Български фолклор - информация

Българската музика е музика писана на български език (с български текстове) или правена в България (дори, когато текстовете не са на български, а на английски или друг език, напр. Il Ritmo Del Mio Cuore на Руши Видинлиев). Българската музика e част от българската, балканската, европейската култура и като такава има специфично, а във фолклора - самобитно и оригинално звучене.

Основни изисквания, за да бъде една музикална творба класифицирана като българска - тя трябва да е съобразена с тях, т.е. музикалните изразни средства да носят български черти:

1. Да има типичен български метро-ритъм
2. Да притежава българска ладово-тонална мелодика
3. Ако е вокална творба, да е на български език,

но в същото време и творби с различно звучене, ритмика / мелодика или език могат да се определят за българска музика, тоест когато са правени от български изпълнители, предназначени са за българската публика и са придобили значение за нея.

Българската музика добива популярност в световен мащаб с успехите на оперните ни певци Борис Христов, Николай Гяуров, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, фолклорните ансамбли Национален фолклорен ансамбъл "Филип Кутев", ансамбъл Пирин", фолклорен ансамбъл Тракия, Северняшки ансамбъл за народни песни и танци-Плевен, Държавен фолклорен ансамбъл Родопа, "Мистерията на българските гласове", трио "Българка", "хор Космически гласове", Иво Папазов и орк. „Тракия“, Надка Караджова и квартет "Славей", Янка Рупкина, също по-съвременно звучащите отново с фолклорни изпълнения Елица и Стоян, както и много други. Изброените изпълнители са оглавявали музикални класации в Европа и по света, както и са гастролирали на най-престижните концертни подиуми. През 1991 година албумът на Марсел Селие "Мистерията на българските гласове" получава наградата "Грами".

Фолклорни области в България

България условно е поделена в няколко етнографски области, всяка от които има своите особености по отношение на песенно-танцовия фолклор. Най-общо фолклорните области в България са седем.

* Северна България

Северняшка фолклорна област обхваща Северозападна България и Средна северна България. Географски областта включва две подобласти – Дунавска хълмиста равнина (без Добруджа) и северната част на Старопланинската система. Границите на областта се очертават на север от Дунава, на юг от Стара планина, на запад от сръбската граница и на изток от Добруджа.

* Тракия

Тракия заема географския регион на Тракийската низина. Най-вече заради различия в танцовия фолклор обикновено бива поделена в две подобласти - Западна Тракия (Пловдивско и Пазарджишко) и Източна Тракия.

* Шоплук

Шопска фолклорна област включва западната част от Средногорието,Софийско, Пернишко и Брезнишко

* Добруджа

Добруджа заема североизточната част на България – на север е оградена от Дунав, на изток – от Черно море, а на запад – от Северняшката фолклорна област.

* Пиринска фолклорна област

Пиринската фолклорна област обхваща земите на Пирин планина.

* Странджа

Странджанската фолклорна област се намира на изток от Тракийската област до Черно море, на север се простира до Добруджа, а на юг до границата ни с Турция. По отношение на танцовия фолклор не се различава особено от Източна Тракия, поради което понякога е разглеждана като трета подобласт на Тракия. И все пак музикалният фолклор на Странджа е доста характерен и различим от този в Източна Тракия, в следствие на което много изследователи я разглеждат като отделна фолклорна област.

* Родопска фолклорна област

Родопската фолклорна област съвпада с географската област Родопи.



Добруджанска област

* Варненско хоро
* Ръченик
* Сборенка
* Ръка
* Опас
* Панделаш
* Куцата
* Сей сей боб
* Данец
* Джоката


Пиринска област

* Ширто
* Гинка
* Арап
* Испайче
* Малишевско хоро
* Тежко хоро
* Мелнишко хоро
* Джонгурица

Родопска област

* Сворнато хоро
* Минка
* Бачовско хоро
* Йенино хоро

Северняшка област

* Ганкино хоро
* Дайчово хоро
* Дунавско хоро
* Еленино хоро
* Пайдушко хоро
* Чичово хоро
* Ситно влашко
* Кулско хоро
* Черкезката
* Кайма
* Грънчарско хоро
* Денинка (Денино Хоро)

Странджанска област

* Трите пъти
* Прави хора
* Филек
* Нестинарски танци

Тракийска област

* Право тракийско хоро
* Чапраз
* Криви хора
* Криво пловдивско хоро
* Буенек
* Тракийска ръченица
* Трите пъти
* Джиновско (Касъмската)
* Седи Донка
* Чирпанско хоро

Шопска област

* Граовско хоро
* Шопска ръченица
* Кюстендилска ръченица
* Йовино хоро
* Селско шопско
* Ситно шопско
* Цоне, Мило чедо
* Петрунино хоро
* Годечко хоро


Български народни инструменти[/center]

В българската народна музика се използват пет основни народни музикални инструменти: гайда, кавал, гъдулка, тамбура и тъпан. Други характерни за отделните фолклорни области инструменти са тарамбука, дудук, овчарска свирка, двоянка, окарина, хармоника, цафара, бръмбазък, медни звънци/чанове/, зурна и др. Някои от инструментите са характерни за почти цялата територия на България, а други са съсредоточени в определена фолклорна област. Така например тарамбуката и зурната са характерни само са пиринската фолклорна област, хармониката само за добруджанската фолклорна област, бръмбазъка за северозапада и Северна България, чановете за Родопите, цафарата за северозапада и т.н. Материалите, от които са произвеждани тези инструменти, са най-често дърво, кожа, волски или конски косъм при някои струнни инструменти, метал при бръмбазъка и чановете, глина при окарината. Хармониката има по-сложно устройство и е направена от повече материали. Повечето от народните инструменти са духови (кавал, гайда, дудук, овчарска свирка, двоянка, окарина, цафара, зурна). Към струнните се причисляват гъдулката (струнни лъкови), както и тамбурата и бръмбазъка (струнни дърпащи), а към ударните - тъпан, тарамбука и чанове. Двоянката е двугласен инструмент. Хармониката в Добруджа наподобява акордеон, но в десния мануал вместо клавиши има бутони. Подробно описание на инструментите ще намерите в разделите за отделните фолклорни области.

Народни носии

Българската традиционна носия е общо название, с което се нарича народното облекло на българина от Възраждането до към средата на 20 век. То отразява спецификата, традиционната култура и бита на българския народ. Според етнографите произходът му е главно славянски, но се откриват и следи от облеклото на траки и прабългари, също така и от облеклото на народите, с които българите са били в контакт — турци, гърци, албанци, власи. По своя характер носията е всекидневното работно облекло, което чрез художествена украса придобива празничен вид. Отличава се с изключителната си практичност при трудова дейност, традиционни обреди или празненства. Носията бива мъжка и женска, празнична и всекидневна като във всяка една от българските етнографски области те се отличават със своя специфика и самобитност. След Освобождението през 1878 г. настъпват значителни промени под влияние на градското облекло. Днес носиите се използват при художествена самодейност, някои от художествените елементи — в приложното изкуство, художествените занаяти и по-рядко в съвременното облекло.
Женска носия

Според вида на горната дреха се различават четири типа женски носии:

Еднопрестилчена — с една престилка, тясна или с ширина, колкото да обгърне цялата долна част на тялото и разпространена в Западните Родопи, в източните склонове на Пирин и в южните части на Рила;
Двупрестилчена — с по една престилка отпред и отзад, запасани върху ризата. Разпространена е в Дунавската равнина и северните склонове на Стара планина. По-голямата престилка, обгръщаща тялото отзад, в Северна България е популярна с названието вълненик (ако е права) или бръченик ;
Сукманена — в централните планински райони и в Тракия;
Саяна — в Югозападна България и в крайните райони на днешна Южна България.

Роклята в носиите се наричала фустан (от турски - женска рокля).

Мъжка носия

Според цвета и кройката на горните дрехи мъжката носия е белодрешна, по-старинната, и чернодрешна, която се появява през Възраждането.