мен. Никога не успяваше да се разбере с вратниците си. Казваше, че те не са интересни. Тогава не разбирах как всеки изглеждаше потресени щом тя заговореше. Аз не бях изключение. Хората не са устроени така, че да могат показват скритите си страни, а тя виждаше точно това. Под милите думи и жестове виждаше само онова, което крият. За мен страшното бе, че не намираше това за лошо.
Един ден трябваше да престана да я виждам. Това не стана след много време. Чак тогава разбрах, че тя бе станала неизменна част от живота ми.
Не възможно бе да привикнеш към самотата ,когато си бил щастлив, защото някой те е обичал, избавил те е от нея. Тя обичаше всичко, което диша. Както всяко дете. Бях учуден на самия мен колко лесно се бях отказал от своя начин на живот. Ако продължавах да се държа като идиот и не се отдалеча от нея щях да я нараня.
Да захвърля живота си и онова, на което държеше семейството ми. Самия смисъл на думата семейство в моя свят бе силно изопачен. У дома нямаше нищо. Винаги бе така, но никога не отдадох значение на това.
Един ден просто престанах да я виждам..Това бе правилно решение.
Тя живееше само с баща си. Майка й се бе самоубила след като я бе родила. Тази тема бе забранена. Дори аз не разбрах какво точно е станало. Тогава не се заинтересувах. Работех за семейството си.
То бе извън седемте главни рода в У.А.И., но се подчиняваше само на главния род. Баща й бе директор на У.А.И, но се отказа от длъжността и отговорността, а брат му пое задълженията му. Въпреки това продължаваше да работи за организацията и използваше мен като момче за всичко, за да не трябва да пътува. Отначало не бях очарован от това. Имах си достатъчно работа, за да се занимавам с капризите на един стар негодник. Нямах късмета да се измъкна. Той бе човек с огромна власт. С лекота можеше да накара всеки да му се подчини. Не бе жесток човек, но бе изключително подреден и държеше на точността. Респекта, които вдъхваше и темперамента му ужасяваха абсолютно всеки. Неведнъж виждах не само влиятелни бизнесмени, дипломати и държавни глави да са пред нервна криза в очакване да дойде уговорения час за среща. Всеки, които знаеше кои е се страхуваше с основание. Имаше вид на строг и студен човек. Само, че в редките моменти, когато го виждах усмихнат лицето му ставаше приветливо. Бе интересна картина. Понякога се чудех, ако беше на моите години по кой от двама ни щяха да тичат повече жени. Някои неща дори времето не можеше да заличи. Дъщеря му бе негово абсолютно копие. Никога не бях виждал толкова голяма прилика между дете и родител. Формата на очите, устните, стойката и маниерите. Винаги, когато ги сравнявах мислено не можех да открия разлика. Спомням си, когато му казах да си намери нов помощник. Бях развеселил деня му. Само махна с ръка и напуснах кабинета му. Нямаше начин да не забележи, че прекарвах повече време с детето му отколкото с работата ми. Обичах да слушам фантазиите й за света. Имаше огромно въображение. Когато я питах за какво мечтае винаги отговаряше „искам един ден да мога да летя като птиците”. Мина доста време откакто престанах да работя за него. Един ден получих писмо от него. Не бе дълго. Пишеше само, че ме моли да защитя дъщеря му. И, ако успея ми даваше благословията си.Странен човек. Потръпнах. Още същия ден научих, че е убит. При това жестоко. Буквално извършителя бе изтръгнал сърцето му от гърдите. Явно се знаеше кой е, но никои не направи нищо. Аз до последния момент търсих детето му. Но не където трябваше. За което нито съвест, нито сърцето ми прости. Знаех, че е жива просто трябваше да я открия, но не успях. Когато един ден застанах точно пред нея.

Бяха изминали цели дванадесет години. Очите, от които някога не откъсвах поглед сега бяха празни. Черни й все така бездънни, ала в тях някога имаше светлина, която сега липсваше. Косата й бе пораснала. Вързана бе, но дори и така едва се задържаше. Имаше кестеняви буйни къдри. Наистина ли беше тя? Моят ангел сега стоеше пред мен. Нямаше начин да е друга бях сигурен в това, но да я гледам пред мен. Не можах да повярвам. Искаше ми се да я докосна, но това бе забранено. Поех си дълбоко и бавно въздух имах чувството, че до този момент не дишах. Дали щеше да изчезне щом я докоснех? Така както ставаше всеки път, когато мислено си я представях и копнех да я видя в съня си. Стигах до положение, в което можех да я видя стояща до мен.
- Ще си кажеш ли името и защо си тук?
Опомних се щом чух студения й глас. Стоях толкова близо до нея, но в действителност бях много далеч. Прекалено далеч не бях нито приятел, нито враг. В нейните очи бях едно нищо. Човека чието име не знаеше. Не ме помнеше. Усетих как сърцето ми забавя ритъма си. Никога не се замислих какво щеше да стане като я срещна. Тайно се надявах да си е все същия ангел, но този ангел сега бе демон. Детето, което познавах като Рейна сега се казваше Арцу. Безсмъртен демон размахващ огромните си криле. Царувайки над нощта. Знаех много за нея. Всеки знаеше. У.А.И се разделяше на няколко клона. Ръководителката на библиотеката Исая, Арцу. Беше се появила преди по-малко от две години. Веднага бе получила длъжността. Дори не си направих труда да я видя. Обнови цялата система на У.А.И. често чувах секретарката ми да говори за нея. Идиотката бе повече от възхитена..
Началника на Фантом, разбира се аз и още пет или шест човека, които не ме вълнуваха. Всички ние се подчинявахме само на един човек. Йерархията не куцаше никъде. Съвършена машина, в която всеки може да бъде заменен. Това ми напомни причината на моето посещение.
- Джо те вика. – Щастлив ли бях? Не определено бях далеч от това усещане, което правеше дори моето нещастно съществуване поносимо. Не усетих кога точно бе станала. Застана пред мен чакайки нещо? Момент аз трябваше да я заведа до негово величество. Усмихнах се сковано и й отворих вратата. Окей, ако й пукаше поне малко какви ги върша в момента ме мислеше за идиот. Погледа ми се прикова към китките й имаше следи от изгаряния. Изглеждаха сериозни. Притаих дъх искаше ми се да разкъсам нищожеството, което ги бе причинило. Какво и бяха причинили? Къде бях аз тогава?
Не исках да я пущам. Някъде там бе онова невинно създание, което обичах. Нямаше да я оставя просто така, но и аз не знаех какво очаквах.
Заведох я до уговореното място. Така ли щеше да свърши? Тя влезе вътре без да поглежда към мен. Защо очаквах друго? От тук нататък никои нямаше да я нарани. Моят ангел в момента бе с пречупени криле. Знаех добре, че е невъзможна такава сила. Хората по природа бяха крехки същества и колкото по-студени бяха от вън толкова по-раними бяха от вътре. Рейна в сега се разпадаше. Почуках на вратата.
- Ще преча ли? – Влезнах в кабинета. Добре, сега само трябва да остана, но възможността да ме изритат като улично псе бе над деветдесет и пет процента грубо пресметнато. Какво друго можех да направя? Не исках дори за миг да я изпусна от поглед, а да я оставя в ръцете на това чудовище бе немислимо.
- Не, разбира се.
Онзи проклет кучи син си стоеше в кабинета и управляваше всички. Самите му методи ме отвращаваха. Не можах да се стърпя и я погледнах. Само за кратко, но явно се смути от интереса ми. Джо ме покани и седнах. Досадно.
-Ще направиш каквото ти казвам! Без възражения!
Боже, пропуснах интересната част. Тя стана и излезе. Не успях да направя нещо. Ама разбира се защо иначе ще ми позволи да остана. Отново бях закъснял.
-Чао – не бях заинтересован от него. Онова усещане, което почувствах като я видях. Това вече го нямаше. Болеше. Всяка дума на онова противно същество ме прояждаше. Изтървах я от поглед, а когато отидох в кабинета й вече я нямаше. Не бе правилно да го наричал кабинет. Мястото бе пригодено за живеене, а нейното място бе в библиотеката. За времето, в което работех за У.А.И. само веднъж бях влизал там. Е, не точно достъп до там имаха само всички онези книжни плъхове. Точно за три минути хеликоптера ми се приземи на покрива и за още толкова получих онова, за което бях там. На какви ли мъки подлагаше горките хора? Аз имах още работа и всичките ми шансове да я видя оставаха за утре.
Стоях и гледах часовника. Трябваше да се съсредоточа, а не можех. Пронизващата болка не ме оставяше. Въздух трябваше ми въздух. Качих се на покрива. В проклетата сграда нямаше нито една тераса.
Навън духаше студен вятър. Нормално бе стоях на покрива на петдесет етажна сграда. В мрака видях силует на човек. Кой можеше да е? Беше ми любопитно и се приближих.
- Махай се!
Този глас бе нейния. Изтръпнах. Какво правеше там? Косата и бе пусната и вятъра я взимаше в ръцете си и я рошеше. Сигурен бях че искаше да скочи. Не сега когато точно я бях открил след толкова години.

Предполага се тази глава да не ви избожда очите, но все пак не обещавам нищо.
Цялата история е леко претупана. Нататък ще се изясни цялата ситоация.

Глава 2


Уплаших се. От години не бях изпитвал това. Начина по, които цялото ти същество бива оковано от слабостта и отчаянието. Нямаше да се под дам. Не сега, когато бях толкова близо. Направих няколко стъпки към нея. Виждах гърба й и косите й разнесени от вятъра.
-Рейна! – За пръв път изричах името й. Сърцето ми се сви на топка. Винаги си мислех, че ще мога да я оставя. Да лети свободно на крилете си, но нямах сила за това. Продължавах да вървя бавно към нея. Нямаше да я пусна. Обърна се с лице към мен, но не мръдна от ръба. Какво трябваше да направи? Личеше, че е страдала много, но бе продължила да се бори. Протегнах ръка. – Ела при мен, моля те. – Имах само надежда да повярва на думите на един непознат. – Ще направя каквото поискаш. – Видях я да потрепва. Дълбоко в мен бе запалена клечка кибрит. Слабия й огън озари с надежда си всичко в мен. Усмихнах й се плахо. Знаех, че ако се наложи мога да я махна от там, но това не ме правеше спокоен. Винаги можеше да направи друга глупост и по-лошо можеше да ме намрази.
- Има нещо, което можеш да направиш.
- Какво? – Отговорих на мига. Направих още една крачка. – Моля те, махни се от там.– Продължих да настоявам. Бях се вкопчил в надеждата да, че съм достигнал нещо в нея с думите си.
- Остави ме и не говори нито пък ме моли!
Спрях да дишам. След минута се осъзнах. Стоях вкаменен пред нея. Имах ли право да стоя пред нея? Разума ми бе замъглен. Не можех да чуя гласа му. Можех да чуя само виковете на сърцето ми, което не се вълнуваше от това дали имах право на нещо. Искрата пламнала в мен бе загасена от бурята причинена от думите й.
- Няма. – Какво друго можех да кажа? Видях я как пада назад. Стана токова бързо. Усетих капки дъжд да се стичат по лицето ми или не. Това бяха моите сълзи. Стоях наведен на долу и я държах за ръката. Като видях как пада тялото ми реагира само. Веднъж ми стига повече нямаше да я пусна. Издърпах я. Имах чувството, че държа труп. Бе толкова лека сякаш бе само от кости. Държах я в прегръдките си с треперещи ръце.
- Аз няма да те пусна не зависимо какво казваш. Веднъж вече те изгубих втори път няма да го допусна. – Не бях сигурен дали изричам думите си на глас или само се въртят в главата ми. Усетих как стиска ризата ми. Не знаех как да го прие. Добре ли беше?
-Не искам да стоя повече тук.
Не успя да спре сълзите си веднага щом проговори те надделяха над гордостта и. Само кимнах. Щях да я заведа някъде на далеч. Ако тя го искаше щеше да го получи. Чувствах, че мога всичко стига да е за нея.

Държеше чашата със студена вода в ръцете си. Понякога едната и ръка нервно потрепваше. Стоеше спокойно наблюдавайки ръцете си. Исках да я питам толкова много неща, но сега нищо не ме вълнуваше. Не бе казала нито дума, а толкова исках да чуя нежния и глас. Онзи, с които ми говореше преди, когато ми вярваше. Махнах чашата от ръцете й и ги задържах в своите. Гледах я в очите. Осъзнах, че не исках да и говоря. Желанието ми бе друго. Само да я държа в ръцете си. Да се убедя, че е истина, а не фантазия.
- Защо?
Погледа й се промени вече гледаше в мен, а не през мен. Не разбирах какво точно ме пита. Явно и тя го разбра. Нямаше значение въпроса важното бе, че бях по-близо до Рейна, а не до образа, които разиграваше.
- Какво искаш? Хората не се държат така без причина?
Трудно разбрах защо ме пита това. Без съмнение бе страдала с години. Кои я бе наранил? Болката, която чувствах, защото знаех добре колко ужасен може да е истинския свят бе породена от нея. Не знаех през какво е преминала. Страхувах се да я питам, ако я наранях с безразсъдството си. Бях нищожество. Знаех го много по-добре от всеки друг, но нея щях да защитя. Винаги щях да съм на нейна страна, защото не исках да виждам отново сълзите и.
- Защото само ти ме караш да чувствам нещо. Преди да те срещна бях забравил какво е да си човек. Знам, че не помниш, но аз те познавам. – Вълнувах се да казвам на глас всичко това. Знаех, че ще разбере, че не я лъжа. Въпроса дали щеше да ми повярва бе друг. Бе изгубила вярата си в света затова се бе променила толкова.
- И на колко си бил? Не изглеждаш много по-голям от мен.
Разбирах подозренията и. Всяка истина имаше втора страна, но нямаше как да повярва на моята.
- Чувала ли си на Нова раса. Това е програма създадена през Втората световна война. Бил е един от основните проекти на У.А.И. по това време. Правели са генетични изменения.
- Вечната армия. Проекта е провал, както и идеята за безсмъртие.
- Не е ли странно, че в Исая няма нищо за това. Проекта бе провал, защото не откриха точна формула, а така наречените концлагерите бяха лаборатории. – Виждах ужаса и съжалението в очите и. Не ме изненада все пак над шест милиона бяха умрели. Нямаше смисъл да казвам, че имаше изключения. Макар бройката на успешните опити да бе нищожна все пак имаше. Това сигурно трябваше да напомни за тъжни спомени, но бе толкова отдавна, че губеше значението си. Хората се превръщаха в сенки. – Когато У.А.И. се отказа от проекта спря и подкрепата си, Германия си отиде.
- Млъкни. Не желая да чувам повече.
Прегърна ме. Усещах сълзите и по врата ми. Не исках да виждам сълзите и. Този път аз бяг причина за тях. Това бе непростимо единственото нещо, което би ме направило по-жалък щеше да е, ако я излъжа. Колко ли я бяха лъгали? Трябваше да съм щастлив, че ме спря по средата на историята. Другата част от историята бе по-мрачна. Сега ме вълнуваше повече какво я бе накарал да направи Джо. Истината бе, че разбирах защо бе избрала смъртта пред това да не изпълни заповед. Едва ли бе забравила този проблем.
- Рейна.
Тя се надигна и застанахме очи в очи. Сега стоях пред момичето от преди. Виждах същите очи, които ме допускаха до себе си. Толкова исках да я видя весела. Сигурно отдавна бе забравила как да се усмихва и смее. Никои нямаше да я докосне повече. Загледах се отново в китките и. Като се замисля и друг път бях виждал такова нещо. Мислех, че от векове не се прилага. Защо ли се учудвах? Слагали са се железни гривни, които почват да се нагряват. Правело се е с дни докато не се изтръгнат признания. Нито можеш да умреш, нито да изгубиш съзнание. Само, че когато нервите по ръцете се прогорят повече не те болят. Настръхвам при мисълта за това. Очите ми издадоха мислите. Преглътнах тъжко.
- Не се подчиних на заповед.
Не направи знак, че това я притеснява. Беше и все едно виждах го . Странното е, че бе жива. Началник на отдел да не се подчини това неведнъж е водело до смърт. Избърсах с ръце мокрото и лице. Да разбереш, че милиони хора са били използвани като опитни мишки, а после са били убити безмилостно щом са станали непотребни или по време на опити . Само зареди нечия амбиция. Разбираше това ужасно дело много добре. Вече бе наредила пъзела. Истината винаги бе грозна. Затова обикновените хора, които ходят всеки ден на работа не я знаеха. Нямаше да я понесат.
- Аз ще се оправя с Джо, а ти просто остани тук колкото искаш. - Онова копеле не ми бе проблем. Този пост се бе заемал от далеч по-големи психопати. Да тръгнеш да въртиш номера на брат му вече бе проблем. Гении от неговата класа не се срещаше често. Преди доста често си спомнях за него. Не по скоро за онзи, които го уби.
- Но това е…
Сложих ръка върху устните и. В този момент бях щастлив, че се притеснява за мен. Дори сега, когато бе получила слава по-голяма от тази на лидера на Фантом, които ми напомня на лудите учени от филмите Оставаше невинна колкото новородено. По нейните ръце нямаше кръв и никога не трябваше да има. Би я съсипало да усеща всяка нощ кръвта по ръцете си ,очите и виковете на онези, чиито лица вече не помни. Рейна ме правеше човек. Способен да изпитва болка и любов. Запълваше празнотата вътре в мен. Превръщаше ме в нещо повече от безмилостна кукла, която живее по принуда.
- Тихо. – Откраднах си една целувка. Нежния и допир бе нещо, което никога няма да забравя. Кожата и бе студена като нощта през зимата. Заигра се с кичур от косата ми. Притиснах я по-близо до себе си. Беше ме страх, че това е сън, които ще свърши щом се събудя. Тръпките, които ме полазваха от първата целувка получена от любимата, ако не броя клетата ми майка нямаше друга жена, която да съм докосвал толкова нежно. Не исках друга. Не можех да сравня никоя друга с нея. Прокара ръце по врата ми. Допира и бе като лед върху гореща рана. Отдръпна се от мен само ръцете и стояха още върху мен. Притаих дъх. Нещо в мен се притесни. Всичко наред ли бе?
- Недей да правиш така повече, моля те.

Стоях до леглото, на което спеше Рейна. Гледах как слънцето я докосва с топлите си лъчи. Дразнещо, е че непрекъснато мислех за нея. Красиви жени имаше много и тя бе една от тях. Не бе идеална имаше както и плюсове така и минуси. По нея имаше много белези повечето бяха заличени, но следите от тях все още се виждаха под кожата и. Възхищавах се на характера и. Както стоях близо до нея винаги бях запленен от обаянието и. Може би, не бе най-красивата или най-умната. Сигурно понякога се превръщаше в онези досадни жени стоящи пред огледалото. Можех само да предположа, че това е така. Не я гледах с тези очи. В моите тя бе най-прекрасната и недостижимата, като ангел паднал от небето. Тя не принадлежеше към това време. Рейна бе като цвете лишено от вода и слънце. В този свят нямаше добро сред, което да може да разцъфти. Искаше ми се да ми принадлежи само за кратко, но това бе невъзможно, защото аз бях в ръцете и. Погледнах часовника за пореден път. Трябваше да тръгвам, ако не исках да закъснея. Всъщност изобщо не ми се ходеше. Всяка работа свързана с У.А.И. бе едно голямо главоболие. Особено когато трябваше да се занимавам с Фантом.
Почуках на вратата и влезнах. Не получих приятелско посрещане, но не го и очаквах. Само трима от глутницата бяха там. За добре дошъл три озлобени лица на тези хора им трябва хоби. Досега не бях виждал тази стая. Явно бяха направили промени. Бе мрачно и не знам дали имаше някакви мебели. Със сигурност бе просторна и зле използвана. Защо им бе голяма почти празна стая или може би е било някакъв салон. Подразних се подземните етажи бяха истинско архитектурно произведение. Труда ми отиде на вятъра. Изготвянето ми отне шест седмици, а те го бяха унищожили. Останали бяха само подпорните колони. Мястото бе заприличало на затвор. Идеално пасваше на образа на тези психопати. Не оспорващи заповеди, нямащи причина да живеят, с вродена наклонност за убиване и най-важното лесно заменими. Очите ми привикнаха с тъмнината, но и така не бях очарован.
- И ако това не е Соломон?
Нахално то копеле е Сайик. Мъж на не повече от трийсет и пет години с дълга черна коса и светли кафяви очи. Типове като него трябваше да се затварят в лудница. Като му предложиха работа във Фантом лежеше в строго охраняем затвор на остров Света Лусия. Убил 42 момичета, а след това ги рязал парче по парче. Оставял само главите им. Окачвал си ги на стената в дома си като сувенири. Накрая се предал само, за да докаже, че властите са безполезни. Не бе от елита на Фантом. Невъздържания му нрав често му докарваше проблеми. Зареди това съдбите ни се преплетоха. Семейството ми ръководи научния отдел и по-точно аз. Разработките на отдела отдавна бяха надхвърлили сегашното развитие на света. За жалост хората винаги използват новата технология, за да се избиват. Затова си играеха с нанотехнологии, компютри и ядрени оръжия, но само с позволение. Имплантираха му всякакви играчки, за да може лесно да спре с работата си, когато се увлече. Обичаше да вижда как хората страда и разбира се потенциала му се изчерпва с физическите наранявания. Усмихнах им се най-надменно. От тези тримата само на Кей не му се прииска да ме убие. Момче не по-голямо от Рейна. Имаше светло руса коса и сиви очи. Тялото му бе слабо и жилаво. Също имаше две обици на лявото ухо, които привличаха внимание. Роден само, за да служи във Фантом. Ако другите двама пораждаха в мен отвращение, то той пробуждаше само съжаление. Сигурно можеше да бъде свястно хлапе, ако не бе отраснал в подземията на организацията. Машина за убиване както всички останали тук. Нямаше слаби страни, но и не бе чак толкова силен, за да бъде някаква заплаха. Боря бе последната час от триото. Руснак със синя кръв и фотографска памет. Привлекателен мъж на около 40 години. С кестенява коса и сини очи. Убил годеницата си в пристъп на ярост. Харесвало му мириса и вкуса на кръвта. Целия е покрит с белези. Започнал да се реже след като убил семейството си и половината прислуга. Джо го взел под крилото си като в замяна получил всички богатства на семейството му. Фантом се състоеше от петдесет и седем човека. Лишени от чувства имащи само работата си и отлични бойни умения. Всички носеха тъмно сини униформи. Разделяха се на няколко категории и се различаваха по броя на звездите върху нашивките.
-Моля, последвайте ни
Обади се Кей като примерно кученце изпълняваше команди. Тръгнах след Кей и Боря, а Сайик вървеше след мен. Бе пълно със слабо осветени тунели. Супер затвора се оказа лабиринт. Каква оригинална идея. Вървяхме около двайсет минути и пред мен изникна една масивна дървена врата стигаща чак до тавана. Да не го бе видял в някои филм на ужасите. Представям си сюжета. Бях огорчен. Онзи идиот бе съсипал труда ми. Бе далеч по-удобно и практично. Просто исках да приключа по-бързо и да се върна при Рейна. Всичко тук бе противно и пропито с мириса на кръв.
-Здравей!
Стиснах ръката на противния плъх. Искаше ми се да съм в тъмните коридори, където нямаше да мога да го виждам. Това противно подобие на човек какво искаше? Странно, но бях притеснен. Нещо не бе наред.
-Оуен, радвам се да те видя. – Усмихнах му се и пуснах ръката му. Мъж на 37 години. С кестенява коса и черни очи. Винаги носеше очила имаше също добре подържано тяло .От единия край на челото му до врата му имаше белег. Това бе новост. Трябваше да изкажа благодарност на художника. Аз нямах смелост да му припомня къде му е мястото. Не обичах проблемите. – Жалко е че си правил промени. – Отново му се усмихнах. Боже, лазех му нервите, но какво да се прави. – С какво мога да ти помогна? – Трябваше да разкарам самодоволната ми усмивка, но не исках. Гледах го как се намръщи. Ако ми пукаше поне малко в момента щях да съм уплашен. Най после измисли какво да направи и ми се усмихна. Когато се усмихнеха повечето хора лицата им ставаха по-дружелюбни и красиви, но Оуен бе от изключенията. При него бе точно обратното изглеждаше… Всъщност не знам. Нямам определение за нещо толкова противно. Може би някога е бил красив, преди да се превърне в детегледачка на изроди. Не че бях по-добър, но за разлика от тях не исках такъв живот, а те се бяха отказали от себе си. Не разбирам защо си го причиняваха? Просто като направиш една грешка и я последват още много си оплетен целия в лъжи и накрая се осъзнаваш и продължаваш, защото е прекалено късно, за да върнеш нещата. Пропадаш и безцелното съществуване ти изглежда като затвор без изход. Точно от тази празнота ме спаси Рейна. Дори нощта изглеждаше по-светла, когато тя бе наблизо. Може би не всички тук бяха лоши, но аз нямаше как да знам това. Струваха ми се еднотипни. Държаха ги само за да оправят кашите не предателя. За щастие това не ставаше често.
- Мислех, че новия интериор ще ти хареса.
Все още стоях усмихнат. Сигурно се чудеше дали изобщо съм го чул. Е, искаше ми се да не го бях чул. Чакай малко. Вратата преди бе зад мен, а сега стои пред мен. Не, стои зад бюрото, което е срещу мен. Погледа ми се завъртя няколко пъти из стаята. Това не ми харесва. Какво ставаше? Дали бяха две врати или стаята се движеше. Прекалено невъзпитано бе да се въртя из стаята. Едва ли щеше да предложи да седнем, но като се замисля нямах причина да се застоявам. Искаше ми се само да се махна от тук. Слънцето ми липсваше.
- Искам да те помоля да създадеш специален проект.
Трябваше да се махна от това място. Изнервях се. Имах чувството, че губех здравия си разум. Какво търсех тук? Исках да се върна при Рейна. Да това бе чудесна идея. Дали бе добре? Не ми искаше да я оставям така, но незавишеше от мен.
- Чудесно, но нека го обсъдим някои друг път – щеше ли да мине номера. Не! Това по-добре да не го бях казвал. Притеснението ми се засилваше. Оуен не бе глупак и това нямаше да приключи добре. Усещах го, той бе побъркан, а аз се бях там където той е бог имащ пълни правомощия. Сигурно се мислеше за по-велик от Господ.
- Ще направиш за мен армия! Обикновените хора не са особено полезни.
Значи до тук бяхме с милото отношение и игричките. Да създам неуязвима армия за него. Нищо чудно после да тръгне да завладява света. Презирах го. Един нищожен човек да ми заповядва. Животните, които държеше тук не че бяха лоши, но не бяха вечни и имано това го притесняваше. Явно бе забравил, че той също не е безсмъртен. Самолюбието му щеше да го погуби. Хората по-лесно виждаха грешките на другите отколкото своите. Когато си заслепен от образа в огледалото очите ти са замъглени.
-Не. – Бях категоричен в тази ситуация не можех да имам друга позиция. Полудял ли бе? Какво щеше да ме затвори тук докато не променя мнението си или щеше да ме изнудва с нещо. Какво лошо има в нормалния живот? Да имаш работа, жена, деца и куче, което да ти вгорчава живота. – Може ли да си ходя щом вече няма за какво да си говорим. – Усмихвах му се. Имах слаба надежда, че в него има здрав разум. Той се намръщи. Това не ми се стори чак токова зле. Дори ми изглеждаше естествено. Отиде до бюрото си и натисна някакъв бутон или поне така ми се стори. Той се настани удобно на стола си, а аз продължих да стоя прав. Леко се завъртях, за да проверя вратата зад мен. Изчисленията ми бяха точни липсваше. Защо сме се движили? Почука се и вратата зад Оуен се отвори. Анет влезе най-спокойно и зачака заедно с мен. Тя бе от елита на Фантом и за разлика от повечето тук не бе обикновен убиец. Силата и бе в отровите. Не обичаше кръвта и се занимаваше се с почти всичко тук. Докато Оуен се чудеше какъв гениален план да измисли. Тя бе млада и пълна с енергия. Имаше дълга руса коса и сини очи също бе висока и слаба. Печелеше всички битки само с един ход. Искаше ми се някои друг да бе дошъл. Кой ме бе накарал да идвам тук? Обикновено при плъховете не идваха посетители. Те излизаха на светло, но силно се съмнявах, че някои от тях скоро е виждал слънцето. Не можех да направя друго освен да се подчиня. Това бе най-разумното. Не се намирах в реалния свят, а в изкривена фантазия на Оуен.
- Анет, заведи го някоя от килиите и се погрижи за него! Надявам се нямаш нищо против да си помислиш какво ще правиш.
Колко е спокоен. За жалост имах благоразумието да не правя нищо. Стана ми смешно, но не ми бе позволено да се подигравам. Тръгнах към Анет. Трябваше да постоя малко тук. Ако погледна нещата реално Джо не знаеше. Само трябваше да почакам докато забележат липсата ми и кучия син да види как си играят големите. Ако знаеше за армията от машини и го одобряваше той щеше да се разпорежда, а не тази отрепка.
- Доскоро. – Не ми се вярваше престоя тук да ми се размине леко, но това не бе от значение.

Стоях в леглото и подпирах с ръце главата си. Чух звънеца на входната врата и настоятелно го игнорирах. Главата ме болеше и се чудех дали това наистина е сън. Бях готова да стана и да почна да търся онова дете. Звънеца отново се чу. Чак сега осъзнах, че не съм в моя дом. Онзи човек къде беше? Каза ми толкова неща, а сега го нямаше. Исках да го видя без причина просто имах нужда от това.
- Да, да идвам - извиках въпреки, че знаех, че е абсолютно излишно. Когато отворих пред вратата стоеше момче, може би по-голямо от колкото показваше външността му.
-А, тук не живеели Соломон?
Кой? Спомените ми бавно започнаха да се връщат, но едно особено безпокойство се бе породило. Спомням си за момента, в който ме целуна. Защо го бе направил? Нищо не разбирах. Този тип хора ми бе от най-омразните, защото винаги можеха да направят нещо непредсказуемо.
"-Какво искаш? Хората не се държат така без причина.
-Защото само ти ме караш да чувствам нещо. Преди да те срещна бях забравил какво е да си човек."
Увереността, с която очите му ми говореха бе токова реална, че дори за миг не се усъмних в думите му. Това беше грешно. Как ми се искаше дори за малко това да стане истина, но нямах привилегията да му се доверя. Въпреки, че всичко в мен искаше да го държи близо до себе си, до топлината, която излъчваше.
- А, може ли да ми отговорите?
Съвсем бях забравила момчето. Притворих очи и разтрих с ръка слепоочието си. Името му ми говореше нещо. Соломон бе началник на един от главните отдели, но за пръв път го видях онзи ден. Трябваше да се съвзема имах си достатъчно грижи, за да стоя тук и да се разправям с това хлапе.
- Не са ли те учили, че първо трябва да се представиш? - Той се стъписа, а после отстъпи крачка назад. Доста го бях изплашила. Трябваше да говоря малко по-спокойно, а не с убийствени нотки, но така бях възпитана. Момчето опита да каже нещо, но спря. Вече ми лазеше по нервите. Усмихнах му се опрощаващо. - Хайде представи се! - В кафявите му очи започнаха да изплуват искри на самоувереност. Бодро кимна няколко пъти.
-Норвел, Леонорд Норвел.
Защо се бе вцепенил така? В крайна сметка се бях държала мило, а той още малко щеше да побегне. Нямах намерение да се занимавам с Лео, но нямаше как да изляза в този вид. Направих жест с ръка, за да го поканя и отново се усмихнах. Ако не се държеше като наплашено зайче сигурно щеше да изглежда доста по-мъжествен. Личеше си, че е синче на богаташ. Кожата му бе бледа, а по ръцете му нямаше и белег от тежък труд. Аз не можех да се похваля с подобно нещо. И с просто око се виждаше, че дрехите му са скъпи. Макар да носеше протрити дънки и синя риза. Търпеливо го изчаках да влезе и затворих след него. Отидох в другата стая и с истинско нежелание започнах да се обличам. Лео остана до входната врата. Поне прояви благоразумието да не говори. Можеше ли да знае коя съм? Или бе това, или е едно много наплашено хлапе. Закопчавах последните няколко копчета на ризата ми и чак тогава забелязах бяла рокля грижливо оставена в един ъгъл на стаята. Продължих да се обличам бързо и най-после облякох коженото си яке и бях готова да тръгна. Държах дръжката на вратата, но не исках да изляза просто така. Исках да легна в мекото легло и да се събудя, когато той е тук. Приклекнах до роклята оставена на едно кресло. До него на земята имаше кутия за обувки нямах смелост да я отворя. Докоснах меката коприна с дланта на ръката си. Усещането беше невероятно. Не разбрах как от очите ми се стекоха няколко сълзи. За пръв път някои правеше нещо подобно за мен. Бях щастлива и причините подтикнали го към това не бяха от значение за мен. Инстинктивно стиснах ръката си и измачках дрехата. Това ми бе предостатъчно. Щях да запазя спомена за неговия допир и нежност, както и мекотата на тази рокля. Някъде дълбоко в мен щях да го пазя далеч от всичко. Нямаше да го споделя с никои. Станах и излезнах, ако се бях обърнала още веднъж нямаше да мога да си тръгна.
Щом видях Лео си спомних за учниците наказани до вратата.
- Не знам дали това е неговия дом. - Погледа му бе объркан. Опита да каже нещо, но го прекъснах. - Предполагам че е и не знам къде е, но снощи бе тук. - Отново му се усмихнах имах чувството, че ако не изглеждам възможно най-спокойна и добронамерена момчето ще получи нервна криза. За жалост всичко, което можех да му предложа бе добре престорена усмивка. - Доскоро. - Излезнах и оставих вратата след мен отворена. Това ми изглеждаше достатъчно красноречиво. Трябваше да оправя проблема с директора нe забавно и да забравя за Соломон. Като се замисля той също не се представи. Сините му очи винаги гледаха вътре в мен и без да ми позволяват да си тръгна. Изхода не бе да се самоубия, но да се боря също бе равно на смърт. Решението не ми бе в стила, но трудните времена изискваха да гъвкави действия. Трябваше да говоря незабавно с председателя.
Бе прекалено неразумно да се самопоканя в кабинета му, но и не можех да чакам. С глупави и необмислени решения нямаше да стигна до никъде. Трябваше да има някакъв начин да говоря с него. Седнах на една пейка и просто загледах залеза. Това място бе много красиво и точно затова рядко го посещавах. Имах чувството, че ако се застоя тук прекалено дълго и то ще изчезне. По всяко време можех да открия тихо местенце в Санкт Петербург. Това тук обаче ме бе привлякло повече от всяко друго место, на което съм ходила. Тук никога нямаше прекалено ярка светлина и дори природата бе заглъхнала. За кратко можех да се отделя от мислите си, но този път не можех. Нямах много възможности за среща с Джо, никога не бях изявявала желание да говоря с него и ако сега го направях щеше да разбере, че нещо ме тревожи. Отговора на проблема ми може би водеше до Соломон, като се замисля той връхлетя не само без покана, но и без разрешение. Искаше ми се да разчитам на думите му, че ще оправи всичко, но това бе невъзможно.
Възможностите ми бяха ограничени, а сега вместо да вися тук трябваше да изпълнявам заповедта. По принцип нямах проблем с това да си върша работата, но не исках да толкова невинни да пострадат, а ако не го направех нямаше как да си запазя главата. Не знам точно кога започна да ми пука за мен. Винаги съм се определяла като подобие на човек, което е в тежест на обществото. Прекарах целия си осъзнат живот в това да се доказвам и с времето започнаха да ми викат Арцу, но никога не съм се гордяла с това име. То се превърна в доказателство за празнотата ми.
Не знаех как да изкарам онзи човек от мислите си. От толкова много време не са ме потвърждаваше това, че ме е познавал. Трябваше да тръгвам имах и много друга работа, но можех да си подаря още няколко минути, но мелодията на телефона ми ги отне.