.:Шаринган:.

Съб Фев 28, 2009 3:20 pm

1 глава

В Коноха, обстановката бе празнична. Всички жители на селото излязоха от домовете си и весело скандираха. Дори Тсунаде, Петата Хокаге напусна офиса си, оставяйки всичката си работа на Шизуне. Събитието най-накрая настъпи. Селото скрито в листата успя да убеди Саске да се върне и да започне на чисто. За всички бе голямо успокоение завръщането на един от най-силните мисинг-нин. Мъже, жени, деца... Дори съветниците се включиха в посрещането. Всички от Коноха застанаха пред портата, в очакване на своят другар, който отсъстваше толкова много години.

Посрещачите почнаха да скандират. В далечината вече се различаваха образите на Саске, Отбор Какаши и всички останали нинджи, които бяха напуснали селото в търсене на своя съселянин. Човешките фигури все повече и повече се приближаваха, докато най-сетне преминаха портата на селото. Селяните наобиколиха завърналите се нинджи и се надпреварваха кой по-напред да ги поздрави за добре свършената работа. След като свършиха и с това, те хорово започнаха да скандират:
- Реч! Реч! Реч!
Саске се усмихна. Беше щастлив, че го приемат толкова топло, след всичко, което бе причинил на селото. Той пристъпи няколко крачки напред и повдигна ръката си в знак да спрат. Посрещачите замлъкнаха и с интерес чакаха да разберат какво ще каже завърналият им се другар. Саске виновно сведе поглед и започна неуверено речта си:
- Първо, искам да се извиня за всичко, което причиних на селото, на вас и на моите приятели. Ще се радвам ако успеете да ми простите някога... - той преглътна и отпусна юмрука си. Очите му се навлажниха. Саске вдигна глава и се обърна към нинджите, които бяха пратени да го върнат. Той им се усмихна, а те кимнаха. След това премести погледа си към Какаши, Наруто и Сакура. - На вас ще съм вечно благодарен за това, че не спряхте да вярвате в мен. - Саске погледна Сакура. - За това, че независимо как се отнасях с вас, вие не преставахте да ме обичате. - от очите му почнаха да текат сълзи. Той се обърна към Какаши. - За това, че ми имахте доверие, дори когато знаехте, че аз няма да го опровергая. - бившият му сенсей го гледаше усмихнато, а зеницата му започна да трепти. Саске погледна Наруто и продължи. - За това, че независимо колко пъти ви наранявах и отблъсквах, вие не спирахте да се опитвате да изкарате доброто в мен и да ме вразумите. - Учиха вече не можеше да сдържа емоцията. Той искрено се разплака. Отново се обърна към жителите на селото и хлипайки изкрещя. - Да живее Коноха!
- Да живее Коноха! - хорово повториха те и започнаха да изпадат в еуфория. Мъжете хвърляха шапките си във въздуха, жените се прегръщаха от радост. Днешният ден бе празник за тях.

Тсунаде с мъки успя да се пререди и да достигне до завърналия се нинджа.
- Саске Учиха. - каза тя. - Утре искам пълен доклад относно деянията ти по време на изминалите няколко години, през които те нямаше. Но преди това... - Тсунаде се усмихна. - Ще има купон! - извика тя, така че да я чуят всички.
- Урра! - скандираха селяните и се отправиха към кой която пивница намереше.

* * *

В заведението, в което отиде бившият отбор 7 бе претъпкано. След като разбраха, че завърналият се нинджа бе влязъл там, всички жители на селото го последваха. Причината вътре да не е цяла Коноха бе, че просто вече нямаше останали места. За сметка на това, желание имаше, и то голямо.

Всички присъстващи се почерпваха подобаващо, като Отбор 7 не правеше изключение. Дори може да се каже, че половината пиячка бе изпита от тях.

Към 3 през нощта вече почти всичко бе утихнало. Всички бяха заспали. Кой нормално, кой с краката нагоре... Единствените будни бяха Саске, Сакура, Какаши и Анко, която се бе присъединила към компанията им. Въпреки късният час, четиримата бяха пълни с енергия и не спираха да си приказват. Определено им бе весело, въпреки течностите в стомасите им, които напираха да излязат. Дали от огромното количество алкохол или заради силната емоция, която в момента ги обливаше, но поради някаква причина Саске и Сакура, и Какаши и Анко станаха изведнъж доста близки. Последствията от тази близост бяха разхвърлени дрехи и протектори из цялото заведение и множество смучки...

2 месеца по-късно...

След случката на партито, Саске и Сакура се бяха привързали един към друг. Докато за Какаши и Анко онова си бе просто авантюра. Оттогава повече не се бяха виждали...

Учиха заведе приятелката си на лекар, защото напоследък повръщаше и й се гадеше постоянно. Докато те двамата трескаво чакаха резултатите от изследванията, седнали на една пейка в чакалнята, те видяха Анко. Тя говореше с техният лекар и изглеждаше угрижена. След разговора изчезна в облак от дим, а докторът се приближи към тях и весело им съобщи:
- Ами... Сакура Харуно е бременна, затова не се чувства добре напоследък. Честито! - усмихна се той и потупа Саске по рамото. В следващите няколко минути, болницата ехтеше от веселите им викове. Изглежда се е случило тогава... на онзи купон.

7 месеца по-късно:

- Напъвай! - крещеше Тсунаде, докато Шизуне и попиваше потта от челото. - Хайде, Сакура, напъвай!
- Не мога повече... - ядосваше се Сакура и удряше Саске по главата.
- Хайде, малко остава... - прошепна й той.
- Лесно ти е на тебе, само едно семе си сложил, и това е! Ти не трябва да преминаваш през това... Какво знаеш ти?!
Тсунаде и Шизуне се усмихнаха. Чу се бебешки плач. Сакура бе толкова заета да се кара на Саске, че въобще не забеляза, че детето е вече родено.
- Момче е! - засмяно каза Хокагето.
Родителите я погледнаха учудено. За миг, лицата им от изтормозени се превърнаха в ухилени. Саске сряза пъпната връв и Шизуне отиде да измие пеленачето. После го подаде на Сакура. Тя го взе в обятията си със сълзи на очи и каза:
- Детето ми... Нашето дете... Наследникът на Учиха!
Саске не можеше да спре да се усмихва от радост и целуна жена си по челото.
- Как да го кръстим? - попита го тя.
- Шоги. - отговори той и целуна и него по челцето.
- Колко сладко име. - през сълзи каза Сакура.

2-3 седмици по-късно:

Навън имаше буря. Вятърът огъваше дърветата до почти 90 градуса, а после ги връщаше в началното им положение. Дъждът шумно валеше, заглушавайки всичко покрай себе си.

Тайнствена жена бродеше из улиците и се бореше с вихрушката. В ръцете си носеше бебе, увито в хавлиена кърпа. То плачеше силно, толкова силно, че в някои моменти дори заглушаваше дъжда. Жената стигна до една къща и плахо почука на вратата. След това остави бебето на постелката и си тръгна. Тя използваше бурята като прикритие, което да скрие самоличността й и да заглуши стъпките й.

Какаши отвори. Отпред нямаше никого. Той издаде глава напред и се огледа. Нямаше жива душа. След като сви рамене, понечи да затвори, но го прекъсна бебешки плач. Той погледна надолу и видя бебето, с бележка поставена в шапчицата му. Какаши взе пеленачето, тръшна вратата и погледна бележката. На нея пишеше:

"Това е твоето бебе.
Анко.
п.с. Ако не вярваш, виж дясното й око."

Какаши стисна това парче хартия, направи го на топка и го хвърли в камината. Отначало си помисли, че това е абсурдно, но после се сети за нощта, която прекара с Анко преди 9 месеца. Пред очите му причерня. Той погледна надолу и едва не изкрещя. На пръв поглед, бебето бе като всички останали, но дясното око... то бе различно. За разлика от лявото, то бе затворено, а върху клепача имаше белег. Какаши побърза да се обади на Анко, но тя не отговаряше. Затова звънна на Хокагето.
- Какво искаш? Заета съм! - стросна му се тя.
- Извинявайте, Тсунаде-сама, но имам един въпрос... Знаете ли нещо за Анко?
- Анко? Да, разбира се, тя пожела да й позволя да напусне селото преди няколко месеца. Щяла да живее с някакви нейни роднини.
- Разбирам.
Какаши плавно постави слушалката на мястото й и пое дълбоко въздух. Все още не можеше да разбере защо Анко ще изостави детето си. В крайна сметка, той вече не се съмняваше в бащинството си. Въпреки изненадата и шока, той бе щастлив. Какаши се приближи към новороденото и го вдигна във въздуха. Бебето започна да се смее, той също.
- Е, как да те кръстя? Понеже... изглежда ще живеем заедно от сега нататък. - той се усмихна. - Знаеш ли, имам чудесна идея. Ще те кръстя Санаке. Харесва ли ти?
- Агу... - засмя се момиченцето и замаха с ръчички

Съб Фев 28, 2009 3:21 pm

2 глава

Няколко седмици след раждането на Шоги, родителите му бяха решили да го кръстят, за да може той вече официално да стане наследникът на клана Учиха.
Саске се зае със задачата да отмъкне мързеливият бъдещ кръстник от леглото му, за да отиде на церемонията. След дълго тропане на вратата, най-накрая Наруто отвори и сърдито го попита какво иска. Щом бившият му съотборник му съобщи за какво е дошъл, русокоското веднага се втурна в къщата и набързо се облече в първият костюм, който намери. Той даже си бе единственият, но както и да е... Минавайки покрай банята, той видя Хината да си мие зъбите на огледалото. Ухили се, хвана я през кръста и я помъкна към портата.
- Вече имаме и кръстница! - ухили се той и пусна момичето на земята. За пръв път тя бе бясна. Хвана Наруто за яката и го надигна във въздуха.
- Нарутоооооооо! - изкрещя тя, а от ушите й още малко щеше да хвръкне пушилка... - За Бога, какво си мислеше като ме вдигна така?? Не мислиш ли за малкия Датте? - след тези думи тя го погледна накриво, а показалецът й сочеше издутият й корем.
Наруто невинно се усмихна и промълви:
- Извинявай, съвсем изключих...
Хината го пусна на земята и изтупа дрехите си. След което сърдито му намекна:
- Напоследък ти стана навик. За Бога, та корема все по-голям става, а ти все по-често и по-често забравяш за огромното същество вътре!
Този път русокоското нищо не каза, само сведе виновно поглед и тръгна след Саске. След няколко минути и Хината се бе приготвила и не след дълго ги настигна...

* * *

- Гага! Гу! - радваше се Шоги на студената вода, с която Хокагето го поливаше за здраве. Покръстването на наследникът на Учиха бе голяма новина в Коноха и всички се стекоха да хвърлят по един поглед. Първото нещо, което им се изпречваше на погледа бе огромната църква и още по-огромните стенописи, разположени на тавана. Второто нещо, което изпъкваше бе златният олтар и Хокагето, която покръстваше пеленачето. Родителите бяха отвляво, а кръстниците отдясно. Всичко бе като по учебник изваден от библиотеката на папата... С изключение на частта с напикаването, но в крайна сметка Наруто каза, че няма да се сърди за това провинение на Шоги. Разбира се, леко ядно вървеше по пътя за вкъщи, опитвайки се да избърше идеално лицето си с крайчеца на мантията си... Но това сега нямаше особено значение. :)

4 години по-късно:
- О, За Бога, Датте, НЕ! - вайкаше се Хината докато се опитваше да спре детето си да направи поредната беля. То обаче не я слушаше и палаво бягаше в кръг из стаята с тавичка пай в едната ръка. - Миличък, пак ще измърсиш нещо, недей, хайде де... - докато се примоли обаче, наследникът на Наруто вече се подхилкваше гадно и размазваше пая върху пердетата, които бяха сватбеният й подарък.
- И това е само началото. - ухили се Шоги и подаде нова тава пай на Датте. След това се хързулна по парапета и слезе до него, понеже досега бе на вторият етаж.
Хината просто се хвана за главата и се молеше на чудо. През това време, малчуганите вече бяха наклепали де що покъщина имаше, а на всичко отгоре счупиха и няколко сервиза чаши.
На вратата се почука... Изтормозената майка радостно си помисли: "Спасение!", но вместо това, видя Какаши.
"Ахххх, когато той се събере с тези двамата, положението става плачевно. Защо, защо ме наказваш така, Господи, имам да чистя векове..."
- Хината? - обади се джонинът и я погледна. - Може ли... за малко...
Тонът, с който Какаши каза това изречение никак не й хареса. Тя се приближи, треперейки, лицето й пребледня. Пое дълбоко въздух и утвърдително кимна, в знак, че е готова да го изслуша.
- Наруто, Саске и Сакура в момента се бият с Орочимару и Кабуто... - започна той трескаво. Искаше му се да го каже по по-лек начин, но това не бе възможно. - Както знаеш, вчера те двамата отново обявиха война на Коноха... Затова и Шоги бе оставен на грижите ти... Родителите му заминаха на битка, но никой не очакваше, че ще се изправят точно срещу Кабуто и Орочимару... Тъй като ти все още си в майчинство и не можеш да се биеш, а и виждам, че си прекарваш доста добре с тези двамата палавника, може ли да оставя и моята принцеса при теб? - почеса се зад тила Какаши и се изхили. - Понеже... трябва да отида като подкрепление на бившите си ученици.
- Раз-разбира се! - отговори Хината, все още потресена от новините, които току-що бе чула. Тя затвори силно очите си, за да се съвземе и след като ги отвори, видя зад панталона на Какаши нещо черно. Той разбра любопитството й и се отмести наляво. Момиченцето зад него също се отмести наляво и отново се вкопчи в панталона му.
- Не бъди срамежлива, Санаке, покажи лицето си... - усмихна й се топло баща й и отново се измести. Санаке остана права, като около нея нямаше никого. Беше свила краката си, а ръчичките ги мяташе назад-напред. Шоги и Датте видяха момиченцето и тя много им допадна. Беше с черно панталонче, мини маска на лицето, като тази на баща й, ръкавички без пръсти, и червен мини суитчър, чиято качулка бе върху главата й, като косата излизаше и от двете страни, показвайки прекрасният си катранено черен цвят.
Тишината бе прекъсната от изкашлянето на Какаши.
- Добре, Санаке, бъди послушна, слушай леля Хината и се запознай с тези две момченца, стига си стояла затворена вкъщи... - както бе клекнал, той се изправи и понечи да си тръгне, но момичето го хвана за крачола и каза тъжно:
- Не, татко, недей...
Какаши отново се обърна и този път, по-настоятелно й каза:
- Татко трябва да отиде да се бие. А ти да стоиш тук послушна! - след тези думи я целуна по челото и прекрачи прага на вратата.
В очичките на Санаке се заформиха сълзи... Спомни си... Беше сънувала същият този сън... Баща й повече не се връщаше... Умираше пред очите й... Дори насън бе ужасно, а не искаше и да си представя какво е като реалност. Тя изкрещя:
- Ами ако ти се случи нещо?
В съзнанието на Какаши се въртяха какви ли не мисли... Но знаеше, че трябва да изпълни дълга си.
- До скоро, миличка. - усмихна се той и изчезна в облак от дим. Дъщеря му се строполи на земята. Нещо студено я обгърна... Сърцето й като че ли се вледени. Тя механично стана и излезе през вратата. Хината се стресна и хукна подир нея викайки:
- Санаке, чакай, къде отиваш??
- При татко. - отговори тя и се обърна. Дясното й око бе червено. Очите на Хината се вцепениха... Как четиригодишно момиченце можеше да използва генджутсу? Но явно може. В следващите 5 минути, тя стоеше като застинала и не можеше да мърда, или поне така я караше да мисли джутсуто.
- Мамо? Мамо? - Датте тресеше Хината за раменете, докато тя най-накрая се разбуди. Светкавично обърна главата си наляво, надясно... От Санаке нямаше и следа.
- Няма я. - отговори кратко, точно и ясно Шоги на въпроса, който трескаво се питаше кръстницата му толкова много време.

* * *

Наруто, Саске и Сакура се криеха в един храсталак и чакаха удобен момент да нападнат. Орочимару и Кабуто от своя страна пък претърсваха за тях... След няколко минути пристигна Какаши. Той поздрави бившите си ученици и ги попита какъв е плана. Наруто отговори, че такъв все още няма. Сакура замисляше една стратегия от доста време и я сподели с останалите:
- Какво ще стане ако изведнъж скоча аз на хоризонта? Отговор: Те ще се нахвърлят върху мен, или поне един от тях. Тогава идва ред на Саске, той скача и поема втория... А вие останалите ще ни бъдете подкрепление.
- Никак не е зле, Сакура... Добра идея. - похвали я Какаши и се ухили изпод маската си. През точно това време обаче, една змия минаваше край четиримата шиноби и дочу всичко. Тя се върна при господаря си и му докладва какво е чула.
- Отлично. - изсмя се Орочимару и сподели на Кабуто плана си.

След около половин час, Оро излезе на голото поле в очакване някой да му налети.
Сакура стисна юмруците си.
- Hell Yeah! - изкрещя тя и изскочи с бясна скорост от храсталака. Саанинът се засмя и наум и си помисли: "Глупаво момиче. Това ще са последните ти думи..."
Обонянието на Саске се изостри. Той усети прехвърчащ кунай право към тялото на жена му. Изглежда Кабуто е нападнал от засада. Учиха пребледня и с цяло гърло изкрещя:
- Сакурааа! НЕЕЕЕЕЕ!
*Хряс*
Приятният леко хладен ден поглъщаше всеки един звук в пространството, правейки го маловажен... Изведнъж, за части от секундата се чу забавяне ритъма на сърце. След това една женска кашлица, придружена с кръв замести този ужасяващ звук... Последното, което се чу от розовокосото кунойчи бе нейният пад на земята, който бе така тромав и тежък, че чак земята се разтърси... Зелената чакра, която тя бе приготвила в юмруците си бавно изчезна докато накрая напълно изгасна...
- САКУРАААА! - крещеше Саске от гняв, болка и яд... Той отскочи от храсталака и се насочи към Орочимару... Какаши и Наруто го последваха и също се заеха със Саанинът. Кабуто само доволно гледаше отстрани и се усмихваше злобно...
След тежки минути на битка и скръб, Саске и бившият му учител бяха отхвърлени близо до една пропаст, а Наруто се бе превърнал в Кюби... Орочимару не се даваше лесно и умело отбягваше атаките на Лисицата със своите змии. Моментът обаче най-накрая настъпи... Кюби скочи високо във въздуха и замахна с ръката си... Сянката, която се оформяше бе огромна, Саанинът не можеше да прецени къде точно да прати защитната си стена от змии...
Получи се нечуван взрив, приличащ на черна дупка, която бе готова да изгълта всичко около себе си... включително и Наруто.
За щастие, към мятото се отправяше Ямато, който веднага реагира и направи Seal техниката на Кюбито... Черната дупка успя да всмукне само Оро, а Наруто бе се още жив, макар и с много изгаряния и поражения.
От цялата суматоха край запечатването на Лисицата и всичкият този шум, Саске се събуди със сълзи на очи... Жената, която обичаше бе просната мъртва на земята и то заради него.
"Ако само можех да усетя присъствието на онзи кунай по-рано..." - мислеше си той и стискаше зъби. Изведнъж, нещо му вдъхна надежда за отмъщение... С крайчеца на окото си той успя да види как Кабуто се крие зад едно от дърветата. Саске се изправи и гневно побягна към него с кунай в ръка. Какаши също се бе разбудил, и виждайки лудостта, която вършеше Учиха той изкрещя:
- Недей! Той точно това иска! Не се поддавай на емоциите! Имаш син, помисли за него!
Вече бе твърде късно... Кабуто причака Саске и го отблъсна назад с бясна скорост с помощта на чакрата, която сформира в ръцете си... Той прелетя почти до Какаши и сигурно щеше да пропадне в пропастта, ако бившият му учител не го бе хванал.
- Пусни ме! - изкрещя чернокоското , но Копи нинджата го бе хванал здраво.

Санаке най-накрая стигна до мястото и видя баща си да лежи ранен до стръмна скала, държейки за ръката някакъв мъж.
- Татко! - извика тя радостно, но той... не можеше да я чуе... Кабуто бе изстрелял приспивателно във врата му и той се отпусна. Захвата му над ръката на Саске постепенно отхлабна и момчето полетя надолу проклинайки този ден. След само части от секундата, припадналият Какаши се хлъзна на едно от камъчетата край него и също полетя надолу... Пред очите на дъщеря си... Както беше усмихната, изведнъж усмивката на Санаке застина. Очите й се напълниха със сълзи, а краката не я държаха. Тя се строполи на колене, след което постави ръце на земята, зарови главата си в пръстта и изкрещя:
- ТАТКООООООО! ТАТЕЕЕ! - плачът й ехтеше из цялото село, а нинджите, които бяха дошли на помощ я гледаха безучастно. Тя бавно се изправи. Очите й бяха подпухнали от плач. Санаке се впусна надолу по урвата и там долу... видя баща си, редом до другият мъж, който бе мъртъв след удара... Какаши бе размазан на земята, а около него имаше локва кръв. На лицето й се изписа страх, но въпреки това, тя бавно пристъпваше все по-наблизо...
- Таткооо... - шептеше тя, надявайки се той да я чуе. - Таткооо?
Санаке се хвана за главата и се разстрои още повече:
- ТААААААААТКОООООООО! - изкрещя тя с всичка сила, а очите се напълниха с още повече сълзи. Бузите й бяха целите мокри, намокрени от дъждът на скръбта... Един джонин се приближи към нея и я хвана за ръката.
- Да тръгваме. - предложи той.
- Не! Първо трябва да... да... да видя татко, да се уверя, че е жив! - противопоставяше се тя и на джонинът му се наложи да приложи сила. Той я хвана така, че ръцете й да не могат да мърдат и я отнасяше обратно на върха. Санаке риташе бясно с крака и крещеше с всичка сила:
- ТАТКОООООО!

Съб Фев 28, 2009 3:22 pm

3 глава

12 години по-късно...

- Сигурно се шегувате с мен. - почеса се зад главата един джонин и погледна отново снимките, които бяха поставени на масата. Това бяха кандидатите за негови ученици, а той все още не можеше да повярва... - Предлагате ми възможно най-проблемните деца от всички... И това даже не са деца, те са младежи и... девойка. - въздъхна той и погледна любопитно хората, които бяха решили да се обърнат към него с молбата да стане сенсей на тези тримата. Като че ли искаше да разбере повече за "бъдещите" си ученици...
Един стар мъж се доближи до джонинът и го потупа по рамото. След това го погледна внимателно и решително. Въздъхна няколко пъти и започна разказа си:
- И тримата са на 16, защото... бяха доста буйни и нарочно пропускаха всеки един изпит за преминаване на академията по една или друга причина... Най-накрая тази година благоволиха да се явят и преминаха. Ъм... Никой не пожела да им е сенсей... Ти... ти си ни последната надежда, моля те... Не са... чак толкова лоши.
Джонинът присви очи и попита:
- Добре де... Какво им е толкова специалното на тези нинджи?! Все трябва да има някаква причина никой да не ги желае.
Всички в стаята затаиха дъх. Знаеха какво следва - след като чуеше разказа им, и той нямаше да пожелае децата... Старецът бавно и с отпаднал глас започна да разправя:
- Единият се казва Датте. Въпреки че е син на Наруто Узумаки... - след като чу името на дългогодишният си приятел, джонинът се стресна. Вярно, беше чул, че има дете, но не знаеше, че е толкова голямо, а и отскоро се бе върнал в Коноха, нямаше възможността да го види... преди това бе на тайни мисии дадени му лично от Петата Хокаге. Да напуснеш родното си място за повече от 16 години... Това бе шок за него, но някак си успя да го преживее и отново да се завърне. Той плавно погледна към прозореца и почти с присмешка си спомни как същите тези старци, които сега бяха до него, го взеха под ръка и помъкнаха тук преди той дори да е успял да се изкъпе след дългото отсъствие. Да опрат до нинджа, странствал толкова много време... Май наистина бяха отчаяни. Той се опомни и отново се заслуша. - Това момче... То е по-зле и от баща си - адски несериозен, страшно глупав и на всичкото отгоре и нахален. А има толкова много заложби в себе си... Всички знаем, че таланта се предава през поколение... Дядото на Датте, Йондайме, бе велик нинджа. Според това, което успях да видя от внука му - той ще стане дори по-велик и от него... Проблемът е, че въобще не учи, баща му се видя в чудо когато синът му не успя да направи Буншин... Оттогава е вдигнал ръце от него и не поддържат връзка. Датте много се разстрои тогава и направи всичко възможно, за да се научи... С много мъки той премина този изпит... И сега се нуждае от сенсей, който да го обучи перфектно, за да докаже на Наруто Узумаки, че е дори по-добър от него.
Джонинът кимна и каза:
- Разбирам. - след това отново погледна към снимките, като за разлика от предния път, сега се вгледа по-внимателно. На една от тях видя момче, със символът на Учиха на гърба на ризката си... - А това дете? - попита той с любопитство, сочейки към него с пръстта си. Старецът поклати глава и тъжно започна да разказва неговата история...
- Ой... Това е... единственият жив Учиха - Шоги. След смъртта на Мадара, който почина преди няколко години от старост, това е последният човек от този клан... Разбира се, ако информацията ни е достоверна.
Джонинът сведе тъжно глава. Той бе разбрал за смъртта на Саске докато бе на мисията си. След като силно стисна юмрука си, погледна стареца, и настойчиво каза:
- И?
- След като стана сирак на едва четиригодишна възраст, неговите кръстници го приеха при себе си, а именно Наруто и Хината Узумаки. С Датте са добри приятели и вечно се движат заедно. Проблемът е, че Шоги е по-несериозен и от завареният си брат, а и постоянно прави неуместни, перверзни шеги... които отблъскват хората от него. Също така е доста агресивен към съучениците си и... въобще към всички... Единствените хора, които имат място в сърцето му са кръстницата му и Датте. Неговата мечта е да възстанови клана, но както е тръгнал, никога няма да го обикне никоя... Някои се шегуват, че той е лошото момче на Коноха... Постоянно прави глупости, пуши, пие, а най-лошото е, че въвлича и синът на кръстниците си в това.
Джонинът поклати глава и въздъхна:
- Единият несериозен и вечно вървящ след стъпките на втория, който пък е лошо момче в истинският смисъл на думата... Не може да стане по-лошо...
Старецът стисна платът на робата си и едвам-едвам прошепна:
- Всъщност... може. Онова там е Санаке. Т-т-тя... - той посочи снимката й и ръката му се разтрепери щом погледна към нея. Един от другите хора в стаята му подаде стол, за да седне, понеже и краката му бяха започнали да отказват. - Недей да се занимаваш с нея! - предупреди го стареца веднага щом отпи от чашката вода, която му бяха донесли. - Не прощава на никого... Едва не закла един свой съученик... Т-т-т-тя... Не контактува с никого, а който се е осмелил да го направи завършва най-малко със шамар по бузата... Преди беше много добро дете, но след случилото се с Какаши, нейният баща...
Джонинът пребледня. Той много добре знаеше какво се е случило. Някой му бе споменал, че най-лошото от цялата трагедия е било, че малкото му момиченце е видяло как той пада от скалата...
Старецът забеляза изплашеното му лице и продължи:
- Също така, тя няма и майка... Изоставила я е отдавна. Санаке живее сама, далеч от хорските погледи. И може би така е по-добре.
Зъбите на джонинът започнаха да стържат. Той рязко се обърна, удари с юмрук по бюрото и изкрещя:
- Навместо да я отбягвате постоянно, намерете начин да й помогнете! Нима не можете да си представите адът, през който е минала?!
Всички онемяха. Не се бяха замисляли за това. През ума им бяха минали много мисли, но те бяха главно или как да се отдалечат, или как да се отърват от нея. Да... по едно време това бе единствената алтернатива, след като бяха намерили десетки трупове на нинджи, дошли да нападнат селото посред нощ. Малко от тях бяха цели. На повечето им липсваха я крак, я ръка... На някои дори главата... А Санаке стоеше безмълвно над тях, с окървавената си катана в ръка. Вярно, тя бе помогнала, но начинът, по който ги бе заклала... Сякаш е сериен убиец... Ами ако това се случеше и на тях?
- Отговорете ми! - бясно извика джонинът и грабна трите снимки.
- Ще те разберем ако не искаш да поемеш учениците. Наясно сме, че Санаке е прекалено опасна и...
- Кога съм казал, че отказвам. - изръмжа джонинът. - Приемам и още как! Нека това бъде предизвикателство за мен, превъзпитание за момчетата и... лъч надежда за момичето.
След тези думи, той яростно тръшна вратата след себе си и се отправи към Хокагето, за да й съобщи решението си.
Старците се спогледаха и леко се усмихнаха. Започнаха да прибират столове и маси, понеже това събрание бе тайно и не искаха да се разбере за него.След като приключиха, всеки се отправи нанякъде... Най-назад остана старецът, който бе говорил през цялото онова време. Усмивка се появи на лицето му и си помисли на глас:
- Знаех си, че ще ги приеме... Киба Инузука е добро момче... Сега разбирам защо Тсунаде-сама е имала толкова много вяра в него, за да го прати на толкова специална мисия. Той има златно сърце... - след тези думи, дядката затвори след себе си, заключи и голямото му изпитание започна - слизането по стълбите.

Съб Фев 28, 2009 3:23 pm

4 глава

Санаке се разхождаше по улиците на Коноха. Денят бе мрачен, както и настроението й. То всъщност рядко бе О.К., но сега нещо бе по-различно... Тя отиваше в болницата...
Хората, покрай които минаваше, щом я видеха, се криеха по къщите. След изколването на онези нинджи от момичето, всички се страхуваха за живота си. Децата весело крещяха и се опитваха да се изтръгнат от ръцете на майките си, за да видят тази кака. Докато жените с плач ги разубеждаваха да не го правят...
Дъждът се засили. Капките станаха по-големи, по-едри, по-тежки. Падайки върху тялото на Санаке те я дразнеха до краен предел и ако идеята да разсечеш капка на две не бе абсурдна, то тя да я беше осъществила отдавна.
Момичето ядно си накачули качулката на суитчъра върху косата и вкара ръце в джобовете си. Беше тихо... Не защото валеше дъжд, също така не бе и късно; Страхът на жителите от тази тяхна съселянка бе причината и тя само с пренебрежение заглеждаше светналите прозорчета. До пердето винаги имаше дежурна сянка на човек, който да съобщи когато е отминала. Маратонките й цопваха в мини локвичките по асфалта... Един микробус и помогна да се изцапа допълнително като премина на няколко крачки от нея и я заля цялата с кална вода.
Санаке обаче не обръщаше внимание на дребните детайли. Тя само оглеждаше светлите прозорчета и скритите хора и си мислеше:
- "Колко сa ограничени... Тръгнала съм да убивам безполезните им тела... Човеците понякога могат да бъдат доста странни."
Тя прекрати мисълта си, защото стигна болницата. Сви ръката си в юмрук, пое дълбоко въздух и влезе. Насочи се към кабинетът на един от докторите и след като влезе, тя го погледна и попита:
- Как е? - гласът й бе безчувствен.
- Хм. Как мислиш? - отговори й лекаря, с леко доловима ирония.
- Разбирам. - кимна Санаке и понечи да си тръгне.
- Чакай! Трябва да поговорим за нещо... - тя се обърна и му направи знак да продължи. - Ти... Ти сериозно ли си мислиш, че ще се събуди??
- Разбира се. Татко е боец. - отговори тя отново с лишен от всякаква емоция глас.
- За Бога! - разкрещя се лекарят. - Реагирай малко повече като човек! Извиках те защото трябва да обсъдим премахването на системите на баща ти... Изминаха 12 години, ЗА БОГА, 12 години клинична смърт, няма начин да се събуди!! - той бе толкова ядосан, че стисна здраво с ръката си бюрото и започна да дращи с нокти по дървесината. Издаде се специфичният скърцащ звук от това му деяние.
Санаке надигна вежда, изтупа някаква прашинка от блузката й и хладно отсече:
- Не разрешавам да ги премахвате. Без моето съгласие не можете да го направите. Ако пари е това, което искате, да бяхте казали така. Имам достатъчно.
Докторът се вгледа в нея и много, много навътре прочете печал... Печал, която тя не изтъкваше, всичко се криеше под тази нейна броня от хладнокръвие.
Лекарят стана от стола си, подреди някои папки и каза:
- Добре, мисля, че мога да го отложа още малко... Но скоро време трябва да купим нова техника... Тази е вече много стара.
- Не се безпокойте, аз ще поема разходите. - каза Санаке и тръгна към отделението за болнични стаи...
Лекарят се учуди на това нейно действие и буквално я спря с поглед, когато се обръщаше.
- Отиваш да го посетиш? - предположи той, вече знаещ отговора.
- Да. - отвърна момичето и затвори вратата. Докторът бе изненадан... "Безмилостната" Санаке, тази, която не проявява емоции и е безразлична към всеки и всичко, сега отиваше за пръв път при баща си от няколко години насам. Може би мисълта, че може да загуби всякакъв шанс да си го върне, премахвайки системите, които крепяха живота му бе причината за това.
Тя вървеше бавно, между всяка една нейна стъпка имаше поне секунда време. Когато доближи стаята, сърцето й забърза ритъма си. Тя натисна дръжката на вратата и влезе безшумно... Погледна към Какаши и забеляза разликата от преди 6 години, когато за последно бе тук. Косата на баща й бе придобила изцяло сив цвят, а около очите и устата му се забелязваха леки бръчки. Той остаряваше.
Санаке седна на едно столче и извади от раницата си няколко книги от сорта на "Icha Icha Paradise", които постави на масичката до него. Тя вече бе отрупана от много такива, посипани с прах, чакащи той да се събуди и да ги прочете. След като отново погледна изтормозеното му лице, и след като се вслуша в апарата, който бипкаше според това как бие сърцето му, тя се изправи и отиде до прозореца. Сложи ръце на кръста си и гледайки небето, тя започна да говори съвсем спокойно:
- Извинявай, че не идвах толкова много време. Бях твърде заета да тренирам, за да усъвършенствам шарингана си... Отначало болеше... Окото ми постоянно кървеше, чувствах се безпомощна. След много усилия обаче го усъвършенствах и сега цел номер едно ми е да развия и Мангекю. Също така... избих не малко хора, разбира се, все лоши такива - първоначалната ми цел бе само да копирам някоя друга техника и само да ги понабия, но... Когато падаха безпомощни на земята, нещо се обаждаше в мен. Някакъв глас, казвайки ми да ги убия. Докато се усетя, размахвах катаната си и ги посичах... До толкова свикнах с това, че не ми прави впечатление вече. - тя се премести от предното си местонахождение и отиде отново до леглото. Сложи едно цвете във вазичката, която бе леко затрупана от книгите и продължи. - А, да... Преминах академията. Нарочно бягах от всеки един изпит. Исках когато стана генин да съм по-силна от всякога, а не някое хилаво хлапе със само едно джутсу. След малко отивам на срещата със сенсея си. Дано съотборниците ми не ми правят проблеми. Защото в противен случай, това ще доведе до тяхната гибел... причинена от моята катана. - тя го погледна в лицето, но малко виждаше от него. Кислородната маска закриваше много детайли. Целуна го по челото и прошепна. - Моля те, събуди се. Нуждая се от теб. Колкото и да не ми личи... - в окото й се заформи сълза. Разбирайки това, тя яростно потърка лицето си с ръкава на суитчъра си и изръмжа. - Какво беше това... Сълза? ХА! Извинявай, татко, не исках да правя впечатление на безсилна... - тя погледна затворените му очи и се изсмя на собствената си ирония. - Какво правя, говоря на човек в клинична смърт... - казвайки тези думи, тя се отправи към вратата и излезе. Още една сълза се търкулна по лицето й, но този път тя не я избърса. Продължи пътя си, все още усещайки солената течност, слизаща вече към устните й. - Какво пък, една сълза... То тва е от радост. - науми си тя и пое към тренировъчната площадка.

- Шогииииии! - ядосваше се Датте и го побутваше грубо по рамото. - Ще закъснеем за срещата със сенсей, хайде да тръгваме най-сетне!
- Пффф... - изпъшка момчето и го погледна. - Прекалено си примерен. Радвай се на живота, сега ти се е паднало! - ухили се той и отново намести очите си на отворите на бинокъла. Той оглеждаше жените, които се къпеха в една рекичка и се хилеше.
- Голям си перверзник. - нацупи се приятелят му и сърдито скръсти ръце. - Знаеш колко е важно това за мен! Помисли веднъж за някой друг освен себе си!
- Пффф... Стига де. Да ме накараш да се почувствам виновен ли искаш? Няма да се получи.
- Знаеш ли, доста си гаден като за човек останал сирак на 4 годишна възраст. - смигна му Датте. Шоги застина на място, махна бинокъла от очите си и изръмжа.
- Виж кво, опитвам се максимално да забравя за това, ок? Ако това моето е гадно отношение, то онова на оная нашата бивша съученичка с големите цици е отврат.
- За кого говориш?? - учуди се приятелят му и се ококори.
Шоги почна да умува като паралелно с това правеше смешната мимика "потъркване на брадичката". Най-накрая каза:
- Абе дето избила много нинджи пред портата. Не може да не я знаеш, има ей такиваааа. - той намести ръцете си на огромно разстояние от гърдите си, в опита си да покаже колко са големи.
- Ама разбира се, името не й знаеш, но сигурно размера на сутиена няма да го сбъркаш. - иронично го затапи Датте и го вдигна от земята в знак да тръгват. - Хайде, после пак ще гледаме... Да отиваме при сенсей най-сетне.
- Пффф... Голям си задръстеняк. - намръщи се Шоги, прибра бинокъла в раницата си и го последва.

Тренировъчната площадка се намираше в покрайнините на Коноха, близо до скалните образувания, които бяха с формата на лицата на Хокагетата. Вече бе следобяд, малко оставаше да се свечери, а генините още не бяха дошли. Тишината обграждаше Киба и той имаше чувството, че ще откачи. Само вятърът леко свистеше в ушите му, ама тва не бе особено приятен шум.
Храсталаците близо до обекта се размърдаха и зашумяха. Оттам излязоха Датте и Шоги, с няколко забити бодилчета по краката си.
- Казах ти да не минаваме оттук! - смъмри го Узумаки наследникът.
Приятелят му само каза "пффф", дкато премахваше бодливите части от растения от крака си. Забеляза новият си сенсей, и реши примерно да го поздрави:
- Здравейте, ъъъ... Както там се казвате тире сенсей! - ухили се той и се почеса зад главата. Киба само го гледаше тъпо, все още опитвайки се да разбере смешното в това му изказване.
Датте избута аверчето си и се представи:
- Сенсей, аз съм Узумаки Датте, обещавам да изпълнявам каквото ми кажете, стига да ме направите силен нинджа и баща ми пак да ми говори!
Шоги само го гледаше, а веждата му трептеше. Доближи се до ухото му и прошепна:
- Датте, не знаех, че си такъв... - той прекъсна за малко, огледа се и изкрещя, като все още бе близо до ухото му. - ПОДМАЗВАЧ!
Момчето се хвана за ушите и изскимтя, после хвана доведеният си брат за яката и почна да го ругае с цветисти думи. Киба само гледаше безучастно и си мислеше, че всъщност тишината е била добра идея...

Санаке наближаваше площадката и чу ругатните. Разклати глава и се помоли на Бог да не я изкарат от нерви. Когато се приближи, и вече ги видя колко са разпалени и двамата, тя се хвана за главата и се примири със съдбата си - някой ден... щеше да ги убие.
Киба я забеляза, приближи се до нея и каза:
- Ще те помоля да се въздържаш покрай тях, понеже знам, че лесно избухваш... - Инузука прекъсна за малко речта си, защото пред очите му хвръкна обувка. Май беше тази на Датте. Киба премигна, въздъхна и добави. - Ако имаш проблеми с тях, кажи на мен, аз ще се погрижа. А сега седни тук, ще ги разтърва и тогава всеки ще се представи индивидуално. ^^
Санаке изпълни заръката му и седна на поляната. Остави катаната си на близко разстояние до тялото й, и свали качулката си. Понеже видя, че дълго време ще се борят, тя извади една книга от типа "Ича, ича" и се зачете.
Киба с мъки се опитваше да разтърве двете момчета. Най-накрая ги отдели един от друг и ги погледна строго. И Шоги, и Датте се гледаха бясно и въздишаха тежко, понеже не им бе останал въздух. Сенсеят им ги смъмри и после каза:
- Безобразие... Съотборничката ви вече пристигна, а вие дори не я забелязохте! Отидете да се запознаете де! - след тези думи, той пусна ръцете им. Датте изтупа дрехите си, понеже целите бяха в прах и се приближи до Санаке. Тя го игнорираше. Книгата й бе по-интересна явно. Най-накрая момчето избърбори нещо изпод носа си:
- Аз съм Узумаки Датте, леко несериозен, но много силен нинджа! - след това се потупа по гърдите.
Санаке прелисти страничката си и механично каза:
- Аха...
- Нищо не разбираш, авер, гледай сега как се прави! - ухили се Шоги и избута приятеля си. Погледна към лицето на момичето, но погледът му стоя малко време там.
- На ююююг... - изпелтечи той и се вгледа в деколтето на Санаке. Тя, без да обръща главата си хладно каза:
- Ако обичаш, мръдни тялото си от тука. Правиш ми сянка, не мога да чета. А, да. И спри да ми зяпаш циците, простак.
Момчето се засмя гръмогласно, и с цялото си нахалство взе книгата от ръцете на момичето и я захвърли на тревата. Санаке остана вцепенена, като ръцете й все още бяха в такова положение, сякаш държи книга. Тя сви пръстите си в юмрук и с още по-пронизващ глас каза:
- Направи нещо подобно отново, и не отговарям за живота ти.
Киба се хвана за главата. "Тези наистина са много проблемни. Всичките. И това ще е отбор. Ще работят в екип... Хахаххахаха, Омг."
Шоги настоятелно хвана ръката на Санаке и насила я изправи. Погледна я с черните си, бездънни очи и ухилено каза:
- Хайде да те видим.
Чашата преля. Тя бе бясна. Усука ръката си така че тя да е тази хванала неговата, погледна го злобно й изцеди през зъби:
- Сам си го пожела...

Съб Фев 28, 2009 3:23 pm

5 глава

Хватката стоеше непроменяна доста време. Киба и Датте за момент дори си помислиха, че времето е спряло. Причината за това бе неловкото мълчание, което цареше насред площадката - Санаке и Шоги само се избиваха с поглед и искри прехвърчаха от зениците им, докато съотборникът им и учителят му гледаха с интерес какво ще стане по-нататък. Вярно е, че първоначално Инузука бе против боищата, но нещо сега му подсказваше, че да ги остави сами да си решат проблема бе решението в този случай. Той прикани синът на Наруто да седне до него на тревата, и дори му подаде пакетче фъстъци. Изглежда битката бе неизбежна.
Санаке от своя страна не знаеше за тази мисъл на сенсея си и все още се въздържаше, спазвайки обещанието, което даде одеве. Шоги обаче определено не улесняваше работата й. След като я изгледа дяволито, закачливо изръмжа:
- Хех, нима това е всичко на което е способна прословутата хладнокръвна убийца?
- Хм! - изсумтя тя и извърна глава настрани, в знак, че не иска да се занимава с него. Истината обаче всъщност бе доста по-различна... Сега повече от всичко на света тя искаше да му размаже физиономията, само дето обещанието към сенсея й я спираше. За момент от секундата погледът й и този на Киба се срещнаха. Единият бе с въпросително изражение, другият с уверено такова. Само този кратък поглед бе достатъчен на Санаке да разбере, че е свободна да напада Шоги. Сенсеят й се изхили и съвсем тихо промълви:
- Давай, покажи му... Това не бе начин да се отнася към една дама.
Мисълта му бе прекъсната от просегналата се ръка към него, която сякаш искаше просиня. Това бе Датте, който гледал до такава степен в захлас, че без да се усети е изял всичките фъстъци и сега идваше за още.
- Киба-сенсей...
- Добре, добре, ето. - сопна му се той, подаде му шепа ядки и го разкара. - от теб не мога да виждам!
Момчето се вцепени при физиономията, която направи учителят му... Тя бе бая страшна и успя да го сплаши за седмици напред. Датте отстъпи на разстояние и трескаво бъркаше в шепата си за някой друг фъстък. Нервно хрупкаше и с интерес наблюдаваше злобната физиономия, която в момента бе на лицето на съотборничката му. Киба от своя страна извлече полезното от ситуацията - според него този бой щеше да му покаже на какво са способни учениците му.. Или по-скоро това бе предтекст, той просто искаше да види как момиче пребива момче.

Санаке прошепна някакво заклинание и активира джутсу. Ноктите й пораснаха, превръщайки се в синьо-зелени мини мълнии. Тъкмо щеше да ги забие в плътта на Шоги когато той грабна ръката й със своята лява и така силно я отблъсна, че тя прелетя няколко метра настрани. Дори на Киба му се наложи светкавично да блъсне Датте, защото както вървяха нещата, тялото на момичето щеше да го отнесе. Тя успя да запази баланс и се приземи на краката си, въпреки че стъпалата й направиха малки ямички в пръстта. Санаке не спираше да го гледа сериозно, но в същото време трескаво се опитваше да разбере как е успял да я блъсне толкова мощно... И то с лявата ръка. Тя дори бе активирала чакра, за по-силен обхват, но и това не му попречи. Скоро мислите й повлияха и на емоцията й. Капка пот избликна на челото й, а очите й показваха недоумение.
- Искаш да разбереш как го направих нали? - ухили се Шоги. - Сигурно си мислиш, че съм левичар... Има нещо вярно в това... Само дето не е точно така. Разбираш ли, и двете ми ръце са еднакво силни. - след тази реплика той се изсмя гръмогласно.
- Хъх... - момичето саркастично се усмихна и надигна вежда. - И мислиш, че това те прави специален? - изръмжа тя и светкавично подскочи. С бясна скорост се запъти към Шоги, като бе приготвила дясната си ръка за жесток замах. Той разбра какво иска тя - бой с близък обсег. Изпука пръстите си и придоби сериозен поглед. След което направи няколко знака, скочи във въздуха и извика:
- Fire Style! Fire Ball jutsu!
Множество огнени топки се отправиха към Санаке. Тя спря да бяга, погледна нагоре и пое въздух. Започна бясно да отбягва атаките със мълниеносните си нокти. Момичето проклинаше при всеки един неин замах. Гневът я бе обзел напълно, а Шоги само гледаше учудено... Съотборничката му с лекота буквално "режеше" огнените му топки, сякаш бяха масло. Той разбра, че няма да успее да я победи по този начин и се приземи на земята, след което активира шарингана си.
- Сега вече е свършено с теб! - изкрещя той и се хвърли отгоре й, събаряйки я на земята. Тя изохка, тъй като сблъсъкът бе жесток, а ноктите й придобиха нормалният си вид. Шоги притисна ръцете й със своите, като прокара чакра през тях, за да е по-здрава хватката и я гледаше втренчено с червено-черните си очи. Санаке изпсува като видя очната му техника. Тя бе наясно, че онзи, заради когото и баща й пострада бе последният Учиха, и това явно бе синът му. Шоги се изхили и каза. - Предай се, и няма да те пребивам. Признай си, че съм по-добър и толкова.
Санаке се усмихна саркастично и отговори:
- Ти все още си мислиш, че си по-добър. Колко си жалък. Не съм показала и половината, на което съм способна.
Изведнъж около телата им задуха силен вятър, сякаш наближаваше буря. Чу се съвсем леко доловим гръм, а вихрушката разрошваше косите им. Кичурите от тази на Санаке се изместиха от местоположението си, а именно - от дясното й око. Шоги преглътна и дори щеше да се задави от изненада - тя също бе активирала шарингана си. Черните фигурки в зеницата й си играеха с подсъзнанието на момчето, като го вкараха в транс. Санаке го избута и злобно продума:
- Изглежда моят шаринган е по-развит от твоя. Хипнотизирах те прекалено лесно... - тя се изправи и изтупа дрехите си. Шоги все още стоеше неподвижен, гледайки в една точка. Той много добре знаеше, че това джутсу бе на твърде високо ниво... Генин като него не би могъл да се освободи от него. Санаке се приближи до съотборника си и посегна към катаната си... - Сега ще ти покажа как убих натрапниците онази вечер. - момичето извади оръжието си и замахна. Шоги бе наясно какво следваше и потта обзе цялото му тяло. Той се приготвяше да умре.

Съб Фев 28, 2009 3:24 pm

6 глава

- Джаф! - едно необичайно голямо куче се нахвърли върху Санаке и изби катаната от ръката й. Тя стоеше стъписана и се чудеше какво става. Ръцете й се разтрепериха когато погледна съотборника си. Той гледаше в една точка, а от устата му течеше слюнка. Въпреки че бе заловен в геджутсу, емоцията му не можеше да бъде контролирана, а именно - веждите му бяха надигнати, устните му бяха пребледнели, а кожата му можеше да се оприличи направо със сирене. Санаке разбра, че гневът й отново е щял да й изиграе лоша шега... Тя за малко не уби беззащитен човек... След като се опомни, разтърси главата си и косата й се намести върху дясното й око. То само по себе си започна да се успокоява, което пък доведе до бавното отминаване на генджутсуто. След малко то напълно се премахна и Шоги се олюшка. Нямаше сили, за да стои прав, тъй като това джутсу имаше много опасен ефект - през времето, в което някой е хванат от него, чакрата му бива поглъщана... Краката на момчето омекнаха и той полетя към земята. Санаке обаче успя да го хване с ръце, а кучето отиде при Киба. Той го погали мъжки по главата и каза:
- Добра работа, Акамару-джуниър.
- Джаф! - песа избаука щастливо и започна да размята опашката си. Стопанинът му обаче сега нямаше време да се занимава с него - той се запъти към двамата си ученици, които досега се биха. Виждайки, че не му обръщат внимание, кучето се обърна към Датте и се изправи от радост на два крака. Това, което Акамару-джуниър не знаеше, бе че момчето го бе страх от кучета... Наследникът на Наруто се изплаши и истерично почна да бяга из трънаците, като песа го следваше плътно, понеже му се играеше.
- Санаке... Ако не се бях намесил, пращайки партньора си да те спре, ти щеше да го убиеш. Какво ще кажеш по въпроса? - попита Киба, приближавайки към момичето. Тя погледна към Шоги, чиято глава лежеше на гръдта й и въздъхна.
- Може би попрекалих малко... Но и той не се биеше като на игра. - защити се тя.
Киба се усмихна, клекна до нея и гледайки я в бездънните й, студени очи каза:
- Наблюдавах целият двубой. Той... не показа и четвърт от това, на което е способен. Въобще не целеше да те нарани. Само се предпазваше и леко те удряше. - след това се изправи и обърна гръб и на двамата, гледайки комичната ситуация "куче гони Датте". - Докато ти... Ти целеше да го удариш, целеше да го разкървавиш, да го унищожиш... Нима не усети, че той не показва никаква съпротива? - Санаке замлъкна и сви вежди. Сенсеят й бе прав... Киба продължи. - Изглежда той е победител в този двубой, защото просто показа уважение към теб, след като не ти посягаше. Може би е имал нещо в предвид. Искал те е цяла... Хъх, чак аз не разбрах какво казах... Все едно, отивам да хвана Акамару-джуниър, а ти си помисли над това, което рекох.
Инузука се затича към кучето си и го хвана за нашийника.
- Оой, Джуниър, спокойно, спокойно... - говореше той през сълзи от смях, гледайки горкичкият Датте. Той бе целият в прах и мръсотия от паданията по земята, които предизвикваше песа. Дрехите му бяха изподрани от някой друг клон, а косата му - по рошава от всякога. Но най-смешна беше физиономията му - приличаше на заколен петел, който точно преди да му срежат главата е гледал порно с кокошки.
Киба не можа да се сдържи и започна да се смее като истерична лелка. Чак корема го превиваше, но не можеше да спре, защото ученикът му, в опита да оправи косата си ставаше все по-смешен и по-смешен.
Шоги се разбуди от шума и отвори очи. Забеляза, че спи на нещо меко (Оо) и се учуди. Огледа надолу и видя женски крака. Напрегна се, и си спомни какво е станало последно... Той само дремеше през цялото това време, което отмина след битката, но на тъпата му кратуна й трябваше повече време да се сети. Той се ухили като си спомни мъгливо думите на сенсея си. Беше нещо относно това, че Санаке е изгубила поради... незнайни причини. Мъглата се появи пак и той не се сети. Естествено това не му попречи да се зарадва много яко. Шоги повдигна главата си и разбра върху какво е дремал досега - гърдите на Санаке. Тя от своя страна му придържаше тялото, явно се е чувствала виновна за това, че го е набила толкова много и сега не смееше да мръдне, за да не го заболи. Момчето перверзно се усмихна и се кефеше на момента, ама сякаш нещо липсваше... А, да! Той бе длъжен да й натрие носа, за това, че е победил по... незнайни причини. Шоги рязко вдигна главата си от момичето и тя се изненада и погледна ококорено. Той се изправи и каза:
- Е? Изглежда аз съм по-добър, след като сенсей казва така! Знаех си, че не ставаш за нищо, самозванка... Единственото ти хубаво нещо са тея цици, на които, Бог ми е свидетел, е кеф да се спи. Евалата за тва. - ухили се той и й намигна. Санаке гледаше като изстребител. Датте се смееше на простотията на приятеля си, а Киба се прасна по главата.
"Не мога да повярвам, че го похвалих преди малко. Не мога да повярвам и че го спасих. Това момче няма оправия. По-добре щеше да е ако Санаке го бе убила." - мислеше си той, докато голяма капка се стичаше по тила му.
Момичето още стоеше с празен поглед. Това изчадие наистина отново я предизвикваше. След всичко, което му стори, той отново си просеше боя. Лицето й почервеня и пара излезе от ушите й. Хвана Шоги за яката и го вдигна във въздуха в знак, че му е мн бясна. На него обаче не му пукаше. Нали е победил предния път? И сега щеше да го направи. Той продължаваше да си мисли, че Киба е твърдял, че той е победител, защото е имал някаква контра атака срещу генджутсуто на съотборничката си. Колко е наивен. Момчето се ухили отново перверзно и с показалеца на дясната си ръка побутна плата над гръдта на момичето.
- Боц! - изхили се той и продължи да потупва. - Боц, боц, боц!
Чашата преля. Санаке замахна с юмрука си и го забучи в лицето на съотборника си. Той прелетя над главите на Киба и Датте и се приземи върху някакъв камък. Окото на момичето блесна и доволна усмивка се появи на лицето й. Юмрукът й все още нервничеше. Шоги се изправи след тежкия сблъсък и от яд се запъти отново към нея, готов да я удари. Киба обаче го спря, опирайки дланта на челото му, и така момчето само въртеше обороти с краката си, но не мърдаше от позицията си. Санаке бе пък от дясната страна на сенсея си и псуваше. Инузука ги постави на далечно разстояние един от друг и им нареди да не мърдат. И двамата седнаха ядосано, скръстили ръце. А Датте само гледаше ту на ляво, ту на дясно и проклинаше моментът, в който Киба го постави между двамата. Всяка една секунда се молеше да не го смелят докато се опитват да се избият. След като преглътна няколко пъти, той се обърна към учителя си, защото бе почнал да говори нещо.
Инузука се разположи на един пън, разкрачи си краката и скръсти ръцете си. Джуниър се приближи до него и седна до десният му крак.
- Е... Нека се представим един на друг...

Съб Фев 28, 2009 3:24 pm

7 глава

- Ще започнем от мен. - усмихна се сенсеят им и продължи. - Казвам се Киба Инузука, на 32 години съм и съм потомък на един уважаващ себе си клан, който използва кучета. Това е Акамару - джуниър, моят верен другар. - каза той, сочейки песа до себе си. - Син е на предишният ми партньор, който умря от старост преди две години. - след като го погали по мъжки, Киба се замисли какво още е пропуснал. След дълго мислене, той рече. - Ами това ви трябва да знаете... Ъъъ, нямаше ме 16 години в селото, причините нямам право да ви ги казвам... Друго за мен, друго за мен... - той почна да си чеше косата и накрая измърмори ядно. - Поради хокагенски причини съм ерген все още. За жалост не мога да споделя точно какви, но трябва да знаете, че вашият секси е учител е сам заради онази бабушкера!! - изкрещя Киба, стисна юмрук и пара излезе от ушите му. Генините го гледаха безинтересно и се молеха по-бързо да свърши това представяне.
Истината за сенсеят им бе, че той придоби много опит покрай тези тайни мисии, но и същевременно оглупя също толкова. Така че, в умствен план, не може да се каже, че имаше подобрение. На външен вид, той не се бе променил много... Все още имаше тези сладурски лентички червена боя на бузите си и изглеждаше като вълк. Косата му бе малко по-дълга, но все така гъста и разрошена. А тялото му бе заякнало и ако жените не ги беше страх от животинският му нрав, досега доста да му се бяха нахвърлили. Макар че той прикриваше тялото си с черна, дълга блуза и черен анцуг. На пръв поглед бе най-обикновен стар ерген. Пардон, той си беше такъв. И това го вбесяваше, но така или иначе, реши да го спести на учениците си, защото видя, че те вече са умряли от скука. Над главите им се лъкатушеха малки буквички "z" и похъркваха. Киба разбра, че той не е особено важен в цялата тази работа и силно извика, та да го чуят.
- Датте, а сега се представи ти!
- Хрргх... - Наследникът на Наруто се опомни и разтърси главата си. Отвори едвам едвам светлосините си очи и примлясна. Започна да мисли какво да каже, докато косата му се люшкаше от вятъра и нахално заставаше пред очите му. Тя бе средно дълга, но и изключително рошава - ако бе сресана, то сигурно щеше да стига до рамената му... Протекторът на момчето, който бе черен, стоеше на челото му и подпираше тази гора от разпадане, като също и прикриваше до някаква степен странният цвят на корените на космите му... Те бяха тъмно-лилави и заемаха около половин сантиметър от протежението на косата. Всичко останало бе русо. Това бе странен вид окраска, но това е рискът да имаш майка със силно утвърдени гени в нея... Единственото успокоение на Датте бе, че очите му не бяха сиви. Не бяха и тъмносини като на баща му - по-скоро представляваха уникален светлосин цвят, който привличаше вниманието.
И въпреки странното лилаво в подножието на русото, то почти не се виждаше, особено когато протекторът бе на място. Момчето, също като баща си си падаше по оранжевото и бе облякъл тениска с цвят на портокал и черен панталон. Кецовете му също имаха оранжева окраска, като останалата част от тях бе бяла, а връзките черни.
Въобще, този хлапак изглеждаше доста интересно. Още нещо потресаващo бяхa трите резки на бузата му. Беше доста забавно да видиш лявата и дясната поотделно, защото на едната, резки нямаше. Наистина, смесицата Наруто х Хината доведе до доста странно и чалнато момче, но пък поне можеше да се похвали с неповторимия си чар.
- Казвам се Датте Узумаки! Аз съм мързелив, но много способен, стига да ми дойде музата... Доведеният ми брат е моят идол! Също така, искам да стана велик нинджа, за да може баща ми да ми говори, защото напоследък думичка не проронва... Само стои при майка и малкият нахален бебок, който ме събужда постоянно... Сега, с този брат хептен загубих надежда... Татко само с него се занимава, все едно не съществувам. Добре, че поне майка все още си ме обича. Винаги готви вкусни палачинки, от които се облизвам. Ъъъ, също така, по голяма нужда обичам да ходя вечер, защото...
- Добре, стига, достатъчно! - прекъсна го Киба, като пот се стече по тила му. Нямах в предвид да сте толкова подробни... - Той стисна здраво коляното си и разклати глава. Знаеше, че този отбор няма да го бъде вечно.. Характерите им бяха прекалено различни. Обърна се към Шоги в знак да започне да разказва той. Момчето само изпъшка от досада и се намести малко по-удобно на тревата.
Той бе с черна коса и черни очи... В много отношения приличаше на Саске, но не бе негово абсолютно копие. Косата му бе сравнително по-къса, но не чак толкова. Тя бе с формата на прическата таралеж, само дето си бе така по рождение. Протекторът той бе сложил леко накриво - единият край бе прокаран над ухото му, а другият бе разположен около 3-4 пръста разстояние над другото. Така под лентата и над слуховият му орган имаше коса, която също бе рошавичка и свежа. Отзад, протекторът, който между другото бе син, бе вързан на възел, като гъстите кичури небрежно прикриваха по-голямата част от плата. Шоги бе облечен със синя тениска Учиха и бели гащета. Той много харесваше стила на обличане на баща си като малък и досега го спазваше стриктно. На дясната си ръка, близо до китката имаше еластична и дебела "гривна", направена от кожа. Или по-точно казано - лента. Обяснението му за нея бе, че просто е искал да има и нещо негово сред стила на обличане на баща му.
След като всички чакаха достатъчно дълго време Шоги да благоволи да говори, той най-накрая започна да мърмори нещо изпод носа си с досада:
- Пффф, аз съм Шоги Учиха, единственият жив представител на този клан. Майка ми и баща ми са били убити от човек на име Кабуто, който чакам с нетърпение да срещна, за да убия. - след като чу това, Санаке настръхна. Вярно е, че мразеше съотборника си за това, че бе син на човека, заради когото и баща й пострада, но определено повече мразеше въпросния Кабуто, този който заби приспивателното във врата на Какаши. Момчето продължи. - Живея при кръстниците си, като с кръстника хич не се разбирам. Спя в стаята на Датте, на едно малко легълце, но не се оплаквам. С него сме близки, но въпреки всичко, аз не мога да намеря някой, който да ми е наистина скъп... Причината е, че съм прекалено студен, а и дразня хората. Това е.
Той се излегна на тревата, а останалите го гледаха тъжно, съчувствайки му. Той бе голям перверзник и страшно невъзпитан, но някъде вътре в него имаше и нещо човешко. Ама доста, доста, навътре. Само някой трябваше да успее да го намери, за да го освободи от този душевен затвор и той отново да стане нормален. Някой, като него...
Киба се изкашля, погали Джуниър и се обърна към Санаке, в знак да почне да говори.
Тя прокара дланта си върху стоманата на катаната си и сбръчка вежди.
Момичето бе с изключително нежно лице, което обаче криеше упорито под маската си, която бе по образ и подобие на тази на баща й. Косата й бе дълга, черна и мека, като бе на път и дясната част от нея се разполагаше над шарингановото й око, а лявата зад лявото й ухо. Очите й бяха катранено черни, с малко, трудно видимо тъмносиньо петънце в средата. Бе облечена с червен суитчър, като качулката тя най-често държеше спусната, на гърба си. Санаке бе и с черен панталон, осеян с много джобове и пространство. Кецовете й бяха черни, с червени връзки, а ножницата за катаната й се разполагаше на гърба й. Винаги със себе си носеше раница, в която слагаше книгите си и която й стигаше почти до стъпалата. Доста бе изсухлена като модел. А протекторът си тя бе увила около рамото си и той бе черен на цвят.
След размисъл какво точно да каже и след като не можа да измисли нищо кой знае какво, тя каза:
- Аз съм Санаке Хатаке. Целта в живота ми е да развия Мангекьо и да убия онзи, който вкара в кома баща ми, а именно мерзавецът на име Кабуто. - Шоги се задави със слюнката си, разбирайки, че мечтата им е една и съща. Започна да размята главата си насам-натам, в опита си да не хареса нищо нейно освен циците й, но бе невъзможно. Шаринганът, хладнокръвието, мечтата, самотата... Тя бе същата като него и той го знаеше... Санаке, без да забелязва реакцията на съотборника си, продължи. - Не се закачайте с мен и ще сте добре. Раздразнете ме... и ще умрете. - след тези думи тя шумно сряза една ябълка на катаната си и по начина, по който свистеше оръжието, всички разбраха, че то е напълно остро и че тя не си прави майтап. Киба преглътна и се подготви психически да им съобщи за първата им мисия заедно, като отбор.

Съб Фев 28, 2009 3:25 pm

8 глава

Киба се изправи и направи знак на Джуниър да си ходи вкъщи. Кучето изпълни командата и се затича към вътрешността на Коноха. Генините се бяха излегнали и бяха заети с мислите си. Шоги работеше по въпроса да разкара яките черти на Санаке от акъла си, тя пък мислеше за Кабуто, общият им враг, а Датте - за това колко е гладен. Все умни мисли. Сенсеят им се изправи и тържествено обяви:
- Днес ще се проведе първата ни мисия като отбор!
Датте забрави за рамена в главата си и се ухили от кеф, а съотборниците му изпъшкаха от досада, защото много добре знаеха, че тя щеше да е някаква мисия за бебета, която нямаше да се опре и на малкият им пръст. Леле, какво самочувствие имаха...
- Котето на Г-жа Дебела се е изгубило в гората и ние трябва да го намерим! - допълни Киба.
Очите на русокоското светнаха още повече, той явно не схващаше колко е вманиачен на тема мисии, ако ще и тя да бе за двегодишни. Санаке сбръчка вежди и поклати глава, знаеше, че от това по-тъпо няма. Шоги измъмри едно "пфф" и се заяде:
- Сигурен ли сте, че котката не е избягала от стопанката си? Ако аз бях котарак, живеещ при жена с фамилия Дебела, досега да съм си плюл на петите.
Учителят му се издразни и повиши тон:
- Шоги, фамилията на поръчителката не ни интересува, нито причината обекта да се намира в гората. Плащат ни, за да го хванем!
- Йей. - измрънка Учиха и стана от тревата. Изтърси гащетките си и ухилено добави. - Хех, добре тогава. Санаке! - след като той се провикна, момичето мудно извърна глава, за да чуе какво иска този нахалник. - Предизвиквам те! Който хване котката, той ще е победител в нашето малко съревнование!
Тя се усмихна изпод маската си и внезапно стана, приближавайки се към него. Застана на метър от тялото му и прошепна:
- Идеално. Ти или аз. Тази котка няма да разбере откъде й е дошло. След като АЗ ще я хващам.
- Мечтай си, цицо. - изсмя се Шоги и сви юмрук предизвикателно. - Харесва ли ти новият ти прякор?
Санаке все още гледаща тъпо отговори:
- Само простак като теб бе способен да измисли нещо толкова безпочвено.
- Айц, ама иначе умни изрази ползваме, аа? - раздразни се момчето и присви очи.
- Поне казвам нещо умно, тепих с тепих.
- Ооооу, сега съм тепих, а?
- Да! Синьобял тепих, пълен с дунапрен и без капка мозък!
- Хех... Друга песен ще пееш, след като хвана котката!
- Мечтай си, простак. Дори не знам защо се занимавам с теб... Тази котка... ще бъде хваната от мен!
Датте само гледаше мълчаливо спорът им и след тази реплика тъжно промълви:
- Горкото коте... По-скоро ще го скъсате на две, отколкото да го върнете на Г-жа Дебела цяло...
- Ти па къде се обаждаш! Заеми страната на брат си! Портокал с портокал! - разгневи се Шоги и замахна с дланта си.
- Добре, достатъчнооо! - провикна се Киба и ги разтърва. - Искам да работите в екип, а не да се биете, целта е задружно да хванем животното и...
Инузука бе прекъснат от цветистите думи, които си разменяха Санаке и Шоги. Те изредиха толкова много различни прякори по адрес на другия, че дори аз не съм способна да ги изброя. Сенсеят им се вбеси и им удари един тупаник в главата. Което само доведе до гневът на двамата да се стовари върху него и да го нарекат "стар ергенчо". След доста обиди, четиримата най-накрая се усмириха и ядосано обсъдиха плана на действие. Киба раздаде на тримата радиостанции, през които да се чуват и предложи да се разделят на групи. За по-сигурно, той взе Санаке със себе си, а момчетата остави заедно.

След около половин час, отбора вече бе в позиция за нападение. Гората лъхаше на свежест, птичките пееха, цветята се събуждаха от зимния си сън и весело показваха листенцата си на показ, търсейки жаркото слънце, което да ги дари с живот. Като изключим псувните, които излизаха от устата на Шоги от време на време, в гората бе напълно спокойно, тихо и девствено невинно. Докато ТЕ не решиха да изпълняват мисията...

Групите се разделиха - всеки един наобиколи спящото коте, като най-близко до него бе Санаке.То весело мъркаше докато спеше, неподозиращо за наближаващата заплаха. Киба прецени ситуацията и включи радиостанцията си.
*Бзъът*
- Чуйте ме внимателно. Санаке е най-близко до обекта, така че тя ще е тази, която ще скочи и ще го хване. От вас искам само да сте наоколо и ако се наложи да помагате. Край.
- Хехехееее... - изхили се злобно момичето разбирайки, че тя ще спечели баса.
*Бзъът*
- Не съм съгласен! - изкрещя Шоги, явно нервейки се, че ще загуби от нея. Киба оклюма главата си. Знаеше, че това действие на ученика му, или по-точно децибелите, които излязоха от устата му бяха прекалено силни, и че това щеше да събуди котето. То се прозя, опъна гърба си и усети присъствието на хора около себе си. Панически започна да бяга из дърветата и жално мяукаше. Определено не искаше да се връща при стопанката си.
Санаке се вбеси и изкрещя:
- Глупак, виж какво направи! Заради теб сега трябва да го гоним като луди!
- Така поне ще разберем кой е по-бърз. Нали, Санаке? - предизвикателно отговори Шоги и отскочи моментално по посока пътят, който пое котката. Момичето още повече се ядоса и побягна след него. А Датте мълчаливо тръгна сед тях, обмисляйки стратегия. Киба пък остана на място. Той бе повече от безмълвен. Ако сега не се разбираха, какво щеше да стане при по-сериозните мисии? Та те сигурно навместо да убиват врага, щяха да избиват себе си...
Учиха наследникът беше по петите на котето. Извади един кунай и го заби пред животинчето, в опита си да го стресне и то да се спре. Планът му проработи. Котаракът застина на място и момчето го хвана в ръцете си, щастлив, че е победил цицата. От храстите около него се чу шум и той повигна вежда.
- Не си познал, драги! - ядосано извика Санаке и му заби юмрук в лицето. Съотборникът й изпусна обекта на земята и котката пак почна да тича. Шоги с удоволствие щеше да отговори на удара й, но в момента по-важна бе мисията. Той захвърли няколко шурикена по нея, като по тях бяха залепени експлодиращи лепенки. Момичето ги отбегна и хукна след него, като след нея останаха опустошени поне десетина дървета. Една лястовичка ядосано размяташе главичката си, задето й бяха развалили гнездото и ако можеше щеше да се оплаче в Горския Парламент, но за жалост, нямаше тази привилегия.
* Гръъъъм, Бууум! *
Киба само тюхкаше и се вайкаше, чувайки гърмежите, които предизвикваха учениците му и жално гледаше към опустошената гора. Изправи се и бавно тръгна натам, за да види как върви... Ходейки, той се молеше гората да почива в мир. Според него, ако продължаваше така, скоро нищо нямаше да остане от нея.

Санаке бе застигнала котето и активира джутсуто "Мълниеносни нокти". Тя замахна с ръката си и посече дърветата, които ограждаха горкото животинче. След като те се строполиха, на голата основа се бе свило котарачето, поставило лапички на очите си от страх. Момичето понечи да го вземе в ръцете си, но Шоги застана пред нея и се провикна:
- Fire Style! Fire Ball jutsu!
Огнените топки се насочиха към нея, но тя умело ги режеше с лекота, благодарение на ноктите си. "Парчетата огън" се разпространяваха ту наляво, ту надясно, предизвиквайки пожар сред горките дръвчета, които вече се чудеха какво ли толкова лошо са направили, за да ги бият толкова много.
Бавно и мудно, Киба вървеше, с клонка слама в уста и се тюхкаше, докато чуваше сирените на пожарната.
След като свърши с топките, Санаке замахна и към самия Шоги, но той отскочи, хващайки котето в ръцете си.
- Не си познал! - изкрещя тя и скочи към него хващайки го за гушата. Шоги изтърва животинката и след това на свой ред хвана врата на съотборничката си. Докато се душаха и ругаха, те незнайно как се сетиха, че обекта летеше към земята и щеше да пострада. Санаке изгледа злобно момчето и изкрещя:
- Пусни ми гушата, за да мога да спася котето!
- Никога! Първо ти пусни моята! Няма ти да си тази, която ще изпълни мисията!
Те продължаваха да се карат, а котката падаше с всичка сила към тревата. Датте, който следеше съотборниците си през всичкото това време, изскочи от последното оцеляло дърво след вилнеенето на тийновете, съблече блузката си и я разпери. Успя да омекоти падането на котарака и после го притисна в обятията си. Котето бе изплашено до смърт, и се вкопчи в русокоското, сякаш молейки го да го отдалечи по-бързо от тези двамата.
Шоги и Санаке видяха какво стана и побесняха. Едновремено пуснаха гушата на другия и тамън да се нахвърлят на Датте, когато... Киба ги спря.
- Узумаки хвана котето честно и почтено, а и то повече не иска да бяга! Мисията ни е изпълнена, нека занесем животното при стопанката му!
Русокоското се изплези на съотборниците си, а те го гледаха гневно, със стиснати юмруци.

След няколко часа, котката бе занесена на собственичката й и мисията бе изпълнена. Киба и учениците му стояха пред офиса на Хокагето и тъпееха, докато чакаха Шизуне най-сетне да излезе оттам, за да може Инузука да влезе. След дълго чакане, това най-накрая се случи и сенсеят им влезе вътре. Между тримата съотборници прескачаха искри и малко им оставаше да се сбият.

- Кажи пак, че не разбрах, или по-точно, повтори, за да разбера дали съм схванала какво искаш да кажеш. - измърмори Тсунаде.
- Те са напаст! - измрънка Киба и сълзите му потекоха от очите, а един голям, зелен сопол напусна ноздрата му.
- Знам. Мислех, че си наясно какво си докарваш на главата, приемайки ги за свои ученици.
Киба избърса носа си и сведе тъжно глава. След което добави:
- И все пак, Датте е най-добре от тримата. Не се заяжда много, по-скоро е неутрален, освен това, съумя да настигне съотборниците си, когато те се надбягваха. А скоростта им никак не бе ниска! Също така успя да се предпази от всички атаки, които се отправяха около него. Има страхотен нюх и рефлекси. Също така, ми се струва добро момче.
Тсунаде се усмихна и допълни:
- Какво друго да очакваш от синът на Наруто Узумаки! - тя се усмихна и посегна към папка, лежаща близо до нея. Хвана я и я подаде на Киба. - Това е новата ви мисия. Погрижи се хармонията в отбора да се утвърди. Тези три деца са бъдещето на Коноха. И мисля, че вече си се уверил в това.
Инузука пое папката, кимна и се запъти към вратата. Това, което Хокагето каза бе вярно. Те имаха огромен потенциал. Родителите им бяха едни от най-великите нинджи на това село. Определено бъдещето на селото лежеше в отговорните им ръце. Той весело отвори вратата, все още усмихнат, заради прогреса на Датте и неговото възпитание. Един вик обаче прекъсна тази мисъл.
- Мислете бързо, сенсей! - изкрещя русокоското и заби юмрука си в челото на сенсея си. Киба не успя дори да каже "ох". Той изтърва папката на земята и се тръшна в портата зашеметен. Изглежда дори Датте все още се нуждаеше от стабилно превъзпитание.

Съб Фев 28, 2009 3:26 pm

9 глава

Два месеца по-късно:

Положението не се бе променило особено. Дори може да се отбележи, че бе по-зле. Санаке и Шоги продължаваха да се карат не по-малко отпреди, а Датте само да стои неутрален. Киба пък все още бе ерген и отчаяно се опитваше да въдвори хармония сред учениците си. Нещо, което определено не се получаваше. Появи се и друг проблем. Постепенно четиримата ходеха на все по-опасни мисии, в които имаше и битки. Отделно, че Шоги и Санаке повече се биеха взаимно, отколкото да нападат врага, това отделно. Датте бе най-лошото или по-точно неговите умения. Той все още не бе научил дори едно джутсу, поради мързел, въпреки че си бе обещал да го направи след като влезе в отбор. Киба се опитваше да го увери да слуша и да усвоява, но той ни приемаше, ни предаваше. Знаеше само Хенге - нещо, което не му бе от голяма полза.. При битките, той само се чудеше къде да се скрие, за да се спаси, той не можеше да се защити. Постоянно или Шоги или Санаке поемаха ударите предназначени за него, в опита си да го спасят от вражеските атаки. Бяха хоспитализирани няколко пъти вече, а русокоското винаги се връщаше без драскотина. Киба пък бе най-зле, той буквално му бе детегледачка и го пазеше като орел малките си. Което водеше до много конфузна ситуация - представете си, пред вас да се изправи чунин, джонинът само да отнася ученика си от място на място, а генините да се мъчат да победят нинджата с по-висок ранг от тях, докато сенсеят им само разнася съотборникът им. Всички бяха недоволни от Датте и постоянно му повтаряха да се стегне. Един път, дори самият Наруто дойде тайно при Киба и го бе попитал дали синът му има прогрес. Приятелят му поклащаше глава, после същото правеше и Узумаки. Това детето ти да има потенциал, а дори да не се мъчи да го разкрие... След този разговор, Наруто напълно се отказа от Датте и дори нае отделна квартира за него, жена си и Наруто-младши, бебето, което Хината бе родила наскоро. Сега Шоги и Датте живееха сами, като Хюга отвреме на време идваше да им готви и молеше сина си да оправи положението.

Киба стоеше мълчаливо пред офиса на Хокагето и обмисляше как точно да й каже положението какво е. След около половин час, Шизуне излезе и покани джонинът вътре. Той пъхна ръце в джобовете си и бавно пристъпи. Погледна жално лидерката си и понечи да отвори устните си, но след по-малко от секунда отново ги прилепи една до друга. Тсунаде разбра,че нещо го тревожи, дори се досети какво е.
- Не се получава, а? - тя се облегна на стола си и зачака отговор.
- Ъх. - Инузука изпуфтя, преглътна и вдигна погледа си от земята. Сбръчка вежди и каза. - Тсунаде-сама... Санаке и Шоги се карат още повече, сега пък се съревновават кой ще спаси повече пъти Датте от атаките на врага. Плачевно е.
Очите на лидерката се ококориха и тя придоби сериозен вид, след което попита:
- Да спасяват Датте ли? Искаш да кажеш, че той все още не е научил никакво джутсу?!
Киба кимна. Тсунаде се хвана за главата и я разклати плавно. Определено не очакваше, че толкова способно момче ще бъде толкова несериозно. Та той бе син на Узумаки Наруто! Как си позволява да петни името му? Ученик в академията щеше да е по-силен от него. Тя изгледа ядосано джонина и капки пот избликнаха на челото му, придобивайки тъп поглед. Киба преглътна и се помоли да не го замерят с някой стол. За негово щастие, Тсунаде го захвърли не по него, а през прозореца. Двама чунини припнаха да й го носят, а тя гневно се обърна към начупеното стъкло и погледна изгрева. Скръсти ръце и каза:
- Инузука Киба!
- Хай!
- От днес почваш тренировките с Датте и няма да се занимаваш с нищо друго! Искам до две седмици да е научил поне две джутсута!
- Хахах, това е абсурд... - подхилкна се джонинът, прошепвайки тези думи, в опита си тя да не го чуе, но лидерката даже много кристално го чу.
- Просто го направи! - изкрещя тя и захвърли и бюрото през прозореца, като без да иска уцели единия чунин по главата, докато й носеше стола, който бе запратила на улицата одеве. - А колкото до Санаке и Шоги... Ще ги пратим на мисия само двамата, така ще се научат да работят в екип, колкото и да не им се иска. - Тя взе една папка, която се бе закачила на начупеното стъкло, което все още се държеше за дограмата, погледна мисията в нея, отново я затвори и я подхвърли на Киба. - Идеално. Търсене на рядка билка из гората. Ще им отнеме седмици.- После се обърна към джонина и го изгледа ядосано. - Какво правиш още тук?! Тръгвай!
- Х-х-хай, Тсунаде-сама... - промърмори той и побърза да излезе от кабинета й, като бягаше толкова бързо, че събори с тялото си чунина, който преди малко бе уцелен от бюрото и все още си потъркваше главата на стълбите. Нинджата го изруга, а Инузука се отправи към тренировъчната площадка, където имаше среща с учениците си.

Тримата седяха раздалечени един от друг. Шоги се подхилкваше и весело гледаше през бинокъла си какичките, които се къпеха в близкото езерце. Датте умираше от желание да отиде и също да види, но не смееше да се доближи до приятеля си, защото напоследък не се разбираха и може би щеше да получи юмрук в лицето. Санаке пък чистеше катаната си от засъхналата кръв, която бе останала след последната й битка докато бе на мисия. Киба се показа в далечината и генините се изправиха, изоставяйки заниманията си. Само Шоги все още наблюдаваше момичетата със захлас и не се подреди в строя. Инузука се приближи до него, хвана го за ухото и го завлачи до останалите. Момчето изпсува и потърка слуховия си орган, след което и прибра бинокъла в раницата си. Киба седна на камъка до него и погали Джуниър, който се бе излегнал наблизо. Обърна се към учениците си и им каза решението на Тсунаде.
Санаке се намуси при мисълта, че ще прекара седмици с Шоги, без да има никой друг с нея, Датте се прозя, мислейки, че ще се отърве като каже, че го мързи - нещо, което просто нямаше да стане, но той все още не го знаеше. Шоги каза едно "пфф" и също като съотборничката си се намръщи. Те двамата получиха папката от учителя си, в която имаше снимка на билката и потеглиха мълчаливо. Киба се обърна към Датте и каза:
- Първото джутсу, което искам да научиш е...
Русокоското го прекъсна с шумната си прозявка и измърмори:
- Сенсеееей, мързи ме, хайде да го отложим за утре. - намигна му той.
- Страхувам се, че това е невъзможно. - изхили се Киба и стана от камъка, на който бе седнал. Той хвана ръката му, изгледа го и допълни мисълта си. - Та първото джутсу, което искам да усвоиш е Substitution, а именно, като те нападнат, ти да можеш да се превърнеш в цепеница и така да избегнеш удара.
- Това дори не е някакво яко джутсу, то е за бебета...
Киба се изсмя и каза:
- Като е за бебета, ти можеш ли го?
- ... - Датте замлъкна и се примири със съдбата си. Учителят му му направи знак да го последва и момчето тръгна след него с тъжен поглед.

Санаке и Шоги мълчаливо вървяха, като единственото нещо, което прекъсваше тишината от време на време бе поредната ругатня от страна на някой от тях.

Три дни по-късно:

- Не, за Бога, не! - ядосваше се Киба и тупаше по тревата с крак. - Концентрирай чакрата в главата си, не в крака си, Датте!
Момчето бе направило джутсуто, но не напълно, само крайникът му бе превърнат в цепеница. Тя тежеше и русокоското се свлече надолу, забучвайки главата си в земята. Той се изправи и освободи крака си като скръсти пръсти и тъжно се обърна към сенсея си, като го молеше да свършват най-сетне. Целият бе в рани от кунаите, които учителят му запращаше към него, за да го предизвика да се предпази, като се превърне в цепеница. Киба се приближи и каза:
- Сега, искам да сформираш чакра както ти дойде. Ще ти стисна главата, а ти просто го направи.
- Добре... - измърмори момчето и изпуфтя. Не разбираше това с какво ще му помогне.
Инузука го хвана за главата с дланите си и приложи сила. Момчето започна да се гърчи, доста го болеше.
- Ако искаш да се освободиш, направи джутсуто! - изкрещя Киба и стисна още по-силно.
- Ааааа! - изкрещя Датте и сформира чакра. Всичките му крайници се превърнаха в цепеници, но болката оставаше, защото за да се измъкне, трябваше целият да се превърне в такава. Той бързо освободи джутсуто и прехапа устни в опита си да не изкрещи. Сенсеят му приложи още по-мощен захват, искайки да го предизвика да се спаси. Датте се съредоточи и в мислите му беше само това, как да се измъкне от това положение и повече да не го боли. Той изръмжа, стисна юмруци и изкрещя. - Substitution!
Киба се усмихна, усещайки, че ръцете му са обвити от облак. Във въздуха се появи дърво, а Датте бе на няколко метра от него. Момчето чак сега, когато му се наложи разбра как да сформира чакрата където трябва. Той се засмя на глупостта си - беше толкова лесно! Русокоското се ухили и се обърна към сенсея си, който имаше кръв по ръцете си. Той наистина бе стискал здраво. Датте уви тениската си около кървящата си глава и я завърза на възел, след което помоли учителя си да пробва отново с номера с кунаите. Киба се усмихна и кимна. Посегна към кесийката си и запрати три куная по момчето. То затвори очи и се концентрира за части от секундата. Кунаите се забучиха в тялото му и отначало Инузука се разтревожи, но после то се превърна в дим, а оръжията паднаха на тревата. Датте се подаде иззад ствола на едно дърво и се ухили.
- Сега вече мога ли да си почина, сенсей?
Киба го погледна доволно и каза:
- Разбира се. Каня те на по рамен. Аз черпя.
- Ехааа, рамен! - зарадва се момчето и се приближи до учителя си.
- Първо обаче да отидем да те превържат, какво ще кажеш? - попита Инузука, като го погали по косата.
- Добре. - кимна Датте и тръгна след сенсея си, по посока лечебницата.

През това време, Санаке и Шоги мълчаливо приготвяха лагера си за спане. Момичето цепеше дърва за огрев с мълниеносните си нокти, а момчето опъваше палатката. Да, тя бе една и това определено не се харесваше и на двамата, затова, още на първия им ден от мисията те изиграха една игра на "Камък, ножица, хартия" като победеният щеше да спи на тревата. Победител бе Санаке и сега Шоги вече трета вечер щеше да ляга пред огъня.

Те приключиха с дейностите си, като тя строполи дървата на земята, а той седна и изваждайки запалка подпали шумата около тях, за да се разпалят. Генините седнаха край огъня и извадиха нещо за ядене от раниците си. Или поне това направи момичето. Учиха бе свършил всичката си храна и жално гледаше към сандвича, който отхапваше съотборничката му. Тя го погледна и каза:
- Предупредих те да не ядеш като обезумял на всяка една минута.
- Гладен бях! - оправда се Шоги и преглътна. - Хайде де, дай поне една хапка, нима искаш да умра от глад?!
- Няма лошо. - отговори момичето и отново отхапа от сандвича си. - Гората е пълна с малини, ходи да си береш.
- Аз съм ти съотборник, както и ти на мен, ако ти пукваше от глад, аз щях да ти дам храна!
Санаке изпуфтя, мислейки си, че това е невъзможно, след което преглътна. Момчето се ядоса, изправи се и се приближи до нея, като тя го гледаше въпросително. Той хвана парчето хляб в ръката й и го задърпа към устата си. Тя се ядоса и замахна с юмрука си. Шоги обаче спря удара с дланта си и сега с едната си ръка държеше нейната, а с другата приближаваше сандвича към себе си, който тя от своя страна беше стиснала, опитвайки се да го запази само за нея си. Разбирайки, че това ще доведе до негова победа, Санаке се разгневи и също се изправи, като лицето й бе на сантиметри от неговото. Усихна се злобно и замахна с главата си. Удари челото му с всичка сила и той хвръкна назад, откъсвайки част от сандвича. Момичето изпсува и изяде остатъка, а той сложи в устата си парчето, което успя да извоюва. Шоги погледна към нея, и с все още пълна уста се изплези, предизвиквайки я още повече.
- Ах, ти... - тя се засили към него и те започнаха да се млатят.

Листата на близкото дърво се разшумяха. Шумът не бе достатъчно силен, за да го чуят тийновете, които все още продължаваха да си разменят юмруци. На един от дебелите клони на същото това дърво бяха седнали двама души, които наблюдаваха сцената, която се разиграваше пред очите им. Бяха мъж и жена, като жената бе максимално покрита от най-различни маски и дрехи, виждаха се само очите й изпод всичката тази дегизировка. Цялата бе облечена в тъмносиньо, от главата до петите. Зад тях двамата имаше още един младеж, облегнат на ствола на дървото, който чакаше заповеди. Имаше маска на лицето си, по подобие на тази на крадците, която бе черна. Облечен бе в черно кимоно с бял колан, като на гърба на връхната му дреха имаше знак на организацията, в която участва. Той представляваше червена змия, която се бе увила около спринцовка, от която излизаше червена течност. Очите на влечугото бяха жълти, а разпереният й съскащ език - тъмно зелен. Това лого го имаше на гърба на връхните дрехи и на останалите двама човека, като на мъжът, който седеше, беше малко по-различно като големина. То всъщност бе заело целият гръб на бялата му роба, с която бе облечен. Този човек гледаше с интерес случващото се между генините и се подхилкваше. Надигна ствола на очилата си малко нагоре и се обърна към жената:
- Сигурна ли си, че няма да позволиш на чувствата да ти попречат да изпълниш дълга си? Ако не си, то напускай сега, не искам драми.
- Сигурна съм. - отговори жената, която, поне според леките бръчки около очите й, които можеха да се видят, на вид изглеждаше на около 45.
- В такъв случай, предполагам няма да имаш нищо против ако се позабавляваме малко. По грубия начин?
Тя сведе поглед и погледна към тийновете, които си нанасяха удари от яд и по едно време понечиха да се душат.
- Аз съм вярна на вас и вашата организация, господарю. Миналото е минало.
Мъжът се ухили злобно и се обърна към човека, опрян на ствола на дървото.
- Тейку-кун, готов ли си за битка?
Младежът погледна господаря си и кимна. Приближи се до двамата и изръмжа:
- Аз винаги съм готов. Ще дам всичко от себе си. - той пристъпи към края на клона и погледна към генините с жаден поглед. - Няма да ви разочаровам, Кабуто-доно.

Съб Фев 28, 2009 3:26 pm

10 глава [message: Я виж ти, имам юбилей, а главата е отврат, ужас smile ]

Шоги и Санаке спряха да се боричкат, защото чуха шум. Пуснаха гушата на другия и застанаха в бойна готовност, като момчето извади кунай, а момичето катаната си. От храстите се показа Тейку, който се изхили злобно изпод маската си. Той пристъпи близо до тях и застана неглиже, сякаш срещу него нямаше въоръжени нинджи.
- Кой си ти? Какво искаш?! - обади се силно Шоги, като гласът му бе толкова силен, че чак събуди ленивците, които си поспинкваха вече дни.
Тейку го погледна безинтересно и каза:
- Аз...
- всъщност знаеш ли какво, няма значение, защото ти така или иначе ще умреш! - прекъсна го Учиха наследникът все така гръмогласно и се засили към него.
- Не, Шоги, недей да постъпваш толкова нехайно! - извика му Санаке, но съотборникът й не искаше и да я чуе, мислеше, че го казва, защото иска тя да е тази, която ще убие натрапника.
- Момичето много правилно ти го каза... - изцеди през зъби Тейку и разпери дланта си. - Wind Element! Air Ball!
- "Въздушна топка?!" - момчето се почуди що за джутсу ще има такова име, но бързо забрави мислите си. Докато бягаше, вятърът го издигна във въздуха и образува сфера около него, наподобяваща тайфун. Шоги трескаво се огледа, но всичко, което виждаше бяха листенцата, които се въртяха около него. Той не усещаше болка, вихрушката само го наобикаляше, но не го нараняваше. Това бе един вид джутсу-затвор.
- Та както казвах... Аз съм Тейку и съм тук, за да ви елиминирам! - изхили се той, сгъна дланта си в юмрук, след което изпъна показалеца и средния си пръст, като посочи с тях към Шоги. - Тейку рейкон но джутсу!
- К-какв... - Учиха наследникът изпита неописуема болка в сърцето си и затвори очи, скърцайки със зъби. Санаке гледаше всичко това безучастно, като зеницата й бясно рикушираше във всяка една част на окото й. Холограма с вид на съотборника й се отдели от тялото му и с всичка сила се засили към близките дървета. Тейку освободи първото джутсу, което бе приложил одеве и се засмя, след което се превърна в змия и се насочи право към гърдите на безжизненото тяло на Шоги. Tя проникна изцяло в него, и то внезапно се изправи, сякаш го бе хванало ток. Лицето започна да прави различни гримаси - очите се изцъклиха, носът потрепна, косата щръкна бурно изведнъж, а устните се движеха от място на място с неописуема скорост. Тейку се бе вселил в тялото на Шоги. Ръцете хванаха главата, която се местеше насам-натам и я застопориха на едно място. Отсега нататък, този превзет "труп" за по-удобно ще наричаме с името на младежа, който одеве приложи тези две джутсута, които допринесоха за всички тези събития. Той изпука врата си и злобно погледна към момичето. Санаке преглътна и не можеше да повярва - това вече не бе нейният съотборник. Вечната му закачлива усмивка вече я нямаше, тя бе заместена от злобна, мрачна такава. Лючезарният му весел, понякога дори перверзен поглед сега бе изпълнен със злоба.

Холограмният Шоги(душата му) се свести след удара и гневно изгледа другото си "аз":
- Хей, какво... Какво направи с тялото ми?!
Тейку се засмя силно и отговори:
- А, нищо особено, просто... се вселих в тялото ти, след като изпъдих душата ти от него. - той извърна поглед по посока шума, който прекъсна изказването му. Това бе Санаке, която бе насочила катаната си към него и също така бе активирала шарингана си, в опита си да помогне на съотборника си. Тейку я погледна с присмешка и добави. - Ооо, колко сладко, искаш да спасиш малкото си приятелче... - момичето се затича към него, вдигайки катаната си високо над себе си. - Има обаче един малък проблем... Ти не можеш да ме убиеш, защото... - тя чуваше тези думи, но не намираше смисъл в тях, сега единственото, което искаше бе да спаси онзи неин досаден съотборник, който не е правил нищо друго, освен да я дразни. Защо го правеше?? Санаке много добре знаеше, че Тейку не й е по силите й все пак, тя бе длъжна да даде всичко от себе си... Макар и да не разбираше какви са й мотивите за това. Ритъмът на сърцето й се забърза поради скоростта, с която се движеше, дъхът й се учести и също така, с много мощ стискаше катаната си, искаше този удар да го довърши, незнайно защо, тя мислеше, че само това ще й е достатъчно. Врагът не мърдаше от позицията си, сякаш искаше да го посекат. Той не се опитваше да избегне сблъсъка, напротив, той го чакаше с нетърпение! Имаше нещо гнило... Тейку отлепи устните си една от друга и тихо продължи мисълта си, докато ...момичето вече бе във въздуха, малко над него, готова да замахне и да го убие. - ... защото ако убиеш мен, ще убиеш и приятелчето си, понеже го лишаваш от здраво тяло и душата му - няма къде да живее повече.
- Ъх?! - Санаке пребледня чувайки тези думи, тя веднага се приземи и прекрати победоносният си скок, допря острието на сабята си със земята, а ръката й, която я държеше потрепери. Тя отново за малко да го убие, него, досадникът, натрапникът, който все пак... имаше някаква причина да не заслужава това а и тя да не го желае.
- Какво има? Да не видя призрак? - врагът каза това с преправен глас сякаш й съчувства и иска да знае какво й има и след това се изсмя. Санаке стоеше неподвижно пред него, не знаеше какво да прави. Погледът й бе странен, тя гледаше в една точка и се опитваше да проумее какво стана току-що. Ако убие Тейку, Шоги също умира. Ако си плюе на петите и остави душата на съотборника си на произвола на съдбата, тя никога нямаше да си го прости. Санаке можеше да е всичко: студена, кръвожадна, жестока; но не и предателка. Момичето се опитваше да измисли план как да спаси съотборника си, но това бе като лабиринт без изход. След като стоеше мълчалива твърде много време, нервите на Тейку не издържаха и той и заби силен юмрук в стомаха, за да я накара да се опомни. Тя изплю солидно количество кръв, понеже не бе свила корема си, на нея мислите й витаеха другаде. Дори изглеждаше така, сякаш не усети нищо. Продължи спокойно да седи до врага си, с катана в ръце, чудейки се какво да прави. - Момиченце, започваш да ми лазиш по нервите! - ядоса се той и започна да раздава серии от юмруци по лицето й, ръцете й, цялото й тяло. То само се движеше леко заради тласъка, който Тейку предизвикваше с ударите си, а самата тя гледаше с празен поглед, все още обмисляйки вариант за излизане от тази ситуация.

Близо до тази сцена, жената облечена в тъмносиньо и увита от главата до петите в маскировка изпсува съвсем леко доловимо. Тя хвана едно средно дебело клонче до нея и го сграбчи здраво, като ноктите й стържеха по кората. Кабуто я наблюдаваше, усещаше, че определено не й харесва това, което вижда. В края на краищата обаче, той я бе предупредил, а и не му пукаше особено какво мисли тя, все пак бе просто пионка в неговия план.

Шоги гледаше отстрани, той не можеше да повярва, че съотборничката му не се защитава, само и само, за да не нарани него! Той не можеше повече да търпи това положение...
- Санаке, защитавай се, убий го! Няма значение, че аз ще умра, важното е да го победим, ако ще това да значи и жертви! Разбери, или аз, или двамата трябва да си заминем от тоя свят! Побързай най-сетне и го посечи!
- Млъкни! - ядоса се тя и го погледна гневно. Цялото й чело бе в кръв, маската й бе раздрана отвсякъде, веждите й бяха придобили алено червен цвят, а тя самата едвам стоеше на краката си. Тейку се бе разгневил заради това агитиране от страна на Шоги и реши да му даде урок. Той хвана силно ръката на момичето, изви я и с всичка сила я запрати към един камък. Тя разби главата си на него и се строполи на земята, все още не оказвайки никаква съпротива. Кръвта бе навсякъде около нея, но в мислите й бе само възможното решение, до което тя все още се опитваше да достигне.
Тейку се доближи до Шоги и злобно каза:
- Замълчи, ти нямаш думата! Ако си мислиш, че не може да те боли като си дух, а не тяло, жестоко се лъжеш. - той изпука дясната си ръка, вдигна я във въздуха и изкрещя. - Райтон! Райкон Сентоу!
Изневиделица се появиха черни облаци, които покриха цялото небе. От тях, една след друга се изредиха десетки мълнии, които заприиждаха към земята и се удряха в гърдите на холограмния Шоги. Той изпитваше зверска болка и започна силно да се гърчи. Тялото му(тялото на душата) се прекърши на няколко пъти, строшавайки доста от костите му. Електричеството се плъзна по всички негови точки и предизвикваше шокови удари, които идваха на всеки две секунди.

Санаке повече не можеше да гледа. Гневът я превземаше цялата, измъчваха по най-бруталния начин съотборника й, който, понеже вече нямаше тяло, не можеше дори да се защити. Момичето започна да ръмжи досущ като някакъв тигър, зъбите й проскърцаха, косата й започна бясна да се разпилява по раменете й. Тя усети силна болка в раменете си и сложи ръка над лявото. Санаке знаеше какво следва, но досега никой не я бе виждал такава. Или поне не е оставал жив, за да разказва.

Жената, скрита сред дърветата гледаше като застреляна, зениците й бясно се движеха и не можеха да проумеят какво става. Кабуто се изхили доволно, като в замяна получи въпросителния поглед на седящата до него нинджа.
- Хмм... - Той надигна ствола на очилата си и с още по-голям интерес наблюдаваше синята енергия, която се образуваше около тялото на Санаке. После, с усмивка на уста продължи. - Изглежда е било вярно... Прокълнатият печат се предава и на поколенията.

Съб Фев 28, 2009 3:27 pm

11 глава [съобщение: Репликите бяха от изключителна важност в тази глава, затова няма и особено много описания, за което се извинявам предварително.]

- К-к-какви ги говорите, госпо... дарю... - жената преглътна, а очите й се насълзиха. Отново погледна към момичето и болка прониза сърцето й. Всичко, което бе правила досега бе напразно - Коноха отново имаше нинджи, притежаващи прокълнатия знак... - Не, не вярвам, не е възможно! - тя хвана главата си с ръцете си и сълзи се стекоха по бузите й.
Кабуто я изгледа и въздъхна. Знаеше си, че не трябва да я приема в организацията си, чувстваше, че ще го предаде рано или късно. Но така или иначе, той повече не можеше да крие истината от нея, тя рано или късно щеше да я разбере.
- За последен път те предупреждавам. Напускай или бъди с мен докрай, независимо какво трябва да изпълниш! - той каза това тихо и уж спокойно, но плановете му зависеха от отговора й и в гласа му можеше да се забележи и нотка на колебание.
Жената избърса сълзите си, погледна решително Кабуто и каза:
- Колкото и да ми е тежко, аз ще Ви остана вярна, заради всичко, което направихте за мен, господарю. Моят живот преди да се присъединя към вас вече не е от значение. Онова там е просто нормално момиче, към което няма да съм толерантна, само защото някога е излязла от мен. Дано тя някога ми прости... за това, което ще сторя за в бъдеще...
- Хммм. - Белокоското недоверчиво изгледа Анко, след което подхвана една змия, която се изкачваше по клона и усука ръката си, за да може тя да се разположи удобно на нея. - Добре. Ще ти повярвам, и не защото ти имам доверие, не защото някога си била част от привържениците на Орочимару-сама мир на праха му, а просто защото знам, че ти... - той се изхили саркастично и погали влечугото, което се бе наместило на крайника му. - ... ти нямаш друг избор така или иначе.
Жената сведе тъжно глава и погледна отново Санаке. Зъбите на момичето се издадоха, ставайки по-остри, езикът й предизвикателно се показа от устата й, наподобяващ змийски такъв, а шарингановото й око бе по-кърваво червено от всякога. Перчемът й бе закрил изцяло лявата част от лицето й, закривайки го, а самата й коса бе променила цвета си. Тя бе станала крещящо синя, вследствие от печата и действието му. Суитчъра й се разкъса на малки парчета и изпод него се показа черната й тениска, а маската й напълно се откъсна от лицето й, показвайки изцяло мутиралата й зловеща физиономия, която бе описана одеве.
Сини искри засвистяха около тялото й, докато пушекът от самата енергия изчезваше в пространството. Санаке премахна ръката си от лявото си рамо и оттам се показа печата, който бе непълен, а само наполовина. По кожата на момичето все още не се появяваха знаци и това учуди майка й. Тя попита Кабуто какво става.
Той й отговори:
- Наследственият печат има различни функции от оригиналния. Орочимару-сама сподели с мен, че е предвидил това да е нещо като вирус, от който да не можеш да избягаш, той имаше много планове относно този прокълнат печат. За съжаление не успя да ги осъществи, а и не ми предаде силите си, за да мога и аз да дарявам хората с него. Той каза, че наследственият ще е два пъти по-слаб от майчиния и освен това, няма да е в пълната си форма, а ще е наполовина като изображение. С поколенията, образът се цели да става все по-малък и по-малък и все по-слаб. Прокълнати знаци не се получават, тъй като този "нов" прокълнат печат служи само за увеличение на скоростта и чакрата, поради преминаване във фаза 2.
- К-к-какво?!
- Да, дъщеря ти в момента е във фаза 2, нима не забеляза, че е... различна?
- Ъх... - Анко стисна юмрук, поглеждайки към злобния поглед, жадуващ за кръв, който сега бе заел лицето на Санаке.
- Както и да е, не това е най-интересното в цялата история. - продължи Кабуто, все така галейки змията около ръката му. - В момента на света има само двама с "наследствен прокълнат печат"... тези генини там долу. - той посочи към Шоги и съотборничката му. - Когато се съберат на едно място и някой от тях загуби контрол или пък просто реши да използва придобивката си, тогава другия също преминава във фаза 2. Те притежават два непълни печата, които когато се съберат в едно и образуват изображението на майчиния такъв стават непобедими. Преспокойно могат да победят... Господарят Орочимару например. Само дето им трябват първо солидни тренировки, а доколкото виждам, момчето май дори не знае, че притежава този печат, тъй като той е видим само като се активира...
- Кабуто-сама... Истината ли говорите?! Те двамата са достатъчно силни да победят...
- Аа.
- И сега, Тейку ще...?
Белокоското кимна и допълни:
- Да, той ще умре. Знаех го още отначало.
- Пратили сте го на сигурна смърт?!
- Исках да се уверя, че наследственият печат съществува. Сега разбирам, че Орочимару-сама е казвал истината. - Кабуто въздъхна. - А сега, идва неудобният момент... - той погледна Анко, която просто кимна, преглъщайки болката си. На нея планът му, целта въобще на цялата тази организация й бе ясен. Всичко е за да може Кабуто да се добере до най-големите заплахи за него в момента, а именно - Шоги и Санаке, притежателите на наследствените печати.
- Разбирам. Ще направя всичко възможно да ви помогна да осъществите целите си. - каза тя твърдо и се изправи. - Ако не възразявате... повече не искам да гледам това, бих желала да си тръгна.
- Добра идея. - съгласи се Кабуто. - и без това Тейку няма да има никакъв шанс и няма да ми е интересно да гледам как го разкъсват. Ще дойда направо с теб.
След тези думи, те двамата изчезнаха в облак от дим.

На земята, Тейку усети отсъствието на лидера си и се учуди. Не вярваше, че ще го оставят, но така или иначе, той бе сигурен, че ще победи. Нинджата продължи да налага с шокови удари Шоги, който вече нямаше сили дори да стене и малко му оставаше да се отпусне. Санаке изпука пръсти и жадно изгледа врага си, изхилвайки се злобно. Тя се бе превръщала в тази си форма едва 2-3 пъти, когато опонентите й са били по-силни от обикновено. Последиците от това винаги бяха хвърчащи късове плът, органи и най-често глави. Тя определено не разсъждаваше когато бе в тази си форма или по-скоро не желаеше. Сега обаче, за пръв път се бе преобразила не защото й трябва екстра сила, а защото е екстремно ядосана. Санаке изпсува с мутиралия си глас и Тейку се обърна към нея, като я изгледа.
- Това е...
Той не успя да довърши защото тя хвана врата му с всичка сила и впи ноктите си в плътта му. Кръв потече от гушата му, а той, едвам едва каза:
- Не действай така нехайно, това е тялото на съотборника ти...
Санаке само го гледаше с червеното си око и се усмихна още по-зловещо. Зъбите й се облещиха и издрънчаха, след като тя ги протърка. Жадуваща за кръв, тя продължи да го стиска, а душата на Шоги се хвана за холограмния си врат и скимтеше от болка, но и от успокоение, че тя най-накрая е решила да направи това, което й е казал - да убие Тейку.
Изведнъж, поради допира не телата, и двамата получиха остри болки в лявото си рамо, като момичето я болеше по-малко, защото бе свикнала. Тя пусна врата на врага си и клекна, за да се възстанови. Тейку изкрещя от болка, очите му се изцъклиха и той прехапа езика си... Шоги също го болеше, но не толкова, все пак не бе в тялото си. Момчето изгледа врага си и забеляза половината печат, който се появи на рамото му, и се почуди какво става.
- Аааааа! Не мога да търпя повече тази болка!!! - опонентът на генините се превиваше и прехапваше кожата на ръката си, за да се успокои, но не можеше, тялото на Шоги искаше да се превърне във втори левел, но тъй като това бе първия път на използването му, това нямаше да стане. И въпреки това, болката със самото появяване бе убийствена. Тейку изкрещя. - Кай! - той изскочи от тялото на момчето и Учиха моментално се върна в него, след като врагът го напусна. Шоги, безпомощен, а и все още усещащ печата да гори на рамото му се строполи в безсъзнание на земята, докато Санаке вече се бе оправила и се изправи. Видя, че съотборникът й е добре и просто се нуждае от малко сън, след което забеляза опонентът си, който се приготвяше да я нападне с някакво джутсу.
- I don't think so! - изръмжа тя с мутиралия си глас и се насочи към него с катаната си. Скоростта й бе неописуема, благодарение на печата и Тейку дори не се усети когато сабята й преряза гърлото му. Главата му се потърколи по тревата и се намести близо до кървящото тяло. Момичето обаче все още не бе свършило. - Шине! - изкрещя тя гневно и започна да замахва с оръжието си по останките му. Наряза го на десетки малки парчета, също както всички останали, които я бяха виждали в тази нейна форма. След като изтръгна и очите му, тя вече се поуспокои и се строполи на земята изтощена. Печатът на рамото й плавно изчезна, косата й изгуби синия си цвят и отново стана черна, лицето й възвърна нежният си вид.

***

Няколко часа по-късно, Санаке се събуди, с леки болки в главата. Изправи се и се приближи до спящия Шоги, след което го отнесе в палатката и го положи да спи. Зави го с одеалото си и излезе. Намести се до огъня и заспа там.

Скоро, момчето се разбуди и потърка очите си. Прозя се гръмогласно и първата му мисъл беше: "Какво по дяволите правя в палатката на Санаке?!", след което се огледа, но нея я нямаше вътре. Той излезе навън, едвам-едвам ходейки, понеже адски много го болеше цялото му тяло. Той видя момичето да спи до огъня и седна на отсрещната страна, за да не й пречи, а и не искаше пак някой шамар у главата, защото бил досаден. До мястото, на което бе седнал имаше кошница пълна с малини и той ги изгледа тъпо, спомняйки си, че тук преди не е имало такова нещо. Санаке се разбуди от шума, който вдигаше съотборникът й и сънливо каза:
- Какво чакаш, яж, това, че съм ги брала аз, не значи, че са отровни.
- Huh? - Шоги я изгледа и не можа да повярва, че тя му дава от храната си. Друго нещо, което му се стори невероятно беше липсата на маската от лицето й. Той напрегна мозъка си и се сети за печата и всичко останало. Момчето бръкна в кошницата, хапна една-две малини и каза. - Санаке, не знам дали е било сън, но ти се преобрази изцяло, заради някакъв печат, после видях същото нещо и на моето рамо, а и много неща...
- Сънувал си. - отговори рязко тя, опъна се след съня си и се усмихна.
- Може би си права... - измрънка той и глътна още една малина. - Ама ти сериозно ли току-що се усмихна?! Лелее, кълна се, няма да спра да те бъзикам за това. - ухили се той, сочейки я с пръст и едвам сдържайки се да не избухне в смях.
Санаке го изгледа ядосано и му изигра един юмрук в главата:
- Просто замълчи и без това повече няма да го видиш! - скара му се тя и го тръшна на земята.
- Аааа, болии... - изохка Шоги и се хвана за главата. Тя изпъшка и се намести до него, след което изрече някакво заклинание и зелена чакра обви дланите й. Съотборникът й се почуди какво става и попита с изумление. - Медицинско джутсу?!
- Да. - отговори тя. - Копирах го от един медик-нинджа докато лекуваше другаря си, който по-късно разсякох на две. - спокойно продължи изказването си тя и положи ръцете си на корема му, лекувайки малко по-малко раните му. Шоги придоби тъп поглед като си представи картинката, а и лежащите късове плът около цялата полянка след битката й с Тейку му спомогнаха още повече за това. Тя допълни. - И все пак, не е достатъчно добро все още, в края на краищата не това ми е специалността.
- Ммм... - той изстена от облекчение, понеже тя затваряше раните му, макар и леко болезнено, поради малкия й опит. Шоги я погледна и каза. - Благодаря ти все пак... за всичко.
Тя се усмихна и продължи лечението, като се замисли защо ли не уби този досадник. Сенсеят й го нямаше, лeсно можеше да излъже, че е умрял в битка. Нещо обаче я спираше. Същото това нещо, което сега я караше да си даде и последната й останала чакра за негово добро. Шоги отново погледна с ухилена уста усмивката й и се подготви да изръси някоя глупост, но тя хладно отсече, прекъсвайки всякакви негови мисли. - Не си и помисляй да ми се присмиваш отново, че иначе ще ти отворя пак раните и този път не се шегувам.
- Х-х-хай... - измрънка той, а клепачите му натежаха. Той отново се приготвяше да заспи, но преди това, не забрави да запише в колекцията си със спомени лицето на съотборничката си, което сега, поради някаква причина бе разкрито. Той знаеше, че щом се събуди, вече там отново ще има маска и той няма да има възможност да го види отново. Ухили се хем перверзно, хем странно и някак си привързано и се унесе.

Съб Фев 28, 2009 3:27 pm

12 глава [съобщение: простотии на килограм... Suspect ]

След като бе излекувала съотборника си до известна степен, момичето също затвори уморено очи.

***

Санаке спокойно си спинкаше на тревата, завита с иначе почти съдраният й суитчър и ако някой я погледнеше, щеше да каже, че тя за пръв път има вид на спокоен човек. От време на време измрънкваше някаква фраза от съня си, който бе заел мозъка й в момента. Главно бяха цветисти думи по адрес на познайте кого.
Шоги дебнешком се промъкна до лежащото й, спокойно тяло и се надвеси над лицето й с коварна усмивка. В ръката си държеше главата на Тейку, която беше отрязана(логично, все пак я държи), размяташе я над нея и се готвеше за действие. Беше готов да й отмъсти за стреса, който тя му причини преди няколко часа. Той присви очи и намусено се сети.

---
- Шогиии, събуди сеее, имам изненадааа... - тихичко и миличко шепнеше Санаке над лицето на момчето и той просто нямаше как да не полюбопитства. Отвори плавно очи и поради някакъв инстинкт разпери ръце, сякаш очакваше прегръдка. - Ще ти се... - засмя се тя злобно и изчака съотборникът й да надигне клепачите си максимално. Когато Шоги го направи...
- Аааааааааааааа! Какво по дяволите?! - изкрещя той, след като видя главата на Тейку в скута си, подхвърлена от Санаке в момента, в който той я погледна.
- Хаха, пъзльо... - засмя се момичето гледайки как той истерично размахва с ръце, за да разкара мъртвата плът, която бе положена на корема му.
- Аааа, ще си платиш за това! - ядоса се момчето и се затича към реката да се измие. В ушите му кънтеше кикота на съотборничката му, която видимо се забавляваше на нещастието му.
---

- Хмммм, да видим сега, като си толкоз смела, дали няма да се изплашиш и ти! - намръщи се той и побутна рамото й с крак, за да може тя да се събуди.
Момичето надигна глава, погледна го, а той мигновено стовари главата на Тейку върху корема й. Тя погледна тъпо жалката останка от тяло, погледна него и каза:
- И?
- Ми... - момчето гледаше нервно и вътрешно много се ядоса... - Не е възможно да не те е стреснало поне малко!
Санаке грабна главата за косите, погледна я, пак погледна него и отговори:
- Да ти мязам на уплашена? - той само умираше от яд вътрешно и изцеди едно сърдито "не", след което се приготви да се запъти към палатката. - Не, не, чакай... - рече тя и той се обърна. - Наистина беше отвратително грубо от моя страна да те плаша по такъв начин, особено след като понесе толкова тежки травми! - след тези думи, тя сведе виновно глава.
- Е, нищо, донякъде... беше смешно... - опита се да я успокои той и се усмихна.
Тя палаво прецени ситуацията, пое си въздух, за да не прихне да се смее и извика:
- Мисли бързо! - Санаке захвърли главата към неговата и дори почти откъснатият нос на Тейку се намести в зяпналата му от изненада уста. Шоги посиня и истерично започна да бяга из лагера, като чуждият обект все още се намираше в устата му.
- Аааух, гнусно, гнусно, гнусно! - писна той и откачи от себе си главата на мъртвия шиноби. После отново се втурна към реката, за да се измие, псувайки момичето по пътя.

***

Киба наближаваше къщата на Датте, вървейки спокойно, с ръце сложени в джобовете. Вятърът постоянно наместваше косата му пред погледа му и той видимо се нервеше на това. Часът бе едва 5 сутринта, Инузука ходеше и се прозяваше успоредно с тази си дейност, а клепачите му натежаваха все повече и повече. Мислено псуваше лидерката си, която го бе събудила толкова рано и сърдито си спомни случката.

---
- Инузука КИБА! - крещеше бясна жена, хлопайки на вратата на апартамента му. Ако може да се нарече хлопане, то бе направо трошене, едва след второто "почукване", портата бе съборена, русата змия вече бе вътре, а момичето, което бе в леглото на джонина уплашено загърна голотиите си с чаршафа, с който се бе завил той и за капак го перна жестоко през лицето, мислейки, че това е любовницата му, с която й изневерява.
- Простак! Заменяш ме с блонди, а?! Не те е срам! - хокаше го тя и една две възглавници се строполиха на сънената му глава, като перушината от тях се разхвърча из цялата стая, а едно две перца се наместиха в устата му, карайки го да се задави.
- Мило, това е Хокагето на селото... Не е друга жена... Как може да си помислиш, че ще тръгна с шейсет и кусур годишна бабушкера...
- Бабушкера е майка ти! Тая има вид на трийсетгодишна! - разкрещя се момичето, сочейки хокагето. - Повече да не си ме потърсил! - след тези думи, тя го замери с една близко разположена табуретка и му направи огромна цицина на главата. Сърдито мина покрай Тсунаде и тръшна вратата, или по-точно което бе останало от нея.
- Ох... - Киба се помъчи да отвори залепналите си от гурели очи и се почеса по косата.
- Значи съм бабушкера, а? - надъха се лидерката и набързо го разбуди с един мощен юмрук в носа. Той остана залепен за стената, в която се бе размазал и бръщолевеше някакви неразбираеми думи, които бяха следствие на всичките удари. - Все едно. Тук съм, за да ти кажа нещо много важно! Слушаш ли внимателно?!
- Афффшафл...
- Добре тогава. - тя му подхвърли един свитък, който се приземи на леглото. - Още сега отиваш при Датте и го научаваш на Shadow Clone Jutsu. Ако го умее, ще може да разучава техники безпроблемно и много бързо. Идеалното решение! И никакви възражения! Хайде, по-бързо, омитай се!! - тя го хвана за косата и го хвърли в коридора на панелката, в която се намираше апартаментът му. Върху главата му се приземиха свитъка, дрехите му и един презерватив, изпаднал от джобовете при сблъсъка.
---

- Ето това е спомен, който определено не искам да помня. - мънкаше той, докато хлопаше на вратата на Датте. - Не стига, че ме събуди преди първи петли и че ме изгони гол от срутеният ми апартамент, който тя допълнително разруши, ами и разкара момичето ми. *Sigh*
Той прекъсна оплакванията си, защото чу шум от вътрешността на къщата. Русокоското сърдито отвори вратата и ядосано изпъхтя, питайки какво по дяволите иска сенсеят му по това време. Без много да се обяснява, Киба повлече Датте след себе си и го замъкна на площадката.
- Ама сенсей, аз съм още по пижама! - противеше се момчето, ритайки с крака във въздуха, докато учителят му го мъкнеше по земята, хванал здраво яката му.

Инузука седна на близкия камък, извади свитъка от джоба си и го подхвърли на ученика си, обяснявайки му какво е поръчала лидерката на селото.
- Но.. но... - Датте се опита да каже нещо, разглеждайки съдържанието, изписано на парчето хартия. - Това е... джутсу на джонинско ниво!
- Да, еми... - Киба се опита да окуражи с нещо нескопосаният си ученик и да го увери, че е уверен, че ще се справи, но преди да се изкаже, момчето го прекъсна с весел крясък.
- Ехаааа, наистина ли вярвате, че имам толкова много потенциал в себе си, че да ми поверите разучаването на нещо толкова яко?
- Ми...
- Уохууу, знаех си, че не съм за изхвърляне, чаках само вие да го проумеете! Хахаа, сега таланта ми ще се прояви! Знаех си, че този ден ще дойде! Денят, в който ще се възхищавате на уменията ми до такава степен, че да ми поверите такава техника за изучаване!
Киба реши да остане безмълвен, макар че капката пот, стичаща се по тила му, докато ученикът му весело кръжеше наоколо със свитъка в ръка, възгордявайки се, показваше истинското му становище.

***

Изминаха няколко дни, откакто Санаке и Шоги безцелно търсеха прословутата билка. И двамата бяха изморени, скапани и нервни, поради причината, че трябваше да прекарват всичкото това време заедно, САМИ. Дори понякога тази мисъл ги крепеше да продължат тази лудост - да търсиш игла в купа сено - мисълта, че те все някога ще се отърват от това досадно положение. Още по-тъпо беше след случката с главата, сега момчето въобще пък не й говореше, твърдейки, че й се сърдел. На нея не й пукаше особено, тишината така или иначе я успокояваше, но той вече се бе побъркал. Не бе чувал хорска реч от дни и мислеше, че ще полудее. Дори на няколко пъти обмисли варианта да й проговори, само и само да чуе нещо. Санаке усещаше каква е работата, но за нищо на света не искаше да прекъсва това затишие, именно защото съотборникът й страдаше, а той бе адски смешен като е изнервен.

По едно време, те наближиха едно езеро край което имаше страшно много цветя и билки. Момичето погледна снимката на търсеният от тях "обект", погледна и към полянката...
- Бинго! - зарадва се тя и се затича натам. Точно измежду всичките маргаритки се бе разположило и едно стръкче от толкова търсената от тях билка. Тя я откъсна и ухилено се върна на хълма, на който я чакаше Шоги.
Той недоверчиво я погледна и каза:
- Хммм, я дай да я държа аз... В моите ръце ще е в безопасност... - момчето посегна към стеблото на билката, но Санаке плесна един шамар на дланта, която се бе присегнала.
- Мечтай си! Най-много да я загубиш, с тези твоите кашкавалени ръце... - засмя се тя и стисна здраво "обекта".
- Колко странно! Мислех същото... с единствената разлика, че бе адресирано към теб! - той отново се присегна и стисна цветчето на билката.
- Идиот, пусни!
- Няма!
Те започнаха да се сдърпват, успоредно с това да си нанасят не много леки удари. Натиска над горкото растенийце бе твърде голям и то се скъса на две, като в дланите и на двамата имаше част от него.
- Виж какво направи! - разкрещя се Санаке.
- Това нямаше да стане, ако просто го беше дала! - скара й се Шоги и я хвана здраво за косите. Почвата, на която бяха стъпали бе хлъзгава и двамата загубиха равновесие и се подхлъзнаха, падайки сред високите треволяци около езерото. Момчето се бе приземило отгоре й и даже при срещата със земята, челото му се удари в нейното. Естествено, на перверзника му беше много удобно, да си лежи така на мекичките "възглавнички" на Санаке, но тя определено не бе на същото мнение.
- Get off me! - ядосано изцеди тя през зъби и го удари в чатала, което предизвика огромна болка за него и още по-голям натиск над нейното тяло. Шоги стисна здраво косите й, за да не изкрещи, а тялото му още повече я притискаше. Търпението на момичето беше на изчерпване, но в създалата се ситуация, тя не можеше да помръдне и следователно, тази стойка остана непроменяна, предизвикваща както удоволствие така и един вид "страдание" за Шоги, тъй като съотборничката му гневно го дереше по корема, опитвайки се да го разкара от себе си.

Съб Фев 28, 2009 3:28 pm

13 глава [съобщение: имам чувството, че въртя локуми :D]

След вече изминали поне две минути, коремът на Шоги кървеше, поради многото драскане от страна на ноктите на Санаке. На нея пък й се схвана тялото от това неудобно положение, което се бе заформило. Отделно, косите й почти изпадаха, заради стискането, което им прилагаше Учиха. Той най-накрая пусна косата й, изправи се много плавно и премести ръцете си "на юг", за да усети и с пръсти болката, която му бе нанесена. Съвсем доловимо, той говореше такива цветисти и пиперливи думи по адрес на съотборничката си, че ако тя ги чуеше, досега той да е умрял поне три пъти. За негово щастие, единственият обект, който успяваше да долови тези срамни за лица под 30 години обиди, беше носът му. Мърдането на устните, успоредно с присвиването на веждите и стиснатите юмруци подсещаха на каква тематика си приказва момчето, но на Санаке не й пукаше особено. Проблемът се зароди когато Учиха се опита да върви - остра болка го сряза там долу, ... в чатала. Този път изруга много по-силно, децибелите бяха разтърсващи, чак разтресоха тревичката около краката му. Точно по това време съотборничката му се бе съсредоточила, опитвайки се да си набави достатъчно чакра за едно специфично джутсу. Естествено, псувните на висок глас я разконцентрираха и момичето запрати дланта си към източника. Тя се залепи на устата му.
- Мммфф?! - Шоги ококори очи, отначало учудено, но после ги присви и започна да ръмжи изпод плата на ръкавицата й, което предизвика отделяне на капчици слюнка по нея.
Веждата на Санаке трепна и тя ядосано каза:
- Замълчи! Концентрирам се, ако приложа това джутсу, ще мога да разреша проблема ни и да намеря проклетата билка, която щяхме да имаме вече, ако не беше малоумния ти мозък.
- Хей! - чу се изпод дланта на момичето, но тя я притисна още по-плътно към устата му.
- И спри да ми плюнчиш ръкавиците! Подарък са от баща ми, с пожелание някога да порасна и да ги нося със здраве!! - Санаке за миг забрави яда си към Шоги, дори той усети как съотборничката му разхлабва натиска над лицето му и оттегля ръката си. Тя потъна в мисли, свеждайки глава, а в окото й блесна сълза, спомняйки си рожденият си ден.

-------
- Тате, тате! Какво ще ми подариш? Днес ставам на четли! - весело подвикваше малко чернокосо момиченце, тичайки около усмихнат белокос мъж, който криеше емоциите си под маска.
- Четли ли? Я покажи с пръстчета, че татко невеж и не знае колко е това. - засмя се Какаши.
Санаке показа четири пръста и се ухили.
- Браво на малката ми сладуранка... - той бръкна в торбата си и извади един опакован подарък. Подаде го на дъщеря си и я прикани да го отвори. Тя само това чакаше, чевръсто скъса целофана и изпод него се показа една детска книжка с приказки за нинджи. Момичето много се зарадва и тъкмо да се запъти към близкият стол, за да седне и да почне да я чете, но баща й я хвана леко за ръката в знак че има да й каже още нещо. - Не само това е твоят подарък. - каза й той с блага усмивка, която можеше да се разчете по израза на окото му. Какаши извади едно ключе от джоба си и го сложи в малката й длан. - С това ще можеш да отключиш чекмеджето, което се намира в края на библиотеката. Вътре съм ти оставил няколко свитъка с джутсута, които съм научил сам или пък баща ми ме е просветил за тях. Чрез тези четива, ти ще можеш да научиш немалък брой страхотни джутсута, стига да хвърлиш малко труд. Не мисля, че ще срещнеш много проблеми, все пак разви шаринган на толкова крехка възраст... Няма да ти се опрат. Друго, което съм сложил там, това са две ръкавици без пръсти, една по-голяма маска и катана. Когато пораснеш, това ще са твоите първи помощници в подготовката ти като нинджа и ще се радвам да те видя с тях - жизнерадостна и готова за бой. - той се изсмя леко и продължи, с по-сериозен тон. - Но нека се разберем едно нещо: Ще отвориш това чекмедже само когато аз ти кажа, че е удобно. А в случай, че ... мен вече ме няма, отваряй го на секундата.
- Татко, умееш да приказваш глупости. - засмя се момиченцето и прибра ключето. - Ти никога няма да си "заминеш". Аз няма да го позволя! - ухили се Санаке и се затича към столчето, разгръщайки книжката с приказки за нинджи.
-------

Сълзата се отдели от окото й и тупна в пръстта. На мястото, на което бе кацнала се заформи кал, макар и в малко количество. Момичето се изправи, а съотбрникът й я гледаше все така... състрадателно. Тя затвори окото си, зъбите й се оголиха и проскърцаха. Спомни си денят, в който баща й умря. Денят след рожденият й ден...

------
След като в лечебницата на Коноха й бяха казали състоянието на Какаши и съмнението дали въобще ще се събуди, момиченцето събори гневно папката с резултатите от ръцете на медик нинджата и се затича към вкъщи. Сълзите се стичаха по бузите й, но тя си обеща, че ще бъде смела и с един замах ги изтри от лицето си. Все така гневно, тя отвори вратата, като бравата остана в ръката й, толкова силно я бе дръпнала. Още с влизането си, детето бръкна в джоба си и извади ключето, което й подари вчера баща й. Запъти се към въпросното чекмедже и го отвори. Изкара всичко и го притисна в обятията си. Нещо я спираше да се разплаче. В сърцето й се бе заформила голяма болка и въпреки това тя не позволяваше това да си проличи. Очите й придобиха сериозен и кръвожаден поглед, а в зениците й се въртеше само образът на белокосият очилатко, който бе виновен за случилото се с Какаши. Момичето взе един от свитъците на земята, разгърна го и почна да чете. Беше джутсу за призоваване и изискваше кръвен договор с животните. Тя поряза ръката си на острието на катаната, която лежеше до нея и забучи палеца си в листа хартия. Изписа името си, а после превърза раненият пръст. С течение на времето, четейки, тя се увери, че това не бе джутсу за нейното ниво и изискваше прекалено много чакра. Остави го за после, с перспективата един ден да го започне отново.
------

Внезапно, Санаке отвори окото си, захапа палеца си и от него потече топла кръв. Докато насочваше дланта си към земята, не спираше да мисли за случилото се тогава, за прословутият свитък, който й бе създал толкова проблеми, за посланието, което й оставяше по този начин Какаши. Това й помогна да се съсредоточи и да сформира оптимално чакрата си. Шоги гледаше любопитно и не смееше да издаде никакъв шум, дори се спъна в един клон и щеше да се изтърси на тревата, но с много мъка и въртене на ръцете из пространството, момчето успя да запази равновесие. Дланта на съотборничката му се озова в пръстта, черни знаци се изрисуваха около пръстите й, а Санаке обяви техниката си.
- Summoning jutsu!
Около ръката на момичето се образува гъст пушек. След няколко секунди той се проясни и оттам изскочи едно кафеникаво кученце с протектор на главата си, което се качи на рамото й.
- Знаеш, че мразя това, Пакуун.
- Ее, добре де. - измрънка песа й се хвърли върху гърба на един от събратята му, които бяха призовани заедно с него.- С какво мога да съм ти полезен?
Санаке извади снимката на билката и я показа на кучетата. След това я прибра в джоба си и надигна вежди.
- Моля да ми намерите тази билка. Скъсайте я от корена и ми я донесете.
- Добре... - изджафка Пакуун и изпрати събратята си на различни посоки. След това погледна момичето и въздъхна. - Хладна както винаги, а? - тя не отговори нищо, а песа просто се затича нанякъде.

Шоги все още гледаше като застрелян и мяташе главата си като луд в опита си да запомни накъде се е запътило всяко едно от животните. След като установи, че това няма да стане, той погледна към съотборничката си и я попита:
- И... сега ние... ще стоим тук, и ще чакаме или... ?
- Мхм. - набързо отсече тя и се запъти към хълма. Момчето хукна след нея и чак на върха успя да я достигне, дишайки тежко. Все още го понаболяваше чатала след жестокия удар на Санаке.
Тя бръкна в раницата си и извади чай и джезве, както и една чаша. За момент остана неподвижна и се замисли. Без да поглежда момчето го попита:
- Чай?
- А?
- Чай. Искаш ли?
- Ами, щом може. - опомни се Шоги и наблюдаваше как съотборничката му вади и втора чаша от раницата си.

Генините накладиха огън и тя направи нужните приготовления за направата на напитката. Докато чакаха да заври, двамата не си обелиха и дума, само гледаха с празен поглед парата, която се издигаше от съда. След няколко минути чаят завря и Санаке сипа от течността в чашите и на двамата. Мълчаливо отпи и погледна часовника си, засичайки колко време вече се бавят кучетата й. Шоги се чудеше как да прекъсне тишината и се досети само за една тема, която вълнуваше и двамата.
- Ъм, не знам дали знаеш, не си спомням да съм ти казвал... - той започна да говори нещо, но тя се правеше, че не чува и спокойно отпи от чая си. След това постави ръцете си да лежат на краката й, като дъното на чашата се опираше в коляното й. Шоги продължи. - Санаке, аз също... искам да видя мъртъв един човек. - тя отвори окото си, но не го погледна. Ушите си обаче бе напрегнала на максимум, в опита си да чуе продължението на това изказване. - И този някой е... Кабуто.
- Каб... - момичето изведнъж се вцепени, не толкова защото той е мразен и от друг, но по-скоро защото това име я вбесяваше всеки път като го чуеше. Санаке започна да стърже с нокти по чашата и да рони парченца порцелан от нея. Много скоро, от стискане тя успя да я строши и горещият чай се изля отгоре й. Момичето обаче не чувстваше болка, тя бе като застинала на място.
Шоги видя какво стана и веднага скочи към езерото с кофа в ръка. Напълни я с много вода и се върна, след което съблече тениската си, оставайки без нищо друго отгоре. Потопи я в съда и отново я изкара, изстисквайки течността, която се бе попила в нея. Положи плата върху попарените части на тялото на съотборниката му и така спря изгарянето. За щастие, чаят бе малко и не чак толкова горещ, за да предизвика кой знае какви травми, а и намесата на Шоги спомогна за добрият край. Санаке само следеше с очи какво прави той и когато свърши, прошепна:
- Вече сме квит, а?
Той само кимна, след което изморен се тръшна на тревата и попи потта си.
Съотборничката му го проследи с поглед, а после се загледа в облаците по небето. След около минута мълчание промълви:
- Кабуто е едно проклето копеле. Мразя го повече от всичко, но трябва да съм реалистка. - тя се обърна към Шоги и той усети това с крайчеца на окото си. Измести зеницата си и я погледна любопитно, все така лежейки. Тя продължи. - Никога няма да мога да го победя със собствени сили. Баща ми ми е разправял за него като малка. Бил е най-надеждният ученик на Орочимару. Затова... - момичето се надигна, като дланите й се бяха застопорили за земята и тя се подпираше на тях. - Затова, в името на отмъщението те моля да обединим сили и да го победим заедно. - след като каза това, Санаке придоби тъп поглед, защото определено не й се нравеше да се "моли" точно на него.
Шоги остана като вцепенен при тези думи, не знаеше как да реагира.
- Аз... предполагам бих ти помогнал... ама не очаквах ти да...
- Значи обещаваш? - попита тя убедително, като очите й заблестяха, заради сълзите, които се заформиха.
- Ами да...
- Обещай ми! Моля те! - сълза се стече по бузата й, но Санаке я изтри моментално. - Размекнах се... Причината сте вие, съотборниците ми и Киба-сенсей. Прекалено... човешки се държите с мен, дори и ти, който си... Нека не изброявам.
- Да, така ще е най-добре... - подхили се Шоги, като капка пот се стече по тила му. След като отвори очи и погледна момичето, той отново стана сериозен. Тя стоеше с празен поглед и гледаше към небето. - Обещавам ти. - отговори той и й подаде ръка.
Санаке изгледа тъпо дланта му и отсече:
- Виж, ъъъ, не съм чак толкова размекната, че да се сприятелявам с теб.
Учиха се засмя и отегли ръката си:
- Хахахаха, разбира се... Извинявай. - той стана от земята и посегна към цепениците, след което взе една и я хвърли в огъня, за да го разпали.
Санаке се изправи, доближи до гърба му и каза:
- Благодаря ти. Ти си добър при... - тя замлъкна, защото щеше да каже нещо, което не се предполага, че може да излезе от нейната уста. След като се опомни, а той се преви от смях мислено, момичето добави. - ... човек. Добър човек. При-то го казах просто ей така. Хм! - след тези думи тя се запъти към раницата си и извади палатката, за да я разпъне. Шоги се ухили и докато ровичкаше в огъня с един прът си помисли: " И ти си добра... при. Хех..."

Съб Фев 28, 2009 3:28 pm

14 глава [съобщение: Най-накрая малко действие и с Датте ^^]

Вече бяха изминали няколко дена, откакто на Датте му бе връчен свитъкът. Прогрес нямаше никакъв. Освен ако разбира се не броим нищожно малкото пъти, когато той успяваше да сътвори един сенчест клонинг, който... нямаше по една, дори по две ръце, понякога и главата липсваше. Това действаше зле на увереността на русокоското, сломяваше го до краен предел. Баща му бе научил това джутсу за няколко часа, дядо му бе Хокаге, а Наруто определено беше кандидат номер едно за Шести. През мислите на момчето минаваха всякакви мисли, главно това, че не заслужава името "Узумаки" и че с право е бил отхвърлен от семейството си. Дори Хината бе разочарована от него, макар и да не го показваше, заради майчината обич, която изпитваше към него. Единствено Киба вярваше в него, макар и да проспиваше повечето му тренировки, той показваше, че го е грижа за ученика му.

- Каге... Каге бун... бун-шин... - Датте бе изморен до краен предел, не си бе почивал от поне десет часа насам. Чакрата му бе огромна, но този натиск просто изцеди и последната останала такава. Русокоското се свлече към земята, очите му бяха притворени, устните му напукани, а пръстите му посинели от стискане, за да може да има нужната концентрация. Преди да тупне на тревата, две ръце го подхванаха и го положиха да спи. Това бе Киба. Момчето надигна съвсем леко клепачите си и промълви. - С-сенсей? Аз...
- Шшшт. - Инузука постави показалеца си на устата му и го зави с одеалото, което се намираше близо до тях. - Време е да поспиш малко. Утре... ще продължиш, става ли?
Той не получи отговор, тъй като Датте вече бе заспал. Киба се изправи, изтупа си дрехите, пооправи косата си, опъна се, погали Джуниър за довиждане и се отправи към селото, където в близката кръчма един негов приятел празнуваше рожденият си ден и го бе поканил на почерпка.

***

Тъмна фигура на млад мъж дебнешком пристъпваше към раницата на Санаке. Той не издигаше никакъв шум, стъпките му бяха прекалено тихи. Тъмнината го обгърна и луната озаряваше нищожна част от тялото му. Това бе разхвърчаната и рошава коса изпод сложения накриво протектор. Проблемът на този човек беше, че бръкна твърде нехайно в раницата на момичето и тя го чу. Докато мъжът се усети, катана опираше до гърлото му, а ръцете му бяха притиснати плътно към корема му от лявата такава на Санаке.
- Чш, не мърдай, копеле! Ще умреш! - крещеше тя сънено, с полуотворено око, като докато произнасяше това се прозя гръмогласно.
- Пхааа, Санаке-чан, чакай, аз съм, аз съм! - вайкаше се Шоги и пребледня.
- А аз съм Тсунаде-сама. - иронично подхвърли тя сънено. Все още не можеше да раздроби информацията на малки парчета и да я възприеме. Всичко, което бе сторила досега, дори заплахите бяха инстинкт и на практика, тя все още спеше.
Разбира се, това не беше в полза на Учиха, той преглътна и с ясната мисъл, че това ще му докара поредната кавга, измърмори:
- Абе, цицо, аз съм бе! Шоги!
- Ха? - тя отхлаби захвата си, но все още не беше сигурна какво точно става. За да запълни времето, се прозя.
- Тепиха! - отчаяно измрънка момчето, това вече трябваше да я подсети. Макар че да се нарече сам по този начин го накара да се почувства толкова тъпо, че вече предпочиташе да го бяха посекли.
Тя премахна катаната си от гърлото му и я прибра в ножницата си. Приближи се до раницата си, взе джезвето и малко кафе и направи приготовленията за направата му. След неуместните въпроси "Защо по дяволите ровичкаше из нещата ми?!" и "Нима пак ме нарече цица?!" Шоги бе свободен да си ляга пак или да стои буден, стига да не досажда. Той реши пак да си легне и се тръшна на неравната земя. От време на време се правеше, че много му ръби и дори охкаше и се жалваше, но Санаке не остана впечатлена. В знак на отговор, след кафето отиде в палатката и се разположи на мекичко.

Наближаваше 4 сутринта и двамата тъкмо се бяха унесли в дълбок сън. Или поне това може да се каже за момичето, защото той нямаше този късмет. Камъчетата по земята определено му пречеха и той реши тайно да се натрапи в палатката при Санаке. Проблемът в този иначе гениален план, беше непредвиденият шут, който той получи от подметката на съотборничката си. Откъде да знае той, че тя спи неспокойно... Още преди да се нанесе вътре го набиха, какво оставаше ако се осмелееше да навлезе по-навътре. Ако пък се бе събудила, сега сигурно той щеше да я наблюдава от Рая. Може и от Ада, зависи от гледната точка на Свети Петър до колко са греховни перверзните мисли на Шоги.
Дълбок или не, неговият сън, както и този на Санаке бяха прекъснати от кучешки лай. Пакуун наближаваше, заедно с останалите песове. Генините се опънаха и погледнаха към животните. Във устата на всяко от тях имаше по едно стръкче от билката.
- Ъъъъ, къде по дяволите ги намерихте всичките тези?! - недоумяваше Шоги, докато приготвяше багажа си за тръгване.
- Ъх, знаех си, че с това трябваше да започнем. - измърмори тя и пое растенията, прибирайки ги в раницата си. След това намигна на Пакуун, и той и останалите кучета изчезнаха в облак от дим. - Хайде, да тръгваме. - допълни тя, обръщайки се към съотборника си.
- Аа. Сега има да вървииим...
- Два километра. - допълни тя.
- Ъ? Но ние се шляем из тази гора седмици...
Санаке поклати глава и изпуфтя. Вдигна ръката си във въздуха, сочейки към една скала с образа на Хокагетата по нея.
- Както виждаш, явно сме се въртяли в кръг. Вкъщи сме си за не повече от час, при това ако се влачим.
Шоги само кимна и те поеха към Коноха.

***

Джуниър се разбуди заради вятърът, който просвистя покрай ушите му. Той се изправи и се отърси от боклуците, които се бяха натрупали по козината му, след което облиза Датте по бузата. Момчето отвори очи и застина на място. Страхът му към кучета все още бе налице и от паника, внезапно се изправи и се покатери на носа на Третото Хокаге. Той седна на него и омърлушено погледна надолу, където виждаше разгърнатият свитък с джутсуто, което не му се отдаваше особено. Узумаки се излегна на студената скала и затвори очи... Зад него се появиха Шоги и Санаке, които тъкмо бяха пристигнали. Момчето прошепна:
--- Хайде да го стреснем!
---Прави каквото си искаш, няма да ти преча. - отговори тя уж пренебрежително, но с интерес се доближи до нищо неподозиращия Датте, за да види изтрещялата му физиономия.
Учиха се надвеси над тялото на приятеля си и изкрещя:
- БАУ!
- Аааааа! - русокоското истерично се изправи и за малко да падне от носа на Третия. - Какво по... Шоги?! Нормален ли си? Можеше да се убия! - той си хвана главата за бузите, сякаш искаше да види дали е още там, преглътна и се обърна към Санаке. - Ъъ, здрасти.
- Хей. - отговори тя кратко и бързо.
Узумаки придоби тъпа физиономия, след което изгледа строго приятеля си.
- Окей, какво си й сторил?! - съотборниците му го гледаха и не можеха да схванат какво има в предвид. - Тя ме поздрави! Освен това, не изглеждате много скарани.
- Че задължително ли е да сме? - попита Шоги, а веждата на Санаке трептеше, определено не й харесваше това, в което се бе превърнала - мекушавка, която дори се съобрази с този тепих, и не го издаде, когато смяташе да стряска Датте. След още няколко изцепки на Учиха, тя не издържа и му зашлеви един пердах през тила. - И ето защо ние... ООООХ! - той се хвана за главата, от която потече кръвчица. - Това защо?
- Защото ме дразниш. Нищо ново под слънцето. - обясни тя, след което блокира с длан неговият юмрук, който бе отправил. Двамата си размениха няколко искри и си посегнаха към гушите да се душат. В тихата ранна утрин, дори птичките, които по принцип се събуждат чак към 10 се разсъниха от шума, който се вдигна покрай тях.
Датте поклати глава и зацъка:
- Не, неее... Нещо не е както преди. - генините се обърнаха към него, все още душени от ръцете на другия и го гледаха въпросително. - Все едно... Радвам се, че дойдохте, така има кой да ми помогне да науча това проклето джутсу. - измърмори русокоското и посочи надолу към разгърнатият свитък. След като тийновете се успокоиха, и тримата слязоха долу. Шоги започна приятелски да забива крушета на Узумаки, а той се бранеше. Нещо като спаринг тренировка. Санаке пък застана над хартията и прочете описанието на джутсуто. Зеницата й се уголеми и тя рязко обърна главата си към съотборниците си.
- Ама това джутсу е на джонинско ниво! - тя отново погледна към свитъка, да не би да е сгрешила, но уви, не беше така. - Ами... някакъв прогрес имаш ли? - попита тя Датте, а той оклюмано застана на оголената трева, отдалечавайки се от двамата и направи знакът с ръце.
- Не особено.
Около него се образува синя чакра, която бушуваше и се удряше бясно във въздушните маси, но клонинги така и не се получаваха. Съотборниците му се спогледаха и разбраха, че мислят за едно и също. Активираха шарингана си и погледнаха внимателно чакрата му.
- И ти ли виждаш същото? - попита го тя. - Датте... той не използва и 10% от наличната си чакра! Но защо? Това джутсу изисква много енергия, не разбирам!
- Защо питаш мен, нали уж ти си мозъка?! - заяде се Шоги и само получи един шурикен в главата.
Санаке се приближи до Датте и хвана ръката му.
- Какво правиш? Опитвам се да се концентрирам! - ядоса се момчето и я отблъсна.
Тя обаче отново отиде до него и направи същото.
- Използваш само чакрата, която се намира в зоната на стомаха. Защо не използваш и останалите точки?!
- Ха?! Аз мислех, че това правя... - изненада се Узумаки и отпусна ръката си.
- Предположих... - Санаке постави показалеца си на челото му и каза. - Най важна е чакрата ето тук. Ако активираш нея, другите вече са лесна работа. Сега опитай. - момичето се отдалечи от него и положи кичура си коса зад дясното си ухо. Шарингановото око бе отворено, а другото не. Шоги се доближи до нея и я попита дали съотборника им ще се справи. Тя само сви рамене и зачака резултати.
Датте се коцентрира напълно, вложи всичката си енергия в главата си... Единственото, което постигна обаче беше главоболие. Той обаче не мислеше да се отказва лесно. Трябваше да докаже, че е достоен член на семейство Узумаки. Съотборниците му с изумление наблюдаваха прогреса му, чакрата около него ставаше все по-силна, все по-ярка и бясна.
- Имам чувството, че той не се опитва да направи Каге буншин. - прегракнало каза Шоги.- Мисля, че се концентрира прекалено много върху енергията... А не върху джутсуто....
- О, Боже... - Санаке стреснато промълви. - Т-той...
- Какво?
- Трябва да го спрем, веднага!
- Не схващам какво става, но добре! - момчето се спусна към съотборника си, но чакрата около него го отблъсна и го заби в близкото дърво.
- Шоги! - изкрещя Санаке и се обърна към него притеснено. Той обаче веднага стана от позицията си и въпреки че изпитваше болки, скочи върху й и я събори на земята, предотвратявайки сблъсъка й със снопът чакра, който изскочи от нищото. Тя направи намусена физиономия, след като той отново се озова върху нея, но като чу гърмежите, които се получиха след попадането на атаката в близката скала, която по начало бе предназначена за нея се окопити и веднага тръгна да благодари. Помогна му да стане и подпирайки го, те двамата наблюдаваха как чакрата около Датте от синя става черна. - От прекалено много използване на главната енергийна точка... ... - тя преглътна, докато русокоското плавно се обръщаше към тях. - главата му... е ... един вид експлодирала и това, което виждаме сега... - образът на Узумаки постепенно се проясняваше. - това е неговата вътрешна чакра... Която сега завзема тялото му... Трябва да направим нещо, преди да го е погълнала напълно!
- Лесно е да се каже! - изплашено прошепна Шоги и застана пред съотборничката си, позволявайки й да се прикрива зад гърба му. Макар тя да недоумяваше защо го прави, не й се спореше точно сега и прие решението му, вкопчвайки се с нокти за тениската му. Датте извърна изцяло главата си към генините и ги погледна зловещо. Половината му лице бе нормално, но другата... Другата част бе обгорена и покрита с черна слуз, приличаща на петрол. Това всъщност бе чакрата му. Лявото му око, покрито от всичката тази енергия вече не бе същото, очната ябълка бе станала оранжева, зеницата черна, и с форма като тази на животните от семейство котки. Навместо уста, сега там имаше само един отвор, който се крепеше за слузта. Засега само тази част от тялото му бе повлияна, но скоро щеше цялото да бъде погълнато. Дясната част от лицето не разбираше какво става, окото гледаше с празен поглед, а устните, поне това, което бе останало от тях трептяха, сякаш искат да кажат нещо, но не могат. Капка от плазмената черна чакра тупна на тревата и тя изгоря от раз. Шоги гледаше трескаво, не знаеше какво става. - Какво по дяволите стана с него?!

Съб Фев 28, 2009 3:29 pm

15 глава

- Датте, успокой си чакрата, ще ни убиеш всичките! - провикна се Шоги, докато закриваше лицето си с лакти поради вихрушката, която се бе образувала заради съотборника му. Той обаче не му отговори. Навместо това се хвана за главата и започна да си скубе косите, докато слузта по лицето му набъбваше и сътвори копие от чакра. То се отдели от лицето на русокоското и се насочи право към генините, които се намираха на няколко метра разстояние.
И двамата гледаха втрещено, не знаеха какво да правят. Ако това нещо ги пронижеше, с тях бе свършено, а едва ли щяха да го отбегнат, тъй като дори да не ги уцели същинското "оръжие", около него се образуваха убийствени маси въздух, които щяха да ги погубят. Санаке не бе виждала досега такова нещо при никой от опонентите си и следователно нямаше "антидот", а и Шоги бе този, който щеше да поеме удара централно. Тя доближи устните си до ухото му и прошепна:
- Копие, състоящо се от нищо друго освен черна чакра, която хич не ми изглежда безобидна. Какво да правим?
- Предполагам, ще трябва да се предпазим. - отговори й той, и преди тя да попита "как", Учиха вдигна ръката си във въздуха, за миг затвори очи и в облак от дим се появи шурикен вятърна мелница в китката му. Съотборничката му все още недоумяваше това как ще помогне. Копието чакра вече почти ги бе наближило. Шоги намести оръжието си пред тялото си и изрече. - Касай! - момичето гледаше опулено, все още не проумявайки: "Огън?! Огънят ще спре тази чакра?!" Чернокоското отново затвори очи, стисна здраво шурикена, който вече бе обвит от пламъци и се концентрира. Мощната вихрушка, която съпровождаше копието, се блъсна в тях, косите и на двамата се разпиляха във въздуха, устните им сякаш се изместиха в края на лицето, дрехите им се изпокъсваха малко, по-малко, а краката им затъваха в калта, придвижвайки се назад, заради предизвикалото се съпротивление. Следващата стъпка бе копието, което вече се намираше на сантиметри от тях. Шоги обаче бе по-бърз. С прегракнал и изтощен глас, той изкрещя, доколкото бе възможно. - Касай... тате! - Огненият Шурикен в ръката му се уголеми, закривайки целите тела на генините. Момчето вложи всичките си усилия да спре копието от чакра, влагайки своята в щита, който бе създал. Санаке можеше да усети, че вятърът свистеше, но не и покрай нея, а чак отвъд границите на огненият шурикен. Тя можеше да чуе как копието се разтапяше, допирайки горещата повърхност на щита. Момичето усещаше, че съотборникът й губи сили, затова реши да му помогне. Положи ръцете си на раменете му и започна да му предава от чакрата си. "Умен ход." - помисли си Шоги и се усмихна - огънят пред тях се уголеми, копието вече бе безпомощно и се разтопи, като когато се разтече върху тревата я изпепели и проникна дълбоко в недрата на пръстта, изсушавайки я до краен предел. Учиха освободи щита и уморено погледна към Датте, който просто седеше там, на средата на поляната, а чакрата му вилнееше около тялото му и досадно се опитваше да се докопа и до врата му, за да може малко, по-малко да завладее всичко човешко останало у момчето. От слузта се чу нещо неразбираемо, като гласът, който го изговаряше беше зловещ и от време на време се смееше, а малки озъбени усмивки се появяваха изпод черната чакра, пригласяйки със своят кикот. Шоги се изправи след кратката почивка, която си бе взел и обръщайки се към съотборничката си каза. - Отиди до вътрешността на селото за да поискаш помощ! Аз ще му привлека вниманието, за да не те забележи. Тръгвай!
- Луд ли си? Нямаш шансове срещу тази чакра! Та ти едвам стоиш на краката си още след първата атака! По-добре отиди ти, аз имам повече сили, тъй като не съм се била все още! - изкрещя му тя ядосано.
- Не! Отиваш за помощ и точка! Твоите техники са главно атакуващи, а аз имам цял набор дефанзивни. Ще се справя!
- Откъде пък знаеш какви са ми уменията?! Недей да си мислиш, че си видял всичко, на което съм способна.
- Изброй ми поне две джутсута за защита, които владееш. - изхили се той и смигна. Тя само изръмжа, нацупи се и ядосано му пусна тениската, която досега стискаше.
- Хубаво! Това ще е твоето погребение така или иначе!
След тези думи, тя отскочи настрани и се затича към вътрешността на селото. Датте се обърна към нея и чакрата върху лицето му образува ново копие, което насочи към бягащото момиче. Шоги обаче застана на пътя на атаката и отново активира огненият си шурикен, блокирайки удара.
- Аз съм твоят опонент! - изкрещя той, а Санаке се обърна и погледна съотборника си, който се бореше да я предпази от удара. Тя само стисна юмрука си и отново се обърна напред, продължавайки да тича.
След около минута на ожесточен двубой между огъня и черната слуз, тя се предаде и се свлече на земята. Шоги премахна щита си и сметна, че за момента е най-добре да предотврати следваща атака на Датте, защото не знаеше дали щеше да понесе нова такава. Той преглътна, забучи дланите си в тревата и прошепна:
- Съжалявам, приятелю. За твое добро е... - момчето придоби червен цвят на лицето си, вложи всичката си налична чакра в този удар. Вените му изпъкнаха, очите му също, той крещеше с цяло гърло... Около Датте се образуваха няколко огнени кълбенца, които образуваха кръг, който наобикаляше тялото му. Кълбетата започнаха да се уголемяват и да придобиват форма на вериги. Учиха изпуфтя, крясъците му станаха по-силни, той вече бе на лимита си. Веригите от огън изведнъж изскочиха с всичка сила от недрата на земята, те сякаш нямаха начало, нито край. Увъртяха се около тялото на русокоското и се притиснаха здраво в него, като не му позволяваха да мърда от позицията си, тъй като се бяха закрепили за земята. Или поне така беше на пръв поглед. Всички разклонения на онзи огън идваха от двата снопа, които излизаха от дланите на Шоги и заравяйки се под земята, те бяха достигнали до противника и се бяха разделили на няколко разклонения, за да могат, превръщайки се във вериги, те да го укротят и спрат.

През това време, Санаке бягаше из селото, в опита си да намери някой, който да помогне на съотборника й. Все още обаче беше ранна утрин, всички спяха и бе изключително трудно да срещнеш буден човек по това време, какво остава за нинджа. Минавайки покрай близката кръчма, момичето чу познат глас да се смее. Тя влезе вътре и видя сенсеят си, целият в червило, без джонински джакет на гърба си и с кървясали очи. Той я забеляза като влезе и й се скара:
- Санаке, какво правиш в място като това? И къде по дяволите е Учиха?
- Киба-сенсей, трябва да дойдете бързо. - запъхтяно отговори тя, без да се обяснява много. Хвана го за ръката и го повлече след себе си. - Нещо стана с Датте и в момента Шоги се опитва да го укроти, но се опасявам, че може да пострада много, ако не стигнете навреме.
- Какви ги говориш? - опули се Инузука и тръгна след нея. Тъкмо щеше да попита дали си прави майтап, но го секна сцената, която се разиграваше на хълма до скалата с изваяните хокагета. Във въздуха се разнасяше черна чакра, а крясъците на Шоги се чуваха отдалеч. - Какво е станало?! И къде е Джуниър, бях го оставил да наблюдава и да ми съобщи ако стане нещо нередно! - още преди да се е изказал, кучето му излезе от близкия месарски магазин с върволица кренвирши в устата си и размята опашка. - Ясно... - въздъхна Киба и направи знак на Санаке да побързат. Докато бягаха към генините, тя му разказа накратко какво е станало. Той придоби сериозен поглед и рече. - Това е много лошо. Животът на Шоги наистина е в опасност...

- Аааааааааагх! - Шоги не издържаше болката беше непоносима. Чакрата на Датте очевидно не желаеше да бъде манипулирана и бе решила да премахне тези вериги, които я възпираха да действа нормално. Малко, по-малко, слузта поглъщаше огъня и проникваше все по-близко до Учиха. Веригите му вече не бяха от жар и пламък, а от чакрата, която приличаше на петрол. Скоро тя достигна дланите на момчето, откъдето той бе пуснал в действие огнените си снопове. Слузта навлезе в тялото му и го караше да се тресе, да не знае къде се намира. Единственото нещо, което я възпираше да превземе напълно отслабналото му вече тяло бе татуировката, която се бе появила на рамото му. Чакра и прокълнат печат водеха ожесточена битка за превземане на тялото му, но нито едно от двете не успяваше да постигне това. А Шоги крещеше и се гърчеше, от време на време правеше подскоци непонятни за човешкото око. - Кхак! - той изплю огромно количество кръв, която заформи локвичка до него. Гърчът го накара да се наведе, като това докара до потапяне на брадичката му в топлата червена течност. Зъбите му скърцаха, той все още се опитваше да не пуска джутсуто, знаеше, че това щеше да остави Датте, или по-точно чакрата му да вилнее както си поиска и да нарани невинни хора. Опитваше се да го предотврати, дори това да му причиняваше болка, дори това да го убиваше.

Киба и Санаке вече бяха само на метри от Шоги. Инузука се обърна към ученичката си и каза:
- Отиди до него и му предай от чакрата си, за да изхвърлим натрапника от тялото му и аз свободно да мога да се заема с унищожаването му!
- Веднага, сенсей! - отговори тя и се хвърли до съотборника си, слагайки дланите си на главата му. Той измрънка нещо неразбираемо и изкашля. - Слушаш ли ме? - Учиха издаде някакъв изтормозен звук. - Искам да се концентрираш и да поемеш правилно чакрата, която ти предавам в момента. Целта е да изхвърлим слузта от теб и тогава да я унищожим. Ще опиташ ли?
- Аа. - измрънка той и затвори очите си. Усещаше потокът от чакра, дори прекалено силно и не схващаше как всичко стана толкова лесно. След като с помощта й измести слузта само в долната част на тялото си, той повдигна глава, за да я погледне. Пред него отново стоеше онзи образ, който бе видял при битката с Тейку - синята коса, разкъсаната маска... Тя също гледаше към него, или по-точно към рамото му - много беше учудена като забеляза половин прокълнат знак там. Момичето усети болка в своя и забеляза, че когато това се случваше, неговият сияеше в черна светлина. "Какво по дяволите??" Тя се опитваше да разбере, да схване, нима знаците им си взаимодействаха по някакъв начин? Нима това бе причината толкова лесно да пропъдят слузта? Обединената сила на тези две половинки? Киба от своя страна не бе забелязал промените в Санаке, нито татуировките по рамената и на двамата, тъй като беше зает да обмисля какво да прави.
- Сенсей! - изкрещя ученичката му и го погледна. - Изхърлихме я от тялото му! Може да действате!
- Толкова... бързо?! - той недоумяваше какво става. Но в действителност, черната чакра отстъпваше и на нейно място се появяваше огънят от джутсуто на Шоги. Санаке бе възприела началната си форма, след като вече не й се налагаше да се напряга толкова много, затова и учителят й не успя да я види. Единствено го учуди разкъсаната й маска, но предположи, че е от прекомерно използване на енергия. - Добре! - той запретна ръкава си и изрече някакви слова, на език, непонятен за останалите. На дланта му се образува черна точка. Той я заби в косата на Датте, който все още бе в плен на огнените вериги, които одеве бяха отново възприели оригиналният си вид. Слузта като попарена се стече натам и се прибра на място. Лявата част на русокоското обаче беше обгорена въпреки всичко... След употребяването на този сийл, той нямаше никаква енергия и припадна, но Джуниър го пое на гърба си. Джутсуто на Учиха се отмени от само себе си и всичките пламъци се прибраха в дланите му. Киба се доближи до другите си ученици и качи Шоги на гърба си. - Санаке... трябва незабавно да отидем в лечебницата!
- Разбира се! - кимна тя. Учителят й и кучето му се втурнаха по посока натам, а тя ги последва.

Един ден по-късно:

- За пръв път виждам нещо подобно! - изумена каза Тсунаде, след като изслуша разказа на Инузука.
- Този сийл е временен, не се знае още колко ще държи. - притеснено допълни той, гледайки към Датте, който спокойно спеше на болничното легло. - Сигурна ли сте, че досега не се е случвало нещо подобно?!
- Абсолютно! - все още така учудено отговори тя. - Във всеки случай, трябва да измислим нещо, да изследваме... Да сътворим уникален сийл като за него и т.н.
- Перфектно, тогава да се...
- Инузука Киба! - ядоса се Тсунаде. - Може да звучи лесно на думи, но не е! Трябва ни някой специален учен, който да разбира от всякакви аномалии! Нещо, което... трудно ще намерим, особено когато съм пратила 80% от най-добрите медици в Селото скрито в пясъка, за да помагат на тамошните селяни да се излекуват от чумата, която ги е налегнала.
- Но... не можем да стоим със скръстени ръце! - изкрещя Шоги, който се намираше до стената, седнал в инвалидна количка и целият превързан в бинтове. Санаке, която стоеше права до него, опряна на близкия гардероб, само хвърли тъжен поглед към Датте и отново заби поглед в книгата си.
- И какво предлагате да направя?! - стросна им се Тсунаде, хем ядосано, хем и тъжно поради факта, че не може да помогне на сина на Наруто.
- Може би аз мога да помогна. - каза момиче, което тъкмо бе отворило вратата на боличната стая, но явно е подслушвала всичко. Шоги, Киба, дори Санаке я изгледаха тъпо, а веждите им потрепнаха. Причината беше, че тази тийнейджърка, която се натресе насред този важен разговор изглеждаше... леко смешно. Разбира се, Инузука и ученичката му запазиха мълчание от възпитание, но Учиха се изсмя гръмогласно, или по-точно издаде някакъв писклив звук и гърлото го заболя.
- Ммм... - той се хвана за гушата, защото смехът, който избухваше в него му причиняваше болка на гласните струни.
Тсунаде изгледа момичето недоверчиво, видя че върху интересните си на вид дрехи тя има бял, медицински халат и попита:
- Коя си ти?

Съб Фев 28, 2009 3:30 pm

16 глава

Момичето пристъпи, затваряйки плахо вратата и влезе в стаята. Пъхна ръцете си в джобовете на халата, оправи очилата си и каза:
- Аз ли? Анджу. - отговори набързо тя и се обърна към превиващия се от скимтене Шоги. - Добре ли си? - прошепна тя като се надвеси над него, а той само още повече се хвана за гушата и лицето му посиня понеже не можеше да освободи звуците, които искаше. Момичето не беше тъпо, много добре знаеше, че този идиот се смее и понеже по принцип винаги я избиваха лимките когато я ядосваха, а сега леко бе подразнена, тя му сграбчи гушата и го вдигна във въздуха, като го застопори на стената. Той почна да пъхти, а Санаке се опитваше да не се засмее, но не можеше.
- Санаке-чан, не е смешно, помогни ми, кхак... - душеше се той.
- Стига, стига, Анджу... - най-накрая я спря съотборничката му, слагайки ръката си на рамото й. - Той си научи урока... Поне докато пак не получи амнезия утре и отново започне да се държи като глупак. - след това смигна и отново се зачете. Момичето освободи захвата и се отдръпна, позволявайки на тялото му да се изтърси наопаки върху инвалидната количка.
- Ау.
Тя се доближи до леглото на Датте и видя черната чакра върху лицето му. "Сладурско" - помисли си Анджу и любопитно се надвеси над него, за да го разгледа, но грубата ръка на Тсунаде я спря, хващайки я за китката и отдръпвайки я настрани.
- Чакай, чакай, какво правиш? Няма да се разминеш само с едно име! Кажи нещо друго за себе си! От кое село си, как дойде, какво умееш и прочее! - Хокагето постави ръцете си на кръста и сбръчка вежди, чакайки отговор.
Тийнейджърката определено сега не беше в настроение да казва това. Тя само пристъпи към блондинката и се спря когато застана до нея. Без да обръща главата си рече:
- Не обичам да говоря за миналото и след като нямам особено настояще... няма и какво да ви разказвам. Е, освен главните неща... - Анджу се запъти към вратата, стигна я и хвана дръжката, натисна я леко и продължи. - На 15 съм, от Селото скрито в Облака, странствам из всички страни, поради една важна за мен причина и съм медик нинджа. Всъщност една от най-добрите, тъй като съм изучила всички химични елементи, свойствата им, реакциите им... и всичко това заради една, единствена цел. - тя отвори вратата и понечи да излезе. - Та онова момче там страшно много ми напомня на Яно-кун... Утре по това време ще намина и ще ми кажете ако искате да помогна. Ще се радвам ако сте съгласни. А сега отивам да спя, че слънцето изгря. - след тези думи затвори леко вратата и стъпките й малко, по-малко утихнаха докато се отдалечаваше от стаята.
Тсунаде застана до прозореца и се загледа. Киба се бе замислил за нещо, а Шоги сърдито измрънка, докато се наместваше в количката си:
- Тя не ми харесва!
- Казваш го само защото те ступа, нали? - засмя се Санаке злобно и затвори книгата си, прибирайки я в раницата си. Съотборникът й се намръщи и ядосано забута "превозното си средство" към вратата. Инузука се провикна, казвайки му да почака и когато стигна до него му отвори и го придружи до стаята му.
- Изглежда само ти я хареса. - намекна й Тсунаде, все още обърната с гръб към нея. - Нали разбираш, че не мога да се доверя на напълно непозната нинджа, която изведнъж пожелава да помогне в нужда? Трябва да съм пълна глупачка за да го сторя. - Санаке направи някаква досадна физиономия и също се запъти към вратата. Тъкмо щеше да излезе, когато гласът на лидерката й я спря. - Да не си посмяла да търсиш помощ от нея. Още утре ще докарам най-добрите си медици, за да се опитаме да помогнем на Датте. Не се безпокой за него. И помни какво ти казах, ясно?
- Да, да. - набързо изцеди през зъби момичето и напусна стаята. Вървейки към къщата си, тя не спираше да мисли за това внезапно появило се момиче. Реакциите й бяха досущ като нейните, приличаха си по много неща. И двете искаха да станат максимално силни поради някаква причина. За Санаке това бе желанието да убие Кабуто, но дали нещо такова тормозеше и Анджу? Онова име, което бе споменала... Всичко си пасваше, но така или иначе, може би повече никога нямаше да я види и нямаше да разбере. Изтормозена вече от прекалено мислене и бдене над здравето и на двамата си съотборници, тя едвам едвам отключи и с вече трудно подвижни от умора крака се замъкна до леглото си и се пльосна на него. Затвори очите си, проклинайки ролята си на загрижена приятелка, тъй като това я умори до смърт и след това заспа на мига.

***

- Хайаку-кун! - викна някакъв медик. - Ела бързо в стаята на Учиха Шоги. Нещо странно става!
- Веднага! - отговори му другия и хукна натам, забравяйки старите си занимания.

***

Санаке се опъна и се прозя гръмогласно, след което примлясна и отвори мудно очите си. За разлика отпреди, сега беше тъмно, а не светло, не пееха птички, а свиреха щурци.
- Направо супер, събудила съм се посреднощ! - ядоса се тя и стана от леглото си. Грабна суитчъра си от стола, на който бе положен и го навлече псувайки, защото много добре знаеше, че веднъж събуди ли се, повече не може да заспи. Ядосано излезе от къщата си и се запъти към тренировъчната площадка, която се намираше близо до скалите с форма на Хокагетата. За нейно още по-голямо удоволствие, когато тя тъкмо извади катаната си, за да започне упражненията с чакра контрола, от небето започна да се изсипва пороен дъжд, който унищожи какъвто и да е шанс за концентрация. - Проклятие! - изруга тя и ритна с крак в тревата, като маратонката й обра мократа пръст от земята и се измърси.
- Защо се ядосваш, дъждът е хубаво нещо. Прочиства земята от греховете. - обади се познат глас на момиче, което бе седнало до едно дърво, като гърба си бе опряла на стъблото.
Санаке, цялата подгизнала, хлопна веднъж два пъти в локвичките, които набързо се бяха заформили и се приближи до нея. Това беше Анджу.
- Този свят... - започна настървено Хатаке наследницата. - Никога няма да бъде прочистен, винаги ще се намират хора, плачещи да им отсечеш главите. - след тези думи, тя се намести до нея и въздъхна, докато изстискваше вода от връхната си дреха.
- Може би си права. - отговори й медик нинджата. - Съжалявам за днес, държах се много хладно, по принцип съм много жизнерадостен човек, но разбрах нещо, което развали денят ми.
- Няма проблем, поне за мен. - отвърна Санаке и се обърна към нея, след дълга пауза. - Какво се е случило с теб?
- Не обичам да...
- Знам, че е болезнено, но с някой трябва да го споделиш, нали? Може да ти се стори невероятно, но и аз претърпях нещо подобно. Баща ми беше предизвикан да падне от една скала, заради приспивателното на онзи мизерник. Татко падна и си смачка тялото... - след като преглътна, продължи. - ... И всичко това пред очите ми. Той... е вече в кома от 12 години насам и както върви никога няма да се събуди. Живея с една единствена цел...
- Спри, не е нужно да го казваш... - прекъсна я Анджу с насълзени очи, защото това й напомняше адски много нейната трагедия.
- Аз считам, че е нужно. - отговори момичето. - Целта ми е да убия Кабуто, онзи негодник, който причини смъртта на двама и погуби трети, докарвайки го до това положение. На всичко отгоре той е този, който е пратил в гроба родителите на съотборника ми. Този кучи син ще си плати някой ден... И лично ще се погрижа... Изучавам колкото се може повече техники, за да стана възможно най-силна и да победя това изчадие... - след кратка пауза, Санаке погледна към момичето до нея, което с подпухнали очи гледаше втренчено земята и тихо хлипаше. - Наподобява историята ти, нали? - попита я тя и сложи ръка на рамото й.
Без дори да са я молили, Анджу направо започна да разказва за случилото се преди три години:
- Бях на дванадесет. - започна тя, все още хлипайки, но вече успокоявайки се. - Докато се шматках из страните, стигнах до Селото скрито в тревата. Бях дочула слух, че там се крие последният оцелял вампир, а аз обожавам вампирите! След дълго търсене го намерих и отначало той ме взе за враг, но аз му обясних причините да го преследвам... така да се каже... Отначало бе много внимателен и подозрителен с мен, но после ледът между нас се стопи, с времето се сближихме и станахме добри приятели... И двамата си нямахме никой друг, на който да разчитаме, защото аз по принцип съм си такава, а що се отнася до Яно... хората или се страхуваха от него или се опитваха да го убият. Аз бях единствената, която беше против това и когато можех го защитавах. С това спечелих омразата на селяните там и затова вече постоянно се движих навсякъде с този вампир... Докато се усетя обаче, започнах да изпитвам по-специални чувства към него, той също започна да се държи по-мило с мен... Беше като приказка... Започнахме да си споделяме всичко... Единствено той знаеше по него време истината за родителите ми... Изоставили са ме когато съм била на 5, оставили са ме на един клошар да ме гледа... Но това не е важно, важното е, че Яно ме изслушваше и подкрепяше за всичко. Една вечер стана така, че трябваше да преспим в гората до езерото... Тогава осъзнахме и двамата, че се обичаме, беше страхотно, детската ми мечта да се омъжа за вампир щеше да се осъществи... Проблемът беше, че по това време селяните правеха всичко възможно да се отърват от тях, дори въведоха спринцовки с течности, които унищожават възможността да превърнеш друг човек в кръвопиец като го ухапеш. Яно вече не беше способен на нищо, след като го бяха уцелили, затова и остана последният вампир на земята. Явно и него са искали мъртъв обаче. В същата онази вечер, тъкмо когато щяхме да се целунем, някакъв нинджа хвърли към любимия ми кунай в гърба, уцелвайки черния дроб. Нямаше как да се спаси. Стовари се отгоре ми, кървейки, а виновникът избяга непокътнат. Същата тази нощ издъхна в обятията ми. Не можех да повярвам, плаках толкова много... - тя преглътна и продължи. - Накрая реших да стана медик нинджа, за да помагам на тези, които са ранени и да предотвратя най-лошото, единственото ми желание е да са щастливи, макар и аз вътрешно да не съм. Това е историята ми, Санаке-чан. - след този дълъг разказ, тя въздъхна дълбоко и избърса сълзите си, след което се изправи и застана под дъжда. Разпери ръце и почувства капките, които се стоварваха върху плътта й и тя се радваше на това. Сега ясно, без халатът отгоре можеше да се види изцяло облеклото на Анджу, което бе породило такива странни реакции у останалите. Тя бе облечена с черна тениска с една голяма червена анархия отпред, черни, тесни дънки с множество нашивки по тях и верига, закачена отстрани, носеше и червени гуменки на converse. По ръцете си имаше множество гривнички, на левия си палец пък имаше пръстен, на който беше изваяна думата "вампир" на келтски език. Косата й бе черна, рошава, средно къса, с един червен кичур от лявата страна... Очите й бяха покрити с тежък грим, а на врата си носеше синджирче, от които висяха най-различни дрънкулки, сред които зъб от вампир, сребърен куршум и овца. На гърба си носеше черна раница, която видимо беше пълна и то с глупости, с които тя явно просто не е искала да се раздели. Тази чанта бе също цялата в нашивки, а безопасни игли бяха набучени из цялата й същина, разпръснати на разстояние. На врата си беше окачила големите слушалки от МРЗ-то, което седеше в джоба й, като това всъщност рядко ставаше, в повечето случаи ги държеше на ушите си, и по този начин не чуваше какво се говори около нея, което понякога нервеше хората.
- Знаеш ли какво. - обади се Санаке и застана до нея, като дъждът заблъска по качулката й, а краищата на косата й отпускаха по някоя друга капка от време на време на иначе достатъчно мократа земя. - Никой не иска да помогнеш на Датте, но според мен от теб по идеален за тази работа човек няма. Какво ще кажеш да го отмъкнем и да го занесем вкъщи, а от лечебницата ще вземем и нужните ти препарати. - тя се изхили злобно и зачака отговор.
- Ти сериозно ли? Лидерката ти няма ли да ти се скара?
- Пука ли ми какво мисли тя. Интересува ме здравето на съотборника ми и това е, а особено ако ще го лекува човек, който прилича на мен... Това си заслужава да се опита просто. - усмихна се момичето и я хвана за ръката. - Да тръгваме! - тя побягна към лечебницата, а Анджу я следваше плътно, явно нямаща право на глас след като я бяха сграбчили така. Макар че дори да беше дала отговора си, той пак щеше да бъде "да".

След около един час, малко тършуване из лабораторията на лечебницата и вземане на немалък брой стъкленици, след пренасянето на Датте от болничната стая до домът на Санаке и след нокаутирането на един-двама пазача, които щяха да попречат това да стане, те двете се озоваха в къщата заедно с момчето и няколко препарата, нужни за лечението.

- Да започваме! - извика Анджу и надвесвайки се над русокоското, започна да мери пулса му, температурата, както и да изследва слузта, която бе застинала на лицето му. След като с пинсета успя да отдели малка част от нея, извади личния си микроскоп, който носеше в раницата си и я огледа. Според молекулната структура, тя посегна към някои от колбите и започна да сътворява смеси. Първата, както и втората предизвикаха малък взрив, в следствие на който косата й се изправи, а лицето й се покри със сажди.
- Добре ли си? - попита я домакинката, като й подаде кърпа да се избърше.
- Нищо ми няма... - подсмръкна момичето и се обърса. - Между другото, вече знаеш защо гривата ми е толкова рошава. - засмя се тя и продължи да съставя смеси.

Няколко часа по-късно, след поредната комбинация от елементи, която сътвори Анджу, не последва експлозия, което трябваше да значи, че това е успешното лекарство за Датте. Тя се доближи до него и инжектира чрез спринцовка сместа. Изведнъж, черната чакра се свлече към очната му ябълка и малко, по-малко навлезе във вътрешноста, като премина между нея и кожата около зрителния орган. Лицето на момчето беше обгорено, но не много сериозно. Медик нинджата го бинтова, след което се обърна към Санаке:
- Нека ти обясня какво направих току-що... Прекратих вечният престой на слузта върху лицето му, но това не значи, че е блокирано действието й. При най-малкото ядосване, както и всеки път като се бие, тя ще взема връх и ще го превзема. С единствената разлика, че ще се появява само на лицето му и ще бъде контролирана от него. Ще се превърне в неговото оръжие. - след като каза това се усмихна.
- Невероятно! Не само я разкара от лицето му, не само я премахна като евентуален враг за самият него, но и я превърна в неговото оръжие! Как успя?! В смисъл... Защо нашите медици не стигнаха до това решение, и те разполагат със същите смеси...
- Защото добавих от моите специални билки. - отговори й набързо Анджу. - Тази мутация... Срещала съм я преди и просто знам как да я предотвратя, проблемът бяха елементите, заради атомната маса, но както виждаш, справих се. Също така... Тепърва ще развиваме тази чакра. Това е само началото. А относно изгарянията - билката, с която намазах бинта ще се погрижи да изчезнат за няколко дни.
- Знаех си, че си подходяща за тази работа. - засмя се Санаке и я потупа леко по главата закачливо.

Съб Фев 28, 2009 3:31 pm

На другия ден:

- КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ Е СТАНАЛО ТУК? - крещеше Тсунаде докато оглеждаше изпотрошената лаборатория. Медиците не знаеха какво да й отговорят. Тя още повече се вбеси като видя, че Датте го няма. - Извикайте ми Санаке! Веднага! - обърна се тя към един от подчинените й и той припна.
Момичето обаче вече бе излязло и той се върна с лошите новини, отнасяйки един юмрук от лидерката си. Докато тя псуваше в болничната стая, зад нея се появи така търсената Санаке и каза:
- Здравейте, Хокаге-сама.
- Ти?! Къде е оная Анджу?! И къде е Датте?! - разкрещя се блондинката и хвана генинката за рамената, като я клатеше напред назад и нервничеше.
- Тя спи, беше уморена. А Датте е зад вратата. - отговори спокойно тя.
- Ха?! - Тсунаде зяпна, когато русокоското се показа и се ухили с обичайната си усмивка. - Какво стана?!
- Анджу му помогна. Това е писмен доклад на състоянието му. - отговори момичето и й подаде един лист.
- Как смееш, изрично ти забраних да я молиш за помощ!! - караше й се лидерката докато медиците преглеждаха момчето, а тя разглеждаше написаното в доклада.
След няколко минути, подчинените й се явиха до нея и й съобщиха, че русокоското е повече от добре. Тя само сбръчка вежди и се ядоса, главно защото е сгрешила. Но като жена на честта, тя се извини на Санаке, молейки друг път да не я плаши така. Докато тримата си говориха на по чаша чай, след като прегледите бяха свършили, един медицински нинджа се яви на вратата и обяви:
- Тсунаде-сама! Още от вечерта го имаме този проблем, но сега е дори още по-зле и решихме да Ви уведомим!
- Казвай! - разтревожено изрече тя и стана от стола си. Двамата генини спокойно отпиваха от чая си през това време. Следващата реплика от страна на нинджата обаче ги накара да се задавят.
- Учиха Шоги значително се влоши! Положението е критично, мислим, че изпада в кома!

Съб Фев 28, 2009 3:31 pm

17 глава [запомнете я тази цифра... Нещо мн интересно става в нея icon_redface ]

След съобщената лоша новина, Датте пребледня и преглътна, гледайки към пода и стискайки здраво юмруците си. Знаеше, че причината, неговият приятел, който му бе като брат, да е в това положение бе опита му да спре русокоското да направи нещо неразумно докато бе превзет от черната чакра. Санаке, все още задавена с чая, почна да кашля и да плюе капка по капка течността, която бе заседнала в гърлото й. Тя се удари веднъж два по гърба, искайки да спре този момент на слабост и се усещаше, че се готви да изкрещи, но кашлицата я възпираше. Датте скочи и й помогна като я потупа силно няколко пъти докато най-накрая всичко свърши. Тсунаде гледаше сценката, разиграла се пред нея, сбръчка ядосано вежди и се разкрещя:
- За Бога, толкова ли сте нетактични! Да говорите за кома точно пред нея!
- Тсу-Тсунаде-сама... - почна да се обяснява медикът, но бе спрян от яростният юмрук, който получи от Санаке. Придружителят му бе обречен на същото и го получи след две-три секунди.
- Бездарници! - хладно промълви тя. - Вчера нищо му нямаше, а изведнъж го изкарахте пътник!
- Н-не казваме, че ще умре, а че ще изпадне...
- А то не е ли същото?! - кресна му момичето в лицето и докторът, както седеше на пода, започна чрез лактите си да се придвижва възможно по-далеч от нея. Чернокоската започна да ръмжи и да изговаря някакви неразбираеми думи, след което с дясната си ръка хвана кичур от косата си и го стисна, за да я заболи. - Няма... - в окото й грееше яростен пламък, а зъбите й проскърцаха. - Няма да позволя да се случи отново!
- Какво имаш в предвид, Санаке-чан? - попита Датте видимо притеснен, приближавайки се към нея. Тя се бе подпряла на желязната преграда на болничното легло и лицето й не се виждаше от спуснатият, огромен кичур коса от дясната й страна. Момичето се обърна към него, разкривайки насълзеното си око. - Няма да... ъх... - Санаке отново прилепи устни и остана безмълвна. След като си пое дълбоко въздух, каза. - Просто... няма! По дяволите! (~kusooo) - чернокоската светкавично отскочи от парапета на леглото и излезе от стаята, тичайки. Това стана толкова бързо, че четиримата обитатели на помещеннието само мяткаха глави, търсейки я с поглед, очевидно съзнавайки, че си е отишла.

Тя бягаше из коридорите на лечебницата, явно търсейки нещо. Дъхът и стана по-тежък, ритъмът на сърцето й се ускори. Вече доста запъхтяна, тя най-накрая успя да достигне до санитарното помещение, където се държаха метлите и парцалите. Отвори вратата шумно и влезе, след което забеляза тялото на Анджу да спи върху един стар сандък. Санаке се доближи до нея и я побутна нервно, карайки я да става. Момичето сънено потърка очи и се готвеше да се скара, но разказът на Хатаке я разсъни на секундата, тя стана, сложи очилата си и двете заедно се отправиха към стаята на Шоги.

Когато отвориха вратата, вътре бяха същите две медик нинджи и още един чунин. Те погледнаха към момичетата и единия каза:
- Тсунаде-сама спомена, че може да докараш тази и ни нареди да не ви пускаме при пациента, каквито и да са обстоятелствата. Ако се възпротивите... - той посочи към нинджата, който извади един кунай от ръкава си. - ... ще се наложи да приложим сила. Санаке изслуша медика с досада и когато той приключи, тя, без да бърза или да си дава зор, пристъпи до него и го погледна право в очите.
- Сериозно... мислите си, че това ще ме спре? Разкарайте се, бездарници! - изръмжа тя и с двете си ръце хвана ръкавите на докторите, запращайки ги към стената. Те се удариха в нея, като я напукаха и свличайки се надолу към пода, дори не знаеха на кой свят са.
- Стой! - извика нинджата, който бе на пост, след като стана свидетел на този побой и се засили към генинката с ножа в ръка. Тя изкара катаната си и отблъсна цялото му тяло с тъпата й страна, за да не го нарани много. И той се озова при медиците, разбит в стената...
- Лидерката ви сериозно трябва да прегледа файловете на шинобитата ви... И това е чунин... Тц, тц, тц... - зацъка Анджу и се отправи към Шоги. Санаке, след като завърза тримата мъже с едно въже, също се доближи до леглото му и гледайки към системите и всичко наоколо, тя си спомни, че ги е виждала и преди, в стаята на баща си. Момичето се обърна към придружителката си с въпросителен поглед, а Анджу, напълно разбираща какво я гложди, отговори. - Не. Все още не е в кома.
- Р-радвам... се... - въздъхна тя и се усмихна леко. - Но ако искаме да остане така, трябва да предприемем нещо, нали?
- Да, но не бери грижа, нали затова съм тук! - ухили се момичето и сложи раницата си на кревата. Разтвори огромният й джоб и започна да бърка вътре, като още малко щеше да си завре и главата в отвора.
- Знаеш ли какво търсиш? - попита я Санаке, а Анджу само кимна и продължи да ровичка. След около две минути, тя се ядоса, запретна ръкава на медицинският си халат и започна да хвърля едно по едно нещата, които й пречеха да намери нужният обект. Какво ли не попадна на пода - сникърсчета, гумички, няколко молива, един, от които имаше пружинка на дъното си и подскочи из стаята, завършвайки полета си, като се удари в челото на единият завързан медик-нинджа... И още... - ластички, копчета, фигурки на китари, барабанчета, няколко безопасни игли, цяло кълбо прежда, след него още едно, две-три запалки със странни форми, торбичка със съмнително съдържание, гумени топчета, силиконови топчета, дъвки, пръстени, обеци, малки черепчета... И още поне 50 странни работи, които заеха изцяло пространството и трябваше да газиш, ако искаш да преминеш през тях. След като и това не помогна, Анджу взе раницата си и я обърна с дъното нагоре, изсипвайки останалото съдържание. Чу се дори едно сладко пискане от плюшеното мече метълист, когато главичката му докосна земята.
- Shit! Метъл Теди! - разстрои се тя и веднага го пое в обятията си, в знак, че не е искала да му се случи това. Санаке, както и тримата заложници гледаха тъпо и със зяпнали уста. Най-накрая момичето откри билката, която търсеше. - Аха! - зарадва се тя и се затича към системите на момчето, като по пътя се препъна в купчината от дреболии. - Уф... - ядоса се Анджу и се изправи. - Добре... да действаме. Между другото... - тя се обърна към Санаке и каза. - Това може да ти се струва гнусно, но лекарството трябва първо да бъде сдъвкано от някой и тогава да се даде на пациента, но без да го вадиш с ръце от устата си, защото по тях има микроби, които ще унищожат силата на взаимодействието на слюнката и билката. С една дума, външни дразнители, не трябва да се доближават до нея, дори да си с ръкавици, след като е "олигавена", пак не може.
- Чакай, чакай... - защо трябва да се дъвче от друг човек? И как тогава ще се даде на Шоги лекарството, ако не с ръце?!
- Чуждата слюнка е нужна за правилното протичане на ефекта от растението... Разбираш ли, за да подейства, трябва да бъде "овъргаляно" от два вида ДНК, иначе не става. А относно ръцете - както виждаш... - Анджу показа дланта, с която държеше билката и продължи. - аз съм със ръкавица, когато я пипам, а преди да го направя я държах в стерилна опаковка. Преди олигавянето й, мога да я пипам, макар и само с ръкавици, но след това е забранено! И така, начинът, по който ще я предам в устата му е най-проста целувка, дори непълна. Но схващаш смисъла де... А сега, отдръпни се малко, за да направя нужното.
- Ъъъ, добре-е... - недоумяващо отговори Санаке и се отдалечи, като без да иска стъпи върху едно сникърсче.
- Хей! После ти ще ми купиш ново! - скара се медик-нинджата и отвори широко уста. Приближи билката почти до устните си, когато...
- Чакай! - викна съотборничката на Шоги и се затича към нея, след което й хвана ръката. - Може да ти се стори налудничаво, но... хмм... - тя не продължи, защото всъщност и не знаеше защо я бе спряла. Анджу се засмя и след като Санаке отпусна захвата си, тя насочи ръката си към нея, като натика билката в зяпналата й от учуда уста. - Ха?! Н-н-не! - Хатаке започна да мятка главата си насам натам, а ръцете й правеха някакви странни мимики.
- Късно е вече. Това ми е последният екземпляр, а ти вече го лапна, ДНК-то ти е навсякъде около него...
- Не съм те молила да...
- Стига, стига. - засмя се пак Анджу и побутна момичето до Шоги. - Какво чакаш? Да изпадне в кома ли? Ако му дадеш това лекарство ще предотвратиш това и ще се размине само с няколко дена на болнично легло!
- Добре... - измрънка Санаке и започна да дъвче. - Но го правя само за да не му се случи същото като на баща ми! - допълни тя и се наведе над лицето му, разтваряйки устните му. Момичето долепи своите до неговите и чрез езика си постави сдъвканото растение в устата му. След това, бавно оттегли лицето си назад и преглътна. Постави едната си длан върху косата, а другата върху брадичката му и притискайки ги, го накара да подъвче малко билката. После надигна врата му и като погъделичка адамовата му ябълка, го предизвика да преглътне. После се отдръпна и сърдито застана до Анджу. - Това... ще ти струва скъпо! - престори се на много ядосана тя и след това добави с жален глас. - Знаех си, че не трябваше да си пера маската точно вчера, когато нямах пари, за да си купя резервна...
Медик нинджата само се засмя и започна да прибира нещицата си. Санаке развърза тримата заложници и ги пусна до тоалетната, защото видимо им се ходеше.
- Анджу, трябва да се омитаме. Вече направихме каквото трябва, няма причина да стоим тук. - напомни й момичето и отвори вратата.
- Ида, ида. - с досада отговори тя и се изправи. Достигна до портата и излезе, а Хатаке понечи да направи същото, но преди това погледна като за последно Шоги, който спокойно си лежеше и бълнуваше някакви неразбираеми работи.
- През какво ме караш да премина... идиот такъв. - измърмори тя и затвори вратата след себе си. Секунди след това, Учиха изръмжа и се прозя. Действието на билката наистина беше бързо, защото още докато я вкуси, той се бе върнал в съзнание, макар и с жестоки болки в главата, също като онзи път когато се бе напил като свиня. Отвори леко очите си и перверзна усмивка се появи на лицето му и понечи да се изхили, но дробовете го заболяха..
- Ох, ох... - изохка той и се хвана за гърлото. Огледа се дали има някой наоколо и после, през зъби успя да измърмори. - Хехеее... Ох, ох, ох... Score!

Съб Фев 28, 2009 3:32 pm

18 глава
- Ах, къде се дяна Санаке-чан, само си навлича проблеми така, като бяга ненадейно... - Датте вървеше замислен из коридорите на лечебницата, с поглед, забучен в земята. Въпреки многократното му блъскане в някой медик или пациент, той не го измести оттам, мислите му бяха по-важни в момента. Изведнъж, в глава му се появи проблясък. - Възможно ли е да съм толкова глупав?! Че то е очевидно къде е, в стаята на Шоги! - момчето се затича натам и запъхтяно изрече. - Поне вече имам оправдание да ям от рибешкия специалитет на Ичираку - нуждая се от малко мозъчни клетки в повече, за да се сещам по-бързо.
Точно зад ъгъла, който той наближаваше, бяха Санаке и Анджу, които тъкмо отиваха при него, за да му кажат, че всичко е наред, а и за да може момичето-медик да го прегледа, за всеки случай. Естествено, Узумаки все още гледаше в краката си, а не пред себе си, и свивайки зад ъгъла се блъсна в момичето, което го бе излекувало и я тласна леко назад, като тя се изтърси по дупе, а празните папки, които тя носеше в себе си, понеже не можеше да намери място в чантата си, се разтвориха и попаднаха върху главата й.
- Оопаа... - промълви Датте и загледа като изплашен заек, а дланите му се вцепениха и застинаха на място.
- Опа, а? - саркастично изрече Анджу, докато сваляше нещата от косата си, а веждата й трепна.
Санаке се приближи до нея, помогна й да стане и с огромна капка на тила каза:
- Спокойно, няма нужда за паника, това е Датте все пак.
Намусената физиономия на лицето на Анджу веднага се изпари и отново се прокрадна лъчезарната й усмивка. После вдигна ръка във въздуха в знак на поздрав, а Узумаки само гледаше и недоумяваше какво беше това внезапно сменяне на настроението.
- Да... все едно... - измърмори той. - Нещо ново за Шоги? След като си извикала нея... - той посочи спътницата на съотборничката си. - ... значи пак си вършила нещо на своя глава.
- Вече всичко е наред. - отговори му тя топло.
- Ъм, но как стана всичко... Малко подробности може ли?
- Използвах една доста ефективна билка, която за да подейства са нужни два вида ДНК и Санаке... хмпрф! - Хатаке бе сложила ръката си на устата на медичката и с насилена усмивка и през зъби тя изръмжа.
- Наистина не е важно какво е станало. Нали няма да изпадне в кома... Какво си заразпитал, изведнъж се превърна в големия всезнайко.
Датте сви рамене и каза:
- Еми, сигурно дори нямаше да разбера всички онези термини, които Анджу щеше да използва, но просто бях любопитен...
- Ооо, всичко щеше да разбе... ох! - медик-нинджата отново бе прекъсната, този път от силния ритник от страна на Санаке по пищяла й.
Хатаке се направи на ни лук яла, ни лук мирисала и нетипично за нея, с весел и звънлив глас предложи:
- Хайде на по рамен! Аз черпя! - когато чу тези думи да излизат от устата й, в главата й веднага щукна мисъл: " Браво бе... Точно като нямам достатъчно пари... Но предполагам си заслужава жертвата... Заради каузата!" След това придоби зачуден поглед и досущ като малко дете почна да се чуди аджеба каква точно е тя всъщност. Самата Санаке не усещаше, че интелекта й, с който принципно бе надарена сега никакъв го нямаше и мозъка й бе зает от други работи. Но точно поради тази причина, тя нямаше и как да разбере това...
Датте и Анджу я поеха под рамо и почнаха да я замъкват към Ичираку рамен.
- Какво й стана изведнъж? - попита Узумаки.
- Мисля, че е страничен ефект от една билка... А може би не... Знам ли...
Санаке се осъзна за малко, но не достатъчно, и с празен поглед, като някоя пияница погледна съотборника си и го попита:
- Датте, каква е каузата?
-А?
- Не й обръщай внимание. - засмя се Анджу и заклати глава. Вярно е, че това лекарство имаше леки странични ефекти, но тук определено имаше още нещо.

След двайсетина минути, тримата пристигнаха, и при миризмата на топъл рамен, ноздрите на Хатаке заиграха и това я "разбуди". След като отново бе с всичкия си, тя се скара на медичката, че не й е казала, че има странични ефекти, а след това си поръча ядене. Същото направиха и другите тийнове.

През това време, лекарите, които отговаряха за Шоги влязоха в стаята му и прегледаха състоянието му. Установиха, че опасност от изпадане в кома няма, но момчето ще се възстановява още поне 2 седмици. Единият от медиците се доближи до Учиха и му каза:
- Преценихме, че за времето, което ще останеш тук, което е 14 дни, трябва да има някой, който да се грижи за теб. Затова решихме да ти назначим лична медицинска сестра, но ни е нужно съгласието ти, защото такива са правилата, когато пациент е в съзнание.
Шоги погледна с интерес към докторите, а искри заблестяха в очите му. Класиката от порно списанията - лошата медицинска сестра... Мечтата на всеки перверзен момък. В главата на Учиха се заформиха интересни фантазии как жената го разтрива, как му дава да яде, как танцува пред него. Перверзна усмивка се появи на лицето му, а очите му бяха стиснати силно, за да може никога да не свърши този момент на блаженство. По едно време, лицето на Санаке измести това на русата сестра, и сега в представите му, тя бе в бяла престилка и с бели, дантелени жартиери. От това негово състояние го събуди лигата, която се стече по кожата му и го олигави целия. Момчето разтърси главата си и одобрително каза:
- Нямам нищо против да имам лична сестра!
- Така да бъде. - усмихна се единият медик и даде знак на всички да напуснат, след което и той ги последва.
След около две минути през вратата влезе и дългоочакваната жена. Шоги тъкмо отново бе зает да пременява Санаке в най-различни костюми, когато някаква гадна миризма го разсея и той отвори очи. Оказа се, че вонята идва от устата на набитата мъжкарана, която бе облечена в бял халат. Изглежда това е назначената му лична медицинска сестра. Той успя само да преглътне, мисловно да си помисли "WTF", а след това изкрещя:
- Мили Боже! Контрастът! Аах... - Учиха зарови лице във възглавницата си и вече официално не си падаше по секси лекарки, след като тази дебелана му развали мечтите. Системата, която бе в ноздрите му се заби в носа му и го болеше, но момчето за нищо на света не посмя да помръдне главата си, от страх, че отново ще види най-лошият си кошмар.

През това време, Датте, Анджу и Санаке си говореха относно чакрата на русокоското. Стигнаха и до частта с използването й.
- Значи казваш, че мога да превърна този феномен в мое оръжие? - изумен попита Узумаки.
- Да. - отговори медик-нинджата, хапна малко рамен и продължи мисълта си. - Но за целта трябва да ти подготвям специални смеси от различни химични елементи, иначе никога няма да стане самото взаимодействие, дори и между теб и тази черна плазма да има разбирателство.
Датте стоеше със затворени очи и кимаше, като че ли попива всичко, което му казват, но не беше така.
- С други думи... от мен науката, от теб - волята. - обясни му момичето. - Ако искаш да овладееш силата й, ще трябва да положиш много труд!
Санаке, още с пълна уста, потупа силно съотборника си по рамото и след като преглътна каза:
- Не се и съмнявам в него, той е кораво момче. Все пак е от моя отбор, а в моя отбор място за слабаци няма. Нали така, Датте? - попита го тя весело, явно пореден страничен ефект от билката, която бе сдъвкала.
- Ъъъ, да... - отговори неуверено русокоското и се усмихна. - Няма да те разочаровам, обещавам!
- Това да се чува. - допълни момичето и пак го тупна по гръбнака, достатъчно силно, за да му изкара въздуха.
- И все пак... - Анджу звучеше обезпокоена. - Не разполагам с абсолютно всичко нужно за първото приложение, на което ми се иска да се научи Датте-кун...
- Няма проблеми. - отговори Санаке. - Ще откраднем нужните ни смеси, елементи или каквото там от лечебницата и готово! А после ще отидем на площадката, за да потренираме. Навити ли сте?
Въпреки че това си бе един вид престъпление, двамата тийнове кимнаха. Все пак, и те бяха не по-малко чалнати и не им пукаше особено за последствията.

- Хокаге-сама! - провикна се един чунин, като отвори врата на кабинета й, без дори да почука.
- Защо не чукаш?! - стросна му се тя и го замери с писалката си.
- Моите извинения, г-жо, но... Лечебницата е била обрана! Липсват колби с едни от най-опасните химични елементи, някои от тях са радиоактивни!
- Какво? - вбеси се лидерката и побърза да облече халата си. - Има ли заподозрени?
- Да, всъщност, ние знаем кои са, защото ги видяхме чрез записи на камерите. Извършителите са Санаке и Датте от Коноха и страснтващата медик-нинджа Анджу!
Тсунаде гневно заби юмрука си в бюрото и от яд хвърли стола си през прозореца, като той се строполи върху главата на Киба.
- Ау...
Хокагето го повика при себе си, и преди той да се намръщи задето е бил уцелен с този нелек предмет, тя му съобщи за станалото. Инузука се плесна по главата и разклати глава, след което обеща да помогне в издирването.

*Бум!*
Анджу отново бе сбъркала дозата и сместа, която приготвяше и предизвика взрив. Това вече бе 10-ти пореден. Санаке и Датте стояха отстрани и гледаха тъпо и безмълвно. На 11-ия път обаче, тя най-накрая сполучи.
- Success! - зарадва се тя и извлече от течността чрез спринцовка, след което я заби във врата на Узумаки, без дори да го предупреди.
- Аууу! - намръщи се той и се потърка по болното място.
- Нека ти обясня как работи... Вече имаш възможността и условията да създадеш юмрук от чакра, който евентуално да ползваш в битките си. Само трябва да се научиш как да го осъществиш.
- Няма ли ти да ми кажеш как? - примоли й се русокоското и я погледна с мили очички.
- Съжалявам, но си нямам и на идея как трябва да стане... Но Санаке е тук, тя ще ти помага. А сега аз ще лягам, че много ми се спи... - още преди да се е изказала, Анджу се прозя и се свлече на земята, заспивайки.
- Ъм... - Датте, все още не схващайки, се обърна към съотборничката си и каза. - Ама тя нищо съществено не ни каза... Сякаш искаше колкото се може по-бързо да легне да спи...
- Хмм, може би има нещо вярно. - кимна Санаке. - Но съгласи се, пак помогна твърде много, без да ни дължи абсолютно нищо, нали така? - момчето кимна и се оттегли към средата на поляната, за да има пространство. Съотборничката му изпъхтя, изпука врата си и се приближи към него. - Анджу ми каза, че за да призовеш черната чакра извън себе си, трябва само да затвориш очи и да се коцентрираш. Когато усетиш наплива на енергия ги отвори и това е. Само дето щяло да бъде болезнено...
- Е, ще направя каквото е нужно, явно призванието ми не е да съм просто обикновена нинджа като всички останали.
- Хей! - засмя се Санаке и се престори на сърдита. - Обикновена ли ме наричаш?
- Не, просто...
- Хайде, хайде, свърши. Злото семе е посято вече! - измърмори тя и след това се заля от смях. Датте учудено я погледна и настоятелно й се скара.
- Не ми се присмивай де. - изрече той и също се засмя. - Удари ме с камък ако греша, но ти се смееш! - избъзика я той и почна да си държи корема да не "падне" от толкова много хилеж.
- Хахаха... хъммм... -тя изведнъж секна кикота си и погледна сериозно към момчето. - Кажи на някого и ще си изпатиш. - след това погали дръжката на катаната си, която се намираше на гърба й и отново придоби весело изражение.
- Просто не знаех, че можеш. - иронично подхвърли той и инстинктивно сложи ръце пред себе си в гард, за да се пази ако го нападнат.
- Ти какво... за някоя психопатка ли ме взе. Няма да тръгна да се бия с теб заради това, което каза. Много повече провокация ми трябва, за да посегна на приятел.
- Аа... - озадачено отговори той и я погледна странно. Това, което си мислеше ли чу?! Като че ли вече нямше и следа от предишната хладнокръвна Санаке, която дори не ти позволяваше да й прекъснеш четенето. - Да.. тре-тре-тре...
- Езика ли си глътна? - засмя се пак тя и го тупна леко по главата. - Ако думата приятел те плаши, как ще реагираш ако някое момиче всъщност те поиска за нещо повече, а?
Датте почервеня като домат и се вцепени.
- Почваш да ме плашиш... донякъде. - измърмори той едвам едвам, докато си тресеше главата, за да спре да червенее.
- Нека почнем с тренировката... Хайде, пробвай да призовеш черната си чакра. - рече тя и пак се изсмя, този глупчо искрено я забавляваше.

Тсунаде, придружена от две АНБУ-та и Киба наближаваше тренировъчната площадка. Вече бе претърсила домовете на палавниците, това бе единственото място, за което се бе сетила като алтернатива. По пътя, неколкократно хвърли злобни погледи на Инузука, а той само преглъщаше и се молеше да оживее след като тя се разправи с този проблем. Тишината, която цареше покрай четирите нинджи бе нарушена от внезапния крясък на лидерката:
- Не! Не мога да повярвам!
Шинобитата се спряха и се разположиха на един дълъг клон.
- Хокаге-сама, карате му се вече за пети път... - отбеляза едното АНБУ, но бързо устата му бе затворена от стръвнишкия поглед на жената.
- Как може да си толкова несериозен, поверих ти ги, именно защото предизвикват хаос, когато няма надзор над тях! И за Бога, дори единият е в болница. Остават двама! Само двама, които трябва да контролираш. Толкова ли е сложно?!?!
- С-с-с-съжалявам, г-жо, аз... - Киба се опита да се оправдае, но тя го изпревари.
- Недей съжалява! Сигурно пак си бил на кръчма или някъде другаде! Не! Не мога да повярвам! - Тсунаде изпръхтя от гняв, а след това изпокъса ръкавите на халата си от всичкото онова стискане, което прилагаше с дланите си. - Продължаваме! - изведнъж изрече тя и хукна по посока площадката.
- А-а, хай! - отговориха трите нинджи и я последваха.

Датте затвори очите си и се коцентрира изцяло, пращайки енергията си към дясното си око. Момчето стоя така около две-три минути. Изведнъж, пареща болка го преряза изведнъж, сякаш разделяйки главата му на две. Той можеше да усети как чакрата се придвижва по вените му, без да му спестява нищо. Когато тя наближи зоната на зрителния му орган, русокоското се свлече на колене от болка и се хвана за болното място. Писък, напиращ да излезе зае позиция в гърлото му, и се натрупваше все повече и повече, като от него се чуваше само едно монотонно ръмжене. След няколко секунди, Датте отдръпна дланта си от там, защото нещо горещо го докосна. Това беше черната чакра, която започна да излиза от пространството между очната ябълка и кожата на клепача и тази под самото око. Скоро, слузта зае половината му лице и спря да наплива, като мигновено се изстуди, или поне пластът, който се докосваше до плътта му го направи. Санаке наблюдаваше всичко това внимателно. Бе получила заръки от Анджу, ако нещо нередно стане да я събуди. Тя се доближи до съотборника си, който тъкмо се изправяше, готов да се учи как да използва тази черна слуз.

Съб Фев 28, 2009 3:32 pm

- Датте, добре ли си? - попита го тя.
Той рязко обърна главата си към нея, като започна да говори:
- Разбира се, суп... - това движение му коства много и болката го сряза право в дясното око. Санаке можеше да види, че той губи контрол, и че самата чакра започва да превзема все по-голяма част от лицето му. Момичето подскочи и веднага отиде до Анджу, като започна да я тресе и вика по име, за да се събуди. Медичката отвори очи и веднага разбра за какво става за въпрос. Тя бръкна в раницата си, извади една спринцовка и се затича към него. Скочи на гърба му и заби иглата във врата му. Чакрата веднага започна да се стича към вътрешността на тялото, минавайки по същия път, по който бе дошла. След около пет секунди всичко бе свършило, а Датте осъзна, че има товар. - К-какво...
- Санаке, какво стана, че се получи това? - попита я Анджу, като продължаваше да стои върху тялото на русокоското.
- Той направи едно рязко движение и изглежда е загубил концентрация.
- Ясно... Мислех, че се разбрахме... - тя се обърна към момчето и го лопна по главата. - Трябва да си абсолютно концентриран когато я използваш. Въпросът не е само да я изкараш навън, но и да я контролираш.
- Това звучи прекалено сложно. - намръщи се Датте и с навъсени вежди я погледна, след като си обърна главата назад, а погледа нагоре. - Няма ли да слезеш вече от мен? Тежиш...
- НЕ! Докато не се научиш да я контролираш, те наказвам да ме носиш на конче, колкото е нужно и когато си поискам!
- Какво?!
- Хаххахаха... - Санаке се заля от смях и едновременно съчувства на горкия гръб на съотборника си. - Анджу, сигурна ли си, че е нужно? - през сълзи от смях я попита тя.
- Абсолютно! Така ще мога да му забия инжекция много бързо всеки път когато излезе извън контрол. Също така ще мога да му давам полезни съвети по време на тренировка. Само дето ги местим вечер. През деня спя. О, да, тъкмо ще си имам легло! - момичето се усмихна и стисна гушата на Датте силно с ръцете си, за да не падне, понеже той се опитваше да постигне точно това.
- Слез от мен! - ядосваше се момчето и бягаше из цялата поляна, за да й се завие свят.
- Няма пък! - изплези му се Анджу и хвана един от кичурите му, за да го оскубе. Тогава забеляза лилавите корени на космите и очите й грейнаха. - Kawaii!!!!
- Ох, ох, пусни...
Санаке се затича към двамата за да ги успокои, но само въвлече и себе си в тази битка на щипане, хапане и прочее.
Виковете на тийновете, които се налагаха по този "жесток начин" се чуваха отдалеч и четирите нинджи, които бяха тръгнали по петите им, ги чуха. Те наближиха мястото и от клона, от който наблюдаваха, мигновено скочиха на земята, озовавайки се пред тях. Генините спряха боя си и погледнаха тъпо към лидерката си, сенсея си и другите две елитни нинджи. Позата, която бяха заели плачеше за ироничен коментар, но сега на Тсунаде не й се занимаваше с това. Тя ги погледна строго и тримата и злобно изкрещя:
- Най-накрая ви намерихме! Сега ще си понесете последствията!

Съб Фев 28, 2009 3:33 pm

19 глава

- Можеше и да е по-зле. - измърмори Датте и продължи да размята парцала насам-натам, миейки пода. - Ох! - докато клечеше над мокрите плочки, гърбът на момчето изпука, поради тежестта отгоре му. Той извърна поглед натам, веждите му трептяха, а гърлото му издаваше някакви пискливи звуци.
- Какво си ме зяпнал? - зачудено попита Анджу, която се бе разположила удобно върху му и с едно парцалче бършеше прахтa от рафтовете до нея. - Датте изсумтя, а тя продължи. - И не, не можеше да е по-зле! Наказаха ни да изчистим отгоре до долу болницата, която е на четири етажа и, по дяволите, всеки един е с площ половин километър!!
Двамата спряха малкия си спор, защото Санаке тъкмо минаваше покрай тях. Тя носеше две кофи пълни с мръсна, кафеникава вода, миришеща на нещата, които никой не би поискал да помирише. От едната стърчеше уред за отпушване на канали, а от другата четка за тоалетни. Датте и Анджу се обърнаха към нея, гледайки я въпросително, а момичето само извърна поглед и ги гледаше на кръв.
- С-Санаке...-чан? - прошепна русокоското изплашено.
Хатаке продължи пътя си и след като си пое въздух, монотонно им каза:
- Тоалетни.
- Ооу... - двамата тийнове извърнаха глава и се погнусиха.
- Ето на, виждаш ли? Може и по-зле! - каза Датте и сръчка медичката по хълбока. Това естествено не се хареса на иначе вечно спокойната Анджу и от яд тя извади един от медицинските си чукове и го халоса по главата. Двамата се свлякоха на земята, като момичето имаше възможност да види отблизо лицето на Узумаки. Когато го направи, тя пожълтя - горкичкият кървеше целия, а зениците му се въртяха безцелно из очните му ябълки.
- Oh, crap. - медичката набързо започна да вади билки и превръзки и го възстанови за нула време. Когато той я попита "Какво по дяволите?", тя му отговори. - Вече знаеш какво става ако ме изкараш извън нерви.
- Та ти едва не ме уби! - ядоса се русокоското, но разбра, че противенето му няма да помогне. Той се изправи, разтри челото си, което го наболяваше и продължи да мие пода, все още натоварен с Анджу на гърба си.

Санаке пък вече бе достигнала до мъжката тоалетна на етажа и се зае с работата си. Тя изля съдържанието на кофите в мивката и после ги постави в нея, за да ги напълни с чиста вода. Докато чакаше, държейки четката за чистене на клозети в ръка, две момчета влязоха през вратата и я погледнаха тъпо, но погледът им бързо се превърна в подигравателен. Не им отне дълго време да я разпознаят като съученичката, седяща на последния чин, която неведнъж ги бе шибвала през лицето, задето са се опитвали да я свалят.
- Кираку-кун, виж ти, не знаех, че в санитарния персонал има нови попълнения. И то толкова хубави... - момчето, казало това се приближи към Хатаке и я огледа. Тя му отвърна с презрителен поглед, след което се обърна към мивката. Взе кофите оттам и се запъти към същинската тоалетна. Момчетата я последваха. Клозетът, който се бе озовал пред Санаке бе запушен и миришеше просто "прекрасно". Тя сбърчи нос и се обърна към бившите си съученици, знаейки, че са там.
- Съзнавате, че си играете с огъня, нали?
- Нищо не можеш да ни направиш! Цялото село знае за провиненията ти и затова, че си тук, работейки, вместо наказание. Така че... ако ни направиш нещо, ще се оплачем на Хокаге-сама и ще си имаш неприятности. - каза едното момче и се изсмя, като след това, другото се приближи към Санаке и повдигна ръката си, в опита си да пипне нещо, за което няма позволение.
Момичето просто подивя. Тя стисна здраво четката, която държеше и с нея халоса нахалника по главата, след което мигновено я пусна на пода. С лявата ръка грабна косите на единия, с дясната тези на другия. След това ги надвеси над запушеният клозет, а те крещяха в ужас.
- Това да ви е за урок да не се е*авате с мене. - без капка жал Санаке потопи главите им вътре и ги държа така няколко секунди. След това ги пусна, а те истерично побягнаха към изхода на помещението. - Идиоти. - монотонно си каза тя и се зае с работата си.

Половин час по-късно, болницата ехтеше отново с писъци, но този път, те идваха от стаята на Шоги. Точно днес, личната му сестра, която той наричаше сестрище, бе решила да го разтрие. Тя меко казано го правеше грубо, като понякога той имаше чувството, че с дланите си тя размества не само кожата му, но и кокалите му. И като се има в предвид, че нейните пръсти бяха по-дебели и от най-тлъстите кебапчета създавани някога... само може да си представим болката.
- Аааххахааау... - крещеше той в паника, когато сестрището стигна зоната под кръста. - Жено, там мога и сам, недей, моля те...
- Докторът, който отговаря за теб, изрично ми каза да се погрижа всяка част от тялото ти да е подвижна, за да не се влачиш в инвалидна количка, когато те изпишем. - отговори тя и продължи.
- Хммпф...
През това време през вратата влезе Санаке, която се насочи към мивката, за да напълни кофата си с нова вода, понеже тази в тоалетната бе ръждива. Шоги я забеляза и започна да издава някакви неразбираеми звуци, които означаваха "Помощ, спаси ме!". Тя обаче не му обърна внимание и след като свърши с пълненето на съда си, пое към вратата, за да излезе.
- Добре! Както искаш, но да знаеш, че ти се сърдя! - изрече той едвам едвам и направи нацупена физиономия.
- Хубаво. - отговори тя и си замина.
- Не, не, не, Санаке, не ме оставяй сам, гхакк ...

2 седмици по-късно:

- Така, радвам се, че се отзовахте. - изрече Тсунаде и се изкашля, поглеждайки към останалите присъствуващи в стаята. Това бяха Шоги, Санаке, Датте и Анджу. Учиха тъкмо биваше изписан и дори все още беше целият превързан и с болки в ставите от всичкият онзи физически тормоз от страна на сестрището. Той огледа помещението и измърмори.
- Добре бе тук е много пренаселено...
- Все едно, по същество. - прекъсна го гръмогласно и злобно лидерката и след като изгледа тъпо медичката, която бе на гърба на русокоското, продължи. - Събрах ви за да ви съобщя важна новина. Вие, четиримата, ще бъдете пратени на мисия, извън селото.
- Как така четиримата? - вцепенено попита Датте, вече знаейки отговора, но молейки се да не е вярно.
- От днес, официално Анджу е чунин на Селото скрито в Листата. - изрече Хокагето и всички, включително и упоменатата новоизпръкнала се чунинка я погледнаха мега тъпо. След като забеляза реакцията им, Тсунаде продължи. - Какво? Така или иначе когато някой се задържи за повече от седмица на територията на някое село, без да е на мисия, получава някои привилегии. - след тези думи, тя бръкна в торбата си и извади един протектор за чело, подавайки го на младата си последователка. Медичката го пое и го пъхна в раницата си. Същото направи и с чунинския жакет, който лидерката й подаде после. Огромна вена изпъкна на челото на Хокагето, поради това неуважение, но реши да не дава на емоциите си да излязат наяве. - Все едно. На тази мисия, Анджу ще е вашата отговорничка, тъй като Киба е извън селото по мисии. Задачата ви е да отидете до Селото скрито в звездите и да го пазите от нападатели, понеже всичките им налични нинджи са извън селището. Какво чакате? Тръгвайте! - сръчка ги тя и тийновете побързаха да излязат от болничната стая, като Шоги видя бая зор в това, имайки в предвид, че понакуцва.
След като остана сама в помещението, Тсунаде седна на болничното легло и се замисли. До нея се заформи образ на холограмен, виещ вълк, който бързо се проясни и на негово място се появи Киба.
- Хокаге-сама... Сигурна ли сте, че не искате да ги придружа? Особено сега, знаейки, че нито един от тях не е обикновен шиноби и че са перфектната цел за...
- Знам!!! - изкрещя в лицето му жената и се изправи разтревожено, захапала палеца си. - Но не мога да си позволя още един първокласен нинджа да отсъства от селото, точно сега! Ти, най-добре от всички знаеш, че шпионите ни докладваха за намерение на организацията на Кабуто да ни нападне. Ако тези деца са извън селото ще са в безопасност...
- Разбира се, извинете за глупавия въпрос... - отговори смирено Инузука и изчезна по същия начин, по който се и появи.
- Поне се надявам да е така... - продължи думите си Тсунаде разтревожено и затвори очи. - Двама с половин прокълнат печат, един с невиждана досега чакра, и медичка, способна дори да върне човек обратно към живот без да жертва почти нищо... Те са направо златна мина за Кабуто... Дано правя правилното решение, пращайки ги толкова надалеч...

Тийновете вече се бяха отправили към дестинацията си, вървейки спокойно, без да бързат... Хатаке бе най-отпред, защото и не бе особено натоварена. Зад нея бе Узумаки, който носеше на гърба си Анджу и нейната свръх тежка раница, а на рамото му се бе облегнал Шоги, който понакуцваше и му трябваше човек да го придържа.
- Гх...
- Какво става, Датте, защо се влачиш... - попита го Санаке, обръщайки се назад и поглеждайки го.
- Ами изпитвам трудности да ги тътря тези двамата... - измърмори той, докато потта се стичаше по челото му.
Съотборничката му се нацупи, но все пак предложи:
- Ако искаш... мога да ти помогна? - казвайки това, тя знаеше, че трябва да си домъкне онзи досаден тепих на главата, но нямаше друг избор, Анджу определено нямаше да се откаже от положението си.
- НЕ! - строснато отговори русокоското и забърза хода си. - Добре съм, не се притеснявай..., Санаке... чан. Няма нужда да се товариш.
Шоги погледна подозрително приятеля си, първо, защото му бе разбил тази малка фантазия, да бъде носен от съотборничката си, и второ, защото всичко това бе твърде странно. Датте бе голям мързел и това не би била негова реплика по принцип.
- Добре, както кажеш. - кимна Хатаке и продължи. - Странно... чувствам, че тази мисия ще бъде много по-вълнуваща, отколкото сме очаквали.
- И аз имам същото чувство. - измрънка сънената Анджу, докато отлепяше лицето си от меката коса на Датте. - Но едва ли... Де го този късмет, това е поредната скучна мисия.
- Предполагам си права. - съгласи се Санаке.

В сенките на близкото дърво се размърдаха две тъмни фигури. Едната се отдалечи от другата и се приготви да слезе на земята.
- И не забравяй да кажеш на Кабуто-доно къде точно отиват! - напомни му човекът, който бе останал на дървото.
- За мен не се притеснявай... - засмя се тихо другия. - По-скоро ти се погрижи Коноха до последния момент да си мисли, че Господарят ще нападне тях.
Мъжът се засмя гръмогласно и дори щеше да се задави в смеха си. Той постави протектора на челото си, като едната му длан беше разположена над обозначението на селото, от което е.
- Спокойно, имат ми достатъчно доверие, все пак съм техен шпионин... - нинджата измести пръстите си от мястото, на което бяха и знакът на Коноха блесна изпод лъчите на слънцето, образувайки слънчеви зайчета по кората на отсрещното дърво. - ... откакто се помня. И въпреки това, дългът ми към Кабуто-доно е много по-важен от това.
- Хехе, само да знаеха, че са приютили вълкът в кошарата... - засмя се онзи, който се бе засилил да слиза на земята и след това наистина го осъществи, запътвайки се към лагера на господаря си.

Съб Фев 28, 2009 3:37 pm

Искам да се извиня за емотиконите както и за емотиконите от другите ми фикове понеже нали имаше проблем с емотиконите и вече само името е останало затова ви се извинявам.

Съб Ное 28, 2009 10:25 pm

1. Така фенфик поства ли се? Много ясно, че никой няма да тръгне да се занимава да изчете всичко това.
2. На емотиконите нищо им няма, просто като копираш от други форуми е така. Фикът си е мой, гордея се с него и с мързела си, за това, че го дъвча повече от година вече, щото съм пич. И така и така си почнал/а...

20 глава

Четиримата продължиха по пътя си необезпокоявани. Тъй като те бяха тръгнали рано сутринта и не бяха закусвали, след няколко часа постоянен ход, коремите им вече яко стържеха, но никой не смееше да обели дума за храна, защото знаеха, че мисията е на първо място и не бива да спират преди поне да са преполовили пътя. Санаке все още бе на няколко метра пред останалите и стоеше нащрек оглеждайки се за евентуална опасност. А отзад? Там...
- Датте, почна да се тътриш като престаряла и съсухрена бабичка, да спрем, а...? - попита Шоги с надежда и полепнала малко слюнка по брадичката му. Естествено не това бе причината да задава този въпрос, той просто искаше да яде, но гордостта му не му позволяваше да поиска това пръв.
- Добре съм, по дяволите... - изсумтя съотборника му и въздъхна. Повдигна леко Анджу, която сладко спеше на гърба му, докато той я носеше на конче, почеса се, и пак подхвана и едната ръка на Шоги. - Колко неразумно от страна на Хокагето да ни прати на тази мисия, при положение, че половината отбор е полу-умрял, включително и отговорникът!
- На Анджу нищо й няма, бе. - отговори монотонно чернокоското.
- Да, само дето е напълно безполезна и само ни е в тежест...
- Нали знаеш, че ако те чуе... - Шоги се подхилкна.
- Да, да... - Датте повдигна глава и се впери в отдалечилата се Санаке. Тя бе свалила суитчъра си и бе останала само по потник, който бе прилепнал за тялото й. Капките пот избили по плътта й се виждаха чак оттук и момчето преглътна. Шоги забеляза пошлите погледи на съотборника си и го сръга.
- Къде гледаш ти бе?
- К-Какво? Аз? Ъъъ, оформеният й зад-- ъ, меч. Катаната! Разбира се, виж я каква е изваяна, и стройна, и дълга и...
- Сладка? Секси?
- Ми, да...
- Сигурен ли си, че говорим за катаната й?
- Е за кое друго! - окопити се Датте. Не знаеше ли, аз имам фетиш към... саби... хъъ, да...
- Спри да зяпаш, да съм ти позволил? - Шоги пак го сръга и го изгледа изпитателно.
- Ти какъв си й, че да трябва да искам позволение от теб? - русокоското се изсмя и отхлаби захвата над Шоги.
- О-Ой, не ме изпускай, ще падна! И какви са тези въпроси? Ти пък какъв си й, а?! Не се ли целиш високо, друже?
- Аз се целя високо? Кой го казва!
- Добре, достатъчно~ - Анджу отлепи лицето си от меката коса на носача си и им зашлеви по един бърз шамар, който те дори не усетиха откъде им дойде. - Това да не ви е "обратен-харем" аниме? За Бога... - чунинката потърка едното си око, успя да премахне гурела от него и доби мъглява представа за обикалящата я среда. - Мамка му, още е ден! Нещастници, ще ви дам да ви се разбере!! - тя бръкна в раницата си, извади някакъв сгъваем чук, разпъна го и замахна да ги шибне. Санаке усети цялата тази суматоха, пренесе се до тях като сянка и здраво го стисна, за да не може Анджу да предприеме нищо.
- За какво е целият този цирк? Да ядем ли искате? Да бяхте казали, няма нужда да прекъсвате четенето на хората... - генинката въздъхна и освободи захвата си.
Тийновете прокълнаха няколко майки, две баби и една леля и строполиха раниците си на тревата. Разпънаха една голяма покривка и всеки започна да вади това, което си бе донесъл за ядене. Обстановката около тях бе повече от приятна - просторна поляна от буйна, свежа трева, покрита с милиони малки капчици летен, прохладен дъжд, който се бе излял одеве; заобиколена от вековни дъбови дървета с огромни корони, които правеха сянка, нещо наистина животоспасяващо за време като това. На стотина метра оттам имаше красиво езеро, заселено с най-различни твари и птици, които се разхлаждаха с наличната бистра вода.
Генините мълчаливо почнаха да ядат. Анджу намести главата си на рамото на Датте и се изхили.
- Какво? - отегчено попита той.
- Дай хапка! - отговори тя и посочи сандвича му.
- Ама...
- Хайде деее... - тя започна да се клати напред-назад като помъкваше и момчето със себе си и така не го оставяше да яде на спокойствие. - Само една хапка! Ааа! - тя зяпна с уста.
Санаке не сваляше поглед от тях, защото й бе забавно. Усмихна се леко и продължи да яде. Русокоското забеляза това и леко се изчерви. "Колко е сладка като се усмихне..." Момчето не усещаше, че ръката му трепери и едва не изпускаше държания от него сандвич. Сърцето му започна да бие все по-силно и по-силно, а образът на усмихнатата Санаке не искаше да се измести от погледа му, макар и тя вече да бе пак сериозна. Датте бе направил някаква убита транс физиономия и дори тупаниците в главата от страна на Анджу не можеха да го свестят. И той не можеше да разбере какво става. Една вена изпъкна на челото на Шоги и сърдито се обърна към Хатаке.
- Как така никога не се усмихваш на мен?!
- Защото си идиот. - спокойно отговори тя и преглътна.
- Тч! - Учиха внезапно стана, без дори да е приключил с яденето си, извади една цигара и се запъти към езерото.
Узумаки излезе от транса си и така тримата го проследиха с поглед.
- Ой, къде хукна! - провикна се Анджу, докато от устата й висеше парче луканка, слезе от гърба на носача си и се затича след него. - Чакай, и аз идвам!
Русокоското изпука гърба си, доволен от това, че най-накрая буквално му "падна товар от плещите" и се обърна към спокойно ядящата си съотборничка.
- Защо ли така станаха по средата на обяда? - попита я той.
- Не знам за Анджу, но Шоги ми е ясен. Той е едно прасе без маниери. - преглътна и продължи. - Радвам се, че спря да ходиш по стъпките му и изгради своя собствена личност и стил.
- Да... Сметнах, че така ще е най-добре... - смирено отговори той със забит поглед в земята и почервеняло като домат лице.

* * *

Анджу запъхтяна се опря на едно дърво и отправи поглед към Шоги. Той усещаше присъствието й, но не й обръщаше внимание. Мълчаливо гълташе дима на цигарата си и се взираше в една упорита калинка, която се опитваше да запази равновесие върху едно листо. Момчето я поде с показалеца си и я пренесе на по-стабилно такова, на което имаше голяма капка дъжд. Гадинката се приближи към нея и весело почна да отпива. Учиха се усмихна.
- Той... - Анджу последва примера му и също се усмихна, разбираща какво става. От далечината се чуха крясъци на момичета, които изглежда се къпеха в близкото езеро. Генинът извади бинокъла си и се загледа натам. Скоро, той го свали от очите си и въздъхна.
- Защо не е така забавно както беше преди...
Чунинката леко пристъпи към него и каза:
- Може би защото искаш да видиш определено момиче голо. - Шоги се засмя.
- Толкова си романтична.
- Просто се опитвам да говоря на твоя език. - той се обърна плавно към нея и я погледна със сериозните си черни очи. - Греша ли?
- Знае ли човек. - Учиха измести погледа си към небето. Повдигна дланта си и я намести така, сякаш искаше да погали облака, извисен над него. - Облаците... Харесва ми да ги гледам. Хората се взират в тях, мислят си: "Колко са безгрижни и хармонични... Движат се плавно и периодично, сякаш това, което става на Земята и в сърцата ни няма значение..." - Шоги измести ръката си и й позволи да се окъпе в снопа слънчева светлина, който се бе промъкнал до него. - Но не се замислят, че всъщност облаците са съвкупност от кондензирани изпарения... Иначе казано - натрупани чувства. За другите, обвивката е достатъчна. "Този е нехранимайко, той е като облак, отминава и не го интересува нищо, гледа само да привлича внимание и да се говори за него, сякаш е нещо голямо, а всъщност е издънката на обществото!" ... А някой замисля ли се за пълнежа? Какво има вътре? Кое е предизвикало това безгрижно мотане насам-натам?
- Шоги... - Анджу го прекъсна. - Защо го казваш на мен, а не на нея?
Той се засмя и я погледна с подигравателен поглед, целящ да скрие истинската му реакция.
- Знаеш ли... Пъхаш си носа в моите работи, а на мен това никак не ми се нрави.
- Просто казвам. Ако не го направиш, някой друг ще те изпревари. - тя угаси цигарата си и се запъти обратно към Датте и Санаке. Учиха отново се загледа в облаците и се замисли над думите й.

* * *

- Гръб~! - Анджу се нахвърли на Датте весело, а той изскимтя. Скоро Шоги също дойде и мълчаливо се намести на мястото си, след като отправи бърз поглед към Санаке. - Ей, става ли да ми държиш сандвича и сока? - попита го тя ухилена и ги подаде на "роба" си. - Така ще ми е по-лесно да ям.
- Нямам право да откажа, нали?
- Мммне.
- Ееех... - той въздъхна и ги пое, а тя започна да яде.
Санаке приключи и потърси с поглед салфетките. Бяха на другия край на покривката, между Датте и Шоги.
- Някой ще ми ги подаде ли? - попита тя и ги посочи.
Двамата се спогледаха. Бяха на еднакво разстояние от тях и имаха равни шансове. Учиха тъкмо щеше да предложи услугите си, но Узумаки се провикна пръв:
- Аз ще ти ги дам. - след като каза това, той направи опит да намести чашата със сока в дланта, с която държеше и сандвича.
- Не, не, аз ще го направя, понеже моите ръце не са заети. - цинично изцеди през зъби Шоги.
- Наистина, няма проблем, ей сега ще си освободя една... - продължаваше да упорства русокоското.
- Казах, че аз ще го направя. - Учиха грабна пакета и тъкмо си помисли, че победата е негова, но скоро осъзна, че Датте също бе успял да го хване от другата страна. Лявата му ръка, която държеше продуктите едвам удържаше и не спираше да трепери.
- Казах, че мога да се справя...
- Пусни, блонди!
- Ти пусни!
- Уоуоуоууу! - Анджу започна да губи равновесие, понеже те двамата яко дърпаха ту назад, ту напред, а това, че тя бе върху гърба на Узумаки не й помагаше. Русокоското гневно дръпна към себе си пакета, решен да му покаже кой е шефа. Това разбира се, доведе до силна вибрация за лявата ръка и тя рязко се вдигна нагоре, което накара сока от чашата да се излее всичкия върху главата на Санаке.
Все още не забелязал колко катастрофално завърши опита му да спечели, той се обърна към нея с широка усмивка и силно стиснати очи и весело рече:
- Ето ти салфетките, Санаке-чан! - след което отвори очите си и веднага се вцепени от страх. Веждата на Санаке трептеше, и с право, цялата й коса бе попита със сок, все още стичащ се по краищата и заформяйки малки оранжевки петънца върху потника й и панталона й.
- Страхувам се, че сега се налага да се изкъпя, това няма да свърши работа. - студено промълви тя.
- Ъъъ, такова... - Датте почна да се паникьосва.
- Имаш късмет, че си ми съотборник, иначе досега главата ти можеше и да се търколи по тревата в цялата й прелест. - момчето изгледа тъпо и си представи картинката, а Шоги беше започнал да се подхилква. - Виж за теб мога да направя изключение. - изцеди през зъби генинката, стана и се запъти към езерото. Узумаки и Учиха се спогледаха и гневни искри се заформиха между тях.
- Ти си виновен, че сега Санаке-чан е бясна! - измрънка русокоското.
- Аз ли? Че тя се ядосва на всичко. - хладно отговори чернокоското и се изправи. Вятърът за кратко си поигра с косата му.
- Напротив, ти си този, който постоянно я изкарва извън нерви! Ако питаш мен, ако теб те нямаше, всичко щеше да е различно!
Анджу само наблюдаваше тези разбеснели тийнове и не знаеше как да ги укроти. Чувстваше сякаш не момчета, а демони се караха пред нея, и всичко това само поради тъмната енергия, която излъчваха и двамата.
- Така ли мислиш? Ами да пробваме тогава! Махам се още сега! - Шоги грабна раницата си, направи една крачка, но се спря. Обърна се отново към съотборника си. - Но преди да тръгна, искам да споделя разочарованието си. Санаке ти е съотборничка, приятелка, любима, все едно! Но аз съм ти приятел от детството и не мога да повярвам, че ми каза всичко това.
- А нима не е вярно? Не си дразнител, егоист и идиот? - разгневено попита Датте.
- Ха, може и така да е, но съм такъв цял живот, а досега не съм те чувал да се оплакваш.
- Може би най-накрая помъдрях, за разлика от теб. След време ще разбереш какво имам предвид.
- Не ми говори така, сякаш си някой побелял чичка, който е видял всичко от живота. - изсмя се Шоги.
- Чак те съжалявам. Толкова си жалък. - Узумаки изрече студено тези думи.
- Датте!! - Анджу изкрещя от отчаяние и залепи дланта си на устните му, сякаш подсказвайки му, че е прекалил.
Шоги се усмихна тъжно и се втренчи към облаците. Започна силно да стиска пръстите си в юмрук, сякаш надявайки се да изпита болка. В очите му се заформиха малки, кристални сълзи, които обаче не искаха да поемат своето пътешествие към протежението на бузата му и стояха на едно място, правейки зениците му по-големи и изпълнени със смесени чувства.
- Жалък? - подигравателно отговори той, докато грубо мина с лакътя си през лицето си и избърса и малкото страдание, което се бе отделило под веществена форма. - Аз просто... - Шоги замлъкна. Не счете за нужно да продължава изречението си. Леко отстъпи назад и се обърна с гръб. Спокойно започна да се отдалечава, оставяйки зад себе си само леко смачканата трева...

Съб Ное 28, 2009 10:26 pm

21 глава

След като Шоги се скри от погледите им, Датте виновно заби поглед в земята и въздъхна.
- Не знам какво ми става. Не исках да му кажа всичко това...
Анджу внимателно слезе от гърба на съотборника си, извади една цигара и я запали. Вдиша глътка дим и затвори очи за момент. Почеса се небрежно по главата, обмисляйки как да му обясни и продължи да пуши. Обърна се с гръб към него и погледна нагоре към облаците.
- Не знам как да ти го обясня... Но изглежда не го ли направя, ще съсипеш нещо, което си градил толкова много години. - тя въздъхна. - И двамата... страдате от липса на обич. Ако трябва да съм честна, всички ние четиримата сме така всъщност. Казвам го с доза ирония разбира се, но при различни обстоятелства, всеки един от нас можеше да е потенциален депресант и самоубиец. - тя се изсмя леко и леко стисна протежението на ръката си с пръсти, внимавайки да не изпусне и цигарата. - И двамата изпитвате нещо ново - запознахте се с момиче, което ви приема каквито сте и ви разбира, при все, че е преминала през същото. Абсурдно е да виним някого за случващото се; съвсем нормално е да се чувствате привлечени към нея по един или друг начин. Но в случая ти май сам самия не осъзнаваш какво точно изпитваш към Санаке и това води до недоразумения. Докато на Шоги всичко му е ясно.
- Какво говориш? Аз не-
- Знаеш ли... - Анджу се завъртя и го погледна весело. - При други обстоятелства бих ти стискала палци, независимо дали на мен ми е угодно или не.
- Какво...
- Но в случая трябва да проумееш, че този, който има по-голяма нужда от нея е Шоги. Не... Ти всъщност го знаеш, но не го съзнаваш. Докато те двамата си играят на котка и мишка, с теб е различно. И двамата със Санаке знаете, че може да разчитате един на друг и се смятате за добри приятели. Тя поне достатъчно ясно го показва.
- Предлагам да спреш да философстваш и да потренираме малко, че ме заболя главата...
- Не! Ще ме изслушаш... - сърдито каза Анджу и го събори леко с крака си на тревата. Надвеси се над него, така че той виждаше само отражението си в големите й очила. - Светът няма да свърши ако проумееш някои неща. Просто... нужно беше някой да ти го каже. - затаена от толкова говорене без да си е поемала дъх, тя тежко издиша през устата си и мирисът на мента погали ноздрите на Датте. Той се почувства малко неловко, но бързо се окопити като забеляза нещо странно с косата на момичето.
- К-К-К...
- А? Какво, да не съм се оцапала с кетчуп? - попита тъпо тя, опъвайки тениската си и позволявайки на русокоското да види повече отколкото трябва. Той изскимтя и извърна поглед назад, опитвайки се да каже какъв е проблема.
- Н-Не... Нг.. Т-Това... - той пое дълбоко въздух и изкрещя. - Косата ти гори, по дяволите!!
Анджу скочи като попарена, захвърли цигарата си и почна да се опитва да изгаси огъня, който бе обхванал кичур от бухналата й коса.
- Шит, тва не трябваше да става! - истерично крещеше тя докато най-накрая успя. Нейната философска особа допреди малко се превърна в обичайното непохватно, странно, учено момиче само за части от секундата.
Датте се изправи, приближи се до нея и я попита:
- Д-Добре ли си...? - той посегна към опърлената коса, за да види как е положението. Анджу смутено изби ръката му и го изгледа ядосано.
- Е-Естествено... Нека просто продължим с тренировките, че имаш още много хляб да изядеш преди да овладееш чакрата напълно.
Той кимна.

След като на Шоги му писна да върви, той се спря. Намираше се сред десетки столетни дървета, които грижливо му пазеха сянка. Момчето тръшна раницата си на земята и гневно залепи дланта си за лицето си.
- Какво ми става, по дяволите... Знам, че съм неудачник и нямам шанс с нея и все пак продължавам да се правя на шут. Това трябва да спре вече, защото почвам да си губя разсъдъка. - Той разтвори дланта си, съсредоточи се, и там се заформи огнена топка. - Повече няма... - тя се уголемяваше все повече и повече, докато накрая не стана огромна сфера с диаметър над 2 метра. Учиха едвам я удържаше в ръката си. - ... да проявявам слабост! - лека усмивка се плъзна по лицето му, докато се засилваше да обстреля с тази маса огън заобикалящата го гора. - Гори, мамка ти! Хахахха!
- Шоги?
- А?
Докато той реагира обаче, кълбото вече бе запратено с всичка сила към горките дървета. То обгори всичко де се изпречи на пътя му, оставяйки само пепел зад себе си. Доволен от постижението си, той горделиво изпръхтя с ноздри, като някой превъзгордял се аниме герой. Толкова се бе отнесъл, че не усети наближаващото го камъче, което в последствие го перна по челото.
- Ох. - той го взе от земята, където бе паднало след това и го огледа. Беше изключително майсторски изваяно така, че да прилича досущ на лицето на Санаке. - Сана-
- Не ми санакай! - тя сърдито се показа иззад едно като по чудо оцеляло дърво и тръгна към него. - За Бога, можеше просто да ми подадеш кърпа, толкова ли е трудно... - той се изсмя меланхолично и се стовари на тревата мудно. Хвана една пръчка и почна да ровичка с нея из пръстта. Санаке се надвеси над него и той надигна главата си, защото една капка се бе тупнала върху дланта му. Виждаше се само част от лявото й око, и то благодарение на разстоянието между два сплъстени кичура. Тя отметна мократа си коса назад и така се откри едната половина от лицето й. Изглежда отново я е хванал в момент без маска. - Сериозно, ако не бях отскочила в последния момент, не само щеше да ме изсушиш набързо, ами и направо щеше да ме изгориш жива.
- Извинявай, не беше нарочно.
- Какво има? Унил си заради случая със салфетките ли? Зарежи. Какво да те правя като си ходещо бедствие и досадник. Ако не беше такъв, нямаше да е забавно, нали? - усмихна се леко тя и се изправи, сякаш искаше да огледа какво е останало от гората около тях. Шоги отново повдигна главата си и тогава забеляза нещо, което досега му бе убягнало. Санаке беше само по сутиен, явно защото все още не бе изсъхнала. Капка вода се стече от подножието на сгъвката му и продължи пътешествието си надолу по корема й, като реши да паркира в зоната на пъпа, оставяйки водниста следа след себе си, която слънцето се погрижи да изпъкне, като упорито отразяваше макар и само малка част от себе си върху нея. Той заби челото си в земята и нервно потрака с пръсти върху рохкавата пръст.
- Това какво, изпитание ли е? - мрънкаше си Шоги под носа, незнаейки дори към кого бе отправен въпроса.
- Хм? - озадачена, съотборничката му го изгледа.
- Няма значение. - той се изправи, застана с гръб към нея и съблече тениската си, оставайки гол до кръста. Подаде й я и рече. - Ето, наметни се. Така ще настинеш.
- А, вярно, твоята огнена фиеста изпърли и суитчъра ми... За щастие си нося резервен, но е в раницата ми, която оставих на мястото, на което направихме лагера. - тя пое дрехата му и я облече. - Почакай, ей сега ще ти я върна. - момичето отскочи и пое към току-що упоменатата от нея локация. Шоги се изсмя отново меланхолично и проследи отдалечаващата й се фигура.

Недалеч оттам, мистериозен мъж, скрит в шубраците на дърво, което бе все още цяло, каза:
- Перфектно. Нека нападнем докато са разделени. Анко! - жената се обърна към господаря си. - Нека това бъде тест от моя страна.
- Господарю?
- Ти тръгни след момичето и влез в схватка с нея. Резултатът трябва да е смърт, независимо чия. Ясен ли съм? - Кабуто изгледа изпитателно подчинената си докато тя стискаше здраво юмрука си.
- Напълно. Нека е както вие отредите. - Анко отскочи безшумно и се отправи към целта си.
- Казума-кун. - хладно промълви лидера и упоменатият се яви пред него, готов да получи заповеди за действие. - Проследи я и наблюдавай развитието на двубоя им. Не се намесвай каквото и да става. - нинджата кимна и изчезна в облак от дим. До Кабуто се приближи трети негов подчинен, който на вид изглеждаше с доста висок ранг. Знаеше, че предстои сега той да получи заръки от господаря си. Без да се обръща, белокоското спокойно промълви. - На теб оставям наследника на Деветоопашатата. Гледай да не се издъниш.
- Може да разчитате на мен, Кабуто-сама. - студено изцеди през зъби нинджата и се отправи към мястото, на което генините си бяха направили пикник.
Оставайки сам, лидерът скочи на земята, повдигна ствола на очилата си, нахлупи качулката си така, че да му се вижда само малка част от лицето, изсмя се дяволито и направи няколко крачки.
- Днес ще се отърва от полу-печатите и от легендарната черна чакра. Веднъж щом тези два феномена изчезнат от лицето на Земята, всичко ще се нареди в моя полза. Аз съм този, който държи царя, глупави пешки такива, и май е време да ви го докажа. - зловещият смях отново проправи път през гърлото на Кабуто и нямаше възнамерение да спира. Той съумяваше да запази достатъчно тихи децибели, така че само той да се чува, но въпреки това след време спря. Белокоското пристъпи плавно, озовавайки се на поляната, на която бе Шоги. Момчето усети чуждо присъствие. Рязко се обърна и присви очи.
- Що за посрещане, Учиха-младши... Няма ли да ме поздравиш поне? - Кабуто премахна качулката си, разкривайки лицето си. Генинът замръзна на място щом зърна убиеца на родителите си. - Все пак... аз съм този, който те остави кръгло сираче, нали? - надменна усмивка се появи на лицето му. - Е, добре, тогава нека продължим по същество! - Той се засили и с мощен захват стисна врата на Шоги. Момчето дори не успя да реагира. - Ех, ех... Тъжно ми е да го кажа, но... - закачливият тон изчезна и Кабуто продължи със сериозен глас. - ... време ти е да умреш.

И няма повече, едва ли и скоро ще има.

Сря Фев 10, 2010 9:30 pm

фика ще има ли скоро продължение?? .:Шаринган:. 631890

Доста време мина вече... .:Шаринган:. 4485

.:Шаринган:.

.:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.

Re: .:Шаринган:.