Проект.

Здравейте,
на всички творци в сайта. Имам една проект, който с малко помощ мисля, че може да стане. Така идеята е : аз вече имам започнат фик на дадена тема не много започнат, но имам колко 4000 символа, който никога няма да за върша сама, това ми е пределно ясно, но, тък като всички тук сте изключително талантливи ще ви помоля за помощ - прочетете започнатото и измислете как точно трябва да бъде продължен фика - напишете основтото действие или пък любими моменти, неща който смятате, че задължително трябва да се случат с героите или пък съвсем ново герои. Напишете гледната точка на любимия си герой или пък историята на някой второстепенен и така малко по малко ще изградим една обща творба. Напишете забвни случки или точно определини моменти. Ако има заинтересовани да ми пишат на лично ще ви пратя каквото съм написала досега, което също може да бъде променено. Е. как ви се струва?

Така аз пускам каквото съм написала досега.



1. Нов дом, нова работа и още куп изненади

Отворих вратата на новият си апартамент и сритах един от последните кашони вътре, защото ръцете ми бяха заети от любимата ми палма. О, мил дом! Поне в следващите няколко години. Е, това е номер... три в листа ми. / 1. Да завърша више./ 2. Да завърша втората си магистратура. / 3. Да се изнеса от вкъщи. Сега остава само да си намеря работа и ще съм напълно самостоятелна... Мисля, че се справям добре за сега. Така, де на двадесет и една и вече официално живееща сама. Браво, Хатаке Рин! Поздравих се на ум и мярнах отражението си в огледалото. Оф, този тъп кичур, който винаги ми е пред очите.
- О. Боже. Мой. – Гласът на Хюга Кай, мой много близък приятел и съотборник прозвуча зад мен и ме спаси от часовете, който щях да прекарам за да се възмущавам от косата си. И ако не бях обградена всички тези кашони щях да му се метна на врата. – КАКВА Е ТАЗИ ДУПКА?!?! - Поправка, да скоча и да го удуша много мъчително... Добре, че съм наследила от мама онази нейна брутална сила, заедно с чорлавата, това е от тати, розовата коса и зелените очи като бонус. – Сериозно, Хатаке! Не можа ли да си намериш нещо по- добро?
- По- добро се равнява на по- скъпо. А, и не аз съм тази, която още живее при родителите си. – Изръмжах му в отговор. Кай въздъхана отчаяно и запрескача кашоните с лекота озовавайки се до мен.
- Съжалявам, Рин, просто баща ми е отвратителен. – Целуна ме по бузата и взе палмата, после се оттегли към кухнята. – Не иска да разбере, че АНБУ не са за мен. – Подвикна от там. Започнах психически да се подготвям за една от лекциите на Кай „Искам да стана дизайнер, но баща ми е против...” Много дълги отчайващи лекции, докарващи ме на прага на нервна криза. Затворих вратата, теглих на половината си неща една майна и отидох при Другарчето си от детските години... Е, лекцията почна, придружена от чаша горещо черно кафе. Мислите ми се оттеглиха в онова кътче при вътрешната Рин, с която обсъждах дизайна на апартамента си. О, как добре звучи! За портокола кимах на вече заучените места за да не обидя Кай. Обичах го, бяхме израснали заедно. С него бях на първата си тренировка, първата мисия, първата безсънна нощ, напиване, цигара, секс/ не един с друг, естествено/ и още куп други първи неща, кое от кое по- срамни... Знаех, че момчето срещу мен има безгранична сила, но няма волята да я приложи срещу баща си и просто да му каже, че така – с късата модна прическа, цветните лещи и изискани дрехи, който не стават за мисии - му е добре, че е щастлив така. Но и аз да бях едва ли щях да се опълча така своеволно на Неджи Хюга. На мен никога не ми се е налагало да се опълчвам на родителите си по простата причина, че майка ми / Сакура Харуно, на външен вид почти съм й одрала кожата, освен в косата ми, която прилича на гнездо в ремонт, където ясно си личи, кой ми е баща/ е много разбрана, а татко / Какаши Хатаке/ е много либерален що се отнася за възпитанието ми, но опре ли до мисии. Е, само ще кажа, че няколко декара от горите около Коноха изчезнаха през пубертета ми. Обичам си ги и двамата и знам, че винаги ще ме подкрепят.
- Yo, people!!! How are you today? – А, ето го и вторият ми убавец, с който сме карали Коноха да лудне. Целунах Сантай по бузата и оставих вече празните чаши в мивката. – Хей, тук, чесно казано е уютно... – Заяви червенокосият ми приятел.
- Точно, така. – Възкликнах радостна. – Кажи го на Кай!
- Кай, тук е уютно. – Сан седна в любимият ми фотьойл и се зае да проверярява обявите за работа във вестника. Трудно е да не се привържеш към Сан, той е мил, жертвоготовен и мисли за другите повече от колкото мисли за себе си, да не говорим, че е старшно секси – алена коса, зелени очи очертани от тъмни сенки и тяло на гръцко божество, но като всяко друго перфектно на външен вид нещо и той си има дефект – Страх от обвързване или по- скоро Липса на добри момичета, с който да се обвърже. най– дългата му връзка е месец и половина, за което не го виня мацката беше психопат... Буквално.
- Рин- Рин, - Подвикна ми Сан, ползвайки детския ми прякор - Какво ще кажеш за това? „ Търсим личен асистент с креативно мислене, свободно време и здрави нерви. Пола и възраста нямат значение. Добро заплащане и много пътувания. Телефон за връзка... Дрън – Дрън – дрън... А, Рин - Рин, какво ще кажеш? – Той ме погледна като кученце, а аз започнах да увъртам.
- Не знам, Сантай, мисля първо да се установя, да си оправя апартамента, а после да търса работа...
- Апартамента?!?! – Кай се показа от кухнята. – Това ще отнеме години, момиче. – Все вестника от Сан/ по- скоро го изтръгна, но.../ - Дай си телефона.
- Моля? – Кай е полудял. Напълно! – Няма!
- Ох, добре. – Шизофреничния ми приятел забърка по джобовете и извади мобилния си. Набра номера от обявата и ми подаде телефона.
- НЕ! – Всичко се случва прекалено бързо... Чувах сигнала за свободно, а кестенявото момче пред мен ме поглесна предизвикателно.
- Ало? – Женски глас просвуча от онази адска машинка наречена телефон. – Ало?
- Сега или никога. – Кай продължаваше да ме гледа предизвикателно. Започнах да хапя долната си устна и да пропам с краче.
- Мразя те. – Погледнах го на кръв и взех телефона от ръката му. – Добър ден, Хатаке Рин се обажда във връзка с обявата за работа, която сте пуснали в „Коноха прес”. – Момчетата се приближиха от двете ми страни и залепиха уши за телефона.
- Добър ден, госпожице Хатаке. Надявам се ще ни разберете мястото за работа е доста добре платено, но на нас ни трябва човек с наистина здрави нерви и хладно кръвно държание. – Жената от другата страна звучеше отчаяна.
- Служила съм в АНБУ осем години. Мисля, че ще се справя с задълженията на личия асистент дори на Луцифер. – Засмях се леко. Задължителната подвотовка за всеки мъж е една година в АНБУ, на жените не е позволено да влизат в организацията. Е, аз за да направя напук на татко не само влязох, но и останах осем години. Инат...
- Тогава бихте ли дошла на интервю днес в три следобед. – Жената звучеше по- малко отчаяна. – Донесето биографията си и късмета си.
Засмях се.
- Със сигурност. Благодаря ви. Довиждане. – Затворих телефона като в транс и го подадох на Кай. Седнах в креслото си, по- скоро просто се пльоснах в него, така, че краката ми висяха на подлакътника.
- Ооо, Рин- Рин, си намери работа!!! – Сантай заподскача и се хвърли върху мен. Започнах да охкам под огромното му туловище. Понякога мисля, че не може да изглежда толкова слаб и същевременно да тежи толкова.
- Ох, ох, ох ,ох!!! Сантай! Прасе такова, стани от мен!!! – Заявих през стенаия и кикот. – Хей, къде изчезна Кай?!? – Огледах се притеснително, когато главата му се подаде от кашона с дрехите ми. – Какво, по дяволите правиш?
- Миличка, нима мислиш да отидеш на интервю за серизона работа по този начин??? – Кай плъзна очи по шарената ми тениска, накъсани дънки и различните ми чорапи.
- Какво ми е?!?! – Почти извиках.

2. Луцифер в действие

Светофара пред мен светна червено и аз използвах паузата за да си подъпна чорапите и да си запаля цигара. Бях нервна – ок? Така де, изчезнах от вкъщи, по- скоро бях изритана за точно двадесет и седем мъчителни минути, в който бях преобличана и гримирана поне седем пъти! АД!!! И имам само още седем минути за да стигна навреме в бъдещия си офис. Дано, дано, дано!!! Тялото ми се огъна напред под натиска на седалката, а колана се взяза в рамото ми. АНДУ режима на мозика ми се включи моментално.
Факт първи – Току- що някой ме блъсна.
Факт втори – Удърът беше заден – Възможни последици за прелестната ми колица – вероятно никакви.
Факт трети – Не съм пострадала.
Факт четвърти – Мамка му, просто излязох от колата и се подготвих да сритам нечиий задник.
- Тъпи жени!!! Кой, по дяволите, им дава книжките?!? – Чух зад себе си.
- Ехо! Миличък! Ти си този, който ме блъсна!!! – Махнах на мъжа пред себе си. Той ме огледа от глава до пети и кимна сякаш сега всичко му се изясни. – Не смейте да ми кимате!!! Току- що за малко да съсипете кола за половин милион долара!!!
- А, ти съсипа една за три, но както виждаш не се оплаквам, че унищожи единствената стойностна жена в живота ми. Тъпа шматка! – Последното определено не искаше да го чувам.- Милата ми колица.
- Добре, чух достатъчно от липсата ви на възпитание. На моята кола й няма нищо и... – Погледнах часовника си. – Вече закъснавам. – Усмихнах му се възможно най- сладникаво, махнах му и весело изчуруликах. – Довиждане.
Вече в колата си осъзнах, че току-що ме е блъснал най- желания ерген в цялата страна и възможно най- голямия задник. Странно е, как тези две качества почти вина ги вървят едно с друго. Няма значение, нали хамъра ми е наред... Така, спокойствието е виш добродетел. Паркирах пред Учиха – корпорейшън. За последно си дръпнах чорапите, прокарах пръсти през косата си и... Двайсет и четири каратова усмивка и Пазете се Учиха защото Рин- Рин идва!!!

Влязох в лъскавата сграда. Оооо, леле майко!!! Стъкло и Метал – Красота... Огледаждах се като малко момиченце в магазин за бонбони... Голам магазин за бонбони. Тук е като лувъра, по дяволите!!!
- Ъм, с какво мога да ви помогна? – Платинено руса жена на средна възраст се обърна към мен с нещо като полу усмивка.
- Оу! Да, здравейте аз съм Хатаке Рин и съм тук за интервюто за лична асистентка. – Здрависах се с жената, която започна да ме оглежда от горе до долу с много жален вид.
- Вижте, госпожице Хатаке, може ли да ви наричам Рин? – Кимнах машинално. – Рин, прекалено сте млада за мястото, не че попринцип тук не постъпват млади момичета, всъщност само такива постъпват, който остават максимум година, защото работата предлага много възможности и пресипват със Самару, - Прошепна тихичко тя- но след това. Мисля, че няма да се чувствате на място тук. – Жената положи ръката си върху моята. – Вие сте бохем, няма да ви хареса тук.
- Нел, искам договорите със Суна, кафе и да вземеш костюмите ми от химическото. – Учиха Самару, ергена, който блъснах на идване в компанията. Висок и мускулест – същински Аполон и не само в тяло, но и в лице. Много хора казват, че той е пълно копие на баща си, но имал характер Казанова, точно като майка си.
- Самару!!! Не съм ти асистентка, имам си друга работа! – Възрази платинено русата Нел.
- И тя е да ми намериш асистенстка, ти правиш ли го? Не. Тогава се заемай със задачите. – Чух го да казва от асансьора.
- Секунда! – Огледах се аз онемала. – За него ли щях да работа?
Нел кимна, а аз се здрависах с нея и й пожелах приятен ден. След което се обърнах и изхвърчах към изхода. Никакъв шанс да работя с човек като него!!!
- Ей, малката! – Чух я да подвикава след мен. Обърнах се инстинктивно. – Наета си! Ела да ти разясня нещата. - Моля?!?! Как така изведнъж Нел си смени мнението за мен. Закрачих бързо с нея към асансьорите. – Работата ти е проста на думи. Ти си сянката на Самару, всяка негова прищявка е твоя команда. Месечната заплата е 5300 долара кеш, без допълнителните. – Вече ме спечелиха... Това са адски мноооого пари, по дяволите!!! Ще мога да си платя годишния наем с една заплата! - От фирмата ти отпускат – Продължи Нел. – Жилище, етажа над този на Самару. – А, дори няма да ми се налага да плащам наем!!! Юпиии!!! – Кола, и телефон. – Стигнахме до голяма метална врата. – Това е кабинета му. – После посочи една по- малка двукрила стъклена врата, точно до металната. – Това е твоя кабинет. - Май е това. Ето ти графика на Сам за следващия месец, Блекберито ти, не ходи никъде без него! Наистина никъде! Ключовете от новата ти кола. – Нел ми подаваше нещата едно през друго. – Засега това. Оу, да не забравя, той пие кафето си чисто, това е талончето за химическото и му прати документите по факса. – Нел ме погледна лошо. – Действай!!!
- А, Нел! – Подвикнах.
- Да, мила?
- Работното ми време? – Попитах.
- Там е уловката, миличка. Самару е Самару 24/7 и се нуждае от сянката си 24/7. – Усмихна ми се тъжно тя.
- Еее, това се очакваше... – Въздъхнах аз когато Нел изчезна в един от асансьорите.
Изведнъж се включи Блекберито ми. Мушнах хендсфито в ухото си и един арогантен глас ми заповяда.
- Кафето и документите. Да не умря?!?! Какво се бавиш толкова?
- Идват. – Изчуруликах точно преди да ми затворят. Мамка му и Афродита!!! Погледнах към бюрото си и купищата документи на него. Мамка му и Афродита!!! Чакай малко, Учиха спомена нещо за Суна. Започнах да ровичкам из папката, на която с големи букви пишеше Суна. Нищо, нула, нейт, ЗЕРО!!! Последните документи бяха от няколко месеца... И сега какво!?! Затропах с крак и си загризах нокътя. ПРОСВЕТЛЕНИЕ!!! Чичо Гаара! Грабнах палтото си и се шмугнах в асансьора включвайки личния се телефон и набирайки бащата на Сантай. 13 етаж, свободно, 12, свободно, 11, свободно, 10...
- Сабако но Гаара на телефона. – Каза строг мъжки глас.
- Чичо Гаара, Рин е. – Отвърнах и изкочих от асансьора. – Мога ли да те помоля да пратиш на Учиха Самару последните документи, който се разискавали.
- Ано? – Попита ме стреснат той, а Блекберито ми започна да звъни.
- Просто ги прати става ли? Ще ти обяснявам после. – Затворих му и вдигнах телефона си.
- Слушам.
- Също така закарай колата ми на поправка и звънни на Патрик да ми докара Астън Мартин- а, трябва да разместиш и обяда за да се срещна с момичето, с което спах във сряда, издири името й. И купи нещо хубаво на майка ми, защото рождения й ден е през зимата. Това е всичко. – Учихата ми затвори.
- МОЛЯ?!?



3. Първи ден в ада
Пратих договорите по факса във предверието и грабнах сакото и чантата си напът за старбъкс и химическото. Телефона ми отново примигна.
- Слушам. – Мушнах хендсфито в ухото си и зачаках в задръстването.
- А, моя милост чака! – И ми затвори! Задника му със задник.
- МРАЗЯ ТЕ!!! - Паркирах колата в разрез с всичките си принципи и изскочих от нея. – Адреса е... – Прочетох до три пъти, запаметих го и се телепортирах направо в старбъкс. Минах пред всички и флиртаджийски се усмихнах на момчето зад щанда. – Добър ден, две големи черни кафета и ако може по- бързо, моля.
Кой би очаквал тази да е заветната реплика към ада? Не и аз...
Точно десет минуто по- късно бях в сградата с кафето и химическото на „шефа” ми. Направо се забих в офиса му. Учиха преглеждаше документи и бори без да ме погледне ме отряза.
- Тук се чука.
Погледнах го накръв.
- Ще го имам предвид следващия път. – Метнах химическото на кожения диван и му подадох кафето.
- Мисля, че е време да започнеш от сега. – Рязък поглед от негова страна. МОЛЯ?!? За кой се мисли този?!? – Излез почукай и тогава влез... – Той не говори сериозно. – Чу ли ме, миличка?
Грабнах химическото и кафето от ръката му излязох, почуках и нахлух.
- Миличка, ако не чуеш „влез” чукането се обезсмисля. – Пак без да вдига поглед „любезно” ми разясни той.

Държа да отбележа, че следващите ми действия са напълно оправдани.

- Защо не си гледаш работата, надут задник такъв?!? – Казах с най- леденият си тон, замерих го с химическото му и си излязох. Нахлух в офиса си и хвърлих най- близкото нещо до мен по стената. – КЕЛЕШЧЕ, МАЛКО, ЗЛОБНО, ДРЕБНО!!!
- За перфоратора ли говориш или за мен? – Чух леден глас зад себе си. Беше ме последвал. Нещастникът ме беше последвал. Вдигнах горделиво глава и пригладих кичурите розова коса, който непослушно бяха изскочили от кока ми. Изсумтях презрително.
- Бъдете убеден, че говорех за вас. Харесвам перфоратора.
Той се засмя за кратко, а после заклати глава.
- Ето ти задачите за днес. – Той ми подаде кафяв плик, взе едно от кафетата на масата и тръгна да излиза изведнъж се обърна към мен и ми подхвърли нещо, АНБУ системите ме заработиха и хванаха нещото, което се оказа връзка с ключове. – Ключовете за апартамента ми, извади си дубликат. Очаквам тази вечер да си се нанесла в новото си жилище, да си запозната с документацията на фирмата една година назад. Това е всичко. Захващай се. – След което си излезе.
- Мамка му! – Хвърлих нещата, който шефа ми ми даде на бюрото си за да си направя списък.

Така...
1. Да закарам колата на поправика.
2. Партик да докара Астън мартина... Кой, по дяволите, е Патрик?!?
3. Мис Сряда? Да разместя обяда с....
Прегледах графика му. Узумаки Йондайме за да се види с Мис Сряда.
4. Да издиря кога е рожденният ден на майка му и да звънна на Кай да й избере нещо бляскаво и все пак консервативно.
5. КОЯ, ПО– ДЯВОЛИТЕ Е МИС СРЯДА?!?
6. Новото жилище.
7. Документацията!!!

Така!!! Първо... Грабнах ключовете от бюрото си... Мамка му и Афродита!!! Започнах усилено търсене на името Патрик в служебният си телефон... Никакъв Патрик не ми се показваше. Излязох като фурия от асансьора сблъсквайки се с Нел. НЕЛ!!!
- Нел! Имаш ли телефона на Патрик? – Попитах отчаяно.
- На бързо набиране ти е. – Каза ми тя намръщено. – Седем.
Йес!!! Най- сетне нещо тук потръгна.
- Мерси! – Извиках й и се затичах към подземния паркинг. Ето я колата. Скочих вътре подкарвайки я към сервиза на брат ми. Карах с поне двадесет километра над ограничението, разминах се с две патрулки, но никой нищо не ми каза. Естествено, кой ли ще спре колата на единственият наследни ка мултимилионера Учиха Саске, а и стъклата са затъмнени. Чесно казано не е толкова зле да си Самару Учиха. Спрях пред сервиза на брат ми, който естествено беше затворен. Днес просто не ми е ден!!! Извадих бележника от чантата си и бързичко му драснах една бележка колко много го обичам и колко услуги ми дължи и как колата ми трябва за утре. После изтичах останалите две преки до ключаря за да си извадя дубликата от ключовете за апартамента на шефа ми и грабнах няколко клюкарски списания от миналата седмица с лика му на кориците им. След като свърших всичко това отново се телепортирах в компанията само и само да ме подгони нацупената Нел.
- Рин!!! Ела да подпишеш договора с компанията, този за жилището и да ти дам номерата и пин кодовете на сметките на Самару. – Започна бързо да ми говори тя. Чакай малко?!? Сметките и пин кодовете на Самару?!? О, да, бейби... Ще се въргалям гола в пари...
- Защо са ми? – Все пак попитах за да мога да имам оправдание, ако шефа ми някога ме завари търкаляща са гола в състоянието му.
- За да му пазаруваш, естествено!!! – Извика ми учудена Нел, а моето чене падна до пода.
- Да му какво?!? – Извиках озадачена. Как така ще му пазарувам? Аз да не съм му майка?!?
- От тук нататък дрехите на гърба му, чаршафите на леглото му и дори презервативите с който чука кучките си на тези чаршафи са твоя грижа. – Заяви ми Нел докато ми подаваше химикалка. Поех си дълбоко въздух и взе химикалката.
- Кажи ми пак колко ми беше заплатата. – Примолих се на русата жена пред мен, а тя само се засмя.
- Ще се справиш момиче! Аз вярвам в теб. – Усмихна се и ме потупа по рамото. Усмихнах и се в отговор и взязох в офиса си заедно с купчина клюкарски списания, молейки се да намеря с коя е бил в сряда. Първият ми ден, а вече мразех работата си. Пльоснах се на стола си и влязох в uchiha.com – търсачката, която носеше на семейство учиха повече от една трета от богатството им. Пуснах си любимия си разтоварващ дъпстеп и започнах да преглеждам списанията едно по едно. Добре... Мис сряда... Коя от трите за бога?!? Намерих мис Сряда – сутрешна, обедна и вечерна. Но коя от трите искаше той? Мамка му и Афродита!!! Така, пак си направих списък.

1. Миацу Суки – сутрешната – Един от най- извесните азиатски модели на виктория сикрет.
2. Жаклин Лестар – обедната - невероятната френска надежда на художествената гимнастика, която беше отстранена за период от две години, заради пристрастяването си към хероин.
3. Яманака Катилина – вечерната - наследница на Яманака Моуд, която всъщност не вършеше почти нищо освен да си разхожда костюмите и да се появява по лъскави списания с всички свободни ергени в Япония.

След сътавянето на този приятно и успокояващо организиран списък се почуствах много по- добре. Станах и се втурнах към кабинета на шефа ми. Стрателно почуках. Цели два пъти!!! Но, никой не ми отвори затова направо си влязох. Кабинета беше затъмнен от всякъде, а Учиха беше с навита до лакътя риза, ръката му беше пристегната с колана му, за да изскочи вената, а той си инжектираше нещо. Очите му бяха закрити от мокра кърпа. Стоях като вцепенена. Нямах нищо против строгите и лоши хора, нямах нищо против дори Самару, но да разбера това, че е наркоман ми дойде малко в повече. Много в повече. Колената ми се подкосиха и започнах да се озъртам виновно.
- Това е метадон. – Студено каза Самару. – Не всички клюки са просто клюки.
- Хероин. – казах си тихичко. Тръснах глава. Не ми пукаше, докато беше в състояние да ми плаща заплатата и да оправлява компанията си, не беше моя работа. Той се засмя. Безрадостен сух смях. Свали кърпата от главата си и ме погледна с насмешка.
- Никога ли не си пробвала, малката. – Приличаше на звяр. Малко по- дългата черна коса, която обрамчваше добре очертана квадратна челюст. Ризата контрастираше на болно бялата му кожа, дори със светло синия си цвят. Силните мускули на ръцете му се очертаваха като камък, а вените му изпъкваха плашещо. Но очите. Очите бяха на ужасното в него. Най- плашещото. Очи на звяр върху лицето на човек. Той ми се усмихваше както звяр би се усмихнал на жертвата си докато я причаква. Сведох поглед и тръгнах към бюрото му. Започнах да навивам ръкава си. Подадох му списъка и едновременно с това му показах сгъвката на ръката си.
- Мет. Повече от две години. – Сведох поглед, помнех всеки един момент от теи две години и в тях нямаше нито един, който да ми носи радост.
- Оу, малката явно знае как да се забавлява. – Засмя се той и взе списъка от ръката ми. – Това какво е?
- Не беше забавление, а проклятие. – Навих ръкава си. – Списък с момичетата с който сте били в сряда. – Тръгнах към вратата.
- Спомни си еуфорията, малката, и после ми кажи, че не е било забаление. – Засмя се той. Обърнах се и го погледнах.
- Помня я. Пак си остава проклятие. – Казах тихо. Наистина я помнех. Помнех чувството, че съм способна на всичко само с едно махване на ръката, но също помнех и нервността и ужаса от това не си получа следващата доза. Излязох от кабинета му. Мамка му!!! Защо му споделях такива неща това беше прекалено лично, дори собствените ми родители не знаеха за това. Влязох в офиса си и се сгуших на стола си. Изведнъж ми стана толкова студено. Заметнах се със сакото си и започнах да преглеждам документите на фирмата. Самару не ме потърси до края да деня. Нито по телефона, нито в кабинета ми. На тръгваме от работа Нел ми подаде лисчето с новия ми адрес. Събрах пакпите, който трябваше да науча за утре и се качих в колата си. Новото ми жилище беше в центъра на града. Ужасно висока сграда, с подземен паркинг, тенис корд, и открит и закрит басейн. Определено място на което бях живяла с удоволствие, ако имах достатъчно финанси. Тогава защо изобщо не ми харесваше? Кимнах уважително на портитера, а той ме погледна все едно съм си изгубила разсъдъка. Тук едва ли хората поздравяват обслужващия персонал. Добре, имам нужда от една топла вана и малко йога. Разтрих врата си в асансьора, усещайки колко съм се схванала. Адски съм изморена. Мммм... Телефона ми звъни.
- Да?
- ХАТАКЕ РИН!!! НИМА МИСЛИШ, ЧЕ СЪМ ТЕ РАЖДАЛА ЗА ДА МИ ПРОПУСКАШ СЕМЕЙНИТЕ ВЕЧЕРИ ЗА СИ ГУЛЯЙСТВАШ С ПРИЯТЕЛИ?!? АЗ НЕ СЪМ ТЕ ВЪЗПИТАВАЛА ТАКА!!! КЪДЕ СИ?!?
- Мамо. Мамо! МАМО!!! – Извиках за да я прекъсна, а асансьора ми се насочи към пентхауса. – Сега се прибирам от работа, не съм гуляйствала от повече от две седмици. Адски съм изморена да го отложим за утре, става ли? – Започнах да натискам много настървено да натискам копчето на моя етаж и да говоря през зъби. Подминах етажа си. Мамка му!
- НЕ СТАВА!!! И НЕ МИ ДРЪЖ ТОЗИ ТОН, МЛАДА ГОСПОЖИЦЕ!АЗ СЪМ ТИ МАЙКА, НОСИЛА СЪМ ТЕ ДЕВЕТ МЕСЕЦА, РАЖДАЛА СЪМ ТЕ 27 ЧАСА И СЪМ ТЕ ГЛЕДАЛА 21 ГОДИНИ... – Майка ми продължаваше да мрънка и мрънка, а аз продължавах да се изкачвам и изкачвам... Вратата се отвори, а пред мен се оказа Самару натискащ някаква манекенка. – КОЛКО ПАНПЕРСА СЪМ СМЕНИЛА И КОЛКО ПЪТИ СЪМ ТЕ ШИЛА, КОЛКО ПЪТИ СЪМ ВИ ПРИБИРАЛА ОТ АРЕСТА, А?!? ТАКА ЛИ МИ СЕ ОТПЛАЩАТЕ ТИ И БРАТ ТИ?!? - Асансьора пак тръгна, а аз усещах как шефа ми се подсмихва на лекцията на майка ми, докато бъркаше отчетливо под полата на менекенката, а аз се червях ужасно много и се опитвах да намаля звука на телефона ми възможно най- много, но за моя жалост мама е гръмогласна.

. Разбирайки, че няма да мога да се измъкна с намаляването на звука й казах „ После” и й затворих. Асансьора спря на етажа на Самару, който ми се усмихна перверзно и ми кимна за лека нощ. Пак натиснах копчето за своя етаж и в момента в който стъпих в коридора осъзнах, че асансьора е бил звукоизолиран, а апартанентите не са. Призля ми. Побързах да отворя масивната букова врата само и само да за варя хаоса около мен. Навсякъде имаше разпръснати мебели и кашони, а пода ми вибрираше от баса на музиката бумтящя от апартамента на Самару. Хвърлих чантата си на металния плот на кухната и отидох да свяля римските щори на френските прозорци, който водеха към огромната тераса, която делях със съседния апартамент. Поразместих кашоните, за да ги направя поне малко по- пригледни и да си извадя някоя тениска, с коята да ме въргалям докато уча и хавлия. Въпреки, че предусещах тази нощ като безсънна. Хвърлих още един поглед към купчината с документи за всеки случай. Да, определено безсънна. Но, аз съм толкова ужасно изморена. Съблякох се по бельо и излязох на терасата. Пуснах косата си, а вятъра са заигра с нея. Облегнах се на парапета. Животът си вървеше. Поех дълбоко въздух за да се върна в тялото си. Имах да уча!!! А Самару купонясваше!!!
- Аз съм проклет. – Засмя се накой до мен. Висок, около 30 годишен мъж, с кестениява коса и бели очи. Носеше тесни черни дънки и съвсем деликатно си беше забравил ризата разкопчана.
- Извинете ме? – Попитах деликатно. Можеше изобщо да не говори на мен, а в другато си ухо да имаше хендс фри.
- Казах, че съм проклет да живея до красиви жени, който никога не ме забелязват. – Погледна ме весело той и отпи от чашата, която носеше в ръката си. – Обикновенно нямам проблем, но вие сте направо ослепителна.
Засмях се. Наистина чистосърдечно този непознат ме разсмя.
- Проклет сте да живеете над човек който обича асистентките му да са красиви и да са близо до него за да му прислугват. – Усмихнах се.
- Ауч. – Усмихна се той, пъхайки едната ръка в джоба на дънките си и позволявайки за момент да забележа невероятно оформените му мускули. – Досега не бях чувал такова мнение за Учиха, обикновенно ме поглеждат изпод вежди и се прибират.
Засмях се отново.
- На колко момичета си го пробвал? – Обърнах се към него.
- Колко често Учиха си сменя асистентките? – Отвърна ми подобаващо той. – Кайен Хюга. Фотограф. – Усмихна ми се мъжа и ми подаде ръка над парапета, който разделяше терасите ни.
- Хатаке Рин. – Приех ръката му и се усмихнах. – Асистентка на Учиха Самару.
- Приятно ми е. – Кимна ми той. – А, сега, ако можете да се облечете и да изпиете едно кафе с мен ще съм потресен какъв късметлия съм днес. – Усмихнха ми се мило, докато аз го зяпах в аполоновото тяло.
- Ооо, не мога. Имам ужасно много неща, който трябва да прегледам за утре, а вече е 11.30, а шефа ми купонясва на долния етаж. – Мамка му!!! Секси мъж ми предлага кафе у тях, а аз имам да преглеждам документи. Да не съм попаднала случайно в „ Дяволът носи прада”. Мразя живота си!!!

4. Среднощен хаус

Стоях в поза „кобра”, люпих семки и гледах „Шафера” . В това се изразяваше ученето на документи в четири часа сутринта. До преди половин час бях особено старателна, но после се схванах, пригладнях и се отегчих от документите. Сега се отегчих и от филма, а коремните ми мускули започнаха да се чувстват като стара опъната дъвка. Мисля, че четири часа просред нощ е перфектното време да си докорирам терасата за да мога да посрещна изгрева на нея с чаша силен чай. Да, това ще направя. Скочих от пода и започна търсенето на кашоните на който пишеше тераса. Намерих ги половин час по- късно в банята, нямах представа какво правеха там. Замъканах четирите кашона с ароматни свещи и флора на терасата и започнах да ги разтоварвам. Нареждах сакасиите като малко ъгълче гора, а свещите сложих по парапета на терасата. Измъкнах с не много големи усилия и двата стола и масичката, който приличаха на откраднати от някое кафене в центъра на Париж, всичко това учудващо ми отне не повече от половин час. Стоях доволна седнала по турски на пода и оглеждах терасата, когато гласът на Кайен достигна до мен.
- Много Арт. Харесва ми. – Той надничаше над парапета и ми подаваше чаша кафе. Усмихнах се, станах и поех кафето от ръката му.
- Ела да го изпиеш с мен на моята арт тераса.
Той озадачено погледна свещите, а после мен и пак отпи от кафето си.
- Едва ли ще мога да се прехвърля от тук...
- О, извини ме!!! Сега идвам да ти отворя! – Усмихнах се и прескочих кашоните, който препречваха вратата. Наистина трябва да си оправя апартамента, защото придвиждането беше много, много затруднено. Отоврих вратата и се оказах срещу Аполон – Кайен е тооолкова добре поддържан!
- Здравей. – Усмихна ми се той.
- Здрасти. – Отвърнах и го поканих вътре.
- Хубав апартамент. – Въздъхна той, а аз се засмях.
- Ти имаш същия.
- Знам, затова казвам, че е толкова хубав. – Усмихна се той и отпи от кафето си. – Междудругото знае една затрахотна фирма, която можа да ти подреди всичко до утре вечер. Абсолютно безплатно.
- Шегуваш се! – Възкликнах и седнах на един от столовете на терасата.
- Чесно казано – да. - Застана той срещу мен. – Няма да е безплатно. Ще трябва да излезеш с мен на вечеря в събота вечер.
- Аз... – Не мога да изляза с него!!! Точно намерих работата със заплатата на мечтите ми, а и не знам дали ще мога да си освободя събота вечер. Но тък Кайен изглежда добре, не е беден, а и за сега изглежда супер мил и нормален...
- Чакай! – Извика той и размаха ръцете си пред лицето ми. – Виж какво ще направим – Ще ми дадеш телефона си и ако аз успея да се върна от Ню Йорк, по- рано в събота ще ти звънна за да видим дали и двамата сме свободни. Става ли?
- ДА!!! – Иавиках, ако мога определено ще изляза с него. – А, сега ми разкажи повече за себе си! – Подканих го, а той се засмя.
- Какво искаш да знаеш?
- Всичко! – Възкликнах весело.
- Добре, Имато ми е Кайен Хюга, на 32 съм...
- Не ти личат. – Заявих убедена, а той се засмя и щипна носа ми.
- Не ме прекъсвай. Фотограф съм за списание Гео, от време на време снимам и модели... Между другото някога предвала ли си да се снимаш
- Това е няй- тъпата свалка, която някога съм чувал. – Чу се леденият глас на Самару от вратата, а единствената ми мисъл към него беше „ Ти тъп ли си?!?”. Скочих веднаха от стола и го бутнах в хола.
- Какво правиш тук?!?
- Звъня ти от полочин час, не си вдигаш телефона, не отговаряш на мейлите ми, трябваше да сме в офиса преди половон час, а тен те няма никъде. Реших да мина и да видя какво е по- важно от работата, за която ти плащам и виждам, че явно знаеш как да се забавлаваш, малката. – Усмихна се сраховито той.
- Оу, я да млъкваш. – Казах под нос и скочих към терасата. – Кайен... – Започнах извинително.
- Разбирам. - Усмихна ми се той и един скок се озова на собствената си тераса. - Телефона ми е на масичката ти. Ще се чуем.
Усмихнах му се по най- милия начин, който можех.
- Наистина се надавам да се чуем. – И влязох в апартамента си готова да убия шефа си. – Извинете ме, господин Учиха, до 15 минути ще съм във фоайето на сградата.
Той хвана чашата с кафе от ръката ми, седна плота на кухнята и разтоври весника си.
- Така и или иначе вече съм тук, поне ще си изпия кафето. – Каза спокойно, а аз грабнах дрехите, който си бях подготвила за днес и се мушнах в спланята.
- Моето кафе!!! – Казах си тихичко и се мушнах под душа. Петнайсет минути по- късно – облечена, гримирана и толкова бясна, че ми идеше да кастрирам Самару се появих в хола и го заварих да рови в един от кашоните с книгите ми.
- КАКВО ПРАВИШ?!? – Почти извиках, когато осъзнах, че кашона с бельото ми е под този с книите, а Самару се насочква на там.
- Забавлявам се. – Погледна ме отегчено той. – Готова ли си? Да тръгваме. – И просто тръгна пред мен, очаквайки да го следвам като кученце, което ми се наложи за жалост. Настанихме се в лимузината му и той очаквателно ми подаде ръка. Погледнах го учудено.
- Графика ми. Къде е ?- Каза ми той.
- Графика?!? – Изумих се още повече аз. – Не знаех, че е мое задължение да изготвям графика ви. - Самару ме погледна учудено. Ядосах се. Мряза да се дъня, а в момента превех точно това. – Мислех, че ще работим както вчера, вие ми предавате списък със задачи – аз ги върша. – Обясних му.
- Не ме интересува величието на глупостта ти. Просто бъди наясно, че няма да толерирам повече такива прояви на некомпетентност от твоя страна. – Каза и пак си отвори вестника!!! Ще го убия! Мразя го! Защо просто не ми каза какво иска от мен и щях да го направя. Не съм спала само и само да преглеждам скапаните документи на скапаната му фирма – ето, каза ми вчера и аз го направих, не искам много!!! Само насоки, по дяволите! Не е много, нали? Смръщих се и се свих по- далеч от него.

- Hi, Barbie!
- Hi, Ken!
- You wanna go for a ride?
- Sure, Ken!
- Jump in!

Chorus:
I'm a Barbie girl in a Barbie world
life in plastic, it's fantastic
You can brush my hair, undress me everywhere
Imagination, life is your creation

Come on Barbie, let's go party!

Chorus
I'm a Barbie girl in a Barbie world
life in plastic, it's fantastic
You can brush my hair, undress me everywhere
Imagination, life is your creation

I'm a blond bimbo girl in a fantasy world
Dress me up, make me talk, I'm your dollie
You're my doll, rock'n'roll, feel the glamour and pain
Kiss me here, touch me there, hanky panky

МАМКА МУ!!! Само един човек на света обича тайничко, да си слага тази мелодия за ринг тон...
- Кай!!! – Извиках тихичко и започнах да ровя за телефона си. Самару беше свалил весника си малко по- надолу за да ме гледа изпод вежда. Измихнах телефона от чантата си и вдигнах. – Боже, нямаш представа колко си мъртъв!!! – Изсъсках на Кай през зъби.
- Оу, я да млъкваш! – Викна ми той и чух как бекона цвърчи в тигана. – Идваш ли на закуска?
- Не споменавай думата със „з”. – Казах му съвсем тихичко и притиснах ръка към ужасно силно къркорещия си корем.
- Пак ли си забравила да ядеш?!? – Скара ми се Кай.
- Не съм!!! – Почти извиках. – Добре, де! За малко забравих, но после се сетих, но нямах време!
- Хайде идвай на закуста тогава! – Грабна телефона Сантай. – Имаме бекон, яйца, плодова салата, палачинки, гофрети, даже и от любимия ти йогурт страчатела.
- Млъкни, млъкни, млъкни!!! – Започнах да си повтарям, а кореме ми се бунтуваше като луд. – Ще се чуем после! – Затворих. Блъснах телефона си в чантата и демонстративно скръстих крака. Бях гладна, ок. Чак тогава забелязах как ме гледаше Самару.
- Какво искаш?!? – Почти му викнах.
- Нищо. – Усмихна се пренебрежително той.
- Тогава?!? – Скръстих и ръцете си за по- голям ефект. Наистина съм гладна, пие ми се кафе и ми се пуши, не съм готова да бъда мила и обичлива в седем сутринта без по- горе споменнатите фактори! Усетих как Самару сграбчва брадичката ми и грубо обръща лицето ми към него.
- Не ме дразни, малката. – Знаех, че мога да се измъкна само с едно мръдване, знаех, че имам скрит кунай в чорапа си, знаех, че ако поискам мога да му счупя ръката, но нито един от тези факти не ме спря да се разтреперя, а очите ми да почнат да лютят. От два дни бях на прекалено напрегната. Имах нужда да се успокоя. И определено знаех името на успокоението ми и то беше текила. Бележка до себе си – да звънна довечера на Хитоаме Найоми, единственото момиче освен майка ми, с което някак успяхме да се спогодим. Звъним си рядко, но затова пък винаги ще си помогнем или както казва Найоми – отиваме да си отровим проблемите с алкохол, който винаги е текила. – Виждаш ли какъв ме правиш, малката? – Чух съжалителна нотка в гласа му, когато ръката ми се стрелна да избърше една сълза преди да се стече по бузата ми. Той протегна ръката си към мен, а аз се изпънах като струна. Дланта му почти нежно докосна бузата ми, а палеца му избърса още една от сълзите ми. – Защо се разстрои? – Какво очакваше да му кажа? Защото си кучи син и не мога да понясям накой да ми вика? Едва ли.
- Защото се провалям. А, аз мразя да се провалям. – Ръката му продължаваше да си намира работа около лицето ми. Избърса още една сълза, оправи един от изскочилите ми кичури коса, Започна да разтрива мекичката част на ухото ми, а аз инстинктивно се приближих към него.
- Не е ли изумително как само едно докосване може да влияе така на тялото и ума ти?
- МОЛЯ?!? – Извиках и пак застанах в любимия си ъгъл – далеч от НЕГО!!! – Де не се опитваш да ме сваляш?!?
- Винаги! – Ухили се той, а аз избеснях. Поех си три пъти дълбоко дъх.
- Виж сега как ще работим ние двамата с теб. Ти ще ми обясниш какво точно се изиска от мен, аз ще го изпълнявам, а след една година когато договора ми изтече ще ми напишеш изключителна препоръка и аз ще напусна. – Погледнах му мазната усмивчица и ми стана зле. – Разбрахме ли се?
- О, след една година няма да искаш да ме пуснеш, Малката. – Засмя ми се той, докато колата паркираше пред сградата.
- Разбрахме ли се? – Попиах с най- спокойния си тон, а той само ми кимна. – Хубаво. – Излязох от колата и започнах да ровя в чантата си за кутията цигари за спешни случаи. О, Боже, мразя работата си.

5. Изисквания

Качих се в асансьора с ясната представа, че всеки ден от дне нататък ще е ад. И естествено, бях права, още щом прекрачих вратата на офиса ми, всяко едно нещо, чрез което можеше да се комуникира с мен започна да звъни като пощуряло. Веднага седнах на лаптопа си и отворих пощата си. Имах седем писма от тази суртин и още три от преди десетина минути. Така план. Трябва ми план. Поех си три пъти дълбко въздух и запалих цигара. Самару имаше засегание относно изкупуването на нови хардуерни програми с корпорация Киоше след половин час, а аз, слава богу, бях подготвила всичк документи още снощи и ги бях пратила на Тенхо, фирмният адвокат, около три часа молейки го за утре да са готови. Това значи, че само трябва да мина през петия етаж и да ги взема. Добре. Ето имам си план и всичко е ок. Загасих цигарата си наполовина и скочих за да прибера документите.
Тенхо се оказа около 40 годишен, мъж с очила и не много резпектиращо излъчване. Даде ми документите и много внимателно се опита да ме разпита дали съм наясно с нещата. Вероятно е очаквал поредната руса и тъпа бамбина, която няма представа какво прави тук. Задоволих интереса му, разказах му всичко спокойно и десет минути по- късно той ме изпрати с усмивка и лисче с най- силните успокоителни, за който не е нужна рецепта. Метнах документите на бюрото в празният кабинет на Самару, а на него пратих есемес, къде точно се намират, минах да провера дали всичко в залата за презентации е наред, което ме изправи пред поредната криза. Преди два дни е имало токов удар, което значеше, че новата електрическа верига не е използвана и е потенцялно опасна за всякаква деликатна техника. Накарах момчетата от отдел поддръжка да преместят всичко в по- малката, но по- сигурна зала, което ми костваше около пет минути глупави усмихки и флирт с тях за да не се оплакват много- много. Така, оставаше ми само да проверя как я кара Самару и бях готова. Тръгнах с бойна крачка към кабинета ми, когато се сблъсках с някаква жена, която ако се окаже по възрастната метресана на Самару ще си прережа вените.
- Здравейте, с какво мога да ви помогна? – Залапих си усмихката на лицето, а скапаната дърта женска ми изгледа като нещо мръсно и гнусно залепнало за новият й чифт маркови обувки, който струваха колко наема ми. Новият ми наем. Чаткаш?
- Хъм. Не, точно вие, няма с какво да ми помогнете. – Отвърна ми, обърна ми гръб и си нахлу в кабинета на Учиха. Ченето ми удари в пода. Коя, по дяволите, е тази?!? – Самару, миличък, майка ти е тук. – Изчуролика влизайки.
- МАМО!!! - Извика той, а очите му станаха колкото чинийки, слава богу, успя да се усмихне, много насилствено, след бясно ръкомахане от моя страна и преди майка му да го убие с поглед. – Какво правиш тук?
- Не може ли една майка да мине и да поздрави сина си? – Бога ми, кълна се, че мина с пръст по една от лавиците и провери дали има следи от прах.
- Мамо, не ме разбра правилно... – Започваше да ми става смешно как Самару се черви и овърта. Най- коравосърдечния плейбой в Япония се черви пред майка си. - Аз се радвам да те видя толкова много, но за жалост имам заседание след по- малко от двайсет минути.
Жената се настани възможно най- аристократично на един от кожените кресла, когато видях малката муцунка подаваща се от чантата й.
- Отмени го. – Каза тя и величствено махна с ръка. Малко ми напомни за моята майка, която заповядваше абсолютно по същият начин, само дето размахваше ножове в кухната, а натае чистите си бели ръце с ярко червен маникюр и прекалено много и натруфени скъпоценни пръстени. Учиха ме погледна умолително, когато усетих как жената ме гледа лошо.
- Не ме ли чухте? – Попита ме много грубо тя, а аз стоях и я гледах кат’ пукел, нямаща представа за какво ми говори. – Казах, че заседанието на което е толкова наложително Самару да присъства ще бъде отменено.
- Добре. – Усмихнах се фалшиво. – Ще го насроча за утре. – Погледна въпросително към шефа ми, който ми кимна отчаяно. Излязох от кабинета и тръгнах пак към залата набирайки телефона на чичо Гаара.
- Ало, Рин- Рин, как си? – Чух го как весело ми отговаря.
- Добре съм, чичо Гаара, заседанието със Самару днес се отменя, защото лудата му майка дойде. – Обясних на Гаара.
- Оу... Карин. – Каза той със съчувствие. – Предай на Самару, че съжалявам. – Засмя се той.
- Със сигурност. – Отвърнах и щракнах с пръсти за да привлека вниманието на момчетата в залата. – Момчета, моля ви приберете нещата в страничната стаичка. Много съжалявам, заповеди от горе. – Групово „Ееее” от момчетата, което ме върна направо вкъщи, когато се събирахме с всички приятели на мама и тате и децата им. Усмихнах им се и им подвикнах. – Хайде, в обедната почивка бирата е от мен.
- Сладка както винаги. – Засмя се чичо Гаара и ми пожела лек ден.
- Чао. – Извиках весело и чесно казано се зачудих какво да правя. Нямах списък със задачи или каквито и да е други планове за днес. Хъм. Какво да правя? Качих се пак в кабинета си и започнах да преглеждам всички цялата лична документация на Самару и да търся пропуски, за да си направя план какво да правя днес. Доообре... Този човек, няма нито един изряден докумен, нито социялната му осигуровка, нито данъчната декларация, нито нищо. Започнах малко по- малко да вкарвам всичко в ред и в собствената си система. След четири часа знаех всичко, което някой можеше да знае за Самару, от номера на обувките му до любимата му закуска, което ми напомни, че днес по някое време ще е хубаво да мина през апартамента му за да се запозная с обстановката, което ми напомни да мина да взема колата му от гаража на брат ми. Може би първо ще мина да взема колата, което значи, че обезателно ще обядвам с брат ми, а после ще мина през апартамента на Самару. Мога даже да напазарувам за мне и за него. После ще звънна на Найоми да пийнем по нещо. Йей. Чувствам се прекрасно, вече си имам план и се чувствам прекрасно. Започнах да ровя в чантата си в търсене на равние обувки, който си бях приготвила за днес по някое време когато щях да умра от прекалено носене на токчета. Сложих разните си обувки, слънчевите си очила и излязох от сградата бавничк тръгвайки, към гаража на брат ми. Боже, харесвам работата си!
Слънцето светеше, птичките пееха, а аз щях да хвана тен на ръкави. Мамка му! Навих ръкавите на ризата си още малко и свалих часовника си за да не хвана и тен на часовник.
- Как си, пикло? – Чух гласът на брат ми.
- Много добре, мухльо. – Усмихнах му се и го прегърнах. – Вониш на... Мускули. – Запуших се демонстративни носа и се дръпнах от него.
- Оу, я да млъкваш. – Дръпна ми косата той и ме прегърна праз раменете.
- Готова ли ми е колата? – Усмихнах му се, влизайки в малката стаичка, която Ичиро изпозваше за офис.
- Даа.... – Погледна ме той изпод вежди и ми подаде една от бирите, който стояха в хладилната чанта на бюрото му. - Относно колата... Откъде я сви?
Ударих го с юмрук по рамото.
- Хаха, много смешно!!! Не съм я свила! На шефа ми е! На ужасния ми демоничен шеф, зарадо който не успях да спя снощи... – Ичиро се засмя, а аз отпих от бирата си и вдигнах пръст срещу него. – Не е добрия смисъл.
- И пропусна семейната вечеря. – Допълни той.
- МАМКА МУ!!! – Извиках. Майка ми щеше да ме убие. Бележка до себе си – Да й звънна и да й кажа, че са ми пткрили злокачествен тумор в мозъка, който ме кара да забравям. Леле, дано да се върже. – Колко зле беше?
- Мммм. – Замисли се брат ми. – Скалата от едно до десет... Около три и половина...
-Неее. – Изплаках.Вероятно в момента не ме разбирате, но това е защото не сте виждали майка ми ядосана. Наистина ядосана. Мисля, че преди да й звънна трябва да се погрижа за завещанието си. – Защо на мен?!?
- Хайде, хайде... Ти си единствения човек, който се спрява с положението над четири, а съм те виждал да се оправяш с нея и при седем и половина. – Тупна ме лекичко по рамото той. – Какво ще ядем?
- Хот дог. – Отвърнах още депресирана, и предусещаща как ще ми се вика по телефона.
- Хайде, тогава. Отивам да си взема един душ, а ти че чувствай спокойна да ми направиш списък на нещата, който трябва да купя за вечерята утре у вас, с която ще се реваншираш на мама.
- Оууу... Ама, не искам! – Започнах да мрънкам.
- Говорим за мама – Ичиро вече беше станал и ме погледна много значително. Седнах много много отчаяно на бюрото му и извадих лист и химикал из кубчината неща на бюрото му.
- Знам. – Въздъхнах и започнах да се мъча да измисля какво ще готвя.
Обядът с брат ми мина точно по същият начин по който минаваше от както бях на 15 и той ме изведе за да ми обясни за птичките и пчеличките, а разговора се превърна в леция как, за Бога, си позволявам да правя небезопасен секс. Какво да кажа, тогава бях лошо момиче, чуках безразборно, пиех като смок и се друсах с каквото ми попадне, после излязох от пуберитета и започнах за чукам само отбрани хора, да пия само отбран алкохол и да се друсам само с отбрана дрога, при това много, много рядко. Изобщо с две думи, май си останах лошо момиче. Разделих се с брат ми около четири часа. Карах колата на Самару към тях, преглеждайки сд –тата му. Имах да запълна още два часа, в който вероятно щях да пазарувам и да се приготвям за срещата с Найоми, което ми напомня да й звънна. Извадих телефона от чантата си и набрах номера й.
- Йо! – Чух веселит й глас от другата страна и се усмихнах.
- Оми, Рин е! Свободна ли си довечера? – Засмях се и спрах пред супермаркета. Изваждайки списъка си. Да, аз обичам плановете и списъците! Имате ли проблем с това?!?
- Да! Хайде да отидем за няколко питиета! – Каза весело Найоми.
- Повече от няколко. В колко свършваш смяната си? – Засмях се аз и си взех количка, хвърляйки чантата си в нея.
- Осем, защо, бе, душа? – Попита ме унила тя.
„ НАЙОМИ!!! ВРЪЩАЙ СЕ НА РАБОТА!!!” – Чу се около нея.
- После. – Възкликнах аз си се присегнах за био марулите. – Девет часа в „Дупката”?
- Добре. Ще се видим в девет. Обичам те. – Бързо ме отряза тя, а аз се засмях. Така... Започнах да търся едно по едно нещатата от списъка ми и да ги мятам в количката по две. На касата ме гледаха много, много странно, особено когато поисках да платя от две различно кредитни карти, не че Самару би забелязъл мистеризното изчезнване на четирдесет йени от кредитната
му карта. – Бележка до себе си – Да разпределя състоянието му в различно сметки за по- безопасно... Ако му загубя кредитната карта. Надихнах торбите с покупки и се насочих към колата си. Поправка- колата на Самару. Паркирах колата му в подземния гараж и се качих на осемнадесетия етаж. Мисля, че първо ще надникна в леговището на дявола. Знам... Любопиството уби котката, но аз не съм котка, нали?


6. Наркомании

Седях на едно от „скритите” сепарета в дупката редовно надигайки чашата с уиски пред мен и опитвайки се да задравя как случайно попаднах на стотина грама хероин в кухната на Самару.0 Нямаше смисъл, ако той си инжектира методон, а и по принцип матадона не се инжектира... Какво, по дяволоте, ставаше с него? Не беше прекалено слаб, но пък вените на ръцете му бяха разширени...
- Хей, момиче какво си се замислила? – Найоми седна до мен, прегръщайки ме през рамената, а обърнах чашата си на екс и уморено и отвърнах:
- Нищо... Шефа ми ме мъчи. – Казах и махна на сервитьорката. – Десет шота текила и не спирай да ги носиш.
- Етотова е Рин, която познавам! – Викна весело Оми. – Или Рин, която познавам с проблеми.
- Кажи на мен какъв е оридлена и двете ще го реши. – Пак ми се усмихна, тя а аз взе шала от врата и и покрих очите си.
- Имам педентично, флиртуващо друсащо се с хероин говедо за шеф. – Отвърнах и се присегнах за солта и лимоните.
- И аз. Пробвай да спиш с него. При мен подейства. – Каза спокойно тя и изля една от чашите с текила в гърлото си.
- АЗ НЕ ИСКАМ ДА СПЯ С НЕГО! – Възразих на висок глас и последвах примера й с текилата.
- Стар, грозен, глупав? – Започна да предполага тя, а аз мълчаливо си се наливах текила.
- Учиха Самару. – Казах тихичко.
- Ааа, значи той не иска да спи с теб...- Много значително кимна тя и двете се обърнахме към новата редичка с шотове.
- Не е вярно. – Надигнах чашата си за наздравица. – Изоставаш.
- Ти се с проблемите, а и някой ще трябва да ни прибере. – Засмя се тя. – Помниш ли последния път?
- Оууу....- Обърнах още една чаша. – Помня колко схванат беше вратът ми от спането на онази пейка.
- Беше весело. - Засмя се Найоми.
- Беше преди почти два месеца, когато се уволних от АНБУ. – Обърнах следващата си чаша и започнах да осъзнавам колко пияна ще въм след двайсет минути когато алкохолът ще започне наистина да навлиза в кръвта ми... На кого му пука?!? Обърнах още една чаша. А, Найоми ми гледаше странно.
- Явно наистина не го харесваш.
- Ама изобщо! – Закимах.
- Ти си пияна. – Засмя се Оми, а сервитьорката се замисли преди да остави новите десет шота.
- Остави пиячката и се разкарай. – Обърнах се към жената, която беше поне с пет години по- голяма от мен.
Найоми се облегна назад и присви усни.
- Бях ти забравила точа качество.
- Кое? – Неразбирашо поитах аз.
- Да не ти пука как се държиш с който и да е когато си пияна.
- И аз си го бях забравила. – Погледнах дълбокомисляно пиянски към чашата. – Здравей стари приятелю.
- О, Рин- Рин, обичам те, дори, когато си пияна. – Засмя се тя и ме прегърна.
- А, когато не съм, не ме ли обичаш? – Облегнах се на масата. – Той наистина е говедо. Аз мога да съм толкова добре. За Бога, аз ходех на „С” клас мисии от момента в който навърших петнадесет, а той си мисли, че може да ме накара да се пречупя като ме кара да му купувам презервативи и ми крещи, за това, че не съм била почукала. Защо, по дяволите, не взема да се стегне и да ме остави намира?!? Мнооого ме дразни!
Телефона ми започна да звънни.
- Къде си? – Чу се накой разбеснял от другата страна, а аз се понадигнах.
- Мамо? – Възкликнах учудена.
– И си пияна!!! Защо си пияна?!? – Разпознах гласът на Самару.
- Ами, аз... – Започнах неуспешно да се оправдавам, преди изключително грубо да ме прекъсне.
- Не ми пука. Прави каквото си иска в свободнато си време, но ако лъснеш на корицата на някое списание си УВОЛНЕНА! – Извика ми той и ми затвори.
- Ти си говедо! – Извиках на телефона си и се протехна за следващия рунд текила. Голяма грешка.
Беше доста след полунощ, а аз и Найоми бяхме на колене и се чудехме как точно да си отключим врата, тъй като аз бях в състоянието в което не можех да фокусирам дори самата врата, а Оми не можеше да фокусира бравата.
- Загубени сме. – Тя седна до мен и ми подаде запалена цигара.
- Поне тук има килим. – Свалих обувките си и опънах краката си.
- Какво ще правим? – Попита ме тя и облегна глава на рамото ми.
- Ще чакаме да изтрезнееш достатъчно за да можеш да отключиш. – Усмихнах се, преди да чуя телефона ми да звъни. – Кой ли ще ми звънни сега? Дано само да не е майка ми. – Помолих се преди да отворя капачето на телефона си и да видя големите букви изписващи името на Самару. – Ооо, миличък. Изтрезнея ли, ти слагам специален ринг тон. – Вдигнах опитвайки се да звуча наполовина по- малко пияна. – Какво?
- Имам проблем. – Каза ми тихичко той.
- Какъв?!? – Първо ми крещи, а сега ще ми иска услуга. Сигурно му се е скъсам презерватива и сега иска от мен да изтичам за анти- бебе хапче за курвата му.
- Арестуваха ме.
- МОЛЯ?!? – Надогнах се рязко и полу заспалата Найоми падна на земята до мен. – Къде и защо? – Изтрезнах за секунди, добре, де, не изтрезнах но станах пияна в рамките на разумното. Започнах да си рова я чантата за ментовите дъвки, за дъха на текила, който би повалил и слон, за малко грим, с който да изглеждам малко по- нормални и четката, а която не знам как щях да прекарам през косата си.
- В районното на улица „Кавасаки”. За превишаване на скоростта и каране в нетрезво състояние. – Добре. – Отдъхнах си. – Тогава само трябва да ти платим гаранцията. Извадил си късмет.
- Не, съвсем. Полицаите искат да ме претърсят. – Обясни ми той, докато се мацах с коректор пред огледалото в асансьора.
- Дай им да те претърсят. Недей да оказваш съпротива иначе можеш да лежиш два месеца. – Обясних му спокойно. Лежала съм ги тези два месеца. Не беше приятно.
- Ако ги оставя да ме претърсят ще ме разтрелят като нищо. – Каза ми абсолютно спокойно той.
- Защ... – Започнах въпросът си. – Да не би да имаш хероин в себе си?!?! – Изсъсках през зъби. – Ти луд ли си?!? – Този беше самоубиец!!! - Колко?!? – Извиках тихичко.
- Десет грама. – Отговори ми тихо той.
- При теб съм до три минути. – Изсъсках. - Кажи, че адвокатът ти идва. И в НИКАКЪВ случай не им давай да те докосват.
- Знам, за идиот ли ме смяташ? – Изребчи ми се той.
- Точно в момента ли? Да, със сигурност. – Отвърнах му ледени и затворих. О, Боже, още изглеждам пияна, а шефа ми ще бъде разстрелян, освен, ако не измисля начин да изтрезнея или поне да изглеждам трезва за по- малко от три минути. Или... Набрах номера на баща ми молеща се още да не се е прибрал за да не го вдигне майка ми.
- Хатаке Какаши. – Строго и делово вдигна той.
- Тате, кой познаваш в районното на Кавасаки? – Веднага пристъпих към въпроса.
- Саотоме Сатоши, стар приятел. Беше на мисия...
- В Суна с него... – Усмихнах се. – Мерси. – Благодарих и затворих, после щях да обяснявам.
Телепортирах се в районното и веднаха се насочких към рецепцията с най- сладката си усмивка. Момчето веднага ми се усмихна в отговор. Добре, раздавай го невинно,объркано и малко обречено, не флиртувай.
- Извинете, че ви притеснявам. – Приближих се достатъчно двете разкопчани копчета на ризата ми, да го заинтересуват, но да не усети вонята на текила, която се носеше от мен.
- С какво мога да ви помогна?
- Арестували сте годеника ми за това, че е карал пиян и той ми звънна за да го извадя. – Най- съжалителния поглед на света.
- О, миличка. – Отговори ми той и ме погледна така както би погледнал по- малката си сестра, която е решила да се среща с лошото момче на гимназията.
- Знам, - Прекъснах го уж засрамена. – ужасно е. Просто вчера ми предложи брак и днес и двамата излязохме с приятели за да го отпразнуваме, а аз, глупачката, си бях забравила ключовете, прибрах се по- рано и му звънна да дойде и да ми ги донесе. – Скрих лицето си с ръце.
- О, миличка. Много лошо, но все пак той трябва да си плати гаранцията. – Усмихна ми се успокоително момчето. – Как се казва късметлията?
- Учиха Самару, ЕГН му се 8009062747. – Отговорих радвайки се толкова много, че точно днес реших да науча повече за него.
- Ето го. – По лицето на момчето се сменяха светлините от компютъра. – За да отидеш при него, тръгни по онзи кородор, първата килия в дясно. Аз ще отида да извикам началника за да оправите проблема с гаранцията.
- О, благодаря ви толкова много. – Усмихнах се и забарзах по коридора за да мога да имам моменат насама с скапания ми шеф, за да му обясня как стоят нещата. Веднага го забелязах как стои съвсем лежерно в една от килите и толково му прилягаше. Насочих се натам и чукнах по решетките. Той стана като пантера и дойде на сантиметри от мен, което беше в наша полза докато разигравахме този абсурден цирк.
- Как ме откри? – Попита ме тихо той.
- По мириса на отчаяние.
- Ти вониш на текила.
Огледах се внимателно. Имаше две камери, но и двете записваха без звук. Надигнах главата си и леко докоснах усните си до неговите.
– Слушай ме внимателно. Ти си годеника ми, който е бил с приятели да отпразнува предложението за брак, което си ми направил, ясно? – Първо се мръщех докато говорех, а после започнах да се усмихвам съвсем лекичко. Той се присегна през решетките, за да сложи ръка на едната му буза и ме целуна по другата, приближавайки усните си до ухото ми.
- Това с странните физиономии е заради камерите, това го схванах, но какво ще правим с хероина.
Сложих ръката си върху неговата и се сгуших по близо до него.
- Ще ми го дадеш много внимателно, а аз ще го мушна в сутиена си. – Обясних му, а в следващият момент усните ми бяха плътно опрени в неговите, а хладните му пръсти за стотни мушнаха малкото пакетче в сутиена ми.
- РИН!!! - Саотоме Сатоши, шефа на точно това районно, слава Богу, ми беше като втори баща, когато моят беше по мисии.
- Сатоши- сама!!! – Пуснах Самару и прегърнах мъжа пред себе си. – Как си?
- Шокиран! Дай да те видя, за Бога!!! Колко голяма си станала?!? Ще се жениш?!? – Той ме гледаше като паднала от Марс. – На колко стана, момиче?!?
- Оуо! Прекалено много въпроси, а Сам, още е зад решетките. – Засмях се. – Хайде да оправим документите, а защо не дойдеш утре на семйната вечеря, която ще правя, хем ще видиш и татко.
- Отговорна с канцеларската работа, както винаги, ако беше толкова отговорна и с всичко останало с баща ти щяхте да се разбирате по- добре. – Каза той тъжно и се присегна за ключовете. Трябва да призная, че Самару беше артист веднага след като излезе от килията ме прегърна и целуна пак по бузата защото тактично се мръднах. Докато плащтахме гаранцията му навън вече започваше да се развиделява. Поредната безсънна вечер. Може би след още няколко дни като този със Самару щеше да ни се наложи да си делнем хероина за да функционираме.
- Какво има, мила? – Усещах ръката му на кръста си, а носа му докосваще слепоочието ми. Разтрих вратът си и се обърнах с усмивка към него.
- Нищо, просто съм много много изморена.
- О, колко сте ми сладки. – Сатоши- сама имаше навика да се размеква при вида на влюбени двойки, както и да спи с жени на моята възраст. – Рин, отиди да ми вземеш кафе за да мога да прочета лекцията, койято би направила баща ти горд с мен на годеника ти.
- Добре. – Засмях се, взех банкнотата от ръката му и все едно пак бях на десет и баща ми беше в централата на АНБУ, пиеш бира и играещ карти с колегите си. Помня още тогава как всички носега старите си очукани протектори като златни ризници, как жените там никога не бяха третирани по друг начи освен с безгранично уважение, как всички се усмихваха и ми даваха дреби за шоколад. Помня дори, как баща ми се хвалеше с всеки един мой успех пред колегите си. Всяка една шестица, всеки спечелен конкурс или олимпяда. Аз бях на върха на щастието – обгрижвана от толкова много хора, който бяха готови да пожертват живота си за мен. И после ме приеха като една от тях, подариха ми първите протектори, първия меч, а и толкова много пътви изживявания. Подариха ми най- добрите ми приятели, помня първият път когато видях Кай и Сантай. Пуснах парите в машината, която ми върна рестото и три кафета. Забързах към кабинета, раздразнена изморена и депресирана. Сатоши вероятно беше повикан по спешност, а Самару лежеше на дивана с покрите със сакото ми очи.
- Ставай! – Казах му рязко и дръпнах сакото си, тръгвайки към изхода.
- Хей! – Извика той и стана тръгвайки след мен. – Какво стана? Да не ти добре изведнъж?
- Ооо... – Погледнах го накриво и тръгнах към паркинга за да взема колата му. – Защо не вземеш да си навреш глупавите предположения в... – Размаха ръка около седалищния мускул на Самару. – Нали знаеш, че не можеш да се държиш така с хората и да очакваш да те харесват?
- Моля? – Той ме гледаше много много учуден.
- Какво ме зяпаш така?!? – Избухнах. – Осъзнаваш ли, че ми се наложи да лъжа хора, който буквално са ме отгледали заради теб и твоята следваща доза?!? Осъзнаваш ли това? – Самару мълчеше, свел глава. Той седна на тротоара, а аз стоях пред него и дишах тежко.
- Нямаше на кой да звънна. – Каза тихо той няколко минути по- късно. – Сестра ми е на почивка на остров Бали, а Йондайме е в Ню Йорк.
Седнах тежко до него и запалих две цигари подавайки му едната.
- А, не искаше вашите да те виждат в затвора. – Логично заключих аз, а той се засмя.
- На нашите не им пука стига да не съм по списанията, а и тогава идват само и само за да ми кажат, че не струвам. Нали си чувала клюките... – Погледна ме весело той. Кимнах отрицателно с глава.
- Не, всъщност не. Бях прекалено заета със самоубийствени мисии последните осем години, така и нямах фаза в пуберитета си, в която да съм те обожавала. Обожавах техниката, която е направил баща ти при двубоя си с брат му. Огнени топки в небето, а после чидори, захранвано от светкавиците. – Предствавих си го и настръхнах. – Красота.
- Ти си болна. – Той ме погледна все едно преди малко му бях обяснила как бих искала да изнасиля крава. – Баща ми е коравосърдечно копеле на което никога не му пропука нито за мен, но още по- болезнено беше със сестра ми, която го боготвореше и беше готова да направи всичко за него, а той просто я смазваше във всеки възможен момент.
- А, майка ти е властолюбива кучка, която се опитва да държи всичко под контрол защото не е успяла да се справи със съпруга си? – Бързо предложих аз, а той се засмя.
- Да, има нещо такова. – Киман ми той и пак ми се усмихна. – Сега вече съм сигурен, че знаеш как да се забавляваш, малката.
- О, да, защото ми трябваше потвържданието ти, докато съм още пияна. – Дръпнах си за последно и хвърлих фаса в кошчето си ставайки. – Хайде, ще ми черпиш кафе, а после трябва минем през офиса.
- Днес е събота... – Започна да се оплаква той.
- Друго планове ли имаше? – Попитах го учудена. Все пак аз правех програмата му.
- Да... Лежане и гледане на баскетбол. Събота е.
- За бога, трябва да минем само да подпишеш едни документи, който АЗ после трябва да пратя по пощата и да сготвя вечеря за шест души. - Сетих се за майка ми и ми стана зле.
- Оргия? – Погледна ме въпросително Самару.
- Иска ми се. Семейно събиране. – Отвърнах унило. – Може би трябва да задържа хероина.
- Ааа, не. Няма начин! Той си е мой! – Извика той и посегна към бюста ми преди да го перна през ръцете.
- ХЕЙ! - Викнах му. – Научи се да споделяш! И без това имаш повече от сто грама в супника си.-
Обясних му и напутах пакетчето по- навътре в сутиена си.
- Какво, за Бога, си правила със супника ми.- Попита ме ужасен той. – Чакай!На това бласкавото супник ли му се казва?
- Секс! Дъъъ... – Отвърнах му напълно сериозна, а Самару съвсем се стъписа. – Бях да напазарувам и понеже днес ще правя картофена крем супа, ми трябваше супник, който аз нямах, но предположих, че някоя от съвесните ти не руси асистенстки все някога е купила такъв за чието съществуване ти не знаеш. – Обясни му и влязох в старбъкс.
- Вероятно имаш предвид Абигейл. – Погледна ме изчакващо той, а аз кимнах. – Ооо, Абигейл беше прекрасна... - Усмихна се той и се подпря на плота.
- Здравейте, две черни кафета с джинджифил, супер горещи, без захар и сметана. – Поръчах бързо и пак се обърнах към Самару.
- Защо пиеш кафето си както мен? – Попита ме с лукава усмивцица той.
- Да... – Киман му разбиращо. - Аз те познавам от както бях на тринадесет и започнах да пия кафе заради безсънните нощи.
- Добре, де, не е нужно да ставаш саркастична. – Възнегодува той и се насочи към най- отдалечената маса в кафето. Двамата седнахме и аз бръкнах в чантата си за цигарите си и патрончето ром, което бяхме на път да си разделин аз и Найоми преди за ми звънне Самару. Сипах малко ром в кафето си и си запалих нова цигара.
- Уоу! – Възкликна шефа ми и кимна учудени към рома в чаната ми. – Какво правиш? ... Алокохоличке!
- Хей! – Цапнах го леко по главата. – Моля, наркомана на масата да не се е*ава с алокохолизма ми.
- Ти се наливаш, а аз се друсам. Мммм. Не сме ли съвършената двойка? – Попита ме усмихнат той.
- О, миличък, не искаш да се забъркваш с мен. Повярвай ми.