*Dante*

Поредната ми простотия специално за моето Злато и за една от най-добрите ми приятелки - Кати :*:*:* Пак не стана както исках, но какво да се прави... Сори, ако има грешки, но не съм си на компа и трябва да пиша бързо и нямам време да редактирам. Та, музата ми пак не ме отрази, както винаги... Нооо си спечелих книжа и съм на 7-мото небе!!!

Глава 1

-Марко, виж тези скици! – Разнесе се глас в претъпканата, шумна стая на няколко крачки от него. Най-добрата дизайнерка в Модна Къща „Bella” – Джудит Бентиволио с дълга руса коса, която винаги връзваше на странична опашка, със искрящи сини очи и облечена в тъмнолилава, копринена рокля, задъхано му подаде папката и нетърпеливо зачака отговор.
Марко се обърна срещу нея и взе скиците от ръцете й.
-Какво ще кажеш? – Попита го тя с грейнала усмивка на лице.
Той внимателно огледа всеки един от моделите. Да, бяха добри, но имаха ли достатъчно време, за да ушият и тези? След два дни бе представянето на новата колекция и всичко трябваше да мине като по вода. Без издънки. Марко въздъхна изморено и, подавайки скиците на жената до него, каза:
-Страхотни са, Джудит, наистина. Но не знам дали ще бъдат готови до сряда.
Щом като чу одобрителните му думи, Джудит направо засия.
-Не бери грижи. Ще кажа на Алонсо да ги има предвид. – Усмихна му се радостно тя и забърза към шивашкото ателие, проправяйки си път през целия куп от модели, шивчки и дрехи.
На Марко вече започна да му се завива свят. Не бе свикнал на толкова голямо напрежение. Сутринта, от бързане, дори не бе успял да си среше непокорната къдрава коса и сега приличаше на бръкнал в контакта. А най-лошото бе, че имаше чувството, че изведнъж всичко ще рухне – бам, край! Още не можеше да повярва, че се бе захванал с това. Как можа да се съгласи, по дяволите?! Имаше астма. Не бе в негова полза да се мотае в препълнени стаи, сред хора, които само него чакат за всичко. Марко това, Марко онова.... Сякаш, че си нямаха шеф! Ето тук Марко се ядоса. Как посмя Данте да замине за почивка точно сега, вайкаше се той. Остави го сам в средата на моден кошмар! На няколко пъти му се идеше да звънне на скъпия си приятел и да му каже да си домъкне проклетия задник обратно в Торино, но винаги се спираше с убеждението, че Данте работи много и има нужда от малка почивка. Която ще ми коства живота, оплака се пак Марко.
-Господин Граниери! – На милиметри от него се чу поредният глас. Той се обърна стреснато по посока на гласа, молейки се на Бог да прояви малко милост и да го измъкне оттук, или поне да го дари с още малко търпение, докато не се прибере вкъщи и не заяви ядосано на Данте, че повече няма да му прави никакви услуги и, че ако се разболее или, не дай Боже, умре, той ще носи цялата отговорност за това!
-Джудит каза да ушием тези рокли, но нямаме подходящите платове. – Започна да обяснява Адела. Адела бе дясната ръка на Джудит и също участваше в създаването на нови модели дрехи и дори някои от тоалетите в Пролетната колекция бяха неино дело и щяха най-накрая да видят бял свят. Браво на нея, помисли си Марко. А сега бихте ли ме оставили на мира?!
-Да се заема ли с купуването им, или да използваме платовете, с които разполагаме? Те също стават.
Марко с всички сили опита да запази спокойствие и с огромни усилия се усмихна на миньончето пред себе си.
-Прави каквото искаш, стига да спомогне за доброто на новата колекция.
-Знчи ще отида да купя необходимите платове! – Изкиска се весело Адела, завъртя се на пети и хукна към изходната врата. Марко, отекчен и с опънати нерви до краен предел, обхвана с две ръце главата си и се опита да запази самообладание. Зелените му очи зашариха из стаята – навсякъде имаше модели, които пробваха рокли или други тоалети, шивачките бяха до тях и следяха за нередности – доукрасяваха дрехите или ги правеха по-семпли. Всичко въреше на пълни убороти. Идеално за издънка, помисли си Марко. Как ли Данте издържа на това напрежение? А, ето защо си взе почивка. Аз пък направо щях да напусна!
С главоболие, коесто стигаше чак до небесата и с единственото желание да изпие чаша уиски, той се насочи към изходната врата. Там обаче го спря непознат мъж, облечен в работни дрехи и натика в ръцете му някакъв картон.
-Аз съм от „Бижу”. Тук са камъните, които госпожица Бентиволио поиска вчера. – Обясни мъжът, а Марко го погледна с досада.
-Защо не потърсите госпожица Бентиволио?
-Питах. Казаха ми, че се е случил инцидент в шивашкия цех и не може да дойде сега. – Мъжът повдигна безгрижно рамене, докато Марко се чудеше вече на кой бог да се моли. Знаеше си, че няма да се размине без издънки! Само се надяваше да няма повредена машина, отрязан пръст или нещо друго отрязано...
Взе картона от ръцете на непознатия, драсна набързо някакво подобие на подписа си и хукна към асансьора, който щеше да го отведе до подземието, където се намираше шивашкият цех. Щом слезе долу, попадна на тичащи насам-натам жени, викове и крясъци. Господи, дано поне всички са цели, замоли се той. С притеснено до болка сърце, Марко влезе в цеха и си проправи път през голямата тълпа. Там видя най-хубавата рокля от новата колекция на парчета и горкото му сърце прескочи удар.
-Господи мили... – Шашна се той. Това бе най-хубавият сатен, най-скъпите диаманти, най-сложната кройка и най-добрият модел! Нямаше друга такава рокля, нямаше вече подобен плат, а сега и роклята я нямаше! Само като си помислеше с колко труд Данте намери този плат. Той бе запазен от плата от роклята на втората госпидарка на Уелс. На не кое да е, а на Улес и бе на не по-малко от 500 години! Истинска непокътната скъпоценност! На Марко му се зави свят. Ставаше обаче и по-лошо. Това бе единствената скица, която Данте сам направи от четири години насам и, която сам скрои, уши и украси! Господи Боже, какво щеше да прави сега? Как щеше да обясни?
-Господин Граниери, добре ли сте? – Попита една от шивачките. Той се обърна, треперещ като листо, към нея и едва не се свлече на пода.
-Марко! – Извика притеснено Джудит и се опита да го запази изправен. Марко се подря на нея, като че ли беше пиян и каза:
-Добре съм. Много съм добре даже! Изключително се радвам, че най-добрият модел на най-добрият ми приятел е унищожен. Отваряйте шампанското, нека да празнуваме!
-Марко, не знаеш какво говориш! – Скастри го Джудит и докато всички останали в цеха го наблюдаваха със страх, насмешка и притеснение.
-Напротив! – Възрази той и се дръпна от ръцете й. – Данте ще бъде във възторг и естествено аз ще му съобщя невероятната новина!
-Юе те откарам у вас. – Настоя тя и отново го подхвана. – Трябва да полегнеш и да изпиеш няколко успокоителни.
Марко ще не ще, неухотно тръгна с нея. Докато отиваха към червената й кола, джудит си каза на ум, че може би ще му е нужна цялата кутийка с успокоителните, и му помогне да се качи в колата.

-Какво?! – Изкрещя Корин на най-дбрата си приятелка.
-Трябва да се отпуснеш. Ще ти се отрази добре. – Продължи да настоява Ашли. Ашли бе най-добрата приятелка на Корин от детската градина. Беше с червеникава коса, светлозелени очи и имаше едва забележими лунички по бузите си. На височина бе малко по-висока от Корин и с няколко килограма по-слаба, затова и бе станала лице на някаква си Модна Компания в Ню Йорк едва преди няколко дни.
-И затова купи билетите без да ми кажеш! Ти заговорничиш зад гърба ми! – Разкрещя се Корин. Да, беше й нужна почивка. И да, щеше да отиде на някое местенце за около пет-шест дни, но не и в Италия! Там ходеха влюбените, поне според нея, а тя бе съвсем сама от много, много години насам. Не, нямаше да стане!
-За да заговорнича, ми трябва друг човек. А аз купих билетите сама. – Поправи я Ашли с усмивка. Корин изпъшка ядосано и цъкна с език.
-Пак е същото! Няма да ходя в Италия.
-Ти ще бъдеш в Торино. – Изтъкна най-добрата й приятелка отново, при което Корин направо позеленя от гняв.
-Торино е в Италия!! - Извика тя, а Ашли не спираше да се смее. – Какво ти е толкова забавно?!
-Факта, че ще отидеш.
-Не, няма.
-Да, има!
И още преди Корин да успее да възрази, Ашли набързо й запуши устата с ръка.
-Сега, имаш договор с издателство и ако не им представиш книга до края на месеца, ще останеш без работа.
Корин се опита да се измъкне, но тя не я пусна.
-Затова ще заминеш за Торино, ще получиш вдъхновение и ще напишеш книгата, която ще стане световен бестселър и ще спечелиш милиони.
-Сякаш, че е толкова лесно! – Възкликна Корин, освободила се от хватката на Ашли.
-Ами лесно е. – Засмя се тя.
Корин изкрещя нещо неразбираемо и със стъпки, забиващи се ядно в пода, тя отиде на тирасата и затръшна бясно вратата, при което Ашли отскочи няколко крачки назад.
Не е честно, започна Корин на ум. Не може Ашли да ми купува билети за Ита...ъъъ Торино и да иска да отида. Тук или там, какво значение има? Аз пак съм без муза. А като няма муза, няма книга! Тя въздъхна в опит да се успокои, защото мислеше по-добре в трезво състояние, а това сега не бе такова. По дяволите, продължи тя. Може би Ашли е права. Може би трябва да отида в Торино. Какво имам да губя, ако не друго, то поне ще обиколя магазините. А пък книгата.... Ако музата ми благоволи да се върна от Хаваите, ще бъда много щастлива. Не знам дали ще успея да напиша бестселър, но и една малка, мижава книжка ще свърши работа.
С прочистени мисли и недоволна, че най-добрата й приятелка отново е права, Корин се върна хола, където я чакаше Ашли, седнала на белия диван.
-Отивам. – Каза тя, а Ашли подскочи щастливо.
-Знаех си! Вече ти приготвих багажа.
-Ти какво?! – Корин веднага охлади страстите. – Какво?
-Знаех, че ще се съгласиш, а дори и да не беше, щях сама да те натикам в самолета. Трябва да ми благодариш.
-За какво? Че ме излъга? Че действа зад гърба ми? Че предсказваш решенията ми?
-Че ти приготвих багажа. Между другото, купих ти няколко нови тоалета.
-Моля?!
Корин вдиша и издиа дълбоко, опитвайки се да запази самообладание. Колкото и да се уверяваше, че Ашли го е направила за нейно добро и макар и да знаеше, че наистина е така, не можеше да не й се ядоса. Отново.
-Стига де! – Засмя се най-добрата й приятелка. – Ще си прекараш страхотно. А, и между другото, летиш тази вечер.
Корин, шокирана до краен предел, ококори очи и едва се сдържа да не хвърли нещо по Ашли.
-Ти. Си. Невероятна. – Каза тя през зъби, докато момичето срещу нея продължаваше да се смее.
-И точно затова ме обичаш.
Още в лошо настроение, Корин отиде в стаята си и като нямаше какво друго да прави, легна на леглото си и зачака слънцето най-накрая да залезе. Нямаше представа в колко часа е полетът, но Ашли и без това щеше да я замъкне собственоръчно до летището, за да се увери със собствените си очи, че се е качила в самолета, че не се притесняваше изобщо дали ще закъснее. Наистина не й се ходеше в Италия, но пък винаги е искала да я посети. Е, мислеше си да отиде в Рим или Венеция, а не в Торино – града от онези романтични, средновековни италиански филми. Да, Корин обичаше да гледа подобни неща. Вече бе загубила и бройката на подобните книги, които бе изчела. Във всяка една главаната героиня имаше нещо специално и беше красива, докато тя изобщо не бе такава красавица. Е, поне според нея. Ашли мислеше, че е сладка с тези нейни големи, кафяви очи и шоколадова, непокорна коса, която винаги имаше собствено мнение по всеки въпрос, стигаща малко под раменете й, с малкото килограми в повече, което изобщо не означаваше, че е дабела, както си мислеше Корин, а съвсем леко закръглена така, че когато някой поиска да я прегърне, да не го ръгне със стърчащите си кокали и прекрасната си, чаровна усмивка. Тогава защо от седем години не е имала гадже? Ако беше толкова красива, каквато я изкарваше Аш, щеше да има цяла опашка от обожатели, а тя нямаше нищо. Niente!1 Това още повече я отчайваше. Ще си остана стара мома, казваше си тя в такива моменти. Вече се бе отказала да търси мъжа на живота си. Отначало чакаше той сам да се появи. После, когато изгуби надежда, че това ще стане, опита сама да го намери и не постигна успех. Сега бе оставила всичко в ръцете на съдбата. Ако Тя искаше Корин да се ожени щастливо за любящ и красив мъж, това щеше да стане. Надеждата обаче това да се случи някога, спадаше все повече, че вече дори бе под нулата.
Унесла се в мисли, Корин заспа изморено. Сънят й бе неспокоен, затова не можа да се отпочине както трябва, преди Ашли да я събуди с гръм и трясък.
-Корин! Ставай!
Корин се завъртя в леглото, погледна сънено към най-добрата си приятелка, след това погледна към часовника си и се изправи мързеливо. Ашли я погледна сповдигнати вежди.
-Нима смяташ да пътуваш с разчорлена коса?
Корин приглади косата си с ръце и каза с досада:
-Готово. Тръгваме ли?
Ашли се нацупи за кратко, но си каза, че по-добре това, отколкото нищо, а и таксито вече чакаше.
-Да. Таксито ни чака навън.
Корин се се ьзавъртя няколко пъти в кръг, търсейки куфара си, но не го намери.
-В таксито е. Хайде! – Изпъшка приятелката й и я затика до вратата. Корин заключи пришпорено, тъй като Ашли не спря да тропка с крак до нея и двете се качиха в таксито. Пътят до летището бе дълъг. Трябваше да минат през целия Ню Йорк, за да отидат там. Светлините, идващи от магазините и билбордовете дразнеха Корин. Беше й писнало да ги гледа всяка вечер. Искаше нещо ново, различно.... Не си бе и помисляла, че нещо ново и различно ще бъде Италия. Е, нямаше да нарведи да отиде. А и какво толкова? Най-накрая реши да се отпусне и дори не забеляза колко бързо мина времето, нито пък усети как Ашли я прегръща за „чао”, пожелава й куп глупости и й казва да внимава. Само знаеше, че прекрачи прага на самолета, настани се на мястото си и зачака да излети. Щеше да се постарае да си прекара добре, а музата й щеше да дойде по някое време...или може би не... Нямаше значение. Важното бе, че усещаше нещо различно. Нещо, което й подсказваше, че това ще бъде най-интересната ваканция в живота й, докато един друг глас й нашепваше, че няма да й бъде толкова лесно. Корин за миг се зачуди кой да послуша, но си каза, че сега ще слуша единствено себе си и ще се отклони от принципите си. Е, в това всъщност не бе много сигурна. И преди се беше опитвала и нищо не се получи. Е, сега не е преди, каза си тя. Сега е бъдещето.
В този момент стюардесата нареди на всички да си затегнат здраво коланите, защото самолетът вече излиташе. Корин погледна през малкия прозорец и видя Ашли как й маха щастливо. Усмихна се. Това бе преди, продължи тя на ум, а самолетът излетя. Когато вече беше нависоко в облаците, Корин погледна отново през кръглото прозорче, а това е сега, довърши на ум, облягайки се на седелката, като затвори очи.

Niente - Нищо