Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
Вход
sexydiva4kaНовородено
Рожден ден : 09.08.1989
Години : 34
Мнения : 4
Дата на рег. : 30.10.2010
Светлина или мрак - кое ще избере драконовото сърце? demonic fic
Нед Окт 31, 2010 1:14 am
Този фик го пишем аз и Death_Angel. Надяваме се да ви хареса.
Глава 1
На високият и голям трон стоеше ТЯ. Жената, чието сърце беше по- студено и от на Ледената кралица; която беше по- безмилостна и от самият дявол. Огнените й коси се бяха разпилели на всички страни и следваха режещият вятър, който нахлуваше от широко отворените врати на залата. Плашещите й и пронизващи, като острието на нож, очи гледаха напред в далечината, а снежно бялото й лице седеше безизразно на нея. Беше си подпряла ръцете отстрани и се наслаждаваше на виковете, носещи се из коридора. Лилит- Кралицата на Демоните, обиваше хората по бавен и мъчителен начин. Поглъщаше душите им и копнееше за още от тази прекрасна за нея гледка. Как се молеха за милост и пощада; как крехките им тела се разкъсваха от прегладнелите й любимци; как си отмъщаваше на човешката раса затова, че бяха отнели скъп за нея човек. Бяха унищожили целият й свят и убили всичко, с което беше израстнала. Сега беше техен ред да изпитат от нейната болка, която беше изчезнала отдавна. Беше се превърнала в омраза към жалкият живот на хората и най- вече копнееше за сила и господство. Никога не беше забравила лицето на баща си, когато го бяха разкъсали и убили; как не се бяха смилили над нея и я бяха оставили да бъде свидетел. От дясната страна на лицето си имаше белег- под формата на дълга черта, която косата й закриваше в повечето случаи, но сега. Сега се виждаше и той й припомняше всичко... Внезапно погледът й се промени и с всяка изминала секунда ставаше по- зловещ и смъртоносен. Клепачите й леко се спуснаха надолу, но не се затвориха напълно, а главата й се наведе към тъмните стъпала, които седяха пред трона.
- Татко!- едва промълви тя. Вдигна ръката си и от пръстите й излезе огромна топка лава и се запъти напред към вратите. Сблъска се в тях и за секунди ги изпепеляваше. Едва сега очите й се затвориха, а омразата в тялото й нарастваше. Щеше да убие всеки човек, който съществуваше. Това беше тяхното наказание- хора, убиващи собствената си раса... След няколко секунди отвори очи и стана. Слезе по стъпалата и когато стигна средата на залата, се спря. Обърна се и вдигна показалецът си. Докосна с дългият си нокът въздуха и моментално пред нея се появи огромен кръг, а около него се движеше лилава енергия на вълни. След това постави същата ръка пред себе си със свити последните си два пръста, а другата я повдигна и разтвори пръстите си, така че да има разстояние между тях. Затвори отново очи и рзтвори леко алените си устни.
- Черни същества от мрака, излезте от пламъците на Ада и се подчинете на всяка заповед на своята господарка.- около нея се завихряха сини вълни и се отправяха към кръгът, който приличаше на огледало. От него излязоха около шест сенки, който едва се виждаха с човешко око, но за Лилит това не беше проблем. За нея те бяха просто пешки в шахматната дъска и с очите си ги виждаше идеално. Те бяха нейните роби, които вършеха всяка една задача. Седяха мирно пред нея и очакваха какво ще им заповяда тя.
- Намерете ми и второто парче от дракона.- каза Лилит с леден глас.- Не се връшайте, докато не го сторите.- тонът й се повишаваше.- Разбрахте ли?- този път извика, а ненависта обземаше дори и сенките и ги притискаше надолу. Поклониха се и изчезнаха. Тя остана на място няколко минути, но след това отвори очи и тръгна към тронът си. Седна върху него и отново с онова непоказващо емоции или трепет, лице се загледа напред. Очакваше пристигането на слугите си и началото на своето отмъщение, за което беше чакала толкова много години. По коридорите не спираха да се чуват крясъците на умиращите хора. Също така с тях се смесваха други викове, но те бяха от веселие. Демоните се забавляваха с телата на заложниците и се хранеха с кръвтта им... Така си минаваше времето, а кралицата чакаше вест. Изведнъж пред нея се появиха две сенки и очите й се стрелнаха към тях. Едва доловима усмивка се изписа на перфектното й ледено лице и стана. Застана пред едината сянка и хвана с ръка главата й. Всички нейни мисли и действия започнаха да навлизат в тялото й. Когато ги прехвърли всичките, махна ръката си и подмина сенките. Излезе от залата и тръгна по коридора. Наметало й се вееше зад нея, а черните й дрехи всяваха страх във всеки. Когато стигна пред една килия, завъртя ключа, който седеше на решетките и ги отвори. Пред Лилит лежаха на земятa десетки мъртви трупа, а от всяка една част от тях се стичаше кръв. Около хората седяха четири демона, които се смееха и викаха със силните си гласове. Тя пристъпи няколко крачки напред, усмихна се широко и заговори с грубият си глас.
- Време е, мои мили синове.- демоните извадиха мечовете си от телата и те изчезнаха на секундата. Лилит и синовете й излязоха и се запътиха към целта, но най- вече към отмъщението на Кралицата на демоните...
Носеше се аромат на люляк от градината ни, така опияняващ и до болка познат- аромат, който никога нямаше да забравя. Беше тиха и спокойна нощ, но кошмарът, който не даваше мира на душата ми, ме събуди. Осъзнавайки, че си бях в така топлият и уютен дом, сякаш голяма част от напрежението се откърти, като тежък камък, претискащ болезнено съзнанието ми. Точно това започна да дава признаци на живот в мен. Наистина съвсем леки, но и това беше нещо след целият този ад, стоварил ми се незнайно от къде и защо. Сън, който може би предупреждаваше за нещо зловещо.
-----------------------------------------------------------------
Бях Обградена от пламъци и души на хора, които изгаряха в него, а небето- черно и раздиращо се от светкавици. Миризмата на изгоряла плът ме задушаваше, кърваво море, което искаше да убие всяка надежда за спасение. Същества и сенки се очертаваха в проблясъците на мълниите и сякаш ме търсеха. Четях в тях желанието да разкъсат парчета от чистата ми и невинна душа. Това смразяваше всички ми сетива... Внезапно силен гръм привлече вниманието ми, а от небесата се спусна лъч светлина- помислих си, че е надежда за свобода. Но уви, не беше така. Когато вдигнах високо глава видях, че падаще дракон надолу. Зловещ и облян в кръв, с разяждаща се плът. Очите му ме търсеха и щом погледите ни се срещнаха, все едно виждах нещо до болка познато. Тогава усетих как сърцата ни се сляха в едно и болката му стана моя. Почувствах как поема запоследно дъх и разбрах, че се ражда някакво зло. Зърнах жена, а може би демон с човешко лице, жадуваща за сила нечовешка, от дълбините на ада. Тя прободе с огнен меч драконовото сърце, но сякаш убиваше и мен. Исках нещо да направя, но какво ли беше то. Самата аз не можех да мръдна и всяка една част от тялото ме болеше. Усещах рани да изяждат съществуването ми. Чувствах как гниех отвътре и всяка една моя клетка умираше, бавно и мъчително. Виждах рани по тялото си, но кръв от тях не течеше. Жената- демон желаеше и търсеше мъст, но това сякаш не й доставяше удоволствие, а искаше още и още. Господарката на мрака не желаеше да вижда дори и капка надежда, нито лъч светлина за спасението ми. Тогава ме видя с очи черни, като смъртта и през кървави сълзи извика. " Хирошима".
----------------------------------------------------------------------------------------------
Събудих се в студена пот и в сълзи обляна. Не можех да затворя очи и нещо вътре в мен усещаше, че нощта щешр да е по- различна от досега. Нощ, която щеше да скове от студ сърцето ми, немощ, която щеше да изпълни животът ми и мощ, която щеше да се заражда от отмъщението. Опитах да се успокоя, но споменът за кошмара се присмиваше в лицето ми. Какво ли беше това чувство на безпомощност в самата мен? Излюзия ли беше това или истина злочеста? Въпросите изкачаха в главата ми, а болката в сърцето не спираше. Разбрах, че нещо скъпо за мен си отиваше. Стиснах юмруци силно и прехапах алените си устни. Бях сигурна, че можех да се справя с това. Бявно легнах в мекото си легло, стиснах възглавницата и през сълзи извиках силно.
- Стига толкова, проклета да си жена- демон.- но викът ми беше заглушен от ужасяващи писъци, молещи за помощ. Стенанията бяха навсякъде около мен, тогава се запитах, дали все още не сънувах. Осъзнах всичко едва, когато чух безпомощния вик на майка си. Вик, който беше възроден от страх и болка, а писъците й се вмъкваха в съзнанието ми. Усещах тревога в сърцето си, но не за самата мен, а за родителите ми. Не можех да понеса смразяващите мисли, които нахлуваха в главата ми и все едно разказваха какво се случваше на долният етаж. Моментално скочих от леглото и изтичах от стаята, която си мислех, че е моята закрила. Засилих се по стъпалата с босите си крачета и се озовах пред стаята на родителите си. Писъците на хората отвън не спираха и смразяваха от ужас кръвтта ми. Имаше само една разлика- вече не чувах гласът на майка си. С трепереща ръка се усмилих да отворя вратата. Пред мен се разкри картина на страх и усъзнах, че съзнанието ми, те първа, щеше да започне да си играе с мен. Огънят унищожаваше всичко, което обичах и виждах сенки да се хранят от телата на родителите ми. Изведнъж смехът на жената- демон се разнесе из стаята и сякаш притискаше въздуха в дробовете ми. О, колко мразех присмехът й. Та, той беше отнел всичко и от безсилие се свлякох на земята. Краката ми трепереха и не ми се подчиняваха, повече не бях господарка на тялото си. Навлезе сила в мен, незнайно от къде и се нахвърлих върху ледената жена. Тогава за първи път чух името й.
- Внимавай, Лилит.- извика един от слугите й. Тя ме хвана със студените си и силни ръце, а аз удрях с юмруци по гърдите й с ненавист и същевременно с безсилие. С едно леко поклащане на ръката си ме изтласка и запрати в стената. Чувствах как всяка една част от тялото ми беше счупена на хиляди парчета. Струйка кръв се разнесе по лицето ми и малки капки западаха по окървавената земя. Тогава демонът с огнените коси, застана пред мен, бавно се наведе и Облиза с език кръвтта, която се стичаше от лицето ми. " Идвам при вас мамо и татко" казах си аз на ум. Но беше спасение, което нямаше да заслужа. Внезапно Лилит залитна към пода, за мое учудване.
- Хванете я!- изсъска със злобен глас дяволът, приличащ на човек. Опитах се да избягам, но не можех, защото всичко ме болеше, а червената ми кръв не усещах във вените си. Картините започнаха да се замъгляват, а клепачите да се затварят. Въздухът в гърдите ми излизаше бързо, а биенето на сърцето ми се заглушаваше. Изгубих съзнание и полетях към мрака. За миг живота ми беше изчезнал, може би бях виновна, затова че бях безсилна. В клетва се зарекох тогава.
- Кръвта ти ще лея в безпощада, моето падение ще бъде след твоето погребение. Дори да трябва да заплатя с моята душа- счупена и болна, на кого му е нужна тя, показваща единствено слабостта да си човек. В очите ти ще гледам, докато не угасне и последният ти пламък, а каменното ти сърце ще е моят трофей. Тогава ще заглуша, мила майчице, виковете ти.
Събудих се, но не смеех да отворя очи след всичко, което бях преживяла. Изведнъж думите на баща ми изникнаха в съзнанието ми. "Скъпа моя Шима, дете мое. Животът е твърде кратък, за да се страхуваш от него. Винаги помни, че ние с майка ти ще сме твоята сила." Отваряйки очи, ужасът ме обзеше и се разпространяваше, като вирус из цялото ми тяло. Бях свидетел на смразяваща гледка. Бях на място, което на никого не пожелавах- стените бяха обляни в кръв, а плъховете се хранеха с разлагащата се плът. Надигнах се със сетни сили, за да избягам от този ад, но когато направих няколко плахи крачки напред, нещо ме върна към стената. Едва тогава забелязах тежките, вплитащи се вериги по ръцете и краката ми. Те се впиваха в китките и глезените ми. Причиняваха режеща болка в тялото ми, може би от стреса не бях я усетила. Свлякох за пореден път треперещото си тяло върху студеният камък, по който имаше следи от засъхнала кръв и зачаках участа, която беше ми предначертала Лилит. Искаше ми се да отправя зов за помощ, но нито знаех къде съм, нито какво щеше да се случи с мен, но сигурна бях, че нямаше кой да отговори на молитвите ми.
Глава 1
На високият и голям трон стоеше ТЯ. Жената, чието сърце беше по- студено и от на Ледената кралица; която беше по- безмилостна и от самият дявол. Огнените й коси се бяха разпилели на всички страни и следваха режещият вятър, който нахлуваше от широко отворените врати на залата. Плашещите й и пронизващи, като острието на нож, очи гледаха напред в далечината, а снежно бялото й лице седеше безизразно на нея. Беше си подпряла ръцете отстрани и се наслаждаваше на виковете, носещи се из коридора. Лилит- Кралицата на Демоните, обиваше хората по бавен и мъчителен начин. Поглъщаше душите им и копнееше за още от тази прекрасна за нея гледка. Как се молеха за милост и пощада; как крехките им тела се разкъсваха от прегладнелите й любимци; как си отмъщаваше на човешката раса затова, че бяха отнели скъп за нея човек. Бяха унищожили целият й свят и убили всичко, с което беше израстнала. Сега беше техен ред да изпитат от нейната болка, която беше изчезнала отдавна. Беше се превърнала в омраза към жалкият живот на хората и най- вече копнееше за сила и господство. Никога не беше забравила лицето на баща си, когато го бяха разкъсали и убили; как не се бяха смилили над нея и я бяха оставили да бъде свидетел. От дясната страна на лицето си имаше белег- под формата на дълга черта, която косата й закриваше в повечето случаи, но сега. Сега се виждаше и той й припомняше всичко... Внезапно погледът й се промени и с всяка изминала секунда ставаше по- зловещ и смъртоносен. Клепачите й леко се спуснаха надолу, но не се затвориха напълно, а главата й се наведе към тъмните стъпала, които седяха пред трона.
- Татко!- едва промълви тя. Вдигна ръката си и от пръстите й излезе огромна топка лава и се запъти напред към вратите. Сблъска се в тях и за секунди ги изпепеляваше. Едва сега очите й се затвориха, а омразата в тялото й нарастваше. Щеше да убие всеки човек, който съществуваше. Това беше тяхното наказание- хора, убиващи собствената си раса... След няколко секунди отвори очи и стана. Слезе по стъпалата и когато стигна средата на залата, се спря. Обърна се и вдигна показалецът си. Докосна с дългият си нокът въздуха и моментално пред нея се появи огромен кръг, а около него се движеше лилава енергия на вълни. След това постави същата ръка пред себе си със свити последните си два пръста, а другата я повдигна и разтвори пръстите си, така че да има разстояние между тях. Затвори отново очи и рзтвори леко алените си устни.
- Черни същества от мрака, излезте от пламъците на Ада и се подчинете на всяка заповед на своята господарка.- около нея се завихряха сини вълни и се отправяха към кръгът, който приличаше на огледало. От него излязоха около шест сенки, който едва се виждаха с човешко око, но за Лилит това не беше проблем. За нея те бяха просто пешки в шахматната дъска и с очите си ги виждаше идеално. Те бяха нейните роби, които вършеха всяка една задача. Седяха мирно пред нея и очакваха какво ще им заповяда тя.
- Намерете ми и второто парче от дракона.- каза Лилит с леден глас.- Не се връшайте, докато не го сторите.- тонът й се повишаваше.- Разбрахте ли?- този път извика, а ненависта обземаше дори и сенките и ги притискаше надолу. Поклониха се и изчезнаха. Тя остана на място няколко минути, но след това отвори очи и тръгна към тронът си. Седна върху него и отново с онова непоказващо емоции или трепет, лице се загледа напред. Очакваше пристигането на слугите си и началото на своето отмъщение, за което беше чакала толкова много години. По коридорите не спираха да се чуват крясъците на умиращите хора. Също така с тях се смесваха други викове, но те бяха от веселие. Демоните се забавляваха с телата на заложниците и се хранеха с кръвтта им... Така си минаваше времето, а кралицата чакаше вест. Изведнъж пред нея се появиха две сенки и очите й се стрелнаха към тях. Едва доловима усмивка се изписа на перфектното й ледено лице и стана. Застана пред едината сянка и хвана с ръка главата й. Всички нейни мисли и действия започнаха да навлизат в тялото й. Когато ги прехвърли всичките, махна ръката си и подмина сенките. Излезе от залата и тръгна по коридора. Наметало й се вееше зад нея, а черните й дрехи всяваха страх във всеки. Когато стигна пред една килия, завъртя ключа, който седеше на решетките и ги отвори. Пред Лилит лежаха на земятa десетки мъртви трупа, а от всяка една част от тях се стичаше кръв. Около хората седяха четири демона, които се смееха и викаха със силните си гласове. Тя пристъпи няколко крачки напред, усмихна се широко и заговори с грубият си глас.
- Време е, мои мили синове.- демоните извадиха мечовете си от телата и те изчезнаха на секундата. Лилит и синовете й излязоха и се запътиха към целта, но най- вече към отмъщението на Кралицата на демоните...
Носеше се аромат на люляк от градината ни, така опияняващ и до болка познат- аромат, който никога нямаше да забравя. Беше тиха и спокойна нощ, но кошмарът, който не даваше мира на душата ми, ме събуди. Осъзнавайки, че си бях в така топлият и уютен дом, сякаш голяма част от напрежението се откърти, като тежък камък, претискащ болезнено съзнанието ми. Точно това започна да дава признаци на живот в мен. Наистина съвсем леки, но и това беше нещо след целият този ад, стоварил ми се незнайно от къде и защо. Сън, който може би предупреждаваше за нещо зловещо.
-----------------------------------------------------------------
Бях Обградена от пламъци и души на хора, които изгаряха в него, а небето- черно и раздиращо се от светкавици. Миризмата на изгоряла плът ме задушаваше, кърваво море, което искаше да убие всяка надежда за спасение. Същества и сенки се очертаваха в проблясъците на мълниите и сякаш ме търсеха. Четях в тях желанието да разкъсат парчета от чистата ми и невинна душа. Това смразяваше всички ми сетива... Внезапно силен гръм привлече вниманието ми, а от небесата се спусна лъч светлина- помислих си, че е надежда за свобода. Но уви, не беше така. Когато вдигнах високо глава видях, че падаще дракон надолу. Зловещ и облян в кръв, с разяждаща се плът. Очите му ме търсеха и щом погледите ни се срещнаха, все едно виждах нещо до болка познато. Тогава усетих как сърцата ни се сляха в едно и болката му стана моя. Почувствах как поема запоследно дъх и разбрах, че се ражда някакво зло. Зърнах жена, а може би демон с човешко лице, жадуваща за сила нечовешка, от дълбините на ада. Тя прободе с огнен меч драконовото сърце, но сякаш убиваше и мен. Исках нещо да направя, но какво ли беше то. Самата аз не можех да мръдна и всяка една част от тялото ме болеше. Усещах рани да изяждат съществуването ми. Чувствах как гниех отвътре и всяка една моя клетка умираше, бавно и мъчително. Виждах рани по тялото си, но кръв от тях не течеше. Жената- демон желаеше и търсеше мъст, но това сякаш не й доставяше удоволствие, а искаше още и още. Господарката на мрака не желаеше да вижда дори и капка надежда, нито лъч светлина за спасението ми. Тогава ме видя с очи черни, като смъртта и през кървави сълзи извика. " Хирошима".
----------------------------------------------------------------------------------------------
Събудих се в студена пот и в сълзи обляна. Не можех да затворя очи и нещо вътре в мен усещаше, че нощта щешр да е по- различна от досега. Нощ, която щеше да скове от студ сърцето ми, немощ, която щеше да изпълни животът ми и мощ, която щеше да се заражда от отмъщението. Опитах да се успокоя, но споменът за кошмара се присмиваше в лицето ми. Какво ли беше това чувство на безпомощност в самата мен? Излюзия ли беше това или истина злочеста? Въпросите изкачаха в главата ми, а болката в сърцето не спираше. Разбрах, че нещо скъпо за мен си отиваше. Стиснах юмруци силно и прехапах алените си устни. Бях сигурна, че можех да се справя с това. Бявно легнах в мекото си легло, стиснах възглавницата и през сълзи извиках силно.
- Стига толкова, проклета да си жена- демон.- но викът ми беше заглушен от ужасяващи писъци, молещи за помощ. Стенанията бяха навсякъде около мен, тогава се запитах, дали все още не сънувах. Осъзнах всичко едва, когато чух безпомощния вик на майка си. Вик, който беше възроден от страх и болка, а писъците й се вмъкваха в съзнанието ми. Усещах тревога в сърцето си, но не за самата мен, а за родителите ми. Не можех да понеса смразяващите мисли, които нахлуваха в главата ми и все едно разказваха какво се случваше на долният етаж. Моментално скочих от леглото и изтичах от стаята, която си мислех, че е моята закрила. Засилих се по стъпалата с босите си крачета и се озовах пред стаята на родителите си. Писъците на хората отвън не спираха и смразяваха от ужас кръвтта ми. Имаше само една разлика- вече не чувах гласът на майка си. С трепереща ръка се усмилих да отворя вратата. Пред мен се разкри картина на страх и усъзнах, че съзнанието ми, те първа, щеше да започне да си играе с мен. Огънят унищожаваше всичко, което обичах и виждах сенки да се хранят от телата на родителите ми. Изведнъж смехът на жената- демон се разнесе из стаята и сякаш притискаше въздуха в дробовете ми. О, колко мразех присмехът й. Та, той беше отнел всичко и от безсилие се свлякох на земята. Краката ми трепереха и не ми се подчиняваха, повече не бях господарка на тялото си. Навлезе сила в мен, незнайно от къде и се нахвърлих върху ледената жена. Тогава за първи път чух името й.
- Внимавай, Лилит.- извика един от слугите й. Тя ме хвана със студените си и силни ръце, а аз удрях с юмруци по гърдите й с ненавист и същевременно с безсилие. С едно леко поклащане на ръката си ме изтласка и запрати в стената. Чувствах как всяка една част от тялото ми беше счупена на хиляди парчета. Струйка кръв се разнесе по лицето ми и малки капки западаха по окървавената земя. Тогава демонът с огнените коси, застана пред мен, бавно се наведе и Облиза с език кръвтта, която се стичаше от лицето ми. " Идвам при вас мамо и татко" казах си аз на ум. Но беше спасение, което нямаше да заслужа. Внезапно Лилит залитна към пода, за мое учудване.
- Хванете я!- изсъска със злобен глас дяволът, приличащ на човек. Опитах се да избягам, но не можех, защото всичко ме болеше, а червената ми кръв не усещах във вените си. Картините започнаха да се замъгляват, а клепачите да се затварят. Въздухът в гърдите ми излизаше бързо, а биенето на сърцето ми се заглушаваше. Изгубих съзнание и полетях към мрака. За миг живота ми беше изчезнал, може би бях виновна, затова че бях безсилна. В клетва се зарекох тогава.
- Кръвта ти ще лея в безпощада, моето падение ще бъде след твоето погребение. Дори да трябва да заплатя с моята душа- счупена и болна, на кого му е нужна тя, показваща единствено слабостта да си човек. В очите ти ще гледам, докато не угасне и последният ти пламък, а каменното ти сърце ще е моят трофей. Тогава ще заглуша, мила майчице, виковете ти.
Събудих се, но не смеех да отворя очи след всичко, което бях преживяла. Изведнъж думите на баща ми изникнаха в съзнанието ми. "Скъпа моя Шима, дете мое. Животът е твърде кратък, за да се страхуваш от него. Винаги помни, че ние с майка ти ще сме твоята сила." Отваряйки очи, ужасът ме обзеше и се разпространяваше, като вирус из цялото ми тяло. Бях свидетел на смразяваща гледка. Бях на място, което на никого не пожелавах- стените бяха обляни в кръв, а плъховете се хранеха с разлагащата се плът. Надигнах се със сетни сили, за да избягам от този ад, но когато направих няколко плахи крачки напред, нещо ме върна към стената. Едва тогава забелязах тежките, вплитащи се вериги по ръцете и краката ми. Те се впиваха в китките и глезените ми. Причиняваха режеща болка в тялото ми, може би от стреса не бях я усетила. Свлякох за пореден път треперещото си тяло върху студеният камък, по който имаше следи от засъхнала кръв и зачаках участа, която беше ми предначертала Лилит. Искаше ми се да отправя зов за помощ, но нито знаех къде съм, нито какво щеше да се случи с мен, но сигурна бях, че нямаше кой да отговори на молитвите ми.
Death_AngelМодератор на раздел "Фикчета"
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009
Re: Светлина или мрак - кое ще избере драконовото сърце? demonic fic
Нед Окт 31, 2010 1:17 am
- Death_AngelМодератор на раздел "Фикчета"
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009
Re: Светлина или мрак - кое ще избере драконовото сърце? demonic fic
Нед Окт 31, 2010 11:15 am
Това е новото интро на фикчето 
- Death_AngelМодератор на раздел "Фикчета"
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009
Re: Светлина или мрак - кое ще избере драконовото сърце? demonic fic
Чет Ное 11, 2010 3:48 pm
Ето, че пускам и втора глава 
Надявам се да ви хареса
Стисках очи през цялото това време, за да забравя поне за миг отвратителната гледка. Това ми помагаше да си представя един по различен свят, който бе изпълнен само с любимите за мен хора- моето семейство. Място, на което мъките изчезваха, болките притихваха, раните се затваряха и разни твари не се опитваха да се хранят от тялото ми. Тишината се нарушаваше от някой, който искаше да дойде при мен. Звукът на ръждясалата ключалка при отключването й, ми напомняше за всички онези писъци от миналото, които не ме оставяха намира. Скърцането на старата врата приличаше на вой от диви побеснели кучета. Посещенията бяха от един и същи човек с ангелско лице- на име Данте, носеше някаква храна, ако изобщо можеше да се нарече такава. Единствено заради него отварях очи, за да го зърна, но неможех да разбера защо и какво ме караше да го правя. Може би беше единственото същество, което възприемах и не ме плашеше до смърт. С кърваво червена коса, която стърчеше навсякаде и същевремено на никаде, се опитваше безуспешно да скрие лицето му. Това лице, което винаги подчертаваше внасящия респект и мистериозност, която исках да разгадая. На бялата му кожа се отчартаваха наранените и раздрани устни, който бяха смръщени надолу, дори когато се опитвах леко да му се усмихна, неговото изражение не се променяше. От очите му всеки път ме побиваха тръпки, виждах в тях горещи пламъци и някой, който се нуждаеше от мен, нещо ме свързваше с него, но незнаех какво. Обичах да го наблюдавам. Когато погледите ни се засичаха за пореден път, не разбирах неговата нервост, все едно не одобряваше нещо, но очите му издаваха неговата човешка същност. Това посещение нямаше да е като предишните, защото щеше да почне новият ми живот. Данте се доближи до мен, а зениците му се разшириха, сграбчи веригите ми и с лек натиск ги строши. Освободи наранемите ми китки и глезини. Хвана ме през кръстта и ме понесе на ръце, защото бях прекалено слаба и немощна, за да се движа, но явно Лилит ме искаше такава, за да не й създавам проблеми. Докато бях силно претисната до него, преминавахме около огромния брой килий и през заплетените коридори, приличащи на лабиринт в главата ми изкачаха безброй въпроси. Дали той ме спасяваше или ме водеше към моята гибел? Усещах, че съм спокойна, защото бях готова на всичко и не се страхувах от предстоящото. Стигнахме до големи порти изцапани с кръв, а на тях бяха изрисувани старинни йероглифи. Данте за миг не помръдваше, дишането му се очестяваше и сякаш не искаше да влизаме вътре. Когато прочети йероглифите, вратите се отвориха, а пред мен се разкри невиждана до тогава гледака. Огромна зала пълна с невини деца на моята възраст (7-8 годишни), кланеха се и се молеха за милост на моят смъртен враг- Лилит. От двете й страни стояха нейните синове-демони- Сатоши, Бенет и Сейто, хранещи се от труповете на неодобрените деца от Кралицата на демоните. Отстрани, чакащи за душите им сенки се биеха, коя първа да започне с пиршеството. Тогава разбрах участа си, само не знаех с какво бях заслужила всичките тези мъки. Данте ме водеше към съдбата ми, той загуби човешката си форма и изведнъж се появи демоничния му облик, който непознавах. Огледах се в очите му, за да открия нещо познато, но тогава видях: обградена скала от лава, а Данте в демоничната си форма беше застанал срещу моят дракон, вцепиних се от това което виждах. Свирепостта на дракона показваше изписаната мощ на крилата му и вливащата се сила в него; ноктите приличаха на остри и извити ками. Той престъпваше бавно, но уверено, ръзтарсваше земята под краката си, целта му бешечервенокоското. Сърцето ми прескачаше, като онзи ден, за който си спомнях- кръвожадното убиство извършено от Лилит. Когато застанаха един срещу друг, Данте промълви с тежък глас
- Трябваш ми.- дракона изрева със зловещ рев и продължи към него, а те се сляха в едно цяло. Изплашена от видяното се разбонтувах в прегратките му и тогава за първи път видях лека и зловеща усмивка, изписваща се на лицето му. Той ме стовари пред кралицата, като силно стискаше ръцете ми, защото знаеше какво исках да направя на майка му. Лилит ме гледаше със смръзяващият си погледа и Чувах онзи смях, който така силно мразех. С изпалнен от наслада глас тя заповяда:
- Подгответе я за обочението й.- това обучение, което щеше да промени живота ми и за което Лилит скъпо щеше да си плати.
Крилатият демон ме задърпа към останалите деца и когато стигнахме, ме пусна. Очите ми започнаха да обикалят наоколо, а устните ми бяха леко разтворени в изненада. Защо Лилит беше довела всички тях? Объркването обхващаше тялото ми и незнаех какво да мисля или правя. Неизвестното притискаше гърдите ми и възпираше въздухът да излезе навън. Щом бяхме доведени на това място сигурно означаваше, че Дяволът под форма на жена имаше някакви планове за нас... Мислите ми бяха прекъснати от зловещият й и груб смях. От този смях, който караше кръвтта да бушува във вените им и да желая смъртта й... Тя започна да се приближава към нас, а огнено червеният демон извика.
- Коленичайте пред новата си кралица, нищожества!- момичетата и момчетата около мен захлипаха, легнаха на земята и започнаха да се кланят на жестоката, като смъртта жена. Единствено аз бях права и нямаше да й се кланя. Никога! Тя беше отнела животът и родителите ми, всички радостни моменти и усмивката от лицето ми беше изчезнала от онази нощ. Докато лежах безпомощна в килията, в която ме бяха затворили тези чудовища, виждах навсякъде окървавените лица на майка ми и баща ми. Как лежаха на пода, а тези четири демона се хранеха с плътта им. Писъците на хората от кланът ехтяха в главата ми и не ми даваха мира. Не можех да спя, защото кошмарите се бяха променили. Вече не сънувах онзи дракон, който ми даваше поне някаква надежда, а хора, които убиваха собствените си семейства. В очите им имаше омраза, дори желание за смърт и кръв. От тези сънища винаги отварях с викове очите си. Оглеждах се и виждах плъховете, които се бяха превърнали в мои приятели... Отново мислите ми бяха прекъснати от мощен удар, който ме изтласка напред и паднах на земята. Силното ехтене се разнесе из залата и черепите на хора, които бяха закачени, като трофеи се разтресоха и задрънчаха зловещо. Викът, който бе излязал от мен се сблъска със изгнилите скелети, които служеха, като забаление на самата кралица. Студеният камък смразяваше тялото ми и усещах режещите болки изпод кожата си. Чувствах как костите ми се трошаха бавно, а арогантният смях на двама от синовете на Лилит се запечатваха в съзнанието ми. Те се забавляваха на болката в мен и това късаше тънките нишки на нервите ми. Със сетни сили се подпрях на ожулените си ръце и бавно започнах да се изправям. Нямаше да им позволя да правят с мен, каквото поискат. Щях да се браня и да остана жива, за да отмъстя за родителите си. Чувството на омраза и отмъщение ставаше все по- голямо в мен, а очите ми излъчваха непоколебимост. Тогава за пореден път усетих в плътта си изгаряща болка и се стоварих на черният под. Лилит беше поставила крак върху грабнакът ми и ме притискаше надолу. Силите ми за секунди изчезваха, а болезнените пробождания караха да изгубвам контол над тялото си. Не можех да направя нищо и нямах шанс да й се противопоставям. Присмехът й многократно вледеняваше мускулите ми и не можех да мръдна.
- Твърда си и непоколебима.- вдигнах поглед към бледото й лице и зениците ми се разшириха. Тя се смееше и ме унижаваше, както никога не бях досега. Пъклените й очи се вглеждаха в моите и всяваха страх в мен. Сама не разбирах какво беше това чувство, което сякаш навлизаше през кожата ми и караше доброто същество в мен да се променя. Злобата извираше от нея и беше отправена към пода, където лежах и не мърдах.
- това ми харесва. Ще бъдеш перфектната убийца на хора.- изстреля зловещо думите си, а аз не можех да повярвам.
- У.. Убийца на хора.- едва промълвих, а очите ми трептяха от шокът, който ме обгръщаше бързо. Какво за бога, говореше тя? Да убивам хора? Собствената си раса? Това беше невъзможно... В никакъв случай нямаше да го позволя...
- Няма!- беше единственото, което можех да кажа, защото удар отстрани ме срази и силен вик отново се разнесе из огромната зала. Децата седяха далеч от нас и трепереха. Виждаха ужасът в очите ми и ако не се подчиняваха на заповедите на тази жена щяха да понесат същото. Само едно момиче седеше на място, а сълзите й падаха по камъкът...
- Дори си и нагла! Би трябвало да ти е станало ясно, че си просто едно чупливо човешко същество и лесно можеш да умреш.- измся се тя.- За мен не представлява никакъв проблем още сега да те елиминирам.- очите й не спираха да ме гледат и се опитваха да изтрият последната ми капка инат и неподчинение, но тя грешеше. Нямаше толкова лесно да се предам. Бях дала клетва, която на всяка цена щях да изпълня.
- Няма да умра лесно, демоничен звяр.- изсъсках с последни сили, а лицето й придоби сериозност. Може би бях я засегнала или подразнила, но това нямаше значение, защото някакво чувство в тялото ме накара да възвърна увереност в себе си.
- Добре тогава, нека видим какво можеш, простовати човеко.- извика със силният си глас тя и махна кракът си от мен. Пристъпи няколко крачки назад, а аз се изправих. Данте седеше зад мен и се беше приготвил да атакува при даден знак от майка му. Останалите трима седяха в страни и наблюдаваха. Лицето на единият от тях беше някак различно, той не се смееше и не се забавляваше, а двете му ръце бяха сключени пред гърдите му. Очите на сивокосият демон потрепнаха и сякаш нещо го притесняваше. Какво ли можеше да притеснява един демон?
Тогава Лилит погледна към синовете си и заповяда с все така безизразното си лице.
- Дайте й оръжие.- чернокосият дявол вдигна ръка. Моментално пред мен се яви меч и падна в краката ми. Ококорих очи и не вярвах на видяното. Меч? Какво се правеше с него? Никога досега не бях хващала оръжие, камо ли да се бия с чудовище, като Лилит...
- Вдигни го.- извика Сатоши и вдигна своят меч от земята. Показваше ми какво точно трябваше да направя. Наведох се, хванах дръжката на оръжието и го надигнах. Изправих се, но в следващият момент се смразих още повече. Мечът започна да се изпепелява и чувствах парещият огън по ръката си. На секундата пуснах дръжката, а на земята остана само пепел. Усмивките по лицата на демоните веднага изчезнаха, а Лилит стоеше на място и беше изненадана. Не разбираше какво става, защото тези мечове бяха предназначени и използвани от демоните от Ада. Единствено мощна сила можеше да ги унищожи по този начин... Тогава кралицата на черните същества вдигна ръка нагоре и започна да казва думи, които приличаха на заклинанието, което Данте беше произнесъл преди.
- Огньове от пъкъла, вие, които разрушавате всичко по пътя си. Появете се и унищожете врагът ми.- над ръката й започна да се заформя лилава топка, която събираше енергия от всичко, което беше в залата. От синовете й излизаха различни по цвят вихри и се смесваха с кръглата магия. Когато топката стана нечовешко голяма, тя бавно свали ръката си надолу и изпрати магията към мен. Тялото на Сейто се стегна и вдигна ръка напред...
Не знаех какво да правя... За първи път виждах нещо подобно, а мускулите ми не реагирваха на командите ми. Дали щях да живея или щях да се събера отново с обичаните от мен родители? Какво щеше да стане с мен? Каква ли участ ми беше предначертала съдбата и жената с огнените коси...?
следва продължение....
Надявам се да ви хареса Стисках очи през цялото това време, за да забравя поне за миг отвратителната гледка. Това ми помагаше да си представя един по различен свят, който бе изпълнен само с любимите за мен хора- моето семейство. Място, на което мъките изчезваха, болките притихваха, раните се затваряха и разни твари не се опитваха да се хранят от тялото ми. Тишината се нарушаваше от някой, който искаше да дойде при мен. Звукът на ръждясалата ключалка при отключването й, ми напомняше за всички онези писъци от миналото, които не ме оставяха намира. Скърцането на старата врата приличаше на вой от диви побеснели кучета. Посещенията бяха от един и същи човек с ангелско лице- на име Данте, носеше някаква храна, ако изобщо можеше да се нарече такава. Единствено заради него отварях очи, за да го зърна, но неможех да разбера защо и какво ме караше да го правя. Може би беше единственото същество, което възприемах и не ме плашеше до смърт. С кърваво червена коса, която стърчеше навсякаде и същевремено на никаде, се опитваше безуспешно да скрие лицето му. Това лице, което винаги подчертаваше внасящия респект и мистериозност, която исках да разгадая. На бялата му кожа се отчартаваха наранените и раздрани устни, който бяха смръщени надолу, дори когато се опитвах леко да му се усмихна, неговото изражение не се променяше. От очите му всеки път ме побиваха тръпки, виждах в тях горещи пламъци и някой, който се нуждаеше от мен, нещо ме свързваше с него, но незнаех какво. Обичах да го наблюдавам. Когато погледите ни се засичаха за пореден път, не разбирах неговата нервост, все едно не одобряваше нещо, но очите му издаваха неговата човешка същност. Това посещение нямаше да е като предишните, защото щеше да почне новият ми живот. Данте се доближи до мен, а зениците му се разшириха, сграбчи веригите ми и с лек натиск ги строши. Освободи наранемите ми китки и глезини. Хвана ме през кръстта и ме понесе на ръце, защото бях прекалено слаба и немощна, за да се движа, но явно Лилит ме искаше такава, за да не й създавам проблеми. Докато бях силно претисната до него, преминавахме около огромния брой килий и през заплетените коридори, приличащи на лабиринт в главата ми изкачаха безброй въпроси. Дали той ме спасяваше или ме водеше към моята гибел? Усещах, че съм спокойна, защото бях готова на всичко и не се страхувах от предстоящото. Стигнахме до големи порти изцапани с кръв, а на тях бяха изрисувани старинни йероглифи. Данте за миг не помръдваше, дишането му се очестяваше и сякаш не искаше да влизаме вътре. Когато прочети йероглифите, вратите се отвориха, а пред мен се разкри невиждана до тогава гледака. Огромна зала пълна с невини деца на моята възраст (7-8 годишни), кланеха се и се молеха за милост на моят смъртен враг- Лилит. От двете й страни стояха нейните синове-демони- Сатоши, Бенет и Сейто, хранещи се от труповете на неодобрените деца от Кралицата на демоните. Отстрани, чакащи за душите им сенки се биеха, коя първа да започне с пиршеството. Тогава разбрах участа си, само не знаех с какво бях заслужила всичките тези мъки. Данте ме водеше към съдбата ми, той загуби човешката си форма и изведнъж се появи демоничния му облик, който непознавах. Огледах се в очите му, за да открия нещо познато, но тогава видях: обградена скала от лава, а Данте в демоничната си форма беше застанал срещу моят дракон, вцепиних се от това което виждах. Свирепостта на дракона показваше изписаната мощ на крилата му и вливащата се сила в него; ноктите приличаха на остри и извити ками. Той престъпваше бавно, но уверено, ръзтарсваше земята под краката си, целта му бешечервенокоското. Сърцето ми прескачаше, като онзи ден, за който си спомнях- кръвожадното убиство извършено от Лилит. Когато застанаха един срещу друг, Данте промълви с тежък глас
- Трябваш ми.- дракона изрева със зловещ рев и продължи към него, а те се сляха в едно цяло. Изплашена от видяното се разбонтувах в прегратките му и тогава за първи път видях лека и зловеща усмивка, изписваща се на лицето му. Той ме стовари пред кралицата, като силно стискаше ръцете ми, защото знаеше какво исках да направя на майка му. Лилит ме гледаше със смръзяващият си погледа и Чувах онзи смях, който така силно мразех. С изпалнен от наслада глас тя заповяда:
- Подгответе я за обочението й.- това обучение, което щеше да промени живота ми и за което Лилит скъпо щеше да си плати.
Крилатият демон ме задърпа към останалите деца и когато стигнахме, ме пусна. Очите ми започнаха да обикалят наоколо, а устните ми бяха леко разтворени в изненада. Защо Лилит беше довела всички тях? Объркването обхващаше тялото ми и незнаех какво да мисля или правя. Неизвестното притискаше гърдите ми и възпираше въздухът да излезе навън. Щом бяхме доведени на това място сигурно означаваше, че Дяволът под форма на жена имаше някакви планове за нас... Мислите ми бяха прекъснати от зловещият й и груб смях. От този смях, който караше кръвтта да бушува във вените им и да желая смъртта й... Тя започна да се приближава към нас, а огнено червеният демон извика.
- Коленичайте пред новата си кралица, нищожества!- момичетата и момчетата около мен захлипаха, легнаха на земята и започнаха да се кланят на жестоката, като смъртта жена. Единствено аз бях права и нямаше да й се кланя. Никога! Тя беше отнела животът и родителите ми, всички радостни моменти и усмивката от лицето ми беше изчезнала от онази нощ. Докато лежах безпомощна в килията, в която ме бяха затворили тези чудовища, виждах навсякъде окървавените лица на майка ми и баща ми. Как лежаха на пода, а тези четири демона се хранеха с плътта им. Писъците на хората от кланът ехтяха в главата ми и не ми даваха мира. Не можех да спя, защото кошмарите се бяха променили. Вече не сънувах онзи дракон, който ми даваше поне някаква надежда, а хора, които убиваха собствените си семейства. В очите им имаше омраза, дори желание за смърт и кръв. От тези сънища винаги отварях с викове очите си. Оглеждах се и виждах плъховете, които се бяха превърнали в мои приятели... Отново мислите ми бяха прекъснати от мощен удар, който ме изтласка напред и паднах на земята. Силното ехтене се разнесе из залата и черепите на хора, които бяха закачени, като трофеи се разтресоха и задрънчаха зловещо. Викът, който бе излязал от мен се сблъска със изгнилите скелети, които служеха, като забаление на самата кралица. Студеният камък смразяваше тялото ми и усещах режещите болки изпод кожата си. Чувствах как костите ми се трошаха бавно, а арогантният смях на двама от синовете на Лилит се запечатваха в съзнанието ми. Те се забавляваха на болката в мен и това късаше тънките нишки на нервите ми. Със сетни сили се подпрях на ожулените си ръце и бавно започнах да се изправям. Нямаше да им позволя да правят с мен, каквото поискат. Щях да се браня и да остана жива, за да отмъстя за родителите си. Чувството на омраза и отмъщение ставаше все по- голямо в мен, а очите ми излъчваха непоколебимост. Тогава за пореден път усетих в плътта си изгаряща болка и се стоварих на черният под. Лилит беше поставила крак върху грабнакът ми и ме притискаше надолу. Силите ми за секунди изчезваха, а болезнените пробождания караха да изгубвам контол над тялото си. Не можех да направя нищо и нямах шанс да й се противопоставям. Присмехът й многократно вледеняваше мускулите ми и не можех да мръдна.
- Твърда си и непоколебима.- вдигнах поглед към бледото й лице и зениците ми се разшириха. Тя се смееше и ме унижаваше, както никога не бях досега. Пъклените й очи се вглеждаха в моите и всяваха страх в мен. Сама не разбирах какво беше това чувство, което сякаш навлизаше през кожата ми и караше доброто същество в мен да се променя. Злобата извираше от нея и беше отправена към пода, където лежах и не мърдах.
- това ми харесва. Ще бъдеш перфектната убийца на хора.- изстреля зловещо думите си, а аз не можех да повярвам.
- У.. Убийца на хора.- едва промълвих, а очите ми трептяха от шокът, който ме обгръщаше бързо. Какво за бога, говореше тя? Да убивам хора? Собствената си раса? Това беше невъзможно... В никакъв случай нямаше да го позволя...
- Няма!- беше единственото, което можех да кажа, защото удар отстрани ме срази и силен вик отново се разнесе из огромната зала. Децата седяха далеч от нас и трепереха. Виждаха ужасът в очите ми и ако не се подчиняваха на заповедите на тази жена щяха да понесат същото. Само едно момиче седеше на място, а сълзите й падаха по камъкът...
- Дори си и нагла! Би трябвало да ти е станало ясно, че си просто едно чупливо човешко същество и лесно можеш да умреш.- измся се тя.- За мен не представлява никакъв проблем още сега да те елиминирам.- очите й не спираха да ме гледат и се опитваха да изтрият последната ми капка инат и неподчинение, но тя грешеше. Нямаше толкова лесно да се предам. Бях дала клетва, която на всяка цена щях да изпълня.
- Няма да умра лесно, демоничен звяр.- изсъсках с последни сили, а лицето й придоби сериозност. Може би бях я засегнала или подразнила, но това нямаше значение, защото някакво чувство в тялото ме накара да възвърна увереност в себе си.
- Добре тогава, нека видим какво можеш, простовати човеко.- извика със силният си глас тя и махна кракът си от мен. Пристъпи няколко крачки назад, а аз се изправих. Данте седеше зад мен и се беше приготвил да атакува при даден знак от майка му. Останалите трима седяха в страни и наблюдаваха. Лицето на единият от тях беше някак различно, той не се смееше и не се забавляваше, а двете му ръце бяха сключени пред гърдите му. Очите на сивокосият демон потрепнаха и сякаш нещо го притесняваше. Какво ли можеше да притеснява един демон?
Тогава Лилит погледна към синовете си и заповяда с все така безизразното си лице.
- Дайте й оръжие.- чернокосият дявол вдигна ръка. Моментално пред мен се яви меч и падна в краката ми. Ококорих очи и не вярвах на видяното. Меч? Какво се правеше с него? Никога досега не бях хващала оръжие, камо ли да се бия с чудовище, като Лилит...
- Вдигни го.- извика Сатоши и вдигна своят меч от земята. Показваше ми какво точно трябваше да направя. Наведох се, хванах дръжката на оръжието и го надигнах. Изправих се, но в следващият момент се смразих още повече. Мечът започна да се изпепелява и чувствах парещият огън по ръката си. На секундата пуснах дръжката, а на земята остана само пепел. Усмивките по лицата на демоните веднага изчезнаха, а Лилит стоеше на място и беше изненадана. Не разбираше какво става, защото тези мечове бяха предназначени и използвани от демоните от Ада. Единствено мощна сила можеше да ги унищожи по този начин... Тогава кралицата на черните същества вдигна ръка нагоре и започна да казва думи, които приличаха на заклинанието, което Данте беше произнесъл преди.
- Огньове от пъкъла, вие, които разрушавате всичко по пътя си. Появете се и унищожете врагът ми.- над ръката й започна да се заформя лилава топка, която събираше енергия от всичко, което беше в залата. От синовете й излизаха различни по цвят вихри и се смесваха с кръглата магия. Когато топката стана нечовешко голяма, тя бавно свали ръката си надолу и изпрати магията към мен. Тялото на Сейто се стегна и вдигна ръка напред...
Не знаех какво да правя... За първи път виждах нещо подобно, а мускулите ми не реагирваха на командите ми. Дали щях да живея или щях да се събера отново с обичаните от мен родители? Какво щеше да стане с мен? Каква ли участ ми беше предначертала съдбата и жената с огнените коси...?
следва продължение....
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|