Вече край! +14

Give it all to you
Letting go of me
Reaching as I fall
I know it's already over now
Nothing left to lose
Loving you again!
I know it's already over now!
It's already over now!
I know it's already over, already over

Ключалката изпращя зловещо и безчувствено. Ключът пастна идиално, а шумът, който се отдели, от вратата, изпълни горещия и плътен въздух.

Красив и стегнат глезен, се подаде в коридора на апартамента. Нежният й парфюм се разнесе в помещението, и придаде на страховитата обстановка, по – приятен вид. Тъмнината обграждаше всичко около предметите, а лепкавата жега би стегнала дробовете, и на най – опитния плувец на света.

Стегнатата й и елегантна фигура, пристъпи в страховития мрак. Тя затръшна вратата след себе си, застана на едно място, и се огледа. Очите и шереха и молеха за малко светлина, търсеха и намираха. Постепено зрението й се приспособи, а зениците й се свиха.

Страхът й от тъмнината бавно се изплъзна от нея, и се превърна в успокоителна увереност. Дишането й бавно се нормализираше, а мускулите й се отпускаха след всяка глътка въздух.

Тя застана пред закачалката, и окачи марковото си палто. Очите й все още се мъчеха, да зърнат светлина в мрака, сякаш диреха спасение и в най – малките кътчета на коридора. Всяко движение, всяка стъпка, всяко дишане беше механично. Беше найзустила дори и миризмите в апартаментът си, в зависимост от сезоните.

Зрението й все още не беше се опитомило, когато зърна една малка светлина в огледалото. Тя огледа стройната си фигура, огледа лицето, устните... Бялата й риза, съчетана с красива рокля на райета, подчертаваше всички скули на лицето й. Правеха я да изглежда, колкото зряла, толкова и интелигентна. А, беше ли?

Тя се обърна към вратата, която стоеше зад нея. Сърцето й спря за стотни от секундата, и отново доби нормалния си ритъм. От, какво ли се плашеше?

Тя пристъпи към вратата, и стисна дръжката. Ушите и бучаха тъй силно, че заглушаваха пресекналите й дихания. Устните й потрепераха, а очите й се напълниха със сълзи.

Натискайки здраво дръжката, младата жена влезе в гостната. Тялото й все още трепереше, сякаш някой го тресеше. Всичката й смелост, изведнъж се изпари, и на нейно място дойде отчаянието.

Обстановката леко я смути, и я накара да се вгледа по - дълбоко в мъжката фигура, стояща на едно канапе, с пура между пръстите. На масата, до дивана стоеше една масичка със свещ, която придаваше още по – страховит вид на обстановката. Лицето на мъжа не се виждаше, но тя много добре знаеше кой е той. Жената се обърна, за да натисне ключът на лампата, но ледения му глас я спря.

- Не дей. Виждам те и с тази светлина. Тя ми стига.

Жената обърна лицето си към неговото. Успокои се и доби нормалния си вид. Усмихна се и каза:

- Добър вечер Венелине. Как си?

Събеседникът й се усмихна, а фигурата му стана още по – загадъчна на вид. Макар и да не го виждаше, тя знаеше, как изглежда той. Знаеше маниерите му, знаеше всеки жест... Венелин проговори със студен и плътен глас.

- Красива си.

Едва сега тя усети похотливият му поглед, върху себе си. Желанието му сякаш я обграждаше, убиваше и унищожаваше. Той стана, загаси пурата в пепелника, и запристъпи срещу нея. Очите й леко се разшириха, а краката й се подкосиха.

Силната му ръка погали нежното й лице, а устните си, той потопи в червеникавата й коса. Тя ухаеше на пролетни цветя, въпреки, че беше лято. Жената усещаше, как ледената му ръка, обгражда скованото й лице, а другата обхаваща кръстът й. Доминиращата му натура се приближи още повече до нейното крехко тяло. Притискайки я до себе си, тя чувстваше стегнатите и твърди мускули на мъжа, пред нея.

- Искам те – шепнеше в ухото й. – Желая те.

Умът й бе блокирал, но тя чуваше и усещаше. Една част от нея си представяше как правят любов заедно, но друга отхвърляше и тъпчеше всички тези позорни мисли.

- Магдалина.

Пройзнасянето на името й я накара да си спомни, защо се бе влюбила в този човек. Изпълнен със страст, желание и... любов, може би, гласът му я накара, да му се предаде, инстинктивно., но една част отново се съпротивляваше.

- Не, не бива. Ти си... не искам. Ти си пресъпник.

Нищо в него не се смути, напротив сякаш беше видял някоя смешна сцена в френския театър ,, Одеон’’. Усмивката му се разшири, и образува някаква странна гримаса, наподобяваща на бясно чудовище.

- Нима мислиш, че бих те наранил? O tempora, o mores. Би трябвало да ми имаш по – голямо доверие.

- Да но...

Силните му, и възмажали ръце я понесоха към спалнята като булка. Венелин я постави върху белите завивки, и се настани между бедрата й. Започна да целува първо устните й, после вратът й, а ръката му обхождаше стегнатото й бедро. Магдалина не беше на себе си, но дори и така, тя знаеше, че нещо не е наред.

Извивайки главата си нагоре, тя обхвана тъмно кестнявата коса на мъжът, с ръцете си. Стенанията й бяха нежни и тихи, но дори и така, тя възбуждаше и провокираше Венелин.

Целувките му станаха по – настоятелни и изкосителни. Той свали бикините й, и обгърна червения й окосмен триъгълник с езика си. Стоновете излизайки от устата й, звучаха повече на звуци от цигулка, отколкото на някое разгонено животно. Очите й бяха затворени, а лицето й бе потъмняло. Тя не знаше, какво, но имаше чувството, че нещо предстоеше. Не, не онзи вик при, който жената е във връхната точка на оргазма, а нещо далеч по – обезпокоително.

Докато умът й се опитваше да се ангажира с тревожни въпроси, Венелин вече поставяше устни върху нейните. Езикът му се вплете с нейния, а дясната му ръка се провираше под роклята й.

- Различна си, какво има? - Казваше той, докато изучаваше тялото й за пореден път.

Мислите й прехвърчаха, и се опитваха да подредят смислено изречение, но единсвеното за което мислеше бе за оргазмът, който вече напираше.

- Моля те.

Мъжът свали ролкята, а след това изкустно свали и сутиена й. Тя не знаеше, но и не искаше да знае, кога той си бе свалил дрехите. Този момент й убягваше, а единсвеното, за което мислеше, е как ще го усети в себе си. Тя желаеше, молеше и стенеше, сякаш никога повече няма да усети този миг в живота си.. сякаш тази нощ й е последна.

Той проникна в нея с нечовешка сила. Мускулите му се извиваха, а очите му я пронизваха и убиваха. Оргазмите и на двамата бяха във връхната си точка. Стоновете излизаха на пресулки и от двамата партнъора, а движенията им караха леглото да се тресе. Когато и двамата свършиха, Магдалина стоеше все така с затворени очи. Тя беше изморена, някак изтощена и безсилна. Когато обаче отвори очи, тези чувства добиха още по - смразяващ вид.

Всяка една усмивка, всяки един хубав момент или усещане бяха заместени с черният паваж, който изведнъж закри лицето й. Тя потъна в бездънна яма, и за Бога нямаше изход от нея.

- Какво означава това? Някаква шега ли е? – извика Магдалина.

- Естествено, че не. – отвърна безгрижно Венелин

- Тогава, какъв е този Smith & Wesson.

Черният пистолет, който беше насочен срещу главата й, я караше да губи самообладание. Мъжът все още лежеше върху нея, а черното оръжие, сякаш правеше личността му да изглежда още по – противна.

- Това вече е краят миличка. Животът ти свърши.

- Кой по дяволите ти е дал правото да отнемаш животи? А?

- Хн, няма какво да загубиш. Нямаш семейство, нямаш приятели. Погледни се, ти си жалка. Дори и красива, ти си едно нищожество.

Очите й се напълниха със сълзи, а тялото й се вкамени, но вече връщане назад нямаше.

- Поне ми кажи, защо? Защо ще ме убиеш?

Той се усмихна, доближи се до ухото й, и й каза:

- Защото те ненавиждам. Ти си една проститутка. Да не мислиш, че не знам как баща ти те изгони с думите ,,Махай се боклук такъв’’. Ц...ц...ц. Жалко, че забременя от онзи глупак, а след това бедната, малка Лин, направи аборт, но татенцето не те прие, нали? И за да оцелееш, ти стана компанъонка на видните бизнесмени в града. Колко... жалко. Но не това е основната причина.

- А, защо, кажи ми кучи син, такъв?

Зъбите й затракаха, а гласът й макар трептящ, той изглеждаше силен и борбен.

- Защото онзи път, ме видя, спомняш ли си?

Очите й се разшириха. О, да спомни си, спомни си как го бе видяла целия окървавен, край онова езеро. Как се бе влюбила, само заради усмивката му, очите, мускулите... Колко глупаво. А, сега?

- Не се безпокой, няма да умреш с куршум в главата, а с куршум... – Венелин насочи дулото на пистолетът към клитора й, напъха го, и каза – в пу*ката. Сега вече, чувстваш ли се специална?

- Моля те, какво искаш, пари, злато... моля те. – цялото й лице беше в сълзи, тя нямаше сила.

- Вече край.

Куршумът отекна и заглуши среднощните външни звуци. Стените бяха опръскани, а очите на Лин все така, молеха в тъмнината.

Той се надигна от нея, облече се, и излезе от апартаментът. Със задоволна усмивка, той се потопи в обикновения живот на всички минувачи по улицата. Минути по – късно, се чуха полицейските сирени, които приближаваха все повече. Навярно някой добър съсед, се беше обадил, но бе твърде късно.

,, Това вече е краят сега!’’

I don’t know what’s worth fighting for
Or why I have to scream
I don’t know why I instigate
And say what I don’t mean
I don’t know how I got this way
I know it’s not alright
So I’m
Breaking the habit
Tonight