''Танго'' (Tango)

Танцът на страстта. Същият, който съвременното кино много обича и често предлага на нас - зрителите. Тук ще се опитам да развенчая и мита за "еднаквостта на класическото и аржентинското танго"...

Танго - кратка история на танца

Такт на танца: 2/4.
Темпо: 31-33 такта в минута (MPM).
Броене: "1 - 2" (или "бавно - бързо" в различни комбинации).
Година на появяване: около 1910 г.

За родина на танца Танго се сочат едновременно Аржентина, Уругвай и Испания. Разбира се, за спор и дума не може да става, тъй като в различните страни танцът поема различни пътища на развитие. Все пак някой източници са по-склонни да сочат най-вече Аржентина и испанските фолклорни танци като родоначалници.

В началото на 19-ти век танцът представлявал солово изпълнение (забележете!) на жени. Андалуското танго се появавя впоследствие и в него вече се обособяват двойки. Характерното за него е, че в изпълнението му се използват и кастанети.

Някои твърдят, че историята на танца започва от аржентинските "гаучоси". Според тази "легенда" кожените дрехи на гаучосите били стари, втвърдени от потта на конете, които яздели, и със специфична чупка в коленете - също резултат от продължителната езда. По тази причина тези мъже вървели леко приклекнали (което донякъде дава обяснение защо състезателното Танго днес се изпълнява на присвити колене).
Когато посещавали претъпканите нощни барове, имали редовен навик - канели присъстващите там момичета на танц. И тъй като тези мъжаги рядко се къпели, партниращите им дами гледали да танцуват по-отдалечено: най-често - опирайки се в сгъвката на дясната ръка на мъжа и с глава, силно наведена назад. В същото време дамата държала дясната си ръка до лявото бедро на гаучото - евентуално опитвайки се да намери портфейла на кавалера и съответно - заплащане за това, че танцува с него.
Наложилата се мода в облеклото по това време сред обществото, практикуващо този танц, била дълги поли за дамите и високи ботуши с шпори - за мъжете.
Въртеливото движение по дансинга се определяло главно от факта, че баровете били малки, а мястото за танцуване - оградено от маси. Така на двойката се налагало да се върти в кръг, избягвайки препятствията на пътя си.

След като се разпространява в Южна Америка в началото на 20-ти век, Тангото за първи път се появява и в Европа.
По това време добре известният френски хореограф и композитор Camille de Rhynal "преработва " танца, правейки го по-лесен, като по този начин го превръща в Tангото, коeто познаваме днес.

След успеха си в Париж - през 1909 год. - танцът бързо се разпространява из цяла Европа и се радва на огромна популярност в периода 1910-1915 год.
След 1930 год. изглежда, че вече не е модерен, но това трае кратко.

В САЩ танцът "превзема" първо Ню Йорк - зимата на 1910-1911 год. Рудолф Валентино прави танца хит по-късно - през 1921 год.

Вина доста време Тангото да не е популярно в света има и папата, тъй като той го анатемосва като"покварен танц".
Но вече било късно да се спре танцът на страстта!

С времето музиката, на която се танцувало, станала по-омекотена, а хорското мнение за Тангото и неговата поквареност (главно в Аржентина) постепенно отшумявало.

Стиловете танго се развивали: Аржентинско, Френско, Гаучо, състезателно.
Съществува и американска версия, за която в САЩ твърдят, че е взела най-доброто от изброените по-горе видове.

Истинските привърженици на тангото оприличават музиката на танца на история, която се състои от параграфи, изречения и край на изреченията, като всеки елемент има съответстваща му стъпка/комбинация.

В днешно време Тангото преживява нов подем.
Характерните за него стъпки - резки и отсечени движения, неочаквани паузи и красиви пози, смяна на посоката на танца и много други - са само част от чара на този танц.

Съвременното танго се дели на международен (английски) и американски стил.
Английското е пряк родител на състезателното Танго, докато под "американско" (споменато вече по-горе) се разбира не състезателен, а социален (парти) танц, съсредоточен върху умението на партньорите да водят (съответно следват). Това води до някои опростения в начина на танцуване, а оттам и до съществена разлика в двата стила. Това е и причината да се провеждат значително по-малко състезания (извън САЩ) за американския стил Танго.

Разликата между аржентинското и състезателното танго (освен в начина на звучене) е, че второто притежава повече "насечени" движения, неприсъщи на танца, идващ от Уругвай и Аржентина. Аржентинското танго е с по-театрално изпълнение, често наподобяващо състезателния танц Пасо Добле.
Балният танц Танго има много стъпки, които са добавени и развити след 1934 год.

На състезания се танцува като втори танц в програмата, т.е. след Английски валс.