Безцветна целувка

Бележка: фикът е комбинация от пет анимета: Kuroshitsuji, Dеаth Note, One Piece, Naruto Shippuuden, Bleach... А ако се вгледате по-подробно, несъмнено ще забележите и образа на доктор Тенма от Monster. Здраво съм смесила японски имена и история, така че ако не допадне на някой, няма проблем от коментар! Аз ще обърна внимание на всеки!

Има доста японски думи и изрази и ако някой се е оплел в тях, съм готова да направя речник за непознати думи! Разбира се, ако изобщо се чете!


Светът бе млад. Завладяващ. Изключителен. Нов. Техният свят бе такъв, но не и неговия. Светът, на който той принадлежеше, бе сив и мрачен. Тих... Скучен. Стоеше на една издадена скална отломка, вперил нетрепващи очи в пустинята около себе си - една безкрайна равнина. Сиво-белите облаци се стелеха по земята, подгонени от порива на вятъра, който се появяваше и изчезваше внезапно. Светлината се прокрадваше като през хартиени щори и от време на време осветяваше силуетите на другите богове. Рюк дочуваше трополенето на гладки черепи по скалната повърхност и гневни спорещи гласове, процепващи сумрака:
- Черепите застанаха по хоризонтална линия! Аз печеля!
- Напротив! Виж, единият е подпрян на другия! Това не се счита...
Устните на Рюк бяха опънати в тънка линия и разсичаха мъртвешки бледото му лице с издадени кости. Червените ириси на зениците му без мигли и клепачи изглеждаха като кръгли копчета, съвършено неподвижни, преценяващи и замислени. Крилата бяха отпуснати до тялото и той бе поставил китки върху костеливите си колена. Изглеждаше като част от пейзажа и дълго време не мръдна. Зад него в идеален кръг се завихриха черни пера, появили се от нищото, в центъра на който се оформи човешки силует. Рюк не се обърна назад. Ноздрите му потръпнаха, усещайки сладникавата миризма и въздъхна отегчено. Как само мразеше демоните с тяхното помпозно появяване, а този не правеше изключение!
- Изненадах се, Рюк, че портала стои отворен! - каза вместо поздрав силуета, обвит от черните лъскави пера. - Получих съобщението ти преди малко и веднага се отзовах на молбата ти. Всъщност съм много любопитен да разбера защо искаш да говориш с мен, нарушавайки всички правила и закони, които ни разделят?
Богът на смъртта махна с ръка към разстилащата се мъглива низина в краката си и от устните му излезе дрезгав звук подобен на хриптене на старец:
- Огледай се, Се*астиан! Какво откриваш? Какво виждаш?
Мълчание, разкъсвано от повея на вятъра, а после:
- Рай - отговори демона. - Човешката мисъл би го определила като Рай. Колкото и посредствено и незабележимо да е тяхното съзнание, интересното е, че простичкото обяснение на нещата е най-правилното в случая.
- А аз виждам... една пустиня. Скука от край до край, една празнина, лишена от мисъл или емоции. Но човеците... са великолепни! - Дългите ръце на Рюк се отпуснаха на каменливата почва и той загре*а ситни камъчета, процеждайки ги между пръстите си. - Ти имаш най-голям допир с тях. Предлагаш им онова, което желаят най-силно и те приемат без да се коле*аят, нито да помислят за последствията, а накрая... просто изпиваш душата им. - Иронията накрая прозвуча твърде рязко, за да бъде приета като шега. - Се*астиан, ти живееш от тях! Храниш се с тях. Крадеш от тях...
- И двамата сме крадци - отбеляза демона и гласа му се пречупи в тих смях. - Само че ти имаш подчинени в Готей 13 - шинигами-бойци, които вършат твоята работа и попълват стриктно раздадените им бележничета, а на земята се разхождат техни гигай. Трябва ли да ти напомням, че в Страната на Огъня имаш най-големия Сейрейтей, за да държите всичко и всички изкъсо? А ти, приятелю, си седиш горе и наблюдаваш съвестно задълженията им. Разликата между нас е, че аз сам си върша работата, докато ти имаш цяло Общество на Душите.
- Доста нагло изказване! - Рюк се полуизвърна и над червените очи падна сянка. - Не си само ти, Се*астиан! Имаш цяла раса, подобни на теб крадци...
Перата около силуета промениха посоката си на въртене. Движението им стана по-бавно, така че те заприличаха на отронващи се почернели листенца от изсъхнало дърво.
- Има ли значение, Рюк? - Гласът на демона се удави във въздишка. - Така е устроен нашия свят, а ние сме от двете страни на ограда. Твоите шинигами преследват себеподобните ми, а ние ще продължим да се противопоставяме на тях като изяждаме души. Но съвсем не искам да влизам в безсмислен спор, от който никой от двама ни няма да излезе победител. А това ни отвежда до основното - за какво искаш да говорим?
Мъглата се вдигна нагоре, понесена от повея на вятъра, който продължаваше безцелното си суетене, наподобяващо опитите на бръмбар да се измъкне от затворен буркан. Силуетите на другите богове, които играеха на комар, насядали един срещу друг се откроиха в белезникавата сива светлина. Крилата, досущ като крилата на Рюк - нацепени и тънки като на прилеп, бяха прибрани до телата им. Сетне вятъра за пореден път промени посоката си и мъглата отново се стовари над каменистата почва.
Рюк въздъхна.
- Ще отида в човешкият свят - оповести накрая той. - И ще открадна това, което и ти крадеш!
Се*астиан не отвърна веднага.
- А какво ще стане с твоето Общество на Душите? Готей 13 е зависим от теб...
- Ще оставя Момо на мое място.
- Ще оставиш на Момо дори тетрадката си? - В гласа на Се*астиан звънна недоверие, което подразни Рюк.
- Тетрадката... вече не е у мен. Тя е в човешкият свят. Резарвната ще оставя на Момо.
Демонът отново се разсмя.
- Подозирах, че имаш две тетрадки, но сега разбрах, че предположението ми не е било грешно. Всеки отряд от Готей 13 има тетрадка, дадена му от бог на смъртта, ала ти, Рюк, имаш цели две! А какво ще правиш в човешкият свят?
- Нищо съществено. Ще наблюдавам. Ще чувствам. Ще живея, каквото и да означава това! Ще бъда демон и също като демон ще предложа сделка на някой човек.
- С твоята тетрадка на смъртта ли? Разбирам. - Се*астиан се поколе*а няколко мига. - Защо ми казваш всичко това?
- Защото ще отида в онзи свят, в който си и ти и в който живее човека, на когото служиш. И може да се срещнем там. Разбрах, че вече имаш нов господар!
Демонът се коле*а дълго време преди да каже онова, за което явно не бе сигурен, че е правилно да казва. Но накрая реши, че няма какво да губи и следващите му думи прозвучаха саркастично:
- Знаеш ли, Рюк, че те съжалявам! Защото аз като демон съм обвързан с печат с човека, който ми е господар. И чрез този печат мога да почувствам целия диапазон от емоции в човешката природа, всичките малки отсенки на страха или гнева, всяко едно късче надежда или мимолетна болка... Всичко онова, за което ти само можеш да гадаеш, без да можеш да се докоснеш! Каква голяма заблуда е да мислиш, че би могъл чрез тетрадката на смъртта да достигнеш моето ниво!
Червените очи на Рюк отново потъмняха от ярост, която не изрази по никакъв друг начин. Пръстите му оставиха дълги бразди, когато загре*а нова шепа камъчета.
- Независимо по какъв начин ще усетя всичко онова, от което съм лишен в момента и съм убеден, че въпреки думите ти, ще разбера и ще се докосна до всичко човешко!
Черните пера се завихриха диво със свистене около силуета в центъра, който започна да се топи като восък на слънце. Гласът на Се*астиан долетя от много далеч:
- Тогава... нека се видим в човешкият свят, Рюк! Сключил съм договор с момче от клана Учиха. Намира се в Селото скрито в листата на островите на Петте елемента в Голямата линия, в Страната на Огъня, в изключителна близост до твоя Сейрейтей. Надявам се да си "изпуснал" тетрадката си там!
Мъглата погълна последните пера, сред чиито вихър се загуби демона, оставяйки след него само празнота. Рюк не се обърна да го изпрати с поглед, нито каза нещо в отговор. Вперил поглед в трептящата мъгла, направи опит да се усмихне, но емоцията бе толкова непозната, колкото и света, в който се канеше да отиде.





Сакура вървеше по прашните улици на Коноха. Бялото й овално лице бе съвършено безизразно. Светлозелените очи под извитите черни мигли не издаваха чувствата, които тя умело криеше зад маска от ледено равнодушие. За разлика от сестра си Иноуе, която не успяваше да скрие абсолютно нищо и всеки бе способен да чете по лицето й като отворен папирус, Сакура владееше до съвършенство поведението си и налагаше железен самоконтрол върху емоциите си. Това може би се дължеше на работата в болницата и обучението при Хокагето на селото. Тя явно не можеше да отдели едното от другото или не желаеше да го прави, защото имаше маниакалната способност да опростява нещата, за да ги прави по-лесни за възприемане.
В този мек априлски ден тя вървеше по главната улица, свързваща сградата на Хокагето с централните порти на селото. От малките ресторанти и отворени сергии, пръснати безразборно от двете й страни долитаха смях, разговори и мирис на храна, което болезнено й напомни, че не бе яла въпреки, че бе излязла сутринта от дома си. При други обстоятелства щеше да спре и да си купи пакет екубо. Беше нещо като навик, от който не можеше да се откаже и го вършеше винаги когато отиваше при Иноуе, но сега тънките вежди бяха свити над изразителните светли очи и това бе единственият белег, който издаваше някаква тревога. Мина Полицията на АНБУ и отби на следващата пресечка към реката, която течеше лениво, пресичайки селото. От двете й страни отрупаните с цветове вишни бяха огънали клоните си и ластарите им опираха гладката повърхност на водата. Улицата промени облика си - ресторантите се разредиха, отстъпвайки на долепените една до друга чайни, окии и различните ателиета на перукери и шивачи. Главната улица на Акасака изглеждаше оживена и на Сакура й се налагаше да спира от време на време и да се покланя на познати лица или да разменя по някоя и друга дума с други, които бяха познати на семейството й, както и да пропуска покрай себе си забързани рикши и разносвачи на храна. Като представител на един от най-влиятелните кланове в Коноха, тя трябваше да демонстрира уважение към други от нейната класа, макар да не понасяше по-голямата част от аристокрацията, с която се задължаваше да общува. Премина театър "Кабуренджо", разпростиращ се на огромния площад на Акасака и се спря пред малка дървена врата близо до поредната чайна, която можеше и да е първокласна, но това не я вълнуваше изобщо. Потропа отсечено и докато чакаше, отметна няколко кичура розова коса от челото си, измъкнали се от навитата плитка на тила й, после подръпна банданата си. Неприятен навик, който й остана още от Академията за нинджи, когато получи първата. Често й падаше и се налагаше да я намества постоянно. Не чака дълго. Отвори й прислужницата Тацуки и се поклони ниско. Сакура влезе в малкия вътрешен двор на окията "Орихиме" и изчака да се затвори вратата след нея.
- Търся сестра ми. Върна ли се от училище?
- Да, Сакура-сан. Упражнява се на шамисен във всекидневната. - Тацуки понечи да й помогне да сабуе меките си ботушки, но Сакура махна с ръка.
- Ще се оправя сама. Върви!
Прислужницата сведе тъмните си очи в още един нисък поклон и плавно се понесе по излъсканите плочи през двора. Сакура изу ботушките си и се насочи към всекидневната, от която долиташе музика. Тоновете бяха нестройни и представляваха определени гами, но не и цяла песен или фрагмент от песен. Всекидневната бе с изглед към градината, към която госпожа Котоми изпитваше почти майчински чувства и Сакура влезе през отворената плъзгаща се врата без да се коле*ае.
Сестра й вдигна очи от грифа и я дари с мека усмивка.
- Онеесан, добре дошла!
Сакура кимна с глава и седна до нея на татамито, подвивайки крака под тялото си и надипляйки отрязоното си кимоно със знака на клана Харуно на гърба.
- Здравей, Иноуе! Надявах се да си се прибрала от онова глупаво училище, на което губиш толкова много от времето си...
- Но, онеесан, не всеки иска да стане нинджа като теб! - възрази меко сестра й и отметна кичур коса от лицето си, отмятайки глава назад. Това й напомни за Нами, която имаше същият навик като Иноуе. И двете й по-малки сестри си приличаха за разлика от нея и констатирането на този факт й донесе болка. Сивите очи на Иноуе я гледаха меко и нежно като майка, която успокоява детето си. - Не си ме посещавала от много време насам - последното прозвуча като укор, но Сакура не обърна внимание.
- Не си се прибирала у дома! - на свой ред отсече тя. - А се случиха толкова много неща.
- Животът ми в Кокурюкай е като тегоба в затвор. - Иноуе сведе очи надолу, засрамена от думите си. - Всеки път когато се прибера, ото-сан ме укорява за това, че не съм като теб и че съм избрала друг път, а не твоя.
- Вместо това избра пътя на една юджо! - Устните на Сакура потрепераха от отвращение. - Един напълно безсмислен път! Да не говорим за срама, който лепна твоя избор, както и този на Нами на клана Харуно!
Иноуе отпусна шамисена в скута си и раменете й се отпуснаха надолу. Лицето й посърна.
- Ти си достатъчна на рйооши. Защо аз получавам обиди за избора си, а Нами - не? И тя не пожела да стане нинджа. С какво съм по-различна от нея? - Направи малка пауза, въздъхвайки тежко. - Моля те, онеесан, думите ти ме наскърбяват!
Сакура хвана ръката й и долепи буза в отворената длан на Иноуе. Очите й се затвориха и дълго не проговори, вдъхвайки аромата на курояки, който се носеше в стаята. Сълзи напираха из зад затворените клепачи и тя с мъка се опитваше да се овладее. Когато отново отвори очи, беше успяла да наложи равнодушието си и желязното й самообладание смачка отраз цялото самосъжаление, което цареше в душата й.
- Прости ми, Иноуе! Липсваше ми толкова много, че се чувствах загубена без теб! Липсва ми и Нами...
- Какво... е станало?
Въпросът увисна в тишината между тях. Накрая Сакура промълви:
- Ото-сан урежда брака ми.
- Брак? - Очите на Иноуе се разшириха от изненада. - Но как? Кой...
- Не е повод за радост - сухо допълни тя. - Тази вечер ще бъде моя официален миай. А колкото до жениха, познаваш го. Става дума за Учиха Саске...
- Саске- кун... Но, онеесан, ти го обожаваше в Академията! Забрави ли? Често съм си мислила, че една от причините поради, които избра да бъдеш нинджа, е той. Лъжа ли се?
Лицето на Сакура не се промени. Очите й бяха като огледало, в което Иноуе виждаше собственото си отражение, учудването си, въпроса си...
- Не, не се лъжеш! Аз... изпитвах нещо към него, но след това той избяга и го нямаше близо три години. Преди месец се върна заедно с брат си. Не съм го виждала и най-интересното от всичко това е, че нямам и желание да го виждам. Преди два дни ото-сан ми каза решението си. Спомена още, че Саске е ходил при него в Кататане, докато е бил извикан от даймиото и са си говорили на дълго и на широко. Задължава ме да приема предложението на основание, че Учиха са най-стария клан и са аристократи.
Този път мълчанието между двете се проточи повече. Сакура предполагаше, че малката й сестра ще каже нещо в отговор - упрек или... похвала, каквото и да е... Тя бе импулсивната и макар от гейшата да се очакваше да е като маска Но, Иноуе бе нейна противоположност. Сакура за пореден път се запита дали тя ще има изобщо успех или ще бъде сред десетките провалили се в Акасака с малко клиенти, но верни по-скоро на името Харуно. То щеше да бъде като бариера и мост и нямаше да й позволи да затъне в калта на Миагава-чо като долнопробна хаши или ярите, където свършваха пропилите се гейши в края на своята кариера. Харуно Иноуе нямаше да пропадне като селските момичета, разбира се. Тя щеше да блести като бисер в огърлица дори и да си провали.
Дали й завиждаше? Точно сега, да! Цялото й сърце трептеше като зайче в лапите на лисица от гняв и болка, но въпреки това не можеше да мръдне и да направи дори едно движение. Имаше нещо поетично в саможертвата й и тя подозираше, че някой с романтичната пророда на Иноуе щеше да успее да напише хаку. Сакура обаче беше неодухотворена и съвсем прозаична, за да успее да подреди думите така, че да опише болката си. Дългът надделяваше в нейното съзнание и не смееше да се противопостави на това върховно чувство, победило желанието й за свобода. Беше убедена, че онова, което в момента усещаше е способно да преобърне света и да го възроди. Защото ако Нами и Иноуе бяха последвали повика на сърцето и егоцентричните си желания, Сакура щеше да им покаже, че следвайки желанията на родителите си и запазвайки честта на клана си, пак можеше да намери щастие., нищо че изпитваше коле*ания. Всеки малко или много не се е чувствал уверен понякога в собствените си решения. Защо да прави изключение?
Изглежда мрачната й решителност се бе отпечатала на лицето й, защото Иноуе продължаваше да мълчи. Трополенето на рикшите по улицата и откъслечни разговори долитаха до тях, като че се намираха под вода. Вятърът издуваше разлистените клонки на плачещата върба в градината като платна на кораб. Сакура виждаше малкото езеро, оградено с огладени, еднакви по размер камъни в десния ъгъл и слънчевите лъчи, проникващи през тънките върбови клонки играеха по повърхността на водата. Мимолетният покой я накара да се почувства по-добре, както всеки път, когато посещаваше Иноуе. Макар и само с мълчание или утеха, това беше много по-добра терапия, отколкото да се подложи на тежка физическа тренировка при Цунаде, учителката й и Хокагето на Коноха.
- Можеш просто да се противопоставиш - изрече бавно Иноуе. - Не си длъжна да се обричаш на живот, който не искаш...
- А кой тогава ще запази честта на Харуно? - запита в отговор тя. - Ако и аз избягам от дълга си, какво остава за клана?
- Не си само ти - натърти сестра й. - Нека ото-сан омъжи Юкико или някоя друга наша братовчедка!
Сакура се усмихна тъжно.
- Забравяш, че Учиха Саске е поискал мен. Не е ставало дума за Харуно Юкико или някоя друга от нашия клан. Аз съм най-голямата - мой дълг е да уважа рйооши и това ще направя. Знаеш ли какво си мисля, Иноуе? - Сакура поглади ръба на кимоното си, свела поглед в скута си. - Нужен ми беше точно такъв разговор. Думите, които каза бяха нужните, за да потуша съмненията и болката си или дори гнева. Някой да ми каже: "Сакура, можеш просто да се противопоставиш!" и аз несъмнено щях да видя по-ясно своята роля и да избера онова решение, което е най-правилно. А най-правилното в случая е да се омъжа за Саске и да обединя клановете. Това е моя дълг и моя път и сега нямам никакво съмнение. Благодаря ти, Иноуе! Знаех си, че като дойда тук и ти споделя всичко, ще ми олекне...
Зелените очи на Сакура се вдигнаха и по устните й пробяга плаха усмивка. Иноуе въздъхна и не каза нищо в отговор. Пръстите й сграбчиха шамисена и дълго време го стискаше, разтърсена от огромна тъга, вляла се сякаш в душата й като мощна река срутила бента си.


През големите прозорци на аулата проникваше ярка заслепяваща светлина. Ичиро-сан стоеше леко прегърбен пред черната дъска, заемаща почти цялата стена зад него с дълга пръчка между съсухрените се пръсти и говореше напевно. Рядко идваха хора на лекциите му, отегчени най-вероятно от прекаления му ентусиазъм. Той, като почти всички преподаватели в Университета Наха на Коноха, имаше погрешното схващане, че ако предаде настървението си спрямо предмета, който преподаваше, ще зарази и студентите си. Но аулата бе полупразна и ехото от гласа му отекваше дразнещо в ушите на Ягами Райто. Той седеше до прозореца, премрежил мигли срещу слънчевите лъчи, проникващи безпрепятствено през зацапаното стъкло, подпрял брадичка на едната си длан и слушаше с половин ухо.
Макар да бе минала почти година от смъртта на родителите и сестра му, депресията, която го обладаваше на моменти, все още го обвиваше като пашкул. Други биха преглътнали болката и биха продължили живота си с хубавите спомени, които в такива случаи оставаха да тлеят, но той не успяваше да се окопити. Липсата им пробиваше дупка в ежедневието му по начин, който го караше да си мисли, че не може да я запълни.
Ала сега в този слънчев ден Райто бе склонен да повярва, че може да загърби завинаги миналото. Внезапно ми се прииска да се разходи покрай реката извън Коноха, където речното устие правеше рязък завой, отклонявайки се към руините на стария шинтоистки храм, само на няколко стотин метра от брега на морето. Помнеше, че често ходеха с Наруто, Шикамару и Ичиго там и играеха на нинджи. Години след това за него не бе изненада, че първите двама продължиха да играят това в Академията, докато той и Ичиго се отклониха и предпочетоха друго. Постъпиха в нормално училище и Райто завърши с пълно отличие. Сега бе завършил етнология и история на древното минало, подготвяше докторантура за специалното подразделение на Университета за хора с развити интелектуални способности, което всички наричаха Тодай и работеше в Полицията на АНБУ като консултант по някои по-тежки случаи, заемайки длъжността на баща си преживе.
Всеки би си помислил, че светът, в който живееха нямаше престъпност в някакви плашещи размери. И той мислеше по този начин до преди година. Въобразяваше си го като малко дете, докато розовият му свят, изпълнен с мечти за докторантура, не се пропука и от пукнатините не изтече цялата мътилка на реалността. Защото преди една година на този ден бяха убити родителите му хладнокръвно и без причина в дома им от дребен крадец, чието име присъстваше в новините само за няколко минути и бе забравено след още няколко минути след вестта за убийството на инспектор Ягами Шуичиро и жена му от заслушалите се в криминалната хроника. А той го помнеше така все едно всеки ден се срещаше с него в чайна или в коридорите на Университета. Името му бе Мацунага Хидейоши и бе долазил от вертепите на Долен Руконгай, сред които се ширеше повече беззаконие и престъпност от всичките възможни гета на останалите Четири Страни. АНБУ и шоджо не бяха способни да вържат с по-къса верига такова бясно куче, каквото наподобяваше Руконгай и от там често се появяваха престъпници и долнопробни негодници като Мацунага. Райто живееше сред този прогнил свят и дишаше същият въздух, какъвто дишаха и убийци и крадци. Единствената мисъл, която не преставаше да го човърка, бе за това, че дори и престъпниците не получаваха това, което заслужаваха. Иначе как би обяснил логиката на съдиите на даймиото, които бяха осъдили Мацунага на десет години затвор? Годините щяха да се изнижат като миг и след това убиеца отново щеше да бъде на свобода, забравил престъплението си и готов да извърши друго.
Всеки божи ден тази мисъл го докарваше до лудост от ярост, а днес той чувстваше... някакво спокойствие. Гледаше навън към сградата на Хокагето, която се извисяваше като храм над порти, а прилепеното яшики с двореца на даймиото с няколкото имения и шинден на аристократичните кланове образуваха вътрешен двор, отделено с дебела петметрова стена, ограждайки света им напълно. Никоя друга сграда в Коноха не се извисяваше така, нито дори храма в края на Парка на Десетте вишни - най-известната сграда в Страната на Огъня.
И тогава...
... от небето падна малък черен предмет. Очите на Райто се вдигнаха нагоре към покрива на отсрещнатата сграда, която се оказа Академията за нинджи. Звънецът явно удари и в двора й тъкмо се изсипаха деца и въпреки разстоянието и преградата от стъкло на Райто му се стори, че чува откъслечни думи от викове и разговори. По стъпалата на главния й вход слезе Наруто, напъхал ръце в джобовете на отрязаните си панталони, а след него се изниза и Шикамару. Бяха завършили Академията и Наруто го нямаше близо три години, обучавайки се при Великия Санин, но Райто не можеше да забрави нито походката, нито косата му, която блестеше на слънцето като злато. Преди няколко дни Наруто го бе посетил у тях и му бе споменал, че сега обучава децата от по-долните класове на някои елементарни техники и тренираше с тях на походи, които организираше Хокагето с някои леки задачи. Но сега погледът му бе насочен към големият орех, който граничеше с площта на Академията и този на Университета и където бе паднал черния предмет. Дали не бе игра на светлина и просто му се е сторило?
След половин час той не можа да си обясни това, че мястото го привличаше като магнит и след лекциите се бе насочил през нискоокосената ливада към стария орех, разперил клоните си и полюшвайки лениво младите листа. Миришеше на детелина и Райто дишаше с пълни гърди. Не се бе излъгал. Черният предмет бе неголяма тънка тетрадка с меки корици, а отпред пишеше:

Тетрадка на смъртта

Между веждите му се вдълба бръчка и отгърна корицата. Продължи да чете:

Правила за ползване:

#Човекът, чието име бъде вписано в тази тетрадка ще умре.

#Ако не знаете как изглежда човека, чието име пишете, то нищо няма да се случи. Затова всички хора с еднакви имена няма да умрат от един запис.

Каква извратена шега! Райто затвори корицата и я остави на земята. Беше получавал неведнъж писма, които бяха с единствената цел да бъдат преписани и разпратени на десетина човека, за да не се прекъсва веригата. Щастието неминуемо щеше да изскочи, ако направеше това. Но сега... Не ставаше дума за щастие или любов. Беше че можеш да причиниш нечия смърт и тази вледеняваща мисъл скова разума му. Лекият бриз на вятъра замря в краката му, когато той спря и се обърна назад. Върна се и отново взе тетрадката в ръцете си.

#Ако причината за смъртта бъде написана до 40 секунди след написването на името, то тя ще се случи така, както е указано в тетрадката.

#Ако причината за смъртта не бъде указана, човекът ще умре от сърдечен удар.

#След написване причината на смъртта, за следващите 6 минути и 40 секунди може да се окажат обстоятелствата.

Прости правила. Грозна и отвратителна подигравка, но той се чувстваше така, сякаш бе открил нещо, което бе търсил цял живот. Какво трябваше да направи? Да я изпробва? Да я захвърли? Вместо това просто я пъхна в раницата си преметната през рамото му и се насочи към павираната алея, извеждаща го към улицата извън Университета. Върховете на боровете от двете му страни се прегъваха от напора на топлия вятър и миризмата на детелина още се носеше покрай него. После повея донесе името му:
- Райто!
Извърна се назад и видя Амане Миса, която тичаше и русата й коса вързана на две опашки се поклащаше и й пречеше да вижда, но не забави крачка. Тя бе изключително красиво момиче, висока колкото него, въпреки, че в сравнение с другите хора ги надвишаваше с цяла глава. И единствено ръстта им бе нещото, което ги правеше еднакви. Във всичко друго те се различаваха така като водата от огъня. Бе прекалено импулсивна и емоционална - нещо, което той не харесваше и за негово огромно неудоволствие си бе въобразила, че е безумно влюбена в него. През годините си в Университета бе избягвал познанства със жени, прекалено зает с учението, което го задоволяваше напълно, но когато му се приискваше нещо неангажиращо и кратко, обикновено се насочваше към района на Миягава-чо в някоя джоро-я като известната "Суруя" и очакванията му не го подвеждаха. Проститутките напълно го задоволяваха, а ако той не задоволяваше тях, те поне припечелваха нещо от него. Не се чувстваше виновен, нито задължен към тях, нито градеше някакви планове или надежди. Те си вършеха работата съвсем безпристрастно и това му харесваше. Миса, напротив. От нея очакваше всичко, но не и някаква дискретност или поведение, подходящо на определен тип жени, с които той искаше да се среща. Прекалената й чувствителност го озадачаваше и го караше да се чувства неудобно, понеже не знаеше как да й отвърне, за да не се почувства засегната. За това и отношенията им представляваха просто права линия без отклонения на приятелска основа и той не възнамеряваше да промени това.
Тя не запази дистанция и щом го достигна, увисна на врата му като удавник, задушавайки го в гореща прегръдка. Косата й погали носа му и той я отдалечи раздразнено от себе си.
- Миса-чан, какво има?
- Нали вчера обеща на Миса да я изчакаш след лекции?! - нацупено му отвърна тя и лицето й мигом посърна.
Райто разтърка слепоочията си и въздъхна. Въпреки, че неведнъж й бе правил забележки да не говори за себе си в трето лице, тя продължаваше да го прави. Понякога добавяше името си, друг път успешно се изразяваше в първо лице, но в повечето случаи говореше за себе си, сякаш бе друг човек.
- Забравих. Искаш ли да те изпратя?
- Да, да! - Тя заподскача весело, привличайки погледите на други студенти върху себе си.
Устните на Райто останаха безизразни, както и очите му. Тази тъпачка не може ли поне за миг да остане сериозна, помисли си той, но израза на лицето му не подсказа с нищо отегчението и раздразнението, което изпитваше. Тъмните кафяви очи я изучаваха съсредоточено без да мигнат и Миса потъна в море от сладка нега, представяйки си колко възхитен от нея е той. Беше изключителен за разлика от обикновените студенти, които се опитваха да я свалят или ласкаят. Райто бе неподправен и завладяващ. Останалите бяха просто бледи подобия на съвършенството на чертите на лицето му, което приличаше на маска. Никога не успяваше да проникне зад маската, нито можеше да разгадае онова, което го терзае. На някакво подсъзнателно ниво почти усещаше, че нещо тежко го измъчва и се опитваше да го предразположи по всякакъв начин да й сподели тревогите си, но той не бе като повечето мъже, подвластни на чара й, с който лесно ги манипулираше. И именно това я влачеше към него - беше напълно сигурна. Разгадае ли загадката зад маската на Райто, знаеше, че интереса й към него щеше да се изпари като капка вода върху нагорещен тиган и дори няма да има спомен. Но макар да го познаваше вече от много години, той не се поддаваше и Миса от скоро започна да подозира, че никога няма да го разгадае напълно, а това още повече я амбицираше.
Той отвърна лице от нея и тя имаше възможност да се полюбува на профила му, очертан от сянката на борчето, до което стояха. Вятърът разроши светлокестенявата му коса, която закри едното му око. Последва го като кученце по алеята, неспособна да отдели поглед от широките рамене, изпъващи бялата му тениска. Чантата му бе провесена през рамото му и се удряше в таза му със всяка крачка, която правеше. Мълчанието им не бе нарушено нито от него, нито от нея, но след като навлязоха в парка близо до Полицията, Миса не издържа и промълви:
- Довечера ще дойдеш ли с Миса?
- Къде?
Тя го изгледа внимателно с крайчеца на окото си.
- На празника на Коноха. Забрави ли, Райто-кун? Той е днес... Тази година съвпада със Чуунинския изпит на Академията и Петте Кагета ще присъстват, а също и даймиото и клановете... Ще бъде... страхотно! Искаш ли да минем по централната улица, за да видим украсата, която започнаха да слагат още преди седмица?
Райто поклати отрицателно глава.
- Довечера съм в Полицията. Имам неотложна работа. - Устата му се изкриви все едно бе глътнал нещо отвратително. - Можеш да идеш с друг, с някой, който не е зает и ще ти обърне внимание... Хюга Неджи... или Харуно Шууске... - Изброи имената така все едно предлагаше ябълки на сергия с увещателен тон, целящ да я подлъже. Миса го изгледа със светлите си очи и миглите й бързо затрепкаха. - Изобщо няма да се разсърдя. - допълни веднага той, улучил точния момент да го направи.
- Наистина ли?
- Да, разбира се. Не мога да те лиша от празненство, на което ти искаш да присъстваш! Ще се радвам да идеш...
Той продължи да върви припряно, надявайки се тя да не се отдаде на импулсивната си природа и да го прегърне тук насред улицата сред шумния поток от хора. Опасенията му се сбъднаха, защото за втори път Миса увисна на врата му като торба ориз и носа й се заби във врата му.
- О, благодаря ти, Райто-кун! Няма нужда да изпращаш Миса до вкъщи, защото ще прескоча до Неджи. В интерес на истината днес той ме покани да ида с него, но му отказах, защото си мислех, че ще съм с теб... Благодаря ти още веднъж! - изрече бързо тя и хукна надолу по улицата, изгубвайки се в тълпата.
Остана да стои дълго време, втренчен в мястото, където русата й коса изчезна. Не бе изненадан, че Хюга изпитва някакъв интерес към Миса. Бе ги виждал в коридорите на Университета заедно - Хюга Неджи и Амане Миса. Аристократичните кланове, образуващи някакъв специален кръг около себе си, допускайки само избрани, го изпълваха с неприязън и гняв. Харуно, Учиха, Хюга, Шихоин, Кучики. Петте клана на Коноха, своеобразни стълбове история и почит, на които се крепеше града. Те бяха създали Коноха, определяха Хокаге, избираха даймио. В техни ръце бе съсредоточена прекалено голяма власт, на която едни гледаха с уважение, а други - със страхопочитание. Ягами Райто обаче не беше толкова посредствен. Откакто работеше в Полицията при Данзо и бе погре*ал семейството си, той не питаеше никакво уважение към институцията на клановете. Бяха позволили вертепи като Долен Руконгай или Девенчофу да се разрасне до небивали граници. Хората живееха в нищета, докато те самите разполагаха с цялото време на света да ходят в чайни и да разпускат сред гейши. Клановете пък не можеха да удържат организации като Акатски или Еспадата. За тях останалите хора бяха риока - измет, която да подритват към вратата, докато минават. Коноха бе опасана от висока десетметрова каменна стена и се простираше в район, който заемаше почти целия остров, но бе изгнила отвътре като червива ябълка на младо дръвче. Червеят на тази ябълка бяха клановете, Райто бе убеден в това, но споменаването на тези мисли на глас бе като предателство спрямо него и спрямо селото.
Но въпреки, че не изпитваше добронамерени чувства, граничещи с апатия към света около себе си, той бе повече от любопитен и свърна по реката надолу по булевард Хигаши Оджи. На площада кипеше небивало оживление. По дърветата и околните сгради на първокласни ресторанти и чайни се опъваха въжета, на които бяха закачени разноцветни фенери. Група жени облечени в еднакви сиви памучни кимона с герба на Кучики тъкмо премитаха плочите, навиквайки се с децата, които се щураха между тях. Друга група този път от мъже проверяваха уличното осветление. Райто усещаше покрай себе си толкова много еуфория и радост и се опита да се усмихне, но сърцето ме не трепна. Вместо това се завъртя на пети и напусна площада, свървайки по една тъмна и тясна уличка, която в други случаи би подминал, а сега просто се опитваше да избяга от нещо, което не бе страшно, а дразнещо.
Явно бе избрал уличката зад ресторанта, който предлагаше рибни специалитети, защото до стената бяха наредени кофи за боклук, от които лъхаше миризма на рибешки карантии. Лъчите на следобедното слънце не проникваха в тясната просека между сградите и хладната сумрачина го накара да настръхне от лошо предчувствие. Спря и погледна назад, от където бе дошъл. Гласовете долитаха до него и той прокле глупостта си и суеверния страх, подходящ за другите хора. Поклати глава и продължи напред. По-скоро се опита да продължи, защото в следващият момент почувства парализиращ удар в гърдите и нечия силна ръка го притисна към влажната стена на ресторанта.
По лицето му се изля дъх на прокиснала бира и той се опита да извърне глава, осъзнавайки болезнено превъзходството на нападателя си. Макар да бе висок и по-тежък от обикновените студенти и редовно тренираше в залата на Полицията със Сай, сега се почувства като дете, на което предстоеше наказание. Мъжът срещу него бе двуметров великан с огромна глава и издадена челюст като на куче, вонеше на пот, а малките тъмни очи го фиксираха.
- Е, аники, някоя пара да ти се намира?
По лицето на Райто пробяга отвращение, което не се постара да скрие. Пръстите на мъжа го стиснаха за гърлото и той си пое задавено дъх.
- В чантата ми...
Онзи го хвана леко като кукла и го метна в стената. Костите му изпукаха и Райто рухна на мръсната земя. Чантата му бе изтръгната и подложена на щателно претърсване. Наблюдаваше го обвил ръце около гръдния си кош, усещайки бодежи, които го караха да стиска устни. Не носеше много и крадецът съвсем не остана доволен. Приближи се към него и го вдигна нагоре, държейки само с едната си ръка тениската му.
- Това ли е всичко?
Райто кимна с глава, неспособен да каже нищо повече. И също тъй внезапно, както го нападна, крадецът извади къс меч от ножницата на кръста си и притисна студеното острие към гърлото му. Очите му се разшириха, осъзнавайки изумено, че не може да мръдне или да каже нещо. После острието се плъзна надолу и Райто усети огромна болка, която скова всичко, оставайки го бездиханен. Когато мъжът се дръпна от него, той падна на колене и главата му клюмна на гърдите. Тениската му се напои с кръв, която подмокри бедрата и таза му и съвсем нелепо му заприлича на кофа вода, чието съдържание са излели по стъпала. Какво бе станало? Къде го бе наръгал? Само до преди две минути можеше да ходи, а сега краката му се наляха с олово, а мислите му се накъсаха и разпиляха под напора на болка, която го накара да изстене сподавено. Тялото му се свлече на една страна и очите му проследиха мъжа, който изчезна в сенчестата улица, сякаш никога не е бил там.
Да, това бе края на Ягами Райто и не се съмняваше, че му остават само няколко мъчителни минути живот, но въпреки, че сам по себе си животът му да бе безсмислен, се вкопчи по-силно в него. Пред погледа му изплуваха очертанията на тетрадка и той протегна ръка напред, напипвайки меката корица.
После очите му се затвориха, намерил утеха в тъмнината.

"Гуен Мери" пореше вълните устремено напред, сякаш теглена от невидима сила. Вятърът издуваше платната и тя усещаше познати вибрации в корема си - несравнимо удоволствие, което не можеше да получи на сушата. Нами бе родена за морето и се чувстваше най-добре насред огромната водна шир, защото дори да бе огромно и опасно, то бе много по-лесно разгадаемо, отколкото поведението на хората на сушата. А бе израснала в най-обикновено семейство (или не!), чиито корени бяха дълбоко впити в земята. Кланът Харуно не предлагаше друго освен безпрекословно подчинение и обричане до живот на порядки и принципи, които се отнасяха за всеки дори за нея. Такъв живот не й бе нужен. Най-малката от сестрите Харуно, бе избягала с екипажа на Арлонг, който бе минал за кратко през Коноха. Бе пресякла Голямата линия и се бе озовала в Източното море. През всичките си години под покровителството на Арлонг бе осъзнала, че живота извън клана е по-лесен, въпреки страданията и лишенията, които търпеше ден след ден.
Ала сега отново се връщаше в Коноха. Десет години по-късно бе по-силна и амбицирана да се изправи срещу ока-сан, от която изпитваше голям респект и учудващ страх. Сакура и Иноуе се подчиняваха на баща им, но тя като че ли се плашеше повече от майка им. Поддържаше връзка чрез писма, но от скоро не бе пращала никакво известие за това, че бе решила да се върне. Не бе споменала нищо за Луфи и екипажа му, в който бе член и силно се надяваше Полицията на АНБУ и Адмиралтейството да не са получили информация за незаконната им дейност, макар флага с череп, който носи сламена шапка, да казваше много повече от всяка една обява за главата на Луфи. Представяше си какво разочарование щеше да види в очите на ока-сан, ако научи, че дъщеря й се подвизава на пиратски кораб и гонеше вятъра след съкровището на Златния Роджър. А тя рано или късно щеше да го разбере. В Коноха на това се гледаше едва ли не на приказки, с които да се забавляват децата и макар Страната на Огъня да се намираше насред океана на Голямата линия, никой не вярваше, че славата, богатството и честта можеха да съществуват събрани в едно ковчеже и всеки, който го намереше да се облече с тях като с кимоно. Нами бе склонна да мисли, че това е метафора, но не се решаваше да сподели мислите си на екипажа. Може би и те мислеха като нея.
Сега бе опъняла тънката си фигура на шезлонга на горната палуба и на гърдите й почиваше книга с оръфани корици. Усещаше солени пръски по лицето си, но бе затворила очи, наслаждавайки се на лекотата, с която "Гуен Мери" я отнасяше към дома.
- Нами-сан, - Санджи подаде глава от отворената врата на кунхята. - направил съм сладолед. Искаш ли?
- Да! Благодаря ти, Санджи-кун! - отправи му широка усмивка и отметна светлите си коси от очите.
- О, Нами-сан е толкова прекрасна, когато иска нещо! - извика възторжено Санджи и бе прекъснат от раздразнения глас на Усопп от към долната палуба:
- Донеси и на мен, влюбен глупако!
Нами стана от шезлонга и опря лакти на перилата, отправяйки поглед далеч към линията на хоризонта, която се губеше в снежнобели облаци. Оставаше им ден, не повече, и тя усещаше радостна тревога. Щеше отново да прегърне Иноуе и Сакура, да види Коноха, да се полюбува на река Ширакава и отрупаните с цвят вишни от двете й страни, да вдигне поглед и да съзре отново лицата на предишните Хокагета, издялани в камъка, пазители на Коноха. Целият си живот бе изкарала във вълните и течението я носеше като черупка от едно място на друго. Сега имаше възможност да остане повече и отново да се почувства у дома си и не възнамеряваше да пропусне тази възможност.
Така я завари Санджи - усмихната и с огън в пепелносивите очи, които ставаха светли, когато се разгневяваше и тъмни, когато се радваше. Приличаше на морето, непокорна и вечно променяща се и също толкова жива и даряваща живот, колкото и смъртоносна. Подаде й купата и когато пръстите им се докоснаха, усети как тялото му се разтърси от някаква скрита емоция, която изглежда изпитваше само той. Усопп беше прав - бе влюбен в нея и макар да изразяваше страстта си по всички възможни начини, тя не си даваше вид, че споделя чувствата му.
- Нами-сан, кога е следващата спирка?
- Коноха. Столицата на Страната на Огъня - първата от Петте страни. Санджи-кун, чувал ли си за Коноха?
- Само бегло - отвърна с вдигнати рамене той. - Но аз имам чувството, че вие знаете повече от мен.
- Така е - Нами загре*а с лъжичката от сладоледа. - Не съм го споменавала, но Коноха е моя дом...
- Твоя дом... - Той сви вежди над светлосините си очи. Гъстите мигли хвърляха сенки над острите му скули. - Не беше ли острова на Арлонг твоя дом?
Тя видимо се поколе*а дали да сподели тази част от живота си, но после вдигна рамене и в крайна сметка реши, че няма нищо страшно, ако Санджи разбере коя е тя всъщност.
- За да бъда по-конкретна и напълно откровена, трябва първо да спомена, че името ми е Харуно Нами и че съм родом от Коноха. Познавам океана на Голямата линия по-добре от всеки на "Гуен Мери", защото преди десет години избягах от дома си с екипажа на Арлонг, който след това се установи на остров в Източното море. Това бе и дома на Белемере, която ме прибра и близо три години след това се грижеше за мен. Арлонг така и не разбра, че съм се возила безплатно на кораба му.
- А защо избяга? - Русите коси на Санджи закриваха едното му око, а в ъгъла на устата му димеше цигара.
- Поради много причини. Но една от основните е, че се помъчих да променя съдбата си. - Не бе лъжа. Поводът бе едно детско скарване между нея и ока-сан и резултатът бе, че късно през нощта избяга от яшики. На другият ден дебна на пристанището кораб, който да отплава от Коноха и се качи в първият, за който чу, че ще напуска Голямата линия. Корабът се оказа този на Арлонг. Години след това Нами не можа да си обясни защо не почувства страх от новата възможност, нито коле*ание? Защо не се върна през онази паметна вечер в яшики и не продължи живота си по старому? Още на четири бе пратена в Академията за нинджи заедно с двете си по-големи сестри, които вече посещаваха часовете и с тревога осъзна, че нямаше влечение към техники и бойни умения. Повече отиваше на Сакура да бъде куноичи, но не и на нея и когато се опита да поговори за това с ока-сан, получи само ледено мълчание и гневен поглед, който я накара да млъкне по средата на изречението. Не, не е лъжа, че исках да променя съдбата си! Исках да имам нормално семейство и да получа обич, подкрепа и разбиране от страна на рйооши, а вместо това всеки ден ми бе натяквано каква трябва да бъда!
Последните й думи прозвучаха мистериозно и той премрежи поглед, изучавайки гримасата на лицето й. Скосените вежди над изразителните й очи се бяха свили и разбра, че причината за бягството й все още я измъчва.
- Но след толкова години силно се надявам рйооши да простят поведението ми и да ме приемат обратно - продължи меко тя.
- А защо да не могат? - Той издърпа цигарата от устата си. - Била си едно дете, нали? На колко си била тогава?
- На шест - промълви и над очите й падна мъгла. - Когато се установих на острова на Белемере бях на седем и половина и аз я накарах да им изпрати писмо, в което да им напише, че съм добре и да не се притесняват за мен. Не получих отговор от тях. Писа ми сестра ми Иноуе, с която поддържам и досега връзка. Рйооши така и не ми писаха един ред, нито дори Сакура, най-голямата ми сестра. Може би се лъжа, но си мисля, че не са ми простили.
Санджи отвърна замисления си поглед от нея.
- Изяж си сладоледа! Ще се стопи - подхвърли момоходом той. - Това ще го разберем като пристигнем там, а сега единственото успокоително нещо, което мога да ти кажа е да не се притесняваш предварително.
- Прав си, Санджи-кун! - Нами въздъхна и послушно изяде сладоледа си в мълчание. Поглеждаше го крадешком, опитвайки се да разгадае изражението му, но то бе непроницаемо. Очите му не се отделяха от хоризонта и цигарата между устните му догаряше, когато тя наруши тишината между тях: - Моля те, Санджи-кун, не казвай още нищо на Луфи, нито на Зоро или Усопп. Аз ще го направя. Притеснявам се, че не биха оправдали поведението ми, нито това, че съм скрила нещо толкова съществено като произхода си.
- Всеки си има тайни, Нами-сан! Можеш да бъдеш сигурна, че нищо, което си казала сега, няма да излезе от моята уста. Само едно се питам: как едно шестгодишно малко момиченце е успяло да се скрие от пиратите на Арлонг?
Нами му подаде празната си купичка и го погледна с крива усмивка.
- Криех се в склада, където държаха картите. Намираше се до капитанската каюта. Арлонг влизаше много рядко, а склада бе запечатан за другите отвън, но имаше ключ отвътре и аз излизах спокойно през нощта в търсене на храна. Пиратите бяха много разпилени и безотговорни и оставяха не само храна, където сварят.
- Имала си страхотен късмет - Санджи отвърна на усмивката й. - и се радвам за теб!
После от долната палуба се разнесоха препирни и гласа на Усопп се извиси:
- Къде е сладоледа, влюбен готвачо?
Облаците надвиснали над хоризонта не промениха цвета си в следващите няколко часа и Нами реши, че това е добро предзнаменование. Делеше я съвсем малко време, за да се срещне отново с миналото си и въпреки куража, който се опита да й вдъхне Санджи, тя не спираше да се притеснява от бъдещето, което неминуемо щеше да се стовари върху главата й като морска буря.


Плъзгащата се врата бе отворена и течението, което свободно минаваше през тъмните стаи на голямата къща, го блъскаше в гърба. Саске бе облякъл бяло леко комоно с ветрилообразния герб на Учиха и полите на черната хакама се поклащаха около глезените му. Бяла лента заместваше банданата му и бе завързана на челото му, а краищата й се вееха на гърба му.
Той гледаше нагънатата повърхност на езерото, а върховете на боровете ограждаха огромната градина и шумяха приспивно. Напомняха му за времето, когато стоеше на дървения кей и се опитваше да направи катон гоккаку но джуцу - техника, която Итачи отдавна бе усвоил. Тогава чувстваше раздразнение или дори завист, но сега усещанията му бяха като мътна локва, която дете постоянно ръчкаше с пръчка. Беше прекарал дълги години с Орочимару, тренирайки до изтощение тялото си с единствената мисъл за отмъщение. Искаше да убие брат си заради всичко онова, което му бе причинил, избивайки целия клан. Но когато след толкова време се помъчи да измами Санинът и се противопостави на последното условие от своеобразния им договор, осъзна, че бе прекалено слаб. Орочимару щеше да го убие със сигурност или в най-добрия случай да го рани достатъчно, за да го обезсили и да вземе насила тялото му.
Това бе кулминацията...
Мигът, в който Орочимару го бе ранил жестоко, бе му казал, че зад убийството на Учиха стояха много загадки и битката бе свършила за Саске. Бе затворил очи, очаквайки края и се чудеше дали след това щеше да е напълно свободен от теглото на грозните емоции, които го тровеха. Вместо това когато отвори очи, изумен видя, че се намира в празно пространство, в което танцуваха черни пера. Мигът... Мигът, в който сключи сделка със Се*астиан. Продаде душата си на демон, който му предложи безрезервната си лоялност срещу душата му. Условието бе простичко - да открие истинската причина, заради която бе избит клана Учиха, защото макар Итачи да бе извършителя, някой друг бе поръчал това грозно деяние и имаше подбуди, които никой не знаеше. Беше разбрал това със сигурност едва когато срещна брат си, а нежеланието му да разкрива самоличността на поръчителя затвърди още повече предположенията му. Положил съм клетва, Саске! Не мога да ти кажа кой е той, бе казал Итачи, но той в никакъв случай не бе глупак. Единствената клетва, която можеше да положи член на клана Учиха бе безрезервна вярност към селото и Саске разбра, че истината се криеше в Коноха. Каква нелепа, глупава клетва! Но смъртта на него или на Итачи не бе от полза за възмездието, нито пък клана щеше да бъде отмъстен. Сега отново бе с брат си, бяха напуснали Акатски и се бяха прибрали в Коноха.
Огромната къща в яшики бе пуста, но им предстоеше много работа. Въпреки убийството на клана от страна на Итачи и дезертьорството на Саске, даймиото не предяви обвинения, нито наложи наказания. Бяха свободни да се върнат и другите аристократични кланове ги приеха или поне си дадоха вид, че ги приемат. Дори изразиха желание да им дадат помощ, за да се възстанови по-бързо къщата. Първо Шихоин, после Хюга. Накрая ги приеха и Харуно, които от край време се мислеха за богове.
Харуно.
Бе в Академията с една Харуно, която бе всичко друго само не и надменна. Тичаше като вярно куче след него и очите й го гледаха с обожание, граничещо с лудост. Невзрачна, плоскогърда, глуповата... Никога не бе спирал погледа си повече от миг на лицето й, обхванат единствено от адска досада от явното й преклонение към него. Понякога си мислеше, че ако й каже да скочи в река Ширакава от моста, глупачката щеше да го направи без да се замисли за последствията.
Какво бе изумлелението му, когато я вида само няколко дни след завръщането си в Коноха?! Тя, естествено, дори не го забеляза забързана вероятно към болницата с пристегната на дебел кок розова коса и червено кимоно, срязано от двете страни на тялото й с герба-кръг на гърба и късо черно клинче. Дълги бедра със стегнати мускули. Тънка талия. Огромни полюшващи се гърди. Крайчетата на устните й бяха извити надолу, а погледа й блуждаеше далеч напред. Веждите бяха свити над светлозелените ириси и тя изглеждаше... зряла, красива, далечна... Завладяваща. Непокорна. Жена, способна да развълнува всеки един мъж. Жена, която развълнува него.
Съмняваше се, че изобщо би могъл да се докосне до нея. Трябваше му месец, докато си стъпи на краката и да подреди горе-долу живота си, да скъси малко дистанцията между себе си и Итачи, а после без да казва нито дума за решението си отиде в шинден на Харуно - Кокурюкай, в яшики и говори с Харуно Сано за брак. Не очакваше, че бащата би могъл да се съгласи, по-скоро бе подготвен за яростна съпротива. Вместо това Сано-доно даде съгласието си, изненадвайки Саске. Предполагаше, че и Сакура щеше да бъде изненадана, а тази вечер му предстоеше и миай.
Саске се отпусна на стъпалата, водещи надолу кум нискоокосената трева на ливадата и затърси в полите на хакамата си кутията с цигари. Намери ги и затъкна една между устните си. Тихи стъпки нарушиха тишината на къщата и се насочиха към него. Полуизвърна се и видя с края на окото си Се*астиан, който носеше табла, на която бяха наредени прибори за чай и купа с оризови бисквити. За разлика от господарите на къщата, иконома им бе облечен в черен фрак и тъмни панталони. Неведнъж откакто сключиха договора и той да криеше печата на ръката си, Саске се изненадваше от красотата на лицето му. Плавни черти, преминаващи в остри скули и квадратна челюст, широко открито чело и прями очи, които бяха кафяви, но през нощта или в сенките светеха като на котка в наситеночервено. Се*астиан бе по-висок от него и по-тежък с десетина килограма, разпределени равномерно по гъвкавата му фигура. На моменти Саске чувстваше страхотно раздразнение от прекалената му лоялност, но определено да имаше под ръка силата на един демон бе само плюс в откриването на истината за убийството на клана. Сега иконома постави таблата на стъпалата в краката му и с ръка на гърдите се поклони.
- Направих чай, милорд, както пожелахте!
- Къде е брат ми?
- Итачи-сама излезе преди десет минути. Не ми каза къде.
Черните очи на Саске се свиха над очите му и той изчака търпелово, докато Се*астиан налее зелената течност в чашата му.
- Ще желаете ли още нещо преди да се отегля, милорд? - попита демона и погледа, който му отправи проблесна из под сянката на миглите му.
Саске пое чашата си и кимна разсеяно.
- Искам да купиш пръстен. Да не е много голям и да няма камък. Тръгни веднага!
- Няма ли да желаете вие сам да изберете пръстена?
Очите им се срещнаха. Погледът на Се*астиан бе спокоен, мек, в дъното на зениците му продължаваха да играят пламъчета, които веднага подразниха Саске.
- Изпълнявай, каквото ти кажа без да даваш мнение или да философстваш!
- Да, милорд!
Икономът наведе глава, направи няколко крачки назад и го остави сам. Саске не изпитваше страх от него, макар да знаеше, че бе демон и накрая щеше да изяде душата му. Понякога просто се дразнеше от присъствието му, което го караше да се чувства прекалено неловко и което дори Итачи бе забелязал, но бе достатъчно тактичен да не прави забележка. Се*астиан му бе помогнал да убие Орочимару и силата, която демонстрира, изправяйки се срещу един от Великите Санини и лекотата, с която го срази, го остави прекалено шокиран и недоумяващ. А после когато се окопити разбра, че на своя страна заедно с техниките като нинджа, които бе овладял, имаше върховната сила на един демон. Шаринган-очите, както и елементите на огъна и светкавицата бяха достигнали невъобразимо високо ниво, но силата на демона, както и верността му бе съвсем друга работа и Саске се чувстваше непобедим и сигурен, че скоро щеше да открие поръчителя. Щеше да го убие, да тържествува, а след това... Щеше да умре. Такъв бе договора със Се*астиан, а знаеше, че не можеше да го наруши или да избяга. Та как би могъл някой да избяга от смъртта?
Саске отново чу стъпки. Този път Се*астиан водеше гост. Задържа погледа си малко повече върху безизразното лице на Хюга Неджи, който седна на стъпалата срещу него, след като се поздравиха вежливо. Не размениха нито дума повече, изчаквайки иконома да донесе на госта втора чашка за чай и да му налее.
- Дойдох, за да изкажа поздравленията си по повод годежа ти, Саске-кун - изрече равно Неджи, след като Се*астиан ги остави сами.
- Благодаря - кимна в отговор той. - Предполагам, че ще присъстваш тази вечер на официалното обявяване, нали?
- Да, естествено! Сано-доно, покани дори даймиото и Кагетата на Петте страни. Ще започне веднага след церемонията на площада по повод Чуунинския изпит. - Устните на Неджи се извиха леко. - Спомняш ли се, че и ние доскоро бяхме деца и участвахме на изпита? Беше паметен, защото на него бяхме нападнати от Сунагакуре и Пясъчния Шукаку, скрит в Гаара.
- Спомням си - А колко му се искаше да забрави точно този отрязък от живота си? Тогава бе очевидец на бруталната сила на Наруто, но спомените му бяха мъгляви, заради прокълнатия печат на Орочимару и сега инстинктивно потърка тила си, мака да знаеше, че нищо не бе останало от него. Насочи мисълта си към Наруто, а после с изумление установи, че откакто се бе върнал в Коноха, не го бе виждал нито веднъж, нито знаеше повече подробности за него. За това и попита: - Неджи-кун, какво стана с Наруто? В Коноха ли е изобщо или е на мисия?
Светлолавите очи на Хюга Неджи го фокусираха съсредоточено. Той попипа банданата на челото си и това болезнено напомни на Саске, че няма нещо толкова важно на собственото си чело. Дори брат му имаше това парче плат с емблемата на Коноха, а неговата бе загубена завинаги в Долината на Края, когато Наруто се бе опитал да го върне в Коноха.
- Доколкото разбрах, Цунаде-сама му е възложила няколко задачи в Академията - отговори на въпроса му Хюга и отпи от чая си - Освен това разбрах, че ще бъде сред изпитващите на Чуунинския изпит заедно с Нара Шикамару. Нали знаеш за тригодишното му отсъствие и обучението му при Джирая?
- В течение съм. Просто - Саске насочи погледа си към езерото в градината. - не съм го виждал, откакто се прибрах. Не съм излизал много извън яшики и бях прекалено зает с нийсан, за да направим къщата отново обитаема.
- Разбира се. Да пратя допълнително хора, за да ти помогнат за покрива? - Още в началото Хюга им бяха пратили някои от слугите си, докато Саске и Итачи намерят хора за тази работа. Благодарение на Се*астиан и експедитивността му сега имаха всичко необходимо, за да продължат живота си сред аристократичните кръгове на Коноха. Освен това приятелствата, които бе имал Итачи с Адмиратейството, докато се подвизаваше в Акатски също им помогна. Смоук бе един от онези, които бяха до Итачи през цялото време, когато се прибраха. Това не бе учудващо. АНБУ и Адмиралтейството не се понасяха заради различните методи на работа, както и конфиденциалността, с която се забулваха и двете институции, когато гонеха престъпници. Беше логично - за марините в Адмиралтейството Акатски не бяха проблем, защото бяха съсредоточени в морето, но Акатски често имаше проблеми с групировки от пирати и обикновено помагаше да бъдат заловени. Не можеха да се нарекат приятели, разбира се. Точната дума бе симбиоза и двете страни максимално се възползваха от нея. Така че още в началото първия човек, който се застъпи за тях бе Смоук и Саске предполагаше, че явно бе задължен към Учиха, иначе не би го направил.
- Няма нужда. И това, което прави Хюга е достатъчно. - каза Саске.
И ако Акатски бяха намерили някакво равновесие със закона, Еспадата на Айзен Соуске правеше изключение. Членовете й, наричащи себе си аранкари, враждуваха със всички и имаха анархистки принципи, теглени от някаква лудост, която не се разбираше от здраво мислещите. Не че и Акатски не бяха същите, но в действията им се забелязваше повече логика, отколкото в тези на Еспадата. Да кажем, че и Айзен бе един вид анархист, но подбудите, които го движеха бяха съвършено неясни за околните. Изглежда само Кучики и Шихоин бяха запознати със случая на Еспадата, защото те отговаряха за него. АНБУ преследваха Акатски, Хюга със създаденото тяхно Адмиралтейство - пирати, а Кучики и Шихоин - Еспадата. Даймиото бе издал специално разрешение, с което двата клана бяха способни да създават военни отряди, командвани от капитани. Засега тези подразделения бяха тринадесет и бяха отцепили огромен район от яшики, в който съществуваха училища и тренировъчни риу, обучаващи все нови и нови военни единици, а начело на всичко това стояха Шихоин и Кучики. Самата логика, която следваше от всичко това предполагаше, че Еспадата е по-сериозен противник, понеже Коноха бе сформирала армия и бе хвърлила ресурси в нещо, което приличаше на война. Разбира се, това бе относително, защото пък Академията на Харуно и пряката връзка на Хокагето в укрепването на нинджа-силата бе дори по-огромно от това на Кучики. Огромният район, който бе подчинен на клана дори си имаше име - Сейрейтей и наказателна кула Сьоукаку, както и команден център Стая 46, от който се издаваха заповеди на капитаните. Но въпреки всичко Сейрейтей бе подчинен на Хокагето и властта им не бе абсолютна. Истината зад мистерията, с която се обвиваха институциите, движещи Коноха като добре смазана машина, бе ясна единствено на Хокагето и даймиото. Всеки клан движеше определено колело от тази машина и отговаряше за изпълнението й. Отделно звено тук представляваха и дзайбацу. Учиха имаха АНБУ и Полицията и Итачи бе приел това задължение присърце. За това и когато по-рано Се*астиан каза на Саске, че брат му бе излязъл, той не се изненада - бе напълно сигурен, че е тръгнал към полицията. Проблемът с Акатски се бе дръпнал назад и сега първостепенна нужда бе да контролират разширяващата се престъпност в Долен Руконгай. Без уговорки и увещания Итачи бе поел АНБУ заедно с Данзо, а Саске - шинден на Учиха. Той предполагаше, че след това щеше да влезе в управлението на Полицията, но колкото повече отлагаше това, толкова повече започваше да си мисли, че едва ли ще се върне там. Работата на Полицията бе мръсна и не се бяха централизирали само с Акатски. Всички малки групировки и престъпни организации, всеки малък мръсен индивид, излизащ от помийната дупка на Руконгай представляваше заплаха за Коноха и задачата на Учиха бе да я пазят. И не само хората, но и Хокагето, даймиото и другите кланове.
Третираха Учиха като кучета и Саске възприемаше като оскърбление отношението на клановете към себе си. Както една къща се нуждаеше от куче, което да я пази от крадци и вандали и стопаните хвърляха огризките от масата на животното, така и Коноха се нуждаеше от Учиха и макар отстрани да изглеждаха сплотени, клановете бяха подредени по стъпалата на някаква неписана йерархична стълбица. На върха стояха Харуно, а в нишите - бяха Учиха. По средата - Хюга, но те бяха като възглавница, на която сядаха Харуно. Шихоин и Кучики бяха отделени в Сейрейтей и поддържаха учтива връзка с тях. Хюга се занимаваха предимно с опазването на морските пътища и Адмиралтейството бе тяхна институция.
Саске бе убеден, че именно в яшики щеше да открие истината за смъртта на клана си, дори ако брат му не го толерираше или скриваше информация. Цялата работа с избиването на Учиха бе върха на планината и той бе сигурен, че щеше да се разрови до началото на тази отвратителна постъпка, в която Итачи е бил просто пионка. Да се обвърже с един от клановете бе параван за истинските му цели. Така с една наглед обикновена женитба, щеше да заблуди, че иска да се установи в Коноха и че нищо от миналото не го вълнува. А че предложи на Харуно бе меко казано абсурдно - така едно куче като него, макар и от стар и аристократичен род щеше да има в лапите си една принцеса.
Загледан в гладката повърхност на езерото, набраздена от леки вълнички, заслушан във вятъра, промъкващ се между игличките на боровете, Саске се почувства безкрайно уморен и отпаднал. Димът от цигарата му го обвиваше и той изглеждаше далечен и откъснат от света. Неджи потъна в същото мълчание като него.

След като се сбогува във сестра си, Сакура мина през кабинета на Цунаде в сградата на Хокагето, а после се насочи към болницата на Куросаки Ишин. Намираше се в тихия жилищен квартал Нихонбаши и бе по-скоро за хора, които не можеха да си позволят лечението, провеждащо се в Първостепенната болница на Коноха. Понякога ото-сан се възмущаваше на решението й да постъпи в третокласна болница в бедняшки квартал, понеже и парите, които Куросаки-сан й плащаше бяха недостигащи за стандарта, на който бе свикнала Сакура. Това, разбира се, не я бъркаше, понеже продължаваше да живее при рйооши в шинден и пари за храна или квартира не плащаше. За нея парите не представляваха интерес, нито отдаваше значение в това да ги търси всеки ден. Харчеше малката си заплата за книги и медицински свитъци и понякога за дребни сладки, които обожаваше с някаква детска мания.
Дълги години й бяха нужни, за да разбере, че скандалите с баща й, могат да се сведат до минимум, ако просто му отвръщаше с мълчание. Ако не му отговаряше веднага с остър тон и гледаше в земята под краката си, ото-сан я укоряваше няколко минути, а след това просто млъкваше. Така не се стигаше до дрязги, нито викове, както често се получаваше в разговорите, които той провеждаше с Иноуе.
Още щом премина през двукрилната врата на малката болница, течението от хора вътре я блъсна към рецепцията. Отвори плъзгащата се врата на стаята до нея и влезе вътре. В тясното полумрачно пространство нямаше никой. Шкафовете бяха наредени един до друг без празно пространство и тя отвори своя. Метна бяла манта върху кимоното си и смени ботушките с отворени равни сандали. Няколко кичура се бяха изплъзнали от навития й кок и тя ги приглади зад ушите си. Нямаше огледало, така че само можеше да гадае за външния си вид, което изобщо не я притесни. Суетата, макар жените от нейната каста да я имаха в прекомерни количества, й бе чужда и тя нехаеше за дрехи, обувки или грим.
Излезе навън и се подпря с лакти на плота на рецепцията, усмихвайки се на пълната жена срещу нея, затрупана с болнични картони и папки. Капчици пот се стичаха по кръглото бяло лице, наподобяващо питка и уморените й кафяви очи отвърнаха на погледа на Сакура.
- Йошино-сан, какво имаме днес? - ведро попита младото момиче, повишавайки глас, за да надвика невъобразимия шум в антрето.
Жената бутна малка купчина картони по плота и Сакура ги пое, прехвърляйки листовете между пръстите си като карти за игра.
- Преди малко пристигна млад мъж с доста тежко състояние. Докараха го по спешност и ви препоръчвам да поемете първо него. Шизуне-сан все още не е излязла от операция с доктор Тенма, на Яманака-сан й свърши смяната и си тръгна. Останалите екипи и лекари са в кабинетите за спешни случаи и веднага щом се освободи някой, ще го пратя при вас.
Сакура кимна и се отдалечи бързо, провирайки се през тълпата в антрето. Първият картон не съдържаше много информация - прободна рана в коремната област, млад двадесет и пет-годишен мъж по документи с името Ягами Райто, стая втора на първия етаж. Откри го облян в студена пот. Пръстите му стискаха чаршафа на болничното легло под него, а очите му се впиха в Сакура. Тя седна на единствения дървен стол с висока облегалка до него, придърпа лекарският шкаф на колелца до себе си и отвори първото чекмедже. Извади ножица. Спешният екип бе оказал първа помощ, но бинтовете, които обвиваха торса му бяха просмукани от кръв. Втренчи се за миг в голите му широки гърди и постави отворена длан на тях, долавяйки съвсем отчетливо бързото биене на сърцето му, привеждайки се към него. Откритият й поглед срещна неговите мътни очи, които в ярката слънчева светлина, преминаваща през тънките тюлени пердета, изглеждаха черни и проговори бавно и отчетливо:
- Налага се да махна бинтовете и може малко да боли. Въздържам се да ви бия упойка, защото виждам, че търпите на болка, но ако стане нетърпимо, моля не се коле*айте да ми кажете, за да ви я поставя!
Той не мигна, нито направи жест, с който да й покаже, че я е чул и Сакура се залови за работа. А след известно време, когато бе свършила и за пореден път го погледна в лицето, очите му продължаваха да я гледат втренчено. Бръчките около устата му се бяха вкопали, а матовата кожа беше мъртвешки бледа. Изуми я решимостта и пълната му адекватност при състоянието му. Неведнъж идваха случаи като него, но обикновено пациентите й виеха от болка и й се налагаше да ги връзва, за да може спокойно да изчисти раната и да им помогне. Този млад мъж я впечатли със стоицизма си - бе простенал на няколко пъти, но с нищо друго не показа, че го боли. Тя постави длан на челото му и отмахна тъмните влажни кичури, полепнали по бузите му, поглеждайки го нежно, сякаш бе дете.
- Справихте се изключително добре, Ягами-сан! - Усмивката й бе окуражителна и ведра. Сигурно приличаше на майка, която хвалеше сина си, но това не влоши доброто й настроение. - Имате ли семейство? Съпруга? Желаете ли да уведомим някой за сегашното ви състояние?
Той затвори за миг очи и едва забележимо поклати отрицателно глава.
- Име... - промълви толкова тихо, че тя се наведе с ухо към напуканите му устни. - Името...
- О, разбира се! Случайно, ако сте забравили, вие се казвате Ягами Райто и сте на двадесет и пет години.
- Не... - той отново опита и погледът му я прониза изпитателно. - Не... моето... име... Вашето... - дълга пауза, през която той вдигна ръката си и тежко я отпусна върху пръстите й - ... име...
Усмивката й застина. Никога досега пациент не бе искал да узнае името й. Всички я възприемаха като част от болничните легла или медицинските консумативи. Нещо от рода, че една спринцовка с опиум от маково семе, вървеше заедно с лекар или сестра и че двете не могат да бъдат взето поотделно. Не знаеше дали греши в това или сама себе си заблуждаваше, като си казваше, че хората като нея са нужни някому, само когато този някой е болен. Въпреки, че тази мисъл бе ужасна и жестока, все пак си бе констатация на действителността, така че не би следвало да я боли. Живееха в свят, в който хората не се интересуваха от лекарите и болестта бе нещо отвратително и едва ли не грешно.
Ягами Райто обаче искаше нейното име и коле*анието й се проточи няколко минути. Изразът на лицето му не се промени, нито загуби съзнание, докато чакаше търпеливо отговора й.
- Казвам се Харуно Сакура - оповести накрая тя с тон, който можеше да се възприеме като съжаление, че се казва така.
Очите му се затвориха и пръстите му леко стиснаха нейните. Следващите му думи излязоха от устата му като въздишка:
- Благодаря.
Сакура дълго се взира в изсечените му остри скули и отпуснатите мигли. Слънчевите лъчи позлатяваха косата му. Пръстите на другата й ръка се спуснаха по врата му, надолу към гърдите и за втори път постави длан на сърцето му. Изпита облекчение и щастие, че е жив и по лицето й се разля усмивка.


В чайната "Мизуки" на Акасака бе още тихо. В късният следобед съдържателката Танака Юра се подготвяше за вечерта заедно със свита от десетина прислужници в еднакви сини памучни кимона, заети да изчистят всяко ъгълче на най-известната чайна на Коноха, достъпна само за клиенти, които можеха да си позволят високоплатена компания от първокласни гейши и изискана храна. Оханите бяха на всеки две минути за сестрата на Иноуе, великата Темари. Какъв късмет за нея бе, че именно Темари пожела да покровителства дебюта на Иноуе и мизуагето, за което времето още не бе дошло. От няколко месеца Темари я мъкнеше по приеми и партита в различни чайни, но звездата на Иноуе още не бе изгряла на небосклона, а мизуагето се протакваше.
Не че Иноуе гореше от някакво нетърпение да настъпи този период, но започваше да се чуди дали някога щеше да го има. Темари-сан бе продала своето мизуаге на най-високата цена, съществувала някога в техният свят - двадесет и пет хиляди рьо, но това бе станало така, защото бе осъществен търг, първи по рода си. Сега тя вече имаше данна, който поемаше разноските й. Благодарение на него се ширеше в огромна къща на Йошивара и бе извоювала своята независимост. Неведнъж Темари бе споменавала, че ще си остави още няколко години живот в Акасака преди да отвори собствена чайна и да приключи със живота си на гейша. Успехът й бе невиждан и предизвикваше фурор сред висшите кръгове на Коноха. От части това се дължеше на факта, че бе по-малката сестра на Казекагето на Сунагакуре, най-силният съюзник на Коноха. Темари рядко се виждаше със брат си и поддържаше хладни отношения със семейството си, но така или иначе той идваше да я вижда дискретно без официални визити.
Каква бе изненадата на Иноуе, когато в окията се обадиха, за да я помолят да дойде в "Мизуки"! Темари отсъстваше вече няколко дни от Акасака в компанията на своя данна и Иноуе дълго се коле*а дали да приеме предложението на Ито Шинджи - клиентът, който бе пожелал присъствието й. Еуфорията й надделя и тя извика Тацуки да й помогне да се облече и приготви.
Тревогата за Сакура бе натикана в най-далечното кътче на съзнанието й, но въпреки това усещаше тялото си като във вакуум. Движенията й, мислите, емоциите плаваха по течението на болката, а тя бе като перце, подхвърляно по вълничките наляво-надясно. Реши, че ангажимента в "Мизуки" ще й донесе някакво успокоение и след час вече бе готова. Обу лакираните окобо и със ситни крачки се запъти по калдъръмената улица надолу към реката. Полите на тъмнолилавото кимоно с избродирани сребърни пеперуди около глезените пърхаха и наподобяваше на малки вълнички, удрящи се лениво в ерозирал бряг. Светлозеленото оби обвиваше тънката й талия и тя приличаше на една от порцелановите кукли, които красяха рафтовете на библиотеката в кабинета на ото-сан. Куклите бяха шест на брой и макар да бяха древни, съвършенството на тяхната форма не бе накърнена от тежестта на годините. Когато бе малка и кабинета бе празен, Иноуе влизаше в тъмната стая с хартиени щори на прозореца и ги сваляше от рафта, нареждайки ги на татамито на пода. Сега когато се погледна в огледалото на окията преди да тръгне, бе изумена от приликата си с тях.
Пристигайки в "Мизуки", бе посрещната от забързана прислужница, която я въведе в антрето, а после преминаха по излъсканите плочи в огромната градина. Младото момиче бе отведено в най-отдалечената стая на чайната и тя с неудоволствие констатира това, веднага щом дръпна плъзгащата се врата. Тук стените бяха покрити с бледожълта коприна и може би е била чудесна преди времето да остави своите белези. От единият ъгъл таванът бе мухлясъл и мазилката горе се ронеше, а намаслената хартия бе пожълтяла и оръфана. Стаята изглеждаше ужасно занемарена и единственото красиво нещо бе изгледът към градината. Пред верандата се полюшваха клоните на разцъфнала разкошна вишна.
Въздъхна с леко облекчение, когато видя, че в стаята имаше още две гейши, а пред ниската масичка бе седнал на татами Ито Шинджи, заедно с приятеля си, на който тя не му знаеше името, но той винаги придружаваше самурая. Шинджи-сан желаеше присъствието на Темари винаги, когато бе в Акасака, а това се случваше доста често през последния месец. Понякога той идваше с хората си, за които Иноуе бе склонна да мисли, че са му подчинени, но не знаеше това със сигурност. Предполагаше още, че Ито Шинджи е президент на някое дзайбацу на Мотойоши-чо, но не можеше да попита съдържателката на чайната, нито дори Темари. Всички президенти на тези мощни корпорации, съставящи едрия бизнес на Коноха, обикновено бяха подчинени на някой клан от яшики. Компанията от подчинени на Шинджи-сан бе впечатляваща и също тъй загадъчна, но обикновено тя стоеше в сянката на Темари и отговаряше само тогава, когато я питаха за нещо. По-голямата й сестра плуваше спокойно в морето от обожаващи мъжки погледи, толкова естествено, колкото - Иноуе бе сигурна в това! - тя нямаше да се почувства никога. Макар да бе чувствителна и емоционална, забеляза от скоро, че плахата й природа се разкъсва от вътрешна неувереност. Подозираше още, че това се дължеше на откровеното обяснение на Темари за същността на мизуагето, което тепърва й предстоеше и сега се чувстваше... неспокойна.
Ито Шинджи я фиксираше изпитателно и притеснението я накара да се отпусне вдървено на коленете си и да промълви едва чут поздрав, преди да забие погледа си в масичката от лакирано тъмно дърво между тях. Няколко секунди събираше смелост, после предложи да му налее саке, което той прие с кимване на главата. Той наистина бе впечатляващ - тъмнокестенява чуплива коса, кафяви издължени очи, уста, извита в лека усмивка. Горното му кимоно бе светлосиво. Беше облакътил едната си ръка на масата и бе поставил брадичка на нея, наклонил глава на една страна. Изпиващият му поглед я ласкаеше, но притеснението, което Иноуе изпитваше и разтърсваше целият й вътрешен мир не бе от него, бе от приятеля му, който стоеше от дясната страна на Шинджи и през всичките техни срещи бе винаги мълчалив и вглъбен. Той имаше черни прави коси, които бяха вързани на къса опашка ниско на тила му. Овално лице с остри скули и с кожа без нито едно петънце, пъпка или дребен дефект, само нещо като татуировки под очите, подобни на сълзи. И тъмнозелени очи, вперени в някаква точка отвъд човека, с когото разговаряше, сякаш гледаха в друго време. Изключителни, завладяващи очи! Сакура също имаше зелени очи, но те бяха светли. Нямаха нищо общо с очите на този непознат.
Иноуе бе свикнала да разпознава чувствата на хората, с които имаше кратък допир - на непознати или познати. Очите на всички бяха като отворена книга и тя откриваше всеки йероглиф за душевна мъка или радост, коле*ание или злоба. Светлозелените очи на сестра й бяха като морета, пълни с огорчение и разочарование, но и в тях гореше искри надежда и желание да изпълнява дълга си или онова, което мислеше за правилно. Очите на приятеля на Шинджи-сан бяха преуморени, препълнени, сякаш се бе нагледал на достатъчно болка и сега изпитва апатия. И макар да изглеждаше студен и недостъпен, тя искаше да му помогне, да изпразни по някакъв начин тази пълнота, да го пресуши като чаша. А може би така й се искаше да мисли - желаеше прекалено много някой да се нуждае от нея, искрено и горещо. Не по начина, който рйооши демонстрираха обичта си, не и начина на Сакура, която я приемаше повече като даденост или клиентите по чайните, свикнали да не виждат лицето зад маската. Не знаеше как да нарече по име това свое желание, но бе абсолютно сигурна, че именно този мъж щеше да го задоволи и винаги когато й се отдаваше възможност, го гледаше из под мигли, прекалено очарована и заинтригувана, за да отмести погледа си или да насочи мисълта си някъде другаде.
Не бе споделила това на Темари-сан, прекалено засрамена да признае, че интереса й към човек, на когото не му знаеше името, можеше да я вълнува толкова. Убедена бе, че всички чувства, които изпитва, трябва да изкоренени веднъж завинаги, но не знаеше как, нито смееше да попита някой за начин. Единственото решение бе да игнорира присъствието му явно така, както той правеше с нея. Не след дълго нервността й изчезна и тя трябваше да си признае, че в компанията на другите гейши успява да се адаптира успешно към средата.
Априлският ден залязваше и последните лъчи опариха върха на вишната, когато Шинджи-сан реши да си тръгне. Кимна към Иноуе, с което й даде знак, че желае да бъде изпратен от нея и тя заситни след него. Топлината на деня си бе отишла и в градината бе легнала дълга студена сянка. Ледени тръпки полазиха по гърба й и тя побърза да прогони лошото си предчувствие. Когато коленичи в антрето, за да му помогне да се обуе, гласа му внезапно я сепна:
- Иноуе-чан, до мен достигна невероятната новина, че сте дъщеря на Харуно Сано - Той проточи името накрая и това я накара да вдигне сивите си очи към него. - Това вярно ли е?
Иноуе наведе лице надолу в лек поклон.
- Всъщност новината не е толкова невероятна. Аз наистина съм дъщеря на Сано-доно.
Той вдигна леко веждата си и замислените му очи се спряха на открития й тил над смъкнатата яка на кимоното й в красивия рисунък на санбон-аши, който Тацуки бе направила изключително внимателно. Кожата там бе с естествения си перлен блясък и той изпита дива еуфория и желание, които не издаде с нищо. Наведе се към коленичилото момиче в краката си и когато тя вдигна поглед към него, очите им се срещнаха.
- Това е малко странно, нали? Недоумявам как изобщо си се изправила срещу авторитета на баща си при все че ми се виждаш твърде... плаха...
Откровеният му тон я обиди и Иноуе забави отговора си миг-два, за да успокои гнева си, но не успя.
- Не искам да демонстрирам лоши обноски, Шинджи-сан, но няма да отговоря на въпроса ви нито сега, нито някой следващ път, ако решите повторно да ми го зададете! - Усмивката й бе каменна и осъзнавайки, че бе повишила тон, додаде по-меко: - Неща, които засягат моето семейство, не могат да присъстват в разговорите ни!
Той отвърна на усмивката й. След това се изправи и напусна чайната без да се обръща назад, оставяйки я полутъмното празно антре със свито сърце. Изпита чувството, че с последните си думи бе подпечатала нещо, което неизбежно се бе отлагало. Когато отново се върна в стаята, където бе оставила приятеля на Ито Шинджи с гейшите, наприятното чувство отлетя някъде далеч, потъвайки в копнежа по едни зелени очи, които гледаха през нея, сякаш изобщо не бе в стаята.

Разноцветните фенери на площада искряха като късчета скъпоценни камъни, нанизани на огърлица. Клоните на разлистените липи, които ограждаха в идеален кръг огромното пространство, шумоляха леко. Глъчката се разнасяше по околните улици, където всички ресторанти и чайни бяха отворени в паметната вечер на Чуунинския изпит. Заслушана в думите на откъслечни разговори и детски смях, провиращ се между телата на възрастни, Сакура бе подпряла брадичка на ръката си и очите й се взираха в неопределена точка в пъстрото множество под нея. Мислите й обаче плуваха някъде другаде. Сетне фойерверките осветиха нощното небе и тя с неохота се върна в света, който я заобикаляше. Ложата на аристокрацията бе отделена от риока на висока платформа, заемаща едната половина от площада и засенчена от огромни чадъри с намаслена хартия. Сред огромните кръгли маси неуморно сновяха прислужници, понесли блюда и питиета. Светлината от падащите фойерверки даде възможност на Сакура да се огледа около себе си за първи път, откакто седна до рйооши преди час и да констатира с болезнена яснота целият фалш на класата си, заобиколена от близки и далечни роднини на клана. Достолепието, с което баща й наблюдаваше околните, бе тежко и нагло. Мразеше демонстрацията му на сила, изсечените превзети и горделиви черти на лицето му, осанката на костеливото му тяло... Мразеше и хората, които му се кланяха уважително, без да забелязват, че всъщност е един кльощав старец с нрав на кисела вдовица. В сравнение с главите на другите кланове, Сано-доно изглеждаше склерозирал дядо с проядена от норми и поведение нагласа, с която да гледа останалите хора и не само собствения си клан. Нима околните уважаваха възрастта му? Дори и Хокагето и даймиото засвидетелстваха един вид почит, която дразнеше Сакура!
А тя, дъщеря му - онази, която се бе заклела да следва баща си сляпо и да уважава клана си, се взираше в лицето му до себе си и се мъчеше да определи какво я вълнува!
Извърна очи от него и погледа й се закова в този на Саске. Бе на няколко метра от нея на друга маса, заедно с брат си и няколко външни човека, сред които се открояваше Данзо, кучето от Полицията. Паметта й услужливо се обади, че единствените Учиха бяха Саске и брат му и устните й потръпнаха от отвращение, наблюдавайки със свъсени вежди Итачи - човека, който бе избил съвсем хладнокръвно семейството си и клана си и бе избягал позорно след това в още по-противната Акатски. Сега той се бе задълбочил в разговор със капитан Смоук от Адмиралтейството на Хюга и Абарай Ренджи, лейтенант от служещите в Сейрейтей на Кучики. Очите на Саске я гледаха изпитателно и тя с надежда си помисли, че би могла да почувства нещо, някакъв трепет или влечение, което да направи съвместният им живот по-поносим. Но онова, което чувстваше като дете, бе отдавна умряло и не бе оставило след себе си никакъв спомен или поне тръпка. Гледаше черните му очи и с нарастващо недоумение осъзнаваше, че все едно гледаше в очите на един непознат.
Изпитваше раздразнение от егоистичните постъпки на Нами и Иноуе, които бяха опозирили Харуно; презрение към горделивото поведение на баща си и Кучики спрямо другите, сякаш са божества и стъпваха по земя, различна от тази, по която стъпваха останалите; състрадание към пациентите си; уважение към учителката си Цунаде-сама и колегите си в болницата на Куросаки-сан. Можеше да отсее, претегли и наименува всяка една своя емоция към хората, с които бе заобиколена, но съвсем не бе подготвена за новата и обезпокояваща... празнота. Защото към Учиха Саске, който след късо време щеше да бъде найн съпруг, изпитваше единствено безразличие. Това би трябвало да й донесе успокоение или облекчение, но вместо това накара очите й да се напълнят със сълзи. Наложи й се да стисне мигли, за да не позволи на грима си да се разтече мелодраматично по лицето й. В празната й глава се появи изражението на младия мъж от днес, на който бе почистила раната и който я бе попитал за името й. Тогава съвсем ясно разбра, че се срамува от клана си и онова, което всъщност представлява, но нямаше начин вече да промени това. Осъзна още, че другите хора я приемаха с името Харуно или без него, но тя сякаш недоволстваше и се противеше. Дори и Саске я приемаше, щом бе поискал ръката й от ото-сан, а когато отново отвори очи, съвсем ясно видя в мрачината пламъчета в черните му зеници. Да, той изпитваше към нея похот и желание, а това я разтърси из основи. Защото въпреки, че бе най-голямата от сестрите Харуно, Сакура бе все още девица и общественото й положение досега винаги спъваше появилите се ухажори. Това, естествено, не спираше Наруто или Ичиго, които я гледаха влюбено и всеки ден й засвидетелстваха верността на чувствата си, но при тях вече играеше собственото й нежелание да ги види в по-различна светлина от тази, в която ги възприемаше като приятели. Докосване по ръката или рамото, покана от Наруто да отидат да обядват рамен или предложение от Ичиго за една бърза тренировка по кенджуцу с бокени, изказано съчувствие или дори приятелска прегръдка, когато някой пациент починеше в ръцете й - тя бе изпитала всичко това. Но сега не ставаше дума само за дискретно докосване или думи между приятели. Представи се Саске, долепен до нея, върху нея, под нея, голото му тяло до нейното голо тяло, дланите му на гърдите си, членът му в...
Потръпна от внезапен студ и обви ръце около тялото си. В гърлото й заседна буца и тя се опита да я преглътне. Мили боже! Не искам Саске да ме пипа, не искам да стои до мен и да ме гледа по този начин, искам...
ДА СЪМ СВОБОДНА!
Стори й се, че изпищя, защото когато се надигна от стола си, ото-сан я стрелна с леден поглед.
- Сакура-чан?
- Отивам да се поразходя - отсече рязко тя и притисна ръка към гърлото си внезапно почувствала парене и болка.
- След малко тръгваме към Кокурюкай - Той вдигна чашата си със саке и зелените му очи се свиха в тесни процепи. - Не се отдалечавай сред тази сган!
- Да, ото-сан! - Сакура наведе глава и бързо се отдалечи от масата.
Премина по дървената платформа, заобикаляйки масите на Кучики Бякуя и сестра му, както и на Шихоин Йороучи, която й се усмихна меко и Сакура й отвърна по същия начин. В мъглата, с която бе забулен погледа й, успя да различи лицата на Сой-Фон и Иккаку, на Кенпачи Зараки и малката му лейтенантка с розова коса, досущ като нея, на цялото пъстро множетсво на Сейрейтей, зърна Хюга Неджи със някакво ново русо момиче от дясната му страна, плахите черти на Хината... Слезе по стъпалата надолу към твърдата настилка на площада, премина масите на ограждащи ги отряди на нинджа-кланове и такива от Сейрейтей, които не бяха толкова влиятелни, че да стоят редом до висшите кръгове на Коноха, и се смеси в тълпата. Буцата в гърлото й натежа и притисна празния й стомах. Зави й се свят, гаденето се надигна и я задуши. Насочи се слепешком към моста, без да усеща блъскането на хората, покрай които минаваше. Стана й задушно и тя се наруга, че не бе яла нищо през целия ден. Само вода и няколко бисквити, които й даде Тенма в болницата. В главата й се промъкна образа на Иноуе и тя горещо пожела в този момент да е до нея и да склони глава на гърдите й. Да изплаче най-черната си тревога. Да сподели най-срамните си и грозни мисли. После пък отново изплуваха измъчените черти на Ягами Райто и почувства сърцето му под дланта си. Прииска й се да е навсякъде другаде - при Иноуе или в болницата, или дори в Кокурюкай, но не и тук.
Добра се със залитане до едно тъмно ъгълче в края на моста и падна на колене. Бръкна с два пръста в гърлото си и се помъчи да повърне, но мускулите на ларинкса се свиха спазматично и от устата й потече единствено слюнка и стомашен сок. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо, а очите й плуваха в сълзи, които тя едва сдържаше, премигваше бързо, за да не им позволи да потекат по бузите.
Тъмната вода на реката монотонно шумеше долу под нея. Липата прегъваше клоните си над главата й и й се стори, че до носа й достига миризмата на морето. По здрач точно когато слънцето угасваше зад хоризонта и оцветяваше линията, която делеше небето от морето в кървавочервено, водата около брега изглеждаше като течно олово - мътно и застинало. Очите на Нами и Иноуе имаха същия цвят...
Почувства докосване по рамото и извърна глава назад. Блестящият дъжд от фойерверките бе престанал и сега само приглушената светлина на фенерите разпръскваше нощната тъмнина. Саске се бе навел над нея и лицето му бе до нейното. В черните му очи обаче нямаше загриженост, а просто учтиво любопитство. Похотливите пламъчета, които й се сториха, че бе видяла само преди малко, бяха изчезнали.
- Добре ли си, Сакура-чан? - Бялата лента на челото му рязко контрастираше на тъмните коси, спуснали се от двете страни на челото му.
- Да... Да. Нищо ми няма - Тя намести черната си бандана със символа на Коноха и погледа й се плъзна по човешката фигура зад гърба на Саске.
Той се извърна назад и поясни успокоително:
- Не се притеснявай от него! Това е иконома ми. Казва се Се*астиан Михаелис.
Сакура се изправи на крака, изтупвайки гълъбовосивото си кимоно и кимна на мъжа.
- Приятно ми е да се запознаем, Се*астиан!
- И на мен също, милейди! - Непознатото обръщение я накара да вдигне въпросително вежди. Колко по-различно бе от Сакура-химе или Сакура-сан?! Почувства се някак по-добре, особено след като погледна искрящите ириси на иконома, вдълбани в лицето му и загадъчни. Така ли й се струваше или те светеха в червено?
Какъв интересен и впечатляващ мъж, толкова... странен в сравнение със всички, с които бе виждала и общувала досега!
- От къде си, Се*астиан?
Очите на Саске станаха по-мрачни.
- Има ли значение? - вметна сухо той и тя отново погледна към него. - Той е просто един слуга и произхода му, както и родното му място, не представляват интерес за никого! Така ли е, Се*астиан?
- Да, милорд - поклони се иконома.
Отвратително копеле! Гневът я накара да свие устни, поглеждайки към Саске с цялото презрение, на което бе способна. Ведрото изражение на Се*астиан обаче не се промени, усмивката, разтегнала устните му също не угасна. За разлика от нея, той не показа с нищо, че е обиден или огорчен от думите на господаря си. И така бе редно, по дяволите! Единственият човек, който не разбираше отношението между аристокрация и риока, бе тя и побърза да потуши гнева си спрямо Саске.
- Въпреки всичко ми е любопитно и искам да разбера - Сакура си пое дъх и въпроса й прозвуча равно: - Имаш ли нещо против да ми отговориш, Се*астиан?
- Разбира се, че не, милейди - Икономът сложи длан на гърдите си и се поклони преди да продължи: - От континента съм, извън Голямата линия.
- Интересно как сте се запознали със Саске-кун, нали? - Усмивката й бе фалшива и язвителна, но мъжът срещу нея явно имаше имунитет срещу такова отношение, защото я погледна искрено и прямо.
- Това бе... Това бе щастлива случайност, милейди. Доволен съм, че имам възможност да служа на милорд!
Тънките й вежди се вдигнаха нагоре.
Какъв шантав свят само!
Учиха Саске се отнасяше с него като с куче и демонстрираше унизително превъзходство, а той казваше, че "бил доволен да служи"! Е, може би в присъствието на господаря си, Се*астиан едва ли би могъл да каже нещо по-различно от това, но Сакура имаше чувството, че иконома не лъжеше. Той й казваше истината, а тя бе толкова преситена от фалша, с който бе заобиколена от малка, че вече трудно различаваше истината от лъжата и й трябваше много време, докато разбере кое кое е.
- Благодаря, че се грижиш толкова за бъдещия ми съпруг! - изрече тя иронично, само и само да разклати увереността му. - Може ли от сега нататък да разчитам на теб, когато стане дума за интересите на Саске-кун?
- Да, милейди - Се*астиан наблегна на първата дума и отново се поклони.
А в следващият момент светът се обърна с краката нагоре...
Бе съборена болезнено на твърдите камъни и затисната от тялото на Саске. Заваляха стрели и спокойната нощ се превърна в хаос от звуци и светлини. Паника облада тълпата, която се разбяга по площада. Няколко тела на граждани на Коноха, улучени от стрелите се свлякоха покрай тях, а очите на Сакура щяха да изскочат от орбитите си, чувайки свистенето на стрелите, които падаха като клонки по студените плочи. Дъхът на Саске се изливаше по лицето й, а мрачните му очи я фиксираха съсредоточено. Тялото му я притискаше съвсем неблагопристойно към земята и ако не бе шока, че в момента се извършва покушение над него и нея, би могла да се изчерви. Изумените й очи наблюдаваха бързите движения на Се*астиан Михаелис над рамото на Саске, който се превърна в неясна вихрушка, хващайки или отблъсквайки стрелите с голи ръце, застанал като невидима стена пред тях.
Дъждът от стрели секна също тъй внезапно, както бе започнал.
- Милорд? - въпросително го назова иконома и Саске го прониза с тежък поглед, извърнал глава назад, все още отпуснал тялото си върху Сакура.
- Намери ги! - отсече рязко. - Намери копелетата, които се осмелиха да стрелят по нас и ми ги доведи живи!
Преди да се загуби в разбунтуваното море на тълпата, плиснало се като порой от площада към свързаните улици, Сакура видя как Се*астиан се поклони с ръка на гърдите.
- Да, милорд!

Суматохата в края на моста над река Ширакава достигна до издигнатата платформа на аристокрацията на Коноха и гостите от другите Четири Страни като приливна вълна. Нинджи от Академията, както и лейтенанти и капитани на Сейрейтей веднага се скупчиха около елита с извадени катани и кунаи. Виковете и писъците на риока, стичаща се панически и без ред по свързващите улици, огласиха площада. Напрежението и тревогата облада всички и Годаиме Цунаде го усети по настръхналите косъмчета на ръцете й. Тялото й се напрегна, готова да защити града си. Какво ставаше? Кой стреляше? Акатски или Еспадата? Пирати ли ги нападаха? Златните й очи обходиха покривите на заобикалящите ги сгради, но видимостта й бе значително намалена от чадърите. За това пък за стрелците бяха идеална мишена. Изправи се от стола си и потърси погледа на Гаара, който бе седнал срещу нея. Той й кимна едва забелижимо. Гримасата на лицето му бе скована и той с мъка се опитваше да скрие притеснението си.
- Моля, всички, без паника! - Цунаде се опита да надвика какафонията от писъци на риока и хората от близките маси се обърнаха към нея. Премина между масите, насочвайки се към крайните, за да могат всички да я чуят. - Не бягайте! Просто стойте спокойно на столовете си! - Гласът й бе равен, ръцете й се движеха бавно и забавено, опитваше се по всякакъв начин да успокои тревогата в очите на хората, покрай които минаваше. Достигна масата на Кучики и се наведе леко към Бякуя. - С колко отряда разполагате в момента?
На светлината на фенерите, очите му бяха черни и неподвижни. Лицето му с нищо не издаваше някакъв страх или безпокойство.
- С четири. Останалите бяха възпрепятствани в Сейрейтей. - отвърна й той тихо.
- Искам ги тук на платформата! - тя го изчака да се изправи и се насочи към масата на Харуно. Сано-доно втренчено я наблюдаваше, докато се приближаваше. - Харуно-сан, искам два отряда от нинджи да обходят площада и околните сгради! Струва ми се, че каквато и да е целта им, не сме ние... - Цунаде забеляза празният стол на Сакура. - Къде е Сакура-сан?
- Каза, че отива да се поразходи - Неутралният му глас я шокира. Той изглежда изобщо не се притесняваше, че дъщеря му може да е в опасност. Старецът се усмихна криво, сякаш отгатвайки мислите й. - Не се притеснявайте за Сакура, Цунаде-химе! Определено може да се защитава и сама... А ако не може, - забави умишлено думите си и мътните му очи проблясняха като на котка. - значи не заслужава да носи името Харуно!
Цунаде се извърна рязко в опит да не прочете по лицето й колко е разочарована и разгневена от думите му. Не че не знаеше какво представлява Сано-доно от клана Харуно, но се надяваше на шанса, че той би могъл да се промени. Отдръпна се леко от него и забеляза как извика с кимване Данзо и Итачи, които се отзоваха безмълвно на заповедта му. Джоунини от Академията, в това число Наруто, Шикамару, Какаши и Гай-сенсей образуваха за бързо два малки отряда и се пръснаха в същия момент. Потокът от хора намаля, истерията обхвана околните улици и Цунаде разбра, че трябваше да направи още нещо. Капитан Унохана и малкото й хора стояха малко встрани от главното ядро на Шихоин и Хокагето се насочи към нейната маса.
- Капитане, огледайте за ранени и нуждаещи се! - Спокойните очи на Унохана я накараха веднага да се почувства по-добре. Цунаде почти забрави собствената си тревога и гнева си към Сано-доно. Капитанът на Четвърти отряд на Сейрейтей се изправи веднага, подчинявайки се на заповедта без да спори или коментира.
Напрежението, нагнетяващо се сред масите на аристокрацията, бавно започваше да се отича и Цунаде почти физически усещаше отслабването му. Отрядите на Сейрейтей с еднакви черни хаками и кимона, и с извадени катани въздействаха успокоително на околните. Това може би се и дължеше на факта, че капитан Кучики с нищо не показа притеснението или страха си, а той бе ярък символ сред тринадесетте отряда самураи. Силата му, макар да не я демонстрираше, бе много по-обаятелна и впечатляваща от глупавата самовлюбеност на Харуно Сано. За пореден път Хокагето си зададе въпроса с какво толкова можеше да изпъкне един старец, но даймиото бе прекалено лоялен именно към клана Харуно и никой не оспорваше авторитета на Сано-доно. Той стоеше на върха, заедно със самите съдии и участваше в управлението на Коноха, докато тя - Хокагето, бе длъжна да се подчинява на вече издадени заповеди без право да ги променя или коментира. Обществото им бе изключително кастово, съставено от отделни прослойки, кланове и родове. Да си господар бе карма и свещен дълг. Да служиш на господаря също бе карма и дълг. И нито едните, нито другите можеха да се противопоставят на това, да избягат или да се скрият от задълженията си първо към клана, а после към Коноха и даймиото.
Но въпреки синхронията в техния свят, съществуваше някакво... злополучно стечение на определените фактори, които ги сформираха. Длъжността на Цунаде като последствие от тези фактори, не пречеше да го види, както и някой от нейната класа и бе убедена, че всеки осмелил се да следва логиката й на разсъждение, в крайна сметка си е задавал този въпрос.
Как аристокрацията, чиито символи са даймиото и съдиите, можеха да приемат в лоното си банда убийци, каквито бяха клана Харуно, а самураите на Кучики и Шихоин бяха отделени, почти изпъдени в специално заградено място в яшики и действаха в сянка?
Нинджите и Академията бяха сбор от хилядолетна история на една обществена прослойка, която в ранните години на техния свят, бе непризната и отхвърлена. Идваха от кастата хинин. По-надолу от хинин бяха само нечовеците, иначе казано животните. Но в самото начало светът е бил разделен и разтърсван от непрестанни войни между кланове. И тогава изведнъж, като със щракване с пръсти, се изградила историята на Петте Страни от Голямата линия. Била създадена Конохагакуре от три нинджа-кланове, тези на Харуно, Учиха и Сенджу. Другите кланове са се присъединили в един по-късен етап и съвсем закономерно (или не!) останали в сянка. Кучики и Шихоин бяха сравнително млади, съставени изцяло от самураи, спазващи висок морален кодекс, наричан бушидо.
Ето как нинджите на Харуно имаха повече влияние от самураите на Кучики и Шихоин, чиито корени бяха впити на континента и там влиянието им бе по-голямо, отколкото тук на островите. Въпреки всичко си бе странен факта, че Харуно участваха в управлението, докато другите аристократични кланове бяха избутани на по-долното стъпало. Имаше нещо мътно, което я човъркаше отвътре и често пъти Цунаде си задаваше въпроса какво по-различно са дали Харуно от другите, че така бяха превилигировани.
Каквото и да беше, Сакура като първородна дъщеря на Сано-доно не знаеше нищо, а до преди време Цунаде си мислеше, че ако има протеже от Харуно за ученик, щеше отчасти да контролира ходовете и прекомерната амбиция на Сано-доно. Обаче се бе излъгала и безпокойството й нарастваше. Дори уговореният брак между Сакура и Саске й се струваше параван, зад който се криеха нечии нечисти намерения.
Цунаде се отпусна уморено на стола си и за пореден път потърси утеха в погледа на Казекагето на Сунагакуре. От колко време криеха връзката си? Достатъчно, за да й покаже, че едва ли ще я разкрие или ще направи обществено достояние. Още по-нелепо бе и да направят шинджу, както постъпваха безхарактерните и глупави хора, които не намираха друг изход. Все повече усещаше надвиснала опасност над Коноха и мрака, идващ сякаш от Харуно Сано, който диктуваше и управляваше живота и решенията в широк диапазон, обхващащ хора на ета и такива с ранг като нейния.
Усмивката на Гаара разтегна устните му и в светлите му очи блеснаха игриви пламъчета. Мисълта й само за миг се отклони от черните коловози на предчувствията и също му се усмихна в отговор. Обеща си, че тази нощ, след като се приберат в яшики, щеше да прегърне Гаара и да не го пусне до сутринта.


На тъмният бряг нищо не се виждаше и Луфи напрегна очите си в опит да намери нещо, което да подсказва, че Нами е права.
- Нами-чан, нищо не виждам! - провлачи той и се извърна към нея. - Сигурна ли си, че изобщо тук има село?
Сивкавата свелина на луната се спускаше по високите скули и правия й нос. Очите й бяха в сянка.
- Разбира се. Идвала съм често тук... като малка.
Още не бе разказала пълната история за това коя е и каква е, пък и дори да им бе намекнала нещо, едва ли Луфи или Усопп биха разбрали и частица от това, което би трябвало да им внушава името Харуно. Може би само Санджи или Зоро биха могли, но те стояха зад тях и не помръдваха. Беше накарала Луфи да акостират далеч от официалното пристанище на Коноха и бе споменала само, че трябва да внимават от Адмиралтейството, което тук не можеха да разбият току-така. Едно, че се притесняваше да не попаднат в затвора още преди да са мигнали, друго, че не искаше да представя пълния блясък на кариерата си на пиратски кораб пред рйооши. Баща й бе способен да я убие и с това да приключи завинаги с нея. Бе някак по-... благородно и бързо, като сепуку. Нами повече се притесняваше от майка си. Ока-сан щеше напълно да я пренебрегне и да се отрече от нея, щеше да направи така, че да се почувства толкова виновна, колкото никога не е била. Да, тя бе по-плашеща и много по-агресивна от баща им! Засега щеше просто да изчака известно време, преди да им разкрие истината за себе си. Както и екипажа на Луфи, така и рйооши не бяха готови да я разберат или да я приемат.
Санджи не бе любопитствал повече след разговора, в който откровено му бе признала цялата истина за себе си. Това отчасти я успокояваше, отчасти още повече я притесняваше. Явно той демонстрираше онова, което правеха други хора в подобни ситуации, а именно да не говорят за проблема, за да го омаловажат и опростят. Само че тя не само се вълнуваше от завръщането си у дома, но с известно неудоволствие трябваше да признае, че се страхува прекалено много от реакцията рйооши. Едно бе да се изправи пред Сакура или Иноуе, които бяха по-меки и които (бе сигурна!) щяха да й простят. Съвсем друго бе да обяснява поведението си пред ока-сан и да изисква разбиране.
Беше достигнала до същественият етап от живота си, в който търсеше някакво равновесие между решенията си и подкрепата от семейството си. Терзаеше се от огорчение или болка сега, когато бе отхвърлена и заклеймена от тях. Чувстваше се като самотно дете, изоставено на площада, което търси верния път към дома. Вътре в себе си знаеше, че ако успее да балансира между живота си и изискванията на клана, да открие малко мостче, което да ги свързва, ще може да продължи пълноценно напред и само тогава би дала всичко от себе си, за да последва мечтата си, както и тази на капитана си.
- Добре - Луфи енергично се запъти към долната палуба на "Гуен Мери" - По-добре да свием платната, докато сме на сушата, пък и така ще избегнем конфронтации с марини!
Екипажът го последва послушно.
Нами бе последна. Сърцето й тупкаше толкова силно, че го чуваше в ушите си. Трепереше от някакво предчувствие и не смееше да го сподели с никой.
Това чувство не я напусна дори когато слязоха на сушата и краката й затънаха в топлия пясък на плажната ивица, подобна на малка подкова, вдълбала се в залива. Хладният въздух се провираше между листата на дърветата и сякаш стенеше. Тя се насочи уверено напред и този път другите я последваха един след друг - първо Луфи, после Санджи и Зоро, накрая остана непрестанно озъртащия се на всички посоки недоверчив Усопп. Тръгнаха по протежение на плажа и скоро достигнаха дървения кей. В тъмните води се люшкаха в хипнотичен ритъм няколко рибарски лодки, а от тъмните сенки пред тях се очертаха силуетите на сламени колиби, скупчени около единствената улица на селцето. Тишината бе плътна като в гроб и докато преминаваха по уличката спокойствието бе нарушено само от кратко изджафкване на куче. Пътят преминаваше в широк калдаръм и пресичаше гората като дебела сребърна нишка, проблясващ на студената светлина на луната.
- Колко остава до Коноха, Нами-чан? - наруши тишината легнала между тях Зоро.
- Около половин час. Намираме се в най-близкото село до официалното пристанище Сендзуру. Коноха обхваща почти цялата площ на острова и едва ли сте виждали по-голямо село от нея - усмихна се тя в отговор.
- Колко подобни рибарски селца има тук? - включи се в разговора и Усопп.
- Само три, плюс това, през което вече преминахме. Освен ако за десет години не се е променило нещо, но силно се съмнявам.
Зоро подсвирна тихо.
- А може ли да попитам колко време ще останем тук. Не че имам нещо против да се залежа, но предпочитам в скоро време да отпрашим към морето...
Нами не каза нищо, прикривайки разочарованието си. Бе спасена от Санджи, който за първи път откакто бяха акостирали, проговори дрезгаво:
- Колкото е необходимо. Предпочитам да остана повече време тук и да се запозная с живота в Коноха. Някой изобщо чувал ли е какво се говори за Петте Страни?
- Не ми казвай, че ти си чувал! - Луфи рядко използваше ирония, но сега тя прозвуча като плясък на камшик. - Аз съм чувал - подчерта сухо той. - И мога да кажа още, че знам нелицеприятни неща за Коноха, които ме амбицират още повече да се махна от тук!
- Настоявам, Луфи-кун, да останем повече време на острова! - Санджи не обърна внимание на тона на капитана си. - Чувал съм, че кухнята е невероятна и бих искал да я опозная по-обстойно.
- Кухня - промърмори Луфи и Нами се усмихна в мрака, почти виждайки как колелата в мозъка му се првключиха на други обороти.
Санджи умееше да привлече интереса на капитана към нещо, което напълно ангажираше мисълта му, защото колкото и грозно да беше, Луфи не мислеше за друго освен за съкровището на Златния Роджър и месо, сготвено в кухня.
Сенките на гората я потискаха още повече. В далечината започна да се чува глух тътен, а после изведнъж нощното небе бе осветено от фойерверки, изсипали се като златен дъжд над града. Гъстите клони на боровете се дръпнаха встрани и групата се оказа на върха на малка поляна. Светлините на селото се разстилаха пред тях като море, от чиито дълбини се раждаха светулки. Нами огледа изпитателно спътниците си на светлината, избухваща като слънца. Лицата им бяха изумени.
- Боже Господи! - Усопп изграчи, останал без дъх. - Виждам сгради до хоризонта! Колко е голямо това село?
- Островът на Страната на Огъня е най-големият от групите острови на Петте Страни на Голямата линия. Конохагакуре е бързоразвиваща се столица - отговори плавно Нами и бе възнаградена от шумно поемане на дъх. - Няма да видите друго подобно село! - повтори, осъзнала, че го казва с някакво чувство на гордост, сякаш селото й принадлежеше. - Вътрешността на Коноха е като джунгла и е съставена от стотина квартала, разделени терасовидно във формата на неправилна подкова около Сендзуру, като отстрани стои яшики - комплекс сгради и имения на аристокрацията. В някои крайни квартали има незаселени още площи, но за десет години селото може да има по-различен облик.
- Имения? - Мисълта на Усопп превключи на родното му място. Бе виждал имение и можеше да предположи каква огромна площ заема то. - Нами-чан, каза, че си от известен клан. Да не би да живееш в такова имение в яшики?
- Да - потвърди неохотно тя. - Имението на баща ми наистина е огромно. Шинден се казва Кокурюкай.
- Общност на Черния дракон?! - преведе смисъла на името Зоро и веждите му се свиха над очите още повече.
- Според легендата клана Харуно са били повелители на последните черни дракони. Гербът ни представлява идеален кръг. В главния салон на Кокурюкай има голям черен флаг, на който е извезан със златни и сребърни нишки дракон захапал опашката си, а тялото му образува кръг - допълни Нами.
- Искам да го видя! - ентусиазирано проговори и Луфи, напълно забравил скрупулите си относно слуховете, които бе чул за Коноха.
Как да им обясня, че едва ли бих могла да ги поканя чистосърдечно у дома, като знам, че баща ми ще ги сметне за някои долнопробни ета или дори по-лошото: за риока, и ще ги изгони без да се двоуми?! Крайчетата на устните й увиснаха надолу, но тя кимна с глава, когато видя погледа на Луфи, насочен към нея. Може би след няколко дни реалността, сред която ще бъдат, щеше да им каже много повече от всяка нейна дума.
В далечината виждаше огромният зид, опасващ града като крепост. Предполагаше, че вратите ще са отворени широко и както винаги на портите щеше да има точно два отряда - един, съставен от нинджи и един - от самураи. Стената бе разделена на кули, извисяващи се на всеки двеста метра и в тях обикновено дежуреха денонощно по два отряда в случай на евентуално нападение или война. От Последната Нинджа Война бяха минали близо петдесет години без никакви сериозни катаклизми, които да променят монотонното развитие на Коноха. Онова, което я разтърсваше из основи не бяха природните бедствия или серийните пожари, които обагряха лятното небе над крайните квартали, нито дори нападенията на обикновени, анархистични групировки, станали вбесяващо ежедневие или пък войните... Бяха всъщност проблемите, свързани с престъпността в райони като Шибуя, Девенчофу или Руконгай и доколкото си спомняше, когато бе малка, й забраняваха да си показва носа извън Кокурюкай без телохранител. Силно се съмняваше, че това сега би могло вече да е решено и проблемът да не е толкова злободневен. Може би ако Коноха бе малко село с малка населеност, нинджи и самураи биха могли да я контролират, но мащабите й бяха прекомерно големи, а аристокрацията представляваше просто капка в разбунено море от различни етноси, кланове и родове, живеещи в "сглобка", която при други обстоятелства би се счупила.
И сега гледайки дома си, сияещ с безбройните светлини, с фойерверките, пръскащи се над него и издяланите лица на Хокагетата в скалата, извисяваща се заплашително на север от селото, осъзнаваше, че коле*анието й нарастваше. На кораба бе решила да се прибере в Кокурюкай веднага щом крака й стъпи в Коноха. Сега внезапно промени решението си - щеше да заведе приятелите си в изоставената малка резиденция на Харуно в Ропонджи близо до търговската част на града, а утре щеше да прескочи с рикша първо до Иноуе в Акасака. Знаеше, че един час при сестра си, щеше да набере нужната смелост, за да се изправи пред рйооши и Сакура. Сърцето й трепна от спомена за Кокурюкай с огромните зелени площи зад къщата и вишните покрай езерото, които сигурно бяха цъфнали и цветовете им се ронеха над гладката повърхност на водата като розов сняг.
Домът й изглеждаше толкова близо... и толкова далеч, като мираж в огнена пустиня. Страхуваше се да протегне ръка напред, за да не изчезне видението с досег до реалността. Онова, което изненадващо се промъкна в душата й, бе щастието, че отново си е у дома. Никога досега не бе изпитвала едновременно и радост, и болка, и очите й се напълниха със сълзи. Зарадва се, че е тъмно и никой нямаше да ги види и погрешно да изтълкува плача й.
Когато тръгна надолу по склона, следвайки виещия се път, вятърът задуха в гърба й, побутвайки я да върви напред. Останалите я последваха без да обелят нито дума повече.

Далечният тътен на фойерверките събуди Райто. Няколко минути лежа неподвижно в болничното си легло със затворени очи, асимилирайки бавно преживяното от изминалия ден. Усещаше тялото си, сякаш то бе кукла на конци и за да направи дори едно движение му коства прекалено много енергия. Не чувстваше никаква болка. Значи след като свърши, тя му бе била инжекция с опиум, най-вероятно за да го приспи. Спомените му за нея бяха някак нереални и мъгливи, чертите на лицето й, се плъзгаха по разводненото му съзнание, сякаш образ й се оглеждаше в река, но името и тона на гласа, с който се бе представила пред него, не можеше да забрави, нито би могъл да ги причисли към съня си. Защото тя бе жива и реална, като въздуха, който преминаваше през пресъхналото му гърло. Тя съществуваше.
Харуно Сакура.
Дали имаше нещо общо с аристократичния клан Харуно? Глупаво бе дори да си помисли, че тя би могла да работи в болница, по-различна от Първостепенната, ако наистина бе уважаван член на Харуно! Повечето аристократи почти не излизаха извън дебелите стени на яшики. Някои посещаваха чайните на Акасака или им се налагаше да отиват към търговската част на Ропонджи, към тихия квартал Мотойоши-чо, където се помещаваха дзайбацу на клановете. Яшики се крепеше преди всичко на подчинени и слуги, които живееха в именията на господарите си. Да, глупаво бе да се залъгва, че жена от клана Харуно би могла да бъде в болница в беден квартал като този. Просто съвпадение на имена, нищо повече.
Повдигна бавно клепачи, отбелязвайки с крайчеца на съзнанието си премигващата светлина през процепите на хартиените щори, спуснати пред прозореца. Сенките се гонеха в ъглите на голата стая, в която нямаше нищо друго освен две болнични легла и нощни шкафчета. Стори му се, че на другото легло имаше някой и се помъчи да се повдигне на лакти, за да разбере дали е така, но от усилието му се зави свят и той се отпусна тежко на гърба си, втренчил поглед в тавана. Пред стъклената врата, която отделяше стаята от коридора, премина сянка и се чу шляпване на парцал, после до носа му достигна острата миризма на стерилен разтвор. Тътенът, идващ несъмнено от центалния площад на Коноха секна изведнъж, светлините угаснаха и стаята потъна в мрак.
Райто се почувства невероятно самотен и болката от това легна на гърдите му като труп. Миса сигурно вече бе на площада в компанията на Хюга, без изобщо да подозира къде се намира той в момента. Преди седмица се бе запознал и с Такада-сан, но връзката им бе по-скоро някак платонична и формална и при други обстоятелства едва ли би поискал присъствието й. Какъв глупак бе да се поддава на моментната си слабост! Утре нямаше да усеща това, бе убеден в това! Утре света щеше да си е както преди...
Усилието, с което държеше очите си отворени го изтощи напълно и потъвайки отново в съня си, благодари на Харуно Сакура, че му бе дала опиум, спасявайки го от тягостната самота, която се бе появила от нищото. Само в съня си, нямаше да бъде сам, нито щеше да чувства болка от този неоспорим факт.


Светлите очи на Хината, досущ като тези на братовчед й Неджи, проследиха с тревога Наруто, който се скри с групата на Шикамару сред покривите на околните сгради. Чертите на плахото й лице се вкамениха и тя понечи да стане от стола си, но бе задържана от ръката на Неджи, която се отпусна леко на пръстите в скута й. От другата му страна седеше новото му момиче и нервно гризеше ноктите си. Насили се да си спомни името й, но не успяваше, въпреки че я бе виждала нееднократно на кориците на най-известните женски журнали и дори в началото на вечерта се бе представила.
- Моля ви, Хюга-сама! - проговори бавно Неджи и макар думите му да се отнасяха за нея, погледът му не се отместваше от паникьосаната тълпа, която се блъскаше нередно по площада. - Останете на мястото си! Чухте какво каза Хокагето, нали?
- Аз имам Бякуган. Ако изляза на открито, мога да видя нападателите. Трябва само да отида при Данзо и...
- Глупости! - отсече Неджи. - Никой не ви е извикал. Никой не ви е задължил да го правите! Седнете!
В гърдите й пламна възмущение. При други обстоятелства не би парадирала с превъзходството си над него, но сега самоконтрола й се срути като изгнил мост от придошла река.
- Изглежда съм по-загрижена за безопасността на хората тук, пък уж и двамата сме нинджи! - Тя не смекчи по никакъв начин язвителността на тона си и макар да не повиши глас, русото момиче от другата страна на братовчед й впи погледа си в нея.
- Нито Харуно, нито Данзо, нито Итачи забелязаха присъствието ви - Очите му не се отместиха от точката, в която гледаше, без да покаже с нещо, че е обиден от думите й. - И това си е напълно в реда на нещата. Вие сте Хюга и макар да сте били дълги години в Академията и нивото ви да е джоунин, задължението ви е да сте в дзабацу на Хюга и да оставите защитата на Коноха на други - Имаше логика в онова, което казваше и знаеше, че е прав. Всеки от петте клана имаше дзайбацу, заедно с няколко по-малки такива на Мотойоши-чо, образувайки своеобразен изглед на света им. Повечето президенти на тези корпорации бяха членове на съответното главно семейство на съответния клан. Единствени, които нарушиха това бяха Харуно, като дъщерите на Сано-доно не участваха в дзайбацу на клана Харуно. Сакура бе лекар в някаква болница в бедно предградие, недалеч от тук и въпреки, че продължаваше да живее в яшики, интереса й бе нулев. Другите й две сестри напълно прекъснаха взаимоотношенията си със семейството си и по този начин лепнаха грозното клеймо на позора, който при други обстоятелства, ако не бяха на върха заедно с даймиото, нямаше да бъде изкупен. От Хината се искаше да бъде в дзайбацу на Хюга и знаеше, че никой нямаше да изисква присъствието й в мисии или щеше да участва в бойни действия. Беше куноичи само докато бе в Академията, но достигайки най-високия нинджа-ранг, това бе просто праг към признаване от другите кланове. Братовчед й бе в Адмиралтейството, наследявайки поста от мъртвия си баща, а през свободното си време посещаваше Университета, където следваше, а тя трябваше да заеме мястото на своя баща, който вече бе прекалено болен.
Хината се отпусна назад примирително, а пръстите й се стиснаха в юмруци. Забелязвайки това, Неджи отдръпна ръката си. Площадът започваше да се опразва и напрежението сред аристокрацията видимо да намалява. Стрелите секнаха, а нощта отново върна предишното си спокойствие. Тълпата се отече като канал към главния булевард и постепенно се разреди по околните улици. Тържеството свърши.
- Мисля, че трябва да ви кажа нещо! - продължи след късо време Неджи и тя погледна към неподвижното му лице. Усети неприятното усещане, че й предстои да чуе нещо, което няма да й се понрави. Той направи голяма пауза, сякаш събираше смелост да бъде откровен. - Днес имах кратък разговор с Хиаши-доно, който искаше да ми съобщи нещо. Настоя преди да заемете поста му в дзайбацу да отидете на допълнително обучение.
- Какво... да направя?... - Баща й в никакъв случай не бе импулсивен, нито глупав, за това и естеството на желанието му я изненада. - За какво обучение става дума?
- Преди няколко месеца станахте джоунин и с това обучението ви в Академията приключи. Хиаши-доно е възхитен от високите ви резултати, за това няма спор, но... - Неджи отново се поколе*а. - Може би... Може би, трябва да поговорим по-късно!
- Не! - отсече рязко Хината. Тънките черни вежди се свиха над носа и тя заповеднически махна с ръка. - Сега! Вече започна! Какво е поискал баща ми от мен и защо не ми го каза той, а използва теб?!
- Всъщност мен ме използваха, за да преговарям с Кучики-сан и едва днес баща ви ме помоли да ви съобщя решението му.
Тя разтърка слепоочията си, опитвайки се да премахне болката, от която главата й натежа внезапно. Прииска й се веднага да махне фуркетите от кока на косата си и да я освободи. Прическата бе опъната прекалено много и й се струваше, че сковава всяко нейно движение на главата. Каква досада бе да оправя външния си вид, загубвайки един час за това, вместо да отиде в стаята за тренировки и да потренира малко!
- Момент! За какво всъщност става дума? - повиши раздразнено тон Хината. - Съвсем се обърках! Бъди по-изчерпателен и конкретен, за Бога!
- Преди седмица Хиаши-доно ме помоли да си уговоря среща с Кучики-сан. Иска да продължите обучение в Сейрейтей, което да трае колкото трябва.
- Как така обучение? Аз съм джоунин и съм нинджа. В Сейрейтей се обучават само самураи.
- Именно. Хиаши-доно смята, че изкуството на самураите само би ви помогнало в дзайбацу. - Неджи най-накрая обърна очите си към нея и устните му потръпнаха в усмивка. - Хиаши-доно иска от вас да следвате бушидо.
Бушидо?! Лудост! Това бе светотатство!
- Предполагам, че Кучики-сан не се е съгласил, нали? - Гласът й преливаше от сарказъм, който той не забеляза.
- Напротив. Ще постъпите след няколко дни в Сейрейтей и ще се обучавате в Шести отряд. Неговия. Хиаши-доно е повече от доволен!
Устата й зяпна от изненада и тя поклати глава невярващо. Извърна се настрани и проследи с поглед тялото на Кучики Бякуя, който се върна на стола до сестра си. Брадичката му бе вирната нагоре и от цялата му поза лъхаше такава надута самоувереност, че чак й се догади.
- Това е... немислимо! Аз съм нинджа и съм от Хюга! Какво ще търся в Сейрейтей? - Неджи не отговори на въпроса й, който увисна в моментната тишина между тях. Хината продължи: - Още сега ще говоря с татко! Какво си въобразява, че прави? Ами даймиото, Харуно-сан и другите кланове? Това е... това е... най-невероятното нещо, което съм чувала!
- Не знам подробности, Хюга-сама, но разбрах, че другите кланове вече знаят това и от тях едва ли ще има проблеми. Всичко е уредено!
- Нужна съм на татко тук! - натърти тя. - Трябва в скоро време да вляза в сградата на дзайбацу. Аз съм единствената му наследница! Какъв Сейрейтей?! Какво обучение?... Той се е побъркал! Пък и... аз владея Бякуган. Не използвам катана! Освен това бушидо се изучава от крехка възраст! - Осъзнаваше, че мисълта й е разпокъсана и доводите й се нахвърляни без ред, но бе толкова изненадана от новината, че дори не знаеше какво говори.
Неджи продължаваше да я фиксира с изучаващ поглед, който изобщо не я подкрепяше, нито я утешаваше. Почувства се сама като остров в безбрежен океан.
- Може би това се дължи на факта, че от малка тренирате кенджуцу и яйджуцу и определено се отдавате на тези хобита със страст.
- Ти сам го каза! Те са просто хоби!
Братовчед й се наведе напред и лицето му се доближи до ухото й. Тя напрегна слух, за да чуе прошепнатите му думи.
- Хиаши-доно разбра за вашата връзка.
- Каква... връзка? - И в следващият момент, когато погледна към Неджи, тя разбра какво намеква. Лицето й пламна от гняв. - Нелепо е! Нямам никаква връзка!
- Нима намеквате, че нямате интимни взаимоотношения с риока? - упорито настоя той.
- Не намеквам нищо! Аз нямам връзка с никой бил той риока или някой друг! И което е по-важното - дори да имам, теб това не те засяга!
- Виждали са ви няколко пъти с Узумаки Наруто за последният месец, откакто той се прибра със Джирая.
Какъв кошмар! Как е възможно някой да си въобрази такова нещо? Може би, ако баща й я бе обвинил преди няколко години, че има чувства към Наруто, тя щеше да склони глава примирително и да си признае истината. Но Неджи вече го бе споменал - видяха се няколко пъти и не бе изненада да разбере, че вече го приема като приятел, на когото може да сподели някоя тревога! Ала да има с Наруто интимни взаимоотношения си бе оскърбление и тя реагира импулсивно. Удари плесница на самодоволното лице на братовчед си, привличайки любопитни погледи от околните маси върху себе си, включително и този на Кучики Бякуя.
- Ти си ме виждал, нали? Ти си казал на баща ми тези глупости за мен и Узумаки-сан? Как смееш да лъжеш и с какво право се месиш в моя живот? - Русокосата дама на Неджи изписка театрално и гнева на Хината избухна като бомба. Изправи се бавно от стола си и подпря длани на масата, привеждайки се към нея. - Млък! Не искам да чувам гък най-вече от теб! - Устата на Неджи се отвори и той понечи да каже нещо, но тя го пресече с ръка. - Казах на твоята таю да не казва нищо! Това се отнася със същата сила и за теб! Тази ли е новата, която ще демонстрира цумиягу но кото,хм? Или по-добре недей да ми казваш нищо. За разлика от теб аз не се интересувам какъв живот водиш! - Отвърна поглед от лицето на Неджи, което почервеня от ярост и тя видя как стисна пръсти. Явно едва се сдържаше да не й върне плесницата, която тя си позволи да му удари пред всички. - Прибирам се!
Хината се завъртя на пети и тръгна към стъпалата на платформата. С крайчеца на окото си забеляза как Бякуя я гледаше любопитно, а гнева още повече заклокочи в гърдите й. Кимоното почти я спъваше, правеше я тромава и непохватна. За това когато стъпи на изгладените плочи на площада събу семплите си сандали, стъпвайки с белите си таби и повдигна полите на розовото си кимоно чак до бедрата, оголвайки краката си пред изумените погледи на членовете на другите кланове. Това бе неприлично поведение, съвсем неподходящо за една Хюга, но в момента това бе най-малкия й проблем. Понечи да хукне нагоре по улицата към яшики, но бе спряна от нечия ръка, която я хвана за китката.
Изтръгна се вбесено от леката хватка и се олюля от инерцията си. Когато вдигна поглед, видя, че пред нея стоеше лейтенанта на Кучики Бякуя, който бе присвил очи и се опитваше да не гледа към голите й крака.
- Ще ви придружа до шинден, Хюга-сан! - рече той.
Изпита внезапна умора. Нямаше сили да спори. Освен това изведнъж почувства, че сълзите й ще потекат по страните й и с това щеше да предизвика небивал скандал. За това просто се обърна и без да удостои с внимание подчиненият се скри тичешком в мрака на улицата, последвана от самурая.


Наруто усещаше присъствието на врага, сякаш нечия ръка го докосваше по ръката. Именно това бе развил през трите години, докато отсъстваше от Коноха и на това бе наблегнал като обучение Джирая. В Академията бе съвсем наясно със способностите си и си мислеше, че може да разчита на прекомерната чакра на Кюби, затворена в него. Обикновено тя се освобождаваше наведнъж като шашка динамит, поставена на точното място, избухнала в точния момент. Помитащата й сила бе огромна и нанасяше желаните поражения, спасявайки го от евентуална заплаха. Но въпреки това бе слаб нинджа и Джирая му обясни подробностите за това в един мек късен следобед, в който седяха на плажа на един от островите на Кемуригакуре с кръстосани крака и наблюдаваха залеза.
Беше един от най-ярките му спомени, именно защото бе научил цялата истина за себе си и разбра напълно пътя, който трябва да следва. Осъзна с болезнена яснота, че връщането на Саске и спасяването му от Орочимару бе просто детска приумица и това му донесе... облекчение. Отдавна бе започнал да се съмнява, че Саске би искал да се върне отново в Коноха и да закрепи връзката, която доброволно бе скъсал. Някъде вътре в себе си знаеше, че и Сакура го осъзнава, а проведения разговор с Джирая тогава сложи края на детските му заблуди и постави началото на един нов поглед, с който погледна света около себе си.
Тихите вълнички на безлюдния плаж се плискаха гальовно в брега. Отдръпващата се вода влачеше търкалящи се камъчета и пясък със съскащ звук, после отново ги връщаше. Бяха открили зелената лагуна съвсем случайно в един от походите, които Джирая организираше ежедневно. В началото наподобяваха на детска игра с прости, но непосилни правила. Състоеше се в това да открие предмет в даден участък, използвайки само чакра. Предметите бяха пакет бонбони или оризови бисквити, понякога цудзуми или кунаи, скрити предварително от Джирая. Санинът се мъчеше да убеди Наруто, че всеки предмет, докоснат от човек, излъчва чакра, която предмета поема като гъба. Добрият нинджа би могъл да усети поетата чакра като пулс, само ако може да концентрира своята собствена. Това бе основата от изкуството на киайджуцу, чиито представители бяха харагеите, което (пак според Джирая!) владееха и самураите в Сейрейтей, и специалното състояние на Бякугана на Хюга. До онзи следобед Наруто се бе провалял винаги в търсенето на тези предмети и недоволството му личеше ясно по свитите руси вежди над сините очи, които в жълтата светлина на залеза изглеждаха някак избледнели и прозрачносиви.
- Казах ти, Еро-сенин! Това, което се опитваш да направиш от мен, е невъзможно! - изрече тогава през стиснати зъби Наруто. - Аз нямам Бякуган, нито съм Кучики или Шихоин. Единственото, което притежавам и което има цена е Кюби и ти го знаеш!
- Май се опитваш да ми кажеш, че можеш да разчиташ единствено на Кюби, за да нападаш или да се защитаваш, така ли?
Горчивината в тихите думи на Джирая още повече го разгневи.
- Това е истината! - изръмжа той в отговор. - Разбрах това още в училище, а в Академията окончателно се убедих, че без Кюби съм просто един обикновен човек.
- Доста се подценяваш като син на Четвъртия Хокаге, Наруто - Тембърът в гласа на Джирая не се промени.
Шокът от изненадата го накара да го погледне със зяпнала уста и да впие поглед в лицето на учителя си.
- Това е... невъзможно!
Небето бързо притъмняваше. Слънцето се бе скрило под линията на хоризонта и оцветяваше облаците, които сякаш плуваха във водата, в кървавочервено и розово. Обадиха се далечни призивни крясъци на чайки. Притъмнялата гора отговори с тежко мълчание.
- Би ли повторил онова, което каза току-що, Еро-сенин! - помоли остро Наруто, след няколко секунди тишина от страна на Джирая. - Каза нещо, което е... безумие!
- Защо мислиш така? - контрира го спокойно Санинът, въздъхвайки шумно.
- А защо да не мисля така? - отговори с въпрос той. - Излиза така, че знаеш повече неща за мен от мен самия... От къде на къде ще съм син на Четвъртия?
- Толкова ли невероятно ти се вижда, Наруто? - Джирая отвърна погледа си от Наруто. - Ако ти кажа, че приличаш физически на баща си, но си взел непокорния дух на майка си, ще ми повярваш ли? Ще повярваш ли още, че Четвъртия ми бе ученик, също както и ти в момента? Виждал съм майка ти в напреднала бременност, а веднъж дори ми каза: "Джирая-сан, детето, което нося ще прилича на Минато. Знам го така, както знам, че ако утре има ден, слънцето ще изгрее от изток!". А после седмица преди да се родиш, баща ти помоли да те покровителствам и пазя, ако нещо непредвидено се случи с тях.
Гърлото на Наруто бе пресъхнало и той се опитваше да преглътне.
- Защо никой досега не ми е казвал това? - попита немощно той. Мускулите на ръцете му, които до преди малко бяха стиснати в юмруци, сега се отпуснаха безсилни на топлия пясък.
- Защото семейството ти, въпреки саможертвата на баща ти и отдадеността на майка ти, която загина в изпълнение на дълга си малко след това, е опозорено. Баща ти бе последният наследник на Хокура - много стар клан, който си съперничеше с този на Харуно, а майка ти бе риока. - Устните на Санинът се отпуснаха надолу. - Връзката им бе обществена тайна, но те така и не заживяха заедно. Баща ти докрая остана верен на класата си, но отхвърлен. За Узумаки Наруто е прието да не се говори. Така и ти отрасна далеч от яшики, а тайната бе успешно скрита от теб и простолюдието, защото още от раждането ти бе откъснат от аристокрацията и нямаше начин да разбреш истината.
Слънчевата светлина посивяваше и гаснеше.
- А защо реши да ми го кажеш сега?
- Защото, Наруто, детето ми, мисля, че е време да узнаеш всичко. Пък и освен това, забрави ли, че всъщност говорехме за възможностите на нинджа - лаконично допълни Джирая. - Минато, баща ти, бе отличен харагей, който макар да не притежаваше очите на Хюга, можеше да си съперничи с тях. Убеден съм, че ти като син на Четвъртия, също можеш да развиеш тази способност. Основното обаче е да се научиш да контролираш чакрата си.
Наруто не каза нищо дълго време, опитвайки се да асимилира чутото за родителите си. После тръсна глава, прогонвайки в някое тъмно ъгълче на съзнанието си болката от тяхната загуба и се концентрира върху последните думи на Джирая.
- Помня, че докато бяхме с Какаши-сенсей в един отбор със Сакура и Саске, само Сакура умееше да контролира до съвършенство чакрата си. Но никога това не й бе полезно в бойни действия. Скоро разбрах, че я използва само за медицински цели - каза Наруто.
- Да използваш самоконтрола на чакрата за медицински цели, дори с мащабите на Цунаде, която може буквално да съживява тежко разнени, е най-слабото звено - От гърлото на Джирая се изтръгна клокочещ звук, подобен на смях. - Всъщност да си харагей означава да усещаш врага чрез трептенията на чакрата, която има. Освен това силните харагеи, такива като баща ти, могат да се бият само като изпускат определено количество чакра, която да поразява противника. Нещо като пулс. В Сейрейтей могат да изпускат така чакрата си, но там му казват контролиране на реяцу и дори слабите подчинени го притежават в малка или голяма степен.
- Реяцу? - Недоумяващо вдигна очи към него Наруто, повтаряйки непознатата дума.
- Хм, да. Реяцу или чакра. Това е почти едно и също.
- Разбирам. Искаш да контролирам реяцуто си?
- Или чакрата - Усмихна се Джирая, но мракът вече бе толкова гъст, че едва ли ученика му виждаше колко е развеселен. - Така се нарича душевната енергия. Твоята е огромна и неизчерпаема, заради поразяващата сила на Кюби, освен това в комбинация с физическите ти способности може да те тласне с още едно стъпало нагоре. За да направиш сравнение между себе си и самураите от Сейрейтей, трябва да вземеш впредвид това, че тяхното реяцу е сбор само от душевната им сила, докато твоето е... - Санинът забави малко думите си, претегляйки сякаш тежестта им. - Твоето реяцу е сбор от душевна сила, физическа способност да се регенерираш и неизчерпаема чакра на демон. В момента блика като фонтан без да е насочвано или концентрирано като пулс. Някак разсеяно, понеже пръска на всички посоки и въпреки това пак е силно. Но си представи, ако можеше да го впрегнеш и да го изпуснеш в избран от теб момент! - Гласът му затихна, погълнат от съскащия плисък на вълните. - Щеше да можеш да убиваш врага без да правиш нито една техника, нито дори да замахваш с оръжие или да използваш тайджуцу в ръкопашен бой! Наруто, ти можеш да си Бог!
- Това е невъзможно! - Пое си рязко дъх той, поклащайки невярващо глава.
- Както казах, много се подценяваш! - отговори Джирая меко.
В началото наистина подходи с недоверие, а после нещо се промени, сякаш се пукна зацапано стъкло, което досега му е пречело да вижда. Започна да открива скритите предмети, поставени от Джирая и се разколе*а. Сега вече знаеше, че харагеите съществуват и той бе тръгнал стремглаво по техния път, достигайки ниво, което дори и Санинът бе изумен да признае.
И ако сега не бе хвърлил три години от живота си, за да усъвършенства способностите на харагея, нямаше да усети заслепяващата чакра, която сякаш го удари и изпи силите му. Беше проблеснала само за миг като светкавица. Ако човекът, който я бе изпуснал, му бе противник, Наруто сигурно щеше да умре на място от толкова много злост, събрана и концентрирана в една малка точка, наподобяващо връхче на карфица. В Сейрейтей притежаваха тази способност, но нинджата съвсем ясно си спомни, че бяха разпределени само отряди от Академията, а самураите останаха на платформата, за да защитават клановете. Веждите му се свиха над очите и той прилепи гръб към стената в тъмната уличка между магазините.
Тук съвсем ясно усети друга чакра, от която бликаше несигурност и страх и той предположи, че е на един от нападателите. Възможно бе и да грешеше. Краката му, обути в кожени меки ботушки се плъзгаха неприятно по влажните камъни. Миришеше на тиня и мухъл. Светлината от улините лампи не можеше да проникне в тъмната просека между двете сгради и той се придвижваше бавно, долепил гръб до стената, стараейки се да не издава никакъв звук, който да издаде присъствието му.
Още малко. Още малко.
Ръбът на сградата се виждаше и Наруто преполагаше, че отвъд него, там, където мракът бе най-гъст, ще попадне на по-голямо свободно пространство, което всички магазини имаха и използваха, за да наредят кофите за смет. Врагът бе там, свит до една от тези кофи, с учестено дишане. Такива ли хора вече ги нападаха? Сган страхливци?
Достигна ъгъла, извади куная от канията на бедрото си и си пое дълбоко дъх.
Сетне нападна.
Но още като отделяше гръб от стената усети същата поразяваща чакра, преминала като огън през съзнанието му. Закова се на място, виждайки в сумрака силует на друг човек, който се изправяше бавно, а в краката му се бе проснал нападателя , вдигнал ръце нагоре, сякаш го умоляваше. Не помръдваше. Мъртъв ли бе или в безсъзнание? Бледата светлина на луната се промъкна в тъмната уличка и освети другия, който се извърна към Наруто и очите му пламнаха в искрящочервено. Това бе само за миг, защото после зениците му потъмняха и се сляха с мрака. Бе по-висок от Наруто и облечен с някакво странно и непознато облекло, което нинджата не можа да различи ясно.
- Кой си ти? - попита и пръстите му стиснаха по-силно куная.
- Сър? - въпросително го назова другия. - Обезвредих трима, които се опитваха да избягат, смесвайки се с тълпата на булеварда. Този е последния.
Това изобщо не бе отговора, който очакваше Наруто и той повтори въпроса си отново:
- Кой си ти?
- О! Толкова се извинявам - Мъжът сложи ръка на гърдите си, накланяйки главата си надолу, по начин, който му се стори странен. - Името ми е Се*астиан Михаелис. Аз съм иконома на семейство Учиха. Господарят ми е Учиха Саске.
Учиха. Иконом.
Саске?!
Наруто бе шокиран. Опита се отново да засече чакрата, която бе усетил на два пъти, но не откри нищо, сякаш бе плод на неговото въображение. Мъжът срещу него излъчваше съвсем малка, обикновена, която дори не можеше да се сравнява с чакрата на някой треторазреден самурай. Отново се запита дали се бе объркал, но съмнението му бе прекалено силно. Защото до преди пет минути, можеше с готовност да се закълне, че усеща чакрата на някой демон. Такава излъчваше Гаара и Шукаку. Бе сигурен, че и той излъчваше подобна, благодарение на Кюби.
Още щом се представи, Се*астиан Михаелис се взря в Наруто и в сумрака на уличката дори се усмихна широко, сякаш бяха приятели.
- А може ли да знам вашето има, сър? - попита иконома.
- Узумаки Наруто - сухо изрече той с нелепото чувство, че мъжът срещу него знаеше това и искаше да се убеди напълно, че не грешеше. Имаше нещо обезпокоително в държането му, което не допадна на нинджата и едва сега осъзна, че още не бе свалил гарда си.
Се*астиан Михаелис метна нападателя на рамото си, сякаш бе кукла и мина покрай Наруто усмихнат и ведър.
- Чувал съм за вас, сър - каза иконома и се насочи към просеката, от където бе дошъл Наруто. - Вие сте Джинчуурикито на Кюби и смея да твърдя, че имате... запленяваща чакра!
Този тип е извратено ненормален, помисли се нинджата, но въпреки това го последва без да каже нищо в отговор.
На осветената улица ги чакаше отряда на Шикамару, който изгледа с недоверие непознатия.
- Намерихме трима обезвредени и вързани нападатели на другата улица - проговори накрая Шикамару, взирайки се изпитателно в иконома. - Наруто, кой е този?
- Икономът на Учиха - оповести той. - Казва, че името му е Се*астиан Михаелис и твърди още, че той ги е обезвредил.
Нинджите не отместиха погледите си от иконома, който сложи четвъртия нападател на земята до краката на Шикамару.
- Наистина няма други - потвърди Се*астиан, усмихвайки се широко.
- Искаш да кажеш, че си се справил сам с четирима нападатели? - запита Шикамару, натъртвайки на всяка дума.
- Не бе никак лесно! - Вдигна рамене мъжът с не много убедителен тон. На Наруто му се стори, че залавянето им всъщност е било простичка задача. - Те нападнаха господаря на моста и на мен ми бе заповядано да ги открия и обезвредя без да ги убивам.
- Господаря? - повтори след него Шикамару.
- Забрави ли? - Наруто иронично повтори след това: - Той е иконом на Учиха.
- Разбирам - кимна Шикамару, после махна с ръка на групата, давайки заповед да бъде последван към площада. Се*астиан отново метна врага без да се залюлее от тежестта му. - Така или иначе е време да отидем при даймиото. Сигурен съм, че тези могат да ни кажат интересни неща.
Наруто нарочно изостана, наблюдавайки грацията, с която се движеше иконома на Саске, макар да носеше човек, по-едър от самия него. Беше убеден, че там в тъмната уличка, бе видял очите му и те бяха на лицето на демон. Не изпита страх, а само безкрайно любопитство, сякаш бе намерил отговора на всичките си търсения.

Даймиото бе дребен мъж на средна възраст с тъмни очи и рядка брада, която постоянно поглаждаше. Сред клановете се говореше, че е ленив и обществните дела не го вълнуваха в сравнение с високоплатените куртизанки на Миягава-чо в някоя Агея. Той рядко стъпваше в чайни и почти никога не поръчваше гейши да го забавляват, предпочитайки повече техния долнопробен еквивалент. Освен всичко друго се говореше също, че обича да играе сумата с други мъже, което пък логично водеше до извода, че предпочита както женска компания, така и мъжка. Разбира се, последното бе просто догадка, която знаеха аристокрацията на Коноха и някои второстепенни нинджа кланове, но не и обикновените хора, населяващи жилищните квартали извън яшики. Доводът, че даймиото обича сумата в никакъв случай не можеше да доказва, че е със странни наклонности. Но нормалността му бе под съмнение, както и иконома на Учиха си бе до някаква степен странен, реши за себе си Наруто. Нямаше значение дали единия харесваше мъже или другия - жени, тези двамата определено са... странни.
Поне за даймиото слуховете май се оказаха верни, защото всички присъстващи на платформата, дори заловените нападатели, видяха как Йорико-сан спираше много често любопитния си поглед на Се*астиан Михаелис. Това, може би, се дължеше и на факта, че иконома бе единствения от присъстващите, който се открояваше като сиво врабче сред ято пъстри папагали. Дрехите му се състояха от официален черен панталон и разкроено сако, които прилепваха към стройното му тяло без да изглеждат така все едно му създават дискомфорт с теснината си. Единственото бяло бе ризата му с висока яка, която се открояваше в тъмнината и допълваше красивите черти на лицето му. Движенията му бяха плавни и спокойни и той с нищо не покзаваше раздразнителността си, че заедно с престъпниците бе подложен на кръстосан разпит от съдиите и двамата старейшини на Коноха. Изговаряше отговорите си без запъване и без притеснение. Други слуги биха се обърнали назад и биха потърсили помощ, пък макар и само с поглед, от господарите си, но този иконом с нищо не показа безпомощност, нито се обърна към Учиха, който стоеше отстрани със скръстени пред гърдите си ръце.
Учиха Саске не се бе променил много за трите години, през които отсъства от дома си. Наруто се взираше изпитателно в приятеля си, с който доскоро споделяше притеснения и мисии, докато бяха в един отбор, заедно с Какаши-сенсей. Доволен бе, че от многото хора, събрани на дървената платформа, Саске нямаше да го види, а така можеше да го наблюдава без притеснения. Сакура бе изправена с високо вдигната глава от лявата страна на Саске и в колебливата светлина на разноцветните улични фенери лицето й бе студено и безизразно и този хлад й отиваше. Никаква тревога, нито малък страх не разчупваше гримасата й, макар да бе преживяла покушение. За това пък Саске излъчваше ярост, която светеше в тъмните му очи, а устните му бяха свити в недоволна гримаса.
Разпитът на Се*астиан Михаелис приключи след потвърждаването на онова, което бе казал от Учиха и той бе свободен да отиде при господаря си. Даймиото проследи високата му фигура с крива усмивка, докато той не застана зад Саске и сякаш се сля в тълпата, което си бе трудно за впечатляващ мъж като него.
За разлика от изчерпателността на отговорите на иконома, четиримата нападатели не знаеха много. Изпитите им лица и окъсаните им дрехи свидетелстваха, че са от крайните квартали на селото. Дори миришеха на мухлясъл хляб и прокиснала бира, но оръжията им не бяха лоши. Лъковете изглеждаха нови с току-що опъната тетива, като гъвкавото дърво бе издялано прецизно. Такова оръжие не бе подходящо за хора като тях.
Съдиите разпределиха на отряд самураи да ги отведат в затвора на Кодемачо, за да бъдат разпитани отново утре призори и поотделно. И всичко щеше да приключи, ако Саске не се отдели от множеството и не застана пред масата на съдиите и даймиото.
- Позволете, Йорико-сама, аз да проведа разпитите! - поиска той с твърд глас. - Убеден съм, че ще изкопча още информация за поръчителя от тези нещастници!
Даймиото го изгледа с вдигнати вежди и тънката му, женствена ръка се вдигна към брадата. Потърси с поглед иконома и щом го откри, усмивката, която отправи към нинджата след това, можеше да се разтълкува само по един начин.
- Разбира се, Саске-доно, защо не! Дори имам едно... малко предложение за вас, което държа да приемете.
Саске се отпусна на коляно и наведе глава. Последните думи на най-влиятелният човек в Коноха го смутиха и озадачиха. Вместо това каза:
- Слушам и се подчинявам, Йорико-сама!
- Длъжността на сосакан е свободна и настоявам вие да заемете мястото! Още утре ще ви чакам в работния си кабинет в шинден!
- Да, господарю - изрече тържествено Саске, навел глава надолу към дървената платформа под краката си.
Едва се сдържаше да не заподскача от радост пред тази отворила се възможност. Шинден на даймиото бе най-голямата сграда в яшики, в която се помещаваше цялата власт на Коноха. Като сосакан можеше да прави всичко, да провежда собствени разследвания под покровителството на самия даймио и да има малко повече власт от тази, която имаше като Учиха. Щеше да бъде фактор, който има почти равни права с тези на Харуно. Да, всичко се нареждаше по начин, за който дори не бе сънувал, че може да се осъществи и миг преди да вдигне глава си заповяда да остане спокоен.
- Слушам и се подчинявам! - додаде отново Саске и се изправи.
Погледът му проследи този на даймиото, който пък гледаше Се*астиан и през главата на нинджата преминаха като светкавица всички слухове за странните наклонности на Йорико-сан. Може би трябваше да заповяда на иконома си да поддържа интереса на даймиото жив, докато заемаше длъжността на сосакан! Дори щеше да се забавлява на мъките на Се*астиан, който все още криеше приоритетите си и не можеше да се разбере какво го вълнува най-много. През цялото време бе толкова отдаден на Саске, че на моменти чак се дразнеше от прекалената му раболепност. Искаше му се да изкрещи, че може сам да се облича или да се храни, но после осъзнаваше, че иконома като демон нямаше личен живот, за да има свои собствени грижи. Той принадлежеше изцяло на Саске по начин, по който дори и Сакура не можеше да му принадлежи. Можеше да му заповяда всичко без самоубийство, естествено, и единственото, което можеше да отвърне Се*астиан, бе: "Да, милорд!".
Определено да сключиш сделка с демон и да го третираш като слуга си бе преимущество! Още тази вечер ще говори със Се*астиан за даймиото и щеше да му заповяда да...
- Честито, Саске-доно! - прекъсна мислите му Йорико-сама. - Разбрах, че днес е годежа ви с Харуно-сан и бих искал официално да ви поднеса поздравленията си преди всички. Може би след тази бурна вечер празненството ще бъде отложено?
Саске погледна към бащата на Сакура, който му кимна с глава.
- В никакъв случай, Йорико-сама! Ще се видим в шинден на Харуно след час! Това важи и за останалите, които са поканени!
Даймиото кимна усмихнат и очите му отново се насочиха към Се*астиан.
Да, нещата се наредиха по-добре, отколкото можех да се надявам!



Празненството в Кокурюкай и официалното им представяне премина гладко без инциденти, като Сакура успешно пое ролята си на домакиня.Ока-сан й бе оставила прислугата , а тя пое задълженията си в разпределянето на гостите. Не се изненада, че почти цялата аристокрация на Коноха присъстваха на събитието, дори някои от второстепенните нинджа кланове като Яманака и Нара, но това сигурно бе приумица на баща й, който при други обстоятелства никога не би поканил такива хора, защото го считаше за измет. Не бе изненадана, че и капитаните на Сейрейтей бяха сред представителите на Кучики и Шихоин, но техните отряди с лейтенантите изобщо не присъстваха, може би защото ото-сан смяташе последните също за сган, много по-долна от второстепенните нинджа кланове. Множеството изпълни главната зала в Кокурюкай, а края на пищното празненство не се виждаше, макар тя да се улавяше все по често да си мисли, че иска да прекрати този фарс.
По едно време сред всичките мазни усмивки , които получаваше и фалша, който сякаш бе изтъкал някои от влиятелните присъстващи, Сакура се почувства не на място. Иноуе изобщо не дойде, а тя все по-често се улавяше да си мисли за Нами. Сестрите й бяха като възглавница, която поемаше лошите й падания и сблъсъка й с реалността, но сега тях ги нямаше и тя виждаше с болезнена яснота от какво избягаха те. Онези хора, които биха я изслушали или подкрепили, изобщо не бяха сред поканените, като Наруто или Ичиго. Прииска й се да махне с ръка на всички, да се спусне по стълбището към вратата на шинден и да премине по главната алея на градината, за да достигне главните порти. А после пътя през яшики до болницата тя можеше да измине тичешком... Може би доктор Тенма бе останал в болницата и тя би помогнала на присъстващия персонал с някои тежки случаи. Поне това можеше да направи без да се чувства като кукла на конци. Рйооши не се съобразяваха с нея, а тя, глупачката, не правеше нищо освен да им се подчинява безпрекословно!
Ето, вече дори бе собственост на Саске и той можеше да прави с нея, каквото си поиска. Датата на сватбата бе определена за края на декември и баща й бе оставил благоприличните осем месеца, през които да са сгодени. Макар да не бяха записани в регистрите на селото като съпрузи, един годеж обявяваше на света , че са наполовина женени. Дори ако през тези осем месеца се случеше тя да забременее, това нямаше да бъде изненада за никого, а просто рйооши щяха да издърпат датата на сватбата. Мисълта за някаква евентуална бременност я караше да настръхва и тя с облекчение осъзнаваше, че Саске не се въртеше много покрай нея. След като бе назначен на поста на сосакан, той бе в компанията на Йорико-сама и старейшините и през цялата вечер засвидетелстваше уважението си пред тях. И ако ото-сан по-рано имаше някакви предразсъдъци спрямо Учиха, сега те щяха да бъдат напълно потушени. Личният следовател на даймиото, сосакана, имаше правомощия по-големи от тези на АНБУ и Полицията, като ако имаше някакви подозрения относно нечие престъпление, той можеше да извършва разпити и арести без да иска специално разрешение от Хокагето. Данзо бе ограничен именно от това, а Саске бе стигнал много по-далеч само за едномесечното си присъствие тук. Ходът на мислите й се насочиха към странните обстоятелства, които доведоха до това.
Три години Саске бе изневерил на класата си, бе станал дезертьор, бе ученик на Орочимару и връщайки се в Коноха, не бе лишен от титлата си, нито имаше последствия от поведението му. Дори и Итачи, който бе избил клана си, бе приет обратно сред кръговете с отворени обятия! Имаше нещо странно в това! А после този годеж... Бе дадена като награда на един престъпник, който сега се подизваше на длъжност, съвсем неподходяща за него... Определено тук ставаше нещо и бе абсолютно сигурна, че всички го знаеха, а гледайки ото-сан през множеството в залата, подозираше, че той преследва някаква цел, която засега й бе неясна.
Към края на празненството в ранните часове на идващия ден, Сакура се почувства малко по-свободна и това й даде възможност да излезе на верандата, която опасваше целият първи етаж на шинден. Вятърът бе стихнал и нощта бе натежала от безметежно спокойствие, което сякаш отпусна опънатите нерви на младата жена. Каквото и да бе приготвило бъдещето й, нямаше да се отклони от своя ниндо. Коле*анията й бяха може би следствие от бързото развитие на събитията от последната седмица, както и натоварването, което й причиняваше разчупения график в болницата. Не се оплакваше. Работата й бе една от основните причини да забрави отчасти коя е всъщност, носеше й удовлетворение, че е полезна някому без помощта й да тегне като задължение, не чувстваше вина, че бяга от клана, а и ото-сан бе вече свикнал поне с това.
- Сакура-химе? - Тя се обърна назад и в свелината, която идваше от салона, видя изпънатата фигура на Нара Шикамару. Той се приближи до нея, кимвайки й за поздрав, на което тя отвърна с уморена усмивка. - Не можах досега да ви изкажа поздравленията си, за това ви моля да ги приемете сега!
Шикамару бе един от малкото приятели на Наруто и тя бе благосклонна към него. Винаги когато имаше възможност, обикновено след работа, излизаха до Ичираку, угаждайки повече на Наруто, който бе превърнал яденето на рамен в свещен ритуал. Понякога се присъединяваше и Ичиго, но в много редки случаи, а за времето, откакто Наруто се върна в Коноха, това се случи два пъти. Ичиго по принцип не бе по яденето и ходеше другаде с някакъв негов приятел от детство.
- Разбира се - отвърна тя. - Не се чувствай задължен да правиш нищо повече!
Той отново кимна и се приближи. Тъмните му очи се взряха изпитателно в нея и тя за миг се притесни.
- Трябва да ви помоля нещо! - Шикамару постави ръка на рамото й, придърпвайки я към себе си и лицето му се приближи до ухото й: - Притеснен съм от някои неща, които ми каза Наруто-кун. Става въпрос за иконома на Учиха Саске. Забелязали ли сте го?
- Да - потвърди Сакура, спомняйки си кратката си среща със Се*астиан Михаелис преди покушението по-рано вечерта. Повтори пак: - Да. Саске ми го представи. Защо питаш?
- Знаете ли нещо повече за него освен името му? - попита Шикамару, игнорирайки нейния въпрос.
- Каза ми, че е от континента отвъд Голямата линия - Почувства се като престъпник, отговаряйки на странните му въпроси и сърцето й потръпна от лошо пречувствие. - Какво е станало? Нещо нередно ли има?
- Наруто-кун спомена преди да дойда тук, че има нещо странно в иконома - отговори тихо той. - Каза, че за миг му се е сторило, че от иконома се носи чакра на демон. Вие усетихте ли нещо такова?
Сакура сви вежди в опит да анализира чувствата си тогава, но освен раздразнението си, което бе демострирала явно, за друго не можа да си спомни. Но дори и така да беше, щеше да усети нещо толкова обезпокоително.
- Не - Поклати глава, а после додаде: - Искате да кажете, че Се*астиан Михаелис е Джинчуурики?!
Изумлението в гласа й го накара да й затвори устата с длан.
- Ш-шшт! - Очите му се приближиха до нейните. - Това са просто доагдки и нищо повече. Не искам да предизвикам паника, ако Наруто просто си е въобразил, още повече, че и той самия е объркан...
Сакура не се отдръпна от него и когато той махна ръката си, тя прошепна тихо:
- Това е... невъзможно, нали? Демоните са девет и са зверове. Освен Коноха, която притежава Кюби, всяка една от четирите страни си има демон, затворен в човек. Наричаме тези хора Джинчуурики. За какъв демон става дума всъщност?
- Освободен - отговори й той, натъртвайки на думата. - Такъв, който няма Джинчуурики!
- И двамата сте луди! - Сакура отблъсна Шикамару от себе си. - Такова нещо не съществува! Пък и... аз бих усетила чакрата на демон!
- Вие самата казахте, че съществуват демони-зверове. Съществуват също и Дяволски плодове, които даряват хората със свръхестествена сила. Това, че няма документирани случаи за освободени демони, не означава, че не съществуват! - Той потърка челото си и затвори очи. - Лично мен ако питате, съм притеснен! Този иконом обезвреди четирима нападатели без нито една драскотина и без да използва оръжие! Не ви ли се струва странно?
- Може би е използвал тайджуцу - контрира го тя веднага. - Или мономи но джуцу... Тогава няма да е толкова странно,нали?
- Странно е! - настоя Шикамару и хвана тънката й китка. - Вашият иконом, Сакура-химе, владее ли тайджуцу?
В ума й нахлу образа на дребничкия Ичода-сан, който управляваше домакинството в Кокурюкай с размаха на генерал, намиращ се на бойното поле. Най-трудната задача за него вероятно е била изготвянето на менюто за тази вечер или подредбата на цветята в големите вази. Беше кротък човек с големи, вечно сълзящи очи и тънки смешни мустачки, напълно отдаден на рйооши и в това как да достави повече радост на нея. Извън шинден бе никой, а това да умее каквото и да е било бойно умение, при други обстоятелства само можеше да я разсмее. Но сега знаеше, че Шикамару нарочно бе направил това нелепо сравнение и въпросът му бе риторичен.
- Не, не владее - призна тя и направи кисела физиономия. - Но това отново не доказва нищо! Може иконома на Учиха просто да изпитва интерес към някое бойно изкуство.
- Напротив! Този иконом е повече от странен - Шикамару я придърпа към себе си. - Прекалено е млад, за да заема длъжността на иконом. Прекалено спокоен, когато го разпитват. Наблюдавах го на площада. Има нещо в него, което ме тревожи, но не знам какво. Ако ви помоля да го наблюдавате, ще го направите ли?
- Защо двамата с Наруто не изнесете въпроса до Цунаде-сама? - предложи Сакура. - Сигурна съм, че ще ви изслуша!
- И ще реагира точно като вас... - Горчивината в думите му бе като шамар, който я перна през лицето. - Моля те, Сакура-чан! Моля те! - Обръщението му към нея я върна назад, когато и двамата бяха чуунини в Академията и пропастта, породена от социалната им принадлежност, не съществуваше. - Направи го заради...
- Кого виждам тук? - Саске бе застанал до вратата, облегнал се на дървената рамка, с небрежно скръстени ръце пред гърдите и цигара, която димеше от дясното ъгълче на устата му.
Няколко секунди след като бяха прекъснати Сакура осъзна, че Шикамару се бе приближил до нея и лицето му бе до нейната буза. Телата им, макар да не се докосваха, бяха едно до друго и погледнати отстрани се намираха в абсурдно интимна близост. Самата мисъл бе нелепа, но от гримасата на Саске разбра, че той бе допуснал такова предположение и лицето й се обля в червенина.
Това копеле как смее да се съмнява в мен?
- Исках просто да поднеса поздравленията си, Саске-кун - ведро изрече Шикамару, разкъсвайки напрежението, което сякаш ги обви като в мъгла. - Пък и вече е прекалено късно и трябва да си тръгвам. Пожелавам ви лека нощ!
Той мина покрай Саске и Сакура видя как задържа погледа си малко повече върху иконома, който бе застанал зад господаря си. Светлината я заслепяваше и не можеше да различи чертите по лицето на Се*астиан. Помъчи се да открие нещо зловещо в чакрата му и не бе изненадана, когато не откри нищо. И въпреки това знаеше какво й намекваше Шикамару. Още когато се запознаха, бе видяла нещо странно около Се*астиан, някаква... загадъчност! Още утре ще се опитам да намеря Наруто и да говоря с него, обеща си тя и се съсредоточи върху лицето на годеника си.
Саске махна с ръка на Се*астиан да не го следва и се насочи към Сакура. С някакво смътно безпокойство тя осъзна, че за втори път оставаха насаме.
- Уморена ли си, Сакура-чан? - поде гладко той и я обиколи в кръг, оглеждайки я от глава до пети. Тя устоя на инстинкта си за самозащита да се завърти заедно с него и остана неподвижна с гордо вдигната глава. - Вечерта определено бе доста... тежка.
- Донякъде - призна с неутрален тон. - Благодаря, че попита!
- И въпреки, че си уморена имаш сили да говориш насаме с друг мъж в нощта на своя годеж! - Язвителността и сладникавия му тон я накараха да кипне от възмущение, но да се владее бе въпрос на самоконтрол и тя вдигна рамене в отговор.
- Разбира се, няма какво да крия от сосакан-сама! - Сакура наведе главата си на една страна и лека усмивка разчупи хладната й гримаса. - Да говоря с приятел едва ли се води престъпление, нали?
Чертите на лицето на Саске се изгладиха и той хвана нежно ръката й, която допреди малко държеше Шикамару. Тъмните му очи блеснаха и тя се разтрепери от изненада. Следващите му думи дойдоха, сякаш от много далеч:
- Заведи ме в спалнята си, Сакура-чан!


Улицата към яшики на Шихоин бе вече тъмна. Осветлението в Сейрейтей се спираше по едно и също време, някъде към три сутринта. Очертанията на отделните сгради, принадлежащи на няколко риу и ресторант за макарони и сладкарница, заобикаляха Бенишидаре - шинден на Шихоин, като огромни тъмни стражи. Меките сандали на двете жени, които вървяха по улицата на нарушаваха плътната тишина. Вървяха без да си кажат и една дума помежду си, още откакто напуснаха Кокурюкай, като господарката на Бенишидаре бе навела главата си, покрита със широкопола сламена шапка в знак, че нещо я тревожи. След нападението в центъра на Коноха, Бякуя настоя да им даде охрана, поне докато стигнат до дома си, но Йороучи твърдо отказа. Нейната ученичка и капитан на първи отряд на Сейрейтей - Сой-Фон, й бе достатъчна, ако някой случайно се излъжеше да ги нападне. Пък и се намираха в Сейрейтей! Никой не бе толкова луд, че да влезе в яшики и директно да атакува който и да е било самурай! Освен това покушението бе над Учиха и годеницата му и те трябваше да се притесняват повече за безопасността си, отколкото другите кланове или дори Кагетата на Петте Страни.
- Сой-Фон, какво мислиш за тази вечер? - попита тихо Йороучи, нарушавайки за първи път мълчанието между тях.
- Не бяха Еспадата, - дрезгаво отвърна ученичката й и погледна косо към открояващия се тъмен силует на Шихоин. - ако ме питате за инцидента на моста, разбира се!
- За него става дума - доуточни се Йороучи.
Сой-Фон потърка челото си. Искаше й се да си легне и най-сетне да се наспи като човек. От няколко седмици сред новопостъпилите в Академията за самураи се провеждаха учения. Капитаните на всичките тринадесет отряда бяха задължени да вземат новите попълнения и да ги въведат в програмата. Чуунинските изпити на нинджите съвпадаха с изпитите на самураите и положението бе меко казано натегнато и без нападението на моста.
- Не знам какво да си мисля, Йороучи-химе - Вдигна рамене Сой-Фон и отметна дългите си плитки назад. - Не се знае кой е бил мишената - Учиха или Харуно, но не е Еспадата според мен, нито пък Акатски, колкото и логично да звучи за някой друг.
- Защо? - попита Йороучи.
Сой-Фон знаеше, че господарката й подозираше същото като нея, но изговарянето му на глас помагаше да се видят някои подробности, които можеха да й убегнат. Това, че не бе казала и дума, откакто напуснаха Кокурюкай, означаваше само, че е премисляла задълбочено и е взела някои факти.
- Двамата Учиха се върнаха преди месец, нали? Напуснаха Акатски и пожелаха да се върнат в Коноха, като даймиото и старейшините не им лепнаха никакви обвинения. Нито Итачи бе взет под отговорност за избиването на клана си, нито Саске - за дезертьорството си. Заеха полагаемите си привилегии, получиха Суикацу в яшики и започнаха отначало. Не са казали нищо за дейността на Акатски, но интересното е, че не са и разпитвани. Ако сега са били Акатски, имат цял месец забавяне за това, че не са си оправили сметките с братята Учиха. Пък и освен това на моста е бил само единия Учиха. По тази логика, шайката на Пейн няма ли да иска да убие и другия? - Сой-Фон блъсна големите обковани със желязо врати на Бенишидаре и бе посрещната от пазача, който им кимна за поздрав. Двете се насочиха към имението по тъмната алея през градината. Тя продължи: - От тук следва, че не са и Акатски. Пък и такава силна групировка да възложат задачата на долнопробна сган от крайните квартали на Коноха е меко казано смешно. Нито Еспадата, нито Акатски биха направили тази нелепа грешка! А щом не са те, мишената не е била Учиха.
Йороучи вдигна глава към Сой-Фон и от светлината, която идваше от прозорците на салона, усмивката й бе широка.
- Интересна логика - каза тя. - Но това означава, че мишената е била Харуно. Какви врагове може да има една медицинска нинджа, работеща в Нихонбаши според теб?
- Не тя, - Сой-Фон въздъхна тежко. - а баща й...
- Тогава щяха да атакуват него, а не нея, нали? - парира я Йороучи, на което ученичката й замълча. Махна с ръка и седна на една скамейка близо до входа. - Тук нещо не се връзва. Онова, което изтъкна за Учиха е напълно вярно. Връщането на Саске в яшики, годежа му с Харуно, опростяването на престъпленията им спрямо Коноха, покушението тази вечер и заемането на длъжността сосакан - всичко това се случи в рамките на един месец... Определено нещо става. И няма да съм загрижена за това, но и в Сейрейтей ще има две съществени промени. Едната засяга теб!
Сой-Фон седна до нея, наострила внезапно уши. Нощта внезапно загуби красотата си и дори звездите се забулиха. Беше убедена, че ще научи неща, които ще я огорчат, но нямаше как да ги избегне.
- Йороучи-химе, какво намеквате?
Шихоин свали шапката и я постави до себе си. Сетне се извърна към нея.
- Разбрах, че Кучики Бякуя е имал предложение от Хюга, което е приел без да се допита до мен. Това малко ме вбеси, но после ми казаха, че отговорност за това щял да поеме лично той. Става дума за това, че Хюга Хиаши иска единствената му дъщеря да бъде приета в Сейрейтей и да бъде обучавана за самурай преди да постъпи в дзайбацу.
Сой-Фон премига няколко пъти, опитвайки се да асимилира чутото, но така или иначе шокът от изненадата от невероятната новина я свари напълно неподготвена за коментар. Йороучи направи дълга пауза, после продължи:
- Преди два дни пък даймиото ме извика спешно. Това, което ще чуеш засяга само теб и втори отряд и не искам да се разчува предварително, разбрахме ли се? - Изчака докато Сой-Фон кимна и вметна с равен тон: - Йорико-сама ме помоли да вземем на обучение още една нинджа, но той е малко... по-специален!
- За кого става дума? - попита тихо Сой-Фон.
- За Узумаки Наруто.
Първо Хюга. После и Джинчуурикито на Кюби!
- Узумаки Наруто! - повтори името Сой-Фон. - Това, че го казвате на мен, да не би да означава, че той ще бъде в моя отряд?!
- Да. Кучики ще вземат Хюга, а ние - Узумаки.
- Но... как? Защо?
- Защото три години е бил обучаван в първите стъпки на киайджуцу и сенджуцу от Джирая-сан и той иска Наруто да завърши обучението си при нас. Според старейшините Джинчуурикито трябва да се усъвършенства в бойните техники и да стане колкото се може по-силен, заради Акатски. Пак според тях назрявала война и скоро Акатски могат да атакуват директно Коноха - отвърна Йороучи меко. - Аз приех.
- Това е светотатство! Нинджа в Сейрейтей! Ние сме... ние сме... шинигами, а нинджите не знаят това! Как очаква даймиото, че ще опазим такава тайна?
- И на това намерих решение, Сой-Фон - Йороучи я потупа по рамото успокояващо. - Докато трае обучението на Узумаки Наруто в Сейрейтей, ти ще бъдеш отделена от отряда и ще се посветиш изцяло на него.
- Това е цяла година! Как... как? Кой ще заеме моето място? - гласът й се повиши, издавайки гнева й.
- Ще те замествам аз - Йороучи постави пръст на устните си в знак да говорят по-тихо. - Това е само една година, Сой-Фон! Похвалиха ми го, че е схватлив, упорит и усърден. Само на седемнадесет е и едва ли ще ти създава някакви проблеми.
- Той е дете! - изръмжа Сой-Фон и се изправи рязко. - Отивам да си лягам. Извинете ме, Йороучи-химе!
- Очаквам да се подчиниш, кохай!
Тихият глас на Шихоин я спря преди още да направи и една крачка. Стържещата заплаха я вбеси още повече, но кимна и процеди през стиснати зъби:
- Разбира се, че ще се подчиня, семпай!
Сенките в края на градината погълнаха силуета на Сой-Фон и Йороучи въздъхна силно, облягайки се назад. Не виждаше луната, но нощното небе обсипано със звезди бе прекрасно, въпреки тревогите и проблемите, които имаше на главата си. Подозираше, че я очаква дълга и тежка година. Нападението на моста бе загадка, която я тревожеше все повече и повече, защото от няколко седмици насам Еспадата не се бе раздвижвала. Покоят в Сейрейтей бе измамен и наподобяше затишие пред буря. А това изнервяше не само нея, но и Бякуя, така че натрапените им нинджи бяха последния им проблем. Ох, каква досада!
Страшно й се пиеше саке. Не бе пила в Кокурюкай и макар да се въздържаше от употре*ата му, сега й се прииска да отиде някъде и да се напие порядъчно. Официалното кимоно и хакама не свидетелстваше с нищо, че е глава на аристократичен клан. Всеки можеше да я сметне за скучаеща нинджа от второстепенен клан и коле*анието й трая само миг. Сетне стана и използвайки шунпо, напусна Бенишидаре.


- Не ме води в чайна, моля те! - проточи мелодраматично Зоро, оглеждайки тълпата, която ги заобикаляше отдалеч. Размерите на селото го учудиха. Онова, което бе гледал на хълма преди да влезе с групата, сега добиваше плътност от хора, звуци и миризми, а не представляваше само феерия от фойерверки, пръснали се над няколко сгради и лабиринт от улици. Неспирният поток от хора, който ги заливаше като придощла река, го замая. Никога не бе виждал толкова много хора на едно място, като явно нощта не ги предразполагаше да спят. Вървеше след капитана си и катаните му се удряха леко в глезените. На няколко пъти забеляза подозрителни погледи към себе си, но предположи, че хората питаят малко недоверие към меченосците. - Луфи, не е нужно да ти обяснявам разликата между чайна и ресторант, нали?
Луфи се извърна назад към него и нахлупи още повече сламената си шапка над очите.
- Зоро, бъди сигурен, че няма да те заведа в чайна! - саркастично отвърна. - Не знам за каква разлика ми говориш, но изглежда, че сме далеч от ресторантите. Тук има само магазини, ателиета и... Какви са тези неща? - Посочи към близкия щанд, където се продаваха женски украшения, гребени и игли. Дребният собственик зад щанда ги изгледа с подкупваща усмивка и направи нисък поклон. - По дяволите, в какъв квартал ни завря Нами-чан, че няма нито един свестен ресторант наблизо?
Тя бе споменала Ропонджи, но Зоро не мислеше, че изтъкването на името на квартала щеше да успокои раздразненият Луфи. Бяха отседнали в някаква малка къща, собственост на семейството на Нами, и не се бяха изненадали, че е почти изоставена на възрастен господин, който вдигнаха от сън, щом похлопаха на вратата. Увереността на Нами се оказа подходяща в случая, защото след толкова години той я позна. После с насълзени от радост очи предложи да извести за завръщането й в шинден, ала тя твърдо отказа.
След два часа, когато Зоро се убеди, че са заспали, намери стаята на Луфи и му предложи да разгледат Коноха. Без Нами и Санджи, които да им казват какво трябва да правят и какво не трябва, двамата се почувстваха като деца без родителски контрол, открили чудесен старт за ново приключение. И двамата решиха, че ако намерят ресторант в тези часове, първо ще опознаят кухнята. Каква бе изненадата им, установявайки, че селото нямаше работно време, нито спеше. Не, и двамата не бяха виждали такъв денонощен живот в нито един град или село извън Голямата линия!
- Дали не е по-добре да се качим на рикша и да кажем къде искаме да идем? - предложи с неутрален тон Зоро, съглеждайки няколко рикши, долепени до стената на тъмна уличка, отклоняваща се вдясно от тях. Момчетата- носачи бяха насядали на огладените плочи пред разгънати кърпи и ядяха мочи. Изгледаха ги накриво.
- Защо ми е рикша, когато имам това? - Луфи потупа с показалец носа си и направи весела гримаса. - Убеден съм, че благодарение на носа ми ще те заведа в свестен ресторант, а не в чайна. Да вървим направо, все някъде ще намерим ресторант!
Отминаха няколко пресечки без никакъв успех и достигнаха реката. Почти бяха готови да се откажат, когато Луфи изведнъж спря, подушвайки въздуха. Тълпата тук не бе толкова гъста. Светлините на фенерите пръскаха ярка светлина. На Зоро му се стори, че дори чува тъмните лениви води на реката, носещи се към морето.
- Подушвам рамен, Зоро! - отсече уверено Луфи. - Не е нещо кой знае какво, но е по-добре от нищо. След мен!
Не вървяха много. Отпред на открития ресторант висяха два дълги книжни фенера. На единия с йероглифи пишеше "Ичираку". Хартиените щори бяха дръпнати нагоре и двамата видяха, че на излъскания плот няма много посетители. Няколко маси и столове бяха наредени около ресторантчето и хората ги заобикаляха. Разочарован Зоро разбра, че се предлагаше само рамен, но собственика ги увери, че ако продължат по улицата покрай реката, ще открият поне десетина отворени ресторанта, които предлагат и алкохол преди да стигнат до Акасака, следващия квартал. За това той остави капитана в компанията на някакво младо момче с руса щръкнала коса и бандана на черна бандана на челото, прекалено задълбочено в паницата си, за да обърне внимание на тях. Зоро не се отдалечи много от Луфи и седна в първия ресторант, долепен до "Ичираку". Предвид това, че познаваше непредсказуемата, брутална природа на капитана, избухваща не на място, предпочете да е наблизо, ако се случеше някакъв инцидент.
Въпреки ранния час, ресторанта бе пълен и Зоро успя да си намери малка масичка в ъгъла. Разположи се с въздишка на облекчение и подпря трите си катани на стената до себе си. Поръча си каничка със саке и якитори и зачака търпеливо, оглеждайки клиентелата по другите маси. Съвсем обикновени хора, които не се различаваха по нищо от други, които бе срещал. Бяха от онези прослойки, които съставяха риока и които Нами бе отбелязала мимоходом, но с известна горчивина от този факт. После им каза, че ако видят аристократ на улицата, веднага ще го познаят.
Погледът му се плъзна изучаващо по такъв човек, който се открояваше или поне така му се стори. Стоеше сам на масата срещу него с нахлупена широкопола сламена шапка и лицето му бе в сянка. Широките ръкави на бялото кимоно откриваха тъмна кожа с равномерен златист оттенък. Ръцете бяха вдигнати и човекът подпираше брадичката си. Стори му се, че непознатия го оглежда по същия начин, по който го гледа и той, но за разлика от него се почувства в неизгодна позиция, понеже не можеше да види лицето му.
Игнорира го веднага, щом поръчката му пристигна, но не бе отпил и една глътка, когато до него достигна суматоха. Грабна катаните си и се измъкна на улицата тъкмо навреме , за да види Луфи, който бе застанал със свити юмруци срещу русото момче, което Зоро бе видял да си яде кротко рамен. Приближи се до капитана и процеди през зъби:
- Какво стана, по дяволите?! И една секунда не мога да те оставя сам!
Няколко стола и една маса бяха на трески, но изглежда никой не обърна внимание на това. Хората се събраха около тях, образувайки неправилен кръг, но никой не се решаваше да се намеси.
- Този глупак е виновен! - изкрещя вбесено Луфи, посочвайки момчето срещу себе си. - Казах на собственика, че съм ял и по-хубав рамен от този, който предлага, а този тъпанар ме нападна без предупреждение!
- На кого му пука какво си ял! - Русото момче извади кунай от канията на крака си и го завъртя около показалеца си. - Това е неуважение за труда на готвача!
- Наруто-кун, моля те! Не е нужно да правиш нищо! - Собственикът нервно кълчеше ръце и побелялото му лице издаваше тревога. - Убеден съм, че младия господин съжалява за думите си!
- Да съжалявам?! - Черните очи на Луфи се свиха в гневни цепки. - Аз да съжалявам? Защо да съжалявам, след като казах истината?!
Боже, какъв идиот! Как не можа да си затвори голямата уста, а вместо това наля масло в огъня? Кое от думите на Нами, че Коноха разполага със силно Адмиралтейство не можа да разбере?!
Каквото и да беше, момчето не се поколе*а и куная му бе запратен право към Луфи, а острието ме просветна в тъмнината в права линия. Зоро извади една от катаните си и отби атаката толкова бързо, че никой от присъстващите, които ги заобикаляха, не можаха да видят острието. Този тип познаваше основните положения в яйджуцу и Наруто го констатира с някакво крайче на съзнанието си, преди да нападне отново. Приближи се на метър със втори кунай, замахвайки към гърлото на меченосеца, но Зоро го парира с лекота, завъртя се по оста си и нанесе чист рьокорума. Атаката му обаче претърпя провал и катаната му бе спряна от друга. Вдигна очи нагоре към овално лице с тъмна кожа и огромни светли очи, които светеха в златно. Сламената шапка бе паднала и откриваше изключително дълга тъмна коса, вързана на конска опашка, с лилави оттенъци на светлината на фенерите. Беше приклекнала, а ръката й с меча дори не трепна от удара. Русото момче бе паднало на улицата, преднамерено избутано встрани, за да не бъде засегнато от удара на Зоро и също бе стреснато от намесата на непознатата жена.
Зоро бе чувал за самураи, облечени като нея, но не вярваше, че някога щеше да се срещне очи в очи с техен представител. А тя беше такава, колкото и невярващо да му се струваше, гледайки облеклото й - черна хакама, сандали, бяло кимоно и леко хаори с отрязани ръкави. Бе чувал, че те владеят изкуството на кенджуцу и душата му се развълнува, че може да кръстоса меч с нея... и да победи! Ръката му се стегна около дръжката на катаната и отскочи назад. Тя се изправи бавно, държейки меча си с две ръце. Златните ириси го погледнаха предзвикателно.
- Кои сте вие? - попита с най-дрезгвия, плътен глас, който той бе чувал от устата на жена.
- Защо не се представиш първо ти, онна?! - отвърна Зоро.
- Йороучи-доно... - Русото момче се изправи бавно. - Аз...
- Узумаки-кун, моля ви не се намесвайте! - каза бавно тя без да отмества очите си от Зоро. Усмивката й, отправена към него, бе ослепителна и завладяваща. - Отоото-сан, изглежда се радва да ме види!
Зоро отвърна на усмивката й и прибра катаната си. После се поклони учтиво, с което изуми Луфи.
- Моят морал ми забранява да се бия със джосикоосей - добави с тънка ирония и й обърна гръб.
Тя реагира на обидата мигновено. Острието на катаната й се приближи до врата му, а тялото й се долепи до неговото изотзад. Беше висока колкото него самия и това не я затрудни да приближи лицето си до неговото. Тонът й бе твърд:
- Нека да поясня нещо, отоото-сан! Една мъничко съществено нещо, което трябва да знаете за Коноха и което явно ви е убегнало! Тук освен самураи и нинджи, никой друг няма право да носи катани или каквото и да е било друго оръжие! Така, че - очите й го фиксираха усмихнато. - кои сте вие?
Лицето на Зоро се скова. Той погледна бегло към Луфи, чиито гняв се бе изпарил и отговори:
- Идваме от Източното море, извън Голямата линия. Не знаехме, че законите в Коноха са такива.
- Имената ви! - заповяда тя и той стисна зъби разгневен.
- Аз съм Зоро, а приятеля ми е Луфи - Надяваше се силно, че Луфи няма да добави капитанската си титла и с това да я провокира да задава още въпроси, но той бе твърде погълнат от нея и ситуацията, в която попаднаха, че да забележи това. - Съжаляваме, ако сме причинили неприятности!
- Не. Никакви неприятности повече! - Тя отпусна хватката си и отстъпи крачка назад. - Катаните!
- М-моля?! - Зоро се извърна към нея недоумяващо.
- Искам катаните ви, Зоро-сан! Докато сте в Коноха, няма да ви позволя да се разкарвате свободно с тях!
Златните й очи, сякаш му се подиграваха. Устните му побеляха от гняв, но после разума му надделя и той ги свали от кръста си. Тя ги пое с усмивка, после повика с пръст русото момче да я последва и се сля в тълпата. Гласът й долетя до него и го накара да кипне от възмущение:
- Приятно прекарване в Коноха, господа!

Докато бяха малки, детската стая на трите сестри се намираше срещу тази на родителите им. После след бягството на Нами, а след година - и на Иноуе, Сакура остана сама в огромно помещение, пълно с играчки и болезнени спомени. Когато стана на десет и бе приета в Академията за нинджи, без предупреждение се премести в лявото крило на шинден, над етажа, който принадлежеше на слугите. Взе стаята, която дотогава се ползваше за склад - прислугата държеше там принадлежности за чистене. Рйооши не се възпротивиха на внезапната й приумица, дори я толерираха в някаква степен. Детската след това бе пренаредена в тренировъчна зала, която Сакура да ползва, когато й е удобно. Дълги години й бяха нужни да разбере, че ото-сан никога няма да се противопостави на внезапните й решения, защото колкото и невероятни да бяха, те не накърняваха честта на клана и й даваха някаква лъжлива свобода. Нами и Иноуе обаче не се ползваха с тази преилегия и ако Иноуе бе рядък гост в дома си, за Нами бе забранено да се споменава. Разбра, че заедно с това рйооши възлагаха всичките си надежди и очаквания на нея, а чувството за отговорност пък не й позволяваше да им отвърне по друг начин освен с подчинение.
Сега докато се изкачваха по стъпалата на тясното стълбище и лампите, поставени в специални поставки хвърляха мъждива светлина, Сакура се обзаложи със себе си, че Саске няма да остане впечатлен от стаята й. Беше малка, обзаведена семпло с нисък единичен футон в единия ъгъл и пръснати татами по пода. До простото й легло имаше малко нощно шкафче и гардероб, който не можеше да закрие стената и създаваше чувството за голота и незапълнен обем, въпреки малките размери на стаичката. Нямаше собствена тоалетна, нито баня, а използваше общата на слугите, като слизаше по стъпалата на долния етаж, винаги когато имаше нужда. Добре, че през повечето време застъпваше нощни смени в болницата, а когато пък си бе у дома, обикновено бе толкова уморена, че не можеше да направи и едно движение, камо ли пикочният й мехур да й припомни за съществуването си. Малкият прозорец гледаше към градината и поне изгледа от стаята й бе хубав.
Наясно бе, че покоите, които обитаваше от десетгодишна, не бяха подходящи за наследница на клана и дори като дете се бе излъгала да покани братовчедките си, които бяха повече от стъписани, когато прекрачиха прага. Юкико дори изрази негодувание, че й се налагаше да се завира в такава дупка. Сигурна бе, че Саске е също толкова превзет, колкото и Юкико и предварително се радваше на изненаданото му изражение, което несъмнено ще направи.
Когато преминаха коридора и отвори вратата, за да влязат вътре, бе напълно сигурна в реакцията му, но извръщайки се към него, когато затвори след него, осъзна, че се бе излъгала. Той дори не обърна внимание на оскъдната мебелировка, впил тъмните си очи в лицето й. Мина покрай него и застина като статуя пред прозореца. Какво ли й се налагаше да изтърпи сега? Спомни си, че едно време бе мечтала за този миг, в който оставаше насаме с него и той й споделяше страстта си, но сега изпита неконтролируем страх, който окова гримасата на лицето й в желязна маска. Пръстите й се стиснаха в юмруци. Естествено бе Саске да иска да консумира годежа им. Бе в негово право, а нейното задължение бе просто да го приеме. Дали го желае и обича или не, нямаше никакво значение, поне не сега в този етап от техните взаимоотношения. Докато вървяха към стаята й, не обмениха нито дума, нито случайно докосване. Не я бе целунал нито веднъж, а сега очакваше вероятно, че ще бъде готова за него! Каква... глупост!
Саске постоя в сянката и след известно време се раздвижи. Приближи се към нея и заповяда тихо:
- Разпусни си косата!
Сакура се подчини без да влага никаква емоция. Вдигна ръце и разхлаби кока на навитата плитка. Постави иглата, която го придържаше на перваза на прозореца, сетне преметна плитката на едното си рамо. Разплете кичурите бързо и енергично, после тръсна глава, за да ги освободи напълно. На лунната светлина, проникваща през прозореца, косата й бе като течно сребро, загубила в тъмнината фрапиращия си, розов цвят. Спускаше се по раменете й, идеално гладка и гъста и изумен той видя, че достига хълбоците й.
- Последният път, когато те видях бе с къса коса до раменете - вметна той дрезгаво осъзнал, че се възбужда само като я гледа. - Помниш ли?
Разбира се, че помнеше последната им среща! Тогава се бе унижила да го моли да остане при нея, бе плакала, дори му бе признала, че го обича..., а копелето просто си тръгна! Точно в този момент за първи път почувства омраза към него, а след това осъзна, че гнева изпепели любовта й само за миг, превръщайки всяко топло чувство, което изпитваше към Саске в пепел. А сега той имаше наглостта да й припомня всичко това с някакво чувство на превъзходство над нея, да й го изтъква, сякаш бе предпоставка и основа, върху които да гради отношението си към нея!
Какъв нахален кучи син!
- Разбира се, че помня! - Тя вдигна рамене с безразличие. - От тогава не съм коригирала косата си, понеже е нямало причина за това.
Саске се приближи на метър от нея и протегна ръка. Зарови пръсти в гъстите кичури, после я придърпа настоятелно към себе си. Очите му се втренчиха изпитателно в нейните, докато поднесе кичур от косата й към носа си и го помириса. Долови сух аромат на лимон, съвсем лек и нежен. После изрече тихо:
- Съблечи дрехите си!
Лицето й не се промени, но цялото й същество застина. Без да отмества очи от неговите, тя разхлаби обито си, после отгърна сивото си кимоно и го остави да падне в краката си. Почувства, че започва да се изчервява, понеже той се отдръпна леко и сведе поглед към тялото й. Остана по леко полупрозрачно долно кимоно и коишмаки около бедрата си. Поколе*а се миг-два, които й се сториха цяла вечност с ръце скръстени пред гърдите. Той върна погледа си на лицето й и веждите му се вдигнаха развеселено нагоре.
- Продължавай! Съблечи всичко!
Сърцето й задумка в ушите й, като че някой удряше с все сила по тайко. Тялото й се разтрепери. Каква полза да му казва, че е девствена, че не се е събличала никога пред мъж, че не е докосвана, нито пък целувана? Всяко коле*ание сега щеше да означава, че се противопоставя на желанията на годеника си. Примоли се след като се съблече, той да свърши бързо с... това, което иска да направи. Ще затвори очи и ще си представи, че го няма в стаята. Но вместо това ги прикова в неговите, развърза тънкото шнурче на долното кимоно и го свали от раменете си. То се плъзна с тихо шумолене по голата й кожа, а коишмакито го последва.
Очите му се присвиха, а устните му се извиха в усмивка, която я накара да почервенее още повече от срам. Лунната светлина се плъзгаше по очертаните й рамене и големите полукълба на гърдите й стърчаха предзвикателно напред. Равният корем и скута й тънеха в сянка. Дългите крака без грам тлъстина трепереха.
Сега какво? Какво ще направи?
Сакура осъзна, че се тресе.
Моля те, Саске, направи по-бързо онова, за което пожела да дойдеш в стаята ми и си отивай!
Стори й се, че мина цяла вечност, през която черните му очи се местеха ту тук, ту там, приближи се към нея, но този път не спази никаква дистанция. Напълно облеченото му тяло се долепи до нейното и дрехите му подразниха сетивата й, но вместо да почувства... желание, тя се скова от ужас. Бе по-ниска от него, въпреки, че не бе свалила табите и сандалите си и Саске сведе лице към нейното. Ръката му се провря между телата им и пръстите му се сключиха около гърдата й. Зърното се потърка в отворената му длан и тя затвори очи, потресена от усещането. Другата му ръка се плъзна по гръбнака й, спря се на вдлъбнатината, където започваше извивката на таза й, после постави длан върху дупето й и я притисна безсрамно към себе си.
Маската й на ледено равнодушие падна отраз и очите й се окръглиха срещу неговите, чиито зеници се завъртяха в запетайки и се оцветиха в червено. Усмивката му я потресе.
- Трепериш - констатира той вяло, а въпроса, който изтърси след това, я удари като шамар: - Девствена ли си?
Какъв отговор очаква това копеле, гневно се запита тя. Яростта й нарастваше правопропорционално на всезнаещата му усмивка. Очите му, сякаш й се подиграваха. Прииска й се да му изкрещи истерично, че е девствена и веднага да спре да я пипа с отвратителните си ръце, но в последния момент стисна устни. Самообладанието й се върна и тя се усмихна лъчезарно.
- Разбира се, че не! - изрече сладко и се опияни от отговора си, предвкусвайки изненадата му, която нямаше да закъснее.
Изражението му обаче не се промени нито за миг. Очите му блеснаха още по-червени и тя изумена разбра, че Саске не бе шокиран, нито раздразнен. Ръката му замачка агресивно гърдата й, после отхлаби малко хватката си и пръстите му се заиграха с настръхналото зърно. Завъртя я около себе си и кракът му се провря между голите й бедра. Платът на хакамата му се отърка между тях, а другата му ръка натисна дупето й, така че усещането стана по-интензивно.
- Тогава няма нужда да бъда внимателен, нали, сърце мое? - изрече гладко той, после добави: - Как предпочиташ: да легнем на футона или да се пробваме прави?
Ушите й пищяха и се мъчеше да преглътне, но гърлото й бе свито и я дереше. Гневът й отлетя с пърхащи криле, оставяйки й единствено страха от предстоящата болка. За нея, като медицинска нинджа, не бе тайна какво се случваше между мъжа и жената. Бе виждала голи мъже. Постоянно й се налагаше да сваля дрехи, за да открива рани. Днес отново бе съблякла мъж, онзи с прободната рана в корема. Свали кървавите му панталони и го изми с мокра кърпа, за да му облече пижама. Ако работеше в Първостепенната, тази процедура щеше да й бъде спестена от сестрите, но болницата на Куросаки-сан буквално издъхваше от липса на персонал. Тогава не изпита срам, че го вижда гол, но сега обстоятелствата бяха други. Сега тя бе напълно гола и физически здрав мъж я прегръщаше и опипваше. Плъзгаше длани по дупето и гърдите й, притискаше я невъзмутимо към себе си и гледайки в очите му, разбра, че той се наслаждава неимоверно много без да се интересува дали е девствена или не. А тя, глупачката, си мислеше, че това е фактор , който би го спрял или би отложил малко намерението си! Зелените й очи плувнаха в сълзи, но устните й останаха здраво стиснати.
Замаян, Саске потъна в безметежната тъга на погледа й. Завъртя я отново около себе си и притисна гърба й към стената. Бе сигурен, че тя го е излъгала, но гордостта не й позволяваше да признае това, нито да го помоли да спре, а стигнал вече толкова далеч, се съмняваше дали изобщо ще има сили да прекрати започнатото.
- Не отговаряш?! Все едно - Дръпна се за миг от мекото й тяло и разхлаби пояса на хакамата си, която се свлече до глезените му. Ръцете му повдигнаха дупето й и разтвори широко краката й с таза си, намествайки я върху твърдия си член. - Така или иначе тази поза ми е непозната и искам да я опитам...
Ноктите й се вкопчиха в ръкавите на кимоното му и дълго сдържаните й сълзи потекоха по бузите й, когато той проникна рязко в тялото й и режеща болка скова таза й. Сакура изхълца задавено, но не помоли да спре. Щеше да бъде унижение отново да се принизява пред него, пък и подозираше, че той няма да се съобрази с нея. Та нали виждаше болката й, изписана по лицето, сълзите й? Усещаше, че е тясна и малка? Той бе разбрал, че го е излъгала и като мъж едва ли ще се дръпне сега и ще я остави. Тласъците му бяха бавни. Членът му разкъсваше утробата й. Пареща болка сковаваше мускулите на бедрата й и ги наливаше, сякаш с олово, но той изобщо не усещаше тежстта й. Чувстваше се като кукла в ръцете му, които я вдигаха и сваляха в постоянен ритъм.
Дори не я бе целунал, не й бе казал никакви утешителни думи, които да я накарат да се почувства по-добре!
О, каква грозна, неприятна болка!
Извърна лице от неговото и съзнанието й горещо се замоли мъчението й да свърши по-скоро. Дали ако му каже, че чувства само болка, той ще ускори малко? Но когато решително погледна отново към него, осъзна, че болката й не го касае никак.
Тласъците му забързаха в темп, който разтресе цялото й тяло. Лицето му се зарови в косите й и в последния момент той извади члена си от тялото й и се изпразни на корема й. Горещата сперма се стече надолу към наранената и протъркана плът и Сакура затвори очи с облекчение, констатирайки вяло, че и той като нея не желаеше деца. Няколко минути той нормализираше дишането си и не се дръпна. Държеше дупето и краката й бяха обвити около таза му. Сетне изрита хакамата от глезените си, отдели се от стената заедно с нея и я положи върху твърдия футон. Нежността му я задави и шокира. Полежа върху нея няколко секунди, повдигна се на лакти и се взря в разплаканото й лице. Ръката му се плъзна между гърдите й, премина по гладкия корем, а след това вкара два пръста във вагината й, принуждавайки я да си поеме сепнато дъх.
Вдигна ръката към очите си и присви очи. Кръвта й бе полепнала по кожата на пръстите му и на лунната светлина изглеждаше черна като катран. Разтри я между пръстите си, дори я помириса. Не каза нито дума.
После се наведе към нея и я целуна силно, изпивайки дъха й.

В един момент спеше, в другия - бе буден. Замъглените му и несвързани мисли от снощи, когато се събуди от фойерверките, бяха изчезнали, както и част от болката. В продължение на няколко минути след това Райто откри, че ако не правеше резки движения с ръце или крака, раната не го болеше. Предполагаше, че действието на маковото семе, с което го бе упоило онова момиче от вчера, отслабваше. Известно време само се ослушваше и гледаше напукания таван. Слънчевата светлина се процеждаше през спуснатите щори и той изпита желание да стане и да ги вдигне. Стаята явно се намираше до преддверието на болницата и ушите му долавяха откъслечни разговори на рецепцията.
- Дойде ли доктор Тенма?
- Не още. Извикали го по спешност в Първостепенна. Ще отсъства може би час.
- Ох, а какво ще правим с момичето? Няма да издържи толкова...
Отваряне и затваряне на врати, последвано от дрънкане на кофи. После:
- Яманака-сан, имаме родилка в шестия месец, която се оплаква от болки в корема. На втория етаж, трета стая.
- Отивам, отивам... Само да се преоблека...
Затишие. После спокойствието бе нарушено от мъжки вик и бързи стъпки на много крака.
- Помогнете, моля ви! Баща ми... Баща ми не е добре!
Какафония от гласове и тракане на носилка по пода.
- Куросаки-сан! Елате! Бързо! Спешен случай... Спешен случай!
Не знаеше колко време е лежал, заслушан и напълно откъснат от собствените си тягостни мисли, осъзнавайки, че чуждата болка успокоява неговата. Мисълта, че хората страдаха независимо от него, не го караше да се чувства самотен, колкото грозно и егоистично да бе. После вниманието му бе привлечено от шум в стаята. Някой пристъпваше бавно и дъските на пода скърцаха от тежестта му. Райто огледа малкото помещение, спомняйки си, че когато се събуди снощи, бе усетил присъствието на друг човек и сега се убеди напълно, че не е било плод на размътеното му съзнание.
Към него се приближаваше момче с рошава тъмна коса, която в сумрака на стаята му се стори толкова черна, че имаше синкав оттенък. На изпитото бяло лице се открояваха огромни, изпъкнали очи, а под тях се бяха вдълбали тъмни кръгове, явно свидетелство за недоспиване. Позата на тялото му бе някак странна, докато колебливо пристъпваше към Райто. Гърбът му бе превит в остра чупка в областта на рамената и ръцете му висяха като отсечени напред, сякаш бяха прекалено тежки и затова заемаше тази болезнена прегърбена стойка. Беше гол, само с долнището на зелена пижама, собственост на болницата и гръдният му кош бе слаб и недоразвит. Той лъхаше на болест и Райто предположи, че страда от нещо, което разяжда тялото му отвътре, като се надяваше да е напълно болестта да не разяжда и ума си. Изобщо не му се искаше да дели стаята си с някой луд. Устните му се извиха в лека усмивка, с която целеше да го предразположи, докато момчето придърпваше единствения стол в стаята към леглото му.
- Добро утро! - дрезгаво поздрави, а думите, сякаш издраха гърлото му и той преглътна няколко пъти преди да продължи: - Изглежда си дошъл вчера, след като съм заспал...
Момчето се намести на стола и сви крака към гърдите си, поставяйки брадичката си на тях. Няколко секунди не каза нищо, взирайки се напрегнато в Райто, който с неохота си призна, че наистина може да не е добре с главата.
- Да. Ти бе много зле - потвърди тихо и дори гласа му издаваше това, че е болен, макар Райто да не виждаше нито рана, нито бинт. - Харуно-сан каза да се опитам да не вдигам шум и да те оставя да се наспиш. Как се чувстваш днес?
Това момче наистина е много болно, реши той, а на глас каза:
- Прекалено... уморен.
- От загубата на кръв е. Ще се оправиш. Вчера видях, че Харуно-сан ти назначи кръвопреливане за днес и го написа на картона ти, в случай, че й се наложи да отсъства, в което се съмнявам. Тя никога досега не е била в отпуск или нещо друго - направи къса пауза. - Гладен ли си? Уатари ми донесе вчера плодове.
- Не. Не. Благодаря - Освен името на Харуно Сакура той спомена и името на някой друг, на този Уатари, и любопитството го накара да попита: - Как се казваш?
Очите на момчето, сякаш потънаха в сянка и той примигна няколко пъти.
- Рюга Хидеки, но всички ме наричат Рюзаки - Махна с ръка, щом видя, че Райто си отвори устата и допълни бързо: - А ти си Ягами Райто. Извинявай за нахалството, но вчера попитах Харуно-сан за името ти и просто забравих да ти се представя в началото. Аз... - Пое си дълбоко дъх, замисляйки се за миг. - Обикновено съм в отделна стая и нямам досег с други пациенти, но вчера е било доста натоварено, заради празненството на площада. И днес ще е така най-вероятно.
В безсилната поза, в която се намираше, Райто почти нямаше свобода да прави движения. Очите на Рюга Хидеки имаха някаква странна изпиваща сила и му се струваше, че проникват чак до същността му, зад маската, с която бе свикнал да живее. Нито Миса, нито Такада бяха успели да го разгадаят, нито дори родителите му, докато бяха живи. Почувства се изплашен и разголен пред това момче, което познаваше едва от пет минути. Изви глава към прозореца и каза лаконично:
- Изглежда редовно идваш тук. От какво си болен, Рюзаки?
Тишината легна между тях и Райто върна погледа си върху изпитото лице на момчето. Този път то нервно гризеше нокътя на палеца си и изпитателния му поглед бе впит в някаква точка на стената до възглавницата на Райто.
- От белокръвие - отговори след известно време Рюзаки. - Харуно-сан се опитва да намери някакъв лек, но все още не е успяла. От една година съм нейн пациент и след месец ще се наложи да сменят лечението ми.
- Защо не опиташ в Първостепенната болница на Коноха? - предложи Райто с неутрален тон. - Чувал съм, че там са големи специалисти. Освен това персоналът в тази болница в Нихонбаши едва ли може да се сравнява с персонала на Първостепенната.
Рюзаки не спря да гризе нокътя си, но погледа, който хвърли към Райто искреше иронично.
- Изглежда, Ягами-кун, не знаеш нищо за Харуно-сан. Тя е ученичка на Годаиме и единствения човек, който може да ми помогне е именно тя.
Гримасата на Райто не се промени. След като Харуно-сан бе ученичка на Цунаде, логично следваше, че тя е от клана Харуно и той с неохота установи изумлението си.
- Изненадан ли си, Ягами-кун? Учуден си, че наследница на такъв влиятелен клан като Харуно може да работи на място като това, нали? - В гласът на Рюзаки не прозираше никаква емоция, но въпреки това на Райто му се стори, че усеща подигравателни нотки в него. - Само ще кажа, че Харуно Сакура е много различна и е много повече от клана си.
- Не знам нищо за нея - той повдигна рамене и устните му потръпнаха от болката, която му донесе това неосъзнато движение за оправдание. Прищя му се дори злъчно да добави, че не се и интересува, но вместо това продължи: - Но ти изглежда я познаваш много добре.
- Аз съм от клана Рюга. Второстепенен нинджа клан. Живея на квартира в Кодемачо, но семейството ми има имение в яшики. Познавам Харуно-сан много добре.
- Разбирам - кимна Райто. - Къде учиш?
Рюзаки отново се поколе*а преди да отговори.
- В колежа на Тодай в Ропонджи.
Веждите на Райто се вдигнаха нагоре. Колежът на Тодай представляваше просто клон на този, който бе в Университета Наха и за който Райто подготвяше докторантура. Беше просто училище за деца с висок умствен потенциал и изглежда Рюзаки бе от тези деца. На върха на езика му бе да го поздрави, но се въздържа. Известно време не си казаха нищо, всеки зает с мислите си, после Рюзаки наруши мълчанието:
- Ягами-кун, видя ли нападателя си вчера?
Той отвърна погледа си от момчето и впи очи отново в щорите.
- Да. Ако видя негова снимка, ще го позная - Припомни си силно издадената долна челюст и малките приближени очи на крадеца, както и огромния му ръст. После вметна: - Това е и първото нещо, което ще направя, щом изляза от тук.
- Ще подадеш оплакване в Полицията? - попита Рюзаки.
- Може и така да се каже - Въздъхна Райто без да се доизяснява, че работеше в Полицията и можеше по всяко време да намери досието на нападателя си. Допълни отново: - Трябва само да изляза от тук.
Когато отново погледна към Рюзаки, момчето отново бе пъхнало палеца в устата си, но погледа му насочен към него бе замислен и тъжен. Предположи, че се готви да го пита още нещо, но вратата се отвори и в стаята нахълта дебела санитарка с войнствено изражение на лицето, въоръжена с кофа и парцал. Жената ги поздрави усмихнато и отиде до прозореца, за да вдигне щорите. Слънцето изгони тъмнината в ъглите и заслепи Райто, който затвори очи, но се почувства облекчен и доволен. Дневната светлина прогони за миг мрака, настанил се в душата му.
Когато отново можеше да вижда, видя приведения гръб на Рюзаки, който се отдалечаваше от леглото му. Косата му бе по-дълга, синьо-черна и достигаше раменете му. Голият му гръб бе целият нашарен от червени ивици, направени най-вероятно от камшик. От краткият им разговор Райто можеше да отсъди, че момчето не се е налагало само, пък и белезите говореха много повече за него от всичко, което бе решил да сподели.
Ягами Райто не почувства съжаление. Само безкрайно любопитство. И умора...


В Шакахо - шинден на Хюга, бе още тихо. Имението на главното семейство заемаше по-голямата площ и се намираше на върха на малка поляна. При другите имения на аристократичните кланове на Коноха стаите на прислугата се намираха в някое от крилата на сградата, но в Шокахо те бяха отделени напълно. Второстепенното семейство разполагаше само с няколко стаи, долепени до тези на прислугата, които пък се намираха в отделна пристройка, малко встрани от шинден. Хюга Хиаши, бащата на Хината и глава на клана Хюга, мислеше в скоро време да направи реформа, като започне мащабен строеж на нова къща за второстепенното семейство, за да ги отдели от прислугата и с това донякъде да компенсира Неджи, чиито баща му бе брат и бе дал живота си, за да спаси неговия. Освен всичко друго Неджи бе доказал, че може да се разчита на него.
Да, Неджи по всякакъв начин се стараеше да бъде приет в главното семейство без многовековните предразсъдъци, които съществуваха между двете семейства. Хината знаеше, че това му се полага по право, но недоумяваше каква роля играеше той в изпращането й в Сейрейтей в такъв критичен момент, когато баща й бе много болен. Беше завършила Академията за нинджи още преди месеци, но Петата Хокаге не изиска присъствието й в мисии, въпреки, че Шино и Киба бяха редовно изпращани. Неджи бе завършил още преди година, пое веднага Адмиралтейството и се записа в Университета Наха на някакви кратки програми по история на моретата без да има висока квалификация за това. Докато тя продължаваше да чака решението на баща си да поеме дзайбацу на Хюга.
А вместо това се случи нещо необикновено!
Да отиде в Сейрейтей й се струваше толкова невероятно, колкото да прекоси Голямата линия със сал! Есетествено поиска обяснение от баща си веднага щом се прибра снощи, придружавана от лейтенанта на Кучики. Почуваства се неудобно, че проявява дързостта да разбужда болния човек заради това, но когато и той потвърди , че братовчед й е предал правилно думите му към нея, почувства как света си сгромолясва в краката й. Нямаше смелост да попита за причината на взетото му решение. Бе убедена, че Хюга Хиаши е повярвал на дрънканиците на Неджи, че дъщеря му има връзка с Узумаки Наруто.
Но как? Как Неджи е могъл да каже нещо такова? Как е могъл татко да повярва в това нелепо твърдение?!
Тренировъчната й зала се намираше в западното крило, в което тя се разполагаше. Бе продълговато помещение с пръснати нови татами по пода, обточени с коприна, дълги скамейки до стените и високи, кръгли прозорци без щори или пердета. Макар слънцето отдавна да бе изгряло, залата тънеше в сивкав полумрак, защото изгледа й бе на запад и големите липи пред прозорците скриваха градината. Хината седеше в поза лотос с пижама и широка тениска с къси ръкави, а ръцете й бяха опрени на коленете. Не бе спала цяла нощ, макар да се бе опитала и сега очите й я боляха, вдълбани в тъмни сенки в скулите й.
Ръцете й се свиха в юмруци, когато плъзгащата врата, водеща към коридора се отвори в залата влезе братовчед й. Неджи бе облечен, а лицето му имаше отпочиналия вид на човек, който е спал като бебе без никакви грижи. Зъбите й изскърцаха от яд и тя си пое дъх хрипливо, за да възпре острата забележка, която бе на езика й. Той винаги изглеждаше красив, магнетичен, самоуверен. Истински представител на клана Хюга в сравнение с нея, която бе негова противоположност. Неувереността си криеше с мълчание. Красота? Изглеждаше бе лишена от това, за разлика от Сакура или Иноуе, които бяха чувствени и привлекателни без да полагат грижи за външния си вид. А да бъде магнетична и да си придава някаква важност като Неджи, който сякаш бе изтъкан от това - тя не можеше. Не знаеше как, а опитите й изглеждаха смешни и недодялани. Дори и уменията й на нинджа бяха под всякакво ниво, въпреки Бякугана на клана. Неджи бе постигнал нови висини и понякога й се струваше, че вижда одобрението в очите на баща си, гледайки него, но не и нея. Не чувстваше завист, макар да бе убедена, че това чувство ще й помогне да осъзнае по-добре себе си. Чувстваше само дълбока тъга и разочарование, че не може да покрие високия стандарт на баща си.
Очите му я гледаха усмихнато, докато се приближаваше към нея. Дълги кичури коса се спускаха от двете страни на лицето му. Останалата бе вързана на ниска опашка на тила му. Полите на хакамата му се полюшваха равномерно. Бе отворила един от прозорците и сега сутрешния хлад я накара да потрепери. В двете си ръце той носеше бокени с обвити кожени ремъци и когато се приближи на метър от нея, й подхвърли единия. Хината го хвана с ръка във въздуха и присви очи.
- Малка тренировка? - предложи той и зае лек разкрач с бокен зад гърба.
Подозираше, че той й предлага някакъв вид реванш за плесницата, която му бе ударила публично на площада. Изненада не само него, но и себе си, защото винаги си бе мислила, че абсолютно нищо не би могло да я разгневи до степен, че да изгуби самообладанието си. Постави бокена до себе си и наклони глава на една страна. Усука с бързо движение дългата си тъмна коса и заби клечките, които бе поставила на колената си. После изпъна десния си крак, заемайки приклекнала поза и нападна. Замахна бокена към кокалчетата на краката му. Той отскочи назад, заставайки в същата поза. Усмивката му не слезе от лицето му и я изпълни с безпричинен гняв.
Доста странно бе предложението му наистина! Неджи бе първокласна нинджа, но кенджуцу не бе в неговите преимущества. Тя бе принудена да си
признае, че никога не би достигнала неговото ниво, колкото и време да бе останала в Академията. В един момент осъзна, че хобито й носи повече утеха от тренировките по нинджуцу или тайджуцу. Да владееш меча не бе само размахване на нещо остро срещу противника. Бе начин на живот... След всяка тренировка по кенджуцу се чувстваше удовлетворена и отпочинала, което никога не й се бе случвало в Академията за нинджи. Така само за четири години бе усвоила този нов живот и понякога й се струваше, че меча е като продължение на ръката й и част от душата й. Налудничаво звучеше само като го помисляше и за това не бе споделила това на никой.
Бокенът бе просто дървена гладка тояга с кожени ремъци за хващане и понякога можеше да се използва в комплект с меча. За нея бе без никакво значение дали се бие с бокен или меч. Дори да бе от дърво, в опитните ръце дървената тояга можеше да нанесе толкова поражения, колкото и меча. Неджи го знаеше. Знаеше го толкова добре, колкото че не може да победи в тази тренировка. След известно време обърна на защита, отбивайки ударите й и стараейки се да се държи на разстояние от нея, а при бързината й това не му се отдаваше лесно.
Каква му беше целта, по дяволите? Бил е наясно, че предизвиквайки ме на двубой по кенджуцу, няма да може да ме победи!
Хината нанесе серия от въртящи удари, използвайки китката си. Така нареченото "водно колело", за което Неджи едва ли знаеше. Бяха трудни, понеже се изискваше пълна концентрация, тъй като самата тя се въртеше по оста си, движейки бокена бързо с ръка, така че той заприлича отстрани на спици на колело. Той се опита да ги отбие тромаво, с което напълно я изненада, предвид това, че бе по-бърз и от нея и два от ударите й попаднаха на незащитената му дясна ключица. Чу се тихо изпукване и той падна на колене. Бокенът му отлетя настрани и изтрака по дървения под. Тя приклекна и насочи върха на своя бокен към гърдите му.
Чиста победа.
Лицето на Неджи не излъчваше гняв от загубата, сякаш той бе очаквал именно такъв развой. Той изглеждаше доволен и щастлив...
Какво ставаше тук, по дяволите?!
В същият момент вниманието й бе насочено към двете мъжки фигури до вратата. Баща й се бе отпуснал на една от скамейките, опрял ръце на дървена тояга, която ползваше да се подпира, докато върви. Кучики Бякуя стоеше до него, опрял гръб на стената. По всичко личеше, че двамата са наблюдавали двубоя им и цялата кръв се дръпна от лицето й. Надменното изражение на самурая я вбеси и тя отклони поглед към баща си. Постави внимателно бокена до Неджи, заобиколи го и се приближи до него. Очите на Хиаши я следяха уморено и Хината се притесни само за миг. След това главата на клана Хюга констатира със стържещ глас:
- Хината-чан, не знаех, че си толкова добра по кенджуцу!
А само секунди след това й стана ясно за какво й бе преложил този двубой Неджи... Бе попаднала право в капана! Кучики Бякуя и баща й са я наблюдавали много внимателно и са преценяли нивото й. А тя не ги бе забелязала, заради концентрацията си. Каква глупачка бе!
- Татко... - започна, но бе прекъсната отново от него:
- Досега се двоумях дали е редно да те пратя в Сейрейтей, но след това, което видях тук, нямам вече никакви съмнения! - после Хиаши се обърна към Кучики и попита: - Вие какво мислите, Бякуя-сан?
Хината осъзна, че всичко зависи от капитана, който я гледаше съсредоточено без да мигне. Мечът му висеше на кожения колан на хакамата му. Полите на хаорито се вееха от лекото течение, проникващo през единствения отворен прозорец. Тънки кичури черна коса се спускаха по широкото чело и закриваха едната му полегата вежда. Устните бяха опънати в тънка линия. Осъзнаваше, че всички в момента стоят и чакат отговора му, който той не забави.
- Впечатляваща тренировка - каза без емоция Бякуя, но на Хината й се стори, че признанието му е излязло неохотно от устата му. - Не сте ме излъгали, когато похвалихте уменията на дъщеря си, Хиаши-доно!
- Аз самият съм изненадан от нея - въздъхна тежко баща й.
- Тогава няма за какво повече да говорим и да протакваме време - Кучики Бякуя я погледна втренчено в очите и носа му се вирна нагоре. - Следобед ще изпратя лейтенанта си да ви придружи до Сейрейтей в шинден на Кучики, Хината-сан. Не взимайте много багаж със себе си! Може по всяко време да се прибирате в Шакахо.
Хината стисна устни от гняв. Извърна се леко към Неджи, който последва баща й и самурая в коридора, държейки ключицата си. Силно се надяваше да е успяла да я счупи, но най-вероятно бе само да е пукната. Баща й дори не я погледна. Плъзгащата врата се затвори и тя остана сама. Плачеше й се толкова много, но успя само да седне отново на пода, заемайки поза лотос. Затвори очи и се помъчи да забрави целият свят отвъд стените на залата.

- Вие сте големи глупаци! – изкрещя Нами вбесено на Луфи и Зоро.
В кухнята бе хладно и се носеше приятна миризма от печката, където Санджи бе решил да приготви палачинки за закуска. Зоро се бе облакътил на кухненската маса и бе стиснал главата си между дланите си. Нами предполагаше,че го боли страшно много само от мисълта, че катаните му ги няма. Така му се падаше на този идиот! А тя го мислеше за по-здравомислещ от Луфи… Каква глупачка бе, за да вярва сляпо на това! От другата страна на масата Луфи безгрижно тъпчеше в устата си няколко палачинки, а Усопп се бе свил в ъгъла до вратата, проверяваше миризливите си бомби и изглеждаше странно незаинтерисован от назряващият скандал рано сутринта.
- Кой ви разреши да напускате къщата? – продължи с назидателен и гневен тон Нами. –Изчакахте да заспим и веднага офейкахте, сякаш Коноха е някаква дестинация от туристическо пътешествие и може да бъде разгледана…
– Защо не каза, че тук не трябва да се носят катани и всякакъв вид друго оръжие? – попита глухо Зоро без да вдига поглед от масата. – Тогава нямаше да ги мъкна със себе си и изобщо нямаше да се стига до подобен инцидент.
- Зоро, ако не беше ти, русия избухлив тип щеше да ме наръга с онези ками, дето ги въртеше в ръцете си – тежко каза Луфи с пълна уста.
- А ти трябваше да си затваряш устата! – изсъска през зъби Зоро и вдигна глава. Очите му горяха с някакъв адски пламък, от който Нами настръхна цялата. Матовата кожа около устните му бе побеляла от ярост. Изглеждаше уморен и нещастен, но Нами не го съжали. Предположи,че и Зоро бе се възпротивил яростно, ако само узнаеше, че някой го съжалява. – Защо, по дяволите, трябваше да казваш, каквото каза?
Луфи вдигна развеселено вежди нагоре и устата му се изви в пренебрежителна гримаса.
- Не е важно какво съм казал или не съм казал – уточни бавно. –Важното е, че онзи глупак не можа да приеме простичката истина, че на света може да съществуват хиляди готвачи, които могат да сготвят рамен по-добре от онзи в „Ичираку”. С увереност мога да кажа, че Санджи може и по-добре да готви.
Готвачът не реагира на похвалата. Усопп запремята бомбите като жонгльор, напълно погълнат от собствените си мисли. Лицето на Зоро не се промени няколко секунди, след това отново скри лицето си в шепи.
- Ти си идиот – въздъхна примирително той.
Луфи повдигна рамене и отново се зае с палачинките в чинията си. Нами седна на стола до Зоро, небрежно постави лакти на масата и продължи този път малко по-спокойно:
- Добре, че никой не е полюбопитствал малко повече за вас, иначе досега да сме задържани в Адмиралтейството. Жената, която ти е взела катаните, ви е помислила за безопасни авантюристи – сви вежди и додаде: - Забравих да те питам, Зоро! Как изглежда тази жена-самурай?
- Най-хубавата жена, която някога съм виждал! – изрази възхитата си Луфи, преглъщайки набързо поредната палачинка. – Висока, със странна лилава коса и тъмна кожа. Има страшни ци…
- Русият нинджа я нарече Йороучи – прекъсна го рязко Зоро. Мълчанието на Нами го накара да вдигне глава към лицето й. Изумлението, отпечатано на него, го накара да изтърси раздразнено: - Какво толкова казах? Коя е тази?
- Шихоин Йороучи-сан – въздъхна тежко Нами. – Глава на клана Шихоин от Сейрейтей. Семейство Шихоин е едно от петте аристократични клана на Коноха.
Зоро прокара пръсти през късата си коса и черните му очи се присвиха.
- Голяма работа! – изръмжа. – За мен си остава една нагла, тъпа кучка… Още тази вечер ще си взема катаните!
- Как ще си вземеш катаните? – гневно го запита Нами. – Ще се промъкнеш в дома й?
- Точно това мисля да направя – отговори Зоро.
- Тя не живее в обикновен дом! – изкрещя Нами. – Охраната на яшики няма да те пусне. В имението на Шихоин, Бенишидаре, също има охрана. Заловят ли те, ще заловят и нас! По дяволите, Зоро, ще стоиш тук и няма да мърдаш! Заради теб ще се озовем в Кодемачо…
- Какво е Кодемачо? – попита без емоции Усопп. – Шинден на даймиото?
- Шинден на даймиото се казва Кататане – Нами се полуизвърна към него. – Кодемачо е най-известният затвор на Коноха.
Зоро се надигна от стола си и тялото му заплашително се надвеси над Нами.
- Искам си катаните – Гласът му бе равен и спокоен. – Тази толкова специална дама няма да разбере за присъствието ми в дома си.
- Зоро, ти не знаеш коя е тя…
- Все ми е тая коя е тази лигла! Не трябваше да ми взима катаните.
- Но…
- Отивам да си лягам! – прекъсна я той. – Нали каза, че ще отиваш при сестра си? Какво правиш още тук?
Той прекоси кухнята и вратата се хлопна зад него. Нами бе останала без думи, прекалено шокирана, за да каже нещо в отговор.
- Нами-сан, няма повод за притеснение! –успокоително каза Санджи с гръб към нея. – Това е решение на Зоро и нищо не зависи от теб. Нека да се пробва да си вземе катаните.
- Ще го заловят – прошепна Нами. – Защо подценявате самураите?
- Никой не ги подценява, - промърмори Санджи. – но аз си мисля, че подценяваш Зоро.
- Не го подценявам Санджи, притеснена съм за него!
- Няма от какво да се притесняваш! – Луфи се облегна назад, обърсвайки устата си със салфетка. – Мацката е страшно красива. Завиждам му на Зоро, че има възможност пак да я види.
- Мацката, Луфи, не е просто мацка с хубав балкон – повиши тон за сетен път Нами. Лицето й почервеня и тупна с юмрук по масата, преди да се изправи рязко, бутайки театрално стола си. С това привлече изненаданите погледи на всички в кухнята и при друг случай би се разсмяла на зяпналите им физиономии, но сега бе твърде гневна и притеснена, че да погледне на ситуацията от комичната й страна. – Шихоин Йороучи-сан в никакъв случай не е просто мацка! Тя е самурай и много добре владее меча. Яшики на Коноха и Сейрейтей не са просто квартали. Там не може да се влезе така лесно, както си мисли Зоро, а всички вие сте глупаци, ако мислите като него…
Знаеше, че прекалява и че Луфи би реагирал подобаващо – да се разкрещи, да изсумти, да изрази по някакъв начин обидата си или възмущението от думите й. Но онова, което очакваше от капитана на „Гуен Мери”, дойде от Санджи. Той хвърли тигана, с който приготвяше палачинките през отворените врати на градината, сепвайки както нея и Луфи, така и Усопп. Не се обърна, но следващите му думи бяха адресирани към нея:
Достатъчно! – Задържа малко дъха си, преди да продължи с влудяващо спокоен тон: - Нито Луфи, нито Зоро, нито Усопп или аз заслужаваме такава обида. Вместо да ги защитиш или да вземеш тяхната страна, реши да се държиш като учителка. Не ти ли се струва нагло и грозно, че да говориш по този начин на нас?!
Нами отвори уста, за да възрази, но бе преварена от следващите думи на Санджи,които повториха тези на Зоро:
-Нами-чан, искахте да идете при сестра си, нали?
-Санджи…
-Вървете! – изкрещя той.
Тя изпъна рамене, отмятайки късата си коса назад. Устните й се свиха, сякаш бе изяла нещо кисело и демостративно напусна кухнята. В гърдите й бушуваше такъв гняв, че това я накара да продължи по коридора и да изкачи извитото стълбище към втория етаж. Къщата в Ропонджи нямаше много стаи и още вечерта, когато пристигнаха, се наложи да се сместят като Санджи и Зоро трябваше да спят в една стая, а Усопп и Луфи – в друга. Нейната стая бе в дъното, но тя не се насочи към нея, а дръпна плъзгащата се врата на първото помещение. Зоро още не си бе легнал и тъкмо събличаше бялата си тениска през главата. Обърна се към нея и вдигна вежди, съзрял гневното й лице.
- Няма да го направиш, нали? Няма да ходиш никъде тази вечер, нали?! - започна отново тя.
- В момента не ми се говори – отсече той с тих, неутрален тон. Ръцете му се пъхнаха под пояса и го разви от кръста си, оголвайки плосък, равен корем, който не я притесни изобщо. – Искам да си легна.
- Не разбираш ли? Тя е самурай. Владее повече техники от теб и е обучена да бъде воин. Бенишидаре се намира във вътрешен двор на яшики, наречен Сейрейтей и достъпа там е невъзможен. Йороучи-сан умее много повече от това да върти меч. Тя е… харагей. Достигнала е такива нива на самоусъвършенстване в бойното изкуство, до които ти нямаш допир, Зоро!
Той бе навел глава надолу и дори да я слушаше, не си даваше вид, че разбира думите й. Изглеждаше й далечен и откъснат, сякаш ги делеше не две стъпки разстояние, а цял океан. Защо не разбираше думите й? Защо подценяваше самурая?
- Спи ми се много – отвърна той бавно и развърза връзките на панталона си. Седна на високото легло, събувайки ботушите си. После се изправи и с рязко движение го смъкна надолу без да показва и най-малко притеснение или срам, че Нами го вижда гол. – После ще говорим.
През спуснатите щори проникваха нишки слънчева светлина и в полумрака се гонеха прашинки. Обви ги тишина – толкова плътна, толкова осезаема, че в гърлото й заседна буца. За нейн най-голям ужас очите й се напълниха със сълзи. Премигна бързо, за да прогони тази издайническа слабост, но това не остана скрито от него.
Зоро се приближи към нея и лицето му се надвеси над нейното. Черните очи бяха премрежени от миглите му, а чертите на лицето му се отпусната в спокойна и ведра гримаса. А уж бе гневен. Ядосан. Недоспал. Ръката му се вдигна и той погали с пръст гладката кожа на скулата точно под дясното й око. Стори й се, че очаква всеки момент сълзите й и тръсна глава, за да се освободи от ласкавото му докосване.
- Чуваш ли изобщо какво ти говоря? – попита тихо Нами.
- Притесняваш ли се за мен? – отговори й с въпрос той. Лицето му се приближи към нейното и чак сега Нами осъзна какво се кани да направи той. – Страхуваш се, че ще ме заловят ли?
- Не! – отсече рязко тя само за да разклати самовлюбената му увереност. – Страхувам се, че заради теб всички ще се озовем в затвора.
Доводът, който изтъкна сега бе този, за който не бе помисляла по-рано, но не можеше да му признае нещо толкова обезпокоително като чувствата си. Зоро обаче сметна думите й за чиста монета и от гърлото му излезе сух, стържещ смях, който я накара да свие вежди в недоумение.
- Малката ми Нами – каза след това Зоро. – Знаех си, че никога не би се променила. Винаги си мислила първо за себе си и собственото си благополучие и тогава за другите. Бих се учудил, ако ми бе казала друго. Например, че се страхуваш за мен…
- Каква намекваш, по дяволите? – изсъска през зъби тя. Гневът й се разля по лицето й и той се усмихна криво на гримасата й.
- Нищо не намеквам – с досада отвърна той и я блъсна леко към вратата. – Махай се!
Обърна й гръб и се насочи към леглото. Тя плъзна поглед по голия му гръб надолу, отбелязвайки, че има стегнат, малък задник и дълги крака и ако не бе гневна, щеше да се изчерви. Вместо това го последва до леглото, където той се зави и й обърна гръб.
- Моля те, Зоро, не прави глупости! Моля те!
- Спи ми се, Нами-чан – глухо каза той. – Върви си!
- Но аз…
Зоро се извърна към нея и очите му блеснаха в сумрака. После изтърси:
- Ако останеш тук, ще приема, че искаш да споделиш леглото ми. Макар да съм уморен и да ми се спи, мога да ти обърна подобаващо внимание. Искаш ли да разбереш какво означава това? – Нами изсумтя и се насочи към вратата. – Дори онази лигла-самурай със сочните си цици сега ми действа… възбуждащо!
Последвалият смях я накара да затръшне вратата и да напусне къщата без да се обърне назад. После нае рикша до Акасака.


Сградите на дзайбацу на Кучики се намираха само на една пресечка от къщата, в която Айзен Соуске бе решил да пребивава, докато се намираше в Коноха. Това не бе наглост или подценяване на опасността, ако бъдеха разкрити. Улкиора знаеше, че Айзен не прави нищо на случайността, но решението му да влезе в Коноха и да се представя като Ито Шинджи бе… стряскащо и неочаквано. Още по-учудващи бяха посещенията в квартала на удоволствията Акасака. Три месеца бяха нужни на Айзен да открие човека, който търсеше там, но това не бе някой друг, а една гейша. В началото Улкиора се заблуди, че господарят му е търсел Темари. Все пак макар и гейша тя бе високоплатена компаньонка, но също така бе и сестра на Казекагето на Сунагакуре. Отношенията им бяха хладни и политически и тя не представляваше опасност за никого. Нейният данна също не бе толкова интересен – имаше слухове, че е от клана Кучики, но не бе Бякуя. Някой негов роднина от второстепенно семейство, но не и от главното, което се състоеше само от брата и сестрата Кучики. Тези предпоставки до последно залъгваха Улкиора, че целта на Айзен е Темари.
До сега.
Седеше в хола на малката къща, която господарят му бе наел за трите месеца престой в Коноха. На дървената масичка пред него бяха пръснати документи и снимки и Улкиора държеше снимка на Харуно Иноуе. Бездушните зеници на зелените му очи се плъзгаха бавно по плавните черти на лицето й и изглеждаше… учуден. От другата страна на масичката Айзен го наблюдаваше внимателно и извитите му в усмивка устни показваха на Улкиора, че се забавлява. Айзен току-що го бе просветил в истинските си намерения и целта му го бе изумила.
- Сигурен ли сте в това, Айзен-доно? – попита накрая Улкиора и остави снимката на дървения плот, облягайки се назад. – Ами ако тя не е човека, който всъщност търсите?
Айзен потърка брадичката си и въздъхна мелодраматично.
- Предателят, който даде родословното дърво на клана Харуно, в никакъв случай не трябва да се подценява. Сам видя, че на хартията са инициалите на Сано и печата на даймиото, освен това се вижда ясно, че документа е пред разпадане, за да бъде фалшифициран толкова лесно.
Улкиора отново взе дългия навит пергамент оризова дебела хартия, подпирайки горния му край с лявата си ръка и разгъвайки го с дясната. Да, печата на даймиото бе най-отгоре, а подписа на Харуно Сано удостоверяваше документа най-отдолу. Имаше и лек отпечатък на печат – дракон, чието тяло образуваше кръг и захапал опашката си. Несъответствията в главното семейство на Харуно бяха там, също и престъплението, което бе извършил Сано. Улкиора добре си спомняше деня, в който Айзен научи за интригата между даймиото и клана Харуно, после бе насочен да търси истината сред аристокрацията на Коноха. Наследниците на клана Хокура бяха измрели малко след смъртта на Четвъртия Хокаге, а именията и тяхното дзайбацу на Мотойоши-чо е било заграбено от Сано. Синът на Минато - Узумаки Наруто, също имаше дарбата на този клан, но Кюби бе запечатала способностите му със жестоката си аура. Той можеше да се развие до онова, към което Айзен изпитваше огромен интерес, но реяцуто му бе замърсено. Кръвта, колкото и да бе маловажна – също. Трябваше му реяцу от клана Хокура – чисто, неподправено, силно, носещо в себе си доброта. Такова, каквото Харуно бе откраднал предвидливо преди седемнадесет години. Да научат, че Сано-доно е взел най-малкото дете от Хокура и бе избил цялото семейство след смъртта на Йондаиме, не бе изненадващо. Улкиора до последно си мислеше, че това са поредните слухове, които съдържаха в себе си повече лъжа, отколкото истина. Но сега държеше родословното дърво на Харуно – документ, откраднат от сейфа на Сано, но сега бе достояние на Айзен.
Онова, което бе извъшено, бе написано черно на бяло и не можеше да се скрие. Истината, че дъщерите на Харуно са всъщност последните наследници от трите нинджа-кланове, не бе вече предвидливо пазена тайна. Единствената дъщеря на Сано-доно – кръв от кръвта му и плът от плътта му, бе Сакура. Втората след първородната - Иноуе, бе с кръвта на Хокура, близка родственица на Узумаки Наруто. Третата - Нами – наследницата на Учиха. Години след това Итачи бе избил целия клан Учиха без брат си Саске и Нами, която тогава е била на три години и е живяла в Кокурюкай, като дъщеря на Сано-доно. Най-вероятно Итачи не е знаел тези подробности, но в действията му е имало някакви задкулисни игрички на даймиото и Харуно.
И ето сега – три момичета, наследници на най-влиятелните кланове на Конохагакуре, са били събрани и отгледани в едно семейство. Целта на Сано-доно бе неясна и нелогична, но Улкиора вече не се съмняваше, че е имал на предвид нещо грозно. Никой не знаеше за тези подробности, но Айзен от скоро бе започнал да се интересува от Хокура – нинджа-клан с огромно реяцу, способно да засича аранкари и да се бие само с душевна сила без използване на катани, без шикай или банкай и без да са шинигами-воини, сключили договор с Бог на Смъртта. Тяхната сила бе във владеенето на душевните печати, заключващи природни стихии или демони. Узумаки Наруто бе единственият от Хокура, заключен с такъв печат, за да се затвори Кюби, ала силата му в никакъв случай не бе чиста. Бе вечната борба между човешката доброта на клана си, чиито наследник бе и прокълнатата сила на Лисицата, затворена в него. Какво успокоение за Айзен бе, че другия наследник на Хокура бе чист и все още неосъзнал силата си. Не бе овладяла нинджа-стилове,защото бе избягала от Академията само на осем и се бе скрила в Акасака. И въпреки уникалното реяцу, не бе усетена и от Сейрейтей. Какво щастливо стечение на обстоятелствата! Харуно бе успял да скрие всичко това през всичките тези години. Дори Иноуе не знаеше това. Нами-също.
Предполагаше, че и Сакура също нямаше да знае това, а след като бяха преминали детската възраст, нямаше и да научат нищо. Каква отвратителна ирония бе това – Хокура, Харуно и Учиха, винаги са враждували по между си. Сега дъщерите им бяха отраснали заедно като сестри и макар да бяха разделени, Айзен предполагаше, че имат нужната връзка, която да ги сплотява. Каквото и да бе, на него му бе нужен само чистия и неомърсен наследник на Хокура и го бе открил. Оставаше да се изпълни последната точка от плана и Улкиора предполагаше каква щеше да бъде тя още преди Айзен да я каже на глас.
- Трябва да отвлечеш Харуно Иноуе! – заповяда отсечено Айзен.
Улкиора наведе глава към снимката на момичето, после кимна.
- Няма да е добре, ако го направя по този начин – възрази меко той. – Айзен-доно, позволете ми да действам така, както сметна за добре! След онова, което й кажа, тя сама ще тръгне без да се противопоставя.
- Нещо си наумил? – Вдигна вежди Соуске. – Няма да те питам какво е, но щом мислиш, че можеш да го направиш по-лесно и безшумно, няма да те спирам.
- Нападението миналата вечер, макар да не е поръчано от нас, в този момент е дошло като по поръчка. Изчезването на една от сестрите Харуно няма да предизвика безпокойството в Сейрейтей. Кучики ще си помислят, че някой има зъб на Харуно, а нинджите не ги интересуват – поясни Улкиора. – Така няма да се вдигне тревога, а ние ще разполагаме с цялото време на света да се подготвим, без да се притесняваме, че ще ни дишат във врата. Интересно, Айзен-доно, кой ли е зад нападението на площада?
Въпросът не изненада Айзен. Вероятно и той бе мислил за поръчителя.
- Враговете на Харуно са много. Учиха също не са невинни – отговори той и метна многозначителна полуусмивка на Улкиора. – Но не са Акатски. В това мога да съм абсолютно сигурен – замълча малко, после допълни: - Утре тръгваме за Лас Ночес… С нея. Гримджоу ще дойде по обяд, за да ни придружи. Предполагам, че се опитва да се засече с онова временно шинигами, с което много иска да се бие. Дано само не направи някоя глупост и се надявам да го спреш на време, ако стане нещо подобно. Разполагаш с предостатъчно време да я накараш да тръгне доброволно с нас.
- Да, Айзен-доно – Улкиора се изправи и се поклони ниско. – Отивам да се видя с нея.
Айзен дълго стоя замислен, вперил поглед в затворената врата. Предвкусваше победата си. Имаше чувството , че усеща силата на Хокура на своя страна и това го изпълваше с доволство.

Бележка: Сигурно ще забележите грешки, дали пунктуационни, правописни или със объркан словоред, но съм убедена, че ще ги има... Надявам се само да не са прекалено много и да загрозяват като цяло съдържанието на цялото. Нямате си на представа колко пъти минавах редакция след редакция, колко добавях и колко изхвърлях от текста, но така или иначе си признавам, че определено не мога да направя някаква по-сериозна редакция, разчитайки само на себе си.

Друго, което трябва да допълня към казаното до тук, няма. Надявам се да ви хареса онова, което написах през затишието, докато ме нямаше!

Едитнах десета глава. Направих малко корекции, но се надявам да постигна задоволителен успех!

Сакура бавно се събуди. Слънчевата светлина зад тънката кожа на клепачите й я подразни болезнено. Пулсираща болка разкъса слепоочията й и тя прилепи длани към тях, изправяйки се бавно в леглото си. Косата се спусна покрай лицето й и тя отметна с досада отделни кичури, залепнали по бузите и врата. Тънки струйки пот се стичаха между гърдите й, а после въздуха изстуди горещото й голо тяло. Потръпна. Прозорецът е отворен, констатира вяло и вдигна замъглените си очи към него. Тъмната сянка пред светлия правоъгълник на рамката се избистри. Саске бе седнал на перваза, скръстил краката си и в ръката му димеше цигара. Никога не го бе виждала да пуши и веждите й се вдигнаха озадачено.
Той не й се усмихна, впил черните си очи в нея. Напълно облечен, това й напомни, че тя самата е гола и припряно придърпа завивката към брадичката си. Спомни си изминалата нощ и това не й помогна да се почувства по-добре. Беше мъчение, както за чувствата й, така и за тялото. Остра болка прорязваше скута й, усещаше се преразтегната и протъркана, а мускулите от вътрешната страна на бедрата й се бяха стегнали от необичайно и странно натоварване. Нито веднъж не бе успяла да се отпусне и напрежението сега я омаломощаваше още повече. Преди време си въобразяваше, че първия път с него ще остане в спомените й като незабравимо и прекрасно изживяване. Мислеше си, че ще се отдаде на мъжа, когото обича… Сега я болеше от реалността. Саске не се оказа принца на бял кон, нито се бе постарал загубването на девствеността й да остане хубав спомен, а тя дори не изпитваше благодарност или някакво по-дълбоко чувство, колкото и да искаше. Бе сигурна, че ако успее да почувства нещо, ще й помогне да изгради някаква връзка със Саске. В гърдите й се надигна възмущение, гняв и обида и изумена осъзна, че изпитва към Саске всичко друго само не и благодарност.
- Студено ли ти е? – попита той.
Сакура примигна няколко пъти, но устата й не се отвори, нито даде отрицание или потвърждение на въпроса му. Въпреки всичко Саске хвърли цигарата си и затвори прозореца. Приближи се към леглото, приседна до нея в края му и пръстите му се провряха през гъстите, живи кучури на розовата й коса. Докосването му я накара да потрепери от студ, но не се отдръпна. Зелените й очи се забулиха в мъгла и тя горещо се замоли той да не направи онова от изминалата нощ. Но следващите му думи я изненадаха още повече:
- Искам да се преместиш в Суикацу.
Имението на Учиха се намираше в покрайнините на яшики. Делеше го само каменна стена от жилищните квартали Сендай на простолюдието, но не това я разтревожи. Саске очакваше от нея да се подчини на желанието му. Годежът им бе минал, а това му даваше право да изисква от нея всичко. Не можеше да не му се подчини, но й трябваше време, докато асимилира случващото се.
- Добре – Пръстите й се вкопчиха в завивката и се насили да се усмихне. – Разбира се.
- Ще можеш ли да го направиш до няколко дни?
Думите му се сипеха една след друга, а желанията му бяха съвсем в реда на нещата, но и трябваха няколко секунди преди да кимне утвърдително.
- Да. Ще мога.
- Радвам се – Ръката му дръпна завивката от гърдите й и тя извърна поглед от неговия, поемайки си дъх на пресекулки. Онова, от което се страхуваше, че би могло да стане, сега бе на път да се осъществи. Усети дланта му на лявата си гръд и наведе глава надолу. Ярката светлина на деня бе прекалено безпощадна и откриваше всичко. Сега виждаше как наглите му пръсти обвиха полукълбото, а плътта й безсрамно се разля извън шепата му. Винаги бе мразила гърдите си – прекалено големи с твърди, малки зърна. Изненадващо бе, че можеше да има нещо толкова женствено като големи гърди. На тренировките, на които я подлагаше Цунаде, само й пречеха. Още си спомняше как не можа да се провре в една цепнатина на изпитанието преди няколко месеца, макар да се опита да го направи странично. Но онова, което на нея й причиняваше неудобство, в очите на Саске представляваше изкушение. И тя го виждаше.
Затвори очи и се отпусна назад.
Докосването му бе нежно, после внезапно стана агресивно, а след това усети и езика му. Устата му засмука зърното й , а езика му се завъртя бавно в нежна ласка. Съзнанието й изплака от болка и тялото й се стегна. Вкопчи пръстите си в юмруци и стисна зъби, за да не изкрещи панически и да го отблъсне от себе си.
Саске се дръпна тъй внезапно, както бе започнал и тя полуотвори очи в мига, в който той се изправи от леглото и се насочи към вратата. Обърна се към нея и каза дрезгаво:
- Ще освободя дясното крило на Суикацу за теб – после допълни: - Тази вечер ще можеш ли да дойдеш?
- Не – излъга тя. – Ще карам две смени в болницата и няма да мога.
Не почувства угризения, че го бе излъгала така. Идеята й дойде внезапно и предполагаше, че Куросаки-сан нямаше да възрази за желанието й да поеме и нощната смяна. Можеше да вземе част от пациентите на Тенма да му помогне със спешните случаи. Самата тя имаше пациенти, които се нуждаеха от нея. И тази мисъл я оживи.
- Тогава утре ще дойда да те видя – кимна Саске.
Сакура придърпа отново завивката към брадичката си.
- Добре.
Вратата се затвори след него. Трябваше й доста време, докато успее да стане, увивайки завивката около тялото си. Погледна надолу и видя кръвта си по чаршафа, което я изпълни с внезапна ярост. Издърпа чаршафа от футона и отвори вратата на стаята си. Запъти се по стъпалата към банята, намираща се на долния етаж и мимоходом даде навития на топка плат в ръцете на една прислужница, с която се разминаха в коридора.
- Изпери този парцал! – заповяда сухо Сакура, а после влезе в банята на персонала без да дава обяснение на учуденото момиче.
Топлата вода й помогна да отмие част от спомените си. Почувства се по-добре, а внезапното хрумване, което я осени успокои донякъде съвестта й. Работата бе единственото решение в случая и само изтъкването й като довод би могло да ограничи присъствието на Саске до личния си живот. Сакура можеше да се обзаложи със себе си, че той нямаше да я ограничи. И двамата бяха нинджи. И двамата познаваха дълга и даваха нужната цена. Нямаше значение, че по някое време той се бе отказал от него. В крайна сметка бе разбрал тежестта на клетвата си и се бе върнал. Конохагакуре бе върнала последните наследници на Учиха отново в лоното си, а Саске бе спечелил нея – принцесата на клана Харуно.
Не можеше да определи какво чувства, след като той бе вече консумирал връзката им. Емоциите бяха твърде много и преливаха една в друга, за да могат да бъдат разграничени така лесно. Но ако преди това усещаше безразличие и празнота, сега успя да почувства вина, че не можеше да му отвърне със същото. Отдалеч му личеше, че той изпитва към нея много повече от гонене на амбиции. Може би дори я обичаше, колкото и невярващо да й звучеше, ако го бе изрекла на глас. А тя не можеше да му отвърне дори с капчица благодарност.
Терзанията й не угаснаха. Продължиха да я ръчкат като с нагорещен шиш, дори след като се облече и върза косата си на дебела плитка, която нави на стегнат кок. После напусна Кокурюкай и се запъти към портите на яшики. В десет сутринта главната улица бе като мравуняк от хора, като разноцветна река, която променяше посоката си постоянно. Имаше четири часа, докато застъпи смяната си и Сакура реши да посети Иноуе. Но когато отиде в окията, Тацуки й съобщи, че сестра й още спи и ако може, да дойде по-късно. Разочарованието й я накара да тръгне към Академията. Разговорът със Шикамару изведнъж изплува в съзнанието й и сега имаше идеалната възможност да поговори с Наруто и да го разпита по-подробно.
Намери Наруто на стъпалата на Академията, стиснал главата си между дланите на ръцете си и това болезнено й напомни за нейната поза сутринта. Приседна до него и разроши русата му коса в опит да го подразни невинно. Той мразеше някой да го третира като дете, но изглежда днес дори нямаше сили да изрази недоволството си.
- Хей! Какво става? – весело попита тя. – Нямаш ли часове?
- Имам два свободни часа – оповести той с омърлушен тон. – И изглежда днес ми е последния работен ден в Академията – Наруто извади сгънат плик от джоба на анцуга си и й го подаде. – Получих това писмо сутринта. Знаеш ли подробности?
Листът в плика имаше подписа на Цунаде и печата на даймиото. Погледът й премина по текста и сбитото съдържание я накара да извие удивено вежди.
- „Уважаеми Узумаки-сан, - започна да чете на глас Сакура. – имам честта да дам начало на новата ви мисия. Предстоящата година, считана от утре – 14 май, ви задължавам да започнете обучение в Сейрейтей, където трениращия Ви учител ще бъде Капитана на Втори отряд Сой-Фон. Моля елате следобед в пет до кабинета ми в сградата на Хокагето, за да се запознаете с подробности около новото Ви назначение…” – Сакура вдигна поглед от листа и повтори: - Сейрейтей?!
- Какво е намислила, по дяволите?
- Не знам – Вдигна рамене тя. – Но дори и Шизуне не ми е казвала нищо. Вчера бях при Цунаде. Тя също не спомена нищо. Но… - Сакура тръсна глава. – в Сейрейтей? Ти?!
- Това е много интересно, нали? До днес дори нямах достъп до яшики, а сега съм на обучение в Сейрейтей – Сарказмът му бе като удар с камшик, което я заболя.
- Наруто…
- Не те смятам за виновна – подметна той. – Но много неща ми се струпаха напоследък. Тази нощ в „Ичираку” имах малък инцидент с едно туристче, а на площада преди това съм сигурен, че усетих чакрата на демон…
- Трябва да поговорим за това – Сакура подпря лакти на коленете си, привеждайки се напред. – Шикамару успя да ме просветли, но ми се вижда малко…
- Никога не съм усещал такава чакра! Може би само Гаара има нещо такова, но нека не забравяме, че познавам само него като Джинчуурики.
- Аз мога да усещам чакри, но Се*астиан Михаелис да е демон?! Повярвай ми, щях веднага да усетя подобно нещо!
– Никой не оспорва качествата ти, най-малко пък аз – Наруто хвана тънката й китка в шепите си. – Но не мога да се излъжа в онова, което усетих… - Той смачка на топка листа със заповедта на Цунаде.
- Чакай!
- Разбери, Сакура-чан, че не мога да се излъжа толкова лесно! – Свъсените вежди на Наруто я накараха да издърпа ръката си от пръстите му и тя подпря глава на дланта си. – Три години Джирая-сенпай ми помогна да откривам реяцу и мога да се закълна, че усетих такова, каквото има Гаара.
- Реяцу? – повтори тя непознатата дума. – Какво е това?
- Чакра – отговори бързо Наруто, но след това махна с ръка. – Дълго е за обяснение. Знам, че ще ти се стори откачено, но искам просто да ми повярваш! Усетих чакра на демон!
- Наруто!
- Повярвай ми! – настоя той. – Преди време щеше да ми повярваш. Направи го сега!
- Щом е толкова важно за теб, да поговорим с Цунаде… или дори с Какаши – предложи тя. – Знам, че Какаши е тук и би могъл да се заинтересува повече за твоя разказ за освободения демон.
- Късно е – Наруто въздъхна тежко, прокарвайки длан през лицето си. – Следобед съм в кабинета на Цунаде, до довечера може да съм в Сейрейтей. Къде ще намеря Какаши?
- Аз ще се заема с това. По принцип е в сградата на Хокагето, за това ще мога да го намеря лесно утре или вдругиден, когато имам тренировка при Цунаде.Пък и освен това Саске пожела да се преместя в Суикацу и ще мога да наблюдавам иконома отблизо. Това ще те успокои ли?
Лицето на Наруто се отпусна. Сакура усети как напрежението отлетя от душата му и също почувства облекчение. Вдигна ръка и погали бузата му. Трепна, напипала наболата му брада. Не бе момче, нито тя бе момиче. Групата им се бе разпаднала преди три години и всеки бе израснал самостоятелно, отделен от другите. Нито Саске, нито Наруто бяха момчета и годеника й бе доказал това. Предполагаше, че и Наруто изпитва същият нагон като Саске, макар да й бе трудно да повярва в това.
Ясните му сини очи се впиха нейните и на устните му изгря пряма усмивка, толкова заразителна и импулсивна, че и тя му отвърна.
- Сигурен съм, Сакура-чан, че иконома не е толкова обикновен, колкото изглежда – рече той. – Надявам се, че това ще те амбицира да го наблюдабаш – Мисълта му се отклони в друга посока и той попита: - Говорили ли сте със Саске? Някаква промяна?
- Не – отвърна бързо Сакура. – Не сме приказвали за миналото. Няма нужда, нали?
- Вероятно – Наруто въздъхна. – Но той се върна. Онова, което и двамата искахме най-много.
- Да – Сакура извърна лицето си от неговото. – Трябва да тръгвам.
- Имаш време – Наруто вдигна ръка и почука с показалец по циферблата на часовника си. – „Ичираку”?
- Това предложение за късна закуска ли е? – засмя се тя.
- Разбира се – Той се изправи и я издърпа. – И двамата сме свободно. Освен това можем да се обадим на Ичиго да намине.
- О!
- Хайде! – Наруто я повлече без да се коле*ае. – Там ще си поговорим повече за… иконома.
Сакура го последва със смях. Проблемите и угризенията й се дръпнаха встрани и тя се почувства лека като перце.
- На мен пък ми се струва, че няма да говорим само за безличния иконом.
- Въпреки, че вече си сгодена, се изкушавам да проведа разговор и за нас двамата – Той закачливо й смигна, когато изравниха крачките си и се спуснаха по алеята към улицата. – Тук трябва благоприлично да се изчервиш, Сакура-чан!
Разговорите им бяха като игри. Импулсивни. Неангажиращи. Доста трудно й бе да свикне с природата на Наруто, склонна да флиртува със всяка една жана, с която разговаряше. Ичиго също се включваше, но обожанието им към нея и дръзките закачки не прекрачваха някакви граници, нито я накърняваха.
- Не ти ли е хрумвало, че в мен изобщо няма благоприличие? – засмя се Сакура. Лъжеше и него, разбира се. Ако съдеше по реакциите си от предишната нощ със Саске, бе изпълнена със срам и благоприличие, до толкова, че дори не успя да се отпусне. Но не бе нужно Наруто да знае подробности около интимния й живот!
- Ще ти отговаря, че си идеала ми за жена. Красива. Умна. С хубави цици и страхотно дупе! – Той вдигна ръце отбранително и отстъпи назад. – Моля те, само не ми разкрасявай физиономията! Така съм си грозен, пък и искам да уплаша капитана от Сейрейтей.Току-виж откаже да ме обучава.
Сакура се изкикоти и хвана Наруто под ръка. После склони глава на рамото му.
- Ще ми липсваш, Наруто, когато отидеш при самураите – изрече тъжно и преглътна огромната буца в гърлото си. – Много ще ми липсваш!


- Иноуе-сан!
Гласът на Тацуки проникна в съня й и тя отвори очи. Стаята й тънеше в мрак, дори и зад щорите не проникваше никаква светлина. Колко ли е часът? Иноуе седна вдървено и разтри мускулите на врата си. Все още не бе свикнала с такамакура, но поне не се събуждаше по няколко пъти през нощта, за да положи главата си по-удобно, макар удобството да бе най-малката подробност за тази дървена подлога.
- Иноуе-сан? – повика я за пореден път Тацуки.
- Да? Да, събудих се вече – Иноуе прочисти гърлото си. – Колко е часът?
- Десет и половина – отвърна и слугинята. – Трябва… да дойдете веднага в преддверието!
В замъгленото й съзнание се промъкна тревога, заради тембъра на Тацуки. Никога не я бе събуждала толкова рано, освен ако нямаше часове в училище. Чайните на Акасака отваряха след четири следобед, а частните партита в някои от домовете на аристократите не се организираха толкова рано през деня. Освен това Иноуе ясно усещаше тревогата и безпокойството в гласа на момичето, а това рефлектираше и върху нея, опъвайки неприятно нервите й. Обикновено усещанията й за хората бяха твърде осезаеми, за да може да ги игнорира лесно или да ги отдаде на развинтено въображение, за това и неприятното чувство, че днес я очакват проблеми започна да я човърка.
Прокара ръка през лицето си и върховете на пръстите й докоснаха стегната коса във висок кок. Корените на косата й пареха болезнено и тя изохка тихо.
- Влез, Тацуки! – помоли я меко Иноуе и повдигна вежди, щом видя разтревоженото лице на слугинята, когато вратата се плъзна встрани. – Какво има?
- Преди малко дойде Сакура-сан, но аз я отпратих. Казах й, че сте се прибрали рано сутринта и сте много уморена. Но после… долу… Сега в преддверието ви очаква едно момиче – Поколе*а се за миг, после каза на един дъх: - Твърди, че е ваша сестра и настоява да ви събудя веднага!
Кафявите очи на прислужницата се преплетоха с нейните. Изумлението й трая само миг. Отметна завивката и скочи на крака. Олюля се заплашително, когато премина тичешком покрай момичето и се спусна по извитото стълбище надолу към първия етаж. На верандата имаше парцал с пълна кофа вода. Явно Тацуки е мила дъските, когато се е почукало на вратата. Иноуе я прескочи, повдигнала долното си кимоно над колената си. Слънчевата светлина я блъсна в лицето и тя без малко да падне на хлъзгавите плочи във вътрешната градина, но бързо възвърна равновесието си. Когато стигна полумрачното преддверие, едва си поемаше дъх.
Не можеше да бъде!
Очите на Нами, същите като нейните, се усмихваха. Стоеше права до вратата и промяната й накара Иноуе да се почувства не на място. Беше малко по-ниска от нея и женствеността й не бе съзряла все още. Издадените кости на скулите бяха остри, а сивите очи изглеждаха по-малки от тези на Иноуе. Устните също бяха малки и по средата имаха интересна чупка, придавайки й детско, невинно излъчване. Косата й бе къса, отрязана на черта, отделни по-къси кичури закриваха веждите и тя изглеждаше като Сакура, когато си бе отрязала косата заради Саске преди близо четири години. Цветът обаче не бе фрапиращо розов и ярък, а смес от светло-кестеняво и червеникаво-русо. Не носеше кимоно, а най-обикновени къси черни панталонки и потниче с тънки презрамки, откривайки тънка талия. Неблагопристойно облекло, разбира се, но Иноуе знаеше, че Нами не се подчинява на никакви общоприети правила.
Шокът от изненадата не трая дълго. Иноуе се разсмя и бурно прегърна малката си сестра, толкова силно, че Нами си пое остро дъх.
- О, сестричке! Ти си тук! – Тревогата и притеснението, което бе изпитала веднага щом се бе събудила, не я напусна, но тя я изтика в някое далечно кътче на съзнанието си. – Ти си тук!
- Да – Нами облегна глава на рамото й и въздъхна шумно. – Снощи дойдох с група приятели.
- Толкова се радвам! – Иноуе се отдръпна назад, отдалечи Нами от себе си и се взря напрегнато в бялото й лице, сякаш искаше да запомни всяка найна черта. – Толкова се радвам, На-чан! Най-сетне си у дома…
- Да, у дома – повтори тъжно Нами и бързо сведе поглед надолу. – У дома…
Иноуе нарочно пропусна горчивината на тона й и я хвана за ръка, насочвайки се към вътрешната градина. Бялото тънко кимоно, с което бе спала се оплете около глезените й и тя го издърпа с другата си ръка нагоре, оголвайки отново бедрата си. Едното й рамо се оголи, но Иноуе не обърна внимание на това, хвърляйки нежен поглед към сестра си.
- Гладна ли си, На-чан? – попита тихо. – Да кажа ли на Тацуки да донесе нещо за хапване?
- Не съм гладна. Благодаря! – уклончиво отвърна Нами и кимна на дотичалата Тацуки, която им отвори вратата на всекидневната с нисък поклон. – Ако искаш, мога да те изчакам да се облечеш.
- Тогава чай?... Тацуки-чан, донеси чай! – Иноуе прекоси припряно всекидневната, отпусна се на мекото татами до прозореца и придърпа Нами да седне до нея, усмихвайки се широко. – Няма нужда да се обличам. Никой няма да дойде – Наклони глава на една страна, поглеждайки сестра си от едната страна, после я погледна от другата страна, променяйки ъгъла на светлината, проникваща през отворения прозорец. – Погледни се само, На-чан, пораснала си!
Вратата се затвори и Тацуки ги остави сами. Тишината се удави в уличното движение и Иноуе си спомни, че Сакура също бе в тази стая вчера. Колко ли щеше да бъде хубаво, ако трите отново можеха да си говорят като в детските години! Но имаше нещо, което сега и двете може би усещаха. Онова, което се бе случило преди, не можеше да бъде настояще, нито можеше да се надяват за в бъдеще да остане такова. Тази мисъл пълзеше като малко бръмбърче и нарушаваше идилията. Колкото и да бе пораснала, Нами си оставаше най-малката от трите, следователно тя не можеше да бъде по-податлива и по-склонна да приема компромиси. Като дете беше избухлива и импулсивна, сега имаше вероятност да бе обуздала малко нрава си. Може би накрая всичко щеше да се нареди и тревогите й бяха излишни.
- Неизбежно е – отговори весело Нами и вдигна рамене, махвайки ръка с пренебрежителен жест. – И ти си пораснала, онеесан! Имаш големи гърди, за разлика от мен – кимна с въздишка, после продължи: - Не ми казвай, че Сакура е същата като теб!
- Това си е в реда на нещата. Завист ли долавям?
- Не, разбира се! – Нами се изкикоти и подпря лакти на голите си колена. – Харесвам се такава – с малък бюст и много мозък! – Потупа с пръст челото си.
- Е, щом казваш! – съгласи се Иноуе. – Къде сте отседнали сега с твоите приятели?
- В къщата на Ропонджи. Занемарена е, но Мура-сан все още живее там и се зарадва, когато ме видя.
- Ходила ли си у дома?
Мълчанието се проточи само няколко секунди, но Иноуе разбра отговора.
- Не – поклати глава Нами. – Мислех да го направя днес следобяд… с теб.
- С мен? – Иноуе наведе глава и усмивката й угасна. – Страх ли те е, На-чан? От ока-сан?
Сребристите очи на Нами се присвиха раздразнено и тя изпъна гръб. Лицето й стана мрачно.
- И така да е не мисля, че трябваше да го кажеш по този начин! Искам само малка подкрепа, онеесан!
Главата й внезапно натежа. Понечи да каже нещо, но вратата се отвори и Тацуки влезе, понесла таблата с чая. Няколко минути след това не си проговориха, докато момичето сервира. Продължиха да мълчат дори и след като Тацуки ги остави сами, заслушани в отдалечаващите се стъпки по коридора. Иноуе посегна към порцелановия чайник, наливайки чая в чашите.
- Огледай се, На-чан! – помоли тихо тя. – Аз съм в окия. От девет години съм напуснала Кокурюкай и единственото, което имам от рйооши е името Харуно, което скоро ще захвърля като торба болкук и ще приема Орихиме. Аз самата съм предателка също като теб. Опозорих клана си и много рядко се прибирам в шинден. Кажи ми как да ти помогна, сестричке?
- А Сакура? – Тонът на Нами се повиши. – Пишеше ми, че редовно се виждаш с нея.
- Тя идва при мен. Прибирах се в Кокурюкай, но посещенията ми вече се разредиха.
- Искам да се прибера – отсече твърдо Нами. – Имам нужда да бъда приета от своите хора. От теб, от Сакура, от рйооши… За това се прибрах.
- Разбирам те, На-чан. Идеално те разбирам, но вече никой не може да ме накара да се върна отново в Кокурюкай – Пое си дълбоко дъх и отпи бавно от чая си, впила разтревожен поглед в лицето на Нами. – Отиди сама. Ще се справиш по-добре, отколкото да ме вземеш за придружител. Имаш по-големи шансове да прекрачиш вратите на шинден без да те изгонят само защото си с мен.
Последното трябваше да прозвучи като шега, но иронията бе прекалено тъжна и двете не се разсмяха.
- Добре – съгласи се неохотно Нами и подпря с длан бузата си. – Разкажи ми за себе си. От кога си гейша?
- Все още не съм гейша – Иноуе се хвана за спасителната сламка, която й предлагаше Нами само и само да говорят за всичко друго, но не и за рйооши. – Сега съм маико. Предстои ми мизуаге.
Веждите на Нами се вдигнаха.
- Все още ли си девствена?
- А ти не си ли? – отвърна с въпрос Иноуе.
- Аз съм на шестнайсет и съм все още малка – натърти Нами. – Разбира се, че съм девствена! – Десният ъгъл на устата й се повдигна нагоре. – А Сакура?
- Тя се сгоди вчера, ако не се лъжа. За Учиха Саске.
- Това ми напомня за едно време – усмихна се меланхолично Нами. – Помниш ли как се дразнех със Сакура, която бе винаги идеална във всичко? Ото-сан я обожаваше. Винаги й обръщаше повече внимание, отколкото на нас. Винаги първа в Академията, отзивчива, с изрядни маниери, с огромен самоконтрол… Избухна само веднъж, само защото обидих Учиха Саске. Нарекох го идиот.
Иноуе се разсмя. Помнеше всичко това, но бе толкова далеч във времето, че сега имаше чувството, че се е случвало на други хора. Да, Сакура бе по-добра от тях и рйооши с право я обичаха, възлагаха надеждите си, уповаваха се на твърдия й характер. По принцип никога не бе правила подобни констатации, но скритата болка в гласа на сестрай я накара да трепне. Господи, отново миналото!
- Имам чувството, че си ревнувала, На-чан – подметна тихо Иноуе.
Сребърните ириси на Нами потъмняха и тя се дръпна встрани, така че върху лицето й падна сянка. Наведе глава примирително, после каза:
- Да. Права си. Бях малко момиченце, което искаше обич. Виждах как я дават на Сакура, а не бях по-различна от нея. Ревнувах и се опитвах по всякакъв начин да компенсирам недостатъците си, надявайки се след време ока-сан да ме приеме такава, каквато съм. Но аз бях разочарование за тях, провал… Майката трябва да обича детето си въпреки всичко – дори ако то не показва никакви нинджа-способности, нито да иска да учи в Академията. Не трябва да поставя прегради или изисквания. Белемере ми показа какво е да обичаш по инстинкт, за разлика от ока-сан. Но това не ме спира да се прибера у дома и да искам онова, което по право ми се полага. Аз съм тяхна дъщеря, както и ти, онеесан! Нима си забравила това?
Иноуе подръпна кимоното си. Думите, които казваше Нами сега бяха същите, каквито можеше да каже на глас през всичките тези години, но никога не бе намерила смелост да бъде честна дори пред себе си. За разлика от Сакура или дори от Нами, тя бе страхливка. Страхуваше се да бъде откровена, за да не я заболи повече от пренебрежението на околните. В гърлото й заседна буца, която не можа да преглътне.
- Защо мълчиш? – попита Нами и по миглите й надвиснаха сълзи. – Защо се примиряваш? С какво сме по-различни от Сакура? Сега може би наистина ни дели пропаст. Тя е нинджа и лекар, ти си гейша, а аз – най-обикновена авантюристка, но преди десет години бяхме деца, сестри… Защо ни деляха?
- И двете опозорихме клана – повтори Иноуе най-силния довод. – Ти избяга с кораба на Арлонг, а след година и аз избягах и от тогава съм тук, в Акасака. За нас не може да има прошка. Унижихме ото-сан пред цяла Коноха и ако не бе това, че имаше цялото уважение от даймиото и другите кланове, най-вероятно би си направил сепуку, нищо че не е самурай и не следва бушидо. И двете сега трябва да живеем с позора си и не би трябвало да обвиняваме рйооши за това, На-чан. Никой не ни е виновен.
- Не разбираш ли? – Нами се приведе напред, облегнала длани на пода. От очите й закапаха сълзи и тя продължи с дрезгав глас: - Какво ми пука кого съм опозорила?! Те са виновни, че избягах! Ока-сан нито веднъж не ме прегърна, нито ми каза, че ме обича. Винаги обвиняваха теб или мен, ако и трите правехме бели. Аз бях дете, онеесан! Исках някой да ме обича!
- Сама каза в едно от писмата си, че е минало – Иноуе протегна ръка към лицето й. –Наистина е минало. В крайна сметка ти си имала майка в лицето на Белемере. Защо продължаваш да се ровиш в миналото?
- Защото искам да разбера причината, за Бога! – изкрещя Нами и блъсна ръката й, изправяйки се на крака. – И защо ли си говоря с теб? Та ти си свикнала да те тъпчат и ритат в ъгъла като куче! Какъв примиренчески дух и колко доброта! По дяволите, онеесан, никой няма да те аплодира за проявеното малодушие от твоя страна!
- Мисля, че прекаляваш… - повиши тон Иноуе и постави чашата си на пода.
- Така ли? Прекалявам, значи… Че казах истината и от нея те заболя? И какво ще направиш, онеесан? Ще наведеш глава, за да може никой да не види болката ти и ще се признаеш за виновна? Няма да се опиташ да се защитиш, нали?
- На-чан!
- Виж, смятам, че разговора ни е предостатъчен! Боли ме като те гледам такава – Нами се насочи към плъзгащата врата. – По-добре е да се видим някой друг път и задължително не трябва да говорим за рйооши, нали?
Стъпките й затихнаха в тишината, а Иноуе остана с вкопчени пръсти. Лицето й се изкриви и тя се помъчи да заплаче, но не успя. От гърлото й са откъсна само стон.

Улицата към Кататане на даймиото бе най-оживената в яшики, поне в този отрязък от деня, в който Саске реши да мине на път за архивите. Наричаше се Минамидза. Представляваше булевард, който се изкачваше нагоре. Стъпалата бяха широки, облицовани с гладки, измити камъни, а от двете страни на улицата се извисяваха кедри. Слънцето едва проникваше през гъстите клони на дърветата и Саске долавяше студения повей на въдуха през тънката коприна на хаорито си. Вървеше бавно със широки крачки, изпънал гръб и вдигнал високо глава. Въпреки оживлението и потока от забързани хора, никой не се докосна до него, нито го изблъска. Ветрилото на Учиха създаваше нужната дистанция, а това го олесняваше. Не метър след него вървеше Се*астиан, безшумен като сянка.
Саске не се изненада, че напускайки Кокурюкай само преди половин час, откри иконома си в антрето. Най-вероятно бе останал с него в имението на Харуно, използвайки някоя от стаите на прислугата за сън, макар едва ли да имаше нужда от тази простичка човешка потребност. Пък и не му бе наредил нищо друго, така че не можеше да го обвинява в неизпълнение на дълга. Не че това го притесняваше, но го подразни за пореден път. Друг слуга би се прибрал в шинден на господаря си, но не и такъв като Се*астиан Михаелис. Той нямаше да изпусне жертвата си от погледа си нито за миг. Постъпките му – цялото това отдаване, не бе лоялност или вярност, съвсем не. Бе глад и Саске започваше да изпитва погнуса само от тази мисъл.
За това и когато го видя в преддверието, облегнал небрежно гръб на стената със скръстени ръце, облечен във фрак, не поздрави, не каза нищо... Просто отвори вратата на Кокурюкай и излезе навън, а Се*астиан го последва като куче.
Даймиото му бе казал да го посети сутринта в кабинета му и Саске реши да не закъснява, за да засвидетелства доверието му. Постът му на сосакан бе подобен на този, който заемаше Итачи в Полицията. Имаше правомощията на личен детектив на даймиото и щеше да разследва само онези случаи, които по негова преценка можеха да се сметнат за заплаха за сигурността на Коноха. Онова, което искаше сега бяха архивите по случая с престъплението на Итачи и избиването на клана Учиха. Той, като сосакан, щеше да има свободен достъп до документацията, а това бе началото на личното му разследване, което несъмнено щеше да проведе. Нямаше значение дали брат му искаше да говори или не. Някъде сред всичките документи трябваше да пише за проведеното разследване и разпитаните свидетели. Трябваше да бъдат написани имената на жертвите и заподозрените извършители. Архивът на Коноха криеше някои от отговорите, а той не възнамеряваше да изпусне тази възмонжност.
Настроението му се приповдигна и той извърна глава назад към иконома си. Черните очи на Се*астиан блеснаха за миг в червено.
- Милорд? – попита той.
Зъбите на Саске изскърцаха при звука на гласа му. Овладя се, после продължи да изкачва стъпалата.
- Ще отида в Архива на Коноха. Намира се в шинден на даймиото. Имам задача за теб – започна Саске.
- Какво трябва да направя?
- Ще разпиташ жалките нападатели от снощи! Те са в Кодемачо, но сега ще дойдеш с мен, за да ти дам документ, с който лесно можеш да действаш от мое име. Един вид пропуск.
- Разбирам – Се*астиан кимна, вперил поглед в гърба на господаря си. – Искате само да ги разпитам ли? А след това?... Да ги убия?
Саске спря, опрял длан на дръжката на катаната си, навел глава на една страна, сякаш се ослушваше. Се*астиан можеше да чуе отделни разговори, но се съмняваше, че господаря му искаше да чуе тях, по-скоро се опитваше да се вслуша във вътрешния си глас. Можеше да усети коле*анието му, като че ставаше вътре в него. Ръката му с печата се сви в юмрук и устните му се извиха в усмивка, оголвайки зъбите.
- Не съм решил още – Саске отново закрачи напред без да удостоява иконома си с поглед. – Засега само ги разпитай.
- Да, милорд.
- Ще те питам нещо, което ми хрумна, когато те видях в преддверието на Кокурюкай – Краищата на бялта лента се вееха на гърба му и Се*астиан се взря в жилите на врата ми, чиито очертания се губеха под яката на комоното му. – Помниш ли, че когато сключихме сделката и ти ме беляза с печата, те попитах каква е ползата в това да ми слугуваш?
- Да, милорд – отвърна кратко иконома. – Много добре помня.
- Каза ми, - продължи Саске без да си дава вид, че е чул думите му. – че всъщност да ми слугуваш е най-важният етап. Тогава не го разбрах, пък и не те попитах какво си искал да ми кажеш, но сега искам да те попитам дали правилно мисля – Направи пауза, когато покрай тях преминаха двама самураи с герба на Шихоин и Саске ги поздрави сдържано, после додаде: - Да ми слугуваш е най-важното, нали? Душата ми е само част от менюто. Нещо като десерт, а ти си като дете, което не може да се откаже от любимото си сладкишче… Правилно ли мисля?
Отговорът на Се*астиан се забави и Саске се обърна да го погледне. Изражението на иконома бе сардонично, а очите му блестяха в червено. Усмивката му го порази.
- Така ли е? – настоя за отговор Саске, вбесен от самодоволното поведение на демона.
- В общи линии и така може да се каже – кимна Се*астиан.
- Защо „в общи линии”? Или съм прав, или не?
Се*астиан го погледна косо. Ускори крачка и застана пред господаря си, препречвайки пътя му.
- Мога ли да говоря свободно, милорд? – помоли за разрешение той и изчака Саске да му даде потвърждение. Сетне заговори тихо, навеждайки се към него: - Вие сам казахте, че да ви слугувам е най-важното. Печатът, който имаме двамата, не е само дамга, с която бележа душата, която смятам да изям, нито пък Ви предпазва от друг подобен на мен… Определено не! Той е връзка между Вас и мен. Онова, което почувствате от мига, в който Ви поставих печата до онзи, в който ще изям душата Ви, ще го усетя и аз. Всяка емоция – страх, радост, желание, похот… Човешката душа е вулкан от хиляди емоции, а аз се храня с тях. Пристрастен съм и искам да ги изпитам, колкото се може повече време.
- Означава ли това, че можеш да нарушиш сделката? – Очите на Саске се свиха от внезапната мисъл, която пресече като светкавица съзнанието му. – Означава ли, че можеш и да не изядеш душата и да продължиш да се храниш от нея дори и след като сделката се изпълни?
От гърлото на Се*астиан се откъсна сух, стържещ смях и Саске отстъпи назад, облегнал гръб на стената на магазина, пред който бяха спрели. Се*астиан го последва, изкривил устата си в полуусмивка. Зъбите му от двете страни на челюстта се бяха удължили и Саске издиша въздуха в дробовете си рязко.
- Предложение ли ми правите, милорд? Искате да Ви... пощадя?
Въпреки тълпата и неспирните разговори покрай тях, Саске внезапно се почувства сам и изоставен. Червените ириси на демона го хипнотизирваха, но гладът му не го уплаши, а разгневи. Се*астиан го бе поставил на неговото място, на подчинения, на този, който очаква благоволение!
Проклето изчадие!
- Не! – изръмжа Саске. – Никога не се пазаря два пъти за едно и също нещо!
- За всеки случай ще Ви кажа, че не мога да Ви удовлетворя, ако ми предлагате друга сделка – Се*астиан въздъхна шумно. – Сделката си е сделка. Намерите ли истината за смъртта на клана си, тогава ще пристъпя към десерта, но дори и тогава няма от какво да се притеснявате. Обещавам Ви, че ще го направя възможно най-… безболезнено!
Саске го отблъсна и също се усмихна криво.
- Не това е моето желание обаче – изрече грубо. – Ще го направиш мъчително и грозно. Искам да си отида в болка!
- Защо? – Се*астиан повдигна вежди, удивен от желанието му. – Всичките преди Вас искаха да не усещат нищо.
- Не съм длъжен да ти отговарям! – Свитите вежди на Саске вдълбаха бръчка над носа му. – Това ме подсеща, че междувременно имам още една задача за теб.
- Милорд?
Саске тръгна напред, последван от Се*астиан.
- Искам да поддържаш интереса на даймиото, докато съм на поста сосакан!
Учиха се извърна леко назад, вдигнал развеселено вежди. Усмихваше се на изражението на иконома и почти го съжали. Само за миг. Видя как Се*астиан разбра намека, но не се изненада от последвалия въпрос:
- В смисъл?
Саске прочисти гърлото си.
- Даймиото има... малко по-различни вкусове от мен. Обича мъжката компания. Разбираш ли сега какво искам да кажа?
Влудяващата усмивка отново се появи на лицето на Се*астиан. Саске очакваше съпротива или неохота, но изобщо не бе подготвен за думите му:
- Разбрах намека Ви, милорд. И все пак сигурен ли сте, че искате да поддържам интереса на даймиото? От миналата нощ съвсем ясно долових, че не сте... задоволен, както може би се надявахте.
- Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш? – изтърси вбесено Саске, спрял по средата на улицата. Бяха стигнали пред вратите на Кататане и отряда нинджи пред входа ги зяпнаха любопитно.
- Може ли да Ви отговоря по-късно? – попита Се*астиан с равен тон, кимвайки към хората, които ги слушаха с интерес.
- Не! Не може! Отговаряй веднага!
Се*астиан го привлече към себе си и лицето му се приближи към ухото на Саске. Телата им не се докосваха, но въпреки това интимността им, която иконома бе демонстрирал явно вбеси още повече Учиха. Устните на демона докоснаха дясното ухо на Саске, после дъха му се разля по врата и той понечи да се дръпне, но ръката на Се*астиан не му позволи това.
- Вие правихте секс с годеницата си – тихо каза той, наблягайки на всяка дума. – Наистина изумителна жена. Видях я съвсем ясно през Вашите очи, но тя не Ви отвърна, нали? Нямаше страст, а какво остава за любов. Може би трябва да намеря някой друг, който да поддържа Вашия интерес?
- Как се осмеля... - започна Саске, но бе прекъснат отново от Сабастиан:
- Не мисля, че този разговор трябва да се води тук. Само ще спомена още веднъж, че сме обвързани с печат. Каквото усетите Вие, същото ще почувствам и аз. А съм убеден, че изобщо не останахте доволен от годеницата си.
Саске издърпа ръката си и изсумтя дрезгаво:
- Запази впечатленията за себе си!
Икономът наведе глава и се дръпна на благоприлично разстояние от него.
- Да, милорд – промълви само.
Саске се завъртя на пети и премина вратите на Кататане, последван от Се*астиан. Гневът, който бе почувствал при казването на истината на глас, се замени с безпокойство и лицето на иконома отново се отпусна в лека усмивка. Наистина не се бе излъгал, сключвайки сделка с Учиха Саске. Душата му бе като калейдоскоп от постоянно променящи се емоции, прекалено силни, за да може да бъдат обуздани от раз. Дори и Саске не можеше да се владее. Той едва ли разбираше какво огромно удоволствие носи, изпитвайки многообразието им. Едва ли можеше да разбере и частица от онова, към което се целеше Се*астиан. Колко живот имаше във вените на Учиха!
Действаше му като опиум. Чувстваше се жив. По-жив дори и от Бог на Смъртта. После съвсем ясно усети присъствието на Рюк. Най-сетне бе дошъл в Коноха. Колко интересно!


Беше се унесъл, но шумовете в коридора вибрираха в постоянен ритъм. Чуваше ги. Чуваше и ударите на сърцето си – бавни, спокойни... Физическата болка пулсираше заедно със сърцето му и само тя нарушаваше идилията му, ако, разбира се, престоят му в болницата можеше да се сметне за приятно изкарване. Рюзаки бе излязъл от стаята и бе отишъл на разходка. Беше го оставил сам. Назначеното му кръвопреливане бе осъществено, но сестрата не му даде никакво болкоуспокояващо. Харуно Сакура още не бе застъпила смяната си. Болката бе нетърпима, дразнеща и с неудоволствие осъзна, че очаква момичето, за да го помоли да му бие нещо силно, за да спре болката.
Изведнъж чу плясък на криле.
Отвори рязко очи и погледна към прозореца. Щорите бяха полуспуснати. Райто се подпря на лакти и издърпа тялото си нагоре, подпирайки гръб на високата възглавница. Острата болка го преряза и той си пое въздух отривисто. Лицето му се изкриви. Стори му се, че кожата на корема му, сякаш изщрака, като че бе развален механизъм. Усети как бинтовете му подгизнаха, но нямаше сили да повдигне завивката. Беше сигурен, че раната се е отворила.
Плясъкът на крилете се повтори. Усети как въздуха се раздвижи покрай лицето му, въпреки затворения прозорец. Не можеше да има течение. Косъмчетата на врата му настръхнаха. Имаше чувството, че не е сам. Празната стая не бе празна.
Полудяваше ли?
Напрегна тяло, за да се издърпа по-нагоре, присвивайки очи от болката. Вратата на стаята се отвори и Харуно Сакура влезе със широка усмивка. Райто запремига да фокусира погледа си.
- Господи! – Усмивката й застина. – Какво правиш?
Сакура се спусна към леглото му и издърпа завивката от тялото му. Сложи ръце на раменете му и отново го натика да легне.
- Не мърдай! – заповяда дрезгаво – Защо се движиш?
- Тук има някой – отвърна й той тихо. – Сигурен съм, че има някой.
- Няма никой, повярвай ми! – Сакура се огледа. – Къде е Рюзаки?
- Каза, че иска да се разходи – Той впи погледа си в нейния и помоли: - Боли ме! Моля те, дай ми нещо!
Тя докосна влажното му чело. Студена пот. Очите бяха мътни. Той едва търпеше болката. Бинтовете, които грижливо бе омотала вчера, бяха прогизнали от кръв. Райто сграбчи тънката й китка. Пръстите му обаче не я стискаха силно.
- Не те лъжа! – издиша той тежко. – Много ме боли.
- Добре – Сакура приближи лице към неговото. Прииска й се да го прегърне до тялото си. Да му даде сигурност. – Стой мирен!
Райто чу отварянето на шкафа, а след това усети иглата в мускула на ръката си. Маковото семе го замая и болката изчезна като с магическа пръчица. Успя да фокусира погледа си върху загриженото й лице. Светлозелените й ириси, обрамчени с гъсти черни мигли, бяха широкоотворени. Тревогата й, сякаш го заливаше като море.
- По-добре ли е така? – попита тя.
Райто само кимна и отпусна глава назад. Усети как тялото му потъна като в блато, а мислите му се точеха мудни и бавни. Някъде отдалеч констатира ножицата, когато тя разряза бинтовете и оголи отворената му рана. Струваше му се, че сънува фантастичен сън и гледа себе си отстрани като зрител от първия ред в кино-зала. Усещаше пръстите й по кожата си – понякога бяха леки като перце, друг път долавяше лек натиск. Гласът й бе дрезгав, плътен, затихваше след всяко изречение. Говореше му. Опита се да следи мисълта й, но не успяваше. Долавяше само емоциите, което си бе странно, тъй като тя не повишаваше тон.
- Не трябваше да се движиш... Раната ти е огромна...
- Ще те боли няколко дни... Обещавам... стоя до те...
- Времето е много хубаво... Морето... Знаеш ли, че страшно ми се ходи на...
- Като оздравееш... Обичаш ли рамен?
В началото смисъла му убягваше, после с изненада установи, че я слуша внимателно. Полуотвори очи и се опита да ги фокусира върху лицето й. Зеленоока. Разбира се, че бе със зелени очи - огромни, с тежки мигли, полуприсвити в края. Остри скули като остриета на кунаи. Заострена брадичка. Чипо носле. Райто се усмихна криво, забелязвайки по бялата кожа на лицето й с цвят на магнолия, лунички. Косата й бе розова и опъната назад в кок. Няколко кичура се бяха измъкнали от семплата й прическа и се виеха около ушите й.
Тя се усмихваше. И той се усмихжаше глупаво. Естествено, нали го дрогира!
- Почти свърших – тя продължаваше да говори. Ръцете й се подпъхваха под тялото му, увивайки го стегнато с чисти бинтове. – Забелязах, че вече е извършено кръвопреливането. Но се опитвай да не правиш резки движения... Добре, че ще поема две смени една след друга и ще те наблюдавам. Чувствай се предупреден, Ягами-сан! Ето... Готово!
- Винаги ли дрънкаш толкова много? – рязко я попита той. Очакваше, че тя ще се обиди на грубия му тон, но момичето повдигна рамене.
- Не. Рядко говоря, но ми се стори, че имаш нужда някой да ти говори. Съжалявам, ако съм се излъгала! Да спра ли?
Имаше дни, когато изобщо не говореше. Ходеше на лекции в Наха, после преглеждаше профили на убийци в Полицията, изготвяше доклади, прибираше се у дома... и не продумваше нито дума. Понякога си мислеше, че ако не е Миса, която да му досажда със вечното си бръщолевене и оплакване, никой друг няма да забележи отсъствието му, ако внезапно изчезне.
Поклати глава.
- Продължавай! – изрече тихо той и отново й се усмихна широко. – Харесва ми гласът ти.
Сакура се разсмя.
- Ти си първият, който го казва. Сестра ми винаги ми прави забележки да говоря по-тихо. Твърди, че няма нищо женствено в тембъра ми.
- Сестра ти нищо не разбира – отвърна й Райто и отклони поглед от лицето й. – Харесвам жени като теб. Имаш толкова дълбок глас, че сякаш вибрира. Едва ли си го забелязала, разбира се – Стаята се завъртя пред погледа му и той затвори очи. – Чудя се как ли стенеш с такъв глас, когато ти е хубаво... Сигурно мъркаш... като погалена котка...
Мълчанието й бе твърде красноречиво, но той упорито не му обърна внимание.
- Изобщо не се извинявам за думите си, принцесо!
- Не съм искала извинението ти – отсече сухо Сакура. – И не съм принцеса. Не ме наричай така! Казвам се…
- Вече ми каза – прекъсна я Райто и отново отвори очи. – Името ти е Харуно Сакура и си от клана Харуно. Разликата между теб и мен е, че ти наистина си принцеса, а аз съм просто един обикновен риока. Чувстваш ли се омърсена, когато ме докосваш с нежните си, деликатни ръчички?
Усмивката на лицето й се стопи, но той не почувства съжаление. Веждите му се свъсиха и вдигна дясната ръка към челото си. Прииска му се да си удари шамар, за да се събуди, но можа само да опипа слепоочието си. Когато отново я погледна, сладкото й лице не изразяваше нищо. Живите й очи бяха загубили блясъка си и изглеждаха като стъклени топчета. Колко красива бе така!
- Не ти ли е хрумвало, че работя тук от преди ти да постъпиш? – Дрезгавият й глас бе равен и гладък, но той усети гнева й. Противно на всякаква логика това му харесваше. Почувства как възбудата му се разля по цялото му тяло и въпреки замаяното си съзнание, успя да констатира, че членът му се втвърдява. Получаваше ерекция и самата мисъл го втрещи. Момичето не забеляза това, а продължи: - Свикнала съм да пипам риока. Това ми е работата. Когато помагам на хора като теб, се чувствам полезна и това ми носи удовлетворение и удоволствие от добре свършената работа.
Защо не ме хванеш за...? Райто разтърси глава, за да изгони вулгарната мисъл, но не успя. Защо не ме хванеш за члена, за да усетиш истинско удоволствие?
- Похвално! – изрече вместо това той. – Дрогира ме! Чувствам се замаян и неадекватен!
- Бих ти по-голяма доза – Сакура се наведе над него и лицето й се приближи към неговото. – Каза, че много те боли и аз... Погледни ме!
Зениците му бяха толкова разширени, че изпълваха ирисите. Дишането му бе учестено. Прокара пръсти през мократа му коса, надявайки се действието на опиума да отмине бързо.
- Много си красива – изтърси той. – Наистина се чудя как ли стенеш? – Тя не обърна внимание на думите му, опипвайки челото и бузите му. Пръстите й докоснаха устните му. Бяха пресъхнали. Господи, наистина бе прекалила! Тревогата й разкриви лицето й и тя издиша на пресекулки. Райто обаче не й обърна внимание. – Искам да те целуна!
- Райто, освен замаяност нещо друго усещаш ли?
Болкоуспокояващото бе виновно, бе сигурен в това. Иначе никога не би загубил контрол над тялото или ума си. Нямаше да се държи толкова просташки и можеше само да благодари на момичето, че поне се държеше според ситуацията.
- Райто! – повика го отново тя и го раздруса силно за раменете. – Освен, че си замаян нещо друго усещаш ли?
Усети пръстите й отново на устните си. Прииска му се да ги засмуче, но тя ги отдръпна, сякаш предусещайки намеренията му.
- Райто!
- Да – отвърна той.
- Какво? – поиска да узнае Сакура.
Надървен съм, за Бога! Стисна устни, за да не изкрещи думите в лицето й и вместо това изръмжа глухо:
- Пикае ми се, по дяволите!
Тя се отдръпна назад, премигвайки като кукла. Стори му се, че лицето й почервеня, но стаята за пореден път се завъртя около него и той затвори очи.
- Къде е тоалетната? – попита Райто.
- Не трябва да се движиш – отвърна Сакура. – Ще ти донеса подлога.
Очите му се отвориха рязко и той си пое дъх дълбоко. Лицето му стана мрачно.
- Подлога ли?! – изсумтя само.
- Да. Това е…
- Знам какво е! – прекъсна я Райто. Зъбите му изскърцаха от ярост. – Отказвам да пикая в подлога! Къде е тоалетната?
- Но…
Райто се надигна бавно на лакти и я изгледа втренчено, сякаш я виждаше за пръв път. Благоприличната бяла манта не можеше да скрие слабото й, гъвкаво тяло. Гърдите й бяха големи и той отмести погледа си от тях, насочвайки го към краката й. Синьото й кимоно се подаваше от мантата и достигаше до под колената й. Краката й бяха обути с прости дървени сандали и черния клин очертаваше тънките й прасци. Почувства се още по-зле само като я гледаше. Скутът му ставаше все по-твърд с всяка изминала секунда.
- Къде е тоалетната? – изръмжа отново той.
- Не трябва да се движиш! – отвърна тя остро и се изправи. – Ще ти донеса подлогата. Няма от какво да се срамуваш…
- Ти си глупачка! – изкрещя Райто и целия му самоконтрол падна. – Не ми се пикае. В ерекция съм, по дяволите!
Думите му я удариха като шамар и тя се отдръпна. Очите й се насочиха към скута му, но изчервена ги отмести веднага.
- Трябва да се изпразня – Успя да седне в леглото. Болка вече нямаше. Поне от нея се бе отървал благодарение на момичето. И пак благодарение на нея бе възбуден. Никога не бе говорил по този начин и бе убеден, че вина имаше и маковото семе. Пъхна ръка под завивката си и развърза връзките на пижамата си. Вдигна очи към нея и се усмихна глупаво. – Дай ми някаква кърпа и се махай! Ще свърша за няколко минути…
Аз съм напълно дрогиран, констатира Райто и видя как притеснението на момичето нарастваше. Въпреки, че се бе изправил и бе седнал в леглото си, раната не се бе отворила, а тя го гледаше така все едно очакваше нещо да стане. Изглеждаше като невинно малко момиченце и той стисна устни, осъзнавайки, че ерекцията му няма да спадне, ако тя продължава да стои при него в стаята.
- Дай ми кърпа! – повтори той търпеливо. – И ме остави сам. Рюзаки може да се върне всеки момент… - замълча, после добави ехидно: - Ако продължаваш да стоиш като истукана, поне ми помогни!
- К-какво?! – Сакура шумно си пое дъх.
- Ако държиш да останеш, нямам нищо против – отвърна Райто и отметна завивката си. Както и очакваше, тя извърна лице от него и дори му обърна гръб. После му хвърли бялата кърпа, преметната през рамката на леглото на Рюзаки и напусна стаята без да каже нищо повече.

Така, така... Пускам новата глава, като предварително казвам, че вероятно ще откриете грешки, но темата за коментарите е отворена и може да изразите мнение там. С удоволствие се вслушвам във всяка една критика!



Стъпките на Иноуе пошляпваха по дървения под. Беше излязла от банята, увита само с хавлия. Мократа й коса бе преметната през дясното й рамо, а изражението на лицето й бе уморено. Посещението на Нами я разстрои и тя отказа всеки ангажимент, който имаше за през деня. Трябваше да посети и Темари, но изобщо не се чувстваше добре. Вместо това реши да си вземе топла вана и да си легне рано. Преди малко обаче се обадиха от чайната „Тоттори” и помолиха за присъствието й в шест следобед по повод някакъв банкет за рожден ден. Дотогава имаше няколко часа и усамотението й щеше да й помогне да се съвземе. Това винаги й помагаше.
Докато вървеше към стаята си усети... чуждо присъствие. Почувства неконтролируем страх. Спря и се ослуша. Дори шумът от улицата, сякаш бе изолиран. Тацуки бе отишла на пазар. Останалите от прислугата се бяха отделили в южното крило. По това време сигурно приготвяха вечерята. Котоми-сан бе в стаята си, надвесена над книгите със сметките и сметалото. Двете ученички бяха в училището, а другата гейша – Каори, вероятно все още спеше.
Въздухът в коридора, сякаш бе застинал в очакване. Иноуе усети с цялото си тяло това изнервящо очакване, че нещо трябва да стане и това я разгневи и уплаши едновременно. Нещо непременно щеше да стане, бе сигурна в това. Но не в коридора.
В стаята.
Пое си бавно дъх и продължи напред, стиснала края на хавлията си. Плъзгащата врата на стаята й бе отворена и я прекрачи без миг коле*ание. Ъглите тънеха в плътни, задушаващи сенки. Слаба светлина се процеждаше през спуснатите щори. Студът я накара да потрепери, после го видя.
Стоеше до тоалетката с гръб към нея и бе навел глава над гримовете и парфюмите й, пръснати по дървения плот. Веднага го позна по скованата стойка и скръстените зад гърба му ръце. Ръкавите на кимоното му бяха бели, а в диплите на хакамата му видя катана. На гърба му обаче нямаше герба на Кучики или Шихоин и това я озадачи. Не беше самурай, но не бе и нинджа. Не бе и ямабуши или куге. Беше се излъгала, като го бе взела за някой подчинен в дзайбацу.
Иноуе затвори шумно вратата, надявайки се да привлече вниманието му, но той не се обърна.
- Как влязохте тук? – попита рязко тя.
Улкиора се извърна бавно към нея. Лицето му бе като издялано от камък. Очите, които толкова много харесваше, в сянката на стаята изглеждаха като матирано тъмно стъкло. Стори й се, че дори вижда силуета си в тях. Гледаше него, а виждаше себе си. Цялата неувереност. Всичкият страх на природата й. Почувства се жалка, сякаш той я разглеждаше безучастно на дисекционна маса и вероятно Сакура гледаше по същия начин опитните си животинки. Досега винаги го съзерцаваше отстрани без да бъде обект на вниманието му, а шокът, който почувства, когато той най-сетне я фокусира, я вледени.
- Има ли значение? – отвърна на въпроса й с въпрос той. Наведе се напред и взе от тоалетката широката плоска четка, с която тя нанасяше бялата паста по лицето си. Това й припомни, че в момента е загърната само с хавлия и с провиснала мокра коса. Приличаше на съвсем обикновена жена без впечатляващото кимоно на гейшата, нито с белия грим. Маската й бе свалена и тя се почувства още по-гола, отколкото всъщност беше. – Вратата бе отворена. Аз само си позволих да се самопоканя.
- Разбира се, че вратата винаги е отворена! – отсече Иноуе с възможно най-грубия си тон, но съвсем заприлича на дете, което се оправдава за сторената беля пред баща си. – Тук е Коноха. На никой няма да му хрумне да открадне нещо от дом на гейши.
- Това е малко странно, нали? – Улкиора се отпусна на малката кръгла табуретка пред тоалетката и затърси в джобовете на хакамата си. Извади пакет цигари. – Нали позволявате? – Той запали без да дочака отговора й. – Естествено, че позволявате! – изрече след това. – Вас ви е страх да кажете едно простичко „не” с по-твърд тон – Направи пауза, за да й даде възможност да го контрира. Очакваше отговора й с израз на живо любопитство, толкова непресъщо за него, че Иноуе се задави. Вместо да се обиди на наглата забележка, почувства самосъжаление. Улкиора въздъхна. – Хм, та ви казвах, че е малко странно никой да не иска да ограби окия, нали? Тук имате кимона, произвидения на изкуството, пари в злато, бижута… Дори и тази малка четчица струва повече от няколко коку ориз, с които се изхранва четиричленно семейство – Той я остави на плота и впери нетрепващия си поглед отново в нея. – Печеливша чайна като „Орихиме” би могла да е апетитна хапка за всеки крадец… Особено „Орихиме”…
- Веднага напуснете окията! – заповяда Иноуе. Беше успяла да се окопити. – Сега!
Отдръпна се от вратата, за да му направи път.
- Защо? – попита той откровено, с което я накара да загуби ума и дума. – Не съм нарушил добрия тон, освен, че ви казах малка истина.
- О! – Иноуе почервеня и за първи път, откакто той бе нахълтал в стаята й, се разгневи. – Как се осмелявате?! Това е моята стая. Това е дома ми... Аз съм гейша, а вие – мой клиент, а се осмелявате да ме притеснявате по този начин?
- Ваш... клиент – повтори той, повдигнал веждите си нагоре. Макар да не се усмихна и гласа му да бе равен, на нея й се стори, че й се подиграва и цяла се разтрепера от ярост. – Разбира се, аз съм ваш клиент. И като такъв дойдох да ви направя едно предложение.
- Не съм заинтересована! – Иноуе нервно хвана краищата на кърпата си, усетила, че се разхлабват. – Вън!
- Не мисля да напускам окията, преди да чуете предложението ми! – Улкиора й кимна сковано. – Седнете!
- Искам да се облека!
- Тогава го направете – предложи й той спокойно. – Виждал съм голо женско тяло и признавам, че гледката е радваща, но изобщо не съм привлечен от вас... Предполагам това ще ви успокои.
- Вие сте побъркан! Смятам веднага да извикам патрулиращи шоджо – Иноуе се извърна към вратата и посегна да я отвори.
Въздухът около пръстите й се раздвижи и когато погледна надолу, видя забитото острие на кунай. Дръжката му вибрираше. Иноуе се пое стреснато дъх и се обърна към Улкиора. Той продължаваше да седи на табуретката, фиксирайки я съсредоточено с поглед.
- Вие ли... - Въздухът издра гърлото й.
- Да. Аз – Улкиора отново кимна към татамито на пода до краката й. – Седни!
Тя се подчини сковано, придърпвайки с едната си ръка края на хавлията, която оголи бедрата й. Мозъкът все още не успяваше да асимилира напълно ситуацията. Реалността измести от раз всичките й представи и онова, което мислеше, че е той. Не бе от дзайбацу, нито бе самурай или нинджа. Бе нещо друго.
- Преди малко каза, че тук е твоя дом – заговори Уклиора и облегна лакти на коленете си, привеждайки се напред. Вече не говореше официално и дистанцията им бе скъсена. Всмукна от цигарата си и попита: - Но не е така, нали? Ти не си Орихиме.
- Грешите – Иноуе прочисти гърлото си. – Казвам се Орихиме Иноуе.
- Казваш се Харуно Иноуе – натърти той. – Макар и това име да е лъжа...
- Какво се опитвате да ми кажете?
- Засега нищо. Но след като се представихте е редно и аз да ти кажа името си. Казвам се Улкиора Шифър и съм аранкар от групата на Айзен Соуске.
Айзен?!
- Господи! – Тялото й се разтрепери неконтролируемо. – Ито-сан всъщност е...
- Да – Улкиора наклони на една страна главата си. – Не сте толкова глупава, Харуно-сан!
Тишината я обви като пашкул. Чуваше собственото си дишане и ударите на сърцето си. Беше чувала, че аранкарите убиват жертвите си и без съмнение той бе дошъл именно за това. Знаеше за произхода й и за него нямаше значение, че не е от Сейрейтей. Имаше някаква грозна ирония в това. Мъжът, когото харесваше и скрито желаеше, бе дошъл да я убие, а тя бе глупачка, щом продължаваше да стои без да се опитва да се спаси. И в мига, в който си го помисли Иноуе скочи на крака.
Колкото и страхлива да беше, знаеше, че няма шанс срещу него. Беше се промъкнал в окията без никой да разбере, хвърли по нея нож, а съвсем ясно бе видяла и катаната му. Щеше просто да я извади и да прекърше живота й толкова лесно, все едно да счупеше клонче. Съпротивата й бе безсмислена, но поне си струваше да опита. Уж бе потомка на нинджа-клан, а не бе научила нито една техника. Знаеше само как да размахва ветрило и как да води забавни разговори, но не и да върти меч или да се защитава с тайджуцу. Беше убедена, че дори Нами умееше да се бие, а какво оставаше за Сакура. Тя бе тази, която наистина бе опозорила рйооши и сега щеше да заплати това с твърде висока цена.
Мислеше си, че е бърза. Много, много бърза, но се удари в тялото му, когато посегна към вратата. Кога бе успял да прегради пътя й? Усети пръстите му на китките си. Изплака от болка, щом хватката му се затегна и костите й изпукаха. Разпери ръцете й далеч от тялото, после ги изпъна зад гърба й, хващайки ги като в клещи. Тялото й се изви като дъга към неговото и той я прикова в прегръдка, която нямаше нищо общо с интимността. Последното, което усети Иноуе, бе как кърпата се свлече в краката й. Поиска да отмести погледа си от неговия, но той хвана със свободната си ръка брадичката й.
Дъхът му се изля по лицето й, но не бе лош. Миришеше на цигари и ноздрите й потръпнаха.
- Аплодисменти! – поздрави я Улкиора равно. – Най-сетне показахте малко характер.
- Ще ме убиеш ли? – изрече на един дъх тя.
Що за въпрос бе задала? Разбира се, че ще я убие! Нали за това е дошъл всъщност?
- Не, слънце мое – Обръщението му я шокира, но не я нагруби. – Имам предложение за теб. Забрави ли?
- Не, не съм забравила – Иноуе поклати глава. – Какво е то?
- Айзен-доно иска да дойдеш с него в Лас Ночес.
Устата й се отвори изненадано.
- К-какво?
- В Лас Ночес, имението на Айзен-доно – повтори той. – Ти да гостуваш. Покана от него. Разбра ли ме?
- Но, разбира се – Иноуе се усмихна с мъка. – Ще дойда за няколко часа. Само трябва да ви впиша в графика си.
Зелените му очи внезапно се оживиха. Сигурно си бе въобразила.
- Не такова посещение. Поканата не е от клиент към гейша. Посещението ти ще е неофициално и… дългосрочно. Айзен-доно те иска, слънце мое!
Хаорито му бе с по-груб плат и дразнеше неприятно кожата на гърдите й. Сърцето й заплашваше да изхвръкне от гръдния й кош. Очите му се плъзнаха надолу по шията й, но лицето му по никакъв начин не й показа, че изпитва друг интерес. А тя си въобразяваше, че има хубав бюст!
- Н-не мога – отказа тя. – Как така ме иска?
- Не ми е казвал подробности – Пръстите му се плъзнаха по кожата на шията й и той обхвана рамото й, упражнявайки лек натиск. – Просто трябва да дойдеш в Лас Ночес утре сутринта. Ще дойда да те взема.
- А-аз не съм все още гейша – възрази отново тя на пресекулки. – Все още не съм минала церемонията на мизуагето и... Не съм истинска гейша!
Очите му се вдигнаха нагоре и погледа му отново прикова нейния.
- Айзен-доно не се интересува от това – каза спокойно Улкиора. – Утре ще дойда да те взема. Приготви се! Но помни, че ако кажеш на някого къде отиваш или оставиш съобщение, ще убия този човек без да се коле*ая! Разбра ли ме?
Беше й трудно да диша. Изражението на лицето й се разкриви и тя се опита да не издава с нищо страха си, но не успя. Очите й плувнаха в сълзи.
- Няма да го направиш! – изшептя Иноуе.
- Така ли си мислиш? – Улкиора повдигна вежди и зарови пръсти в мократа й коса, отдалечавайки я от тялото си. – Препоръчвам ти да не подлагаш думите ми на изпитание, слънчице мое! – Бездушните му очи отново я огледаха безсрамно. – Хм, да... Гледката на голо женско тяло наистина е радваща.
Пусна я също така внезапно, както я бе хванал и отстъпи крачка назад. Иноуе посегна с треперещи ръце към кърпата си и се уви с нея. Вратата се отвори и тя вдигна поглед нагоре към него, докато той прекрачваше прага.
- Ще те наблюдавам много внимателно – предупреди я за последен път той. – Не забравяй какво ти казах! Утре ще дойда да те взема.
Иноуе не отговори, но успя да кимне. Премигна само за частица от секундата, а той сякаш се стопи във въздуха като горски дух. Тялото й се разтрепери от студ.


Сейрейтей.
Светая светих на самураите. Огромна, оградена площ в яшики. Клановете на Кучики и Шихоин бяха отделени на по-високо място, а улиците бяха разположени терасовидно, оградени от едната страна от океана, а другата – от крепостната стена на Коноха. Второстепенното пристанище Мияко, което обслужваше предимно Сейрейтей, бе опасано от по-ниска стена и имаше само малък пункт на Адмиралтейството без достъп до основния град на Сейрейтей. И пак там, на една пресечка от района на Мияко се намираше парка Ишиномаки – естествена гора, защитена от изсичане с вековни дървета от времето на създаването на Коноха, когато гората е била извън града и скривалище на първите самураи. Обикновените хора може би изпитваха интерес или любопитство, главно защото кастата на самураите бе обвита от загадъчност и мистерия. Никой обаче не можеше да си направи малка екскурзия до Сейрейтей. Кучики и Шихоин бяха подчинени на даймиото, участваха в управлението на Коноха, но законодателната им система се състоеше от други параграфи. Затворът Кодемачо обслужваше главно нинджа-клановете. В Сейрейтей обаче имаше Аюма с наказателната кула Сьокяку.
Делеше ги пропаст. Но съществуваше някакъв мост между кастата на самураите и тази на нинджите. Нещо, което ги правеше съюзници, но не и врагове. Какво беше това нещо? Може би причината я знаеха главите на петте аристократични клана. Адмиралтейството на Хюга бе отделено от всичко това, а Хината вече започваше да се съмнява, че баща й знаеше подробностите. Бяха минали векове и пропастта се бе задълбочила още повече. Мостовете се рушаха от безпощадното време, от забравата… Но Коноха продължаваше да съществува и дори се разрастваше – от западната страна на острова ограждащата стена бе съборена и града с бързи темпове поглъщаше малко останалата земя между нея и рибарското селце Оцучи.
Ако някой й бе казал, че ще й се наложи да прекара известно време в Сейрейтей и да се обучава в кенджуцу, Хината никога нямаше да му повярва и би се изсмяла на това. Самураите бяха отделени на стотици километри от нея, въпреки че се намираха в яшики. Бяха друга култура, други разбирания и обичаи, макар да говореха един език.
Ала сега вървеше по улица в Сейрейтей заедно с придружаващия я лейтенант на Кучики. Беше странен, навъсен тип с ярка червена коса вързана на опашка. Цялото му чело и дори врата и голата кожа на ръцете, които се подаваха от ръкавите на кимоното бяха покрити със широки ленти от черен туш. Надвишаваше я с цяла глава и когато дойде в Шакахо, дори й се стори познат. После услужливо си спомни, че същият я бе изпратил до шинден в нощта на нападението на площада. Разбра това по странната му походка – накуцваше леко с десния крак. Може би минала травма. Тогава в тъмнината не му обърна много внимание, прекалено ядосана, че да забележи нещо друго освен пътя пред себе си. Не се бе представил тогава, не се представи и сега. Вървеше след нея и очите му бяха втренчени в гърба й. Усещаше погледа му, а неприятното чувство, което имаше от сутринта дори се засили. Спря рязко насред улицата в сянката на разцъфнала вишна и се извърна към него, решила да бъде учтива и да го изчака да се приближи, но той спря на два метра от нея и остана като вкопан като статуя.
Не се различаваше от другите самураи, които бе виждала в яшики. Приличаха й на извадени от един калъп с еднакви дрехи като войници – като униформи на АНБУ, но без шлемове, маски или предпазители за крака и ръце. Само с катана и съоветния герб, извезан на гърба на кимоното им, определящ тяхното положение в едно от двете семейства. Тя постави длан на своята катана. Никога не бе излизала извън Шакахо с нея, а сега това й се стори най-естественото нещо на света.
- Приближи се! – заповяда отсечено.
Той се поколе*а за миг. После се подчини.
- Върви с мен, а не зад мен! – заговори тихо Хината. – Неудобно ми е, когато ме следваш като кученце.
Лейтенантът запази ледено мълчание. Тя вдигна вежди и тръгна напред. Опасяваше се, че въпреки всичко, няма да се подчини, но той я последва рамо до рамо. Прислужници и други самураи се отдръпваха от тях на благоприлично разстояние, изумени да виждат нинджа с герба на Хюга на улицата. Усещаше невярващите им погледи, но отдавна се бе научила да игнорира хората, които по някакъв начин я наскърбяваха. Приличаше на екзотично животно, което водеха в двореца на господаря и при тази мисъл устните й потръпнаха от едва сдържан гняв.
- Е? – Хината въздъхна. – Как ти е името?
- Абарай Ренджи – отвърна той. – Лейтенант от Шес…
- Спокойно, Ренджи! – махна с ръка тя. – Не е нужно да навлизаш в подробности. Кучики-сан ми каза сутринта, че ще прати лейтенанта си да ме придружи до Хатори. По пътя на логиката разбрах, че си от Шести отряд – Хината помълча няколко секунди, но после не можа да не се въздържи да отправи още една забележка: - Отпусни се, за Бога! Аз не съм капитана ти и изобщо не е задължително да се държиш толкова официално!
Ренджи я изгледа втренчено.
- Съжалявам, Хината-сан. Нужно е да ви окажа нужното уважение.
- О, моля те! – Момичето изсумтя раздразнено. – Не искам ничие уважение, докато не си го заслужа, нито изисквам по-особено внимание. Започвам да намразявам цялото си обучение тук още преди да е започнало. Ако така се държи Бякуя-кун, мога само да оплаквам себе си…
- Никой – Ренджи се поколе*а. – не нарича Кучики-доно по този начин!
- Но нали се казва Бякуя? – попита весело тя.
- Да.
- Тогава какъв е проблема?! О! Наистина започва да ми идва до гуша от церемониалности. Мисля да си тръгна още утре!
- Едва ли ще можете, Хината-сан – Ренджи отмести погледа си от нейния.
- Разбира се, че ще мога! – отсече сухо тя. – И никой не може да ме спре, ако реша това! Нито баща ми, нито ти, нито пък капитана ти.
Той не й отвърна но мълчанието му я разтревожи. Почувства се като параноичка, щом се страхува от една толкова невинна забележка и се помъчи да изтика безпокойството си настрани.
- От кога си лейтенант, Ренджи?
- От много време. Не съм се замислял всъщност – Той сбърчи вежди в опит да си спомни. – Може би има десет години.
- Аха. И си от Сейрейтей? Роден си тук?
- Не точно – Лицето му застина в маска. – Всъщност съм от Долен Руконгай.
Признанието му я изуми и тя го изгледа така все едно го вижда за пръв път. Между тъмните вежди се бе вдълбала дълбока бръчка и пробягващите сенки на движещите се клини на дърветата, под които минаваха, го правеха да изглежда студен и недостъпен. Устните му се бяха опънали в тънка горчива усмивка.
- И кога напусна Руконгай? – попита Хината.
- На осем – Ренджи замълча няколко секунди, сетне добави още по-сухо: - После дойдох тук.
Хината разбра, че той изпускаше много неща, но изглежда най-вероятно не му се говореше за този период от живота си. Но беше странно човек като Кучики Бякуя, който претендираше, че е чистокръвен самурай, да приема в обкръжението си такъв като Абарай Ренджи, живял през първите осем години през живота си в тинята на Долен Руконгай. Беше виждала капитана и друг път, разбира се. Вървеше така все едно целият свят му принадлежеше, а хората покрай него са натрапници. Това я дразнеше неимоверно много, може би защото никога не се бе отнасяла с хората по този отвратителен начин. Бе изкарала години в Академията, заобиколена от други деца на нинджа-кланове, на ета или риока, а разделението не личеше толкова явно, както може би в Сейрейтей.
- Къде се намира Хатори? – Хината смени темата.
- Почти пристигнахме – Той кимна към големите масивни врати на края на улицата на стотина метра от тях. – Ето го.
Когато наближиха, й бе трудно да повярва, че портите на Хатори изглеждаха огромни в сравнение с тези на Шакахо. Сигурно когато Кучики бе дошъл сутринта, шинден на Хюга му е заприличал на селска вила, предвид това в какви размери бе свикнал да живее. Веждите й се свъсиха при тази мисъл.
- Ще ви заведа в тренировъчната зала – Ренджи избута вратата, която изскърца болезнено и я пропусна покрай себе си. – Така заповяда Кучики-доно.
- Още по-добре – доволно каза тя. – Тъкмо няма да си губим времето с излишни приказки.
Лейтенантът не й отвърна.
Нямаше пазачи. Хината се огледа преди да тръгне след Ренджи по изгладените през градината, заобикаляйки главния вход на имението. Шинден изглеждаше странно тих без никакво движение, което да й покаже, че тук живеят хора. Хладният пролетен вятър огъваше върховете на кипарисите, наредени в линия около верандата, към която се насочиха. Изкачиха се по стъпалата и Ренджи отвори първата плъзгаща се врата с намаслена жълта хартия , заставайки сковано на прага й. Хината прекрачи прага и се извърна към него.
- Няма ли да влезеш, Ренджи?
Той поклати отрицателно глава и затвори след нея, оставяйки я в празното помещение сама. Или поне си мислеше, че е сама... Въздухът на метър от нея, сякаш вибрираше и Хината отскочи в мига, в който някой разсече с катана мястото, на което досега бе стояла, въобразявайки си че ще й се наложи да почака капитана. Претърколи се по твърдите тръстикови настилки на пода и извади меча си в движение, заставайки приклекнала с изпънат гръбнак. Не се изненада като видя нападателя си.
- Браво! – похвали я Бякуя с равен глас и застана в поза на нападение. – Но всъщност очаквах това от Вас.
- Защо тогава ми изглеждаш разочарован, Бякуя-кун?
Обръщението й го подразни и тя се усмихна широко. Способностите на клана Хюга се включиха като спусък на машина и промениха светлите й очи. Кожата около тях се нагъна в безброй бръчици. Чакрата, която видя да струи от него, я изненада и определено не очакваше да види нещо такова. Хората, които познаваше и с които бе имала някакъв контакт излъчваха синя чакра. Дори Наруто, който имаше две, излъчваше синя. Лисицата-демон обаче оцветяваше чакрата му в червено, когато той загубеше контрол над нея. Той бе необикновен случай, но си имаше обяснение. Бе виждала и други самураи и чакрата им бе синя. Не можеше да се лъже!
Но Кучики Бякуя не излъчваше синя или червена чакра. Неговата бе бяла, която сякаш излезе като пулс от тялото му и я заслепи. Пред очите й затънцуваха светли и тъмни кръгове.
- Какво става, по дяволите? – Хината отстъпи назад, стиснала катаната си с две ръце. – Какво си ти?!
Спъна се в нещо и падна на дървения под. Знаеше, че е в стаята, но не го виждаше. Способностите й бяха с ограничен диапазон и той го знаеше. Възползваше се от слабостта й. Типична процедура за обезвреждане на противника. И тя го използваше. Нападаше най-откритите чакра центрове – тези на краката и ръцете, докато омаломощи достатъчно врага, за да нанесе фатален удар в областта на сърцето. Но чакрата му…
- Използвай меча си! – посъвсетва я Бякуя и гласа му долетя от дясната й страна.
Хината се извърна към тази посока и отново се претърколи, избягвайки катаната му, която разсече въздуха със свистене до лявата скула. Отметна назад косата си и се опита да фокусира погледа си. Кръговете, сякаш погълнаха цялата стая и болката я блъсна в челото със силата на таран.
- Използвай меча си! – заповяда отново той.
Хината наклони глава на една страна. Долавяше нечии бързи стъпки по пода извън тренировъчната зала. Течение размърда черните кичури около лицето й. Шумолене. От неговото хаори. Този път от ляво. Вдигна меча си над главата, парирайки удара му. Ръцете я заболяха и тя стисна устни, за да не изстене.
- Какво правиш? – изкрещя Хината.
В съзнанието й бавно започна да се оформя мисълта, че това съвсем не бе тренировка. Ами ако не бе избегнала първото замахване на неговата катана, когато влезе в залата? А сега? Не бе в изгодна позиция – бе по-слаба физически, а и не можеше да го вижда. Другите й сетива не бяха развити, че да разчита на тях в битка. Замахна на сляпо и се изправи. Когато влезе, нямаше време да се огледа, но й се стори, че залата за тренировки е огромна и обширна. Предполагаше, че е по средата и изтича навътре, но вместо да се отдалечи от него, се блъсна в стената и падна болезнено на дупето си.
Сигурно се забавлява чудесно това копеле!
- Ох! – Тя не можа да спре стона си, но се изправи и се завъртя в кръг, ослушвайки се. – Това не е тренировка, капитане! Това е мъчение! И изобщо не играете по правилата!
- Правила? – Мечът на Бякуя застърга по пода, приближавайки се към нея. – Казвам ти да използваш меча си, но не го правиш!
- Защитавам се – Хината присви очи, но кръговете не изчезнаха. Стаята се завъртя като спици на колело и тя падна на колене. – Какво ми направи? Този двубой от самото начало не е честен...
Черната й коса закриваше лицето й. Беше на колене и длани и се опитваше да се изправи на крака, но равновесието й се люлееше като развъллнувана лодка насред океана. Изглеждаше слаба и беззащитна и той я заобиколи, оглеждайки я внимателно, вдигнал катаната си само с една ръка.
- Искам да изключиш сетивата си – проговори Бякуя. – Не се опитвай да ме чуеш, нито използвай Бякугана си. Безполезно е. Можеш да ме усетиш, Хината!
Беше зад гърба й, готов да нанесе удар, когато тя се завъртя и се опита да го промуши, отдръпвайки се в същия момент.
- Ти си ненормален! – студено отвърна тя. Най-сетне бе способна да вижда. Силуетът му бе като мъглива сянка, но поне знаеше от къде точно да очкава нападение. – Отказвам да играя игричките ти! Достатъчно!
- Това не е игра, за съжаление! Това е тренировка.
Той се приближи към нея и нанесе няколко разсичащи удара отляво и отдясно, редувайки ги в насечен, бърз ритъм, а бруталната му сила скова мускулите на ръцете й. Пръстите й изтръпнаха. Последният удар изтръгна катаната от ръцете й и тя падна със звън на пода. Хината падна отново на дупето си и се опита да изтегли тялото си нагоре, подпирайки се с длани.
- И за да завърши успешно тази тренировка, - Катаната му докосна гърлото й, после се плъзна към дълбокото деколте на кимоното й. – трябва да те убия!
Очите й се разшириха и тя понечи да извика. Острието на меча потъна в тялото й, толкова лесно, сякаш бе от тесто. Грозната болка разкъса мисълта й като тънка оризова хартия. Очите й се сведоха към дръжката на катаната, която стърчеше между гърдите й. Винаги си бе мислила, че човешкото тяло е твърдо и непоклатимо, но Бякуя й бе показал противното. Изглеждаше като оригами, каквито обичаше да сгъва Каори, когато бе на седем години. Бе й подарила един жерав, който и досега стоеше в стаята й в Шакахо. Бе разперил бели крила и изпънал шия, на която се крепеше високо вдигнатата му глава. Спомни си го така ясно, сякаш го виждаше пред себе си и го държеше в дланта си, възхищавайки се както тогава, когато Каори й го бе дала.
Помъчи се да преглътне, но за нейн ужас не успя. Усети как слюнката й се стече от ъгъла на устата й. Втренчи безпомощно очи в неговото лице, което се приближи до нейното. Усети как я поема в ръцете си и избърса брадичката й с опакото на дланта си. Облегна глава на рамото му и пръстите й се вкопчиха хлабаво в ръкавите на кимоното му. Не трябваше да губи съзнание, иначе щеше да умре. В никакъв случай не трябваше да губи съзнание.
Не. Не…
Чертите на лицето му обаче се размиха, а после пред очите й избухнаха кървавочервени, изпепеляващи пламъци, преди да падне плътен мрак.

Сградата на Хокагето бе единствената законодателната сграда извън яшики. Играеше като свръзка между даймиото и второстепенните нинджа-кланове, а Цунаде бе просто последната инстанция, през която минаваха всички заповеди на старейшините и Йорико-сама. Единственият клан, който бе независим от Хокагето и който директно се подчиняваше на даймиото, бе Полицията на Учиха с прилепеното АНБУ на Данзо. Ето защо имаше операции и секретни мисии, за които Годаиме и миналите Хокагета не знаеха нищо, а Учиха имаха архиви и записки за провеждането им.
Но да иде в Сейрейтей? Невероятно! Знаеше много повече за реяцу от всяка друга нинджа в Коноха, благодарение на Джирая. Първата мисъл на Наруто бе, че пак той е причината мисията му да се проведе там, но после отхвърли това съмнение. Колкото и велик Санин да бе Джирая, той нямаше почти никаква власт в Коноха. Бе обикновен войник – от тези, които застават в първите редици на бойното поле или защитник от евнтуална заплаха. Цунаде бе като него. Воин, отдаден на службата, но също като воин бе длъжна да изпълнява нечии други заповеди и да поема вината от грешките на другите, които стояха над нея.
Интересно как с стечение на времето детските фантазии и заблуди изчезнаха напълно и Наруто успя да разбере простичките истини. А след като вече знаеше голямата тайна за произхода си, решението му да стане Хокаге дори се засили. Баща му бе защитил Коноха и бе дал живота си, както може би биха го направили Цунаде или Джирая. Ала той щеше да деда своя, за да промени тази Коноха. Дали ще хвърли ресурси в преследване на Акатски или Еспадата, или да усмири гетата, трябваше да се промени нещо. Но не трябваше да изпълнява само заповеди и да бъде пионка в изгнилите ръце на родовите аристократи, които действаха, подтиквани от болни амбиции.
Бяха минали три години. Бе се обучавал при Джирая. Бе променил мисленето си. Бе правил секс не един път. Според всичко това бе станал мъж или поне той се възприемаше по по-различен начин, откакто бе момче, искащо да докаже пред всички, че не е само посредствен идиот. Можеше да разбере, че за да постигне целта си, трябва да бъде постоянен и търпелив и да озапти буйната си природа, наследство от майка му. Трите години извън Коноха не бяха на халос. Дадоха му нови хоризонти да се развие. Обучението му в Сейрейтей също не можеше да се сметне за загуба на време. Градът на самураите, макар да бе в границите на Коноха, бе напълно откъснат от постоянната заплаха на Акатски, които го преследваха. Не се страхуваше, но знаеше, че за да успее да се противопостави на тях, му трябваше време, за да се усъвършенства в бойни умения и техники. Защото ако дори не можеше да защити себе си, как би могъл да защити Коноха? От къде щеше да намери сили, за да я реформира и да й даде нов живот, ако дори не можеше да се справи с група престъпници?
Единственото нещо, за което съжаляваше бе, че откри Джинчуурики, но не такъв като него – не затворен в човешко тяло с печат, а напълно освободен и контролиращ огромните си сили. Икономът на Учиха би могъл да му отговори на няколко от най-терзаещите го въпроси, но може би така е по-правилно. Сакура щеше да го наблюдава, а той трябваше да се съсредоточи върху предстоящето. Бе заровил разочарованието си под дебелите слоеве на желанието си да изпълни и тази мисия. Главната цел, която гонеше, не можеше да се постигне от раз, а една година в Сейрейтей можеше поне да го научи на търпение.
Слънцето клонеше към залез и проникваше през решетките на големите прозорци в коридора в сградата на Хокагето, през който минаваше. Раницата на гърба му не тежеше, тъй като бе взел най-необходимото. В кабинета на Цунаде вече го очакваха. Освен Хокагето, която седеше на креслото си, вътре бе и самураят, който щеше да отговаря за него. В заповедта пишеше, че е Сой-Фон от Втори отряд. Никога не го бе виждал, нито бе чувал за него. Когато я видя, веднага разбра, че именно тя е капитанът от Сейрейтей по герба на Шихоин на гърба й. Поздрави сухо и я огледа безцеремонно от глава до пети, на което тя отвърна с ледена гримаса. Всъщност изобщо не бе зле, установи Наруто, усмихвайки се иронично. Изглеждаше много царствена и величава, досущ като всички самураи, които бе виждал. Помисли си, че това горделиво поведение сигурно се прихващаше по въздуха, щом всички в Сейрейтей бяха заразени от него. Рядко участваше в мисии, в които присъстваха и самураи, но малкото такива го изпълваха с негативни чувства. Нямаше нищо против мъжете, но определено питаеше недоверие спрямо жените, а ето, че госпожица Вирнат нос му бе учител за следващата година.
- Наруто, това е капитана от Втори отряд Сой-Фон – представи я Цунаде впила светлите си кафяви очи в него. – Няма много подробности. Тя ще води обучението ти.
Той се извърна към Хокагето и я изгледа с тънка усмивка. Изглеждаше му… щастлива, но не заради него. По-различна от вечно намусената, невротизирана бабичка, с която бе свикнал. Винаги уморена, лишена от хумор и ако не беше специалното джуцу, което владееше, сигурно щеше да прилича на сбръчкана стара чанта. А сега дори русата й коса светеше като течно злато на залязващите лъчи на слънцето. На какво ли се дължеше промяната й? Каквото й да беше, това малко го засягаше, но реши да бъде хаплив докрай.
- Изглежда и ти не знаеш много, Цунаде – отвърна насмешливо и кимна на Сой-Фон. – Приятно ми е да се запознаем!
Нахаканата самурайка не му отвърна, фиксирала го безизразно. Паузата, която направи бе кратка, но на него му се стори, че нарочно я протаква, за да си даде повече тежест и това го развесели.
- Приготвихте ли се? – попита дрезгаво Сой-Фон. Наруто кимна. – Да тръгваме!
Цунаде само кимна, усмихвайки се странно, докато ги съпровождаше с поглед до вратата. Наруто изгледа Сой-Фон, докато крачеха по коридора. Имаше хубаво тяло, скрито зад стегнато бяло кимоно и кожен предпазител, който обвиваше гръдния й кош. Гърдите й не се забелязваха, а той определено си падаше по дами с голям бюст. Формата на краката й също не се очертаваше от надиплената хакама, но колана на катаната й обвиваше тънка талия, която би могъл да обхване с ръце. Това означаваше, че бе слаба, с добре развити мускули, малки гърди и… висока. Беше се издължил малко повече през последните години и когато се прибра с изумление видя, че Сакура му достигаше едва до рамото. Но сладката, надута самурайка бе висока, колкото него. Несъмнено бе апетитна хапка. Сигурно Ичиго би му завидял, тъй като и той бе любител на женската красота. В следващия момент Наруто се сепна, когато тя извади бавно катаната си и замахна към гърлото му. Отстъпи назад, притиснал гръб в стената и завъртя куная между пръстите си.
- Спри да ме гледаш по този отвратителен начин! – изсъска тя. – От сега нататък съм твой сенпай и ще ти се наложи да ме възприемаш като такъв. Видях те как говориш на Хокагето, но разбери, че това не може да се случи с мен!
- Изглежда всички от Сейрейтей се мислите за велики – Наруто вдигна русите си вежди и в сините му очи затанцуваха весели пламъчета. – Но нека ти кажа, захарче, че аз не съм като другите нинджи, които биха клекнали пред теб.
- Това ми е известно – Сой-Фон отпусна меча си, който проблясна за миг, преди да го прибере в канията. Пренебрежително сви устни, оглеждайки го така, както той бе направил преди малко. – Една нинджа не може да ме изненада с нищо, а какво остава за теб…, Кюби.
Той се приближи към нея и върха на куная му докосна пулсиращата вена на шията й.
- Ще се направя, че не съм те чул…, захарче – каза тихо и наклони глава на една страна. Светлината падна върху очите му и Сой-Фон забеляза, че зениците им се бяха удължили вертикално, а ирисите светеха в червено. Това не я уплаши. Нито промяната му, нито острието на гърлото й, което той прокара нагоре и почука леко вирнатата й брадичка.
- Ще престана да те наричам Кюби, ако ти спреш да ме наричаш... захарче! – подчерта студено тя и в черните й очи проблеснаха светлинки. – Ще се радвам да се обръщаш към мен с думата "сенпай"!
Наруто й отвърна с широка усмивка, откривайки й белите си равни зъби и прибра куная си отново в колана на крака си.
- Къде ще отседнем? – попита само.
Сой-Фон тръгна напред, последвана плътно от него.
- В Сейрейтей имам малка къща до Бенишидаре, шинден на Шихоин – отвърна тя. – Ще живееш при мен, докато трае обучението ти. Какви техники владееш?
Наруто вдигна рамене.
- Обичайните за една нинджа. Тайджуцу, нинджуцу…
- Тоест нищо – рязко го пресече Сой-Фон. – Нищо от онова, което си научил досега, няма да ти е нужно за обучението, което смятам да проведа аз.
- Знам много и за реяцу – Тя го изгледа втренчено и той й намигна весело. – Изненадана ли си?
- И така може да се каже – призна накрая и въздъхна. – Това, че няма да започна от самото начало е успокояваща мисъл. Задължително ще те изпитам утре.
- Нямаш търпение за това, нали, захарче? – предизвика я отново той, усмихвайки се на леденото й лице, обградено от черни лъскави коси. Кичурите стърчаха около ушите й, а двете плитки на гърба й се полюшваха като живи. Изглеждаше му като Сакура. Студена и сдържана, но под маската с огнен темперамент, подобен на неговия.
Тя дори не му обърна внимание.
- Узумаки-сан, не мисля, че е уместно да продължавате да се държите детински! – Забележката й не съдържаше никаква емоция. – Или искате да се държа с Вас като с дете?
- Като за начало, - Наруто затегна банданата на челото си. – спри да ме наричаш Узумаки-сан, в противен случай, аз ще те наричам, както сметна за добре, захарче! А като те гледам не си по-голяма от мен. Даже напротив, очаквах мъж, висок колкото мен…
- Повярвай ми, Наруто, по-голяма съм от теб!
- Чудесно! Значи можеш да ме научиш на много неща.
Намекът му я накара да поклати примирително глава.
- А ти си поредното хлапе, което остроумничи. Нищо ново под слънцето.
Мисията му не изглеждаше толкова ужасна, реши той, гледайки профила на Сой-Фон. Поне нямаше да скучае с нея. Как само му приличаше на Сакура!
- Кажи ми, сенпай, в Сейрейтей има ли ресторанти, които предлагат рамен? – попита, докато вървяха към изхода.


Всичко се бе объркало.
Никак не бе изненадващо, че накрая се озоваха в затвора Кодемачо. Въпрос на време бе нинджите да ги открият след нападението, но до последно вярваше, че щяха да минат няколко дни, докато напипат следите им. Достатъчно, че да се покрият и да напуснат Коноха. Икономът на Учиха обаче обърка всичко, появи се няколко минути след като бяха изсипали стрелите. Моментът на залавянето му се губеше в мъгла. Единственият му спомен от тогава бяха проблясващи зъби и очи, светещи в хипнотизиращо червено. Несъмнено Харуно или Учиха щяха да ги убият, но се надяваше поне да има време, за да може да каже всичко, което бе видял до кофите за смет. Намесата на русия нинджа несъмнено го бе спасила от нещо, което братята му не можаха да избегнат. Не знаеше колко време бе минало – определено повече от пет-шест часа, но не се бяха помръднали, откакто бяха затворени тук. Опита се да проведе кратък разговор с тях, но напълно безуспешно. Гледаха го така, сякаш бяха загубили разсъдъка си. Дишаха, но изглеждаха като трупове. Колко по-добре щеше да бъде и той да загуби ума си, вместо да му се налага да чака смъртта си зад тези студени каменни стени.
А уж бе простичко. Убийте Учиха и се покрийте отново в Руконгай! Едната половина от дължимата сума бе заплатена преди няколко дни, когато онзи донесе лъковете. Другата половина щеше да бъде дадена след изпълнението на поръчката. Нямаше значение дали щяха да успеят – трябваше само да изпразнят арсенала от петдесет стрели, наредени в кожен калъф и да изчезнат преди да бъдат открити. Още тогава му се стори странно, че онзи не държеше за успешния край на покушението, но парите заслепиха братята му, а няма и час след това и той се предаде на изкушението.
И все пак накрая всичко се бе объркало…
Задушаващата миризма на мухъл, застояла вода,изпражнения и урина му напомни за сетен път къде се намира. От Кодемачо никой не можеше да излезе жив. Може би ако имаше някакви по-специални умения би могъл поне да се опита, но бе обикновен човек, затънал в калта на мизерията и глада на Руконгай – това долно сметище за човешки души, за които никой не говореше и предпочиташе да забрави. В няколкото часа безметежна тишина и звуци на капеща вода в ума му бавно започна да изплува мисълта, че онзи в никакъв случай няма да ги остави живи, за да бъдат разпитани. Бяха единствените живи свидетели, които биха могли да го уличат. Дали щеше да дойде?
Облегна лице на решетките и се ослуша. Капките вода шляпваха в локва недалеч от килията им и му напомняше на дупката, в която бе живял през първите години от живота си. Канализацията на изоставената къща бе отдавна спукана, а улицата вечно тънеше в кал и миризмата на отходни ями се бе просмукала в кожата му и парцалите до такава степен, че бе забравил да я усеща. Сега му се стори, че чува стъпки по влажните каменни плочи на коридора. Слюнката в гърлото му го задави, а сърцето му бясно задумка в слепоочията му. Някой идваше. Отдръпна се и се сви в единия ъгъл, надявайки се да не бъде забелязан веднага и да отложи малко неибежния край. Слаба надежда, но се вкопчи в нея толкова яростно, че дори спря да диша.
Стъпките приближаваха.
Тъмен силует спря пред решетките. Мъждивата светлина на фенерите не можеха да осветят лицето му, скрито в качулка. Помисли си, че ще чуе тракане на ключове, но силуета просто премина през гъсто наредените пръчки на килията, сякаш те не съществуваха. Дори не се огледа в тясното пространство. От гънките на черното хаори изсъска острието на катана и той разсече братята му на две, сякаш бяха от хартия. Металният мирис на кръв и изсипаните карантии на студения под го накара да се разтрепери като лист. Той се изправи, подпирайки се на стената и дрезгавият му глас прозвуча плачевно в тишината:
- М-моля те, недей! Нищо н-не съм казал… Нищо няма да им к-кажа! – Пелтечеше като малко дете. Правеше го като малък и доста време му трябваше, за да коригира речта си и да не му се смеят. Не последва никакво движение и той си пое задавено въздух. Искриците надежда насълзиха очте му. С края на съзнанието си осъзна, че се е подмокрил и това го изпълни със самосъжаление. – Кълна се!
Онзи направи две крачки към него и замахна с катаната, отсичайки главата му, която отхвръкна и се удари в стената преди да спре до един от труповете. Тялото се свлече в краката на Тенши-сама. Кръвта изглеждаше черна като туш за калиграфия в тъмнината, а той обичаше да се упражнява в изписването на йероглифи. После вдигна меча си и няколко мига се любува на кървавата катана в ръцете си. На блестящото острие бяха написани символите „За цял живот”, а по тях се стичаше кръвта на долнопробните и мръсни ета и капеше на плочите под краката му. Бе чувал, че точно този меч има душа, жадуваща да пие кръв. Бе помогнал да се утоли тази жажда.
После се стопи в сенките на затвора, както бе дошъл. Безшумен, като сянка.

Изобщо не бе изненадана, нали?
Отново същите дрязги и препирни, каквито имаха, докато бяха деца. Промяна нямаше. Макар да не бе виждала сестра си, Нами знаеше, че Сакура не се е променила и рйооши продължаваха да я обожават. Достатъчно й бе да види Иноуе и да разбере, че за всичките десет години можеха и трите да се похвалят с висок ръст и гърди, но не и с духовно израстване. Дали го очакваше? Разбира се, но се бе надявала да греши поне по отношение на Иноуе.
Нами прекара почти целия следобед в ресторант на брега на река Ширакава, заслушана във вятъра, промъкващ се през клоните на върбите и загледана в слънчевите зайчета, гонещи се по излъсканите дървени греди на пода. Потокът от хора на улицата, разговорите и миризмите, носещи се от вътрешността на ресторанта я успокояваха. Постара се да не мисли и за Зоро и за решението му да влезе в Сейрейтей. Не бе минал и ден, откакто се бе върнала у дома, а вече съжаляваше, че е тук. Освен всичко друго всяко отлагане да се прибере в Кокурюкай й се струваше, че е белег, който свидетелстваше за страха й. Просто търсеше начин да отложи малко срещата си с рйооши, а това я вбесяваше още повече.
Когато напусна ресторанта, слънцето вече клонеше към залез. Не се запъти към Ропонджи, а обърна нагоре по улицата към сградата на Хокагето и Полицията. Портите на яшики бяха широко отворени. Постът от двама нинджи и двама самураи я спряха и капитанът от Сейрейтей я изгледа косо, преценявайки дали да я пусне. Явно се опитваше да си спомни дали я е виждал някъде по улиците на яшики. Другият нинджа повдигна банданата си със символа на Коноха и я изгледа с присвити тъмни очи.
- Име? – попита нинджата, после след миг мълчание допълни въпроса си: - Клан?
- Харуно Нами – отговори тя без да влага никаква тежест или емоция в думите си.
Помисли си, че ще я пуснат, но самураят само махна с ръка да остане на мястото си и влезе в стаята на пазачите. Минаха няколко минути преди да излезе.
- Свързах се с Кокурюкай – каза самураят. – Харуно-сан, Вашият баща, каза да Ви пусна. Очаква ви в кабинета си.
Нинджата кимна сковано към нея.
- Добре дошла отново, Харуно-сан!
Нами не каза нищо в отговор, а продължи напред.
Пътят през яшики до Кокурюкай измина без да мисли за нищо. Главата й бе празна, а емоциите бе изтикала настрана, което си бе повече от странно. За разлика от вечно владеещата се Сакура, тя бе нейна противоположност. Не можеше да контролира емоциите си. Сакура бе изградила желязна стена, което не се пропукваше, а Иноуе пък ги премълчаваше. Имаше нещо успокояващо в това, че в яшики почти нямаше промяна. Освен, че липите бяха станали по-високи, а масивните кедри хвърляха ледена сянка по изгладените плочи на улицата. Всички ресторанти, магазини и ателиета бяха на старите си места.
Дори и Кокурюкай не се бе променил.
Дървени масивни врати и каменна стена ограждаха имението на Харуно. Охрана нямаха преди, нямаше да има и сега. Баща й бе прекалено консервативен, за да допусне някой от второстепенните кланове да го пази от нарушители. За цялата история на аристократичното яшики никой не бе навлизал в пределите му, нито бе нападал клановете. Отвори вратите, пресече пътя от тях до централния вход и влезе без да почука. Приемната зала бе тиха и стъпките й нарушиха спокойствието й. Дотичалият Ичода-сан, вероятно чул как някой влиза, притисна ръка до сърцето си и на сбръчканото му лице се появи усмивка, която кой знае защо я развълнува и тя се почувства отново като дете.
- Нами-чан! – Той отвори обятия и тя се хвърли в прегръдките му, заравяйки лице в кимоното на гърдите му. Миришеше й на прани дрехи, по същия начин, по който миришеше преди и мускулите на цялото й тяло, сякаш натежаха от умора.
- Дядо Ичода, прибрах се! – Плачеше. Усещаше как сълзите й се стичат по бузите и мокреха сивата коприна на кимоното му. Чувстваше такава дълбока тъга и радост, че дълго сдържаните й чувства най-накрая избухнаха като вулкан и пометоха самоконтрола й. – Прибрах се... Прибрах се...
Усети кокалестите му пръсти да милват косата й в успокояващ жест, както когато го правеше преди.
- Харуно-доно ми каза, че ще дойдете! Каза да ви посрещна и да ви заведа веднага в неговия кабинет… Има гост и двамата Ви очакват, детето ми!
Тя вдигна мокрото си лице и учудването в очите й изтри всяка друга радост.
- Как така ме очакват?
- Мура-сан дойде сутринта, докато сте закусвали с Вашите приятели – уточни старецът и погали бузата й, усмихвайки се нежно. – Знаехме, че ще дойдете, Нами-чан! Харуно-доно отложи работата си в Кататане и целия ден изкара в кабинета си в очакване. Гостенинът дойде преди час, вероятно го е извикал...
Нами поклати глава и въздъхна.
- А... ока-сан? – Сивите очи потъмняха.
- Няма я. Замина за няколко дни до Иугакакуре. Ще се прибере утре или вдругиден – Той я хвана за ръката и настоятелно я поведе по стъпалата нагоре към кабинета на баща й. – После ще говорим. Толкова много неща се случиха, а и искам всичко да знам за Вас, всичко, което Ви се е случило през всичките тези години... Но после ще говорим! Баща Ви чака!
Искаше да го пита за толкова много неща. За рйооши, за Сакура, за Иноуе… Защо бе избягала Иноуе и се бе установила в Акасака? Какво правеше сега Сакура? Дали бе в дзайбацу? Как е минал годежът й? Толкова много въпроси имаше, които можеше да зададе на Иноуе, но не успя, прекалено развълнувана да води безсмислени спорове за миналото. А ото-сан? Бе отложил работа в Кататане, само заради нея! Немислимо, невероятно, невъзможно... Той никога не би отложил нещо такова, заради която и да е било от тях трите. Ичода-сан знаеше какво става, но сега нямаха време да говорят.
Баща й я очакваше.
Кабинетът му се намираше в дъното на дясното крило на Кокурюкай и тя рядко бе влизала тук. Иноуе обичаше книгите и статуетките, а Сакура изобщо нямаше интерес към делата на баща си. Ичода-сан отвори вратата и я пропусна покрай себе си, после затвори след нея. Светлината я заслепи и тя огледа библиотеките с наредени книги и папируси, тежкия тъкан килим и бюрото, зад което стоеше ото-сан. Старостта бе изпила лицето и тялото му. Заприлича й на дядо Ичода, но в зелените очи проблясваше сила и агресия, каквато нито една от трите не притежаваше. Сано не се усмихна, вперил нетрепващ поглед в нея, докато тя се приближаваше бавно. Дали бе разочарован от дрехите й? Той държеше на официалността и демонстрираше влудяваща надменност. Вероятно не бе доволен от начина й на обличане и тя се разгневи на малодушието си, което баща й несъмнено усещаше. Човекът на креслото пред бюрото му се изправи и тя го измери от глава до пети. Гербът на Учиха бе на гърба му. Черната му коса бе вързана на тила на опашка, а банданата му на нинджа я подсети кой е гостенинът, още преди запетайките на Шарингана да се завъртят и да оцветят ирисите му в червено. Приличаше й на демон, а високомерието му бе като плесница върху лицето й.
- Дъще? – повика я със стържещ глас баща й и тя отклони погледа си към него. Сано се изправи и заобиколи бюрото, скръстил ръце зад гърба си. – Радвам се, че се прибра у дома!
- И аз се радвам – Радостта й обаче не предизвика емоционална буря, както при посрещането на Ичода-сан. Тя кимна сдържано и очите й се присвиха, усещайки някакво грозно предчувствие. За сетен път отклони погледа си към госта и кимна за поздрав към леденото му лице. – Учиха-доно...
- Разговорът ни ще е дълъг и несъмнено неприятен, но доста дълго време отлагах за него, дъще – поде Сано и се приближи към нея. Ръката му повдигна по-високо брадичката й и той се взря в сребристите ириси под извитите светли вежди на бялото й лице. – Истинска наследница на клана си – прошепна, сякаш на себе си той. Разтърси глава и устните му се повдигнаха нагоре в подобие на усмивка, която в никакъв случай не бе предназначена за нея. По-скоро се усмихваше на някакъв свой далечен спомен. – Извиках на Учиха Итачи да дойде, защото малко или много той също участва в този разговор.
Учиха не отвърна нищо. Отпусна се обратно на креслото и премрежи червените си очи, гледайки сякаш през нея.
- Разбрах, че си отседнала в къщата на Ропонджи – поде отново баща й. – И когато научих за пристигането ти от Мура-сан, почувствах... радост и щастие...
- За какво искаш да си говорим? – прекъсна го Нами, усетила внезапно желание да му повярва. Трябваше й време! Време, през което да свикне, че той е можел да почувства нещо... каквото и да е.
Той се приближи към прозореца и втренчи очите си в градината, разстилаща се пред него. Когато заговори, гласът му дойде до нея, сякаш от много далеч:
- Може би трябва да започна от деня, в който старейшините ме извикаха в Кататане преди осемнадесет години…


Правилата от първата корица бяха ясни. Райто ги бе прочел на поляната пред Университета. Бяха с просто значение и всеки би ги разбрал, дори ако ги бе прочел някой малоумник. Кориците не бяха оръфани или с обелени краища, доказателство за дългогодишна употре*а. Листите бяха от фина оризова хартия без редове и без нито едно име. Помириса ги. Ухаеха на ново, сякаш тетрадката бе купена от книжарница, а не бе паднала от небето. Райто присви очи в опит да си спомни подробности около намирането й. Не можеше да приеме, че бе паднала от небето, сякаш това бе най-естественото нещо, което би могло да се случи. Разлисти я бързо. Отново се убеди, че тетрадката не е използвана. На последната страница бяха написани още правила със ситни букви и той плъзна поглед по тях:

Райто се намести по-удобно, внимавайки да не го заболи много и отново прочете правилата на задната корица. Написани кратко. Но въпреки всичко онова, което на поляната пред Наха му се стори невероятно и глупаво, сега добиваше размерите на дълбоко замислен смисъл. Определено този, който бе написал правилата е навлизал в логични подробности, за да изглежда лъжата възможно най-достоверна.
Споменаваха се... Богове на Смъртта. Те съществуваха в приказките на старите хора. Косачът на души идва за всеки, когато му е дошло времето. Още една лъжовна приказка в техния иначе подреден свят, лишен от ирационално мислене. Ала въпреки всичко появата им не би следвало да се изключва и да се отдава на измислици, с които да се плашат децата. Съществуваха демони. Такъв бе заключен в Наруто като бебе. Кюби съществуваше така, както съществуваше и Райто. Другите Пет Страни също разполагаха с Джинчуурики и демони и в това се състоеше тяхната сила. Райто бе чувал и за Дяволските плодове, които дават на вкусилия ги изключителни, невъобразими сили. А съкровището на Златния Роджър? И то ли бе измислица? Или се бе случило толкова отдавна, че никой не знаеше до колко съществува то и до колко някой е измислил останалото... Никой не оспорваше, че бе настъпила ерата на пиратите, помамени от чудната легенда за слава и богатство. На няколкото пристанища в Коноха денонощно акустираха кораби и плавателни съдове и Адмиралтейството едва смогваше да обуздае приливната им вълна, за да контролира безопасни водни пътища. Живееше в свят на нелогична истина, нали? Академията за нинджи възпитаваше хора с огромно количество чакра. Обикновено това бяха децата на клановете от яшики. Техниките и уменията им бяха с ненормално естество, надхвърлящи неговата логика. А самураите в Сейрейтей?...
Определено светът им не можеше да се обясни според неговите представи за ред и истина. Съществуваха дупки, които го нарушаваха и той хлътваше в тях без да може да си обясни тяхната поява. Така, че след всичко онова, което възприемаше за нормално и с което бе свикнал да живее, една тетрадка с името Death Note паднала от небето и споменаваща Богове на Смъртта можеше да се приеме за нещо нормално.
Райто вдигна поглед от нея и го втренчи в празното легло на Рюзаки. Момчето си бе отишло късно следобяд, след процедурите и лечението, на което го подлагаше Харуно Сакура. Невярващо му се струваше, но осъзна, че сега стаята е прекалено тиха без присъствието на болния Рюзаки. Дори без присъствието на младата му докторка. Отдавна бе минало полунощ и макар тя да бе на смяна, така и не се появи след хлапашката му постъпка, с която я изгони. Действието на опиума бе минало преди няколко часа и сега чувстваше единствено притъпена болка. Определено й дължеше извинение, че се е държал по такъв отвратителен начин и не би се учудил, ако тя го бе преотстъпила на друг лекар.
Наведе се към раницата си, сложена до нощното шкафче и измъкна от джоба й несесера си с химикалки и моливи. Отвори ципа и извади един от моливите, с които бе свикнал да работи в Полицията при изготвянето на психопортрети. Бе свикнал с моливите, понеже имаше и гумичка и при евентуална грешка можеше просто да изтрие. Вдигна бавно колена и подпря твърдите корици на бедрата си. Според тетрадката с написването на едно име на човек, който познаваше, можеше да причини смъртта му. Ако не впишеше причина, жертвата щеше да умре от сърдечен удар. Прокара ръка през светлокестенявата си коса и въздъхна. Не можеше да се сметне за самоубиец, но си струваше да изпита тетрадката, за да докаже колко е достоверна. Все още бе убеден, че в ръцете си държеше една огромна измама.
Разтърси глава и написа четливо на първата страница:


А сега му оставаше само да чака.
Облегна глава назад и се ослуша. В коридора не се долавяше никакъв звук. Зад щорите на прозореца нощта, сякаш бе течна и плътна като живак. Каква ирония щеше да бъде, ако тетрадката бе истина! Бе живял в самота и не бе допуснал никого до себе си. Дишаше бавно и се опитваше да не мисли за нищо. Нямаше часовник и не можеше да прецени колко е минало. Времето, сякаш течеше като лепкава река – бавно и мудно, или поне така му се струваше.
После чу отново плясък на крила.
Отвори очи и се огледа. Нямаше никой. Бе чувал този плясък и преди, но тогава го бе отдал на нетърпимата болка. Сега обаче не бе нито дрогиран, нито бе изпаднал в делириум, за да му се причуват такива звуци. Полудяваше ли?
Написването на неговото име нямаше никакъв злополучен ефект върху него. Пое си дъх и написа под името си:


Почука с гумичката по листа. Трябваше му друго име и в главата му изникна името на Харуно Сакура. Сбърчи вежди и устните му се извиха в иронична усмивка. Отказа се. Определено не искаше да причини смъртта й, макар тя да бе представител на онази обществена прослойка, която той ненавиждаше. Тогава... Миса?
Вратата се отвори и в стаята влезе дебелата санитарка от сутринта. Той впери очи в широкото й лице и ведрата усмивка, която тя му отправи. Мъкнеше кофа с парцал.
- Виждам, че се чувствате по-добре! – изрече тя и Райто отвърна на усмивката й. – Нали нямате нищо против да дезинфекцирам пода?
- Вършете си работата! Няма проблем – той направи кратка пауза, после допълни: - Не е ли малко късно за това?
- Трябваше да го направя преди няколко часа, но бях заета да помагам при един спешен случай в операционната зала. Персоналът тук не достига и често ми се налага да помагам на лекарите – Тя отиде в един от ъглите и започна да мие пода с отривисти и бързи движения. – Боли ли ви много? Да извикам ли на Харуно-сан?
Да, иска ми се сладката, малка лекарка да е тук в този момент, помисли си Райто, но поклати глава.
- Няма нужда! Добре съм… Знаете ли къде е тоалетната?
Санитарката се извърна към него и го изгледа загрижено:
- Ако ви се ходи до тоалетна, мога да ви донеса подлога!
Пак тази отвратителна подлога! Едва се сдържа да не изсумти пренебрежително.
- Не, не ми се ходи до тоалетна! – отрече Райто и после додаде: - Просто питам… А мога ли да ви попитам също и за вашето име? Сигурно ще продължим да се виждаме през останалите ми дни престой тук и не ми се иска да си говорим така, сякаш не се познаваме.
Санитарката се усмихна.
- Името ми е Мацуя Тора. Вашето го знам, Ягами-сан! Приятно ми е!
Тя продължи да говори, но Райто вече не я слушаше. Да напише ли името й? Или да изчака, докато се върне на работа и отвори албумите със снимки на престъпници, с които всекидневно си имаше работа? Тя бе обикновена санитарка в болница и едва ли можеше да докаже, каквото и да е било с нейната смърт.
- Тоалетната се намира срещу вашата стая, Ягами-сан... Но ви препоръчвам да не се движите поне до утре... - Успя да чуе той, докато тя чевръсто се движеше из стаята. – Днес бе доста натоварено, както винаги...
Райто прехапа устни, опитвайки се да си спомни някой от профилите на престъпниците, по които бе работил преди да влезе тук. Имаше един, чиято смърт желаеше прекалено много. Убиецът на родителите му, който сега излежаваше присъдата си и този път коле*анието му не трая много.

Не можеше да разбере дали тетрадката бе истинска, поне докато не излезе от болницата, но незнайно защо почувства облекчение. Пое си дълбоко дъх и затвори черните корици на тетрадката си. Тора-сан надникна към нея и подметна:
- Дневник ли си водите, Ягами-сан?
- Да – отговори той и се наведе към раницата си, пъхвайки я в джоба. – Мога да разчитам на вас, че няма да го прочетете, докато спя, нали?
- Разбира се, че няма! – кимна тя и се запъти към вратата, мятайки майчински, загрижен поглед към него. – Опитайте се да поспите, Ягами-сан!
Той не отвърна. Няколко минути се ослушваше, докато стъпките на санитарката затихнаха по коридора. После отметна завивката си и спусна крака през ръба на леглото. От усилието му се зави свят и брадичката му се заби в гърдите, докато се опитваше да не загуби съзнание. След известно време погледът му се избистри и подпирайки се на дървената рамка на леглото, се изправи бавно на крака. Почти очакваше да усети режещата болка и се изненада от липсата й. Вместо това краката му бяха отвикнали да го носят и колената му се подгънаха от тежестта му. Стисна зъби, за да спре ругатнята си и бавно тръгна напред, влачейки боси крака по пода и подпирайки се по стената. Студът проникваше през стъпалата му и бодеше неприятно, но той не забави крачка. Отвори вратата и се подпря с гръб на касата.
Коридорът бе празен. Вратата на тоалетната се намираше от среща, но не можеше да достигне до нея, тъй като нямаше стена, на която да се подпира. Издиша бавно. Една такава проста необходимост като ходене до тоалетна, за която преди не бе помислял, сега се превръщаше в усилие, за което тялото му бе слабо. Погледна към рецепцията за последен път, убеждавайки се, че няма никой и тръгна напред, отделяйки се от рамката на вратата.
Не бе направил и две крачки и краката му се подгънаха все едно някой го бе ударил в ямките на колената и Райто се свлече на студения под без дъх. Попипа припряно бинтовете си. Страхуваше се, че раната може да се бе отворила, макар да не бе почувствал никаква болка. Нямаше нищо и той се подпря с длани на пода, надигайки горната част на тялото си. В следващия момент чу стъпки, които пошляпаха бързо по пода към него. Нечии ръце го повдигнаха.
- Казах ти да не се движиш!
Дълбок глас, несъмнено на Харуно Сакура и той вдигна лице към нея. Бе приклекнала и тъкмо пъхваше ръце под мишниците му, повдигайки го сякаш бе дете. Той се отпусна тежко на нея и едната му ръка обви врата й. Пръстите му изкривиха кока й и косата навита на плитка се разхлаби и падна на гърба й като усукано въже. Тя не й обърна внимание, обръщайки се към стаята.
- Недей! – Райто прочисти гърлото си. – Ето там е тоалетната...
- Ще ти донеса...
- Не искам подлога! – Гласът му изстърга в стерилната тишина на коридора. – Искам да пикая в тоалетна... Помогни ми да стигна до проклетата тоалетна!
- Ще можеш ли сам? – попита колебливо тя.
- Разбира се, че мога да пикая сам! – Той дори не я погледна, бесен, че можеха да водят такъв нелеп разговор. Не можа да сдържи хапливата забележка зад зъбите си и я добави рязко: - Ако случайно не мога, предполагам, че ще ми го държиш ти, докато свърша!
Пръстите й на кръста му се свиха конвулсивно и той усети гнева й, още преди да види лицето й до неговото. Бузите й бяха оцветени в червено и устните й се бяха опънали в тънка линия.
- Ти си едно отвратително копеле! – равно каза тя и го помъкна грубо към вратата на тоалетната. Отвори я със замах, удряйки я в стената и го повлече към писоарите, залепени на една от стените. Пусна го рязко пред първия без да се разтревожи, когато той се олюля заплашително на една страна и се отдръпна, запътвайки се обратно към отворената врата. – Надявам се да можеш сам, защото не мисля да оставам тук. Ще те чакам пред вратата и след три минути ще вляза. Ще ти стигнат ли?
Не дочака отговора му, затваряйки шумно вратата.
Каква огнена фурия!
Райто се подпря за миг на стената с една ръка, разхлабвайки връзките на пижамата си с другата. Зад целия й самоконтрол се криеше темперамент, към който той изпитваше... любопитство. Колената му трепереха от усилието да го държат прав и той на няколко пъти се подпираше с длан на стената. Тъкмо завързваше връзките си, когато тя влезе без да се старае да почука. Гневът й още не се бе изпарил и той наклони глава, оглеждайки я изпитателно. Няколко кичура от розовата й коса се бяха изплъзнали от плитката, която тя не бе вързала на кок, а зелените й очи го изгледаха мрачно.
- Готов ли си? – Райто кимна на въпроса й и тя отново го хвана за кръста, слагайки ръката му през врата си. – Хубаво.
Преминаха бавно през коридора и тя го настани на леглото му, вдигайки краката му на него. Придърпа стола и движещия се шкаф към себе си. Извади ножицата и преряза бинтовете му бързо.
- Раната ти отново се е отворила, – изсъска тя през зъби. – заради ходенето ти до тоалетната!
- За твое сведение, принцесо, все още не съм старец, който има нужда от подлога! – отвърна й той и я изгледа насмешливо. – И утре ще го направя, напук на теб!
- Ако смяташ, че по този начин ще навредиш на мен, нека ти кажа, че единственото, което ще направиш е да навредиш на себе си, безмозъчно копеле такова!
Зелените й очи светеха в жив огън, който го опари и раздвижи кръвта му. Натискът на ръцете й върху голата му кожа и отворената рана бе по-голям и той издиша бавно.
- По-внимателно, ако обичаш! Все пак искам да изляза жив от тук... Боли ме – поколе*а се за миг, после добави с влудяваща усмивка: - Ще ми дадеш ли отново опиум, принцесо?
Нямаше нужда от опиум, разбира се! Просто искаше да я подразни още повече и да стане свидетел на яростта й, която я правеше така привлекателна и красива. И тя наистина бе красавица с това тяло и лице. Сакура отвърна на усмивката му.
- Наистина ли? Колко... тревожно, о, Боже мой... - каза тя без грам тревога в гласа си. – Знам, че можеш да търпиш на болка, така че опиум няма да ти дам, поне до сутринта!
Райто не каза нищо, докато тя чистеше раната му. После обви нови бинтове около тялото му, завършвайки процедурата. Няколкото минути в тишина, сякаш я успокоиха и лицето й се отпусна. Гледаше я, облегнал глава на възглавницата без да каже нито дума.
Тя бутна шкафа настрана и понечи да стане, когато той хвана рязко ръката й и я задържа, наведена над него. Зелените й очи се втренчиха в неговите.
- Съжалявам за всичко, което съм направил или казал! – каза Райто без емоция в гласа си. – Не съм искал да те обидя...
Пръстите му погалиха нейните и той попипа халката на безименния й пръст. Очите му се присвиха и сведе поглед надолу, изненадан да почувства нещо такова. Лицето му обаче остана бездушно и студено.
- Ти си... омъжена?!
Сакура издърпа ръката си от неговата и уточни припряно:
- Всъщност съм сгодена. Вчера вечерта бе годежа ми.
Бе забравила за халката на пръста си, подарена й от Саске на празненството в Кокурюкай и сега кой знае защо се почувства неудобно пред изпитателния поглед на пациента си. Изправи се и го зави със завивката.
- Трябва да поспиш, Райто! Утре ще дойда да те видя, преди да ми свърши смяната – въздъхна глухо. – Но искам да поспиш...
- Добре – Райто я изпроводи с тежък поглед до вратата. – Не изглеждаш щастлива годеница, принцесо! Иначе нямаше да си тук по това време и да работиш.
Сакура не каза нищо, само го погледна из зад рамото си, преди да излезе навън в коридора и да затвори вратата след себе си. Райто облегна глава назад и затвори очи, усещайки като че ли болката й, която тя бе оставила след себе си.


Проникването в яшики не изглеждаше никак сложно. Поне онова, което му бе казала Нами нямаше нищо общо с действителността. Подробности около това къде се намира Сейрейтей научи след солидна почерпка в една от кръчмите до реката. Определено можеше да се научи много от пияните старци, които нямаха друга работа, освен да си спомнят за миналото. Същия, който почерпи със саке, страшно много му приличаше на собствения му дядо и на Зоро му трябваше време, преди да се реши да предложи на стареца пиене. Всеки път, когато погледнеше очите, вдълбани сред ветрило от безброй бръчки, в тях танцуваха светлинки, напомнящи и на него миналото му, за което усилено избягваше да си спомня. Дядо му беше същият – прекалено задълбочен да изпие поредната бутилка саке, за да потъне в безметежна празнота. Оставяше го с дни и на Зоро му се налагаше да се грижи сам за себе си. Годините, през които едно дете се нуждаеше от майчинска закрила или бащина ръка, го белязаха завинаги, издълбавайки дупка в развитието му, която впоследствие не можа да запълни с нищо. Наложи се да не мисли за собствените си чувства или емоции, които предизвикваха спомените му, отсявайки внимателно думите на пияния старец.
Сведенията, които получи от него не бяха толкова оскъдни като тези на Нами. Яшики бе опасан от висок каменен зид, издигнат в началото на създаването на Конохагакуре, следователно бе стар и прояден от дупки и падаща мазилка. За съжаление стареца не знаеше дали някъде съществуваха дупки, разрушения или някаква слаба брънка, през която би могъл да се възползва и да влезе. Сейрейтей бе обаче друга работа и нищо не можа да научи за града на самураите. Коле*аеше се дали да попита някой друг, но впоследствие се отказа. Не беше на добре да пита за такива подробности. Беше чужденец и за всеки от Коноха бе ясно това само като гледаше дрехите му или различния акцент на говора му. И сам знаеше, че не бе никак добре чужденец да се интересува как да влезе в забранено място.
Когато прецени, че знаеше достатъчно, се надигна от стола си и махна на сервитьорката, подновявайки поръчката. Денят отдавна си бе отишъл и през прозорците на ресторанта навлизаше светлината от уличните фенери. Зоро дори не можа да повярва, че бе прекарал толкова много часове.
Старецът го хвана за китката и сухите му пръсти го стиснаха толкова силно, че костта на ръката му изпука.
- Внимавай, момче! – предупреди го той със силно провлачен глас. – Може да не ти е трудно да влезеш в яшики, но дори не си го помисляй за Сейрейтей!
Беше предизвикал подозрението на стареца и това го обезпокои.
- Тогава защо ми каза всичко това?
Устните на пияния старец се разтегнаха широко и откриха черни, проядени зъби.
- Защото не съм глупав... Просто помагам – Пусна Зоро и пое чашата си със саке, отпивайки жадно. – Мерси за почерпката, момче! Сбогом!
Зоро кимна и без да каже нищо повече излезе от ресторанта в хладната нощ. Дланта му се спусна по пояса и кожения тънък колан. По навик се опита да обвие пръсти около дръжката на една от катаните си, но ръката му увисна в празния въздух. Сви устни и се спусна надолу покрай реката, после се отклони по улицата в близост до Ропонджи преди да се насочи към стените на яшики. За разлика от крепостната стена, която опасваше селото и на която имаше патрули, зидът на яшики не бе толкова пазен. Беше разбрал, че до жилищните квартали на Сендай имаше малък парк с високи дървета, а те представляваха естествена стълба, която би могъл да използва, за да се покатери по стената и да влезе безпрепятствено в яшики. Отминавайки Ропонджи и Мотойоши-чо, потокът от хора намаля покрай парка, потънал в нощната тишина.
Той се огледа и няколко минути стоя като вкопан насред павираната улица в сянката на един кедър, изчаквайки ако някой случаен минувач премине покрай него. После прескочи ниската ограда на парка и се спусна с устремена крачка към пътеката, чезнеща в мрака сред огромните дървета и ниски храсти. Стената на яшики не се виждаше, но Зоро знаеше, че тя е там. След няколко минути достигна до нея и известно време вървя покрай нея, оглеждайки огладените камъни, обрасли с мъх през всичките години. На места някои от камъните се бяха нащърбили и оронили и създаваха неравности в иначе гладката мазилка. Изглеждаха точно като стълба.
Не можел да влезе в яшики?!
Тези да ги приказва на някой друг Нами!
Усмивката не слезе от лицето му, дори след като се изкачи по стената и навлезе в тъмните улички на яшики. Единствената му ориентировъчна посока бе да открие улицата, свързваща Кататане с централните порти, които той бе избегнал умишлено. Булевард Минамидза нямаше отклонение, освен едно, където се вливаше в друг и свързваше Сейрейтей и яшики. Крайните улици на яшики постепенно се оживиха, навлизайки все по-навътре към булеварда. В началото избягваше настоятелните и любопитни погледи на хората, движещи се нагоре-надолу, увлечени в своята работа и за първи път, откакто дойде в Коноха изпита чувството, че дрехите му издават истинските му намерения. В очите на всеки от прислужниците, с които се разминаваше, онова, което възнамеряваше да направи, бе престъпление. Отдавна бе престъпник и пират и в Източното море имаше солидна награда за главата си, която бе скокнала неимоверно много, след като се присъедини към екипажа на Луфи. Угризения или всякакви други морални страхове от прекрачването на закони или правила не го вълнуваха. Живееше според собственото си възприятие за чест и справедливост и сега можеше да отсъди, че онази нахакана фукла с цялата си наглост бе взела нещо, което не й принадлежеше по право. Да влезе с взлом в дома й и да вземе катаните си бе в реда на нещата. Скрупули нямаше, нито пък бе изпълнен с коле*ания, каквито мъчеха Санджи. Решимостта му дори се засили, крачейки по Минамидза и опитвайки се, колкото се може по-малко да привлича вниманието на околните върху себе си. Сви по отклонението, което водеше към Сейрейтей и докато вървеше, се опитваше да измисли как да проникне там, след като достъпът бе ограничен. Не можеше просто да влезе през главните порти все едно се прибира у дома след дълго отсъствие. Влезе в яшики, само защото стената не бе поддържана редовно, за да устои на външни хора, но без съмнение в Сейрейтей нямаше да бъде така. Намираше се сред яшики и заемаше огромна площ. Стената сечеше жилищни квартали, улици, паркове… Поддръжката нямаше да бъде толкова трудна задача.
Спря на стотина метра от централните порти на Сейрейтей и облегна гръб на стената на близкия отворен магазин за коприна и кимона. Скръсти ръце пред гърдите си и изви глава към патрулиращия отряд, обмисляйки какъв да бъде следващият му ход. Дали да тръгне по протежение на цялата стена, за да потърси естествена пролука или да се откаже на този етап, докато събере повече информация. Можеше да се върне пак по същия път и да пробва утре вечер. Беше гневен, че бе допуснал да му вземат катаните, но много добре знаеше, че импулсивните, необмислени постъпки обикновено му костваха твърде скъпо.
Не знаеше колко дълго е стоял в сянката на липата, вперил поглед към осветените порти на Сейрейтей, когато от тях излезе самурай. Качулката на хаорито му бе ниско над очите и той не можеше да определи дали има някакво преимущество над него, ако реши да го нападне и вземе дрехите му. Не разполагаше с никакво оръжие, с което да си помогне и все пак… Самураят приближаваше бавно с отсечена, равномерна походка и хората по улицата се дърпаха на прилично разстояние от него, спазвайки така желаната дистанция, присъща на кастата на самураите. Устните на Зоро потрепнаха от погнуса. Мразеше това разделение на класите, нито пък питаеше някакво уважение към хора, чиито обществено положение бе по-високо от неговото. А ето, че сега се намираше сред такива хора и се налагаше да играе техните правила.
Помисли си, че лекето с хаори и самочувствие много повече, отколкото му се полага, ще продължи надолу по улицата, но се излъга. Самураят спря на два метра от него и вдигна качулката от лицето си. Зоро вдигна вежди и лицето му се скова в маска.
- Каква изненада, нали? – Светлите очи на Шихоин Йороучи светеха в тъмнината като на котка. – Излизам на разходка в яшики и попадам на теб, отоото-сан... Трябва ли да се радвам, че те виждам?
Зоро направи моментна пауза, преди да отговори:
- Зависи.
Тя се приближи към него и ироничната й усмивка го накара да свие устни от ярост.
- Има патрул на шоджо не далеч от тук – уведоми го тя. – Проникването ти в яшики е достатъчно нарушение, за да посетиш затвора, а ако им кажа, че предната вечер съм конфискувала три катани от теб, може и да не излезеш от Кодемачо. Как да постъпя според теб?
Зоро отвърна на усмивката й и повдигна рамене.
- Ще кажа, че прекалено много се възползваш от правомощията си и осъждаш невинни хора на затвор.
- Никога досега не съм била толкова отегчена до смърт, че да играя с правомощията си, но изрично ти казах миналата нощ, че нарушаваш закона, като мъкнеш оръжие със себе си, нали? – Йороучи не повиши тон, но Зоро усети как думите й вибрират от едва сдържан гняв. – Не конфискувах само една катана, бяха три... Трябва ли да добавям още, че една от тях има доста... интересна история? Откраднал си я, нали?
- Не знам за какво говориш – Зоро наведе лице към нейното, едва сдържайки желанието си да я хване за шията и да я удуши. – Катаните са мои. Лично мои! И смятам още, че е редно да ми ги върнеш!
Йороучи не реагира дълго време, вперила погледа си в непроницаемото му лице. Усмивката й бе застинала.
- Една от катаните ти всъщност не е точно катана – проговори бавно тя, наблягайки на всяка дума, като го наблюдаваше за ответна реакция. – Тя е демон, който се храни само с кръв и смърт и който почти винаги убива притежателя си. Принадлежала е на... моя род от векове. Беше открадната преди двадесет и пет години. И след толкова време, я намирам в ръцете на един неудачник... Странно е, нали?
- Въпросната катана я купих в един магазин преди да влезем в Голямата линия – Зоро присви очи и зъбите му изскърцаха. – Продавачът търсеше някой глупак, за да я пробута на ниска цена и да се отърве от проклятието й. Ако той я е откраднал от твоя род, не е мой проблем. Аз си я купих и сега тя е моя. А колкото до това дали съм неудачник или не, мога само да кажа да не съдиш толкова прибързано за мен!
Йороучи вдигна пръста си към лицето му и погали бузата му с нокът.
- Вониш, момче! – изръмжа тя. – Усетих те още като влезе в яшики и излязох, за да предотвратя някоя необмислена и глупава постъпка, която би направил. Не можеш да влезеш в Сейрейтей, нито да се промъкнеш, нито да откраднеш нещо, което ми принадлежи...
Ръката й се спусна към гърлото му и пръстите й се обвиха около шията му, после го метна през улицата в отсрещната стена толкова лесно, сякаш бе кукла. Хората, които в този момент минаваха по улицата, не реагираха на нападението и само го заобиколиха. Костите на гръбнака му изпукаха от удара и Зоро стисна устни, за да не изстене от болка. Изправи се бавно, подпрял гръб в стената и вдигна глава в мига, в който тя извади катаната си, завъртя я ловко между пръстите си и я притисна към гърлото му. Лицето й се приближи към неговото. Очите й светеха гневно.
- Върви си, момче! – заповяда тя тихо. – Един неудачник като теб не може да се бие с мен, като с равен. Не трябва да притежаваш нещо толкова ценно като тази катана...
От ъгъла на устата му потече струйка кръв и Зоро я обърса с опакото на дланта си. Хвана китката й здраво и се изправи на крака. Усещаше студеното острие на меча до гърлото си, но странно защо не усещаше страх или коле*ание.
- Искам си катаните! - повтори той и след малко добави: - Няма да си тръгна без тях.
Йороучи си пое остро дъх и отдръпна катаната си от гърлото му, давайки му пространство и време.
- Не мога да ти ги дам, но има начин да решим спора - тя прибра меча в канията и се отдръпна назад. Погледна го със странен напрегнат израз. - Ела след два дни по това време пред портите на яшики.
- Искам си катаните сега!
- Ще ти се наложи да изчакаш - Йороучи нахлупи качулката над очите си и му обърна гръб. - Ще дадем възможност на катаната на избере собственика си.
Зоро не каза нищо в отговор, гледайки как тя се отдалечава. Изпрати я с поглед, докато тя влезе в Сейрейтей, сетне се обърна и се спусна надолу по улицата към вратите на яшики.

Пожелавам на всички весело изкарване на Новата година!




Трябваше да направи нещо, каквото и да е било, и да поеме риск, въпреки предупреждението му. Не можеше просто да стои и да чака сутринта, когато той щеше да дойде в окията за нея. Не биваше да се страхува от заплахата му. Как би могъл да знае на кого може да каже за отвличането си? Все пак той не бе до нея.
Въпреки всичко отказа ангажимента си в "Тоттори" и не слезе на вечеря, оплаквайки се, че не се чувства добре. Котоми-сан веднага предложи да извикат лекар, но Иноуе твърдо отказа, а след това се заключи в стаята си и не мръдна от прозореца, докато в окията всички си легнат. Бе вдигнала щорите на прозореца си и гледаше към улицата, опитвайки се да види дали и той не я наблюдаваше. Стоеше с часове, които й се сториха цяла вечност, но нищо подозрително не можа да забележи. Светлините на театър Кабуренджо осветяваха площада, по който движението на хора и рикши течеше монотонно и безспирно. Оживлението може би се дължеше на факта, че от седмица насам Танака Рицу, най-великият актьор на Голямата линия, изпълняващ онна-гата, представяше Пролетният фестивал на Вишневия цвят. Иноуе имаше съвсем малка роля в една от пиесите, но още преди няколко дни се отказа от нея в полза на Каори, обхваната единствено от сценична треска. Предпочете да се концентрира върху представянето си като маико и ходеше с Темари по чайни, следвайки я като сянка. Целият й труд бе на халос! Авторитетът й на бъдеща гейша щеше да иде по дяволите, ако сега избягаше от Акасака. Всеки би сметнал отвличането й за бягство и никой нямаше да й се притече на помощ, ако разбереше, че доброволно е тръгнала с Айзен, а не е направила и най-малък опит да се противопостави.
Трябваше да направи нещо, да предотврати хода на събитията и докато се взираше в нощната Коноха, самоувереността й нарасна. Не знаеше колко време е стояла права, когато най-сетне се отдели от прозореца. Наметна плътно хаори с качулка върху семплото си, зелено кимоно и скри лицето си. Не се гримира, нито подреди косата си. Бе толкова неприсъщо да усеща хлабавия кок на тила си, че на няколко пъти го попипа през качулката. Не възнамеряваше да привлича ничие внимание. Отвори вратата на стаята си и затвори бавно, стараейки се да не издава никакъв шум. Премина бързо по коридора, сетне по стъпалата, пресече тъмната градина и задъхана се спря в антрето. Ослуша се. Никакъв звук. Обу сламените сандали на Тацуки и излезе на улицата. Нощните фенери я заслепиха и тя придърпа още повече качулката над очите си. Шумният поток от хора, сякаш я повлече към вратите на Кабуренджо, но тя сви нагоре в уличката, водеща към Нихонбаши, провирайки се през тълпата и ускорявайки със всяка минута крачките си. Знаеше точно къде се намира болницата на Куросаки-сан и възнамеряваше да потърси помощ от Сакура. Сестра й щеше да я изслуша, освен това аранкарът не можеше да я убие толкова лесно, предвид това, че Сакура бе отлична нинджа и възпитаница на Цунаде-сама. Знаеше, че бе втора смяна в болницата и едва ли си бе отишла. Да, по-голямата й сестра бе спасението й!
Пристигна потна и задъхана пред централния вход на болницата и влезе без да се коле*ае. Беше идвала няколко пъти тук, придружавайки Сакура и тишината в предверието я изпълни със страх. Наплив от хора около високия плот на рецепцията нямаше и тя притеснено застана до него, оглеждайки се на всички посоки. Рецепционист също нямаше, нито дори санитарка. Нямаше абсолютно никого и цялото същество на Иноуе се разбунтува от разочарование. Ако се бе интересувала повече от работата на Сакура, сега щеше да знае къде се намира стаята на лекарите и да я потърси там, вместо да стои на рецепцията и да се чуди какво да прави. Тъкмо бе решила да мине през всички болнични стаи, за да я намери, когато нечии стъпки, идващи от тъмния коридор я накараха да се отдели от плота.
Към нея идваше Куросаки Ичиго, понесъл голям кашон пред себе си и очите му я изгледаха втренчено, преди да изтърси:
- Иноуе... сан?!
- Куросаки-кун! - Тя се приближи към него, сплела пръсти пред гърдите си и усмивката й скри притеснението, което изпита. - Толкова много се извинявам за късния час!
- Не е толкова късно - отсече той и постави внимателно кашона на плота на рецепцията, въздъхвайки отегчено. - Тази Йошино ще ме побърка! Сега се сети да нарежда картоните на пациентите... - После се взря със свъсени вежди в бледото й лице и попита: - Мога ли да ви помогна, Иноуе-сан?
- Търся сестра ми. Каза, че е втора смяна и се надявам да не сме се разминали по пътя.
- Всъщност Сакура пое две смени една след друга и остана за нощната - Ичиго вдигна вежди и прокара пръсти през светлата си коса. - Преди десетина минути обаче влезе в операционната с доктор Тенма.
- О!
Раменете й се отпуснаха и сърцето й замря. Кафявите очи на Ичиго, впити в нейните, сякаш я подтикваха да сподели, но тя се коле*аеше. Той бе приятел повече на Сакура, отколкото на нея. Знаеше, че преди е имал доста войнствен характер. Биел се е. Подигравали са се за косата му, която имаше странен рус цвят, прекалено ярък за матовата му кожа. Сакура й бе казала тези подробности, но това в никакъв случай не означаваше, че може да има допирни точки с него. Виждаше го много рядко и от последната им среща бяха минали няколко месеца. Беше останала с впечатлението, че той харесва Сакура, но тя му обръщаше вниманието, което се полагаше само на приятел. Даже винаги си бе мислила, че ако сестра й не бе от яшики и от нея не се очакваше нищо, тя би приела настоятелното ухажване на Куросаки Ичиго, но това, разбира се, бяха само нейни предположения и в никакъв случай не трябваше да се вземат за чиста монета. Какво можеше да каже на Ичиго и как би могла да му сподели нещо толкова тревожно? От друга страна ако аранкарът изпълнеше заплахата си и го убиеше, тя нямаше да скърби толкова за него, но само при мисълта за това, се почувства още по-зле. Колкото и да не го познаваше, не можеше да причини смъртта му. Сакура никога нямаше да й прости това, а бе убедена, че и тя нямаше да си прости, ако направеше нещо толкова долно.
- Иноуе-сан, изглеждате ми разтревожена - Ичиго посегна към студените й пръсти и ги стисна между своите, навеждайки лицето си към нейното. - Случило ли се е нещо?
- Аз... аз... - Тя също стисна пръстите му и тялото й се разтрепери. - Трябва да говоря със Сакура!
- Не можем да прекъснем операцията точно сега, но мога да й предам съобщението Ви.
- Не разбирате, Куросаки-кун, трябва да...
- Ш-шшт! - пресече я той и се отдръпна от нея, втренчен към стъклените врати на изхода. Тя също обърна очи натам, но въпреки, че не видя нищо съмнително, бе готова да се закълне, че Ичиго бе усетил нещо тревожно. Тялото му се напрегна и ръката му се сви в юмрук. Бицепсът изпъна ръкава на тениската му. - По дяволите, това копеленце е тук! - изсумтя под нос той и това я накара да за премига недоумяващо.
- Куросаки-кун, кой... е тук?
Той погледна към нея и за миг на лицето му се появи гримаса на раздразнение, което я накара да се дръпне назад.
- Никой! - Ичиго махна с ръка и заповяда сухо: - Стой тук! Ей-сега се връщам!
А после буквално излетя към улицата, бутайки стъклените врати, оставяйки я сама в предверието. Иноуе притисна длан към гърдите си и няколко минути стоя объркана без да знае какво да предприеме. Безпокойството й нарастваше със всяка изминала секунда и тя все още не се решаваше да се върна в окията. Трябваше да предприеме следващата стъпка.
Не мисли много. Придърпа отново качулката си и излезе в тъмната нощ. Оставаше... Нами. Макар да се бяха скарали същият ден, тя й бе сестра и щеше да й помогне. Затича се към Ропонджи, поддържайки темп, който я изтощи и се наложи да наеме рикша, за да пристигне по-бързо. Светлините на уличните фенери, разговорите и виковете, музиката, която долиташе от чайните, покрай които минаваха - всичко това не можеше да достигне до скованото й от страх съзнание и чувството, че е сама се засилваше.
Никой нямаше да й помогне, ако тя самата не направеше нещо. Изпитваше такъв неконтролируем ужас, че цяла се тресеше. Когато достигна до къщата в Ропонджи, изумена осъзна, че е заключена и въпреки настоятелното й тропане, вратите не се отвориха. Къде бе Мура-сан? А Нами? Нали й каза, че бе отседнала с приятелите си тук? Защо тогава никой не й отваряше?
- Моля, някой да ми отвори! - мърмореше тя тихо, но отговор нямаше.
- Коя сте Вие? - Мъжки глас от тъмната улица, който я накара да притисне гръб о дървената врата на къщата и да изгледа мъжа с недоверие. - Попитах коя сте Вие?
Иноуе не можеше да го види добре в тъмното. Пламъкът на цигарата, затъкната в десния ъгъл на устата му осветяваше спокойно лице с правилни черти и тъмни очи. Косата му бе руса и тя си пое дъх задавено, успокоявайки се, че не е черна и не принадлежи на Улкиора Шифър.
- Не съм длъжна да Ви отговарям, когато искам да се прибера у дома! - отвърна тя с тих глас.
- У дома?! - повтори последната дума той, после се приближи по-близо и я загледа със жив интерес. - Вие сте сестра на Нами-чан, нали?
Иноуе вдигна качулката си и също го изгледа втренчено.
- От къде знаете? - попита.
- Говорила ми е за семейството си. Но коя от сестрите сте вие? Гейшата или лекарката?
- Аз съм Иноуе - Гримасата на лицето му не се промени и тя допълни: - Гейшата. А Вие сте...?
- Санджи - отвърна й мъжът, все още втренчил изпитателния си поглед в нея. - Приличате си с Нами-чан, знаете ли това?
- Вероятно го казвате заради косата - По лицето й полази колеблива усмивка. Знаеше, че дори в тъмното цветът на косата й си имаше някакъв специфичен блясък и косата на Нами бе същата като нейната. - Но аз искам да говоря с Нами. Къде е тя?
- Никой няма тук - Санджи сви рамене и извади ключовете от джоба си. - Нами-чан я няма от сутринта. Знам, че тръгна да се срещне със Вас.
- Значи не се е прибирала? - попита отново Иноуе, макар да знаеше отговора.
Санджи се извърна към нея с лека усмивка.
- Да й предам съобщение?
Щом не се бе върнала в Ропонджи след срещата си с нея, значи най-накрая бе събрала смелост да се върне в Кокурюкай. Иноуе наведе глава и разтърка слепоочията си, които започнаха да туптят от болка.
- Да й предам ли съобщение? - попита отново Санджи, но тя поклати глава и се отдалечи по улицата без да каже и дума.
Единственото решение сега бе да се прибере в Кокурюкай и да потърси помощ от ото-сан. Трудно решение, в което трябваше да преглътне гордостта си. Освен това Улкиора не я бе спрял да говори с Ичиго, нито с приятеля на Нами и сега започваше да осъзнава, че заплахата му бе просто блъф. Ще се прибере вкъщи и ще поиска помощ от рйооши и друг изход тя вече не виждаше. Портите на яшики бяха недалеч от тук и Иноуе не намери смисъл да наеме за втори път рикша. Пазачите никога не я бяха спирали, когато решаваше да се прибере в Кокурюкай, но от тогава бе минало време и изглежда заповедите бяха други, защото когато понечи да влезе в яшики, капитанът на отряда нинджи я спря:
- Съжалявам, Иноуе-химе, но не мога да Ви пусна да влезете в яшики!
Главата й се замая и тя се подпря с длан на зида, впервайки учуден поглед в широкото лице на нинджата, който я гледаше студено.
- К-какво? - попита с пресипнало гърло.
- Нямате вече достъп до яшики, Иноуе-химе - повтори нинджата. - Заповеди от Кокурюкай.
- Не може да бъде! - Очите й се насълзиха и за първи път, откакто й се бяха струпали тези проблеми, изплака на глас. Сграбчи ръкава на капитана и изкрещя: - Това не е възможно! Трябва да се прибера у дома! Трябва...
Мъжът я хвана за китките и я блъсна към улицата, с което привлече любопитните погледи на минувачите, но никой от тях не й се притече на помощ.
- Моля Ви, Иноуе-химе, не създавайте проблеми! Приберете се у Вас!
Тя посочи към портите и изрече задавено:
- Там вътре е моят дом!
- Съжалявам! - Вдигна безразлично рамене той. - Но вече нямате достъп до яшики.
По бузите й се затъркаляха сълзи и тя изхлипа, после се обърна и хукна по улицата надолу...
Не знаеше накъде отива, но когато най-накрая се спря, осъзна, че се намира отново пред Кабуренджо. Дотътри се до скритата уличка зад окията и седна на земята, прегърнала коленете си с ръце. Сърцето я болеше. Душата я болеше. Бе сама. Никой не се интересуваше от нея, нито щеше да й помогне.Нямаше свободен достъп до яшики и рйооши се бе отказало от нея. Бе напълно сама, изоставена... Люлееше се като дете напред-назад, а сълзите й нямаха намерение да спрат.
Спомни си за времето, когато бяха малки и трите си държаха ръцете, заклевайки се да не кажат нито дума на ока-сан за сторената беля. Сакура се усмихваше и зелените й очи блестяха като на котка: "Никога няма да те предам, Ино-чан! Заклевам се", а Нами добавяше: "Винаги ще бъдем заедно, нали?". Заедно. А бяха минали десет години и всяка бе пораснала самостоятелно, но не заедно. Връзката им бе скъсана и тя бе сляпа, щом досега се бе залъгвала и бе вярвала, че времето не е накърнило с нищо връзката им. И ето я сама на улицата без право да се прибере в Кокурюкай. Можеше да сподели всичко и на Котоми-сан, но имаше ли смисъл да го прави? Никой не полюбопитства повече, когато обяви, че няма да слезе за вечеря... Никой не се интересуваше от нея...
- Браво, слънчице мое! - Гласът на Улкиора Шифър достигна до нея и тя вдигна мокрото си лице към него. Беше се подпрял с гръб на стената на окията със скръстени ръце пред гърдите и от устата му димеше цигара. - Един път да помислиш за себе си, а никой да не ти помогне или изслуша...
От гърлото й се изтръгнаха хлипове и тялото й отново се залюля напред-назад. Не му отговори. Не й се говореше. Искаше й се да затвори очи и да умре. Да го помоли да я убие?
Толкова много ме боли!
- Нищо не те задържа тук - Той се приближи към нея. Клекна, изравнявайки лицето си с нейното и повдигна брадичката й с пръсти. Чертите му тънеха в сянка. Светлината на уличните фенери позлатяваше черната му коса, вързана на опашка на тила. - На никого няма да липсваш.
- Сакура...
- Тя живее своя живот. Видя това тази вечер. Има работа, която я поглъща изцяло и годеник, който я чака да се прибере.
- Нами... - изхълца тя.
- Тя е в Кокурюкай, а ти вече не. Никой няма нужда от теб...
Лицето й се изкриви и тя се дръпна от него.
- Остави ме намира! - прошепна само.
Той наклони на една страна главата си и пръстите му погалиха мократа й буза.
- Никой вече няма нужда от теб - потрети Улкиора и дрезгавият му глас само я разплака още повече. - Но аз имам нужда от теб, слънце мое!
Иноуе поклати глава и се изправи. Сетне се добра със залитане до вратата на окията и влезе вътре, затваряйки безшумно след себе си. Улкиора се изправи с въздишка и отново се облегна назад, вперил поглед в искрящите светлини на театъра.


Това копеле ме уби!
Никога не бе усещала такава болка досега, въпреки че се бе наранявала неведнъж в Академията за нинджи. Изпълняваше съвестно всички възложени мисии, заедно с Киба, Акамару и Шино, които съставяха отбора им. Колкото и да бе слаба, все пак приятелите й можеха да разчитат на нея. Дали можеше да търпи на болка, не знаеше, но каквото и да беше, Кучики Бякуя й бе показал, че съществуват нови измерения на болката. Странно, когато я прониза с катаната си усещаше физическа, вледеняваща празнота и ужас от смъртта, а сега чувстваше единствено скръб. Толкова дълбока, че сякаш разкъсваше сърцето й много повече, отколкото студеното острие на меча, можеше да причини. От гърлото й се откъсна стон.
Мъртва ли съм?
Хината притвори очи, впервайки ги в тавана. Мракът бе като покривало и дълго време се взираше, опитвайки се да подреди мислите си. Нощ ли беше? Изправи се и седна вдървено, подпирайки брадичката си на гърдите. Очакваше да види дръжката на катаната, забита в тялото й, но единственото, което забеляза бе дълбокото деколте на кимоното си. Поясът на черната й хакама бе леко разхлабен и дрехата й, сякаш бе смъкната и разтворена доста безсрамно, откривайки плътта на гърдите й. Вдигна ръка и плъзна пръсти между полукълбата, разтваряйки още повече кимоното си, без да се интересува, че се разголва още повече. Нямаше рана. Не я болеше. Жива ли бе или мъртва? Сънуваше ли?!
Пое си дъх и с изненада установи, че може да диша. Въздухът раздра пресъхналото й гърло и тя преглътна няколко пъти. Усещаше тежестта на косата си върху раменете и врата, а от кокът, който старателно бе направила преди да тръгне за Хатори, нямаше и следа.
- Не си мъртва, ако това се питаш - Гласът на Бякуя я стресна и тя вдигна глава нагоре, търсейки го с поглед.
Осъзна, че се намира в тренировъчната зала. Там, където всичко свърши. Мракът на нощта обвиваше високата му фигура, така че той изглеждаше като призрак. Бялото хаори с року, означаващ Шестия отряд на Сейрейтей, светеше. Черната му коса бе дълга до раменете и бе разделена отзад от специалното му украшение за коса, което винаги носеше. Беше го виждала неведнъж по улиците на яшики и винаги бе възмутена от начина му, по който показваше висшия си произход, сякаш хората бяха длъжни да го уважават само заради това. И сега стисна устни, опитвайки се да контролира гнева си спрямо него. Какво, по дяволите, ставаше?
- Как... К-какво... - заекна тя.
- Не си мъртва - повтори капитана отчетливо. - Поне не в истинския смисъл на думата.
- Не разбирам.
Той се обърна към нея. Лицето му остана в сянка и тя не можа да разчете нищо по него. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и от цялата му поза лъхаше... досада. Хината стисна зъби от ярост.
- Не е толкова трудно за разбиране. За останалите хора ти си мъртва и можеш да видиш това сама - кимна към нея.
- К-какво... - започна момичето, а след това го видя.
От широкият прозорец, пред който той стоеше, проникваше млечна светлина и осветяваше човешко тяло. Намираше се само на два метра от нея и тя запремига бързо, опитвайки се да се събуди. Човешкото тяло бе нейното и тя виждаше, че е мъртва. Мъртва! Изпищя пронизително и се хвърли напред, но краката й не издържаха на тежестта на тялото и се строполи тежко на голият под. Коляното й изщрака болезнено. Но как би могла да чувства болка, когато виждаше себе си, просната на земята? Очите й бяха затворени и гърдите не се повдигаха. Тялото не дишаше. Сграбчи ръката и се удиви на топлината, която излъчваха пръстите на трупа. Това не може да е тя, нали? Това е кукла! Каква грозна шега си бе направил той с нея?
- Можеш да се погледнеш - Бякуя изрита нещо, което се плъзна със стържене по пода към нея и се спря в подгънатите й крака.
Огледало.
И в огледалото я гледаше нейното изражение. Бледо-лилави очи, обрамчени с гъсти, дълги мигли, малка уста, заострена брадичка, широки скули, черни кичури коса около овално лице... Господи, това бе тя и трупа на пода пак бе тя!
Това е... ЛУДОСТ!
Пусна ръката и тя падна със звук на пода, който я накара да се разтрепери.
- Какво си ми направил? - прошепна немощно Хината.
Капитанът се приближи с тежки стъпки и клекна, поставяйки ръце на коленете си. Лицето му продължаваше да тъне в сянка.
- Убих те - отвърна той. - Пронизах те в сърцето със занпактоуто си Сенбонзакура и те направих шинигами.
Хината присви очи в опит да асимилира чутото, но думите му, макар и с простичко значение, се плъзгаха по ръба на съзнанието й, като мъгла над океана.
- Зан-пак-тоу... - повтори бавно, наблягайки на всяка сричка. Тръсна глава и добави: - Шинигами?
- Знаеш значението на шинигами, нали? - попита я той.
- Косач на души - изплъзна се от устата й. - Но... не разбирам...
Бякуя въздъхна.
- Трудно ще ти е да го приемеш, но правейки те шинигами, ще можеш по-лесно да разбереш истината за Сейрейтей.
- Истината. Каква истина?
- Онази, която малко хора знаят. Питала ли си се някога защо Сейрейтей е отделен от яшики и Коноха?
Хината съвсем се обърка. Че какво я интересуваше това сега и как отговора на въпроса му би обяснил, че се намираше извън тялото си? Мъртва ли беше или не? И ако бе мъртва, защо виждаше него?...
- Аз... аз... - започваше да заеква, както едно време, когато не можеше да скалъпи две думи без да се изчерви и да спре по средата на мисълта си. Проклет да бъде, след като й причиняваше това! - Какво става, по дяволите? - изкрещя гневно и се изправи, залюлявайки се като препил старец.
Той се изправи заедно с нея.
- Нали това се опитвам да ти обясня?!
- Не ми го обясняваш по правилния начин, идиот такъв! - Гласът й рикошира в стените. - Мъртва ли съм?
- И да, и не - търпеливо започна той. - За другите хора си мъртва, но за хората като мен си жива.
- А ти какъв си? - изсъска вбесено, припомняйки си с болезнена яснота, че при двубоя им, бе видяла бялата му чакра. Да, той бе различен и сега за първи път, започна да й просветва какво ставаше всъщност, но имаше нужда да чуе думите от устата му.
- Аз съм шинигами. Капитан на Шести отряд от Сейрейтей и глава на клана Кучики.
- Шинигами... - Хината повтори думата за втори път и вбесена осъзна, че сигурно прилича на идиотка в очите на Кучики Бякуя.
- Да, шинигами - потвърди той сухо. - Всички от Сейрейтей са шинигами. Катаните ни се наричат още занпактоу и се бием с тях срещу холоу и демони.
- Шинигами? - Момичето втренчи огромните си, светли очи в него. - Те... истински ли са?
- Аз съм такъв - Бякуя въздъхна с досада. - И те убих, за да те направя шинигами. В момента виждам само душата ти и в огледалото и ти я видя. Искаш ли да те върна в тялото ти?
Хината се скова, сетне краката й се подгънаха и се свлече на колене на пода.
- Ти ме уби с катаната си - изрече бавно. - Тогава защо съм още тук?
- Защото не си съвсем мъртва. Сенбонзакура не може да убие човек. Тя може да превръща човека в шинигами, само ако го прободе в сърцето и аз ти дам част от душевната си енергия.
- Защо го направи? - Тя вдигна очи към него.
- Баща ти искаше да се обучаваш в Сейрейтей, а аз направих само необходимото да останеш тук.
Всичките му думи най-сетне се нареждаха по правилните места в пъзела и картината започваше да се избистря. Главата й взе да бучи и тя стисна пръсти от двете страни на слепоочията си.
- Слушам те! - отсече само и затвори очи.
Минаха няколко минути в тежко мълчание.
- Все някога се е случвало да се питаш защо достъпа до Сейрейтей е ограничен? - започна Бякуя. - Но не е така, защото ние искаме да сме отделени от яшики и нинджите. Сейрейтей е ограден от силна душевна стена и никой, който не е шинигами, не може да остане за дълго тук. Това изключва хората със силно душевно реяцу, като демоните. Но ти си човек, каквито и сили да притежаваш, колкото и да си силна като нинджа, реяцуто ти е нищожно спрямо капацитета на Сейрейтей, а ако не го промениш, всяка минута тук би те убила безвъзвратно. Аз се опитах да променя това, като намерих друга възможност, в която да оцелееш.
- Когато знаеш всичко това, защо прие предложението на баща ми? - Хината прокара ръка през косата си и ужасена осъзна, че бе готова да се разплаче като дете. - Можеше просто да му откажеш, нали?
Той отново се отпусна до нея и вдигна лицето й към своето. Тъмнината не й позволяваше да го види, но това вече не я дразнеше. Всичко бе загубило смисъл и значение.
- Аз му отказах, но той настоя да дойда да те видя в действие по време на тренировка. Останах... шокиран и бях готов да се закълна, че по време на тренировката ти с братовчед ти, можех да видя ясно големи нива на реяцу. Никой не притежава нещо толкова силно, ако вече не е мъртъв или не е шинигами. А ти си жив човек. Как бе възможно да го имаш?
- Противоречиво е - Тя се дръпна от него. - Аз съм слаба нинджа. Завърших Академията, само защото съм Хюга.
- Вероятно това е така, - съгласи се Бякуя и той протегна ръка към нея. Докосна разголената плът на гърдите й и прокара пръсти между полукълбата й. Хината се стресна и блъсна ръката му настрани. Съвсем бе забравила, че е разголена толкова безсрамно и придърпа деколтето, прикривайки се от изучаващия му поглед. Несъмнено е бил очарован от гледката, макар той да не изрази нищо на глас, а продължи без да забелязва реакцията й: - но в тялото ти има огромно количество от нея. Академията за нинджи не тренира душата, а само физическото ти тяло. Може да си била слаба там, но тук... си прецедент в историята ни на шинигами. Любопитен съм да разбера защо това е така.
- Ти се интересуваш от мен? - Колко невярващо и звучеше това! Цял живот никой не я бе забелязал, а сега бе удостоена с нечие внимание.
- Да - потвърди той и се изправи рязко. - И така може да се каже.
Наведе се към нея и я хвана за китката, издърпвайки я да стане, на което тя не се възпротиви.
- Довери ми се! Искам само да те върна в тялото ти!
Да му се довери? Колко лесно го каза той, сякаш това нямаше значение за нея? А можеше ли да го направи? И какво губеше сега, след като всичко бе свършило още преди да е започнало?

За първи път Нами се чувстваше несигурна и загубила стабилна почва под краката си. Думите на ото-сан още отекваха в главата й и й се струваше, че сънува невероятен сън, от който ще се събуди всеки момент. Санджи ще се провикне: "Закуската е готова, банда! Ставайте!", а после ще чуе забързаните стъпки на Луфи към кухнята на "Гуен Мери". Харуно Сано не я посрещна, както вероятно би посрещнал Сакура, но поведението му спрямо нея и сега й се стори странно. Той никога не говореше нито с нея, нито с Иноуе. Поддържаше някакъв контакт, основаващ се на "не ми се мяркай пред погледа и всичко ще е наред!". Беше го виждала много рядко в Кокурюкай, повече се задържаше в Кататане, където даймиото му бе дал няколко стаи. Ето защо имаха повече контакт с ока-сан, от която Нами изпитваше ужасяващ страх и респект, слети в едно.
Сега баща й се отпусна тежко на креслото зад бюрото си и се загледа напрегнато в нея. Нощта отдавна бе обвила Коноха и в кабинета се гонеха сенки. Не бе мръднала няколко часа, докато слушаше разказа на баща си и размачка врата си в опит да раздвижи скованите си мускули. Погледът й за миг се впи в неподвижната фигура на Учиха Итачи и се изненада, когато забеляза, че червените му очи я фокусираха в сумрака.
Беше забравила горделивостта, която демонстрираха Учиха и другите аристократични кланове и сега студената гримаса на големия брат я върна назад в миналото, когато разделението на клановете бе прекалено явно, макар между Харуно и Учиха да нямаше съществени различния. Спомни си превзетия и глупав Саске и колко много дразнеше Сакура, като изтъкваше този неоспорим факт всеки ден. Не се изненада, че Итачи бе същия като него... Може би някои жени припадаха по вглъбените, мрачни типове, които с поведението си издаваха, че имат тайни, но тя не бе от тези жени. И определено не смяташе, че бе...
Аз съм... Учиха!
Устните й потръпнаха. Бе роднина на Саске и Итачи и във вените й течеше кръвта на Учиха.
Това е абсурд!
Нами върна погледа си на ото-сан и за първи път от няколко часа промърмори:
- Всичко това... - прочисти гърлото си и започна отново: - Всичко това истина ли е?
Изражението на Сано не се промени.
- Нямам навика да говоря празни приказки - отговори й той сухо с тон, с който може би се обръщаше към досадниците. - Нито пък имам полза да те лъжа.
- Знам, знам... Но ми се вижда... невероятно!
Той не й отговори. Облегна се назад, скръствайки ръце на гърдите си и мълчанието му увисна тягостно в кабинета. Старостта го бе изпила и костите на лицето му стърчаха през кожата на лицето, което бе набраздено с дълбоки бръчки. Сивата коса бе опъната назад и около ушите му бе олесяла. В голямото си кресло приличаше на малоумен старец. И въпреки това, Нами не изпита съжаление или обич, или дори благодарност. От светлозелените очи лъхаше такъв студ, че тя стисна зъби, устоявайки на желанието си да наведе глава пред авторитета му. Вместо това присви своите и процеди през зъби:
- Искаш да кажеш, че съм роднина... с този?! - Изправи се бавно и наклони глава към Итачи, но не го удостои с поглед. - Сериозно? Бъзикате ли се с мен? - Гласът й се повиши, очаквайки някаква реакция от двамата мъже, но резултатът бе нулев. Тупна с юмрук по плота на бюрото и се наведе към баща си. - Стига шегички, ото-сан! Очаквах някакво обяснение, но това разби всички мои предположения.
- Аз не съм твой баща, Нами-чан! - повтори той, наблягайки на всяка дума, сякаш си имаше работа с наивно дете. - Баща ти бе Учиха Тоуширо, братовчед на бащата на Саске и Итачи, от второстепенното семейство. Майка ти почина скоро след раждането, а баща ти загина при една мисия на АНБУ в Сунагакуре. Старейшините ми заповядаха да те взема и да те представя за моя дъщеря.
- Това е лудост! - изкрещя Нами. - Това ли ти е извинението, че бягаше от отговорността си?
- Отговорност? - Зелените му очи се свиха и бръчките от двете страни на устата му, сякаш се вкопаха още повече в плътта му. Няколко секунди тя не можеше да разгадае изражението му, а после потресена осъзна, че той се усмихва. - Достатъчно отговорност поех, когато изпълних заповедта на старейшините без да възразявам. Какво още искаш от мен?
- Аз не съм Учиха! - издиша Нами. - Как бих могла да ти повярвам, след като нямам Шаринган, ото-сан?
- Всъщност - Итачи се намеси в разговора им. - все още не е късно да го имате. Във второстепенното семейство тази очна техника почти не съществува.
- Не ми казвай, че и ти си повярвал на тази дивотия! - Тя се извърна към него. - Аз съм Харуно и точка. Ото-сан просто иска да си измие ръцете и да не понесе вината си...
Баща й се изправи, подпирайки се на креслото си. Затегна колана на хакамата си и разтърка дланите си една в друга, сякаш се опитваше да се стопли.
- Нямам желание да споря, Нами-чан! - оповести накрая той и се запъти към вратата. - Вече съм стар и искам да си легна.
- Ото-сан... - момичето го хвана за китката, когато той мина покрай нея. Сано спря, само за да се отърси от докосването й, сякаш го бе полазила някоя отвратителна гадина.
- Можеш да останеш, колкото искаш тук, - Зелените очи изглеждаха мътни като застояла вода във ваза. - но пак ти казвам, че твоя дом е Суикацу.
Вратата се хлопна зад него.
Нами разтърка ръце, опитвайки се да се стопли. Не бе облечена подходящо, но пък винаги бе мразила да бъде еднотипна в мисленето си, дори ако то касае едно простичко действие като обличането. Зад гърба си чу шумолене, а после Итачи метна хаорито си върху раменете й. Наметалото достигаше почти до земята и тя се втренчи за момент в килима преди да вдигне очите си към лицето му. Чертите му бяха застинали в маска на ледено безразличие, но това бе поза, зад която криеше загрижеността си, иначе не би й дал дрехата си.
- Благодаря - успя да се усмихне тя.
Итачи повдигна рамене и се запъти към вратата. Нами го последва.
- Къде отиваш? - попита го само, след като излязоха в коридора и той сковано се насочи към стълбището. Итачи не й отговори и тя го хвана за китката, дръпвайки го рязко. - Ей,попитах те нещо!
- Прибирам се у дома - Лицето му не се промени. - Предлагам и ти да го направиш.
- Аз съм си вкъщи - подчерта Нами. - Тук е моя дом.
Той посегна към нея, хващайки я за рамото. Лицето му се надвеси над нейното, изучавайки я втренчено на ярката светлина в коридора.
- Ти си Учиха, а че отричаш този факт, не ти прави чест! Цял живот си бягала, не ти ли писна да го правиш? А обвиняваш баща си, че е избягал от отговорност... Приеми последствията от постъпките си, малката! Време е! - Същите думи, каквито й бе казала Иноуе. Гневът я накара да го блъсне.
- Кой си ти, че си позволяваш да ми говориш по този начин?!
- Мразя шумни деца! - Той махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха. - Не обичам някой да ми вика... - после додаде със сарказъм, който я шибна през лицето като шамар: - Ако аз ти бях баща, досега да съм те напляскал!
- А аз пък мразя нафукани, самодоволни копелета!
- Толкова по-зле за теб, защото за жалост ми дължиш уважение и респект...
- Респект? - Нами се усмихна широко. - Респект ли ти дължа? Аз? Към един убиец?!
Последната дума изгърмя в коридора като взрив. Очакваше, че той ще избухне и самоконтрола му ще иде по дяволите, особено след като го бе обвинила право в очите. Но какво ли се правеше на луд? Той наистина бе убиец. Бе избил собствения си клан и изискваше нечие уважение. За какъв се мислеше? Устните му се извиха в широка усмивка, която я накара да се дръпне крачка назад и да свие вежди в недоумение.
- Не осъзнаваш колко много приличаш на Учиха, нали? - Той се приближи към нея и я хвана за ръката. - Прибери се в Суикацу!
Нами застопори пети и се опита да се откопчи от хватката му, но безуспешно. Той я затегли по стъпалата надолу и тя нямаше друг избор освен да го последва, преплитайки краката си. В партера успя да издърпа ръката си, но изненадана разбра, че той по-скоро я пусна. Извърна се към нея и впи червените си ириси в гневното й лице.
- Ще те чакам да дойдеш - каза след миг мълчание, после се обърна и излезе навън.
Нами изсумтя вбесена. Сетне демонстративно обърна гръб на вратата, сякаш той можеше да види ответната й реакция, и се насочи към стълбището. Знаеше къде се намира крилото на прислугата и малко вероятно бе да има размествания. Надяваше се само Ичода-сан да не си е легнал, за да й покаже някакво легло, на което би могла да си почине. Сутринта щеше да се върне в Ропонджи, но сега искаше напълно да се възползва от приятното усещане, че си бе у дома. "Не съм твой баща!" - думите на баща й проникнаха отново в съзнанието й, но тя ги прогони. Нямаше да позволи нещо толкова идиотско да помрачи щастието й.
Най-сетне си бе у дома...


Затворът в Кодемачо не бе особено приятна гледка, осветен от уличните фенери. Намираше се на няколко преки от мръсните улици на Девенчофу. Зданието представляваше огромна правоъгълна кула с малки прозорчета, заобиколена от дълбок ров с черна като катран вода. Имаше само един подвижен мост, който свързваше портите с улицата. Лошата му слава се дължеше предимно заради стаите за мъчения, които бяха разрешени официално от даймиото и се използваха от засекретените отряди и звена на АНБУ. Полицията на Коноха се занимаваше с по-леки, обществени проблеми, нарушаващи спокойствието в селото и идващи предимно от Девенчофу, Долен Руконгай и Шибуя. Тайните отряди на АНБУ носеха не само маски на животни, но и черни наметала с качулки и почти не фигурираха в обществения живот публично. В Кататане на даймиото имаше специална школа за такива отряди и повечето обслужваха предимно Йорико-сама, играейки ролята на негова лична гвардия. Назоваваха се СО или Секретни Отряди. Затворът в Кодемачо бе просто тяхна сграда, в която свободно можеха да действат, ползвайки специалните привилегии на даймиото. Никой, който влизаше вътре не излизаше жив, а самото име на затвора всяваше ужас у хората в гетата, превръщайки го в символ на прекомерната сила на аристократичните кланове.
Хората определено бяха странни същества, реши за себе си Се*астиан Михаелис, загледан в мрачната кула на затвора, усмихвайки се сардонично на тази мисъл. Страхът им ги правеше жертви още преди хищникът да ги е подгонил. Отметна тъмен кичур от лицето си и потропа силно по масивната порта. Беше се забавил прекалено много в Кататане, подчинявайки се на заповедта на Саске да развлича Йорико-сама. Не бе трудно да отвлече вниманието на даймиото от истинските му желания, развличайки го в игри на шоги и разговори за книги, на които Йорико-сама бе страстен почитател.
Но определено се забави за изпълнението на другите си задължения. Саске му бе казал, че ще го чака в стаята на Архивите, където се бе затворил още от обяд, след като му бе дал пълномощно, подпечатано от него и Йорико-сама. Се*астиан не вярваше, че господарят му ще се прибере в Суикацу, особено след като му бе споменал мимоходом, че годеницата му ще поеме още една смяна в болницата.
Вратата на затвора се отвори със скърцане и в тъмната рамка се открои силует на нинджа от СО. Бялата му маска на орел с дупки наместо очи проблесна на мътната светлина на фенерите. От вътрешността на зданието лъхна течение от застоял въздух, но Се*астиан не направи физиономия на отвращение.
- Добър вечер! - поздрави равно икономът и извади от горния джоб на фрака си малък лист, подавайки го на нинджата, който го разгърна, за да се увери в подписите и печата на даймиото. - Идвам по заповед на сосакан-сама.
- Йорико-доно ни предупреди, че ще идвате - Гласът зад маската бе глух. - Но закъсняхте твърде много...
- В смисъл? - поиска да узнае Се*астиан.
- Пазачите са открили затворниците мъртви преди час. Изглежда някой е проникнал зад стените на затворът и ги е убил - уточни нинджата.
Лицето на Се*астиан не се промени.
- Искате да кажете, че някой е минал покрай отрядите Ви? - попита той с тон, който вибрираше от саркастични нотки.
Тялото на нинджата се напрегна и макар иконома да не виждаше лицето му, знаеше, че то се е изкривило от гняв.
- Съжалявам, Михаелис-сан, - процеди през зъби нинджата. - но вече разчистихме килията и откарахме труповете на гробищата.
Доста удобно, помисли си Се*астиан иронично, но не каза съмненията си на глас. Вместо това се усмихна широко и зъбите му блеснаха в мрака. Нинджата от СО съвсем неуместно си помисли за глад и неволни тръпки побиха по гърба му.
- Няма никакъв проблем - вдигна рамене икономът и махна с ръка. - Искам да видя килията!
От вътрешността на затвора течението отново довя воня на мухъл.
- Това влиза ли в задълженията Ви?
- Мисля, че да - Се*астиан взе документа от ръцете на нинджата и допълни: - Пише го черно на бяло. Ще ме заведете ли до килията или сам да я намеря?
Нинджата не смяташе да отстъпва, но въпреки това го направи, когато Се*астиан Михаелис се приближи към него. Икономът прекрачи прага и се насочи с широки крачки по слабо-осветения тесен коридор. Нинджата затвори рязко вратата и забърза след него. Неохотно трябваше да си признае, че нещо в погледът на Се*астиан го бе накарало да продължава да си мисли за неистов глад и веднага се опита да изтика тази глупава мисъл от главата си. Задмина високата фигура на иконома и го поведе по сумрачните коридори на Кодемачо, наподобяващи на лабиринт. На няколко пъти се обръщаше назад, очаквайки да види гримаса на отвращение по изключително красивите черти на иконома, но само се обръщаше рязко с изненада и гняв, установявайки нелепата, хлапашка усмивка на лицето му, сякаш мизерията и вонята на затвора не му правеше никакво впечатление.
Вестта, че даймиото бе назначил нов сосакан на мястото на стария, почти не учуди никой от Щаба на СО. Йорико-сама постоянно сменяше все нови и нови хора, като не очакваше никаква полза от заелите тази длъжност. Даймиото повече предпочиташе СО или Данзо, който водеше някои звена на АНБУ, а сосаканът имаше повече подкрепа от старейшините. Подчиненият на новоназначения не будеше някакъв респект, но така или иначе нинджата бе просто обикновен войник и негово задължение бе да го заведе при лейтенанта си.
Изкачиха се по витото стълбище към вторият етаж и свиха в първия коридор. В дъното му имаше само една стая, осветявана от свещ, която в никакъв случай не можеше да прогони тъмнината, сякаш мракът бе залепнал по стените. Зад проста дървена маса се открояваше масивната фигура на лейтенанта от СО и този, който водеше Се*астиан, се изпъна до вратата и оповести високо:
- Лейтенант Уджио, слугата на сосакан сама пристигна преди малко и иска да види килията на убитите затворници.
Главно-командващият на затвора Кодемачо се изправи и заобиколи масата. Се*астиан знаеше, че очите зад маската го гледат изпитателно, но това нито за миг не го притесни, отвръщайки с приятелска полуусмивка.
- Затворниците са мъртви - каза сухо лейтенант Уджио.
- Знам - вдигна рамене Се*астиан. - и искам да видя килията!
- По чия заповед? - Гласът на нинджата изръмжа басово в настъпилата тишина.
- По заповед на сосакан-сама - уточни спокойно Се*астиан. - И не мисля повече да бъда възпрепятстван от Вашето нежелание. Лека вечер!
Обърна демонстративно гръб и се насочи обратно към стълбището, по което дойдоха. Възнамеряваше да се върне на междинната площадка и да последва стълбите нагоре към следващите етажи, когато нинджата, който го посрещна на вратата, го задмина.
- Следвайте ме! - заповяда той, извърнал лицето си, покрито с маска.
Усетът не бе излъгал Се*астиан. Килиите се намираха на четвъртия етаж, наредени в редица една след руга и затворени от към коридора с железни решетки. Ъглите тънеха в мрак, който сякаш лепнеше и стъпките им отекваха глухо по каменния под. Решетъчната врата на предпоследната килия бе отворена. Нинджата застана с изпъната стойка в коридора и кимна с глава към сумрака на празната килия.
- Ето тук бяха.
Се*астиан се огледа изпитателно преди да влезе. Вонята на мухъл и изпражнения продължаваше да го блъска в носа, но той долови и друга миризма. Съвсем лека, като полъх, която вероятно само той можеше да усети. Такава, каквато не бе очаквал да подуши точно тук в Кодемачо и очите му се оцветиха в червено. На мръсният под имаше локва кръв и той клекна, потапяйки два пръста в нея. бе започнала да се съсирва, но не това го притесни. Веждите му се свиха над очите и Се*астиан се извърна към нинджата.
- Освен Вие и почистващия екип някой друг идвал ли е тук?
- Не - поклати глава запитания. - Никой външен няма право да влиза тук.
- Много странно! - вметна тихо Се*астиан. - Мога да се закълна, че...
В същият момент усети страшна болка, която скова цялата му ръка, до рамото. Изправи се рязко и махна ръкавицата от дясната си ръка. Печатът представляваше окръжност, оградена с двадесет и четири остри ръбове, наподобяващи форма на звезда. Изглеждаше като иредзуми, но сега бе започнала да кърви и по пръстите му се стичаше лепкава кръв, която той изтри с другата си ръка, преди да надене отново ръкавицата.
- Трябва да тръгвам! - отсече твърдо и се обърна към нинджата. - Водите ли доклад за извършеното убийство тук?
- Да.
- Дайте ми го! Бързо! Ще чакам на входната врата - Нинджата не реагира и Се*астиан подчерта сухо: - Веднага!
Нещо ставаше със Саске. Печатът кървеше само тогава, когато господарят имаше нужда от него. Знаеше вече пътя към главния вход и стигна до вратите на Кодемачо преди нинджата. Наложи се да изчака още няколко минути, потропвайки нервно с пета, а когато най-накрая му връчиха папката с доклада, дори не се сбогува. Кимна с глава и се отдалечи бързо, стопявайки се в тъмнината.
Ръката продължаваше да го боли. Ръкавицата му бе подгизнала от кръв и той сви пръсти в юмрук, докато буквално летеше по нощните улици на Коноха. Недалеч от Ропонджи почувства чакрата на шинигами, после друга на аранкар и ноздрите му потръпнаха гневно. При друг случай щеше да поиска явна конфронтация с тях, особено със шинигамито, но сега в главата му съществуваше само мисълта за Саске и надвисналата беда.
Само една цел и тя се намираше в Кататане.
Архивите. Господарят бе там!
Никой не го спря, когато прекрачи вратите на яшики, нито, когато влезе в шинден на даймиото. Пристигна в Архивите в мига, в който успя да види как Учиха Саске прободе с катаната си човек, облечен изцяло в черно и с маска на лицето. Една от наредените библиотеки в огромното помещение бе съборена и по дървеният под бяха пръснати хиляди документи и книжа. Големият прозорец бе счупен и хладният пролетен въздух влизаше свободно, вдигайки белите листи от пода. Саске продължаваше да държи дръжката на меча си, забит в тялото на тъмната фигура, която приличаше на нинджа от СО, но когато се приближи, Се*астиан видя, че се е излъгал. Покъсани дрехи и воня от Долен Руконгай. Но чакрата на този бе по-силна от тази на нападателите на моста. Очите на демона се присвиха при мисълта, че някой си играеше с тях.
Саске се извърна към него и извади с рязко движение катаната от тялото. Лицето му се скова.
- Не съм те викал - сухо изрече Учиха. - Пратих те в Кодемачо, за да свършиш работа.
- Да, милорд - Се*астиан се поклони. - Но някой друг вече е свършил работата. Нападателите са били убити.
Саске се върна към бюрото в ъгъла, зад което вероятно бе стоял целия ден преди да бъде прекъснат. Придърпа отново книжата към себе си и чак сега забеляза по пръстите му се стичаше кръв.
- Какво, по дяв... - Ръкавът на бялото му кимоно бе подгизнал. Явно глупавият нападател го бе одраскал и Саске се изправи, отдръпвайки се назад, за да не изцапа документите.
Подпря се на стола, почувствал внезапно замайване, дължащо се на това,че не бе ял целият ден. Причерня му. Усети как краката му се подкосяват и тялото му се свлича. Сетне усети ръцете на иконома. Лицето на Се*астиан се надвеси над неговото и Саске видя как устните му мърдаха, но не чу нито звук. Затвори очи, поемайки си дъх дълбоко, преди да блъсне иконома настрани от себе си. Падна на пода и костта на лакътя му изпука.
- Не ме докосвай! - заповяда Саске и допълни: - Отиди до пазачите на портите и ги доведи тук... Искам това тяло да изчезне, колкото се може по-бързо!
- Но Вие...
- Аз ще се оправя. Нищо ми няма. Тръгвай!
- Да, милорд!
Се*астиан се подчини без да възразява на заповедта. Извади носната си кърпа от горния джоб на фрака и свали ръкавицата си със зъби. Печатът продължаваше да кърви и той уви дланта си стегнато с кърпата.


Къщата на Сой-Фон до Бенишидаре, сякаш бе откъсната от живота, който кипеше в Коноха. В Сейрейтей нямаше оживлението на Сендай, сред което Наруто бе свикнал да живее и именно липсата му му се стори странна. Имаше доста шумни съседи, които явно се успокояваха от крясъците си. Всяка сутрин го будеха в шест часа, тръгвайки за работа. Макар да се бе прибрал скоро в Коноха, почти бе свикнал с това.
Днес когато отвори очи, не можеше да повярва, че вижда слънцето високо горе. Определено се бе успал, но пък капитанката не го бе събудила. Надигна се вдървено и се огледа. Миналата вечер почти не забеляза обстановката, тръшвайки се в леглото, прекалено уморен, за да възразява къде се намира, дори ако тя му бе дала стая с розови стени. Сега установи, че мебелите бяха практични и семпли, отколкото женствени. Легло, скрин, нощно шкафче, библиотека с наредени на гъсто книги, хартиени плъзгащи се врати. Щорите на огромния прозорец бяха вдигнати и през стъклата проникваше ярка слънчева светлина. Завивките му ухаеха на горски цветя и това бе единственото нещо, което сметна за женствено. А уж се бе зарекъл да я възприема като мъж!
Наруто кисело се усмихна на тази мисъл и отметна завивките, преди да стане от леглото. Протегна се, раздвижвайки мускулите си и облече леко памучно кимоно върху голото си тяло. Използваше го като халат от доста време, откакто бе престанал да носи пижама. Приближи се до прозореца, откриващ гледка към малката градина. На двадесетина метра от къщата се намираше зида, който ограждаше имота на Сой-Фон и онова, което вчера не можеше да види от тъмнината на нощта, сега се разстилаше пред погледа му. Винаги бе живял в затворените малки стаи на кооперация и разполагаше само с няколко помещения. Определено не можеше да свикне с големината на имота на капитанката. Градината пред къщата му се стори... женствена.
Отново.
Наруто сви устни, забелязвайки фигурата й, седнала под цъфналото вишнево дърво, чиито цветове се ронеха над гладката повърхност на езерото. Отдръпна се от прозореца и пресече стаята с отсечени крачки. Преди да излезе навън, се спря за няколко минути в банята. После отвори вратата и пресече широкия коридор, разминавайки се с възрастна прислужница, понесла две ведра с бода. Жената остави кофите и се поклони толкова ниско, че Наруто се почувства неудобно и побърза да излезе на верандата.
Слезе по стъпалата и босите му крака нагазиха в зелената трева. Виждаше гърба й и дългите й плитки, усукани с бели ленти, се движеха като живи от повея на вятърът. Беше седнала с кръстосани крака и ръце, подпрени на колената. Гръбнакът й бе толкова изпънат, че почувства болка в собствения си гръб. Помисли си, че е тих и тя не е чула стъпките му в тревата, но когато понечи да заобиколи, гласът й го стресна:
- Добро утро! Наспа ли се?
Наруто се отпусна срещу нея и сините му очи се втренчиха в чертите на спокойното й лице. Очите й бяха затворени, а устните - опънати в тънка линия. Тя не го бе видяла да се приближава, той бе сигурен в това. Бе го усетила. Естествено бе да го засече по реяцуто му - нали бе харагей?
- Е? - настоя Сой-Фон, след като той не й отговори. Очите й се отвориха. - Усетих те, още когато се събуди.
- Колко е часът? - попита той без да отговаря на нейния въпрос.
- Почти девет. Готов ли си?
- За кое?
- За малък урок - Тя сведе поглед към голите му гърди и махна неопределено с ръка. - Това не е подходящо облекло. От утре ще ставаш в седем и настоявам да си облечен, както трябва.
Наруто повдигна вежди, почесвайки се зад врата.
- Значи все още си решена да ме обучаваш, така ли? - попита той с насмешка. - Сериозна си, а?
Лицето й не се промени. В черните й очи, сякаш премина сянка и тя се приведе към него.
- Разбери, Наруто, че аз няма как да те науча, ако ти не искаш това!
Жена да ме учи! Искаше му се да се изсмее на глас, но не успя да наложи самоконтрол, защото устните му се извиха в широка усмивка и очите му засвяткаха в сянката на вишневото дърво. Едно бе да го учи Какаши или Джирая. Бе признал и Цунаде като силна нинджа, но да очаква, че може да научи нещо полезно от жена, дори и такава от Сейрейтей, си бе смешно и глупаво.
- Да ме научиш? - повтори той сардонично, повдигайки вежди нагоре. - Нека да ти кажа нещо..., сенпай! Още откакто те видях в кабинета на Хокагето, сметнах, че обучението ми тук няма да има успешен край. Нека да оставим настрана дрязгите си и да се опитаме да погледнем истината в очите! За теб аз съм Кюби, за мен ти си... Жена. Ако бъда честен сега, трябва да кажа, че не мога да те възприема за учител, защото си... жена.
Сой-Фон се отдръпна назад и постави длан на дръжката на катаната си. Сигурно бе гневна от откровеността му, но това сега никак не го вълнуваше.
- Добре - съгласи се тя неохотно. - А какъв според теб трябва да е сенпаят ти, ако изключим довода, че не трябва да е жена?
В главата му проникна образа на маскираният Какаши. После сладострастната физиономия на Джирая, докато пишеше розовите си истории. Прокара ръка през рошавата си, руса коса и се протегна отново преди да изпъне дългите си крака и да легне по гръб на тревата, впервайки погледа си в короната на вишната. Цветчетата се полюшваха от повея на сутрешния вятър и той си спомни за Сакура. Косата й имаше същият цвят. Но замисляйки се малко повече сега, осъзнаваше, че дори Сакура не можеше да приеме за нинджа. Всички мисии, в които участваха докато бяха в отбор седем, му показаха, че една жена не може да се бие рамо до рамо с мъжете и Сакура не правеше изключение. В повечето случаи тя не бе влизала в пряка конфронтация с врагове, разчитайки повече на него или на Саске. Дори и медицинското й джуцу бе най-ниското стъпало в овладяването на бойните техники и то не й позволяваше да се бие, по-скоро я отпращаше в тила да помага на ранените. Можеше ли да обясни това на капитанката без да я обиди, че всъщност намеква за съмнението си в качествата й?
- Хайде, Наруто! - Сой-Фон повиши глас и той извърна главата си към нея. - Зададох ти простичък въпрос. Какъв трябва да е сенпаят ти?
- Мъж - отвърна й той рязко и този път усмивката му угасна от лицето. - Сенпаят трябва да е мъж!
- Можеш да забравиш, че съм жена...
- Така ли си мислиш? - Бузите на Наруто потрепериха и вдлъбнатините под скулите му, сякаш се вкопаха още повече, придавайки му някакъв момчешки чар, който я развълнува и тя сви вежди в опит да овладее усещанията си. - Трудно ще бъде това, да не кажа невъзможно. Всеки път когато те погледна, ще виждам дълги плитки, хубаво тяло, стегнато дупе и сладки цици, които ще ми се иска да галя. Един мъж-сенпай не може да се похвали с това, нали?
Сой-Фон се подпря на дланите си и лицето й се надвеси над неговото.
- Това е тъпото извинение на един страхливец! - изсъска през зъби. - Теб те е страх да се довериш на жена.
- Не съм страхливец! - подчерта Наруто сухо.
- Така ли? А какви са тези приказки, че съм жена и защо това стана жизненоважен определящ фактор? Нека да ти напомня, хлапе, че аз съм капитан на Втори отряд от Сейрейтей! Подчиняват ми се мъже и всеки ден ми засвидетелстват уважението си. С какво си по-различен от останалите?
Наруто затвори очи.
- Не очаквам да ме разбереш! Не съм по-различен от другите и аз уважавам жените, дори много повече отколкото си мислиш. Уважавам ги в леглото и само тогава им позволявам да ме яхнат и да са над мен, ако това им доставя удоволствие. И аз предпочитам тази поза, най-малкото защото ми се открива страхотна гледка и мога да пипам, където пожелая - Той отвори отново сините си очи и се надигна на лакти, усмихвайки се нежно на гневната гримаса на Сой-Фон. - Но това, естествено, не те касае. Отклонихме се, ще извиняваш за откровеността ми. Щом ти се иска да се правиш сенпай, кой съм аз, че да ти забранявам това? - замълча за момент, после продължи с равен тон: - И какъв ще е урокът?
Тя се отдръпна от него. В първият момент дори не знаеше какво да му отвърне, но се почувства едва ли не обидена. Бе капитан от толкова дълго време и никой досега не бе изразил и най-малко съмнение в способностите или качествата й. Отрядът й, съставен изцяло от мъже, разчитаха на нея, уповаваха се, подкрепяха я. Другите капитани също й гласуваха неизменно уважение. Дори имаше благоволението на Шихоин Йороучи. И въпреки всички тези факти, се чувстваше едва ли не оскърбена от изявленията на една нинджа, която не бе от яшики и на всичкото отгоре бе и демон. Не знаеше как трябва да реагира, но предположи с увереност, че той никога не е разчитал на жена, за това и разсъждаваше по този начин. Въздъхна тежко.
- Вчера спомена, че знаеш неща за реяцу - Сой-Фон потърка челото си, което бе започнало да пулсира от болка. - Какво точно знаеш?
- Реяцу е душевна енергия - Наруто се отпусна назад и отново впери погледа си в короната на цъфналата вишна. - Чакрата е комбинирана енергия от физическото тяло и душевните центрове. Реяцуто разчита само на душевната сила и енергия.
- Горе-долу е така - съгласи се тя.
- Мога също да усещам реяцу, което е по-високо от обикновените. Така разпознавам врагът.
- Интересно - Сой-Фон го изгледа с любопитство. - А можеш ли да усетиш моето реяцу в момента?
Наруто извърна лице към нея и я изгледа с високо вдигнати вежди. Изумен осъзна, че усеща съвсем малко количество реяцу от капитан на Сейрейтей, а не би ли следвало те да имат... повече? Надигна се на лакти, после седна и дори се приведе към нея, фиксирайки я напрегнато със сините си, бистри очи. Минаха няколко минути в очакване, което тя не наруши.
- Но как... е възможно?! - изплъзна се от устата му.
Лицето й не се промени.
- А сега ще усетиш ли това? - попита Сой-Фон и още преди да довърши въпроса си, Наруто усети осезаемо как реяцуто й се покачва като скала на термометър. Виждаше вътрешната й енергия като бял облак, обвил тялото й и силата й пулсираше като биене на сърце. Спомни си думите на Джирая, че такива като нея могат да убиват само с реяцу и въпреки всичко бе изненадан да го види със собствените си очи.
Тя го потупа по рамото, откъсвайки го от изумлението му.
- Всеки един от Сейрейтей притежава реяцу, което може съответно да увеличава или намаля. Срещу враг от Сейрейтей, нямаш никакъв шанс, но нинджите не могат да подтискат това и са лесни мишени.
- Това... не е възможно... - Наруто разтърси глава. - Значи сте усъвършенствали киайджуцу.
- Да, макар моето киайджуцу да е доста слабо в сравнение с това на Кенпачи Зараки, капитанът на Единадесети отряд. Целият Сейрейтей е ограден с кудоу-реяцу, което го запечатва. Ето защо никой не може да влезе тук.
- Това не е ли забрана? - Наруто сви вежди недоумяващо. - Никой не може да влезе в яшики или в Сейрейтей, ако не е член на клан!
- Не точно - Тя поклати глава и се изправи. Протегна ръка към него, която той хвана и застана до нея. - Ти не си като обикновените хора и кудоу-печатът на Сейрейтей не може да те спре. Вътре в теб има демон, чието реяцу разрушава бариерите. Досага са те учили да потискаш Кюби, нали?
- А не трябва ли? - ехидно попита той. - Аз не съм нищо повече от човешки затвор за демон.
- Не се подценявай! - натърти Сой-Фон. - Не всяко човешко тяло може да има силата да бъде затвор за силен демон като Кюби. Самият ти притежаваш реяцу, което може да подчинява демонът...
- Това са пълни глупости!
- Докато трае обучението ти тук, ще ти кажа, че в никакъв случай няма да се учиш да потискаш Кюби - продължи тя без да обръща внимание на протеста му. - Ще те науча да подчиниш Кюби на собствената си воля.
- Побъркала си се! - Махна с ръка Наруто и се извърна към къщата, обръщайки й демонстративно гръб. - Да подтисна или да подчиня Кюби - не е ли това едно и също нещо?!
- Напротив - Сой-Фон го последва. - Това са две различни неща и ще видиш разликата сам - после додаде: - Къде отиваш?
- Да се облека.
- Облечи се бързо, моля те! Налага се да излезем.
- Хм..
- Урахара-сенсей има тренировъчна площадка и мястото е идеално за първата ти тренировка.
Наруто я изгледа из зад рамото си и се усмихна широко.
- Гладен съм. Да знаеш някой ресторант за рамен наблизо?

Цунаде бе подпряла с ръка брадичката си, взирайки се с усмивка в лицето на Гаара. Той седеше срещу нея в кабинета й, облегнал се небрежно на креслото и четеше някаква папка с документи, които тя му бе дала. Светлозелените му очи се движеха бързо по редовете и по гримасата на лицето му не можеше да се разчете какви чувства го вълнуваха. Изгряващото слънце не му пречеше, нито го дразнеше, а тя необезпокоявана го наблюдаваше, изучавайки всяка една негова черта като художник, който възнамерява да нарисува портрет. Сигурно си бе изгубила ума. Той бе по-малък от нея, но въпреки годините си бе заел длъжността Казекаге на Сунагакуре. Никога не стигаше до прибързани решения, нито пък досега бе допуснал грешка, с която да навреди на селото си. Изключително далновиден и ловък, бе установил определена политика, която му даваше повече власт, така че поста му на Казекаге да не бъде само инстанция на изпълнителната власт. Бе подчинил старейшините и дори даймиото на Страната на пясъка му бе засвидетелствал доверието си. Около Гаара се носеше някаква аура, която подчиняваше и той се възползваше от това, достигайки набелязаните си цели.
Цунаде бе принудена да признае, че ако тя е била някаква цел в списъка на Гаара, той я бе постигнал с търпение и давайки й време и подкрепа. Онова, което внушаваше у другите респект и страх, при нея бе премерена доза чар. Имаше моменти, които споделяха само двамата и тогава той съвсем не играеше ролята на завоевател. Изчервена се опита да избута споменът от миналата нощ, но това не й се отдаде напълно.
Той хвърли папката на бюрото й и се наведе напред, облягайки лакти на коленете си. Прокара ръка през яркочервените си кичури и впи замислен поглед в лицето й.
- Доста странно, не мислиш ли? - рече той. - Учиха Саске и брат му решиха да се върнат у дома по едно и също време, когато го направиха и другите членове на Акатски.
- Така ли? - Цунаде вдигна вежди изненадано. - Разузнавателните отряди на АНБУ още нищо не са докладвали.
- И да докладват нещо, ти последна ще го научиш - Устните му се извиха в лека усмивка. - За това ти го казвам аз. След като Саске и Итачи се отеглиха, Акатски се разпаднаха. Или поне това твърди Сасори-доно, който се прибра в Сунагакуре преди три седмици.
- Сасори? Кой е той?
- Мой братовчед - уточни Гаара. - Но за разлика от Вашия даймио, аз не възвърнах привилегиите на Сасори. Живее в малък имот до шинден на Казекагето и заема длъжност в обикновено шоджо в жилищен квартал.
- Съмняваш се, че играе някаква роля, така ли?
- А какво трябва да си помисля? - Гаара скръсти ръце пред гърдите си и метна поглед към прозореца зад нея. - Научил съм се да бъда недоверчив с престъпниците, а Сасори е точно такъв, нищо че е син на един от старейшините. Той е изменник и не заслужава снизхождение.
Цунаде замълча. Той бе прав, разбира се! Бе прав да мисли по този начин и да действа според ситуацията. Ако тя бе имала някаква власт, нямаше да бъде толкова внимателна с братята Учиха, а щеше да ги затвори в Кодемачо, докато измъкне някаква информация от тях. Даймиото дори не ги бе разпитал, нито ги държа под арест. Все едно не се подвизаваха в Акатски и до преди това не заплашваха сигурността на Коноха.
- От друга страна - продължи Гаара, изправяйки се от креслото. - трябва да поздравим Харуно-сан за предвидливостта му, нали?
- Предвидливост? - Цунаде вдигна глава към него, присвивайки очи. - Какво искаш да кажеш, Гаара?
- Просто е. Полицията е изнервяща и не може да бъде ефективна в сравнение с една жена в дома ти - Той заобиколи бюро й и се приближи до нея. Сетне постави длан на раменете й, разтривайки ги нежно. - Саске си има шпионин вкъщи.
- Говориш за Сакура? - Цунаде изви глава нагоре към него и отвърна на усмивката му.
- Хм, да. Сакура. Дъщерята на Харуно-сан е много по-ефективна от арестът или разпитите, нали?
- Саске няма да се върже толкова лесно на това. Несъмнено знае за истинските цели на тъста си.
- Именно, че поведението му е интересно, нали? Защо ще се връща в Коноха и защо ще иска ръката на Харуно Сакура? А защо след това Акатски се разпадат? - Той сви устни замислено. - Каква, по дяволите, е целта на Саске и Сасори?
Гаара я хвана под мишниците и й помогна да стане от креслото, после я прегърна силно до тялото си. Беше много по-висок от нея и Цунаде облегна лице на рамото му, подчинявайки се без думи. Той плъзна отворена длан по гърба й с лек настоятелен натиск и я спря на дупето й, притискайки таза й към своя.
- Иска ми се да те...
- Сигурно няма начин да вържеш Сасори така, както Харуно направи със Саске, нали? - прекъсна го тя изчервена.
Гаара я избута към бюрото и я повдигна като дете, слагайки я да седне на плота. После се настани между широкоотворените й бедра и се наведе към нея, целувайки я бегло, замисляйки се върху думите й. Тя зарови пръсти в косата на тила му, затваряйки очи. Гаара разтвори зеленото й кимоно и го свлече до кръста й. Сетне постави длани върху гърдите й.
- Заключила си вратата, нали? - Цунаде му кимна отнесено. - Всъщност точно сега ми дойде една блестяща идея. Мога да вържа Сасори! Аз също притежавам коз...
- Коз ли?! Какъв коз?
- Коз, който е тук, в Акасака.
Трябваше й доста време, докато разбере какво иска да й каже, особено след като ръцете му масажираха толкова нежно голата й плът. Винаги се бе чудила как можеше да мисли в такива моменти?
- За... сестра си ли говориш, Гаара?
- Достатъчно съм бил мек с нея - отсече той и целуна голата й шия. - Позволих й да дойде тук и да се подвизава като хаши, вместо да си стои вкъщи, където й е мястото. Сега е време да поеме отговорност...
- Каквито и планове да имаш за нея, тя едва ли ще е съгласна.
- Не ме интересува дали е съгласна или не! Ще се подчинява, защото е преди всичко нинджа на Сунагакуре, а след това куртизанка в Акасака - замълча, после добави: - Ще я принудя да се омъжи за Сасори.
Цунаде не каза нищо в отговор, само въздъхна силно.


- Срещнахте ли се с дъщеря си, Сано-доно? - попита даймиото.
Намираха се в кабинета му в Кататане. Щорите бяха дръпнати надолу и през процепите на дългите пластини проникваше светлината на утрото. Прашинки се гонеха във въздуха и в сумрака на малкият кабинет Сано притвори светлозелените си очи. Костеливото лице на главата на клана Харуно не изразяваше никаква емоция.
- Да. Вчера дойде в Кокурюкай и действах според инструкциите.
- Това е добре - Силуетът на даймиото се очертаваше като по-тъмна сянка сред сумрака. Малката библиотека зад гърба му го правеше да изглежда внушителен, въпреки, че бе седнал на креслото си.
- Тя отказа да повярва - сухо продължи Сано. - Остана да спи в шинден.
- А Итачи?
- Трудно мога да преценя, но той, като че ли е по-склонен да я приеме в клана си.
Даймиото направи кратка пауза.
- Итачи е предсказуем - въздъхна след това той. - Той е по-верен на мен, отколкото на клана си. Докато дъщеря Ви е прекарала повече време далеч от Вас и Вашето влияние. Съвсем естествено е да е недоверчива.
Сано се изправи бавно, раздвижвайки раменете си. Чувстваше прекалено голяма умора в тялото си. Искаше му се просто да хвърли товара си и да престане да играе лъжливите роли, които даймиото му подхвърляше като сценарист.
- Доста неща се струпаха напоследък - започна Сано, говорейки сякаш на себе си. - Първо Учиха се прибраха в Коноха. Нами - също. Саске поиска ръката на Сакура и аз приех молбата му по Вашите заповеди. После нападението на площада от онези мизерници. Кучики поискаха дъщерята на Хиаши-сан. Шихоин пък взеха под крилото си Кюби. Акатски се разпаднаха, а Еспадата не се е раздвижвала... Всичко това ми се струва много... обезпокоително.
- Прав сте, Сано-доно. Обезпокоително е. Особено съм притеснен от Кучики и Шихоин, които досега не се набиваха на очи и действаха в сянка, а сега притежават нинджа с Бякуган и демон в човешко тяло. Появата на Саске също може да се сметне за заплаха.
- Саске го държим изкъсо - Сано потърка брадата си. - Ще говоря със Сакура да го наблюдава. Йорико-сама пък го назначи на поста сосакан. Учиха Саске не представлява интерес.
Даймиото не направи никакво движение, сякаш не бе чул нищо и това подразни Сано.
- Мисля, че е по-добре да заемете мястото си!
- В смисъл?
Сано се подпря на бастуна си, накланяйки глава на една страна. Даймиото определено знаеше какво е искал да му каже, така, че молбата му е била разбрана.
- Знаете. Заемете мястото си! - повтори Харуно. - Йорико-сама достатъчно е заблуждавал Коноха, че е даймиото. Време е Вие да заемете поста си.
- Аз съм го заел отдавна. Просто не се набивам на очи и съм поел задълженията си, а брат ми е поел своите.
- Никой не оспорва качествата на Йорико-сама като Ваш брат, но и не ви моля за някаква немислима услуга. Никой няма да разбере за връщането Ви, след като сте близнаци, и това не трябва да Ви притеснява.
- Решенията ги взимам аз, Сано-доно - Даймиото не повиши тон, нито издаде по някакъв начин раздразнението си от настоятелното умоляване от страна на Харуно. - Това Ваше желание не може да се удовлетвори точно в този момент. Нещата ще останат такива, каквито са.
Сано кимна без да казва нищо повече.
- Говорете с дъщеря си да наблюдава Учиха Саске и брат му - продължи даймиото. - Сигурен съм, че Итачи ще приеме под крилото си родственицата си, точно както трябва да бъде.
- Старейшините в течение ли са на това, че Нами вече знае за произхода си?
- Отдавна съм спрял да им казвам всичко.
- А Иноуе?
- Иноуе в никакъв случай не трябва да разбира, че е Хокура - отсече тежко даймиото. - И изобщо не трябва да напуска Коноха!
- Тогава нужно ли бе да й забраняваме достъпа до яшики? Охраната пред портите ми каза тази сутрин, че през нощта е искала да се прибере в Кокурюкай и не е била пусната.
- Именно заради тази забрана, тя ще остане тук - Даймиото се изправи от креслото си и фигурата му се сля с тъмнината, когато се запъти към вратата в дъното на кабинета. - Онова, което си загубил, става важно за теб. Хокура Иноуе ще го разбере само по този начин.


Сакура стовари папките от снощните операции на рецепцията и въздъхна мелодраматично.
- Танака-сан, ето ги! Тази нощ нямаше проблеми на операционните маси - Жената, поела следващата смяна след Йошино, кимна с усмивка. - Имам половин час до края на смяната ми и мисля да...
- Харуно-сан, ето там до вратата Ви чака един човек.
Сакура се обърна в посоката, която й сочеше брадичката на рецепционистката и устните й се свиха, защото до вратата стоеше прав Се*астиан Михаелис и фигурата му се открояваше сред пъстрото множество от кимона. Лицето му бе спокойно и ведро, но въпреки приветливата му гримаса, тя почувства раздразнение, както първият път, когато го видя на моста.
- Момент! - извини се тя и се насочи към икономът, пробивайки си път през тълпата в предверието. Щом достигна до него, изрече сухо: - Какво е станало, Се*астиан?
- Милорд заповяда да Ви придружа до Суикацу след работа.
- Разбира се, но трябва първо да се прибера вкъщи, за да си взема дрехите и нещата.
- Сутринта Вашият баща преди да излезе даде позволение да взема багажа Ви и да го пренеса в Суикацу.
- Да... - Сакура прокара длан през лицето си, почувствала адска умора при тази новина. - Естествено... Трябва само да сваля мантата си и...
- Аз ще изчакам тук, милейди - Се*астиан се поклони церемониално и с това привлече вниманието на околните към себе си. - Извинявам се за притеснението!
- Да, да - Сакура махна с ръка и се върна обратно на рецепцията.
Почувства слабост в коленете си и се подпря с длан, поемайки си дълбоко дъх. Пълното лице на Танака-сан се приближи през плота към нея.
- Сакура-химе, добре ли сте? Ако се чувствате зле, може да тръгвате. Яманака Ино дойде отдавна и ще застъпи Вашата смяна - после рецепционистката добави меко: - Имате два дни почивка.
Зелените очи на Сакура се впиха в нея и устните й потрепереха.
- Два дни?
- Поехте две смени една след друга - Танака-сан кимна утвърдително. - Ишин-сенсей каза да Ви уведомя, че имате полагащи се два дни почивка.
Ушите й писнаха. Цели два дни! Два дни в Суикацу насаме със Саске... Очите й се насълзиха.
- Трябва да говоря с Куросаки-сан!
- Отиде в Първостепенна болница и каза, че ще се забави... Сакура-химе, пребледняхте! Сигурна ли сте, че сте добре?
- Да. Аз... Няма проблеми! - Метна поглед към Се*астиан и със залитане се насочи към коридора. Трябваше й време да бъде сама и да размисли, а вместо това до вратата я чакаше икономът на Саске, за да я придружи до Суикацу. Защо не си тръгне, по дяволите? Запъти се към стаята с гардеробите, надявайки се никой да няма вътре, но остана като вкопана с ръка на дръжката на вратата. Сред какофонията от звуци в предверието, Сакура съвсем ясно чу шум, после гласовете на Ино и доктор Тенма. Как ли успяваха да се поберат в тясното помещение? Може би... излизат заедно? Налудничава мисъл, но на няколко пъти ги бе виждала да говорят насаме и Тенма да демонстрира нещо подобно на близост. Докосваше я по рамото, накланяше се към нея, очите му търсеха очите на Ино... Естествено, и Сакура имаше подобни отношения с Наруто и Ичиго, и сигурно отстрани изглеждаше по същия начин. Но бе склонна да си мисли, че между Тенма и Ино съществуваше нещо по-дълбоко от приятелство.
Наистина са прекрасна двойка, реши за себе си тя и мисълта й се отклони към тях, отвличайки я от собствените си проблеми. После се сети, че и Ино харесваше Саске, още когато учеха в Академията. Нали бяха съпернички за неговото внимание? И ако нямаше толкова скрупули сега, предвид съмнението си, че имат връзка, би предложила на приятелката си... Саске. С удоволствие би й го преотстъпила за тези два дни, през които й се налагаше да почива, а тя щеше да се покрие при Иноуе в окията, надявайки се Саске да не я намери там и да бъде прекалено зает с Ино, за да не се сети за нея.
Каква отвратителна мисъл!
Саске...
Съзнанието й проплака. А докато работеше, успешно бе забравила годеникът си. Спомни се за неописуемата болка между краката си, когато той бе изпълнил задълженията си и тялото й потрепери неконтролируемо.
Вратата се отвори и Сакура се сепна, впивайки поглед в стъписаното лице на Ино. Русите коси на приятелката й бяха опънати назад с тънка диадема и светлосините ириси върху бялото й лице се окръглиха.
- Сакура-химе?...
- Ъм, да? Аз... трябваше да... Извинявам се! - Сакура мерна лицето на Тенма вътре и се отдалечи по коридора. Сетне отвори вратата на първата стая и я затвори след себе си, поемайки си дъх дълбоко.
Сигурно са си помислили, че съм подслушвала на вратата, помисли си тя, затваряйки очи, прекалено изчервена, за да бъде тактична и да престане от раз да мисли за звуците, които бе чула, докато стоеше в коридора. После отново в главата й се промъкна лицето на Саске и тя се свлече на земята, закрила лицето си с длани.
Мислеше си, че е сама, докато след минута гласът му не я стресна:
- Добре ли си, принцесо?
Но, разбира се! Съвсем бе забравила, че Ягами Райто е още в тази стая и го изгледа втренчено, докато се изправяше отново на крака. Той седеше в леглото си с вдигнати колене, на които бе подпрял нещо. Едната му ръка държеше молив, който почукваше по брадичката си. Кичури светлокестенява коса закриваха челото му, а под полегатите вежди събрани над носа я фиксираха очите му. Бе толкова по-различен от Саске, макар и двамата да се държаха по един и същи начин с нея. С някакво влудяващо егоистично поведение, зад което парадираха превъзходство.
Ярката светлина бе безпощадна - откриваше прекалено много. А Сакура дори не знаеше защо го сравни със Саске... Двамата нямаха нищо общо помежду си. Единият й бе годеник, член на аристокрацията, нинджа като нея. Другият - просто поредния пациент, живеещ в Сендай или Канто, без никакви способности, без класа, без пари... Но ги сравняваше.
- Нали ти казах да не се движиш? - Сакура се приближи до Райто. - Раната ти ще се отвори и...
- Но не се отвори - Той затвори кориците на тетрадката, в която пишеше и с отсъстващ вид я пъхна под завивката си, вперил кафявите си очи в нея. - Мислех си, че смяната ти отдавна е свършила.
Беше му казала, че ще му даде опиум сутринта, но не дойде лично, а бе пратила Карин-чан. Имаха спешен случай с дете, паднало от покрив на къща и тя отложи всички ангажименти по други пациенти, включително и Ягами Райто. Днешната доза бе по-малка и той изглеждаше адекватен, за разлика от вчера, когато бе прекалила.
- Имам още време - Сакура отметна завивката му, вдигна горнището на пижамата му и опипа бинтовете. Бяха сухи и бели. Той не я бе излъгал. - Наистина не се е отворила. Надвечер ще дойде сетрата, за да я почисти отново. Предполагам, че до седем дни ще махнем конците.
- Това е добра новина - подметна той с тон, който вибрираше от скрита ирония.
- Може да си тръгнеш и по-рано, ако спреш да правиш излишни движения.
Райто облегна назад глава, фиксирайки лицето й из под мигли, докато тя прокарваше ръка по белите бинтове. Под светлите очи имаше сенки и бръчките от двете страни на устата й се бяха вдълбали. Правеха я да изглежда по-възрастна, отколкото всъщност беше и съвсем уместно предположи, че това се дължеше на работата й.
- От друга страна, когато си тръгна, ще съжалявам, че няма повече да виждам хубавото ти личице, принцесо - тихо рече Райто.
Ръката й застина. Вдигна лице към неговото, сетне се отдръпна. Той наистина бе адекватен и казваше думите си напълно сериозно, а тя бе глупачка като им се връзваше. Изглеждаше толкова искрен и откровен. През всичките й години се усмихваше на околните, беше учтива и внимателна, демонстрираше завиден самоконтрол, зад който криеше емоциите си, но никога, абсолютно никога не бе искрена или откровена. Дори когато ходеше по улицата и поздравяваше други членове на аристокрацията, казваше "Добър ден!", но никога не бе влагала някаква емоция в поздрава си.
На него обаче му бе лесно да бъде прям с нея, а тя нямаше такта да се окопити бързо.
- О... Разбира се.... - Успя да се усмихне. - Поласкана съм... много...
Той не й отвърна веднага, вместо това извърна поглед към прозореца.
- Цял ден чувам плясък на крила, - глухо каза Райто. - но прозорецът не е отворен. Да не си ме дрогирала отново?
- Не - Тя поклати глава. - Предписах ти по-малки дози за следващите дни, докато ме няма. Аз - въздъхна. - чакат ме и... трябва да тръгвам. Ще се видим след два дни.
Райто кимна и я изпрати с поглед до вратата.
Следващият един час премина покрай нея като мъгла. Преоблече се, после последва икономът навън към яшики и имението на Учиха. Оживлението на хорската тълпа, разговорите, слънчевата светлина, вятърът - нищо от реалността не можеше да я откъсне от летаргията й. Чувстваше толкова много самота, че чак й се плачеше. Искаше й се да се прибере в Кокурюкай или да се скрие в окията при Иноуе, а вместо това от нея се очакваше да се подчини на желанието на годеника си. На няколко пъти поглеждаше към Се*астиан и в неговите очи виждаше странен блясък, сякаш й съчувстваше и споделяше мъката й. Ала вместо това да й даде някакво облекчение, че поне един разбира как се чувства, усети изпепеляващ гняв, който срути самоконтролът й. Бе достигнала до нивото, в което прислугата я съжаляваше!
По-зле не можеше да стане!


Пристигнаха в Суикацу доста бързо или поне на нея така й се струваше. Имението бе най-отдалеченото в яшики, но заемаше цял квартал, който сега бе безлюден. Преди Итачи да избие целия клан, Сакура знаеше, че Учиха са били най-многочисления клан на Коноха и с амбиции да влязат пряко в управлението на селото. Но липсата на дзайбацу на Мотойоши-чо възпрепятстваше тези желания. Вместо това ги бяха изтикали в дъното на социалната стълбица и вина за това имаха Харуно. Съществуваше някаква вражда, която не се коментираше, нито пък имаше директни сблъсъци и жертви от двете страни, но се усещаше така, както въздуха, който дишаха.
Едно време, докато учеше в Академията, на Сакура й се струваше романтично и красиво да се възроди любов между два враждуващи клана. Бе чувала за ямабуши на Ига и Кога и трагичната любов на Оборо-химе и Геносуке-доно, но макар това да бе легенда, вълнуваше момичешкото й въображение. Може би имаха възможност със Саске да обединят разединените си семейства. Ала със съзряването си осъзна, че любовта е просто дума, която съществуваше единствено в красивите поеми, които Иноуе четеше или се разиграваха на сцената на Кабуренджо, а също и в откровените книги на Джирая, чиито фен бе Какаши.
Сега се прибираше при годеникът си, който я бе имал и докосвал по начин, по който никой мъж не го бе правил и за който преди копнееше от цялата си душа. А вместо да чувства радост, чувстваше... отвращение.
Дано само не поиска да...
Се*астиан я поведе през градината, заобикаляйки главната къща отдалеч и се насочиха към езерото. В Кокурюкай също имаше езеро, но докато то бе декоративно, малко и заобиколено от ситен пясък от плажа, тук то заемаше почти цялата площ на градината. Заобикаляха го огромни борове, чиито върхове шумоляха и се накланяха от течението на вятъра. Саске бе седнал в края на издаденият кей, провесил крака през ръба и бялото му кимоно с герба на Учиха се издуваше леко около широките му рамене. Докато се приближаваха, тя имаше възможност да го огледа - нещо, което не й се отдаде на празненството на годежът им. В Академията тя бе по-висока от него и от Наруто, но това си бе в реда на нещата. Момичетата съзряваха по-рано, за разлика от момчетата. Сега той бе по-висок от нея, а Наруто - по-висок дори от Саске. Изглеждаше й внушетелен, въпреки, че бе седнал и пушеше, гледайки към ширналото се езеро.
Се*астиан спря на три метра от него и се поклони с ръка на гърдите, но Саске дори не го удостои с поглед, отпращайки го с ръка. Очите му се вдигнаха към нея и Сакура се подчини на безмълвната заповед в погледът му. Отпусна се на колене и сплете треперещи пръсти в скута си. Заби поглед в дъските между тях и след време, което се отпусна тягостно между тях тя промърмори:
- Добър ден, Саске-доно!
Годеникът й въздъхна шумно, на което тя си въобрази може би, че се дразни от официалните й думи към него и предположи, че ей-сега ще й каже, че няма нужда от такива неща между тях, но той само попита:
- Кога си отново на работа?
- След два дни - отвърна равно.
- Това е добре. Уморена ли си, Сакура-чан?
Беше като пребита. Всеки мускул от тялото й плачеше от умора. Искаше й се да зарови глава във възглавницата си и никога да не се събуди.
Поклати глава.
- Чувствам се добре - отвърна. - Благодаря, че попита, Саске-доно!
Ръката му повдигна брадичката й и черните му, пронизващи очи се втренчиха в изпитото й лице. Очакваше, че той ще прояви загриженост или ще види колко уморена всъщност беше, но вместо това той изрече сухо:
- Миналата нощ бях нападнат, докато бях в Архивите на Кататане.
Сакура премигна няколко пъти, опитвайки се да избистри ума си и невярващо зяпна в него. Той отдръпна ръката си и извърна лице от нея.
- К-какво...
- Не беше нинджа, нито бе Акатски. Беше измет от Руконгай и около него се носеше същата воня, каквато се носеше около нещастниците, които ни нападнаха на моста - Устните му потрепереха и той всмукна дълбоко от цигарата си. - При теб имаше ли подобни инциденти в болницата?
Съвсем неуместно тя си спомни за Райто и вчерашния инцидент, който я изгони от стаята му и лицето й пламна, но Саске не забеляза това.
- Не. Никой не ме е нападал на работа.
- Което означава, че аз съм целта на тези атентати.
Сакура прехапа устни, опитвайки се да следи мисълта му и логичния извод от доводите му, я накара да попита:
- Може би са... Акатски?
- Казах ти, че не може да са те! - Саске я изгледа бегло с доза раздразнение. - Не ме ли чу какво ти казах преди малко? Акастки биха свършили работата си сами и нямаше да наемат глупаци. Имам чувството, че някой си играе с мен. Но не Учиха са мишената, иначе и брат ми щеше да бъде нападнат.
- А... Еспадата? - предположи тя.
- Еспадата се интересува само и единствено от Сейрейтей. Кога се е интересувала от нинджи?
- Може... сега да има причина.
Веждите му се свиха над очите и той отново я погледна втренчено. Хвърли фаса на цигарата си във водата и я хвана за китката, придърпвайки я към себе си. Сакура се облегна сковано на него и пръстите й се вкопчиха в ръкава на кимоното му. Очите й се разшириха, когато напипа под коприната стегнатите бинтове и се опита да вдигне ръката му, за да разгледа по-добре.
- Боже, ти си... - Той се отдръпна от вкопчените й пръсти и грубо я отблъсна от себе си. - Саске, ти...
- Нищо ми няма! Моля те, само не истерясвай! - Зъбите му изскърцаха от ярост. Сигурно бе гневен, че е допуснал да бъде ранен и тя замълча, твърде обидена, че толкова лесно отхвърляше загрижеността й. Той сякаш забеляза това и добави малко по-спокойно: - Се*астиан ме превърза и мога да ти кажа, че това не може да се сметне за рана.
- Добре - кимна Сакура.
Когато Саске отново посегна към нея, тя се отпусна на тялото му без възражение. Облегна ръка на рамото му и отпусна глава на другото рамо. Това сигурно бе от онези моменти, които влюбените споделяха, потъвайки в тишината на усамотението си. Но Сакура не почувства нищо такова, прекалено уморена, за да бъде романтично настроена. Мисълта й блуждаеше другаде - към пациентите, които бе оставила. Карин-чан бе постъпила преди две седмици и бе прекалено разсеяна, за да изпълнява съвестно задълженията си. Но пък имаше желание да помага и никой не можеше да я отклони от това. Предният ден бе объркала лекарството на двама пациенти и ако не бе бързата й реакция и тази на Марико, можеше да има непредвидими последствия. Беше ли добре да остави пациентите си на нея? Единственото успокоение бе, че Ичиго щеше да наблюдава сестра си, но и в това не можеше да бъде сигурна напълно.
След известно време, потънали в неловка тишина, прегръдката му стана по-интимна. Постави длани на дупето й и притисна таза й към себе си, после разтвори бедрата й и я настани в скута си. Мускулите на краката й се стегнаха и тя се опита да се отдръпне, но ръцете му не й позволиха това. Втренчи се ужасено в лицето му и мисълта, че той иска да направи онези срамни неща с нея тук посред бял ден, я втрещи.
- Саске... какво правиш? - Гърлото я заболя от дрезгавия й глас. Опита се да го отблъсне този път по-силно от себе си, но хватката му се затегна. Черните му очи светеха, но гримасата на лицето му не се промени. Изглеждаше й като демон, готов да я вземе дори против волята й. - Моля те, недей! Не... тук... Моля те! - проплака и очите й се насълзиха.
Нима бе способен да ми причини това?! Да го направи пред очите на прислугата? Положението се влоши още повече, когато видя на верандата на къщата силуети.
- Стига си се дърпала насам-натам като зверче! - заповяда отсечено той и разтвори кимоното на гърдите й, оголвайки я до кръста. - Ще правя каквото си искам!
- Недей тук, моля те! - Самоконтролът й се срути под напора на безразличието му и тя заплака, опитвайки се да го отблъсне за пореден път. - О, Саске, недей!
Сълзите й се стичаха по бузите и от гърлото й се откъсваха хлипове, които явно го подразниха, защото той загуби търпение и я блъсна от себе си рязко. Тя падна на дупето си и се подпря с длани на дъските на кея, вдигайки мокрото си лице към него, а следващите му думи направо я поляха със студена вода:
- Тъпа, истерична кучка! Мразя да ми реват, сякаш се каня да ги изнасилвам! - Погледът му бе пълен с презрение, от което я заболя толкова силно, че наведе глава надолу. - Моля те, покрий циците си! Не искаш брат ми да си помисли нещо, нали? - Саске кимна зад гърба й и тя със закъснение видя, че Итачи и Се*астиан се приближават. Треперещите й пръсти се опитаха да закрият гърдите й, но те бяха прекалено големи и изскочиха дръзко извън разкъсаното деколте на кимоното й. Прикри се с ръце и се преви на две, опитвайки се да прикрие голотата си. Лицето й почервеня. Прииска й се да потъне в земята от срам.
Нямаше смелост да погледне Итачи, който се спря до нея. Виждаше само хакамата му и сандалите, с които бе обут.
- Саске, трябва да говоря с теб! - каза той.
- Добре.
Сакура продължаваше да стои с наведена глава. Не можеше да си тръгне, докато Саске не я освободи, но това не се наложи. Той просто я заобиколи като изритано животинче и тръгна към къщата заедно с брат си и икономът.
После вятърът донесе думите на Итачи, които я накараха да потрепери от ярост:
- За първи път виждам някой от Харуно да се покланя толкова ниско!
Остана сама на кеят. Стискаше края на кимоното си, което не можеше да покрие гърдите й, а цялото й съзнание се разтърсваше от най-грозното унижение, което бе изпитала. Именно това не бе очаквала от Саске, нито си бе въобразявала в най-безумните си страхове, че някой би могъл да я нарече... истерична кучка! И точно Саске, точно той... Обидата горчеше и я тровеше. Заплака отново, но тя изтри с ядно движение сълзите от лицето си.
Никога нямаше да заплаче отново за Саске, нито щеше да му позволи да я нарани отново! Никога нямаше да позволи на сърцето си да го заобича отново!
Вирна брадичка нагоре и се изправи грациозно. После с цялото достойнство, което имаше тя и кланът Харуно, закрачи величествено към къщата. На верандата я посрещна Се*астиан, който изпитателно я погледна в лицето и нежността в погледът му я разгневи още повече, защото му перна оглушителна плесница. Икономът не реагира по никакъв друг начин на агресията й, а само се поклони ниско, оглеждайки из под мигли гърдите, които тя всячески се опитваше да прикрие, но не успяваше.
- Простете, милейди! - извини се тихо той, после добави: - Последвайте ме! Милорд каза да Ви покажа стаята Ви!
Тя го последва без да каже нищо в отговор.

Пред театър Кабуренджо отново се събираше тълпа. От мястото зад прозореца на стаята си, Иноуе виждаше стълпотворение около фигурата на един човек и тя предположи, че е изпълнителят на главните онна-гата, Рицу-сенсей. Повечето от обкръжилите го бяха гейши. Ярките им кимона изглеждаха като жизнерадостни пеперуди сред множеството, а слънчевият ден внасяше нотка на еуфория и радост, ала това не докосна замръзналата й душа. Дори след като нея я нямаше в Коноха, животът щеше да продължи. Улкиора бе прав - никой нямаше нужда от нея, а смисълът на живота й си бе отишъл през отминалата нощ, когато всичко се бе сринало като неумело направена кула от карти.
До преди да го срещне, бе движена единствено от това да докаже на Харуно Сано, че може да се справи и сама. Освен това целите на клана й бяха чужди и неизпълними. Искаха от нея да бъде нинджа и да се подчинява безпрекословно на главата на клана. Но не това искаше Иноуе. Може би ако рйооши използваха правилния подход, тогава и тя щеше да вземе ревностната позиция на Сакура. Ала тя не бе Сакура, не бе и Нами, която се бе върнала, търсейки скъсаната връзка с Харуно... Бе Иноуе - гейшата... Нали така се бе представила снощи на приятеля на Нами пред вратата на Ропонджи? Не беше борец или воин като Сакура, нито пък с душа на авантюрист като Нами, но пътя, който бе избрала задоволяваше потребността й да се себедокаже.
А след това срещна него и пътеката, която бе избрала, макар да водеше към целта й, сега се изпълни със смисъл. Или поне така си въобразяваше, докато той не свали маската си на отегчения подчинен. Още отначало си бе наумила, че работи в някое дзайбацу на Мотойоши-чо, а се оказа високо квалифициран убиец от групата на Айзен Соуске, за чиято глава бе обявена огромна сума като награда. И макар дълги години да бе откъсната от политическия живот на Коноха, все пак знаеше какви са аранкарите. Самураите от Сейрейтей ги бяха превърнали в цел, както нинджите преследваха Акатски, а Хюга - пирати. Всички те бяха сган престъпници и убийци, ползващи забранени техники, а сега тя бе тяхната следваща жертва, макар сама по себе си да не представляваше заплаха за никой. Единственото, което й идваше наум, бе това, че се домогваха до нея, защото бе от клана Харуно и целяха нещо скрито, което може би само баща й би могъл да знае. Колко патетично, нали?
Тацуки й бе донесла закуската още преди час, но Иноуе не бе хапнала нищо, прекалено уморена да направи и едно движение. Имаше глупавото усещане, че дори и мислите в главата й бяха прекалено тежки и се влачеха мудно. Сигурно това бе да се носиш по течението - без мисъл само с механични движения като кукла. Сълзи вече нямаше, нито пък изпитваше потребност да се самосъжалява. Нямаше полза нито от едното, нито от другото.
Приемайки истината, й бе по-лесно да спре да мисли. Никой нямаше да тъгува за нея, на никой нямаше да липсва, никой нямаше да я търси... Нямаше право да въвлича други хора, а това изключваше всички в окията, Санджи, с когото се бе запознала или Ичиго. Не можеше да каже и на Темари, макар логично тя да можеше да я защити. Имаше покровител сред клана Кучики, бе и сестра на Гаара, но можеше ли да разруши живота й, въвличайки я в непознати води?
Улкиора щеше да убие всеки и макар да знаеше това, бе излязла да търси помощ от сестрите си. Той не я бе спрял. Само я е наблюдавал отдалеч, давайки й шанс да види реалността, в която нямаше място за нея. А сега знаеше много добре къде се намира той.
Отдели се от прозореца и отиде до тоалетката, оглеждайки се изпитателно в огледалото. Беше облякла обикновено памучно кимоно в сив цвят и оби в бяло. Възелът му не бе традиционнният "висящ" възел с подплънки, така характерен за маико, а съвсем семпъл, който успя да направи сама, без да иска помощта на Тацуки и така да предизвика лавина от въпроси. Не сложи грим, нито се постара да изглежда зашеметяващо. В тези трикове нямаше смисъл и това нямаше да й донесе повече минути живот. А ако имаше късмет, нямаше да попадне на някой от окията, докато излизаше навън.
Не можеше да чака повече. Нека всичко свършеше веднъж завинаги.
Пое си няколко пъти въздух, преди решително да се насочи към вратата. Плъзна я встрани и подаде предпазливо глава навън, оглеждайки коридора. Не видя никой от прислугата, нито пък Каори или Котоми-сан. Изтича по коридора, после по стъпалата, като не издаде нито звук, безшумна като сянка. Премина тичешком през градината и се спря в предверието. Обу прости тръстикови сандали и излезе на улицата, затваряйки вратата след себе си.
Пресече шумната тълпа, изливаща се на поток по калдъръма и влезе в тихата уличка срещу окията. Там, където снощи бе видяла Улкиора. Беше сигурна, че той е там и наистина бе така. Стоеше прав, подпрян на стената и пушеше. Зелените му очи я фиксираха в един дълъг миг, през който тя стоеше като вкопана в земята, притиснала длан към гърдите си и безуспешно чакаше някаква реакция на изненада от негова страна. Ала изразът на лицето му не се промени, нито дори погледът му... Зелените неподвижни очи я гледаха втренчено без никаква емоция, сякаш бе очаквал точно това от нея, а думите които изрече, потвърдиха тази нелепа мисъл:
- Готова ли си?
Взираше се в него с широко отворени очи и не можеше да повярва, че това се случваше. Вчера бе дошъл в стаята й и я бе заплашил, че ако каже на някой за него или Айзен, ще убие този човек без никакво угризение или чувство за вина. Знаел е, че тя въпреки всичко щеше да потърси помощ от някой - дали от сестрите си или от клана, и й бе дал възможност да разбере, че всъщност никой нямаше да й обърне внимание. Възможно ли бе да я познава по-добре, отколкото тя познаваше себе си? През цялото време, докато Айзен й бе разигравал театъра на отегчен служител в дзайбацу, а тя имаше очи само за Улкиора и си въобразяваше, че те са възхитени от Темари, всъщност я бяха разучили много по-добре, отколкото тя - тях.
И при тази отрезвяваща мисъл, се опита да потуши гнева си, захапвайки долната си устна до кръв.
Толкова ли съм прозрачна всъщност, след като така се подиграва с мен? Беше пълна глупачка! И с поведението си само го улесняваше... Щом помисли това, Иноуе направи крачка назад. Възнамеряваше да изпищи и да побегне, предизвиквайки суматоха в тълпата, събрала се пред вратите на театъра. Надолу по улицата към реката имаше няколко патрула на шоджо и несъмнено сред стълпотворението около Рицу-сенсей имаше нинджи, макар в първия момент, когато излезе от окията да не забеляза черните им униформи. Извъртя се на пети и отвори уста, но той я превари. Обви ръка около тялото й и я задуши в стоманена прегръдка. Ръката му, сякаш скова гръдния й кош и въздухът излезе от гърлото й със свистене, после дланта му затисна устата й и я повлече като кукла по безлюдната уличка между окиите.
Недалеч от тях имаше малка площадка с наредени кофи за боклук и други дни тук винаги имаше прислуга, когато минаваше, запътена към поредната чайна. Защо сега не се мяркаше жива душа? Пък и дори да ги виждаха с обикновените си дрехи, тя приличаше по-скоро на прислужница в прегръдките на богат мъж. Това бе често срещана гледка в Акасака и не будеше никакво подозрение.
- Няма нужда от импровизации, слънце мое - промърмори до ухото й Улкиора. - Но въпреки всичко трябва да те поздравя за смелостта ти!
Иноуе се опита да го ухапе по дланта, която й пречеше да диша и той я изгледа с високо вдигнати вежди.
- Да не повярваш, че зад лустрото на високоплатена гейша се държиш като... побесняла котка!
При това определение, тя се задърпа по-ожесточено и се опита да го издраска с нокти по лицето. Той сграбчи китките й с другата си ръка, но не можа да я удържи. Ноктите й докопаха дясната му буза и оставиха четири ясни следи до татуировката под окото му. По кожата изби кръв. Почувства такова задоволство от себе си, че го изгледа насмешливо. Както и очакваше, той се развълнува дотолкова, че маската на ледено равнодушие падна и я блъсна рязко от себе си. Иноуе се залюля заплашително, но почувствала се свободна, побягна обратно по улицата. В следващия момент усети как пръстите му се заровиха в кока на главата й и я издърпа жестоко към себе си.
Изпищя диво, преди той да запуши отново устата й.
- И темперамент очаквах от теб, напълно подходящ на клана ти - осведоми я равно Улкиора. - и смея да твърдя още, че поведението ти започва да ми харесва!
Върви по дяволите! Сивите й очи изглеждаха почти бели от гняв, когато вдигна глава към него.
- В Лас Ночес ще продължим тази игричка, нали? - продължи той и я повлече към кофите за боклук. - Само не забравяй да бъдеш все така жива и енергична, че бързо ще загубя интерес!
Спря рязко, притиснал тялото й към своето и вдигна отворена длан. Въздухът, който ги заобикаляше затрептя, сякаш се намираха в зноен летен ден и пространството пред тях се отвори, наподобяващо черно око без клепачи. Тъмнината я погълна и студът, който лъхна от отвора охлади побеснялото й тяло. Иноуе премигна няколко пъти, но дупката не изчезна и сърцето й задумка бясно в гърдите й.
- Това е Гарганта и няма от какво да се страхуваш - Прегръдката на Улкиора се затегна, макар да нямаше нужда от това при условие, че усещаше отпуснатото й тяло. Сетне я повлече към черното око. - Така по-бързо ще стигнем до Лас Ночес.
Прекрачиха вътре и той се извърна с тялото й към улицата. Остана няколко секунди така без да помръдне и тя вдигна очи към лицето му. Улкиора обаче не реагира, втренчил поглед далеч напред към улицата. В далечината от сянката между сградите изплува фигурата на самурай, облечен в черно, който бягаше към тях с изваден меч. Катаната бе огромна и в първия момент тя видя само широката бяла лента, която се вееше из под пръстите на самурая. Сетне въздухът около тях се раздвижи и се сепна, забелязвайки с крайчеца на окото си другия, който се шмугна в дупката при тях. Висок, мускулест тип със синя коса и впечатляваща конструкция на лицето, от което лъхаше неприязън и презрение. Бе го виждала няколко пъти в компанията на Айзен, когато идваха в чайната и с Темари ги забавляваха, но докато Айзен демонстрираше учтиво любопитство, а Улкиора - безразличие, от този лъхаше единствено сковаващо и грозно презрение. Често се бе чудила защо придружаваше другите, след като през цялото време показваше досадата и отегчението си по възможно най-отвратителния начин и с възможно най-обидните думи. А сега се бе намъкнал при тях и я изгледа втренчено от глава до пети, сякаш се мъчеше да открие някакво същество под дрехите на слугиня, които бе избрала.
- Ако Айзен толкова иска да чука гейша, защо не взе онази русата? - изкоментира той и устните му увиснаха надолу. - Тази тук е много безлична.
Улкиора обаче не каза нищо, загледан към приближаващия ги. Очите на Иноуе се разшириха, щом видя фрапиращо ярката коса, забелязвайки отново самурая, който бе скъсил дистанцията между тях. Помъчи се да извика, но от гърлото й излезе само ръмжене на див звяр.
Това бе Ичиго!
Гарганта се затвори само миг след това.


Хината не бе спала цялата нощ, нито пожела да последва Кучики, когато той поиска да й покаже стаята. Остана в залата за тренировки, заслушана в тишината. После когато прозорците започнаха да посивяват и утрото оцвети облаците в кърваво-червено на изток, отвори вратата към верандата и седна на стъпалата, впервайки безцелно поглед към градината.
Слънчевият диск се издигна високо и обля в ярка светлина всички тъмни ъгълчета. Къщата, която вчера й се стори пуста, се оживи. Чуваше тропот на бързи крака, долавяше откъслечни разговори и гласове, на няколко пъти покрай нея минаха слуги, които тя бе видяла с крайчеца на окото си, но никой не й обърна внимание. Това донякъде я успокои, донякъде я раздразни. Бе свикнала с респекта, който безрезервно получаваше в Шакахо. Слугите се покланяха учтиво, поздравяваха, но тук, в Хатори, тя нямаше такава привилегия, а гербът на Хюга на гърба на кимоното й не бе някакъв критерий, за да получи такова внимание. Никога досега не бе изисквала уважение или респект и често се чувстваше неудобно, когато й бе демонстрирано, но в дома на Кучики Бякуя, безразличието към нея бе обидно и оскърбително.
Усещаше такава тежка самота, каквато не бе изпитвала никога през живота си, макар да бе от хората, които бяха меланхолично-съзерцателни. Чувството за болка не бе изчезнало, а дори се бе задълбало. И ако преди би обвинила Бякуя за мрачните й мисли, сега с настъпването на деня нямаше никакво желание да съди никого. Не бе постигнала нищо значимо в живота си, защо след смъртта си да съжалява за него? Защо да чака някаква промяна или смисъл, или нещо друго, което да осмисли донякъде безцелния й живот. Не участваше в мисии, а Хокагето сякаш я бе забравила, че е съществувала. Дори не бе поела дзайбацу. Едно време си мислеше, че обича Наруто, но той дори не бе забелязал това. А докато него го нямаше и бе тръгнал на обучение с Джирая-сенсей, имаше кратка авантюра с Шикамару, от която само споменът за нея я караше да се срамува. Реално погледнато бе никоя, а животът й бе преминал като тъжен филм с блудкав край. Серия от тъжни сцени, в които винаги бе усещала самотата, сякаш се бе родила с нея и тя я следваше като сянка. Не знаеше, че от спомените можеше толкова много да боли. А само като си помислеше, че в момента се самосъжалява, още повече се натъжаваше.
Вдигна глава, когато нечии тежки стъпки спряха до нея. Черните очи на Абарай Ренджи не й носеха никаква утеха. Изглеждаше й по-висок дори от Бякуя. Той се поклони церемониално. Единственият, който днес я забеляза.
- Може ли да седна до Вас, Хината-сан? - попита глухо.
Прииска й се да му направи забележка да не я нарича така, но гледайки чертите на лицето му, реши, че ще е само загуба на време. Кимна и се отмести малко, за да му направи място. Ренджи се отпусна до нея, слагайки ръце на колената си.
- Добро утро - поздрави я със закъснение без да поглежда към нея. - Как се чувствате?
Вдигна рамене уморено.
- Сега след като съм мъртва, не би следвало да чувствам нищо, нали? - подметна иронично в отговор тя. - Защо тогава се чувствам толкова болна и уморена?
- Вие не сте мъртва, Хината-сан - Ренджи въздъхна. - Вие сте шинигами, което все още не знае нищо за света, който го заобикаля.
Тя махна с ръка.
- Моля те, не навлизай във философски размисли! Нямам сили да следя мисълта ти.
Той забави отговора си и тя се извърна към него. Изглеждаше й толкова досадно скован, колкото и бе вчера, когато я придружи от Шакахо до Сейрейтей. Също като подчертано арогантния и самовлюбен капитан Кучики. Устните й се набърчиха от погнуса, сещайки се за няколко от тайните ритуали на самураите на континента. Вярно, че тук в Сейрейтей никой не практикуваше кимитори* или цудзукири**, но само при мисълта за тези традиции я изпълваше с отвращение, което я завлече във водовъртежа си.
Абарай Ренджи сякаш усети негативните й чувства, които я развълнуваха, защото извърна погледа си към нея и замислено вдигна вежди.
- Между нинджите на Коноха и самураите на Сейрейтей винаги ще има пропаст - заговори и протегна ръка към нея. Хината устоя на порива си за самосъхранение да се отдръпне от него и той дръпна от косите й малко черешово цветче, долетяло от ронещото се дърво наблизо. - Дори след като вие сте тук, това няма да се промени. Единственото, което ни свързва и най-важното в случая е, че имаме общи врагове, които няма да се поколе*аят да нападнат Коноха, ако само усетят полъх на разединение.
- Моралната лекция, която толкова дълбокомислено изказа, сигурно има за цел да ме надъха, нали? - язвително отвърна Хината. - Но онова, което изпускаш е, че този свят, за който според теб нищо не знаем, не ми дава право на избор. Дори и твоят капитан е установил собствени правила, а интереса му към мен в никакъв случай не е в мой интерес - Тя се изправи и уморено разкърши раменете си. - През целия ми живот някой друг избира вместо мен. Подчинявам се на баща си и на дълга си на нинджа от Коноха, макар да знам, че именно Коноха създаде враговете си. А сега ми се налага да се подчинявам и на твоя капитан, да се бия с неговите врагове и да следвам неговите избори, сякаш съм марионетка.
- Капитан Кучики не изисква да...
- А какво изисква капитан Кучики? - повиши тон, прекъсвайки Ренджи безцеремонно. - Не разбираш ли какво искам да ти кажа или нарочно се правиш на глупак? Враговете на Коноха не са мои врагове, а изборът да стана шинигами, не е мой избор! Защо тогава да намирам смисъл да оправдавам тях, а да лишавам себе си?
- Тогава какво искате Вие?
- Трябваше да поема дзайбацу и определено нямаше да имам никакъв досег нито с капитана ти и Сейрейтей, нито с враговете на Коноха...
Веждите на Ренджи се свиха над очите му и той отвори уста, за да я опровергае, но в крайна сметка замълча. Няколко секунди се гледаха втренчено, а след това той се изправи и се поклони ниско:
- Простете, Хината-сан, но трябва вече да тръгвам - и не дочака отговор. Заобиколи я с тежка стъпка и се отдалечи по верандата.
Вятърът подухна в лицето й и тя разтърка слепоочията, опитвайки се да подреди емоциите си. Никога не се бе изпускала дотолкова, че да разкрие част от себе си и пълното безразличие на Ренджи само я огорчи.
- Думите ти са - Гласът на Кучики Бякуя долетя зад гърба й и тя се стресна, обръщайки се към него. - думи на една страхливка!
Стоеше облегнат на вратите на треноровъчната зала със скръстени ръце пред гърдите. Краят на шала му се вееше от лекия сутрешен вятър, а кенсейканът оформяше прическата му толкова прецизно, колкото тя никога не би успяла да подреди своята. Думите му обаче не я наскърбиха, нито предизвикаха нещо друго, освен безкрайна умора, която легна тежко върху тялото й.
- Не ми се спори нито сега с теб, нито с лейтенанта ти - рече равно Хината и се наведе надолу, взимайки иглите си за коса. После изпъна с бързи движения черната грива на тила, усука я като въже и я завъртя като кок, забождайки и фиксирайки иглите. Няколко кичура се спуснаха около ушите й. - Ти искаш да разбереш откъде идва реяцуто ми, а аз не възнамерявам да попреча на намеренията ти, ако това ще възпрепятства прибирането ми у дома - Горчивината накара гласа й да потрепери и преглътна преди да продължи: - За това...
- Самосъжаляваш ли се, - натърти грубо Бякуя. - или си просиш съжаление или съчувствие? И двете неща са твърде жалки, за да ги изпитва някой, все едно дали нинджа или самурай!
Усмивката повдигна ъгълчетата на устните й в изражение, което го накара да я изгледа втренчено.
- Ти си едно... копеле! - безизразно отсече Хината. - Вероятно никой не ти го казвал, нали? И кой би посмял? Та ти си великият Кучики Бякуя, капитан на Шести отряд и господар на Сейрейтей!
- Злорадството не ти отива, момиче! - той се приближи към нея и наведе лицето си надолу, докато очите им се изравниха. - Имаш сладко, миловидно личице и тих глас, а държанието ти в никакъв случай не отговаря на външния ти вид.
- Освен, че си копеле, си и арогантен! - продължи тя без да се замисля. - Говориш така все едно ме познаваш!
Кучики Бякуя обхвана с длани малкото й лице и се приближи още повече към нея, взирайки се в бледите й, разширени ириси.
- Противно на думите ти, Хината, аз те познавам, а ако се отърсиш малко, ще осъзнаеш, че и ти ме познаваш.
Тя задържа дъха си в опит да спре изчервяването си, което се разля по бузите й като лека мъгла над езеро и се отдръпна рязко.
- За какво говориш, по дяволите?
- За нас двамата - отвърна той и въздъхна. - Когато прободох сърцето ти със Сенбонзакура, ти дадох част от моята сила - реяцуто е част от душата на едно шинигами. А ти ми даде... част от себе си. Ние сме свързани с връзка, която не може да се разруши, освен ако някой от двама ни не умре.
- Колко... мелодраматично! - Усмихна се със сарказъм тя. - Моля те, давай да свършваме с този цирк!
Погледът му изпитателно се взираше в нея и тя извърна очите си настрани в опит да избяга от очите, които сякаш проникваха в душата й.


Рюзаки за първи път пристъпваше вратите на Полицията. Институцията на Данзо вдъхваше някакво смътно безпокойство още повече, че той като фигура от обществото на Коноха не бе подчинен пряко на даймиото. От край време Данзо Шимура се съобразяваше преди всичко с интересите на клана Учиха и дори при отсъствието на последните членове на този клан - двамата братя, имаше разногласия с Йорико-сама и Хокагето. Сега обаче привилегиите на Саске и Итачи Учиха бяха върнати, а големият брат бе поел Полицията без възражения и без спорове. Именно Итачи преди седмица се свърза с Рюзаки и определи среща, на която да обсъдят няколко належащи проблема. Може би това нямаше да се случи, ако ректорът на Тодай в Ропонджи не го бе препоръчал като кадър в новосъздаденото звено в Полицията, лично под покровителството на Учиха Итачи. След този момент всичко се разви по доста бърз начин, който изненада Рюзаки, още повече, че не знаеше какво точно щеше да работи в този отдел.
Дрехите, които избра бяха делнични и подходящи за нинджа - черни панталони, тъмнокафяво кимоно с бял кант на ръкавите и кожени гамаши. Нещо, от което се беше отказал отдавна, но реши, че би било добре ако поне веднъж в живота си се облече така, както повеляваше кланът му. Пък и те идеално прикриваха недъга му и грозната чупка в раменете почти не се забелязваше. Нинджите обаче в приемния салон на сградата го изгледаха така все едно бе много рядка и екзотична птица и той упорито ги игнорира, предвижвайки се с равномерна крачка към информацията в ъгъла. Единственият урок, който бе усвоил от Академията за нинджи бе правилото за кагаши но джуцу и можеше да се скрие в умбрата, но рядко използваше това умение, което толкова много се приближаваше до шунпо на самураите от Сейрейтей. Бе свикнал да го зяпат, бе чувал и злостни коментари зад гърба си, за това и се бе научил също толкова успешно да запазва хладнокръвие и безразличие. Понякога дори погледите на хората можеха да нараняват като разсичане с катана. Кланът Рюга бе изпаднал в немилост преди стотина години, когато прароднина на Рюзаки бе изменил на даймиото и бе станал ронин, скривайки се в горите на ямабуши на Кога. Баща му често му бе споделял, че възлага големи надежди на него, но това беше докато Хидеки не се провали като нинджа и доброволно напусна яшики, вземайки градската къща в Канто. Отношенията му със семейството бяха хладни и формални, понеже самото му решение опозоряваше допълнително Рюга и осъждаше клана на бавна смърт.
Сега се облегна на малкия плот и наведе лицето си към мъжа, който бе седнал на въртящ стол и попълваше бланки.
- Добър ден! - поздрави гладко Рюзаки. - Казвам се Рюга Хидеки и имам среща с Учиха-доно.
Малките очи на мъжа, сякаш се стесниха още повече, впивайки ги изпитателно в лицето му. След няколко секунди мълчание отвърна:
- Учиха-доно още не е дошъл, а Данзо-сама е на среща със старейшините. Трябва да дойдете по-късно или да изчакате отвън.
Рюзаки кимна без да покаже раздразнението си, което изпита и понечи да се извърне, когато почти се сблъска с момиче. Отдръпна се настрани от нея, въпреки, че тя не го забеляза, прекалено заета да си поема дъх. Явно бе тичала и в първия момент видя само кичури руса коса около ушите, две закачливи опашки и заострена брадичка. Беше толкова ниска, че едва достигаше до рамото му. Момичето се облегна с тяло на рецепцията и каза на един дъх:
- Ягами Райто идвал ли е на работа вчера или днес?
Името се заби като клин в ума на Рюзаки и макар да имаше намерение да не досажда, остана като вкопан, загледан в профила на непознатото момиче. Красива с плавни черти и червени устни, които го накараха да се замисли за неуместни неща. Тръсна глава, за да се освободи от тях и наум повтори името. Ягами Райто.
- Не, Амане-сан - отговори й мъжът, повдигайки рамене. - Проверихте ли в дома му?
- Шегувате ли се? - Очите й го стрелнаха гневно. - Миса първо там провери. Не е идвал и в Наха, днес не е присъствал на лекции... Къде може да е? Не е ли оставил някакво съобщение за Миса?
- Не.
Тя загриза нервно долната си устна. Видимо се коле*аеше, после предложи замислено:
- Дали не трябва да съобщим за изчезване?
- Амане-сан! - повика я Рюзаки, надявайки се да му обърне внимание.
Не знаеше дали бе редно да се меси в разговора им, но реши, че трябва да й каже онова, което знаеше, предвид това, че е обезпокоена. Тя го изгледа втренчено, свила вежди над очите си в опит да си спомни дали го познава, но не успя и попита:
- Да?
- Може ли да поговорим насаме!
Момичето кимна и двамата се насочиха към изхода. Рюзаки отвори вратите и я изчака да мине преди да ги затвори след себе си. Полицията се намираше на площад в близост до главната улица на Коноха и до тях долиташе шум от разговори и подвикванията на търговците. От запад надвисваха оловносиви облаци и във въздуха ухаеше на дъжд, който болезнено напомни на Рюзаки за морето. Сестрата на майка му притежаваше малка къща до морския бряг в крайните райони на Такамийоши-чо и когато бе малък, родителите му често го оставяха при нея. Не помнеше много, но никога нямаше да забрави облаците, предвещаващи дъжд, които бе наблюдавал в деня, когато лелята бе убита, вероятно от отрепки от Долен Руконгай. Или поне това бе версията на Полицията и това бе записано в смъртния акт на жената. Случката сякаш дамгоса душата му и подпечата следващите му мечти, защото реши, че трябва на всяка цена да влезе в Полицията, за да разкрива подобни престъпления и да предотврати по някакъв начин неописуемото разочарование от смърт, която нямаше обяснение. Несъмнено бе движен от вътрешни подбуди и бе афектиран от смъртта й, може би защото леля му бе единственият човек, който не се интересуваше от това дали ще поеме пътя на ниджата и ще изплати дълга на семейството си. Тя забеляза първа умствения му потенциал, който го отделяше от другите деца на нинджа семейства и по всякакъв начин му помагаше да го развива като вмъкваше логически игри и пъзели и решаваха свитъци с детски гатанки.
Сега смрачаващото се небе му напомни за този спомен, който смяташе за отдавна погре*ан и няколко мига гледаше втренчен нагоре, напълно забравил момичето до себе си.
- Ей! - обади се най-накрая тя, привличайки вниманието му върху себе си и той долови явно раздразнението й по сключените вежди над кафявите очи. - Ако няма да казваш нещо, Миса ще си тръгне! И без това тя е притеснена за...
- За Ягами Райто, нали? - прекъсна я той. - Извинявайте, Амане-сан, но чух разговора Ви с полицая и смятам, че мога да Ви кажа къде е Райто-кун в момента.
Гневът й изчезна като магия и израза на очите й се промени. Тревогата рефлектира върху него и внезапно на Рюзаки ми се прииска някой да е толкова разтревожен за него, колкото тя за Ягами. Може би само Уатари, но това не бе никаква утеха.
- Къде е? Моля те, кажи веднага! - Тембърът й се повиши и той въздъхна тежко.
- Само не искам да се паникьосвате. Изглежда са го нападнали и в момента е в болница в Нихонбаши.
- Болница... - Очите й се окръглиха и тя се приближи още повече към него, търсейки отговори на въпроси, които още не бе задала. - Нападнали?!
- Да. Но няма място за тревога. Положението му е овладяно и ще оживее.
- А Вие от къде знаете това? - попита недоверчиво Миса.
- Бях на лечение в болницата и по някаква случайност настанен в стаята, където бе и Райто-кун. Запознахме се.
За първи път тя го погледна скептично, оглеждайки го от глава до пети с очите, които обикновено срещаше у другите. Така го бе погледнал и Райто, когато се запознаха, така го гледаше сега и приятелката му, но ако преди това можеше да го подразни, сега му донесе само чувство на безразличие.
- Вие сте болен? - Момичето впи очите си в лицето му, сякаш се мъчеше да открие болестта изписана на челото му и подметна недоумяващо, с което го шокира: - Изглеждате ми напълно здрав!
Изненадата му трая няколко секунди, докато търсеше следа от подигравка - пламъче в бистрите очи, извиване на устната или потрепване на мускул. Нещо, което да му покаже, че тя го лъже, но не откри нищо такова.
- Това няма значение - каза той след кратко мълчание. - Ако искате, можете да посетите Ягами Райто-кун в болницата. Пък и няма нужда да притеснявате Полицията за това. Предполагам, че като излезе, ще подаде оплакване за нападение.
- Да, да - Мисълта й веднага се отклони от него, а после попита: - Къде е тази болница?
- В Нихонбаши.
- О! - Тя разтърка чело и направи безпомощно изражение. - Миса никога не е ходила в този квартал... - После вдигна очите си към неговите. - А бихте ли придружили Миса-Миса, ако нямате друга работа или не сте зает?
Можеше да й откаже, разбира се. И без това трябваше да чака Учиха Итачи, за да говорят по работа и мислеше да го направи на някоя скамейка в близкия парк, наблюдавайки вратите на сградата. Но в крайна сметка кимна и се помъчи да отвърне на радостната усмивка на момичето.
Облаците от запад пълзяха устремено към Коноха и това го изпълни с безметежното усещане, че нещо неприятно предстои да настъпи.

------
*кимитори ---> Древен самурайски обичай, според който победилия воин взима от все още живия враг черния му дроб и го изяжда. Това правело воина храбър и се смятало, че силата на врага преминавала у него.

**цудзукири ---> Вид поверие сред самураите, което гласи, че получилия нов меч притежател задължително трябва да го изпита на живо, като застане на кръстопът и убие първия срещнат. Много невинни хора за заплатили с живота за този кървав обичай, наричан още тамешикири или цудзукири - буквално "убийство на кръстопът"

Сцената между Сакура и Саске определено ме затруднява, за това ще я напиша в следващата глава!


Къщата в Ропонджи бе необичайно тиха, когато Зоро отвори вратата по обяд. Очакваше прислужникът - този, който Нами бе назовала Мура-сан, в антрето, но още от вчера нямаше и следа от него. Какво неуважение спрямо гостите, но вероятно си имаше причина! Зоро мислеше да се прибере веднага след срещата си със самурайката, но в последствие промени решението си. Остана в яшики, обикаляйки кварталите и разглеждайки забележителностите на вътрешния град на нинджите. Сейрейтей се намираше в границите на яшики, а яшики - в тези на Коноха и най-общо казано представляваха нещо като градове в града, макар жителите да възприемаха това по-скоро като квартали. Никога не бе виждал нещо подобно в Източното море - не такъв град с такива чудовищни размери, не такива хора, уникални посвоему, не такава богата история, лъхаща сякаш от стените на къщите, парковете, плочите на главния път... И противно на очакванията му, видяното през ранните часове на деня и сутринта, окъпала със светлина яшики, го мотивираха да остане.
Или поне докато си вземе катаните от онази неприятна и досадна самурайка.
Надяваше се само Луфи да се съгласи да останат . Безпокоеше се, спомняйки си изявлението на капитана на "Гуен Мери", с което ясно бе показал негативното си отношение спрямо Коноха и у Зоро сега се зароди чувството, че ще си тръгнат веднага щом Нами успееше да оправи отношенията си със семейството си. Ако обаче това се случеше преди да си вземе катаните, едва ли Луфи щеше да удължи престоя си в град, който намираше за непоносим. Възнамеряваше да говори направо без увъртания, още повече че заради него ги бе загубил и беше си наумил да изисква толерантност.
Насочи се към кухнята по тъмния коридор, ослушвайки се да долови движение, което да му покаже, че не е сам, но вътрешността на къщата, сякаш погълна стъпките му. Изглеждаше негостоприемна и зловеща и това го накара да разтърка с ръка настръхналите косъмчета на врата си. Плъзна вратата встрани и остана като закован, забелязвайки само Санджи, който се бе облакътил на плота на масата, кръстосал крака под нея и в ъгъла на устата му димеше цигара. Зоро се огледа наоколо, търсейки Луфи, Усопп или Нами и липсата им го накара да вдигне вежди.
- Къде са всички? - изтърси вместо поздрав той и впери свъсен поглед в лицето на готвача.
Санджи не реагира по друг начин освен да вдигне рамене.
- Ох, че проблемни хора! - въздъхна Зоро и се приближи към него. Отпусна се тежко на стола и облегна гръб, вдигайки глава нагоре. - Не си ли притеснен за тях?
Отговорът на Санджи се забави и Зоро сведе поглед към него. Очите на готвачът го гледаха втренчено.
- Не - отвърна най-накрая и също се облегна назад. - Ти беше най-проблемният, след като реши да откраднеш мечовете си. Но си тук... без тях. Какво стана?
- Да открадна мечовете си? - Зоро сви устни. - Те са моя собственост. Защо да крада нещо мое? Просто ще си ги взема обратно. Уговорих се с онази досадница. След два дни ще се срещна с нея отново и ще решим спорът.
Санджи не каза нищо и в стаята легна тишина, която обтегна нервите на Зоро и той се приведе напред.
- Какво стана с Нами? Къде са Луфи и Усопп?
Готвачът извърна поглед към градината и изрече неутрално.
- От вчера, когато тръгна да види сестра си, Нами не се е връщала. А след като тръгна ти, Луфи и Усопп се изнизаха. Казаха ми, че възнамеряват да идат до "Гуен Мери" и да я нагледат. Аз имах възможност да обиколя малко града и да го разгледам...
- И от вчера никой не се е връщал?
- Да. Няма от какво да се притеснявам за другите - чудесно знаят да се защитават и да се измъкват от неприятности! Както казах по-рано, ти си проблемния, щом реши на своя глава да...
- Ще продължаваш да ми дрънкаш ли? - прекъсна го рязко Зоро.
- Купи си други катани - предложи му Санджи с равен тон, който още повече го вбеси. - Не е нужно да се набиваме на очи, когато за главите ни е обявена сочна награда. Трябва ли да ти напомням, че сме в непосредствена близост до Адмиралтейството, а онази жена може да разбере нещо?
- Няма да си купя други! - процеди през зъби Зоро и присви черните си очи. - Те са мои. Едната дори ме избра за господар!
- Коя те е избрала за господар? - недоумяващо вдигна вежди Санджи и остави фаса в пепелника.
Зоро разтърка чело и се опита да отклони разговора в друга посока:
- Има ли нещо за ядене?
- Да. Има, но ще ти дам, след като ми кажеш, коя те е избрала за господар? - Устните на готвача се извиха нагоре в усмивка, която го подразни. - Да не става дума за някоя от катаните?
Зоро умишлено забави отговора си. Повечето хора от Източното море не вярваха в този род приказки. Всеки бе чувал как самураите от континента отвъд Голямата линия избираха мечовете си. Или по-скоро бе обратното - катаната избираше своя господар. Но това бяха просто приказки, които майките разказваха на децата си. Че катаната всъщност е душата на самурая, че тя се вади единствено при сражение или с цел да отнемеш живот, че на континента дори имало различни школи, обучаващи самураи и всяка една школа се опонирала на другите, за да докаже превъзходството си... Тези приказки Зоро ги бе чувал още като дете и това го накара да постъпи в едно определено риу в селото му, за което се говореше, че собственикът е легендарен учител от континента. Казваше се Хасегава Чикараносуке Еейшин, а школата му носеше името Еейшин-рю. Особеност на тази школа бе, че можеше да се биеш с няколко противника, използвайки твърде стари техники с мечове, за които после Хасегава-сенпай бе споменал, че са държани в пълна тайна от самурайския клан Тоса*. Разбира се, единственият приемник на тази школа извън континента бе Зоро и той в никакъв случай не трябваше да издава кой го е научил на нея. Не защото сенпая му се страхуваше за живота си и за евентуално отмъщение от кастата, на която дълги години е принадлежал, а защото учението бе свещено и всеки притежател трябваше да се отнася с него така, както би се отнесъл с любимата жена или със себе си. Самият факт, че Хасегава-сенпай бе избрал само него за приемник трябваше да му говори какъв е неговия дълг като пазител. Именно тази школа, както и другите, за които бе само чувал от устата на учителя си, вярваше, че душата се намира в острието на катаната и същата тази катана избираше господаря си.
- Хайде, Зоро, кажи го! За една от катаните ли говорим? - настояваше Санджи и любопитството му го накара да въздъхне примирително, кимвайки с глава:
- Да. Една от катаните ми се казва Трета бойна линия на Демона - Сандай Китексу. Закупих я преди да влезем в Голямата линия. Продавачът ми каза, че е прокълната и че винаги убива собственика си. Но аз я изпитах лично, давайки й възможност да отреже ръката ми...
- Да отреже ръката ти?! - Очите на Санджи се окръглиха от почуда. - По какъв начин?
- Хвърлих я във въздуха и протегнах ръката си. Нищо не се случи. Острието се завъртя покрай ръката ми и се заби в пода. Така разбрах, че Сандай Китексу ме е приела за свой господар. Но вчера онази самурайка ми каза, че била открадната от техния род преди време и не смята да ми я върне.
- Обясни ли й, че си я закупил в магазин и че нямаш нищо общо с кражбата?
- Разбира се. В началото се опъваше, но после се съгласи да дадем възможност на катаната отново сама да избере.
- Пак същия тест ли ще правите? - Санджи подсвирна и загаси цигарата в пепелника. - Това е лудост!
- Не знам, но не мисля да се откажа от Сандай Китексу. Може да е затворен демон, може да е прокълната, но тя ми принадлежи, каквото и да казва онази кучка!
Санджи изгледа гневното лице на Зоро, вдигнал вежди нагоре. Осъзнаваше, че нищо не знаеше за Ророноа Зоро, но и това, което бяха преживели за толкова кратко време, докато споделяха палубата на "Гуен Мери" ги бе свързало. Иначе как би могъл да обясни защо се притесняваше повече за меченосецът, отколкото за останалите. Затърси в джобовете си и извади кутията с цигари.
- Може ли да те придружа при следващата ти среща с онази жена?
- Защо? - Зоро се изненада.
- В случай, че ти трябва помощ, ако Китексу реши този път да отреже ръката ти - подметна саркастично Санджи. Искаше да прозвучи безгрижно, но думите му натежаха като оловно-сиво небе, което надвисна над Зоро. - Първият път може да е било късмет, че катаната не е отрязала р...
- Това не е късмет! - подчерта сухо Зоро. - Усетих я. Тогава затворих очи и се заслушах как въздуха свисти, докато тя се премята нагоре, а после... някак се забави, когато падаше надолу. Никога няма да разбереш това! Сандай Китексу е моя. Може да е била на рода на онази надута гъска години наред, но демонът, затворен в нея, призна мен, а не нея. Мога само да я съжалявам, че е решила да даде шанс катаната да избира своя господар, защото ще избере мен.
Замисленият поглед на Санджи се плъзгаше по чертите на Зоро, докато затъкваше нова цигара между устните си.
- Така или иначе ще дойда с теб! - настоя за последен път готвачът, сетне додаде весело: - Още ли си гладен?
- Да - примирително отвърна Зоро. - Дай ми нещо малко за хапване и ще отида да поспя...
Санджи се изправи, протягайки ръце нагоре и изпъвайки гръб, направи няколко движения с рамене, за да ги раздвижи. После се насочи към печката и мимоходом спомена:
- Вчера през нощта дойде да я търси сестрата на Нами. Онази. Гейшата... Видя ми се доста притеснена, но не каза нищо, а предпочете да си тръгне веднага щом разбра, че Нами я няма.
- И?
- Ами нищо... Много хубавичка. Има големи ци...
- Санджи! - приглушено го прекъсна Зоро и сви вежди над очите си. - Не ми се слушат дивотии!
- Но в сравнение с Нами, сестра й има по-големи - уточни ведро той и взе чиниите и купите, преди да се приближи към масата.
- Хич не ме интересува дали циците на Нами са по-малки от тези на сестра й! - Устните на Зоро се извиха надолу и в сумрака на кухнята съвсем заприлича на дявол, на което Санджи се разсмя и без да обръща внимание на киселата му физиономия продължи да го дразни:
- И мен не ме интересува де, но дори в тъмното успях да забележа тази... разлика в гърдите им!
- Чудно как ли си успял да забележиш, че момичето е било притеснено тогава, щом не си отлепил очи от циците й?
Колкото и да бе тъпа темата им на разговор, това поне успя да го отклони от мисълта за катаните си и Зоро се усмихна за първи път, откакто стъпи в Коноха.


Итачи изглеждаше бесен.
Саске не се лъжеше в това, гледайки изпитателно брат си в лицето през малкото разстояние, което ги делеше. Кабинетът на баща им представляваше малка правоъгълна стая с две редици кръгли прозорци, пред които бяха спуснати тежки, тръстикови щори. Слънцето се процеждаше плахо през процепите им и чертаеше решетки по голия дъсчен под, покрит тук-там с няколко проядени татами. От както се нанесоха преди месец и повече, не бяха отваряли кабинета и той спешно се нуждаеше от почистване. Саске бе хвърлил съзнателно време и средства в другите стаи на Суикацу, оставяйки за последно светая светих на баща им, понеже самата стая му носеше тягостни спомени, сякаш стените бяха просмукали миналото, което смърдеше на кръв. Въобразяваше ли си или наистина усещаше кръвта в гърлото си, въпреки че от смъртта на родителите му в същата тази стая бяха минали години?
Но когато преди десетина минути влязоха и затвориха след себе си вратата, Саске учуден осъзна, че стаята вече не му носеше тъга. По-скоро с досада констатира прахта по рафтовете на библиотеката и дори на бюрото, прокарвайки пръст по повърхността му. А после сякаш това бе най-естественото нещо, седна в креслото зад бюрото и впери поглед в Итачи. На брат му не му оставаше нищо друго освен да се настани на ниския диван срещу него, подчинявайки се безмълвно на демонстрирания авторитет на Саске. В действията му нямаше скрита умисъл или подмолната цел да унижи Итачи. Бяха несъзнателни, продиктувани от съвестта му, че той като представител на Учиха, трябваше да седне на креслото на баща си. Назначаването му на поста сосакан бе само по себе си забележително постижение - никой друг Учиха не се бе доближавал в непосредствена близост до даймиото и Кататане.
Ала не за това му бе сърдит Итачи. Докато вървяха към кабинетът, брат му бе процедил няколко думи през стиснати зъби, които Саске сега услужливо си спомни:
- Възнамерявам да проведем личен разговор, Саске... Нима очакваш, че ще търпя присъствието на иконома ти, докато го водим?
Чак тогава забеляза Се*астиан зад себе си и се спря, загледан замислено в изражението на иконома, който определено бе чул язвителните думи на Итачи, но не реагира. Устните продължаваха да се усмихват, а някъде дълбоко в очите му танцуваха червени огънчета - свидетелство, че демонът се забавлява. Извръщайки очи към брат си, Саске с почуда забеляза, че зад привидното равнодушие на Итачи, очите се свиха в тесни цепки, а Шаринганът се завъртя като спирала. Брат му бе бесен, защото поведението на иконома ясно показваше някакъв нагъл намек на подигравка, макар открито да го обиждаха.
Се*астиан Михаелис обаче не бе като другите хора и изобщо не бе уместно да бъде сравняван с хората. Той се хранеше като пиявица от емоциите и изпитваше маниакално желание да ги предизвиква.
- Има ли значение? - Вдигна рамене с безразличие Саске, приковавайки погледите на брат си и икономът. - Се*астиан вече е като част от семейството.
- Но не е част от моето семейство - сухо подчерта Итачи и доабви равно: - Отпрати го!
Се*астиан постави ръка на гърдите си и наведе глава пред Саске.
- Какво ще желаете, милорд? - попита.
Кой знае защо в поклонът му, макар да бе символ на смиреност и страхопочитание, имаше грозна подигравка, която подразни Саске и остана забелязана дори от Итачи, който стисна ръце в юмруци.
- Върви и покажи стаята на Сакура-химе! Когато имам нужда от теб, ще те извикам.
- Да, милорд - раболепно се подчини той.
Именно това бе подразнило брат му, защото Итачи бе забелязал, може би че зад привидното подчинение, икономът някак си успяваше да демонстрира независимост, а като аристократи, в чиято кръв течеха принципи и вродената нагласа да получават раболепност у робите, не бяха свикнали на подобно поведение... Верен на същата тази класа, на която беше представител, Итачи нямаше да отправи забележка или молба да се уволни икономът, въпреки че последният го дразнеше неимоверно много. Може би се питаше какво толкова бе направил Се*астиан Михаелис, че брат му не се отделяше от него, но нямаше да попита директно Саске за това.
И тримата го знаеха.
Саске чувстваше безразличие, може би защото започваше да свиква с присъствието на Се*астиан.
Итачи пък бе потънал в гнева си.
А Се*астиан? Удоволствие, сякаш играеше на сцената на Кабуренджо с маска Но.
И тримата го знаеха.
А сега в кабинетът на баща им минаха няколко минути, докато Итачи успее да подреди мисълта си и да започне:
- Вчера следобед, докато бях в сградата на Полицията и обсъждах с Данзо новия отдел, който възнамерявам да открия, получих известие от Харуно Сано, който желаеше да ме види. По възможност, колкото се може по-скоро, като ми определи още същия ден среща в Кокурюкай. Почудих се, след като уж ти му стана зет защо ще иска да говори с мен - Саске измъкна цигарите от джоба на хакамата си и запали. - Оказа се, че иска да ми съобщи, че малката сестра на Сакура се е прибрала...
- Иноуе ли? Прибрала се е в Кокурюкай?
- Не Иноуе, а другата - най-малката - Нами.
Саске се опита да си я спомни, но образа й бягаше по повърхността на съзнанието му като разкривено водно отражение.
- Не мога да си я спомня дори! - призна Саске с вдигане на раменете.
- Нищо чудно. Когато тя избяга от Коноха, бе на шест години.
Сигурно я бе виждал, без съмнение, но за кратко или тя не му бе направила впечатление, че да я запомни.
- И какво за нея? - поиска да узнае той.
- Харуно-доно каза, че тя е Учиха. Баща й бе братовчед на нашия баща от второстепенното семейство. Учиха Тоуширо. Него поне си спомняш, нали?
Итачи очакваше, че ще предизвика изненада у малкия си брат, но Саске само вдигна вежди. Продължи да пуши и да гледа в някаква точка над рамото на брат си, сякаш изобщо не бе чул последните му думи.
- И ти, ний-сама - проточи бавно Саске. - му повярва?
- Някои подробности съвпадаха. Харуно-доно реши да бъде откровен докрай и ми показа заповедта на старейшините, родословното дърво, дори подписите на Учиха Тоуширо и жена ми Мисаки... Всичко бе написано черно на бяло и не можеше да има някаква измама - Итачи направи дълга пауза, очаквайки някаква ответна реакция от страна на Саске, но след като отново минаха няколко минути в потискаща тишина, продължи: - Когато тя най-сетне дойде и Харуно-доно й каза същото, което каза на мен, й предложих да се прибере в Суикацу. Малката отказа. Не повярва и на една дума.
Саске дръпна цигарата от устата си, вдишвайки дълбоко дима. Огледа се за пепелник, но след като такъв не откри, изтръска фаса върху голия под. Облакъти се и подпря с ръка брадичката си, впивайки тежък поглед в лицето на Итачи. Изрече само:
- Още един шпионин в Суикацу.
- Да - съгласи се брат му с кимване на главата и няколко кичура черна коса замрежиха присвитите очи. - Още един шпионин освен годеницата ти.
- Вкарването на Нами тук означава, че даймиото и Сано-доно нямат никакво доверие на Сакура - Тембърът на Саске не се промени, въпреки че пред очите му преминаха като на кинолента няколкото горещи спомена от консумирането на годежът им. - И как иначе. Би трябвало да е поела дзайбацу. Освен това Годаиме нарочно я оставя настрани, иначе щеше да й намери по-висшестояща работа в сградата на Хокагето, а не да я отпраща да работи в болница на бедняци.
- Постът ти на сосакан също е вид контрол - Итачи се усмихна иронично. - Това показва страха им, Саске.
Той приглади бялата лента на челото си, хвърляйки замислен поглед към щорите. Сетне се изправи от креслото, пресече разстоянието с две крачки и ги издърпа рязко нагоре. Слънчевата светлина ги заслепи и двамата премигнаха срещу нея.
- Извинявай, ний-сама - Извърна се към него Саске. - Стори ми се, че има някой отвън - Сетне се приближи отново към бюрото и седна на ръба му само на метър от Итачи. - Снощи, докато бях в Архивите на Кататане, някакъв риока се опита да ме убие. Се*астиан тогава се върна от Кодемачо. Бях го пратил да разпита затворниците от покушението на моста. Но изглежда са били убити под носовете на СО.
- СО, значи... Или просто СО са го извършили - подсмихна се криво Итачи.
- Специалните Отряди се подчиняват единствено на даймиото - Саске отново затъкна нова цигара между устните си. - Ако е заради Акатски, която напуснахме доброволно, защо се опитват да убият само мен?
- Акатски вече не съществува - оповести брат му. - Вчера получих доклади на АНБУ, в които бе написано това. Някои от организацията са се върнали по родните си места. Дейдара, Сасори, Хидан, Какузо. Другите са останали в Амегакуре, като Пейн е започнал да пристроява селото. Нелепо е да обвиняваме Акатски...
А... Еспадата? Думите на Сакура сами се отрониха от устните на Саске:
- Еспадата?
Веждите на Итачи се свъсиха над очите му и той отвърна с думите на брат си:
- Че кога Еспадата се интересувала от нинджи?
Да, наистина! Кога Еспадата се е интересувала от нинджи? Самураите бяха отделени от яшики и досега не се бяха намесвали, но за всичко си имаше първи път. Параноично бе да го мисли, но щом имаха смелост да пратят некадърен убиец в Архивите на Кататане, какво трябваше всъщност да мисли? И каква е ползата от наемането на сган боклуци от Долен Руконгай, които бяха толкова посредствени, че го обиждаха? И ако бе даймиото зад всичко това, защо не дава поръчката на някое куче от СО, а се унижава да търси отрепки?
Не. Не беше даймиото. Не можеше да са Акатски. Нито Еспадата. Опитваха се да убият само него, защото се бе върнал в Коноха и защото разследваше смъртта на клана си, макар да знаеха, че бе осведомен кой бе инструмента. Итачи, да, но някой се бе възползвал от Итачи и този някой сега си играеше с тях...
Чертите на лицето на Саске застинаха в маска на привидно безразличие, когато той се отдели от бюрото и тръгна към вратата, оставяйки брат си сам.
- Саске... Къде отиваш? - Гласът на Итачи го достигна, но той не отвърна нищо.
Разговорът им се бе проточил твърде дълго, но дори не можеха да си отговорят на въпросите, които изникнаха от него. Възнамеряваше да отиде при Сакура и да й отдаде вниманието, което тя му бе отказала не кея от чувство на благоприличие. Може би наистина не бе прав да иска от нея нещо такова, при условие че само до преди два дни бе още целомъдрена, но това слабо го вълнуваше. Сега поне щяха да са на закрито и нямаше да има зяпачи, които да я смущават, макар срамът й да го дразнеше.
Итачи нямаше нужда да знае подробности за намеренията му и Саске напусна кабинета, оставяйки го сам на дивана с недоумяващо изражение на лицето.


Беше най-обикновен магазин, който Наруто изгледа с недоверие. Какво му беше казала тя? Че ще го води при някой си Урахара, който разполагал с тренировъчна площадка. Но тази площадка не бе в границите на Сейрейтей, а в крайните квартали на яшики, които в този промеждутък от време бяха безлюдни. Може би се дължеше на времето, но Наруто не бе особено убеден в това. Дъждовни облаци бяха надвиснали над Коноха, а в легналата тишина дочуваше далечния тътен на гръмотевици, приближаващи се от към морето.
Магазинът не е нищо особено, повтори наум той, разочарован от този неоспорим факт. Съвсем обикновен магазин за бонбони и сладкиши и със съвсем обикновена табела и йероглифите "Магазинът на Урахара". Очакваше нещо в стил самурайска помпозност, каквато лъхаше от стените на Бенишидаре, покрай които минаха по-рано, но въпреки това последва Сой-Фон към затворените врати на магазина. Първите капки дъжд закапаха по четвъртите плочи, точно когато двамата влязоха под навеса.
- Доста странно място е избрано, за да се отвори магазин тук - подметна мимоходом Наруто и когато тя се извърна към него, той почувства желание да оправдае логиката си. - Ами това не е ли Канамацу? Още откакто влязохме в кварталът, не се разминахме с нито един човек на пътя. Доходоносен ли е изобщо магазина на този Ураха...
Вратата се плъзна рязко встрани и пресече от раз обяснението на Наруто, който изгледа високия мъж на прага с широко отворени очи. Изглеждаше... толкова различен от другите самураи и Сой-Фон, че няколко секунди след това Наруто се опитваше да посъбере мислите си. Мъжът носеше съвсем обикновени копринени панталони в зелен цвят, достигащи до под коляното и кимоно, чиято цепка във формата на буквата V бе прекалено дълбока, понеже разкриваше по-голямата част от голите му гърди. Прекалено много, която се стори на нинджата твърде... скандална за мъж. На раменете си бе метнал черно хаори с ръкави. Може би щеше да вдъхва някакъв респект, ако не беше ниско нахлупената шапка на зелени и бели ивици, чиято козирка правеше дълбока сянка на очите му. Босите му крака бяха обути със сандали, същите, каквито обичаше да носи Джирая. Пред лицето си държеше бяло разперено ветрило, така че съвсем му заприлича на смешник.
- Охо! - проточи мъжът и гласа му бе възглух, заради ветрилото. Лицето му се приближи към лицето на Наруто, който не се дръпна, а продължи да го зяпа, опитвайки се да се окопити. Очите в сянката от козирката на шарената шапка блеснаха само за миг. - Кой ми водите, капитан Сой-Фон? Демон?
Последната дума се заби като треска в съзнанието на Наруто, който не отмести погледа си от мъжа. При други обстоятелства би се поддал на емоцията и да предизвика човекът, който се осмеляваше да го назовава така, но сега това го накара да се усмихне широко и да подметне през рамо на жената до себе си:
- Сигурен съм, че съм виждал тази шапка и ветрило някъде! - направи кратка пауза и додаде: - Но, разбира се... Онзи ден на главната в Коноха се разминах с онзи известния Рицу-сенсей, който се е специализирал да изпълнява онна-гата. Този тук прилича досущ на него!
Да бъде сравняван с актьор, подвизаващ се на сцената, изпълняващ женски роли и притежател на съмнителна репутация сред мъжете, изглежда не учуди никак собственика, защото той изгледа Сой-Фон над ръба на разпереното си ветрило.
- Поведението на Йороучи-сан определено е изненадващо - кимна с глава, отстъпвайки една крачка назад. - Влизайте! Започна да вали и никак не е учтиво от моя страна да ви задържам на вратата!
Сой-Фон първа прие поканата и пристъпи вътре, а Наруто я последва без да каже и дума. Щорите на прозорците бяха дръпнати, но сивият сумрак на небето, сякаш гонеше светлината от помещението. По малкото дървени щандове и стелажи бяха наредени кутии с най-различни видове уагаси**. Въпреки, че бе изгълтал набързо четири купи рамен, преди да дойдат, устата на Наруто се напълни със слюнки и той побърза да отмести погледа си от изкушенията, насочвайки го към домакинът им. Из под нелепата шапка се подаваха кичури рошава руса коса, по-тъмна от тази на Наруто и това привлече погледа на нинджата.
Капитанката понечи да каже нещо, когато от вътрешността на магазина пошляпаха бързи стъпки на боси крака и от сумрака изплува силуета на малко тъмнокосо момиченце, облечено с бяла рокличка на големи розови цветя. Огромните тъмни очи на малкото й сърцевидно личице се впериха в Наруто, оставяйки го без думи.
- Урахара-сан! - проговори тя и тънкото й гласче наруши тишината между тях. - Гостите ще желаят ли чай?
Нинджата се отпусна на колене и се вгледа изпитателно в нея, наклонил глава на една страна. Дълбока бръчка се вдълба между светлите му вежди и си пое дълбоко дъх, преди да вдигне поглед към капитанката.
- Тя е... - поколе*а се, сякаш се бореше с някакви свои предразсъдъци, но поклати глава невярващо и след това изтърси на един дъх: - Тя е демон!
- Защо не! - весело подметна мъжът, сякаш изобщо не бе чул Наруто и продължи: - Направи зелен чай, Уруру-чан! И донеси в салона една чиния уагаси за гостите!
Момиченцето се подчини, хвърляйки последен поглед към Наруто. Вдигна роклята си и се скри тичешком в сумрака, от който бе дошла. Нинджата се изправи все още шокиран, опитвайки се да разсъди трезво, но реяцуто на детето не можеше да бъде объркано. Беше същото, каквото бе почувствал от иконома на Саске и изумлението му го накара да се обърне към Сой-Фон.
- Мисля, че ми дължите обяснение, семпай! - но след като тя остана безмълвна, втренчена в него, той се извърна към Урахара и попита направо: - Това малко момиченце е демон, нали? Не е Джинчуурики, в който е затворен демон, а такъв, който... няма Джинчуурики, нали?
- Браво, Кюби! - похвали го мъжът, сви ветрилото си и го перна леко по носа. - Изглежда можеш да надушваш други демони... Момиченцето се казва Цумугия Уруру. Демонът в нея е Джуби.
Обидата отново не достигна до съзнанието на Наруто и той сведе очи надолу, впервайки поглед в сандалите му. Отново си спомни за Джирая, дори съвсем не на място се промъкна образа му, и разтърси глава.
- Хайде, гости! - Урахара направи широк замах с ръката, която държеше ветрилото си. - Да влезем в салона и да си поговорим за демоните!
Урахара Киске каза... Джуби!
Наруто бе чувал името на Десетопашатия демон като част от легенда, според която Джуби никога не можеше да съществува, защото всъщност бе разделен на Девет демона. Тогава... Как би могъл да съществува в тялото на малко момиченце, след като Кюби бе в него? Не трябваше ли всички Девет демони да счупят един вид оковите на човешкото Джинчуурики, в които бяха затворени насила и да се слеят в едно, за да се роди Джуби?
Това бе... невярващо, немислимо, невероятно!
Ала въпреки това последва Урахара и Сой-Фон към салона, любопитен и изненадан така, както никога не бе очаквал, че ще бъде, приемайки да бъде обучаван в Сейрейтей.


Заобикаляха го отдалеч, но това изобщо не го притесняваше. До преди да срещне Цунаде и да открие любовта й, това би го огорчило. Знаеше много добре, че хората не избягват всъщност него. Избягваха Шукаку, затворен в него. И с Наруто постъпваха по този начин, но нито един от двамата не изневеряваше на дълга си. Това, че бе станал Казекаге на Сунагакуре бе показателно за желанието му да защитава същите хора, които старателно го избягваха. Гаара бе осъзнал, че демонстрирания страх, не бе нищо друго освен и респект,уважение, признание. Не страх, породен от отвратителното чудовище-демон, а страх от човекът, който го контролираше. Подчиняваше го по своя собствена угода и другите виждаха това. В Сунагакуре го разпознаваха отдалеч заради червената коса.Тук, в Коноха, никой не знаеше кой е той, но въпреки всичко се дистанцираха от него. Нямаше значение, че дрехите му не бяха официални, от него лъхаше аристократичната класа на Кагето.
Стоеше прав, облегнат на стената на къщата, в която се разполагаше сестра му и търпеливо чакаше вече половин час тя да се появи. Търпението му обаче започваше да се изчерпва. Проклинаше себе си, че не й бе пратил някакво съобщение за намерението си да я посети, но предположи, че толкова рано през деня нямаше да има никакви ангажименти извън Йошивара. Не бяха ли гейшите нощни създания? Вярно, че Темари си бе извоювала своя собствена територия в Акасака, където диктуваше свои правила, но все пак бе гейша и бе длъжна да се подчинява на законите, общоприети в нейното съсловие.
Тъкмо вече бе решил, че не може да я чака повече и понечи да се прибере в сградата на Хокагето я видя, когато се появи из зад ъгъла на улицата, облечена семпло с елегантно тъмносиньо кимоно и бяло оби. Вървеше със ситни крачки и крехката й фигура излъчваше грация и лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се плъзгаше като дух над повърхността на спокойно планинско езеро. Къдравата й руса коса бе прибрана в стегнат кок и няколко кичура покрай ушите й се поклащаха, докато тя пристъпваше. Прислужницата й, невзрачно тъмнокосо девойче с големи уплашени черни очи, вървеше до нея и придържаше над главата й красив чадър с жерави, който да я предпазва от слънцето, макар още преди час небето да бе натежало от облаци.
Тя го видя, но не си даде вид, че е изненадана, нито ускори крачките си. Доближи го без да бърза и сковано се поклони пред него. Устните й се извиха в престорена усмивка, с която вероятно пропъждаше клиентите си по чайните и зъбите на Гаара изскърцаха от гняв.
- Добър ден, Гаара-доно! - поздрави тихо и се изправи, поглеждайки го в лицето. - Не очаквах, че ще ме посетите.
- И аз не знаех, че ще те посетя до преди два часа - призна той сухо и наведе глава в подобие на нейния поклон. - Искам да говоря спешно с теб! Покани ме да вляза!
Темари изобщо не бе родена да бъде гейша, реши за себе си той, докато наблюдаваше лицето й. Или точно заради това бе толкова желана и известна в Акасака. Не показа никакво раздразнение или отегчение, макар Гаара вътрешно да усети нежеланието й да води разговор с него и настроението му вместо да последва кривата надолу и да го остави негативно настроен от предстоящия разговор, се повиши. Осъзна, че тя се опитва да го провокира да загуби стоицизма си и да го направи на глупак, и желанието му да й покаже, че не тя диктува правилата го заслепи.
- Заета съм в момента - отклони тя. - Заповядай утре!
- Някакъв специален ангажимент ли имаш точно сега? - попита той със сарказъм и наведе лицето си към нейното. - Очакваш гости? Твоя данна?
Черните й очи се свиха в ъглите, но не отговори веднага.
- Всъщност... да... - Направи дълга пауза и допълни: - Освен това съм притеснена за по-малката си сестра, която не съм виждала от няколко дни. Едва ли ще бъда концентрирана по време на разговорът и за това моля, ако е възможно, да дойдете утре, Гаара-доно!
Слабо го интересуваше нейния данна! Беше по-скоро бесен, че тя си позволяваше открито да му противоречи на улицата пред прислужницата, която бе свела глава надолу и чакаше заповедите на господарката си. Никой досега не бе имал смелостта да го гледа право в лицето и да му отказва открито, да отклонява заповедта му, да бъде независим, колкото сега показваше сестра му! Годините в Акасака й бяха дали нещо много повече от това да коленичи със сведена глава и да се подчинява безпрекословно. Вбеси го още, че въпреки животът й на гейша, тя си оставаше нинджа на Сунагакуре и не трябваше да изневерява на този факт, вместо да се прави на държанка на глупав самурай от Сейрейтей!
Веждите му се свиха над светлите очи, които я изгледаха втренчено и той процеди през зъби:
- Не! Не е възможно да дойда утре! И не ме интересува за кого си притеснена, нито кого очакваш! Веднага ме покани да вляза!
Макар да не бе повишил тон, заповедта му бе стряскаща или така подейства на прислужницата, която подскочи. Темари обаче продължаваше да го фиксира спокойно, но накрая отстъпи и махна с ръка:
- Саю-чан, отвори вратата!
Момичето се подчини припряно и когато влязоха се наведе да събуе обувките на Темари, ала господарката й махна с ръка и заповяда:
- Аз ще се оправя! Направи чай и го донеси в гостната!
Едва когато прислужницата й се скри тичешком, Темари се отпусна на колене в краката на брат си и посегна да му събуе сандалите, на което Гаара не се възпротиви, загледан със смръщени вежди в тила й. Мина му през ума, че по този начин се опитва да го омилостиви, но това не го развълнува. Мразеше женските номера и хитрини, а без съмнение тя ги бе овладяла изтънко. Нали цял живот се бе занимавала с мъже и ги бе забавлявала, криейки истинските си чувства и манипулирайки ги по този начин? Изпитваше някаква погнуса към жени, които използваха чара и уменията си съзнателно да съблазняват и предполагаше, че тя ще се опита да ги приложи върху него. Остана бездушен на провокацията й, дори когато след това тя го поведе към салона и забеляза, че лицето й доби едно такова невинно изражение на изгубено в гората момиченце.
Повечето окии не бяха толкова богати, колкото Темари, макар тя да разполагаше само и единствено със себе си и живееше в къща, която преспокойно можеше да приюти още три гейши, няколко прислужници, готвачка. Вероятно се дължеше на богатия й данна, за който се носеше слухове, че е от клана Кучики, а Гаара бе убеден, че е Бякуя. Отпусна се , скръствайки крака пред полираната масичка и отвори уста, за да започне разговор, когато тя го пресече с нещо несъществено:
- Да Ви посвиря, Гаара-доно? - и метна поглед към шамисенът*** в ъгъла, отпускайки се на колене срещу него, при което той я изгледа втренчено, сякаш тя бе предложила най-нелепото в случая.
Тръсна глава и рече направо:
- Не ти прилича да се правиш на глупачка! Знаеш много добре, че мразя театралниченето на гейшите!
- Но аз съм само една обикновена гейша, ний-сама - меко го парира Темари и очите й изразиха невинно удивление, което никак не му се понрави.
- И лицемерието ти е дразнещо, Ри-чан! - Нарочно я нарече с името, което тя обичаше преди години, преди да напусне Сунагакуре, очаквайки да види нещо друго освен фалшът, който лъхаше от нея. Очите й обаче не се промениха. - Сега като те гледам в парцалите на хаши****, ми се къса сърцето.
Това беше преднамерена обида и двамата бяха наясно, че изпитваха самоконтрола си.
- Тези парцали, - започна тя и подреди гънките на кимоното си. - с които съм облечена, ний-сама, струват колкото половината Кагехиме.
Кагехиме бе техния семеен шинден и се намираше в покрайнините на селото. Представляваше огромна сграда от камък, заобиколена от пясъчни дюни, за която се носеха слухове, че е най-големия шинден в нинджа-света. В светлозелените очи на Гаара просветнаха светлинки.
- Ри-чан, - той реши да не се поддава и започна по същество: - налага се да се прибереш в Кагехиме!
Темари не го погледна, поглаждайки тъкънта на кимоното си и отвърна глухо:
- Налага се? Защо да се налага? Нямам причина да се върна в Сунагакуре.
- Аз ти го налагам! - натърти Гаара. - И не приемам отказ!
Момичето вдигна черните си очи към него и устните й се отпуснаха в ъгълчетата в нежна усмивка, сякаш пред нея седеше упорито дете.
- И кой сте Вие, ний-сама? - Наклони глава на една страна и продължи: - Подчинявам се единствено на баща си, но той отдавна е мъртъв.
- Грешка на баща ни бе да ти позволи да се размотаваш като хаши тук. И смятам да поправя тази грешка.
- Аз... не съм... хаши! - изплю думите една по една Темари. - И не ти позволявам да ме наричаш по този начин в дома ми!
На вратата се почука плахо и прислужницата й влезе с поднос. При видът й Гаара махна заповеднически с ръка и изръмжа дрезгаво:
- Напусни веднага!
Саю цяла се разтрепера и побърза да изпълни заповедта без дори да поглежда към господарката си, чиято маска на безразличие падна и през лицето й за първи път пробяга ярост.
- И не ти позволявам да заповядваш в моя дом!
Темари не се страхуваше от него, нито от Шукаку и при друго стечение на обстоятелствата би се възхитил на смелостта й, но сега това го вбеси още повече. Изправи се рязко, събаряйки масата и я сграбчи грубо за лакътя, изправяйки се заедно с нея на крака.
- Аз съм Казекагето на Сунагакуре, Сабаку но Гаара, а ти си моя подчинена! - Пръстите му се впиха болезнено, но непокорното й изражение не се промени и тя изобщо не демонстрира малодушие.
- Не съм Ваша подчинена, ний-сама! - изрече равно. - И как бих могла, аз съм само една обикновена гейша от Акасака.
- Достатъчно! Извикай на слугинята си и й кажи да ти приготви багажа! Утре се прибираш в Кагехиме - Устните на сестра му обаче останаха здраво стиснати и той извика силно, надявайки се прислужницата да го чуе: - Момиче! Хей, момиче!
Дори тръгна към вратата, повличайки след себе си Темари и я отвори рязко, заставайки прав с внушителните си размери пред девойчето, което продължаваше да стои в коридора с подноса в ръце.
- Остави този чай сега! - заповяда рязко Гаара. - Приготви багажа на господарката си!
- Н-но... Казекаге-до... - Саю се опита да каже нещо, което го разгневи още повече.
- Ако не започнеш да събираш нещата й до минута, ще те убия!
Лицето й посивя и тя се затича с подносът по коридора. Порцелановите чашки затракаха в тишината на тъмния коридор. Отвън се чуваше някакъв равномерен звук и Темари замаяно осъзна, че е започнало да вали. Яростта й се бе изместила при вида на неговата ярост и сега бе по-склонна да преговаря. Да увърта, само и само да го отметне от взетото му решение.
- Ний-сама! - изрече тихо и овладяно Темари и изчака той да я погледне. - Отдавна не съм вече нинджа. Забравих техниките си. Отдадох се напълно да бъда гейша. Каква полза ще имате от мен в Сунагакуре?
Гаара продължи да я гледа, стискайки я за лакътя, но след няколко мига с облекчение установи, че хватката му се отпуска.
- Не ми трябваш в Сунагакуре като нинджа, дори напротив! - Чертите на лицето му се вкамениха. - Уменията ти на гейша ще са по-ефективни от тези на нинджа.
- Съвсем ме объркахте, ний-сама! - недоумяващо рече тя. - Не Ви разбирам...
- Ще се омъжиш за Сасори.
- Са... сори... - Очите й се впиха в очите на Гаара. - Сасори? Престъпникът от Акатски?
- Същият - потвърди Гаара и затвори вратата, сетне я повлече отново към преобърнатата маса. - Акатски се е разпаднала отдавна. Сасори е в Сунагакуре и ми трябва човек, който да го наблюдава денонощно, да го предразполага да споделя, да му дава... вид утеха. Няма по-добра в това от една гейша.
- Искаш... искаш да шпионирам Сасори?
- Не да го шпионираш, а да се омъжиш за него.
- Това е невъзможно. Аз вече имам данна. Минали сме церемония, сключили сме договор... Немислимо е да наруша договорката, да откажа покровителство...
- Не ме засягат тези подробности. Утре тръгваш, а когато след няколко дни се прибера в Кагехиме, ще направим церемонията на годежа.
- Не искай това от мен, моля те! - Молбата й макар да бе молба, бе изречена с твърд тон, под който не прозираше смирение. - Поискай всичко друго от мен, само не и да стана съпруга на убиец!
Гаара се отпусна на колене и вдигна глава към нея. Лицето й за разлика от гласът й изразяваше див ужас, който обаче не го трогна и разбирайки това, Темари падна на колене пред него, допирайки чело в пода.
- Моля те, Гаара, не ми го причинявай! Толкова ли ме мразиш, че изискваш от мен да бъда жена на един изменник?
Бездушието му я смрази като леден вятър и от очите й потекоха сълзи.
- Ще се омъжиш за Сасори веднага щом се върна от Чуунинския изпит! - натърти отново той и извърна поглед от превития й гръб и раменете, които се тресяха, впервайки го в сивата пелена дъжда, изливащ се зад стъклото на прозореца. - И с това приключихме разговорът!

------

* Еейшин-рю ---> Школа, основана от Хасегава Чикараносуке Еейшин в 17 век, характеризираща се с кати, останали от старото фехтовално изкуство и пазена в тайна заедно със школата Омори-рю от самурайския клан Тоса до 1868 година.

** уагаси ---> Вид японски сладкиш, приготвен от паста от червен боб и батат (сладък картоф).

*** шамисен ---> японска старинна триструнна китара

**** хаши ---> най-нисък ранг на куртизанка

Прибрах се преди няколко часа и бързам да пусна новите глави. Определено има грешки, за което се извинявам. Направих само две бегли редакции, но със сигурност трябва да направя още. Ако намерите нещо, което ви дразни, някоя грозна грешка, не се коле*айте да ми кажете. Ще едитвам текста дотогава, докато придобие хубав вид!




Райто беше написал само десет имена в тетрадката, но не знаеше какъв ефект е имало и изобщо дали имаше някакъв ефект. Сега ако беше в Полицията, би проверил пресните бюлетини и извадки от доклади, които пристигаха от затворите на всеки шест часа, но бе прикован към леглото и това положение започваше да му омръзва. Физическата болка присъстваше, но не като първия ден, помрачаваща разума му. На няколко пъти от сутринта идваше заместничката на Харуно, дребно момиче с къса смолисточерна коса до раменете и разсеян поглед, но единственото което правеше бе да провери състоянието му и да запише наблюденията си на картона му. С неудоволствие трябваше да признае пред себе си, че отсъствието на сладката му докторка с големия бюст и Рюзаки му тежеше. С антисоциалното си поведение и анархистични възгледи, на Райто му се струваше, че усеща болното момче като човек, с когото би могъл да не се чувства толкова самотен. А самата мисъл за това го караше да изтръпва, защото в очите на Рюга Хидеки светеше същото чувство , което владееше Райто и на подсъзнателно ниво искаше да сподели това с него, не директно и не с думи, а просто... с някакъв съпричастен поглед или...
Затърси думи, с които да оправдае желанието си, но не откри такива и се отказа. Извърна поглед към прозорецът и се загледа навън. Беше започнало да вали и тъгата, разстилаща се като мъгла се просмука в него. Облегна се назад и затвори очи, поглаждайки нежно с пръсти корицата на тетрадката, която бе поставил на вдигнатите си колене. Трябва да мисля за по-приятни неща! Не за Рюзаки, макар да е успокояващо, че намерих подобен на мен. Не за работата, нито да се опитвам да си спомня профилите на убийците и престъпниците, по които скоро работех... Не за татко или майка, които са винаги до мен, макар да са мъртви от година... По-добре да е за... Харуно. Сакура... Красавицата с хубавите цици и най-дълбокия глас, който някога съм чувал. И не излъгах, когато й казах, че ми се иска да я чуя, когато стене. Би могла да ме накара да се възбудя, само ако я чуя как мърка като котка... В ушите му отново прозвучаха като отдавна забравена мелодия плясък на крила, но упорито ги игнорира. Да, определено болницата не ми влияе добре, след като започнаха да ми се причуват разни неща!
Вратата на стаята се отвори със замах и внезапния звук го накара да отвори очи стреснато. На прага стоеше с ръце пред устата си Миса и лицето й бе изкривено от тревога, толкова очевидна, че това го отегчи още преди изненадата да се промъкне в съзнанието му. Появата й тук не го зарадва и с усилие, което му костваше твърде много успя да изобрази на лицето си хладно равнодушие.
- О, Райто-кун! - изкрещя задавено тя и се спусна към леглото му. От очите й потекоха сълзи. Отново не спази така желаната от него дистанция, а вместо това го прегърна, обвивайки ръце около врата му. - Миса-Миса толкова много се притесняваше за теб!
Тази глупачка от къде е разбрала къде се намирам, запита се той раздразнено и поглеждайки вратата над рамото й, разбра отговорът. На касата се бе облегнал с рамо Рюзаки с ръце в джобовете на черните си панталони. Облеклото му нямаше нищо общо с последните дрехи, с които го бе видял и го накара да вдигне вежди учудено. Облечен като нинджа с бандана и предпазители на ръцете и краката, на Райто му изглеждаше толкова различен, че самата мисъл го втрещи.
Мократа, светла коса на прегърналата го Миса, залепна неприятно за дясната му буза и той я отдалечи от себе си, констатирайки вяло, че момичето продължаваше да реве. Защо му трябваше на Рюзаки да й казва къде се намирам, а на глас рече:
- Успокой се, Миса-чан! По-добре съм.
- М-миса толкова много се тревожеше за теб, Райто-кун... - продължаваше да хълца тя. - Търси те навсякъде, накрая дори в Полицията и този твой приятел ми каза къде си...
Ето каква била работата! Отново погледна към Рюзаки и му кимна да влезе:
- Значи в Полицията се видяхте? - въздъхна с досада и допълни мимоходом: - Е, какво пък! може да е за добрро. - Впи кафявите си очи в нейните и продължи с равен тон: - Миса-чан, ще отидеш ли да ми купиш нещо за ядене? Болничната храна не ми понася и... Веднага щом изляза, ще ти върна парите.
Тя изтри сълзите от очите с опакото на ръката си и кимна с усмивка, която не можа да го стопли. Вместо това пред погледа му се появиха зелените, тъжно очи на младата му докторка и смръщи вежди.
- Разбира се, Райто-кун! - изрече бързо тя и напусна тичешком стаята, заобикаляйки Рюзаки, който продължаваше да стои прав до вратата.
Предверието на болницата продължаваше да се пълни с хора и до тях достигаше какофония от различни разговори. Райто дори чуваше плач, детски смях и стъпки по коридора, а през отворената врата се изливаше като река лекари, пациенти или посетители. Рюзаки се раздвижи и затвори вратата. Придърпа стола до леглото и се отпусна на него, а втренчения му поглед, сякаш прогори дупка в челото на Райто.
- Прати приятелката си в дъжда за храна - проговори момчето накрая и въпреки неутралния тон долови укор, който го накара да вдигне вежди. Помисли си, че ще му каже още нещо, но Рюзаки внезапно измести мисълта си и добави: - По-добре ли се чувстваш, Ягами-кун?
- Значително по-добре - отвърна.
- Казах ти, че Харуно-сан е много добра в работата си - Раменете на Рюзаки се прегърбиха и извади ръцете от джобовете си. - Защо я прати в дъжда?
Очите им се срещнаха за няколко секунди, накрая Райто извърна поглед към прозореца.
- Не трябваше да казваш на тази глупачка къде се намирам!
- Тя бе много притеснена за теб. Помислих си, че ти е годеница.
- Ако беше така, щях още при постъпването си да кажа на Харуно-сан да уведоми Миса, - Устните на Райто се опънаха в права линия. - но вече няма значение. Стореното - сторено.
- И въпреки това не трябваше да я пращаш в дъжда за храна - повтори отново Рюзаки и настоятелния укор, целящ може би да му докара угризения, го оставиха равнодушен. - Можеше да ми кажеш аз да отида...
- За разлика от нея ти не си досаден, Рюзаки.
Откровеното му признание би трябвало да стресне момчето, но същия ефект рефлектира и върху него. Помисли си, че Рюзаки ще му отвърне нещо, но той остана втренчен в него доста дълго време, преди накрая да отговори:
- Тя те обича. Нима любовта може да бъде досадна?
Момчето продължаваше да се сърди и това го накара още повече да се отегчи. Искаше му се да му каже, че изобщо не познава Миса и за това колко егоцентрично-собственически е настроена спрямо него, но в крайна сметка не се поддаде на импулса и реши да промени темата за разговор.
- Какво си правил в Полицията?
Черните очи на Рюзаки загубиха остротата си и сякаш омекнаха.
- По работа, ако мога така да се изразя. Итачи-доно отваря нов отдел за тежки престъпления и... аз съм един от екипа.
- Така ли? - рече без изненада Райто, после добави: - Може и да се окажем в един отдел, понеже аз изготвям психопрофили и работя от скоро в Полицията. Чух преди две-три седмици, че ще разширяват отдела, в който работя и ще назначават още хора. Почти съм убеден, че говорим за едно и също нещо.
- Вероятно си прав - вдигна рамене момчето и загриза палеца си. - Защо не си ми казал, че работиш в Полицията?
- Защото не е ставало дума за това.
Рюзаки замълча за момент, отмятайки няколко кичура черна коса, които закриваха очите му. В сянката на стаята те блеснаха тъмносини и Райто осъзна, че ако се абстрахираш от бледата кожа на лицето и тъмните сенки под очите, ако не бе прегърбената стойка или начинът, по който нетрепващият поглед четеше всяка една мисъл или емоция у събеседника, можеше да се сметне, че притежава някакъв чар. Но тези факти бяха прекалено много и повечето хора не даваха на симпатията да го завладее.
- Трябва да тръгвам - оповести Рюзаки, изправяйки се от стола. - Налагаше се да чакам в Полицията и се отклоних много, за да доведа Амане-сан при теб. Искаш ли да уведомя някой в работата за сегашното ти състояние?
- Не навлизай в подробности. Само това, че след десетина дни отново ще съм на работа.
- Добре - кимна момчето и устните му се отпуснаха в лека усмивка. - Нещо друго да направя за теб?
Нищо друго.
- Ела утре или вдругиден на посещения, ако - Райто се поколе*а и сведе поглед към завивките, поглаждайки кориците на тетрадката. - ти е възможно или нямаш друг ангажимент. Освен това ако те приемат в Полицията, моля те, иди в северното крило на сградата и потърси кабинетът на Сай. Той е от отрядите на АНБУ и пряк подчинен на Данзо. Знае върху какво работя и може да те ориентира. Имам няколко папки с бележки и доклади върху бюрото ми. Донеси ми ги!
- Няма ли да ти е прекалено да работиш, когато трябва да си почиваш?
- Не се безпокой за това - отвърна Райто и отново впи погледа си в лицето му. - Ще можеш ли да направиш това за мен?
- Ще направя всичко възможно - Рюзаки се запъти към вратата и погледна към него преди да я отвори и да излезе в коридора. - Почивай си! Лека вечер, Ягами-кун!
- Лека и на теб!
Вратата се затвори след него. Веждите му останаха свъсени над очите, припомняйки си, че Миса още не се е върнала. Глупаво бе да се надява, че тя ще бъде ангажирана повече време, но се улови да мисли точно за това. Със сигурност щеше скоро да се появи и през съзнанието му пробяга мисълта, че вместо нея предпочиташе по-скоро да дойде Харуно Сакура. Започваше да си мисли за нея все по-често и по-често, а това никак не му се нравеше. Припомни си изражението й, когато бе напипал пръстена на ръката й и думите, които й каза. Наистина не изглеждаше щастлива годеница, а по-скоро като животно за жертвоприношение.
Затвори очи, облягайки се назад.
Младата му докторка бе различна. Определено по-различна от глупавата и импулсивна Миса. Сдържана, хладна, мълчалива. Повечето проститутки на Миягава-чо демонстрираха същото поведение. Не че това бе критерий, но бе решаващ фактор в избора му и точно това го привличаше в жените, повечето от които бяха склонни да кокетничат или да се лигавят не на място. Такива като Харуно без съмнителна репутация бяха рядкост.
Плясъкът на криле се повтори и Райто усети раздвижване на въздуха покрай лицето си. Упорито остана със затворени очи, но този път долови и движение. Столът, който Рюзаки бе забравил до леглото изскърца под нечия тежест и той отвори бавно очи.
Очакваше всичко, но не и това, което видя. Зениците му се разшириха и стреснато си пое дъх.
- Здравей, Ягами Райто! - Стържещ глас, произнесен по-меко, почти носово. Неподвижни, червени очи без клепачи отвърнаха на погледа му без никаква човешка емоция.


Сакура дълги години бе ползвала банята на слугите, а след като напълно се премести в тяхното крило на Кокурюкай, не бе ходила дори на шега в детската стая, която по-рано принадлежеше на нея и сестрите й. Знаеше, че през последните години баща й пристрояваше шинден, но не бе любопитствала какви точно реформи правеше, оставяйки това на претенциозната ока-сан. За това сега и банята в Суикацу й се стори невиждана гледка. Представляваше овално помещение, към което се влизаше от две стаи - нейната и вероятно тази на Саске. Явно шинден на Учиха бе конструиран в съгласие с отдавнашни традиции, според които съпрузите спяха в отделни стаи, а когато преди месец двамата братя се прибрали в Коноха, не сметнаха за важно да преобразуват това. Може и причината да е била, че нито един от двамата не са очаквали някакъв годеж.
Сакура пристъпи през прага и се огледа бавно около себе си, после вдигна поглед нагоре, само за да установи, че таванът не бе от дъски или имаше покрив. Беше покрит с прозрачно стъкло и тя виждаше оловносивото небе и полюшващите се клони на огромен клен. Въпреки стъклото, се усещаше атмосфера на уединение. По средата на банята имаше плитка вана, напълнена с гореща вода и в помещението плуваше мъгла от пара. Предполагаше, че икономът е бил досетлив и е приготвил банята за нея, докато тя бе разговаряла на кея със годеника си. Огледа се за душове. Не й се искаше да кисне в топлата вода, при условие, че бе толкова уморена, но не забеляза стойки и тя с досада установи традиционализма на класата им, която дори не признаваше практичността, а предпочиташе показност и разхищение на средства.
Съблече се сковано, игнорирайки болката в схванатите си мускули и прекрачи в басейна, потапяйки се до шия в димящата вода. Горещината, сякаш проникна през кожата й и я отпусна и тя облегна глава на ръба на ваната, намествайки дупето си на дъното. След известно време установи, че косата й още не е разпусната и разхлаби плитката. Потопи се изцяло, постоя една минута под водата, задържайки дъха си, после отново се облегна на ръба и затвори очи. Дишаше дълбоко, заслушана във вятъра, който огъваше клоните на клена и скоро спокойствието я завладя напълно. Топлата вода я размекна като масло на слънце и се опита да забрави горчивината от постъпката на Саске. Можеше ли обаче да го направи? Можеше ли да забрави грозните думи, с които я нарече или начинът, по който й разкъса кимоното? Беше убедена, че ако Итачи не бе дошъл, той щеше да я изнасили още там на кея пред очите на слугите... като с някоя хаши от долнопробна джоро-я, на която й плащаха за услугите. Само при тази мисъл буца заседна в гърлото й и тя се опита да я преглътне, но не успя, а усилието предизвика сълзи в очите й, които се опита да спре. Сложи длан към гърдите си и притисна колене към тях, свивайки се на топка. Осъзна, че я боли сърцето. С някаква притъпена болка, която сковаваше разсъдъка й и я караше да си спомня безразличието в очите на годеника си, докато се опитваше да бъде... интимен с нея.
Тъпа, истерична кучка!
Думите на Саске я накараха да потрепери и да изхълца сподавено, а уж си бе обещала, че повече няма да пролее и една сълза за него. Имаше два дни почивка и силно се притесняваше от присъствието му до себе си. Настоятелното му желание и демонстрирания непукизъм към нея изобщо не й харесваше. Едно бе да мечтае за него и да си представя нежността му, друго бе да се сблъска с истинския Саске – такъв, какъвто никога не бе очаквала, че може да бъде. Връщане назад нямаше. Годежът им бе факт, консумирането му – също. Единствената й утеха бе, че той не желаеше деца, а това засега напълно я устройваше. Детето представляваше скрепяване на съюза с неразрушима връзка, а само тази мисъл я плашеше до смърт. Таеше надежди, че след време Саске можеше да изяви желание да отмени годежа им и тя да получи отново свободата си. Това се случваше много рядко сред затвореното общество на висшите кланове, но не бе нещо нечувано или невъзможно. Лудост ли бе да се надява, че след няколко месеца страстта му към нея ще се изпари изведнъж, така както бе дошла? Ала с горчивина осъзна, че безумно се бе вкопчила в тази идея.
Какво можеше да накара Саске да развали годежът им?
Внезапно охлаждане между тях.
Други планове.
Безплодие.
Изневяра…
Той не бе човек, който се контролираше от емоциите си, а Сакура бе достатъчно интелигентна да прецени, че не се бе сгодил за нея от… любов. Бе дъщеря на Харуно Сано, пряка наследница на Кокурюкай. Наричаха я принцесата на Конохагакуре, потомката на Черните Дракони. Не представляваше нищо друго освен апетитна хапка за другите аристократи, плячка от превзет кораб и Саске я бе получил. А ако не бе той, щеше да бъде Хюга Неджи или Кучики Бякуя. Чрез нея Учиха директно влизаха сред кръговете на даймиото и старейшините, а поста му на сосакан само утвърждаваше позициите му. Дори да изпитваше нещо към нея, то не бе обич, нито любов, а изродено чувство за притежание, което я караше да трепери от възмущение и обида.
Противното копеле се опита да ме изнасили!
Мисълта, която старателно бе избутана настрани, сега отново я сряза като с нож в същия момент, в който вратата на нейната стая се плъзна встрани. Сакура се сви на топка, притискайки колене към гърдите си и извърна глава. В мъглата пари се оформи силуета на Саске и с огромно усилие на волята й се наложи да потисне желанието си да скочи и да хукне през глава. Той не се усмихна. Не я поздрави. Черните очи я гледаха втренчено, докато се приближаваше към нея с равномерни крачки. Пристъпваше леко и босите му крака не издаваха звук. На кея не бе забелязала меча му, сега той развърза канията от кръста си и го остави на земята. Вдигна ръце към главата си и развърза бялата лента, която използваше като бандана. Сетне разхлаби пояса на хакамата си. Мозъкът й прещрака на празни обороти, преди най-накрая да се окопити. Изправи се рязко и смутолеви сподавено:
- Аз свърших с банята и…
- Не мърдай от мястото си! – пресее я той рязко и студения му поглед смрази всичко в нея. – По-рано на кея не ми позволи, но сега тук няма причина да ми отказваш.
- К-какво? – Беше глупаво да го пита, но думата сама се изплъзна от устата й.
Саске изобщо не си направи труда да й отвърне. Изсули с отсечени движения хакамата от кръста си, а после свали кимоното. Тя се изчерви и отмести поглед от него. И противно на заповедта му, чувството й за благоприличие надделя и Сакура се издърпа от другата страна на басейна в същия момент, в който той влезе във водата при нея. Ръката му се вкопчи в глезена й и не й позволи да направи нищо друго освен да се извърне към него. На четири крака с вирнато дупе, усети как й се завива свят от неудобство, а следващото, което изтърси годеника й, гледайки нагоре към нея, я поля сякаш с ледена вода:
- Много хубава поза си заела и ако до няколко секунди не се върнеш обратно в басейна, ще сметна, че искаш да го направим по този начин.
Подчини се на желанието му, отдръпвайки се колкото се може по-далеч от него. Реши да бъде дипломатична и да се опита да му откаже.
- Саске-доно… - Той обаче не спази дистанцията й и я привлече силно към гърдите си. Въздухът заседна в гърлото й. – Саске, аз съм… много уморена и… възнамерявах веднага след банята да се легна… и…
- Това не ме интересува – Безразличието му я втрещи напълно. – Искам да те…
- Но, моля те, аз…
- Млъквай! – Той постави ръце на гърдите й, обвивайки ги в шепи и намести тялото й върху своето. Очите й се разшириха, усетила как члена му се отърква в дупето й и тялото й се разтрепери от ужас.
- Все още ме боли… от долу… и, Сас…
- И това не ме интересува!
Ръцете му станаха по-груби и Сакура се опита да избяга, при което хватката му се затегна. Извърна я към себе си и я накара да го обкрачи, впил нетрепващия си поглед в изчервеното й лице.
- Не се съпротивлявай или ще стана по-груб! – Събра китките зад гърба й и ги стисна с една ръка. – Ти си моя и си длъжна да ми се подчиняваш, забрави ли това?
- Не. Не съм забравила.
- Тогава престани да се правиш на досадна девица! И двамата знаем, че вече не си.
Тя кимна, преглъщайки горчивата буца, заседнала в гърлото й. Саске се надигна и целуна кожата на шията й с нежност, която нямаше нищо общо с агресията в поведението му.
- Сестра ти се е върнала в Кокурюкай – смени разговора той, докато устните му се спускаха към гърдите й.
- Иноуе? – недоумяващо попита тя.
- Не, другата ти сестра. Най-малката, Нами.
- Нами!
- Баща ти й е казал, че всъщност не е нейн баща, а Учиха – Очите му се вдигнаха нагоре, докато налапваше дясната й гърда, а езикът му се плъзна нежно по твърдото връхче. – Знаеш ли за това?
- Нами… е Учиха?! –Изумлението в гласа й го накара да вдигне вежди. – Кой ти каза това?
- Не ме ли слушаш? – Саске сложи глава на гърдите й, заслушан за момент в бързия ритъм на сърцето й. Изненадата й бе неподправена и истинска. – Баща ти е признал това на Нами. Точно това искаше да ми каже брат ми.
Неудобството й отлетя някъде далеч, загледана в черната коса на Саске. Въпреки интимността, разговорът им бе абсурден и тя осъзнаваше това съвсем бегло. Ръката му пусна китките й и той плъзна отворена длан по гърба й нежно, сякаш галеше котка.
Чудя се как ли стенеш? Сигурно мъркаш като погалена котка…
Гласът на Ягами Райто прозвуча като далено ехо в главата й и лицето й пламна. Саске продължаваше да я милва, но вместо да мисли за изненадващата новина, която й бе съобщил по никое време, Сакура замаяно установи как й става… хубаво и как тялото й се отпуска в ръцете му.
- Това, че баща ти е крил такова нещо, явно те изнендва – продължи той с неутрален тон. – И се чудех – той продължаваше да гледа втренчено в замяните й светли очи, чиито зеници изпълваха ирисите й. – дали баща ти не крие още тайни?
Много си красива! Наистина се чудя как ли стенеш?
- К-какво? – Сакура премигна в напразен опит да съсредоточи вниманието си върху разговора им. Последната му дума услужливо проникна в съзнанието й и тя я повтори механично: - Тайни? Какви тайни?
Чувстваше членът на Саске между краката си, но онова, което искаше не бе той да се махне от нея, нито пък да избяга, както в началото. Възбудата я разтърси като земетресение. Почувства похот. Дълбока, всепоглъщаща похот. Такава, каквато може би трябваше да изпита още първия път, но чак сега я усещаше. Наведе се към Саске, обхващайки лицето му с длани.
- Да. Тайни. Такива, каквито ти може би знаеш, но предвидливо не ми казваш нищо. – Веждите му се свъсиха над очите и той я назова миг преди тя да впие устни в неговите: – Сакура…
Тайни. Притисна се силно към тялото му, отърквайки гърдите си в неговите. Устата й се отвори смело от напора на неговия език, но този път имаше някаква промяна и тя бе склонна да мисли, че топлата вода я е размекнала и я направила по-… податлива.
Харесвам жени като теб…
Ягами Райто. Мислеше за него дори сега и най-недопустимото нещо бе, че се възбужда само от споменът за него. Вече нямаше благоприличие и дори не се опита да прогони образа ба кафявите му очи, вперени в нея – настоятелни, пронизващи, завладяващи. Райто. Мислеше за него, а целуваше Саске. Колко… грозно, но това я възбуждаше прекалено много. Подпря се с длани на ръба на басейна, надвесвайки се над Саске. Дишаше накъсано и тежко.
- Тайни… - повтори тя и си пое дъх. Имам тайни, да. В момента си мисля за друг и ми е хубаво. Това счита ли се за тайна? – Докосни ме между краката, моля те!
Молбата шокира дори нея. Коле*анието му трая само няколко секунди, после той прокара пръсти там, където искаше. Дишането й се учести и мисълта за Нами се стопи. Остана само тя и мъжът под нея. Затвори очи.
Райто.
В ерекция съм… Трябва да се изпразня…
Напрежението й се свиваше като натегната пружина. Защо? Защо мислеше за Ягами Райто точно в този момент? Това… не бе ли изневяра от нейна страна? И защо въпреки всички свои скрупули продължаваше да гори само от мисълта за него? Дори когато Саске се задвижи в нея, подчинявайки се на страстта й, дори след лекия дискомфорт в началото, тя продължаваше да чува гласа на Райто в главата си, да вижда очите му, да си представя как той я целува и гали и усеща него, а не годеника си.
Ягами Райто.
Чудя се как ли стенеш с този глас, когато ти е хубаво? Сигурно мъркаш като погалена котка…


Хината смяташе, че Бякугана й помага да вижда по-добре дори да не бъде активиран. Обаче когато Кучики Бякуя посегна към гърлото й с пръсти, наподобяващи извадени нокти на орел, не успя да види почти нищо. В един момент той посягаше към нея, в другия – вече виждаше как тялото й се свлича в безформена купчина в краката му, сякаш бе кукла, на която са прерязали въженцата.
Кокът, който бе направила, отново бе развален и ядно сви вежди. Отблъсна ръката му, която продължаваше да стиска гърлото й, но в пръстите му нямаше никакъв натиск. Беше я изкарал от тялото й, като че вадеше черва от труп и при тази мисъл още повече се разгневи.
Той се насочи с равномерни крачки към близката горичка, с която имението явно граничеше, без да каже и една дума. Хината го последва, впервайки разтревожен поглед в небето, което се пълнеше с дъждовни облаци. Разлистените дървета се накланяха от порива на вятъра. До носа й достигна соления мирис на морето и дълбоко си пое дъх, преди да съсредоточи погледа си върху капитана. Известно време стискаше устни в опит да спре изблика си на гняв от явното му пренебрежение, но не успя да подчини емоциите си.
- А сега какво следва, Бякуя-кун? – попита троснато, наблягайки нарочно на името му, за да предизвика несъмнено негативната му реакция, ала той дори не обърна внимание на провокацията й.
- Вчера, когато те прободох със Сенбонзакура, ти стана шинигами, но нямаше катана… - започна той, повдигайки вежди нагоре. – И сега нямаш меч.
Хината вдигна празните си ръце към очите, после погледна на кръста си, установявайки този факт със закъснение.
- Е, и? Така ли шинигамитата получават катани?
- Така е по принцип. Аз не съм преобразуван от човек в шинигами. Родил съм се такъв. Всеки член от двете аристократични семейства в Сейрейтей е роден шинигами.
- Това напълно обяснява сдуханото ти самодоволство – отряза саркастично тя и додаде: - Голяма беда ли е, че нямам катана?
Бякуя не отговори веднага, оглеждайки я от всички страни. Съвсем обикновени дрехи на лейтенант, състоящи се от черна хакама, черно кимоно с бяла яка, нагръдник с тежки пръстени, който скриваше внушителните й гърди, таби, сандали. Но катана липсваше, а това с всяка изминала секунда започваше да го учудва.
- Ти не само си прецедент в историята на Сейрейтей, това я стряскащо… Никой шинигами – все едно дали аристократ или преобразуван – не е бил без катана. – постави ръка на своя меч и кимна с глава в посока към дървото зад нея. – Катаната за самурая не е просто оръжие. Тя е неговата душа. Ще седнеш ей там и ще медитираш до тогава, докато се свържеш със своята катана.
- Да… се свържа? – повтори Хината, а изразът в очите й не се промени. В сивия сумрак, предвещаващ дъжда, който идваше от морето, бледите й очи го гледаха втренчено и някак скептично. Устните й потръпнаха. – Да медитирам… и ще се свържа… с катаната си, която между другото е и моята… душа. – Иронията й блъскаше във всяка дума и Бякуя развеселено си помисли, че с този тон успешно можеше да прогони досадните слуги. Напълно подхождаше на него самия, но не и на една Хюга, за която бе чувал, е е плаха и срамежлива. – Всичко това е толкова… толкова… - Хината затърси думата и когато я откри я изплю със съскане: - НЕЛЕПО! Всичко е нелепо, нелогично и глупаво. И знаеш ли какво, Кучики-доно, ще направя единственото смислено нещо, откакто дойдох в Сейрейтей. – Обърна му гръб, махвайки му с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха и закрачи обратно по пътеката към Хатори. – Сбогом!
Отдалечаваше се стремително, но въпреки всичко любопитството я накара да се извърне назад, очаквайки да го види насред пътеката, но от него нямаше и следа. Вместо това гласа му долетя от към лявото й рамо и тя се сепна, изпускайки дъха си на пресекулки:
- Кое от всичко, което ти казах ти се стори нелепо и нелогично?
- Всичко! – процеди Хината, изпитвайки такова диво раздразнение, че мисълта й дори не течеше правилно. – Катаната, която всеки знае, че е само оръжие, може да ти бъде и душа! Това е върха на глупостта!
- Да – съгласи се охотно той и добави с равен тон. – А ти си най-нелогичното нещо в цялата картина! Ами да, Хюга-сан, ти си ши-ни-га-ми. Чувала ли си по-нелепо нещо от това?
Тя се закова на място и го погледна мрачно.
- Защо ли не ми хареса превзетия ти тон?
- Защото исках да не ти хареса – парира я Бякуя. – И знаеш ли какво още ще ти кажа? В момента, ако не си забелязала, си безплътна, а тялото ти лежи в залата за тренировки като кат мръсни дрехи. В Сейрейтей това не е проблем, но извън него никой няма да те види. А аз не възнамерявам да те върна в тялото ти, докато продължаваш да се поддаваш на детските ти импулси на сърдито момиченце.
Лицето й не се промени. Ожесточението обаче изкриви за пореден път устните й и тя се усмихна широко, показвайки зъбите си.
- Само един негодник може да постъпи по този подмолен начин!
Бякуя вдигна рамене с безразличие и приближи лицето си до нейното и Хината видя, че очите му всъщност не бяха черни, а стоманеносиви.
- Не ми пука какъв съм в очите на една риока, Хюга-сан! Така че ти предлагам да седнеш на дупето си и да започнеш с медитацията.
Пръстите й се свиха в юмруци и тя потисна порива си да го хване за гушата и да стиска до тогава, докато копелето умре, но едва ли можеше да подейства при него. Вместо това се обърна и закрачи обратно по пътеката към поляната.
Короните на дърветата се огъваха под силния напор на вятъра и Хината усети първите капки дъжд. Това обаче не я разколе*а и седна в мига, в който дъжда се отприщи. Далечен гръм разтресе земята и заслушана в дъждовните капки, които чукаха по листата, затвори очи.
Бякуя остана няколко минути, загледан в изпънатия гръб на момичето. После тръгна към Хатори с бързи стъпки. В далечината забеляза група, която се приближаваше и предусети, че новините нямаше да са добри.
В групата бе Ичиго. Новината бе разтърсваща: Улкиора Шифър и Гримджоу Джагърджак от групата на Айзен бяха отвлекли Харуно Иноуе.


Усопп първи забеляза кораба на Адмиралтейството. Приближаваше се бързо, спазвайки известно разстояние от брега, може би защото бе пълно с подводни скали, които те самите на са забелязали, когато акустираха в залива. Наложи се да напуснат „Гуен Мери” бързо, спускайки се от дясната страна на палубата, която не бе видима от приближаващия кораб. Морето не бе бурно, а към брега водата се къдреше от леки вълнички. Преплуваха разстоянието бързо и се скриха навреме в близката горичка.
- Явно някой е забелязал кораба и е докладвал на Адмиралтейството – отбеляза из под нос Усопп, взирайки се напрегнато в лицето на Луфи. Странно защо, но в черните очи на капитана не проблясваше нищо – нито любопитство, нито гняв. – Какво ли ще правят?
Въпросът бе риторичен и Луфи не отговори. Вероятно щяха да огледат празната черупка и да си тръгнат до четвърт час. Надяваше се само служителите от Адмиралтейството да не са толкова усърдни в работата си и да не решат да претърсят „Гуен Мери” основно. Естествено бяха скрили знамето, което свидетелстваше, че кораба е собственост на пирати, но имаше и други белези – картите на Нами, златото, запасите от храна и ром… Всичко това дори без знаме щеше да наведе морските, че кораба е пиратски. А самия факт, че не бе акостирал на главното пристанище, а се бе скрил в този залив до рибарско селище?
Картината не бе никак розова, а когато мина известно време и хората качили се на палубата на „Гуен Мери” не показаха никакво намерение да си тръгнат, Усопп въздъхна примирително.
- Разбрали са.
Престоят им в Коноха вече бе принудителен и Луфи стисна зъби от гняв. Положението се влоши още повече, когато от военния кораб се прехвърлиха няколко кукис въжета и двамата осъзнаха, че „Гуен Мери” ще бъде изтеглена на буксир, вероятно към главното пристанище.
Пълен кошмар!
Луфи можеше да се справи със всички военни, но това означаваше веднага да напуснат острова, а това бе невъзможно. От снощи не се бе прибирал в къщата на Ропонджи. Нами бе отишла в яшики. Зоро пък замисляше план да си върне катаните. Бяха в неизгодна позиция и дори Усопп бе разбрал това. Единственото, което им диктуваше здравата логика бе да продължат да се крият в храстите като престъпници и да гледат как Адмиралтейството им взимаше кораба.
- Не трябваше да оставам в Коноха повече от един ден! – изсумтя под нос Луфи и седна на земята, скръствайки крака под себе си.

Вътрешността на магазина не изненада Наруто. Семпло, обзаведено с практични мебели в пастелни тонове, сякаш собственика им компенсираше с крещящата си външност и се опитваше да създаде някакъв баланс между своето аз и дома си. Уруру-чан им поднесе зелен чай в дълбоки чашки и сладки, а после побърза да се оттегли, оставяйки ги в напрегната тишина, през която нинджата долавяше равномерните капки дъжд по покрива. Сой-Фон изглеждаше страшно неангажирана с блуждаещ поглед и свъсени тънки вежди, сякаш мислеше за нещо крайно неприятно и отегчително. Наруто се стараеше да изглежда като нея, но блясъка на сините му очи издаваше колко е нетърпелив. Урахара пък ги наблюдаваше с тънка иронична усмивка зад ветрилото, което държеше пред лицето си. Бяха странно изглеждаща компания, събрана около ниската маса за чай и в някакъв ъгъл на съзнанието си Наруто осъзна това - един капитан и самурай от Сейрейтей, един продавач на сладки и нинджа, отритнат от своите и непринадлежащ към никой от клановете на яшики. Легналата тишина продължи няколко минути и протакването на разговора съвсем довърши нетърпеливата природа на русото момче, за това той първи я наруши с рязък, почти заповеднически тон:
- Защо не извикаш на момиченцето, на Уруру-чан? - попита, обръщайки се към Урахара. - Бих искал да я видя още един път.
- Уруру-чан е все още дете и макар да осъзнава част от силата, която притежава, все още не е подготвена за истината около произхода си - отвърна Урахара. - Нашият разговор само би я притеснил и уплашил.
Наруто въздъхна шумно, фиксирайки задълбочено изсечените черти на мъжа. Опитваше се да намери дори малко съмнение за лъжа, което да опровергае всичко, което бе научил в този изненадващ ден и се упрекна за това, че нищичко не знае за Сейрейтей и демоните. Убеден бе, че Урахара дори и Сой-Фон знаят за него много повече, отколкото той за себе си и тази мисъл бе влудяваща и дразнеща. Светът се бе променил само за миг и бе придобил съвсем други очертания, непознати му докато бе обикновена нинджа. Изпъна гръб и реши, че няма полза от препиране и преглъщайки възбудата си, насочи напрегнат поглед към Урахара, очаквайки, че той ще започне. Ала вместо него започна Сой-Фон:
- Ти, Наруто, както добре ти е известно, си демон - Тонът й бе неутрален и тя гледаше чая в чашата си, сякаш Наруто се намираше вътре. - Един вид затвор за Кюби - Деветоопашатата лисица. Може би знаеш, че демоните-зверове са девет - кои затворени в хора като теб, кои все още свободни. Вярвал си, че ако деветте демона се съберат, ще се роди Десетия демон - Джуби, който би разрушил нашия свят. Това знаят всички нинджи. В това си бил убеден досега. - Тя направи пауза, за да получи потвърждение от него и след като той кимна, продължи тихо: - Само че онова, което не знаеш е, че има безброй много демони, не само тези на зверове. Както сам виждаш, съществува Джуби, без да се нуждае от другите девет, и реално Уруру-чан е по-силна дори от теб. Има демони, които не са разрушителни като зверовете, а по-... интелигентни. Хранят се от хората, сключват неразрушими договори на смъртта, слугуват в замяна на дадена клауза от същия договор, и след изпълнението му... те изяждат.
- Изяждат?! - повтори нинджата възглухо и недоверието в гласа му накара Сой-Фон да уточни:
- Не се изразих правилно, извинявай! - тя вдигна рамене, сякаш обяснението, което дължеше да бе нещо маловажно: - Не буквално. Изяждат душата ти. Зверовете-демони са по-малката напаст от другите и по тази логика ти сравнително си безопасен. В параметрите, с които сме свикнали да гледаме в Сейрейтей, Кюби или дори Джуби не представляват заплаха, стига да научим човека, в който се намират, как да ги подчини.
Парченцата на пъзела се нареждаха и Наруто с неудоволствие разбра, че избистрящата се картина изобщо не го удовлетворяваше, нито лекуваше раните, оставени от миналото, когато всички го отбягваха, защото бе Кюби. Хората, които го заобикаляха - съседите в Сендай, учениците в Академията, учителите - вярваха, че сам по себе си той е опасен не само за враговете на Коноха, но и за самата Коноха. Цялата самота, която бе изпитал... Болката да бъде отритнат от всички и гледан с презрение и ужас... Всичко това бе напразно, защото имаше по-големи чудовища дори и от Кюби. Обвивката на света, в който дотогава живееше се счупи на хиляди парчета, оставяйки го недоумяващ и някак празен.
Защо тогава не чувстваше облекчение?
- Тогава защо съм в Сейрейтей? - попита най-накрая той.
Сой-Фон вдигна глава към него и за първи път откакто влязоха в магазина го погледна изпитателно.
- Защото според Йороучи-доно назрява нещо, което няма да може да се предотврати. Ти, като наследник на Хокура, трябва на всяка цена да те защитим.
- От Акатски?
- Защо си мислиш, че само Акатски биха се интересували от теб? Ами ако те знаят това, което и ти знаеш в момента? Тогава биха разбрали, че събирането на демоните-зверове в никакъв случай няма да им донесе късмет. - Устните й потръпнаха от сарказъм. - Джуби е в тялото на шестгодишно момиченце и съвсем не възнамерява да унищожава света. Ако Акатски подозираха за Уруру-чан, какво според теб биха направили?
- Кой знае? - Наруто вдигна рамене с безразличие. - Може би ще се откажат от идеята си и тогава няма да има опасност за Коноха... Изобщо на кого му пука за Акатски?
- Би трябвало да те интересува, Кюби - обади си Урахара. - Още преди месец организацията Акатски вече не съществува. Някои нейни членове са се върнали по родните си места. Това обяснява отчасти поведението на Учиха, които така ненадейно се появиха. А после - връщането на превилегиите им, дома им, дори постовете в Полицията и подкрепата на Данзо, рентите... Някога запитвал ли си се на колко се равнява рентата на Учиха за един месец?
Рентата бе огромна сума пари, които даймиото плащаше на всеки член на петте аристократични семейства. Тя бе различна за всеки и Наруто преположи, че Саске сега може би е по-добре материално от преди, когато учеше в Академията. Мълчанието на Наруто се проточи и Урахара подметна:
- Триста хиляди рьо. Много повече отколкото биха си мечтали, ако се подвизаваха в организация със съмнителни приходи, нали?
- Не е само това - Сой-Фон отпи от чая си и добави: - Йороучи-доно се съмнява, че някой им е казал за демоните, за Джуби и за безсмислието на каузата им и членовете им са се пръснали да търсят демони. И точно тук започва твоята роля, Наруто.
Тя се изправи бавно и скръствайки ръце зад гърба си, се приближи към прозореца. Небето бе станало страшно сиво и от него се изливаше пороен дъжд.
- Кланът Хокура е свещен. Гербът му е феникс с разперени криле, обгърнат в огнени пламъци. Наричали го още Слънчевия клан. Опонирал се е едновременно на Драконовия клан на Харуно и Демонът с Дяволското око на Учиха. В стари времена се е вярвало, че Хокура обладават огромни сили, оковаващо реяцу, способно да подчини демони и холоу-и. Ето защо не е учудващо, че точно ти успяваш да подтиснеш Кюби и то толкова лесно. Но си представи, ако можеш да контролираш цялото зловещо реяцу на Кюби? Макар Кюби да е просто звяр, в ръцете си ще имаш огромна сила, която да управляваш според собствените си желания. Ще се опитам да те науча да подчиниш Кюби, за да защитиш Коноха, когато стане нужда.
- Сама каза, че Уруру-чан е по-силна от мен. Няма ли да е по-добре да научите нея?
- Тя е малка, Наруто. Не може да бъде подложена на онова, през което ти ще минеш. Освен това тя не е Хокура и не би могла да контролира Джуби по начина, по който ти би го направил.
- И така да е ако Акатски вече не съществуват, кой би нападнал Коноха тогава?
- Айзен! - отвърна едносрично Урахара.
- Айзен ли? - повтори Наруто, спомняйки си, че бе чувал за аранкарите на Айзен, чиито цели му бяха съвършено неясни. - Вече от него ли трябва да се пазя?
Сой-Фон се извърна към него и го изгледа изпод полуспуснати мигли, отбелязвайки мимоходом, че в гласа му не се долавяше никакъв страх. Може би само раздразнение и това я накара да го аплодира мислено.По-лесно би могла да научи едно здраво мислещо момче пред такова, което губи самообладание или се паникьосва.
- Няма от какво да се пазиш. Обещавам ти, че след като приключа с теб, ще можеш не само да се пазиш, но и да победиш Айзен.
Айзен...
Всичко се случваше прекалено бързо. Информацията бе прекалено много и вниманието му не можеше да се съсредоточи върху основното - зверовете-демони не бяха единствените. Не бе заплахата, в която го бяха превърнали. А светът изглеждаше съвсем друг... Тогава защо му бе трудно да повярва?
Наруто бе единствената нинджа - може би след Джирая - която можеше да усеща реяцу и този факт не изненадваше ни най-малко Сой-Фон или Урахара. Ефектът, разбира се, щеше да е друг, ако друга нинджа знаеше това. Мозъкът му превключи на инцидента, станал на моста - покушението срещу Саске и Сакура. Тогава бе усетил нечие реяцу, което му се стори, че принадлежи на демон и дори се бе усъмнил в иконома на Учиха и предложи на Сакура да го следи. Предвид онова, което бе научил сега, спокойно можеше да заключи, че Се*астиан Михаелис - слугата на Учиха Саске, бе демон. Може би не звяр като него, а от рода на онези, които сключваха сделки и изяждаха душите на господарите си.
Погледна към Урахара. После към Сой-Фон. Не знаеше какво повече да попита. На мястото на старите въпроси, на които бе отговорено, се наместваха нови и нови питанки.
- Значи не трябва да се боя от Акатски, така ли? А от Айзен, чиито цели ми бягат по фронтовата линия? - Не искаше да прозвучи саркастично, но резкия му тон бе прекалено горчив. - Та аз дори не съм от Сейрейтей! Не съм самурай! Отритнат съм от другите кланове, а едва вчера за първи път през живота си получих позволение от даймиото да вляза в яшики, макар да съм единствения наследник на мъртъв аристократичен клан, който има шинден тук. И изведнъж ставам цел, не само на Акатски, но и на аранкарите и вероятно на всяка организация на Голямата линия, решила да въздаде... справедливост и да унищожи Коноха или някое друго село! Защо?! Та нали досега ме убеждавахте, че всъщност не съм никаква заплаха?
На лицето на Сой-Фон се изписа моментно раздразнение преди да каже бавно, наблягайки на всяка дума:
- Слушаш ли ме изобщо, Наруто? Ти си Хокура - това е достатъчен повод на Айзен да прояви интерес към теб. Предполагам не си наясно с важността на клана си и за това си объркан. Но нека ти кажа отново, че в миналото Хокура са били господари на нашия свят - преписвали им се невъобразими, нечовешки сили, контрол над времето и пространството, пълно господство на демоните, от какъвто род си щеш. Тази сила, макар и омърсена от Кюби, е все още вътре в теб, а Коноха през цялото време се е опитвала да я унищожи, превръщайки те в бреме за самия себе си и провокирайки те да изпитваш вина от същността си.
- Нека ти припомня, сенпай, че дори и ти в началото изпитваше отвращение - отвърна грубо Наруто и в сините му очи просветнаха гневни искри.
- Това беше в отговор на твоето поведение и начина, по който ме гледаше. Беше оскърбително и унизително да виждам как реяцуто ти се повишава от... гадните ти мисли.
- Четеш... мисли?! - не скри изненадата си момчето.
- Не. Не мога, но усещането не можеше да се сгреши.
- Да сме наясно - нинджата натърти думите си. - Следващият път ще ти казвам всяка една своя непристойна мисъл, за да знаеш кога реяцуто ми се повишава от теб или от нещо друго.
Урахара се изкикоти зад ветрилото си.
- Кюби, да не би да сваляш капитан Сой-Фон? - В сумрака на стаята дори Наруто видя как лицето на самурайката почервеня. - Трябва сигурно да спомена, че преди време Сой-Фон упорито ме преследваше и...
- Млъквай, Урахара! - изкрещя тя. - Много добре знаеш, че те следих, за да докажа неспособността ти да бъдеш капитан.
- Значи си бил капитан? - Наруто съвсем се обърка.
- Това беше в съвсем друг живот, пък и се случи толкова отдавна, че дори не помня подробности - отклони отговора си Урахара и се изправи. - Да слезем долу. Време е да започнем. - обърна се към Сой-Фон и попита: - Ще се опитаме да изолираме Кюби от него ли?
- Няма да бъде възможно на този етап - Тя замислено впи очите си в недоумяващото лице на Наруто. - Ще се опитаме да го превърнем в холоу и нещо ми подсказва, че това няма да е никак лесно.


Тъмнината бе толкова плътна и осезаема, че я усещаше като допир по кожата си. Притискаше я от всички страни, смазваше всяка една мисъл и я оставяше... някак празна. Но не чувстваше само празнота, а страшен, всепоглъщащ страх и от това не й ставаше по-добре. Съзнателно бе избрала пътя на една страхливка, за да избегне тези моменти, в които нямаше никакъв избор. Животът й на гейша не бе изпълнен с опасности като този на нинджа, а ето, че миналото я настигаше, макар да се бе отдалечила от Кокурюкай и да не споделяше амбициите на Харуно Сано. Именно кланът й бе виновен, че се бе превърнала в жертва. Това, че бе Харуно обясняваше защо бе мишена на Айзен, въпреки че недоумяваше за какво. Щеше да има по-голям смисъл, ако Акатски я бяха отвлекли. Защо обаче аранкарите бяха проявили интерес към нея?
Хиляди въпроси се блъскаха в главата й, докато Улкиора Шифър я държеше до тялото си като в клещи. Мракът на Гарганта не бе никак успокояващ, а чакането я побъркваше. Подозираше, че той няма да й отговори на нито един въпрос, пък какво оставаше за противния тип с тях, за това и не се опитваше да говори, откакто Гарганта ги погълна. Единствено Айзен би могъл да й отговори, но от него изпитваше безпокойство и тревога. Прокле се за това, а после прокле и слабостта си.
Не знаеше колко време е минало, когато мракът се разпръсна първо в слаба ивица светлина, а после се отвори като око. Тримата прекрачиха навън. Първото, което й направи впечатление бе, че се намира в пустиня с оловно-сиви пясъци. Над дюните висеше огромна жълта луна, а застиналия въздух я накра да повярва, че се намира навсякъде другаде, но не и на някой остров на Голямата линия. Първата й асоциация бе за Сунагакуре и Темари-сан, но после отхвърли идеята като безумна. Това място не принадлежеше никъде и все пак съществуваше. Хватката на Улкиора се отпусна и тя се отдръпна от него, впервайки поглед в сградата пред очите си. Беше нещо огромно с формата на подкова, приближаващо се до размерите на Кататане на даймиото, но въпреки всичко я остави без дъх. Противният приятел на Улкиора я заобиколи без дори да си направи труда да я погледне или да й каже нещо, а след няколко секунди тя залитна напред, когато Улкиора я блъсна безцеремонно. Иноуе се препъна, но успя да запази равновесие и последва аранкара към сградата.
- Няма нужда да мислиш за бягство! - изрече равно Улкиора и тя се полуизвърна към него. - Това е Лас Ночес и единствения изход да излезеш от тук е през Гарганта.
Пясъкът я затрудняваше. Сандалите й затъваха така все едно вървеше през блато, а табите й не можеха да премахнат усещането за дискомфорт.
- Не съм и помислила за бягство - отвърна троснато тя. Това бе истината, но той едва ли щеше да й повярва.
Улкиора не каза нищо, втренчен далеч напред и тя предположи, че изобщо не възнамерява да води разговор с нея. При други обстоятелства би се съгласила с нежеланието му, но сега реши да не спазва никакво благоприличие и такт.
- Каква е целта на отвличането ми? - попита високо, фиксирайки с поглед и другия аранкар. Те продължиха напред без да обърнат внимание на въпроса й и това й даде смелост да настоява за отговор: - Каква полза би имал Айзен от мен? Отдавна напуснах яшики, не участвам в политическия живот на Коноха, нито пък ръководя семейното дзайбацу. Дори не съм в топли отношения с рйооши!
Направи пауза, очаквайки някакъв отговор от двамата мъже, но те за пореден път я игнорираха. Задържа изпитателен поглед върху изсечените черти на Улкиора, търсейки безуспешно някакво вълнение, но той й отвърна с ледено безразличие. Сумракът го караше да изглежда зловещ и по гърба й пробягаха тръпки.
- Аз съм просто маико от Акасака - продължи Иноуе с треперещ глас. - и настоявам за отговор на един простичък въпрос! Каква полза има от мен Айзен?
Отвърна й мълчание му и тя закрачи по-бързо. Настигна противния аранкар и го дръпна за ръкава на кимоното. Той се отърси от нея и метна вбесен поглед към Улкиора.
- Улкиора, предлагам да я вържеш и да запушиш устата й! - изсумтя.
Иноуе не се предаде, заби нокти в китката му и го дръпна с все сила към себе си.
- Веднага ми отговори! - изкрещя.
По лицето на аранкара пробяга първо раздразнение, после гняв и преди да успее да реагира по някакъв начин, плесницата му завъртя главата й и тя падна в краката му. Вдигна ръка към скулата си, която пареше като огън и невярващо я попипа, неспособна да повярва, че току-що някой я бе ударил. Той се наведе над нея и устата му се изви в неприятна усмивка.
- За какво биха могли да се използват гейшите? - попита той с тон, от който я завладя паника.
Очите й се разшириха и тя проследи как той се обърна и отново закрачи напред. Стоеше в пясъка, усещайки лекия повей на вятъра около ушите си. От кокът й се бяха изплъзнали кичури коса и тя ги прибра с треперещи пръсти. Сърцето й биеше учестено, но въпреки всичко отхвърли грозната мисъл, която се промъкна в съзнанието й. Не би могъл Айзен да й причини това, нали? Може да бе убиец, да гонеше някакви свои цели, но сигурно имаше някакъв морален кодекс, нали? Той не можеше да я изнасили! Не можеше. НЕ МОЖЕШЕ!
До нея се изправи Улкиора и се наведе. Подхвана я под мишниците, сякаш бе дете и я изправи на крака. Иноуе се втренчи с безумен поглед в него и изрече дрезгаво:
- Това ли иска от мен Айзен? Иска да ме изнасили? За това е идвал в Акасака, за това и викаше мен и Темари, а аз през цялото време си мислех, че има интерес към Темари. Планирал е да ме отвлече тук и да ме направи своя... - запъна се и лицето й се изкриви само от тази мисъл. Сълзите я задушаваха, но странно защо очите й бяха сухи и горещи. - Защо не ми отговориш? Защо мълчиш?
- Ще можеш ли да вървиш? - попита я той равно.
Почувства се беззащитна. Самотна. А безразличието му спрямо нещастието й още повече я убиваше. Не й отговаряше, а вместо това й задаваше несъществени, нелогични въпроси като този дали може да ходи. Що за въпрос бе? Тя се вкопчи в отговора му и кимна разсеяно, втренчила сивите си очи в неговите.
- Разбира се!
- Тогава да тръгваме! - Улкиора закрачи напред, повличайки я след себе си и тя се запрепъва след него.
Поведението му бе нетърпимо и унизително. Игнорираше я по същия начин, по който го правеше ото-сан. Дори и сега баща й бе заключил яшики за нея и Иноуе не можа да потърси помощ от никого. В душата й се бореха разочарование, огорчение, обида и болка. Споменът за плесницата изплува сред уплахата й и гневът й взе превес, защото застопори пети в пясъка и отказа да направи и крачка напред.
- Изобщо не възнамерявам да те следвам! - изсъска яростно тя и се опита да отскубне китката си от свитите му пръсти. Костите й изпукаха, когато той затегна хватката си и зелените му очи й мернаха един поглед, пълен с раздразнение. - Пускай ме веднага, мръсно копеле такова!
Лошите думи сами се изплъзнаха от устата й и дори Иноуе се удиви, че може да ги използва. Никога досега не бе изпадала в състояние, в което самоконтрола й да падне и сегашната ситуация я изнанада. Задърпа се като животно, хванато в примка и болката в ръката й само я накара да освирепее още повече. Цял живот се бе носила по течението, изпълняваше заповеди и се стараеше да не наранява околните. В повечето случаи страдаше тя, но преглъщаше болката и продължаваше напред с мисълта, че това, което не я убива, я прави по-силна. Но това поведение не й бе помогнало, а я бе превърнало в безлична сянка, която другите възприемаха с досада. Сегашната ситуация не бе по-различна от хилядите други, в които бе попадала, с тази разлика, че сега се заплашваше живота й или се накърняваше целостта й. Още по-зле бе и иронията, че я водеха при мъж, чиито цели бяха неясни и притеснителни, а тя не правеше нищо, за да се противопостави.
Изскърца със зъби в опит да се освободи и когато не успя, нападна Улкиора. Осъзнаваше, че се бие като ревнива жена, хванала мъжа си в обятията на друга, но това не я спря. Риташе, хапеше, блъскаше. Нямаше резултат. Пръстите му се обвиваха около китката й и не й даваха да избяга от него. И къде би могла да избяга? Където и да е, само по-далеч от него! Лудост щеше да бъде, ако не направи опит за бягство, макар да нямаше никакви шансове да оцелее след това. Бореше се, а той дори не се помръдваше, сякаш си имаше работа с опърничаво дете. На няколко пъти се опита да го изрита между краката, но той парираше ударите й с лекота и с отегчена гримаса на лицето.
- Улкиора, малката показа характер, нали? - Гласът на другия аранкар долетя до тях и смехът му я опари като огън. - Айзен определено ще хареса темперамента й. Все пак по-добре е да чукаш дива котка, отколкото стогодишна мумия!
Безразличието му най-накрая се измести с нетърпение и той хвана с две ръце китките й. Лицето му се наведе към нейното.
- Слушай ме внимателно, слънце мое! Скоро ще ни връхлети буря и трябва да побързаме да се приберем, защото тя не предвещава само пясък и вятър. Има същества - гладни или отегчени, които биха ни погнали, ако им дадем възможност. От друга страна, ако продължаваш да се дърпаш, мога да те окова и да те метна на рамо. Лека си и да те нося няма да ме затрудни ни най-малко. Какво решаваш?
Иноуе не реагира. Лицето й изразяваше бурно недоволство и гняв. Вместо това изръмжа рязко:
- Зададох един съвсем обикновен въпрос. Защо Айзен се интересува от мен?
- Не знам! - отвърна равно той. Зелените му очи се свиха при лъжата. Можеше ли да й каже за произхода й тук и да не предизвика още повече въпроси? Каквото и да беше, откакто бе с него, започваше да проявява все повече и повече черти от клана си. Личността й се намираше в обвивка, която се пропукваше и под нея, започваше да прозира истинската й същност. - Не съм осведомен в плановете на Айзен-доно, но ако искаш да разбереш какви са, престани да се боричкаш и да ни забавяш!
- Лъжеш! - изкрещя импулсивно Иноуе. - Знам, че лъжеш!
Търпението му се изчерпа.
- Достатъчно! - Пусна ръцете й рязко, но вместо да се почувства свободна, Иноуе усети как около тях се обвиха въжета от трептящ въздух. Беше някаква техника, която я обездвижи и тя се втренчи в ръцете си така все едно ги виждаше за първи път. В следващия момент той я прихвана през талията и я метна безцеремонно на рамото си като чувал с ориз. Едната му ръка обхвана коленете й и той закрачи напред с равномерни крачки без дори да се залюлее от тежестта й. - Единственият, който знае защо си тук, е Айзен-доно и можеш да го питаш веднага, щом го видиш.
- Ти знаеш! - отсече гневно тя, докато се опитваше да се повдигне, за да не забие нос в кимоното на гърба му. - За разлика от онзи глупак там, ти знаеш. Просветен си в плановете на господаря си, следваш го по петите като кученце, на което са обещали кокал, натоварен си с отвличането ми... Няма начин да не знаеш за какво е всичко това! - Улкиора не й отговори и тя продължи с гневен тон: - Не ми се вярва Айзен да се интересува от мен, само като жена. Цели нещо с отвличането ми. Може би иска да разбуни духовете на клановете, а защо не и откуп. Вероятно си мисли, че струвам нещо, но трябва да ти кажа, че вчера, когато се опитах да се прибера в Кокурюкай, охраната на яшики не ме пусна. Напълно скъсах връзка с Харуно и нямам никаква стойност за ото-сан...
- Кланът ти, слънце мое, е най-силния, а това, че се подценяваш, само може да те обърка - отвърна той. - Твоят баща много добре знае колко си важна и в никакъв случай не те е забравил.
Тя не знаеше, че е Хокура. Но Сано знаеше, даймиото - също, както и Айзен. Тя бе потомка на клан, който можеше да контролира дори аранкари. Изкушаваше се да й го каже. През целия си живот тя бе живяла в неведение, подхранено умело от Сано. И въпреки, че бе избягала от Кокурюкай, Улкиора бе убеден, че е била майсторски манипулирана от баща си.
- Говориш за Харуно, нали? - подведе се тя и въздъхна тежко: - Ако знаеш колко се опитвах да избягам от този прокълнат клан? А вчера, когато се опитах да се прибера и не бях допусната, осъзнах, че освен болка, изпитвам и облекчение. Предполагам, че ти е досадно да ме слушаш, но разбираш ли, че за първи път, водим дискусия?
- Нито една твоя дума не би могла да събуди интереса ми - рече Улкиора.
- Така ли? Естествено, ти искаш сам да повярваш в това - Сарказмът й не го провокира да се защити и тя се подпря с вързаните си ръце на гърба му. - А след като така явно ме отрязваш, може би ще ти кажа, че те харесвах. Когато идваше в чайните с Айзен и през цялото време Темари-сан Ви развличаше, аз имах очи само за теб. Може би бях влюбена... не знам... - Беше наясно, че го провокира и очакваше някаква реакция от негова страна. Знаеше, че бе нелепо да му казва това, но пък подозираше, че той нямаше да й отвърне с нещо друго освен с безразличие. Въздъхна мелодраматично и продължи шепнешком, сякаш говореше на себе си: - Дори те сънувах, знаеш ли? Представях си, че ти си този, който откупува мизуагето ми, а след време осъзнаваш, че не можеш без мен и... Разбира се, това бяха мечти, напълно лишени от логика, но пък прекалено романтични и розови. Убедена съм още, че след като ти признах това, сигурно си отвратен от мен, но пък и не ми пука. И без това цял живот никой не ме е забелязвал, защо сега да е по-различно?
Тя не просеше съчувствие или разбиране и Улкиора усещаше това, но признанието й го шокира и го остави без думи. Добре, че не виждаше очите й. Вероятно тя проявяваше една от чертите на Хокура - уж добра и искрена, а всъщност манипулативна и егоцентрична и тази мисъл го накара да отхвърли признанието й. Опита се, но кой знае защо му бе дяволски трудно да повярва, че тя си играе с него. Иноуе продължи да говори без да очаква някаква реакция от него:
- Сакура винаги е мечтала за Саске и въпреки, че ми сподели нежеланието си относно годежа им, не й повярвах. Тя постъпи в Академията заради него и всяка стъпка, която правеше, бе с мисълта да се приближи, колкото е възможно по-близо до него. По-малката ми сестра пък никога не е била запленена от някой. Нами предпочита свободата си и има прекалено независим дух, може би е по-необуздана от нас двете. Във всяко едно отношение сестрите ми са по-добри от мен. Ето защо ми е трудно да повярвам, че бих предизвикала интереса на някой, все едно какъв. Човек от калибъра на Айзен никога, абсолютно никога не би ми обърнал внимание, пък какво остава за... - Иноуе се запъна, но после реши да бъде директна докрай. - любов.
- Не ме интересува живота, мислите или желанията ти! - сряза я той равно с надеждата да й затвори устата. Част от него започваше да се отегчава, осъзнавайки, че Хокура или не тя притежаваше типично женската черта да дрънка за всичко, което я вълнува.
- Знам - каза меко тя и отпусна ръце надолу. Досега поддържаше дистанция да не се допира до тялото му, но се отказа и допря буза до гърба му. - И това донякъде ме успокоява, знаеш ли? В смисъл реагираш така, както съм очаквала. Напълно наясно съм, че съм безлична и не мога да предизвикам чувства. И за да не те обременявам със съпричастност, ще кажа, че това не е искане да ме опровергаеш, а просто констатиране на истината. - Хакамата му се диплеше, докато вървеше с широки крачки и Иноуе се заслуша в скърцането на сандалите му по пясъка. Той не се забави, нито пък изкоментира признанието й. Вероятно трябваше да се чувства обидена от безразличието му, но противно на тази логика изпитваше единствено спокойствие и увереност. - Когато те видях за първи път... Не знам, стори ми се, че всячески се опитваш да останеш в сянка, както го правех и аз. Имах чувството, че... си като мен. Налудничаво, нали? Предполагам, че продължавам да изпитвам този глупав интерес към теб. Ти как би нарекъл това? Любов?
- Не знам и не ме интересува - отвърна с леден тон той и я намести по удобно на рамото си, допирайки отворена длан към дупето й. - Ако веднага не спреш да дрънкаш, мога лесно да запуша устата ти!
- Не възнамерявам да спирам, даже напротив: сега когато виждам, че не мога да те провокирам по никакъв начин, се чувствам освободена да ти споделя всичко. - Тя не обърна внимание на грубото му докосване, когато той отново раздвижи рамото си. - И се чудя дали...
Улкиора я смъкна рязко от рамото си. Лицето му изразяваше диво раздразнение, докато я гледаше втренчено.
- Досадна си! Не мога да повярвам, че една жена може да бъде толкова досадна и отегчителна! Предлагам ти да насочиш вниманието си към Айзен-доно, а не към мен, защото не мога да отвърна на чувствата ти. Страхувам се, че не будиш никакъв интерес в мен, което потвърждава, че си безлична. Сега ще спреш ли да ме отегчаваш?
Думите му, изречени с делничен тон, сякаш й съобщаваше какво е времето, я оставиха огорчена. Все си мислеше, че един мъж би реагирал по-иначе на признанието й, и от разбиването на тази илюзия я заболя. Какво ли очакваше от него всъщност? Да се изненада? Да я види с други очи? Да признае... любовта си? Сега докато гледаше зелените очи, осъзна, че нищо от това нямаше да предизвика. Той не споделяше чувствата й, а тя бе глупачка да си мисли, че би могъл да... В гърлото й се надигнаха хлипове, които успя да потисне и отклони поглед от лицето му.
- Добре. Няма повече да те отегчавам. Ще тръгваме ли?
Той кимна и я повлече след себе си без да каже нищо повече, потъвайки в мълчание, така характерно за него.


По стъклото на стаята се стичаха капчици дъжд. Бе заваляло отново късно следобед и не възнамеряваше скоро да спре. Равномерното почукване я успокояваше. Нами мислеше да се прибере към Ропонджи, но дъждът бе попречил на плановете й и тя се принуди да остане в Кокурюкай. Какво ли правеха Зоро и останалите? Надяваше се само, че през отсъствието й не е станало нищо лошо. Луфи бе като магнит за неприятности, а това, че бяха конфискувани катаните на Зоро само можеше да им докара още повече неприятности. Въпреки, че им бе казала за Хюга и Адмиралтейството, съжаляваше, че не бе вложила повече в предупреждението си, макар да знаеше, че и от това нямаше да има полза.
Тя се завъртя на твърдия футон. Дядо Ичода я бе довел в стаята на Сакура, която бе разчистена веднага, след като бе изнесен багажа й и изпратен в Суикацу. Не се изненада, че детската им стая бе преобразувана в тренировъчна зала и че сестра й се бе преместила в крилото на прислугата. Сакура не бе взискателна и претенциозна, и по тази черта си приличаха и трите. Мразеха изтъкването на синята кръв и никога не се възползваха от правомощията си. Иноуе бе станала гейша и бе напуснала шинден, отказвайки напълно опеката на баща си. Сакура, макар да живееше все още в шинден, също се бе противопоставила на авторитета на ото-сан. Напълно бе отказала да ръководи дзайбацу или да заеме по-влиятелен пост в сградата на Хокагето, нито дори работеше в по-реномирана болница. Вярно, че имаха търкания и неразбирателство като деца, но сега Нами бе принудена да признае, че се гордее с постъпките на сестрите си. Нещо, което не можеше да каже за себе си. Защото тя бе единствената, от която не бе станало нещо. Авантюристка, кръстосваща моретата, в търсене на една легенда и на богатство, обещаващо чест и слава. Нито Иноуе, нито Сакура знаеха това, но кой знае защо на Нами й бе трудно да сподели подробности за екипажа си и с гняв осъзна, че се срамува от досегашния си живот. Поведението на баща й в никакъв случай не я подтикваше да му сподели подробности, вместо това я бе изненадал с новината, че е Учиха.
Цялата вечер след разговора в кабинета на ото-сан бе прекарала в компанията на дядо Ичода, който й заразказва за шинден и всички подробности около живота в яшики, които бе изпуснала. Слушаше го внимателно, попивайки всяка нова информация, като от време на време вмяташе някой шеговит коментар. Късно през нощта той я заведе в стаята на Сакура и я остави да си почине. Успя да дремене в ранните часове на деня, но към обяд се събуди със страшно главоболие и помоли една прислужница за чаша зелен чай и купичка ориз с подправки. Крачеше в стаята напред-назад, замислена и някак неуверена какво трябва да прави от тук нататък в живота си. При други обстоятелства би се върнала в Ропонджи и бе настоявала веднага да отпътуват от Коноха, но сега знаеше нещо, за което никога не би могла да си въобрази, че може да стане и то я човъркаше като червей.
Наследница на Учиха.
Невероятно. Странно. И толкова шокиращо. Със всяка изминала минута съмнението прерастваше в убеждение, а това я правеше да изглежда несигурна и плаха. Бе минало време, откакто за последно се бе чувствала така и бе забравила усещането за пълна безизходица и моментен страх от бъдещето. Може би Санджи единствен би могъл да я разбере и тя закопня да го види и да му сподели тревогите си. После се отказа. Нали за това бе дошла тук? Да се изправи пред семейството си и да загърби миналото, за да продължи да живее с настоящето. За това бе дошла в Коноха. За това и изиска от ото-сан разговор, в който да оправдае по някакъв начин поведението си. И бе научила причината, макар в началото да не бе повярвала и на една дума, която й бе казал той.
Завъртя се във футона на другата страна и подпря главата си на свитите си ръце, премрежвайки очите си. Небето отвъд прозореца пресветваше и тежките облаци, сякаш притискаха Коноха в прегръдка от мъгла. Денят си отиваше, но тя нямаше намерение да светне лампата, прекалено уморена да направи такова просто движение като да се пресегне и да пусне нощната лампа. Дядо Ичода й бе донесъл подходящо кимоно, което да облече, понеже бе станало студено, но то лежеше на земята напълно забравено.
Мислеше си, че ще изкара деня в леглото, гледайки дъжда, който барабанеше по стъклото, но спокойствието й бе нарушено от отривисто тропане по вратата. Още преди да даде потвърджение, вратата се отвори и на прага застана висока слаба жена с бяло кимоно на зелени цветя. Нами се надигна бавно, сядайки със скръстени крака на футона, осъзнавайки, че вижда ока-сан. Ако баща й бе остарял за тези десет години, майка й изглеждаше така, както я бе видяла за последен път в салона, същата вечер когато напусна Кокурюкай и се отправи към пристанището с твърдото намерение никога да не се връща в шинден. В сумрака не можеше да види добре лицето й, но тъмните очи на майка й не можеха да бъдат забравени. Жената пристъпи вътре и ръката й се вдигна бавно, за да включи лампата. Светлината обля помещението и Нами премига няколко пъти, заслепена и леко разочарована, виждайки малките промени на възрастта, оставили отпечатък върху изящните черти на ока-сан.
Харуно Марико бе изключителна жена. Като дете Нами не веднъж бе чувала от слугите, че навремето тя е била най-красивата жена в Коноха. Обединяваше в себе си логичен ум и интелигентност, беше лекар и едновременно с това заемаше ръководен пост в дзайбацу на Харуно, преди ото-сан да я забележи. Говореше се още, че се обичали страстно и споделяли едни и същи интереси. Но онова, което другите хора не подозираха за Марико-доно, бе неспособността й да изпита майчинския инстинкт. Нами бе убедена, че в подредения свят на ока-сан нещо толкова обикновено като любовта към детето бе изхвърлено като боклук, в който има нещо развалено. Пълната й отдаденост на клана и решенията й я правеха да взима прекалено крайни мерки, в които доброволно се лишаваше от собственото си щастие. През другите очи тя изглеждаше жена, способна да загърби себе си в полза на другите от клана, но в очите на Нами дори и това я правеше да изглежда лицемерна и егоцентрична.
Нами изгони всичките си противни спомени, които я смазаха, още щом видя ока-сан и се опита да се усмихне, надявайки се, че майка й ще й отвърне също с усмивка. Черните очи обаче я приковаха и тя се приближи до футона, отпускайки се бавно до нея. В ръката си държеше папка с документи, която й подаде.
- Това са документите, с които те осиновихме, заповедта на даймиото, както и подписите на истинските ти майка и баща - рече равно ока-сан и на Нами й трябваха няколко мига, за да осъзнае, че нищо не се бе променило за десет години. - Можеш да останеш, колкото искаш в Кокурюкай. Той е бил твоя дом и винаги ще бъде, но според мен трябва да се прибереш в Суикацу, както го направи преди теб Сакура, приемайки Саске.
Нами издърпа папката, но не я отвори, втренчила очите си в ока-сан. Често си бе представяла срещата си с нея и винаги бе допускала, че след толкова години може би тя се е променила. Сега виждаше, че се е лъгала и че надеждите могат да те подведат дотолкова, че да заприличаш на глупак. Ока-сан не се бе променила - студена и лишена от чувства, бе толкова неизменчива, колкото факта, че слънцето изгрява от изток. Отърси се бързо и отвърна:
- И без документите разбрах, че ото-сан не ме е излъгал.
- Странно. Той ми каза, че до последно си отричала истината.
- Ти на мое място нямаше ли да се осъмниш? - попита я Нами и хвърли папката на земята. - Идваш си след толкова години и разбираш, че всъщност родителите ти са те лъгали и че си осиновена по заповед на трети човек. Но какво ли се учудвам? Това е толкова типично за вас...
- Аз никога нямаше да изменя на клана си - сухо я прекъсна Марико-доно. - Никога нямаше да противореча на майка си. Никога нямаше да избягам от Коноха. Мислиш, че ти си ощетената в случая, защото цял живот си свикнала да обвиняваш някой друг за грешките си. Иноуе е същата като теб. Неуравновесена дотолкова, че да се смята за невинна.
- За разлика от Сакура, нали? - злобно изсъска Нами. - Тя винаги е била идеална. Първа в Академията. Ученичка на Хокагето. Изпълняваща съвестно задълженията си. И в никакъв случай не допускаща да измени на гадния, прокълнат клан Харуно.
Марико вдигна ръка и поглади челото си, сякаш я бе заболяло внезапно. Около ушите й се виеха сребърни нишки. На светлината на лампата очите й изглеждаха хлътнали от умора.
- Сакура е същата като теб, На-чан - тонът й бе примирителен и някак разсеян. - Но е по-далновидна и ловка. Гордост е да я виждам, че следва клана си и се подчинява на рйооши, но това не й пречи да лавира между нашите желания и своите. Тя трябваше да поеме дзайбацу и да замени Сано, а вместо това въпреки уменията си на лекар не пожела да постъпи в Първостепенната болница. Отказа се от рентата си и ежегодно дава парите по благотворителни каузи в домове за сираци в Девенчофу. Понякога помага в канцеларията на Хокагето, но никога не е пожелала да влезе в политическия живот на Коноха. - Марико-доно разпери ръце и ръкавите на кимоното й се разлюляха при внезапното движение. - Погледни й стаята. Премести се тук година след като Иноуе избяга в Акасака. Реформирахме южното крило специално за нея и когато й споменахме, че може да влезе в стаите там, тя отказа. Вместо това изтъкна довода, че е прекалено далеч и вече била свикнала да живее тук. В тази дупка, която беше склад за парцали и кофи. - Макар да говореше равно и да не влагаше емоции, Нами усещаше горчивината на ока-сан. - За разлика от теб и Иноуе, Сакура се опитва да намери средно положение. Някаква златна среда, в която да бъде независима и пак да се подчинява на клана си.
Нами се изправи и скръстила ръце, се приближи до празната библиотека. Кой знае защо изпитваше празнота и някаква дразнеща апатия, която й пречеше да даде мнението си веднага.
- Колкото и да сте различни, толкова сте и еднакви, На-чан - продължи Марико тихо. - Макар да не си истинска сестра с Иноуе и Сакура, имате общи черти. При теб обаче са най-ярко изявени и трудно обуздаваш емоциите си. Може би това се дължи на Учиха - те никога не са могли да се контролират.
Гласът на ока-сан затихна и Нами се извърна към нея. Осъзна, че не може да й каже нищо в отговор, а всички въпроси бяха излишни. Начинът, по който бяха постъпили с нея, си бе логичен. Можеше ли една майка да обича едновременно чуждото дете и своите? Можеше ли да ги обвинява, когато според повелите на клана си и даймиото, рйооши бяха изпълнили съвестно задълженията си, в резултат, на което Нами не бе малтретирана, нито бе недохранена?
- Прибрах се преди час от Иугакакуре и съм малко уморена, но мисля да посетя Сакура в Суикацу - додаде Марико и се изправи, потупвайки полите на кимоното си. - Искаш ли да дойдеш с мен?
- Навън вали - рече Нами и погледна през прозореца. - Няма ли да се намокрим?
- Вероятно, - вдигна рамене жената. - но това няма значение. Не искаш ли да видиш Сакура?
Естествено, че искаше да я види. Макар да изпитваше известна ревност, все пак не бе толкова злобна, че да се откаже напълно от сестра си. Вече не ми е сестра, напомни си раздразнено Нами.
Половин час по-късно двете излязоха в ситния дъжд само с широк чадър с намаслена жълта хартия. Марико-доно отказа някой друг да го носи и поеха по мократа улица надолу към крайните квартали на Учиха. От време на време се разнасяше далечен гръм, после просветваше. Носеше се соления дъх на разбунено море. Времето бе прогонило хората от улиците и яшики изглеждаше безлюден и тих. Нами започваше да усеща хладния въздух, впила поглед в профила на Марико, която се плъзгаше със ситни крачки до нея. Известно време мълчаха, после момичето зададе прозаичен въпрос, нарушавайки тишината:
- След като Сакура не иска да поеме дзайбацу, кой ще ръководи клана тогава?
- Шууске-кун - отвърна Марико и въдъхна тежко. - Лошото при Шууске е, че не възнамерява да се жени за някой от яшики. Уведомил е Сано, че ще предлага брак на някаква риока, която се снима по списанията и към която проявява интерес и Хюга Неджи.
- Това толкова ли е зле? Какво му е лошото на неравностойния брак?
- Не е въпроса в това, че има неравностойни бракове и че ние не сме съгласни с тях. Въпросът тук, На-чан, е че риока никога не биха били съпричастни и отговорни спрямо клана. Едно е да вземеш съпруга от яшики, съвсем друго е да изявиш претенции за някаква риока със съмнителна репутация от Канто.
- А ако ти кажа, че харесвам мъж, който не е от яшики и който срещнах скоро извън Голямата линия? Бие се добре с катани и вярвам, че е принципен и отговорен?
- Ще ти кажа, че това вече не е мой проблем - усмихна се Марико и вдигна рамене, намествайки по-удобно чадъра на рамото си. - Ти си вече отговорност на Учиха и вярвам, че Итачи и Саске споделят моето виждане, което пък означава, че ще си имаш известни проблеми с тях.
- Това е само закачка все пак - каза Нами и разтърка ръцете си. - Не съм и помислила да им казвам нещо такова, но дори и да е така не възнамерявам да искам разрешение от тях.
Голите крака на Нами бяха мокри, както й долната част на кимоното на Марико. Студът я накара да потрепери. Съжали, че не си бе облякла кимоното, което Ичода-сан й бе донесъл, но реши в никакъв случай да не казва на ока-сан за това. Беше забравила и хаорито, което й бе дал Итачи миналата вечер. Марико сякаш прочете мислите й, защото подметна малко сухо:
- Що за дрехи си облякла?!
- Това са съвсем обикновени пола и потник. Често срещани са извън Голямата линия.
- Скандални са - отсече жената и поклати глава. - Краката ти са открити, както и пъпа...
- Не са скандални, а просто различни.
- Не стига, че са скандални, но и непрактични. Студено ли ти е? Искаш ли да се върнем, за да се облечеш, както трябва?
- Няма смисъл, почти стигнахме, Марико-доно.
- Още щом видим Сакура, ще я помоля да ти даде някое свое кимоно. Мога само да съжалявам, че Итачи те е видял в този вид. Нищо чудно, че е бил леко шокиран от... тези дрехи.
- Изобщо не ме интересува какво впечатление съм оставила у Итачи! - натърти Нами, стараейки се да не избухне като фойерверк.
- А би трябвало, На-чан. Сега той и брат му заемат отговорни постове, освен това са водачи на Учиха, което автоматично те прави тяхна подчинена.
- Не мога да дължа уважение на тези двамата! Нито възнамерявам да оставам дълго в Коноха, за да ми окачат звънче на врата. Бях пределно ясна вчера, когато казах на Итачи какво мисля за него.
- Господи! - Марико поклати примирително с глава и попита: - Мога ли да знам какво си му казала?
- Разбира се. Казах му, че е убиец. Ясно му дадох да разбере, че не възнамерявам да подскачам като куче при всяка негова заповед.
Хладните черти на Марико се отпуснаха в усмивка, която учуди Нами. Бе свикнала да я вижда сериозна и сега когато забелязваше, че тя бе склонна да се усмихва и да показва емоции, ока-сан не й се струваше толкова ужасяваща, колкото преди. Може би бе малко по-затворена, отколкото другите хора, но това си бе съвсем в реда на нещата и не я правеше да изглежда по-различна от нея самата. Беше минал час и Нами осъзнаваше, че бе започнала да се чувства спокойна в присъствието на жената до себе си. С Иноуе не беше така - бяха се скарали, но с ока-сан отбелязваха някакъв напредък, колкото и мижав да беше той.
- Типично за теб, На-чан - рече Марико и я изгледа с тъмните си очи. - Приличаш на Учиха повече, отколкото можеш да си представиш.
- Недоумявам как изобщо ото-сан се е съгласил да приеме Саске за свой зет - подхвана Нами без да обръща внимание на думите на жената. Някъде в главата й проблесна мисълта, че продължаваше да се обръща към Марико и Сано, наричайки ги своя майка и баща, но го правеше може би по навик. Странното бе, че Марико изобщо не възразяваше на това и сякаш приемаше тази грешка на езика естествено и непринудено. - Много добре знам, че Харуно биха се обвързали с Хюга или Кучики, но никога не биха допуснали мисълта за Учиха. Та братята стоят на малко по-горно стъпало от риока, нали?
- Истината е, че Кучики Бякуя бе проявил интерес към Сакура, но Сано винаги е бил прекалено резервиран спрямо самураите. А произхода на Хюга Неджи не бе задоволителен за вкуса му. Знаеш, че Неджи е от второстепенното семейство, нали?
- И така да е, можело е да се намерят достатъчно кандидати от другите села, нали? Например от Иугакакуре?
- Единственият, който задоволяваше претенциите на Сано бе Гаара от Сунагакуре. И ако не бе предложението на Учиха Саске, баща ти възнамеряваше да организира малко соаре, на което да покани Казекагето, който присъстваше на чуунинския изпит. В последния момент обаче промени решението си, отказвайки се от желанията си, за да задоволи тези на Сакура.
- Какво се опитваш да ми кажеш?
- Знаехме, че Сакура винаги е харесвала Саске и решихме, че съгласието ни е достатъчна компенсация и благодарност за това, че продължава да следва клана си - уточни Марико. Дъждът започваше да роси и небето на запад просветваше. Облаците се разкъсваха. Жената спря под една цъфнала вишна и вдигна поглед нагоре, накланяйки чадъра си силно назад. - Времето се прояснява. Имаш ли нещо против да продължим без чадър?
Нами поклати глава. Марико сви чадъра и двете продължиха по мократа улица. Вратите на Суикацу бяха широко отворени и зееха като паст. Нами очакваше, че прекрачвайки ги ще попаднат в безлюден квартал, населяван от призраци, но бе изумена виждайки слугите, които се щураха по каменната настилка на двора. Дъждът спираше и дузина работници, които явно поправяха покрива на една от кулите се бяха събрали около друг, който държеше чертеж и им даваше инструкции. По всичко личеше, че братята се опитват да възстановят квартала и Нами изпита известно уважение за усилието им.
- Сигурно сега когато Саске е сосакан при даймиото, ото-сан е забравил за произхода му. - додаде Нами, следвайки Марико по стъпалата и оглеждайки се на всички посоки. - С рентите, които им са изплащани редовно всеки месец, Сакура не може да се оплаче от лишения.
- Да. Трябваше да вземем това впредвид, защото Сакура се бе отказала от собствената си рента и зестрата си. Разполага с някакви смешни пари от болницата в Нихонбаши, където работи. Никога не е мислила за бъдещето си и се налагаше ние да мислим вместо нея.
На Нами й се струваше, че започваше да разбира по-добре сестра си, макар да не я бе виждала. Започваше да разбира и рйооши. Но не чувстваше гняв от решенията им, макар да не ги подкрепяше напълно. Харуно винаги бяха най-високо сред клановете и се чувстваха едва ли не божества. Рентите им бяха най-големите, единствен Сано имаше кабинет в Кататане до този на даймиото, тяхното дзайбацу участваше основно в търговията и определяше притока на пари в Ропонджи, участваха в благотворителни кампании, отпускаха помощи на Академията за нинджи, Университета Наха и Първостепенната болница, диктуваха държавното преустройство в десетина квартала включително най-големите и гъсто населени Сендай и Канто, които разполагаха със сгради с централизирана власт. Кланът Харуно бе разпрострял пипалата си навсякъде и държеше Коноха в желязна прегръдка, карайки по този начин другите кланове да им засвидетелстват респект. Единствените, които не разбираха това бяха сестрите, които явно се бяха отказали от редица превилегии и бяха унижили Харуно. Имаше някаква закономерност в това и Нами усещаше, че с поведението си балансираха спрямо прекомерните правомощия на ото-сан и собствените си принципи. Макар да не бе унижила рйооши като тях двете, Сакура бе натрила носа на клана си по начин, който не можеше да бъде осъдителен, но не можеше и да бъде пренебрегнат.
Марико почука на голямата врата. Не чакаха дълго. Отвори им висок мъж на средна възраст с черен фрак и бяла риза - облекло, което Нами бе виждала извън Голямата линия, и това я накара да премига няколко пъти. Той се поклони леко с ръка на гърдите и впери загадъчния си поглед първо в ока-сан, а после и в нея.
- Добър ден, Харуно-доно! - поздрави официално той и се отмести настрани, пропускайки ги покрай себе си.
- Подобно, Михаелис-сан - отривисто отвърна Марико. Вярна на класата си дори не го погледна повече от няколко секунди. - Тук ли е Сакура-чан?
- Да. Милейди е в библиотеката и ако изчакате в салона, ще я уведомя за Вас - Икономът се полуусмихваше като котарак на припек и сравнението, с което го оприличи, разсмя вътрешно Нами. Около него се носеше нещо, което не можеше да определи и което я привличаше неудържимо. Явно само ока-сан бе ваксинирана, защото дори не го забелязваше.
- Добре - кимна Марико.
- От тук, моля!
Двете последваха иконома до голямо помещение, намиращо се отвъд дългото антре. Мебелите, килимите, дори пердетата бяха нови и миришеха на курояки. Луксозно и същевременно обзаведено в вкус. Макар Суикацу да отстъпваше по размери на Кокурюкай, вътрешността му изобщо не говореше за бедност и лишения. Настаниха с в края на диван и зачакаха търпеливо без да обелят и една дума по между си. Да, Сакура бе щастливка! Беше се омъжила за мъжа, който винаги бе искала и имаше благословията на рйооши. Какво ли друго можеше да желае една принцеса?
Беше убедена, че Сакура е щастлива, докато не я видя да прекрачва в салона. Беше по-висока дори от Иноуе и притежаваше умопомрачаваща красота. Косата й, розова и гладка, бе стегната в нисък кок на тила и откриваше аристократичните черти на бялото й лице. Беше облечена в лилаво кимоно, сцепено от двете страни и под леките поли се подаваха тънките й глезени, обвити в черно клинче до под коленете. Прозорците бяха огромни и въпреки, че навън бе сив, дъждовен ден светлината не бе възпрепятствана и осветяваше всеки ъгъл. Ето защо, когато зелените очи на сестра й се втренчиха в нея, Нами усети тежкото огорчение, което бликаше като фонтан. Нямаше съмнение, че дори Марико го бе забелязала.
Нами се изправи и понечи да каже нещо, но се спря когато Сакура устремно се насочи към нея и я прегърна силно. Усети дъха й до ухото си, после и въздишката й.
- На-чан! - прошепна Сакура и я притисна още по-силно, задушавайки я и на Нами не й оставаше нищо друго освен да вдигне ръка и да погали сестра си по гърба. - Толкова се радвам, че се върна!
- И аз се радвам, онее-сан!
Ока-сан бе забравена и Нами усети присъствието й няколко мига след това. Сакура съзнателно бе пренебрегнала майка си и бе прегърнала момиче, което не бе нейна сестра. Може би не знаеше това, а може би й бе все едно и Нами се отказа да разтълкува оскърбителното поведение на Сакура. Отдалечи я от себе си и я огледа изпитателно, сякаш проверяваше за травми и наранявания.
- Приличаш на Иноуе, На-чан - каза замислено Сакура и впивайки нетрепващ поглед в ока-сан, добави: - Може би и Иноуе е Учиха или трябва да питаме за това ото-сан?
Марико се облегна назад, скръствайки ръце под гърдите си. Не отговори на провокацията веднага, а остави няколко секунди отговора да виси в напрегнатата тишина на салона:
- Съвпадение.
- Естествено! - рязко рече тя. - Съвпадение... Какви ли още тайни криете, рйооши? Може би това, че аз самата не съм ваша дъщеря?
Разговорът, на който присъстваше Нами бе нереален. Никога не си бе представяла, че Сакура можеше да се държи толкова неуважително и грубо с ока-сан и това я втрещи напълно. Осъзнаваше, че макар ока-сан да не се бе променила, Сакура бе... друга. Различна. Саркастична. И напълно независима. Тя бе постигнала онова, което двете с Иноуе не можаха да го направят за десет години и мислено я аплодира за смелостта й.
- Ти си моя дъщеря - отговори Марико равно. - Моя и на Харуно Сано. Истинската наследница на клана. И в това няма тайна, Сакура-чан.
Момичето махна с ръка и съсредоточи цялото си внимание върху Нами, която след няколко секунди се почувства неудобно пред пронизващите светли очи на сестра си. Усмивката бавно отпусна студената гримаса на лицето й и Сакура допря отворена топла длан до бузата на малката си сестра. Нежен, детински жест, който правеше когато бяха разстроени за нещо. Несъмнено бе запомнила това.
- Липсваше ми, На-чан! Колко си пораснала само! Истинска жена! Ходи ли до Иноуе в окията? - Сакура напълно бе игнорирала присъствието на майка си, отдадена изцяло на Нами. Бъбреше оживено, като през цялото време я гледаше в очите и я докосваше по ръцете. Дори след като иконома им донесе чая, Марико остана изолирана, вперила поглед в притъмняващото небе навън.
И въпреки всичко Нами усещаше дълбоката пропаст, зейнала между тях, неизказаните думи, тайните, които несъмнено още криеше клана Харуно и се надяваше да не бъдат толкова грозни, колкото факта, че бе Учиха.