Is it real?

„Защото любовта не се намира... Тя е вътре в нас от началото до самия край... Трябва само да съживим малката искра огън в сърцата си...”

„Къде съм...?”
Седях насред нищото. Бях загубен. Звуците далечни и заглъхнали ме караха да се озъртам наоколо. Единствено ускореното ми дишане отекваше из мрака. Сърцето ми забавяше ритъма си, докато достигна до онази приспивна меланхоличност, която сякаш няма край. Това ми даваше отговорът на един единствен въпрос. Аз бях жив. Сведох главата си. В една от отпуснатите си ръце, покрити с драскотини и кръв, държах меча си. И макар навсякъде да се стелеше тъмнина, дръжката на оръжието проблясваше едва забележимо. Краката ми потреперваха от огромната умора. Нямаше значение. Противно на това, че у мен липсваха каквито и да е било емоции, устните ми се извиха в студена, садистична усмивка. Дори да не знаех какво се бе случило с мен, дори това, че бях останал съвсем сам, че не бях сигурен как ще продължа живота си, аз бях успял. Всичко друго губеше смисъла си.
Краката ми не издържаха на напрежението. Паднах на колене и останах да седя там, отдаден на споменът, който промени всичко. Настоящето, бъдещето, самия мен...
Трепнах, когато нечия топла ръка докосна рамото ми. Рязко се изправих и се обърнах, насочвайки меча си към светлата, открояваща се фигура, стояща зад мен. Вглеждайки се по-добре в изплашените зелени очи, които ме наблюдаваха, отпуснах ръката си, а оръжието се изплъзна измежду пръстите ми. Не помръднах, когато звукът при допира на метала със земята се превърна в жертва на ехото. Стоях и я гледах, сякаш се опитвах да повярвам на глупаво скроена шега. Тя беше на две крачки разстояние. Бялата й ефирна рокля сякаш светеше като светулка, загубила се в мрака. Детското й лице не беше променено. Все същото безобидно, наивно... Дългата розова коса се спускаше игриво по раменете й и стигаше чак го кръста.
Неочакваният ми смях я накара трепне и да пристъпи назад. Приличаше ми на беззащитно бяло зайче, чието сърце щеше да изкочи от уплаха при всеки звук и движение.
- Сакура... - въздъхнах, след което седнах на странно черния под и се отпуснах назад.Очите ми шареха горе по въображаемия таван, който така и не виждах. Имах чувството, че се намирам в странна кутия, чиито стени създават илюзията, че пространството е огромно, а всъщност е точно обратното. Как ли бях попаднал тук? Ами тя? Обърнах бавно главата си настрани към мястото, където допреди секунди седеше Сакура, но от нея нямаше и помен. Нямаше да я търся. Бях твърде изтощен, за да се занимавам с глупости. Възвърнах отново предишното си положение и се стреснах, когато осъзнах, че девойката се бе надвесила над мен. Люпопитните й очи кротко наблюдаваха удивеното ми лице. Как се беше приближила до такава степен, а аз не я бях забелязал?! При други обстоятелства, можех най-спокойно да бъда убит. Нима не можех да усещам чакра?! Изправих се и пристъпих към нея.
- Как го направи?! – попитах я. Не получих отговор. – Кажи ми, Сакура! – настоявах, но и този път тя мълчеше. Премигах неразбиращо, когато тя ми се усмихна. Видях как протяга ръката си към нищото и за мое огромно стъписване, обстановката започна да се променя. При всеки неин „допир” мракът се заменяше с пъстри цветове и след по-малко от минута, двамата се намирахме на слънчева обширна поляна. По синьото небе плуваха вълнисти бели облачета. Лекият вятър подканваше тревичките и листата по дърветата да запеят до съвършенство синхронизираната си мелодия.Слънчевите лъчи ярко светеха, но аз не усещах топлината им. Погледнах Сакура. Тя бе затворила очите си, протегнала ръце настрани като волна птица, която всеки миг ще полети. Роклята й образуваше вълни, вятърът подхващаше косата й и се заиграваше с нея. Но... Аз не го усещах. Дрехите ми стояха неподвижни. Навярно това бе доказателство, че всичко е просто една илюзия и нищо повече. Нима и Сакура не съществуваше? Нима бе плод на въображението ми? Приближих се до нея и се опитах да докосна ръката й. Както и предполагах, не успях. Дланта ми премина през нейната.
- Ти не съществуваш? – продумах объркан. Девойката ме погледна и, надигайки се на пръсти, прошепна.
- Не аз не съществувам, а ти... – след което изчезна, оставяйки блещукащи прашинки след себе си.

Отворих очи. Огледах се. Бях заспал, облегнат на едно дърво, чиито клони се разпростираха високо горе. Повдигнах дланта си и докоснах земята, тревата... Поех дълбоко въздух, за да изпълня дробовете си с аромата на отиващото си лято. В един миг всичко оживя, зашумоля, карайки ме да се чувствам жив. Очите ми обходиха местността, но освен мен, нямаше никой друг.
- Просто сън... – прошепнах, след което се надигнах и изтупах полепналите по мен борови иглички. Все още имах кръв по краката и дрехите си, а мечът като мой верен спътник висеше, закачен на гърба ми. Вдигнах погледа си към яркото слънце, чиито лъчи галеха студеното ми лице.
„Не аз не съществувам, а ти...”
Отърсих се от споменът, който с упоритото си постоянство ми напомняше за себе си, сложих ръце в джобовете си и тръгнах по широкият каменист път. Прибирах се у дома. След всичките тези години. Вървях, а в съзнанието ми изникваха и си отиваха картини, някои ,от които, помнех и до най-малкия детайл. Ненужно... В това се превърна всичко. Спрях, когато пред мен се извисиха портите на Коноха. Поседях секунда-две. За първи път се коле*аех. Това ли бе животът ми? Бях ли готов да се върна?
- Хей, ти ! – дрезгавият глас на единия от пазачите ме възвърна в реалността. Погледнах го. На лицето му се изписаха поредица от емоции. Първо безразличие, после стъписване, страх, объркване...
- С-саске Учиха?! – продума той, но аз не му отвърнах. Просто минах покрай него, смесвайки се с тълпата селяни. Някои от тях се обръщаха след мен, сочеха ме, долавях шепота им. Устните ми се извиха в едва забележима усмивка. Коноха все пак си оставаше моят дом...

- С-сакура-чан... – проплака Наруто, когато още един дебел том бе стоварен в ръцете му. След като получи гневен поглед от своята съотборничка, той реши да не говори в следващия един час. От здравословни съображения, разбира се. Понякога да си спечелиш яда на една Харуно, не беше най- оптималното решение, което можеше да се предприеме.
Що се отнасяше до външният вид на момчето - може би единствено височината и фигурата му издаваха неговата възраст. Лицето нямаше да е същото, ако на него не се открояваха тези сини, изпълнени с живот и искри очи. Усмивката поразяваше със своята невинност и детско излъчване. Погледът му загрижено следеше Сакура, която попълваше някакъв списък, отбелязваше, задраскваше, мърмореше си тихо, след което отиваше до рафта с книги и търсеше необходимите. Когато ги намереше, безцеремонно ги връчваше на Наруто, който от своя страна полагаше огромни усилия да запази равновесие. Двамата се намираха в библиотеката на Коноха и извършваха поръчката на Тсунаде. Нямаше много хора, тъй като бе събота сутрин и повечето от селяните си почиваха. Но за най-умното кунойчи, в което се бе превърнала наследничката на Харуно, нямаше отдих. Нито сега, нито в следващите няколко месеца. В навечерието на война не бе предвиден спокоен сън. Сакура бе достатъчно зряла, за да осъзнае това. От хленчещо момиченце, се бе превърнала в хладнокръвна, старателна и силна жена. Думите „не мога” и „не” не съществуваха вече в речника й. С нейното съзряване, сърцето и съзнанието й отдавна бяха изхвърлили ненужните спомени. Миговете на слабост и наивност. Денят, в който тя седеше на пътя, трепереща със замъглени от сълзи очи... Часът, в който викаше колкото сили има, опитвайки се да спаси погубеното. Минутата, когато изрече думите, изразяващи всяко чувство, всяка сълза и усмивка, шепотът на разбитото й сърце.... Секундата, когато до слуха и стигна онази студена, безчувствена благодарност... Когато мракът притъпи всяка картина, оставяйки след себе си бледото лице и празните черни очи, превръщайки ги в чужди и далечни. Събуждайки се, лежаща на пейката, Сакура се пробуди от нереалните мечти, които я погубваха толкова много години... Реалността ясно я разтърси. И всичко се промени.

- Ела. – каза тя сериозно, след което двамата съотборници се отправиха към офиса на хокагето.

Вдигайки качулката на главата си, за да не привличам толкова много досадни погледи, продължих да навлизам в града. Чак сега умората натежа и болката от раните ми се усили. Както и очаквах бях прекалил с Чидори, но за мой късмет все още можех да ходя. Не бях ял от дни и вече усещах слабостта в стомаха си. Упорито се борех да не припадна и да се задържа на крака в следващите 1-2 часа. Имаше някои неща, които трябваше да свърша. Преди всичко да се добера до хокагето. Наказания, разправии... не ми пукаше особено какво от тези неща следваше. Бях изпълнил желанието си и това ми стигаше.
- С-сакура – чан... не може ли съвсем малко да забавим темпото?
- Баака...! Знаеш, че нямаме време, а има още куп неща за изпълняване.
Вдигайки качулката на главата си, за да не привличам толкова много досадни погледи, продължих да навлизам в града. Чак сега умората натежа и болката от раните ми се усили. Както и очаквах бях прекалил с Чидори, но за мой късмет все още можех да ходя. Не бях ял от дни и вече усещах слабостта в стомаха си. Упорито се борех да не припадна и да се задържа на крака в следващите 1-2 часа. Имаше някои неща, които трябваше да свърша. Преди всичко да се добера до хокагето. Наказания, разправии... не ми пукаше особено какво от тези неща следваше. Бях изпълнил желанието си и това ми стигаше.
- С-сакура – чан... не може ли съвсем малко да забавим темпото?
- Баака...! Знаеш, че нямаме време, а има още куп неща за изпълняване.
Заковах на място, когато чух познатите гласове на бившите си съотборници. Наруто и Сакура ме задминаха от двете ми страни, но не ме забелязаха. Стоях и ги гледах как се отдалечават. Дали най-накрая бяха намерили целта на живота си? Дали бяха започнали това, което отдавна трябваше да направят? А именно – бяха ли се отказали от мен? И все пак, това не ме засягаше. Те водеха техния живот, аз – моя.
Рязко погледнах към небето, когато черни облаци закриха слънцето. Какво се случваше?! Странен студ пропълзя по тялото ми и не след дълго, аз виждах горещия си дъх, излизащ през устните ми. Активирах Шарингана си незабавно, щом странна гъста мъгла започна да заличава близките сгради. Присвих очи и се фокусирах върху бившите си съотборници. Двамата продължаваха да вървят напред сякаш нищо не се случваше. Нима това бе нормално? Така или иначе, бях твърде слаб, за да предприема нещо. Ето защо просто ги последвах. Забелязах знаците на раменете им. Вече бяха АНБУ, а дори не правеха опит да разберат какво става? Бяха ли толкова глупави и лекомислени!? Примижах, щом усетих странно движение наоколо. С невероятна бързина хвърлих кунай и отбих този, който щеше да улучи Наруто точно в тила. Но дори и сега, съотборникът ми не реагира. Стиснах зъби, за да устоя на умората и болката в краката си и се затичах напред. Грубо хванах рамото на приятеля си и изкрещях в лицето му.
- Тъпако, не виждаш ли какво става?! Съвсем ли си си загубил разсъдъка?! АНБУ си ЗА БОГА! ЗАЩО НЕ ПРЕДПРИЕМАШ НИЩО?! ВИНАГИ ЛИ ТРЯБВА ДА ТИ ПАЗЯ ГЪРБА?! Агх... – изсумях нервно, след което отблъснах потресения Наруто настрани, а на мястото, където преди седеше той, се забиха няколко ножа.
- С-саске?! – чак сега русокосото момче проговори, а невярващите му очи се впиха в мен. – Т-ти... върна се?!
- Защитавай се, глупако! – извиках му в отговор, докато тичах към Сакура, която бе неподвижна. Беше с гръб към мен и аз не можех да преценя дали бе ранена, или не.
„Защо, мамка му, се случва това?!”
С едно движение извадих меча си, когато две нинжди, със скрити под маските лица, ми препречиха пътя. Зад гърба си още чувах гласа на стария си съотборник, който продължаваше да изговаря името ми. А на няколко крачки пред мен, Сакура седеше без да помръдва, с наведена глава. Въздъхнах и затворих очи, опитвайки се да успокоя обърканото си съзнание. Как щях да защитавам всички?! И кога въобще взех решението да ги пазя... Те вече не бяха от моя отбор, не им дължах нищо.
- Подяволите – изръмжах, след което нападнах нинджите. Не бяха изминали и пет минути, когато един от тях падна в краката ми мъртъв. Рязко се обърнах, щом викът на приятеля ми се разнесе наоколо. Виждайки гледката пред себе си, омразата в мен надделя. Наруто наблюдаваше ръцете си, покрити с кръв, лицето му бе пребледняло като платно, а от корема му стърчеше сабя. Имах чувството, че денят се превърна в нощ. Тъмна, убийствено студена, умопомрачаваща. Тялото ми се разтрепери, но не от слабост, а от гняв. Силите, които нахлуха във всяка частичка от него не можеха да се сравняват с нищо друго. Не разбрах кога бях стигнал до непознатия си враг нито кога той бе насечен, мъртъв. Обърнах се към Узумаки, който лежеше на земята полу-жив. Чувах забавящите му се хрипове. Давеше се, борейки се за глътка въздух, но не бе способен да я поеме.
Дори сега, когато бях тук.... не успях да помогна. Изпепеляващият огън в мен изчезна така, като се бе появил. Не последва нищо. Никакво усещане, никакво чувство. Просто празнота. Топлата ръка на Сакура докосна рамото ми. Точно това движение ми бе някак познато. Вдигнах погледа си и срещнах две весели очи. Зелени емералди, излъчващи топлина, спокойствие. Два скъпоценни камъка, толкова силно раличаващи се от реалността. Не ги разбирах. Не разбирах защо на лицето й сияеше усмивка. Сакура се смееше, когато целият свят около нея плачеше.
„Ти...”
Шепотът й достигна до мен. Мечът се изплъзна от ръката ми, а умората надделя над всичко останало.
„трябва да знаеш...”
Свлякох се на колене, без да мога да откъсна погледа си от нейния. Всичко друго се размазваше, изчезваше.
„...кога да се събудиш!”
Очите ми се затвориха и всичко замря.

- Б-бабче… Ти... ти не можеш да ми забраниш точно това сега! – Неувереният глас на Наруто се усилваше с всяка изказана дума, докато най-накрая той направо викаше в лицето на Хокагето. – Не може да си толкова жестока! Хайде, пусни ме! Трябва да го видя! – Младежът отскочи стреснато назад, когато Тсунаде се изправи рязко от мястото си и, като отпусна тежко ръцете си на повърхността на голямото дървено бюро пред себе си, така, че то изскърца тихо, изсъска.
- Не смей да ми говориш с такъв тон, хлапе! – очите на жената се присвиха – Не забравяй в къде се намираш И ОЩЕ ПОВЕЧЕ – ЗНАЙ СИ МЯСТОТО! Колко пъти да ти повтарям да не ме наричаш по този начин! Казах ти вече решението си и няма да го променя! А сега, марш оттук! И да не съм те видяла до края на деня! – С тежка въздишка Тсунаде седна обратно на удобния стол. Тя проследи с поглед Наруто, който с бавни стъпки и клюмнала глава излезе от стаята.
- Това момче... – промърмори тя тихо, след което взе папката с надпис „В неизвестност”, която бе разглеждала по-рано тази сутрин и я отвори. На първата страница с големи, подчертани букви бе изписано името „Учиха Саске”. С лека усмивка Хокагето хвана един от маркерите, поставени до нея и го задраска. Кой да предположи, че Учиха ще бъде намерен в безсъзнание на централния площад?


Отворих очи. Силната дневна светлина ги подразни и ме накара да примижа. Всичко наоколо бе бяло.
„Сънувам ли и този път?”
Да, това бе първата ми мисъл. Не дали съм жив, не къде се намирам, а дали случващото се около мен този път бе реалност. Нямаше как да съм абсолютно сигурен, но поне се надявах. Живеех в два свята, напълно различни един от друг и все пак толкова еднакви, че не знаех къде е границата между тях. Отместих, макар и трудно, главата си настрани. Част от мен се успокои, когато разбрах, че съм в болницата на Коноха. Значи все пак бях припаднал някъде там... И Наруто беше жив. Тъпакът все още можеше да дрънка как един ден ще стане Хокаге, както и да се прославя из селото със своите геройства. Лека усмивка, породена от баналната картинка, се прокрадна по лицето ми, но болката в тялото ми я заличи напълно. До такава степен нямах сили, че ми трябваше огромна концентрация, за да помръдна пръстите на ръката си. Навярно не бяха пропуснали да ми отнемат малкото чакра, която ми бе останала. Бях уморен и, тъй като за момента не можех да сторя нищо, оставих клепачите си да натежат и да се притворят напълно. За момент бе толкова тихо и спокойно, че слухът ми долавяше единствено развномерните удари на съцето ми. Дълбокото ми дишане ме унасяше. Леко проскърцване на вратата прогони съня, който така силно ме зовеше.Чух тихи стъпки да сноват из стаята. Имаше някого. Може би някой от медиците, не бях сигурен. Новодошлият отвори прозореца и чист, свеж въздух навлезе в помещението. Настъпи тишина. Не се решавах да погледна какво се случваше. Непознатият бе до леглото ми. Усещах присъствието му близо до себе си. Трепнах съвсем леко, щом нечия длан докосна челото ми. Беше хладка, нежна. Да, наистина бе някоя от сестрите. Няколко секунди по-късно останах сам. Чак, когато вратата отново се затвори, отворих очи. На перваза бе поставена ваза. А в нея – няколко цветя с бели като сняг листа.
„Сакура...”

Сакура свали бялата престилка от себе си и грижовно я постави в шкафчето си. Както всеки свободен от мисии ден, девойката бе в болницата и изпълняваше задълженията си като един от най-добрите медици в селото. Момичето с часове прекарваше в библиотеката, изучавайки тънкостите на всевъзможните видове отрови, а после прилагаше наученото. Така, уменията й достигаха тези на своята учителка – Тсунаде. Преди години Сакура си беше поставила цел и сега я беше постигнала. Всеки медик из страната знаеше името й игледаше на нея с уважение. Девойката разпусна дългата си коса. След това, свали белите пантофки, специално дадени на медицинския екип, и обу сандалите си. Най-накрая можеше да се прибере у дома. Сакура излезе навън, опитвайки се да държи мислите си концентрирани в това какво трябваше да свърши днес.

„Първо трябва да напазарувам...”

Наруто се бе подпрял на едно от дърветата срещу входа на болницата. Замисленият му поглед попадна върху една позната фигура. На лицето му мигновенно грейна широка усмивка.

„След това да се отбия при Ино...”

Младежът се затича към приятелката си, но в този момент три хлапета препречиха пътя му.
- Конохамару... – продума Наруто нервно, поставяйки ръката си на тила. – Виж, приятел... Имам малко работа точно сега и...
- НЕ! Никъде няма да ходиш! Обеща да ме научиш на нова техника, а оттогава изминаха две седмици ! ДВЕ! – Дребното хлапе забучваше пръста си в гърдите на Узумаки, който виновно се подхилкваше.
- Конохамару,... аз наистина трябва да вървя. Ще те науча, просто не е точното време за това сега...

„Трябва да изчистя и да оправя... Вкъщи сигурно е хаос”

Осъзнавайки, че няма друг избор, Наруто събра ръцете си, след което извика.
- Kage bunshin no jutsu!
На секундата до него изникна негов двойник.
- Ето, Конохамару, вече има кой да те обучава! А сега, трябва да вървя! – Без да дочака каквато и да е било реакция от страна на децата, младежът побърза да настигне Сакура. А тя се бе отдалечила доста.

- Добър ден! – Усмихна се розовокосата девойка на продавачката от зеленчуковия магазин.

- Добър да е, Сакура! Какво ще бъде този път? – Отвърна й мило жената, докато откъсваше няколко найлонови торбички. – Доматите са пресни, току-що ги докараха. – Не пропусна да похвали стоката си, а после добави. - Ела да си избереш, мила.

- Благодаря ти! – Засмя се Сакура и започна да пълни пликчето.

- С-сакура-чан! – девойката подскочи леко, когато най-добрият й приятел отпусна ръката си на рамото й.

- Наруто? Какво има? – попита тя, докато отбираше стръкчета копър.

- Ти... видяла си го, нали?! – Промълви все още задъхан Узумаки, наблюдавайки как съотборничката му като същински познавач оглеждаше картофите.

- За какво говориш? – попита Сакура отнесено, докато плащаше покупките си. Момичето благодари още веднъж на продавачката и вече натоварена, тръгна към цветарския магазин.

- Как за какво говоря! За Саске! Той е приет в болницата сега. Не ми казвай, че не знаеш...

- О, наистина... Съвсем ми беше излязло от ума. – Въздъхна Сакура, поглеждайки към шокираното лице на съотборника си. – Виждаш ли, бях доста заета... – оправда се тя. – Бака! Можеш да ми помогнеш малко с тези торби, вместо да стоиш като пън! – Смръщи се девойката, а после му връчи половината от товара си.

- Не ти вярвам! – Запротестира Наруто, щом отново тръгнаха. – Това е Саске, Сакура-чан! Как можеш да забравиш точно това?!

- Имам доста по-важни неща, от това да се занимавам с Учиха... – сряза го тя. – А ти какво правиш още тук? Защо не отидеш да го видиш?

- Тсунаде не беше в много добро настроение тази сутрин... – Промърмори той под нос. Главата му отново клюмна и от устните му се изтръгна тъжен стон.

- Забранила ти е? Бака... Е, поне ще... – Сакура внезапно спря. Намираха се пред цветарския магазин. Вниманието и на двамата бе привлечено от табелката, поставена на стъклената врата. Там с големи букви бе изписано: „ЗАТВОРЕНО”

- Не знаех, че Ино си е взела почивка. – Отбеляза момчето, погледжайки към приятелката си.

- И аз не знаех.

Беше 6 часа сутринта, когато Сакура излезе от апартамента си и тръгна към офиса на Хокагето. Момичето, което днес бе облякло къси панталонки и най-обикновена туника, носеше на гърба си малка раничка. Суичерът висеше на кръста й и ръкавите му леко се поклащаха в такт с бодрите стъпки на кунойчето. В ръцете си тя държеше два свитъка, а семпла шапка закриваше донякъде вързаната й на ниска опашка коса.

Когато най-после се озова пред кабинета на Тсунаде, девойката потропа няколко пъти, след което изчака, докато отвътре не се чу познатият строг глас.

- Влез!

Сакура пристъпи вътре. След като затвори тихо вратата, направи обичайния поклон и се приближи до голямото дървено бюро. Русата жена вдигна изпитателния си поглед от множеството листи, струпани пред нея и зачака търпеливо, докато ученичката й не й подаде свитъците. Тсунаде ги разгърна, след което отбеляза доволно.

- Много добре. Нямам никви забележки. Седни, моля те. Искам да обсъдя с теб някои подробности относно завръщането на Учиха Саске.

Лицето на Сакура помръкна едва забележимо при споменаването на името на бившия й съотборник. Въпреки това, не си позволи да покаже каквато и да била емоция. Девойката се настани покорно пред своята учителка и зачака, докато Тсунаде продължи.

- Както знаеш, той е в селото вече от почти седмица. Предполагам си отишла да го видиш? – Настъпи кратка тишина, през която, за изненада на Тсунаде, момичето поклати отрицателно глава. – Е, както и да е... – продължи Хокагето, докато прехвърляше химикалката си от едната ръка в другата. – Работата е там, че Учиха почти се възстанови и....

- Ще предстои съвет на старейшините? – попита Сакура с неприкрито любопитство.

- Такъв няма да е нужен. – отвърна простичко Тсунаде, с което накара момичето да се наведе напред.

- Как така? – зададе следващия си въпрос девойката.

- Старейшините отдавна са обсъдили този проблем.

- И няма да предприемете абсолютно нищо...?! – извика Сакура невярващо.

- Сакура, той не е предал селото. – Тези думи накараха момичето да зяпне от очудване. Трябваха й няколко секунди, за да се осъзнае.

- Моля?! Саске Учиха предаде селото! Напусна ни преди цели четири години, а след това се опита да ни убие! Мен, Наруто, Какаши... Неговите приятели!

- Не е така, Сакура...Чуй...

- Не мога да повярвам, че защитаваш човека, който не е спирал да ни наранява! Откакто го познаваме, той не прави нищо друго, освен да нанася поредното разочарование в сърцата ни. Саске Учиха беше член на Акатски! Нима това ще го подминеш с лека ръка?!

- Млъкни, Сакура и ме чуй! – извика ядосано Хокагето и , след като се поуспокои, продължи. – Саске Учиха никога не е предавал селото. Преди няколко дни и аз нямаше да повярвам на това, което казвам сега. Но информацията, която видях със собствените си очи, не лъже! Учиха напусна селото, за да предпази Коноха. Ако беше останал, щяхме да бъдем нападнати и дори унищожени! Това, което направи Саске е похвално и ще съм му вечно благодарна!

- Но... той се опита да ни убие! – държеше на своето Сакура, а мислите в главата й я побъркваха все повече и повече.

- Преструвал се е! Орочимару е наблюдавал всяко негово действие. Ако не беше реагирал така, Санинът щеше да се осъмни.

Сакура рязко стана от стола и понечи да каже нещо, но се въздържа. Погледът й не се откъсваше от този на Тсунаде, докато девойката грабна единият от пергаментите на бюрото, след което промърмори.

- Заемам се с мисията, Тсунаде-сама.
После излезе, оставяйки учителката си загледана към току-що затворената с трясък врата.

- Хайде, теме… Размърдай се малко! – мрънкащият досаден глас на Наруто ме накара да затворя очи в опит да го игнорирам. За трети пореден ден той идваше при мен, носеше ми храна и ми дрънкаше за всички простотии, които главата му можеше да побере. Считах това за изключително досадно. И все пак беше по-добре от тишината, навяваща ми само спомени. Спомени, които исках да забравя.

- Млъкни, добе. – промърморих раздразнително. Седях на болничното легло, най-сетне облечен в нормални дрехи. Не бяха нищо особено – първите черна тенска и къси бели панталони, които Наруто бе намерил. Дните, прекарани в болницата ми се струваха цяла вечност, макар през повечето от тях да спях. Нямах търпение да се махна оттук.


Изправих се и усетих болката в краката си, която не бе напълно излекувана. След като привикнах да седя в изправено положение, погледнах към Наруто.
Приятелят ми ме гледаше така, сякаш бях някоя от неговите любими загубени вещи, която най-накрая бе намерил. Въздъхнах отегчено и щракнах с пръсти пред лицето му. Глуповатата му усмивка се появи. Той преметна ръка през раменете ми и, въпреки моите протести да не се обляга на мен, се озовахме навън.

- Саске, сигурен ли си, че искаш да се върнеш в миналия си дом? – попита ме, когато спряхме насред пътеката.

- Хн.

Узумаки ме погледна, очаквайки да кажа още нещо. След като последва единствено мълчание, се намуси.

- Това не е отговор! – измрънка момчето. – Знам, че сигурно там няма да ти е приятно, така че може да се нанесеш при мен.

- Предпочитам всичко друго пред това да прекарвам по цял ден с теб. – отвърнах незаинтересовано, като сложих ръце в джобовете си и продължих да вървя.

- Ама, Саске.... – чух провлачения му глас, а после и забързаните му стъпки след мен. Спрях отново.

- Ще се оправя и сам. – отбелязах и продължих по пътя към имението на Учиха.


Вървях бявно, колкото ми позволяваше режещата болка в коленете. За първи път от години крачех спокойно, без цел, без тревоги... И все пак... имаше нещо не както трябва. Първоначално се радвах на свободата си. Бях независим и неограничен Учиха, в чийто ръце беше неговото бъдеще. Но после няколко натрапчиви мисли завладяха съзнанието ми и останаха там доста дълго време.

- Учиха, така ли подминаваш... приятелите си? Чакай... ти нямаш нужда от такива.
Обърнах се. Трябваха ми няколко секунди, за да разпозная момчето пред себе си.

- Неджи. – продумах тихо. Очите ми огледаха бледото сериозно лице, дългата кестенява коса. Погледът ми срещна неговия. Сякаш бе парче стъкло, в което виждах отражението си. Толкова еднакви...

- Неджи пристъпи към мен, ръцете му – скръстени пред гърдите.Определено бе пораснал, излъчваше увереност и сила.

- Как се чувстваш... Да ходиш из улиците на селото, което толкова пъти си предавал. Да виждаш хората, които биваха наранявани заради теб. Да срещаш погледи, изпълнени с прикрита тъга, закрита от фалшиви усмивки. Кажи ми, Учиха... – той направи кратка пауза, след което извърна глава към забързаните хора. – Нямаш ли капка съвест?


Усмихнах се едва забележимо.

- Не говори, когато нищо не ти е ясно. – отвърнах му и тръгнах отново. Усетих как ръката му сграбчва рамото ми, но аз я избутах настрани.

- Разкарай се. Не ми се занимава с теб сега. – отбелязах без да го поглеждам. Въздъхнах и с невероятна бързина се оказах зад него, като по този начин предотвратих силния удар, насочен към мен. Без да му мисля много, го изритах в гърба и той полетя към земята. Падна тежко и се претърколи няколко пъти.

- Слабак. – подсмихнах се, сложих ръце в джобовете си и тръгнах. Вдигнах главата си и замръзнах, наблюдавайки кунаят, летящ с бясна скорост към челото ми. Ръката ми потрепна, изчаквайки точния момент. Започнах да броя на ум.

„Три...”

Очите ми се присвиха, а китката ми се стегна в готовност.

„Две...”

Пръстите ми се размърдаха.

„Едно...”

На устните ми се изписа доволна усмивка. Що за нелепа атака бе това?

И секунда, преди да ме прониже, ръката ми се стрелна нагоре. Тъкмо щях да го уловя, когато друго оръжие го отби. Изненадано извърнах поглед настрани.
- Какаши... – продумах, срещайки погледа на видимо ядосания ми сенсей.
------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сакура крачеше из високата трева. Стиснатите й юмруци потрепваха от гняв. Девойката се оглеждаше за билката, която трябваше да намери и занесе в селото. Веждите й бяха сключени ядосано, а очите – потъмнели и присвити. В такива моменти тя трябваше да отиде някъде далеч, да се осамоти. Трудно й бе през цялото време да задържа чувствата си в метална кутийка с огромен катинар. Понякога емоциите успяваха да го разбият и да излязат навън, видими за околните. А това не трябваше да става. Никога, никога вече. Сакура извика и заби ръката си в земята. Чу се пукот и на това място се появи голяма дупка. Достатъчна, за да скрие малко петгодишно дете. Лека, почти незабележима болка се появи, последвана от изтръпване и малко кръв. Какво значение имаше. Външните рани се лекуваха лесно. Душевните... те бяха по-различни. Недосегаеми. Дълбоки.

Момичето се изправи и изтупа прахта от себе си. Преметна назад дългата си коса и я върза на странична опашка, колкото да не й пречи. Да, един по-здрав удар винаги освобождаваше всичко негативно. Сакура се огледа и се усмихна, щом погледът й попадна на точно това, което й трябваше. С безшумни стъпки отиде до билката, като с лекота прескочи зейналата дупка. Приклекна, запретна ръкави и започна да бере. Малко по малко, кошницата в ръката й се пълнеше. Девойката с изключителна точност откъсваше само разцъфналите цикламени цветчета. Като медик, знаеше, че, ако отреже стъблото, загива растението. Слънцето лека-полека започна да се спуска и скоро, небето бе обагрено от красив, магичен залез.

- Добра работа, Сакура. – каза на себе си момичето, спирайки пред портите на Коноха. Краката я боляха, ръцете й бяха изхабени, издрани от работата, но това бе сладка умора, след която следваше необезпокояван и дълбок сън. Точно това имаше нужда сега.

Момичето тръгна напред. Последните слънчеви лъчи оцветяваха всичко в златно. По главната улица вървяха усмихнати хора. Чуваха се гласове, смях.

„Дали ще се запазят усмивките още дълго...”

Сакура въздъхна. Идеята за война я отвращаваше. Беше против самата й същност. Какво ли не би дала всичко да бе както сега. Спокойно, тихо, изпълнено с радост. Животът, който всеки заслужаваше.

Девойката погледна към небето. Беше красиво. В далечината се забелязваха пробуждащите се звезди. Макар слаба, тяхната светлина бе пленяваща. Щеше ли да може да се наслаждава на тази гледка след време? Или съзнанието й щеше да бъде изпълнено с тъжни, грозни, сиви картини...

Сакура погледна напред. Толкова много емоции се появиха в една кратка минута... Дъхът й спря, сърцето й заби по-силно, очите й помръкнаха, пръстите, на които висеше плетената кошница, се свиха, стискайки дръжката до болка. Гледаше лицето, което й бе отнело всичко. Щастието, смеха, свободата на мислите й, сърцето...
Устните й се присвиха. Краката не помръдваха.
„Саске....”

- Саске, имаш ли малко време за стария си учител? – попита ме Какаши, усмихвайки се изпод маската. Стори ми се странна тази ситуация. Последният път, когато го видях, бяхме врагове и взаимно опитвахме да се убием един друг. А сега? Сега се държахме сякаш нищо не се бе случило.

- Да. – промълвих и двамата тръгнахме с бавни крачки надолу по пътя.

- Не си се променил, откакто те видях за последно. – отбеляза и аз вдигнах погледа си към него. – Е, може би сега си малко по-дружелюбен. – пошегува се.

- Хн. – засмях се кратко.

- Кажи ми, какво смяташ да правиш оттук нататък? Имаш ли цел? Открил ли си пътя, по който ще вървиш?

- Не. – признах си, оглеждайки околността, покрай която минавахме. – Истината е, че не знам какво ще направя и утре. За първи път се чувствам толкова...

- Объркан? – предположи Какаши, а аз се подсмихнах.

- Толкова изгубен. – поясних.

- Разбирам.

- Нима? – попитах леко изненадано.

- Твоят живот е труден, Саске. Никой не може да те вини за това. Имаше цел и я постигна. Но никога не си се замислял какво ще стане после. Бил си толкова вглъбен в желанието си да я постигнеш, че си забравил да живееш истински.

- Възможно е. – съгласих се. – Имам една молба. – добавих след кратко мълчание.

- Доколкото мога да ти помогна, ще се опитам да направя всичко възможно. – усмихна се учителят ми, давайки ми знак да продължа.

- Искам да стана АНБУ. Знам, че за това трябва усилен труд, много тренировки и ... отбор.

- Отбор значи... – продума замислено той. –Имаш ли по-конкретно желание? Избрал ли си си екип?

- Не. Не ме интересува с кой ще съм. – отбелязах, слагайки ръце в джобовете си.

- Тогава няма да имаш против, ако сформираме наново стария? – гласът му ми прозвуча леко обнадежден.

- Не съм аз този, който да реши дали това е добра идея, или не. Обстоятелствата са ти познати не по-зле от мен. – повдигнах рамене.

- Е, добре. Но за това трябва съгласието и на останалите членове. Аз съм за. – усмихна се Какаши и ме потупа по рамото. – Винаги си бил един от най-добрите ми ученици. Но има още какво да учиш...

- Е, аз съм против!

Обърнах се, когато чух познатия момичешки глас. Сакура седеше пред мен с безразличен поглед и скръстени ръце. Единствено косата й бе възвърнала предишната си дължина. Всичко друго беше същото... Или поне на външен вид.

- Сакура! – възкликна Какаши изненадано.
- Не искам този кретен в отбора... – промълви тя, присвивайки очи. Сакура се приближи към мен и ме погледна в очите. – Вече си има заместник. – добави тя, а после ни подмина.
- Трябва й малко време... – засмя се нервно Какаши, слагайки ръка зад главата си.
- Хн.

Наруто се прибираше към дома си. Ходеше спокойно, ухилен до уши. Всичко започваше да се подрежда. Саске се бе върнал в селото и сега оставаше отбор 7 да се събере отново. Младежът въздъхна, отдаден на единствената си непостигната мечта – да стане най-великото Хокаге в историята. Вече бе спечелил любовта и уважението на хората. Но имаше още какво да покаже. А предстоеше война. Наруто бе заявил на Цунаде, че няма да допусне да е далеч от приятелите си. И въпреки че Кюби е целта на враговете им, младежът бе решил да даде всичко от себе си и да защити тези, на които държеше.

- Ой! Хината-чан! – възкликна весело, зървайки момичето недалеч от себе си. Девойката се обърна и, щом го видя, веднага почервеня.
- Н-наруто – кън... – изпелтечи, като заби поглед в земята.
- Как си? – попита я, спирайки пред нея.
- Д-добре... – продума и едвам се престраши да върне въпроса. – А ти как си?
- Невероятно! Отборът ни най-после може да бъде възстановен!
- Това е прекрасно! – усмихна се момичето.
- Хината...имаш..., - младежът се наведе към нея, протегна ръката си и.... девойката се свлече в безсъзнание на земята.
- ... листенце в косата... – продума и въздъхна. – Защо винаги припада... – измърмори под нос, след което се наведе и вдигна момичето на ръце. Къде трябваше да я заведе? Може би в болницата... Не, твърде далече. Домът му бе по-удачният вариант. След като реши какво да прави, Наруто се запъти бавно натам.

Чернокос младеж бе седнал на дървения кей край минаващата, през Коноха, река. Водите й течаха бързо и раздвижваха многоцветните камъчета на дъното. Малки мехурчета се образуваха на повърхността й, когато водата се удареше в по-издадена подводна скала.
Сай бе насочил цялото си внимание към скицника в ръцете си. Пръстите му стискаха подострен молив. Момчето не помръдваше. Сякаш бе статуя, отдадена на дълбоките си размисли. Сериозните му, празни очи, сега излъчваха някаква напрегнатост, желание. Погледът му се взираше в хартията, качели там беше изписан дълго чакан отговор. По едно време вдигна глава и се взря в разцъфващото черешово дърво на отсрещния бряг. От лекия вятър, розови листенца се откъсваха и политаха с нежен танц надолу. Някои от тях докосваха прозрачната, като огледало, водна повърхност, a от трептенето се образуваха малки кръгчета..
Тъмният графит на молива опря в снежно-бедия пергамент. Започна плавно да шари по него. Китката на Сай се движеше с изключителна прецизност, точност, сигурност... Докато накрая младежът отпусна ръката си и моливът се претърколи до него.
Беше ли пресъздал онази искра, огънят, съдържащ в себе си живота? Целият този пейзаж... Небето, земята, слънчевите лъчи, сенките, птиците, въздухът... Всяка частица бе парченце от огромен пъзел. Липсваше ли едно, останалото рухваше като къща без основи. Момчето погледна нарисуваното. Какво липсваше?
----
Хвърлих последен поглед към стария си сенсей, след което продължих сам към имението на Учиха. Спрях пред портите със знака на рода ми. Протегнах ръка и ги побутнах навътре. Дъхът ми секна за части от секундата. Лека, далечна болка проряза сърцето ми, накара го да се свие. Каква ирония... Именно това ми даде доказателство, че то е все още живо, че ледът, който го покриваше толкова години, е започнал да се топи. Празният ми поглед премина през пустия главен път. Бях забравил колко бе празно тук. Неприятна, тягостна, болезнена тишина. Вятърът се просмукваше през гредите на остарелите къщи. Прозорците потракваха тихо. Очите ми попаднаха на черния асфалт покрит с пясък. Ако преди време главният път бе изпълнен с живот, сега не бе нищо друго освен затвор, запечатал в себе си стъпките на миналото.
Юмруците ми се свиха. Можех ли да прекрача прага?
Изведнъж почувствах слабост и се свлякох на колене. Главата ми се замая, притиснах очите си с длани. Какво ми ставаше? Стиснах зъби, дланта ми намери полу-отворената дървена врата и пръстите ми се вкопчиха в малките вдлъбнатинки по повърхността й. Напрегнах се и опитах да се изправя, но не успях и паднах отново. Новопоявилата се болка изграряше главата ми. Обърках се. Защо се случваше това?! Направих още няколко опита, но бяха безполезни. Гърбът ми удари в земята. Прокарах ръце през косата си. Клепачите ми бяха натежали, виждах само мрак. Като небе, превърнало се в черна пустиня без звезди, без луна, без нито един лъч... И тогава нещо ме заслепи, карайки ме да извърна глава настрани. Получих прилив на сили и успях да отворя очи, срещайки чифт други. Топли, усмихнати, чисти...
Сакура се бе надвела над мен. Отново в бяло, дългата й коса падаше върху лицето ми. Но аз не я усещах. Въздъхнах изнервено и се надигнах в седнало положение.
- Защо си тук? – в гласа ми прозвучаха хлад и грубост, които не си направих труда да скрия.
- Аз винаги съм тук. – повдигна рамене момичето и скръсти ръце пред гърдите си. – А ти защо си тук? – попита сериозно.
- Не е твоя работа къде съм, още повече защо. – отвърнах тихо и станах, изтупвайки се. Загледах се през отворените порти. Само на няколко метра оттук се намираше моят дом. А може би не бях готов за това... Прехапах устни и се обърнах в другата посока. Озовах се лице в лице със Сакура.
- Къде си тръгнал? – невинният й глас ме накара да потръпна. Сложих ръце в джобовете си и я подминах. Спрях, щом чух стъпките й след себе си.
- Сбърка посоката. – усмихна ми се тя, кимвайки към имението Учиха.
- Защо винаги трябва да си толкова досадна? – погледнах я, в очите й премина лека тъга, но тя изчезна толкова бързо, колкото се бе появила.
- Аз приемам коя съм, за разлика от теб. – отбеляза момичето. – И не ме е страх да го показвам.
Сакура се обърна и закрачи към портите. Прекрачи прага и бавно тръгна по пътя. Издишах ядосано. Защо се месеше там, където не й беше работата?! Тръгнах след нея. Не осъзнах кога се озовах на пътя. Протегнах ръката си, за да хвана нейната и да я спра, но не успях да я докосна. Сякаш пред мен имаше само въздух. Отдръпнах се назад.
”Генджицу?”
Мисълта мина през главата ми толкова бързо, че не успях да я осъзная.
Сакура се приближи към, очите й намериха моите.
- Мога да бъда толкова реална, колкото ти ми позволиш да бъда...