Северно сияние

Хайде и тук да го пусна! Това измъдри главата ми за има-няма седмица, докато пишех поредната глава на "Безцветна целувка". Уж съм му направила редакция, но знам, че вие ще забележите пропуски, за това няма проблем от коментари. Идеята е хубава (поне според мен!) и определено няма да бъде на любовно-романтична вълна. По-скоро ще е с доста сложна постройка и ангажиращ финал и някои могат да не схванат нишката на повествованието. Но пък на мен страшно ми допада, именно защото вложих цялото си желание и страст да го напиша. Приятно четене!



*** *** *** ***
- Ми- ма! Ми-ма!
Публиката на площада скандираше само името на една от изпълнителките на група ЧАМ. Ехото вибрираше в ушите на Мимарин Киригое и разтърсваше цялото й тяло от приятна възбуда, докато търпеливо изчакваше другите две момичета да се приготвят, за да излязат заедно на сцената. Бяха поканени за половинчасово участие в Сапоро във връзка с откриването на нов търговски център на пъпа на града.
Мима подръпна бухналата си, червена рокличка, която достигаше до средата на слабите й бедра и се опита за пореден път да скрие ръба на белите си чорапи, но не успя. Имиджът й на тийн-звезда в Япония диктуваше да носи определено облекло, въпреки, че предпочиташе тениска и удобни дънки. Бе едва на деветнадесет години, а имаше кариера, с която успя да лансира името си не само с група ЧАМ, успешни хитове и два вече издадени албума, но и като фотомодел на модна къща "Иура", най-известната токийска къща за спортно-елегантния стил на тийнейджърите. Онова, което бе почнала на шега в гимназия "Кокору" в покрайнините на Токио, сега й изглеждаше най-правилната стъпка към формулата за успеха. Рика и Саори се присъединиха към нея по-късно, а първия им запис, който пратиха на малка музикална компания излезе печеливш риск. Преди това да се случи Мима пращаше няколко такива записи само със собствения си глас, но не бе предизвикала никакъв интерес у никой продуцент.Заслугата да се обърне към "Ню Дрийм Мюзик", дъщерна фирма на американската, намираща се в Лос Анжелис, бе изцяло на Рика и Саори, защото именно тяхната надъханост и амбиция я зарази и тя отново повярва в себе си. Беше се отказала и не хранеше никаква надежда, че можеше някога да пропее на сцена. Едно бе да фантазираш на четиринадесет, друго бе да видиш суровия живот на осемнадесет и да осъзнаеш горчивата истина, че мечтите са за онези, които не можеха да правят нищо друго.
Нататък нещата се развиха твърде бързо. Записът на трите се хареса и подписаха първия си договор за шест месеца. Шестдесет и пет процента от печалбите на ЧАМ се взимаха от "Ню Дрийм Мюзик" от реклама, клипове, участия, продажба на албуми... Фурорът, който последва бе като земетръс. Осем седмици на първо място в ТОП 20 на телевизионния канал "А Мюзик Мания" с песента "Отведи ме далеч от тук". Последва първият им студиен албум с девет хита от възможни дванадесет песни, оглавили поетапно всички класации на телевизионни- и радио-предавания.
Мима бе достигнала върхове, за които никога не бе мечтала. Имаше реклами, записи на песни от новата им тава, клипове, покани за дуети с Мацуда Еико...
- Ми-ма! Ми-ма!
Публиката крещеше само нейното име, въпреки че ЧАМ се състоеше и от Рика и Саори.
Но публиката искаше нея.
Нейният глас!
Беше идол! Къде беше Юкио точно в този момент?
- Ми-ма! Ми-ма!
Напрежението бумтеше в ушите й, сърцето й подскачаше в ритъма на публиката. Рика и Саори се появиха из зад кулисите и трите излязоха шеметно на широката сцена, посрещнати от възторга на тълпата. Музиката заля площада в Сапоро, а гласовете на изпълнителките на група ЧАМ я последва. Представиха новата си песен с голям потенциал за хит, а след това и неизменния хит "Отведи ме далеч от тук", предизвиквайки бурни овации и викове за още.
Още!
Мима подскачаше по сцената и погледа й шареше по лицата на тийнейджърите дошли да я чуят на живо. Усмивки. Блестящи очи. Опияняваха я, караха я да се чувства като птица в небето, разперила криле, сякаш света е нейн. И света наистина бе нейн.
После го забеляза... Отново!
Това бе повод за подигравки от страна на Саори, понеже и тя го бе забелязала още преди няколко месеца на концерта им в Токио. Мима си имаше фен и то такъв, който я следваше по петите. Виждаха го на улицата пред студиото на "Ню Дрийм", на някои от снимките на клиповете да зяпа извън ограничителната лента към тях, пред "Иура" - също, в някои от клубовете, в които редовно биваха канени. После започнаха да пристигат писмата. Не бяха нещо тревожно, което би могло да я притесни или да се стигне до полицията, но присъстваха в ежедневието й толкова често, колкото и самия й фен. Не знаеше дали този, който пише писмата и този, който сега виждаше в края на първия ред бяха едно и също лице, но бе направила еднакви заключения с тези на Рика и Саори. Беше почти сигурна, че е той, особено след като се подписваше на всяко едно от писмата си с красноречивото Мистър Ме-Мания.
А сега я бе последвал чак до Сапоро. Стоеше там - по-висок от останалите младежи с черно, кожено яке и бейзболна шапка на главата. Никога не го бе виждала отблизо, но предполагаше, че не се различава от останалите мъже. И отново не можеше да види лицето му от размахващите се ръце и развълнуваната публика, наподобяваща на разбунено море.
Сетне съвсем забрави за него...
Последна песен. Отново "Отведи ме далеч от тук". Аплодисментите не спряха дълго време след спирането на музиката.
- Моля за вниманието Ви! - Мима застана по средата на групата и отново помоли: - Извинете, искам да Ви кажа важна новина!
Саори я прегърна през раменете за подкрепа и тя й се усмихна признателно. Публиката затихна постепенно.
- Трябва да Ви кажа, че това е последният път, когато излизам на сцена със ЧАМ - започна Мима. - От днес те ще продължат без мен, а аз напускам групата - Вдигна ръка, за да пресече недоволните гласове и добави с усмивка: - Имам предложение от "Анимакс Корпорейшън", което не можех да откажа току-така. Предлагат ми главна роля в един от сериалите, продукции по анимета, а именно "Кутията". Пожелайте ми успех, моля Ви!
- Успех, Мима! - чу се вик от тълпата, после го последва смях, който я накара да отвърне със същото.
- Благодаря Ви много за подкрепата! Никога нямаше да съм това, което съм сега без Вас!... - замълча за миг, после добави: - Последна песен?!
Публиката й отвърна хорово. Музиката заля площада.

Когато отново потърси с поглед фена си сред първите редове, не го откри. Той си бе отишъл.
Учудващо как именно от неговото пренебрежение я заболя най-много?...

*** *** *** ***

Мима имаше привлекателни черти, които носеха със себе си запленяваща харизматичност. Малко жени притежаваха такъв покоряващ чар. Нейният се дължеше на смесената й кръв - майка й бе японка от Кофу, префектура Яманаши, а баща й - емигрант от Корея. Повечето момичета парадираха с чистия си произход и неведнъж това й създаваше проблеми, докато семейството й не се премести в големия град. В Токио нещата започнаха да изглеждат по-различни и не се изненада, когато бързо се приспособи към новата обстановка.
Макар трудностите и безпаричието, което изпитваха, семейството й бе сплотено. Баща й показваше любовта към майка й по красив, затрогващ начин. Не беше чувала родителите си да повишат тон никога. Бяха щастливи. Мима, родителите й... и сестра й Юкио, която й бе и близначка. Имаха прекалено силна връзка и Мима беше убедена, че такова нещо едва ли можеше да се скъса. Юкио бе по-голяма от нея с три минути и бе по-настъпателна и агресивна от Мима с характер, нетърпящ чуждо мнение.
Бяха неразделни. Уповаваха се една на друга в гимназията, а после се случи... нещастието. В една зимна Коледа баща им загуби контрол над колата в заледен участък, връщайки се от Кофу, където бяха на гости при баба й, и катастрофираха. Колата буквално полетя над урвата и се заби на километър по-надолу в едно дърво, убивайки единствено Юкио, докато другите нямаха много наранявания освен счупвания и сътрсения. Тя, майка й и баща й оцеляха, но живота след това не протече нормално. Онова, което ги свързваше се бе скъсало като протъркано въже, а след време Мима осъзна, че нищо няма да бъде, както преди. Родителите й се разведоха и баща й се върна в Корея. Останаха само двете с майка си в тишината на къщата, където все още чуваше гласа на Юкио: "Мимарин, ще хвърлиш ли най-накрая тази опърпана тениска за пране?! Приличаш на полудяла клошарка с нея!"
Спомените са прекалено тежки, ако ги носиш с чувство на вина. Смъртта на някой толкова близък не можеше да се преживее. Носиш я в сърцето си и усещаш присъствието на мъртвия до себе си всяка минута, чуваш гласа му, дори го виждаш в огледалото сутрин, щом се погледнеш...
Изнизаха се тъжни години, в които единственият й отдушник бе музиката. Само с нея забравяше за Юкио и разбитото си семейство, за ежедневната болка от самотата.
За това и успеха й като поп-идол бе някаква компенсация за годините в мрак и скръб. Ако можеше Юкио да е жива, щастието й щеше да бъде пълно. Вместо това всеки ден се срещаше със сестра си, поглеждайки се сутрин в огледалото и продължаваше да живее с нея в сърцето си.
В момента гледаше отражението си в стъклото на хладилната витрина в близкия супермаркет, от който редовно пазареше. Черни, прави коси до раменете, овално лице, малка уста, огромни, черни очи - приличаше на Юкио, но в нея преливаше по-скоро плаха срамежливост, докато в сестра й преобладавеше нахакана самоувереност. Ако Юкио се бе захванала с музика, отдавна щеше да е на върха без да има нужда някой да я подтиква или амбицира.
Мима разтърка чело, отвори витрината и се наведе да вземе кутия с мляко, поставяйки го внимателно в кошницата, която държеше в дясната си ръка. Обиколи щандовете, за да намери храна за аквариумните си рибки, понеже местата бяха разместени от последният път, когато бе дошла тук. Нямаше я само от два дни, а ето, че имаше промяна. Беше се прибрала преди няколко часа от Сапоро и бе прекалено уморена, за да се възмути на това. Взе няколко полуфабриката на супи и се отправи към касата, когато телефонът й звънна. Спря се и го извади от задния си джоб, отваряйки капачето му. Бе Руми Маюра, нейната мениджърка и лична асистентка. Познаваха се от две години, откакто бе подписала първия си договор с "Ню Дрийм Мюзик", но отношенията им не бяха само професионални. Руми я подкрепяше във всяка една стъпка, която правеше, даваше й съвети, подбираше й ангажиментите... Единственото решение, което Мима бе решила самостоятелно бе напускането на ЧАМ. Искаше да се пробва в сериала, който се очакваше с нетърпение.
- Да? - Тя притисна телефона си до ухото.
- Мима, обаждам ти се, за да ти напомня, че утре започват снимките в хотел "Плаза" - Гласът на Руми бе мек и ведър. - Към осем ще пратя Ю да те вземе.
- Добре - Мима намести презрамките на чантата си. - Очаквах, че ще минеш през вкъщи.
- Съжалявам, Мима! Уреждах ти интервю с Ичинозе-сан да се появиш на "POP'S" и оправях графика ти за следващата седмица. Ще се видим утре на площадката.
- ОК - Тя въздъхна. - На касата съм, Руми. До утре!
- До утре.
Момичето затвори телефона си и подаде кошницата си на възрастната касиерка. Слава Богу, че поне можеше да бъде себе си, когато ходи до супермаркета, без да бъде обградена от фенове, чието присъствие само я притесняваше. Плати набързо и се насочи към изхода, спирайки се за секунда пред плъзгащата се врата с фото-око, колкото да прекрачи навън с десния крак. Глупаво суеверие останало още от детството й, за което Юкио винаги й се присмиваше.
Хладната октомврийска вечер я накара да разтърка ръцете си и да закрачи бързо към кооперацията, в която се намираше квартирата й. Телефонът отново завибрира и тя го вдигна без да гледа името, предполагайки, че Руми е забравила да й каже още нещо.
- Казвай, Руми! - засмя се тя.
Отвърна й моментна тишина, която я накара да се закове насред тротоара. После мъжки глас изръмжа в ухото й:
- ПРЕДАТЕЛКА!
Пръстите й се свиха конвулсивно около дръжките на чантата си с покупки и дъха й излетя от свитото й гърло като спукан балон.
- Кой е?
Линията даде свободно. Мима свали телефона си, осъзнавайки някак отдалеч, че трепери. Огледа се, но около нея нямаше жива душа. Вятърът се промъкваше през клоните на липата, под която се бе спряла и откъсваше пожълтелите й листенца. Неоновата светлина на супермаркета премигваше като коледни светлинки. Този, който й се бе обадил... вероятно е сгрешил номера. Друго обяснение нямаше и Мима си пое дълбоко дъх. Да, най-вероятно беше грешка!
Но въпреки това пробяга разстоянието до кооперацията и се спря едва на вратата на апартамента си. На изтривалката лежеше сгънат лист, който я накара да се дръпне за миг. После се прокле за глупавата си параноя и се наведе да го вземе. Не беше заплаха или нещо по-лошо, а само латински букви, наподобяващи й на интернет адрес:


Огледа го внимателно,но не откри нищо подозрително, сетне отключи вратата на дома си и влезе вътре. Реши, че по-късно ще посети този сайт. Предполагаше, че някой фен й бе направил страница и искаше да я покаже.

*** *** *** ***

- Някой ти се е обадил снощи, така ли?
Макар да бе задала въпроса си, Руми не изглеждаше заинтригувана, нито уплашена и това донякъде я успокои, че всъщност не се е случило нищо кой знае колко тревожно. Стояха недалеч от снимачната площадка, на която бе пренаселено и гледаха към госпожица Ерика Шота, изпълняваща главна роля в сериала. Изглеждаше красива и самоуверена, толкова различна от Мима, че тя премрежи за миг очи.
- Руми, не е ли прекрасна Шота-сан? - После не дочака отговора на мениджърката си и допълни: - Да, обади ми се някой снощи и ме нарече предателка... Помислих си, че може да е грешка! Все пак никой не знае номера на телефона ми, нали? Пък и кого може да съм предала? - Мима се разсмя и се облегна назад, кръстосвайки краката си. - За миг се уплаших, но сега разбирам, че съм се притеснила напразно.
- Е, поне сега всичко е наред, нали? - Руми заби поглед в документите пред себе си и запремята химикалката между пръстите си. - Готова ли си?
- Малко съм притеснена...
Руми я погледна из зад стъклата на очилата си и й се усмихна окуражително.
- А няма за какво? Имаш само една реплика в тази сцена. Няма да ти е трудно, момичето ми!
Тя кимна и си пое дъх дълбоко. Да, нямаше нищо страшно да каже една-единствена реплика.
- Тишина! - извика режисьора от стола си. - Снимаме! Готови ли сте, Шота-сан?
Актрисата му кимна усмихнато. Прожекторите оживяха.
- Сцена тридесет и две. Първи дубъл. КАМЕРА!
Лицето на Ерика Шота се промени като с магическа пръчка и усмивката й изчезна. Очите се впиха в екранния й партньор и тя поде:
- Значи има нова жертва, така ли? Къде я открихте?
- В изоставената дъскорезница на Наката-сан - отвърна й той.
- Дотук стават общо четири жертви, които са намерени там, нали? А профила на сина на господин Наката, идеално съвпада с нашия убиец. Да видим какво ще каже сестрата на една от жертвите.
- СТОП! Добре, много добре... - режисьорът се изправи от стола си и изръкопляска мелодраматично, на което Шота-сан му отвърна с поклон. - Чудесна сте, Шота-сан, както винаги! Следващата сцена!
- Ти си, Мима! - Руми я потупа окуражително по ръката, откъсвайки момичето от унеса, с който наблюдаваше Ерика. - Само една реплика! В другите сцени имаш повече, но за начало ще се справиш, нали?
- Да, да... - Тя се полуизвърна, проследявайки с поглед един от статистите, който местеше подвижния прожектор и пред погледа й се мерна някаква сянка в ъгъла на голямото помещение. Можеше ли това да е... поклонника й? Не беше ли снимачната площадка забранена за външни лица? Сърцето й трепна за миг и тя понечи да тръгне натам, но гласа на режисьора я закова на място.
- Киригое-сан! Елате!
Отмести погледа си само за миг и когато отново погледна към ъгъла, от сянката нямаше и следа.
Стисна устни и се подчини. Приближи се до режисьорът, който я изгледа с критичен поглед и въздъхна, махвайки с ръка към гримьора, който веднага се отзова на поканата.
- Трябва да има сенки от недоспиване. Направи лицето й по-бледо! - заповяда отсечено той и строгото му изражение я разколе*а. - Готова ли си, Мима?
- Да, да, аз...
- Чудесно! - прекъсна я той и й обърна гръб, започвайки разговор с продуцента и явното му пренебрежение разклати още повече куража й. Извърна се към Руми, търсейки помощ поне с поглед, но жената отново се бе втренчила в сценария и не й обръщаше внимание. Гримьорът я перна с плоската си четка.
- Не мърдайте, моля Ви!
- Да, добре, аз...
- И не говорете! - Мъжът изсумтя под нос, навеждайки се към лицето й. - Само ми пречите!
Мима запремига бързо, за да спре сълзите, които всеки момент щяха да потекат по бузите й. След няколко минути гримьорът свърши и се отдръпна от нея, а Шимамия-сан размаха ръце като генерал на бойното поле и всеки зае мястото си. Мима се отпусна на колене на студената мозайка на пода и наведе глава. Прочисти гърлото си и зачака. Прожекторите я осветиха.
- Сцена тридесет и три. Първи дубъл. КАМЕРА!
Ерика се приближи към нея и клекна, изравнявайки лицето си с нейното. Тъмните й очи се преплетоха с нейните и тя попита тихо:
- Рюга-сан! Знаете ли коя сте?
Мима запремига бързо и отвърна тихо:
- А вие коя сте?
- НЕ! - Шимамия-сан се изправи от стола си и изкрещя гневно: - По дяволите, не трепкай с мигли! Наведи очи и се постарай да изглеждаш объркана и уплашена!
Ерика се върна отново назад и Мима видя как тя се спогледа ехидно със режисьора. Възможно ли бе те да й се подиграват?
- Да започваме! Сцена тридесет и три. Втори дубъл. КАМЕРА!
Мима наведе поглед, за да скрие разочарованието си и изчака Ерика отново да се приближи към нея. Те наистина й се подиграваха. Бе свикнала на сцената сред хора, които я слушаха, но сега определено поведението на Шимамия-сан, дори и на гримьора я натъжаваха.
- СТОП! СТОП! - Режисьорът отново се разкрещя и Мима запремига бързо с очи, вдигайки поглед към очите на Ерика, които я изгледаха втренчено. - Къде се заплесна?! Повтаряме сцената!
Третият дубъл бе задоволително добре и Шимамия-сан й махна да се отегли. Мима се дотътри до стола си и се отпусна тежко, сякаш товара, който носеше на раменете си, бе прекалено тежък. Руми обаче не й обърна внимание и мълчанието й се проточи твърде дълго.
- Какво има, Руми? - попита Мима и затвори очи.
- Знаеш ли, че тук имаш сцена с изнасилване? - попита я тя и Мима кимна с глава. - Но как е възможно да се съгласиш? Господи, ще те снимат полу-гола!
- Аз съм актриса. Едва ли е толкова важно това!
Руми наведе глава към листовете и ги запремята бързо.
- Но това е прекалено! - Руми изръмжа гневно. - Имаш сцена, в която убиваш... и си гола?!
- Казах ти да прочетеш сценария още преди няколко дни, нали? - Мима прокара ръка през косата си. - И какво от това? Всички актриси се събличат, нали?
- Но не и Ерика Шота!
Лицето на Мима почервеня и тя се изправи рязко.
- Отивам до тоалетна!
Но когато се върна обратно на снимачната площадка, Руми си бе отишла.

*** *** *** ***

Валеше дъжд. Силен, пороен. Улиците на Токио се губеха в мъгла, докато Ю я откарваше към дома й със служебната кола. Беше забавен тридесетгодишен мъж, малко по-висок от нея и се познаваха от скоро, но това не пречеше достанцията им да бе скъсена до минимум. Той винаги поддържаше задушевен, приятен разговор, но днес мълчеше и тишината в колата тегнеше като проклятие над нея. Възможно ли бе да й се сърди за предстоящите сцени? Глупава идея. Ю бе обикновен шофьор, от къде на къде ще знае сценария на сериала? Руми почти нямаше връзка с него, следователно нямаше от къде да знае за тези подробности. А тя бе идиотка, щом се притесняваше от негативно чуждо мнение, пък дори това да бе на шофьора й.
Беше направила решителна крачка и бе сменила старото си аз с ново амплоа. Какво от това, че щеше да се снима гола? Получаваше предложения от японския "Плейбой" за корица вече от година и все отклоняваше не заради парите, които бяха огромна сума, а заради криворазбран морал. Живееха в двадесет и първи век и света се бе променил. Руми бе по-голяма от нея и съвсем естествено бе да не я разбере. Но пък да изисква от нея нещо друго, си бе нагло и глупаво. Мима бе достатъчно голяма, за да решава какво да прави и никой нямаше право да я съди, за Бога!
Колата спря на светофар и тя впери поглед навън към сивата пелена на дъжда. Денят си отиваше и светлините на билбордовете и магазините проблясваха в мъглата. Почувства скръб, толкова дълбока, че чак й се доплака. Прокара ръка през косата си, отклонявайки за миг погледа си към обувките на краката си и когато отново погледна през прозореца в съседната кола, спряна до тяхната видя лицето на... себе си. Издиша на пресекулки и очите й се отвориха широко. Не, не можеше да се лъже. Не бе тя! А... Не можеше да бъде! Юкио?!
Отвори вратата на колата и изскочи навън в дъжда.
- Киригое-сан! - Ю я извика, но тя не обърна внимание и подпря ръце на мокрото стъкло, навеждайки се към него. Но Юкио вече я нямаше вътре. Вместо сестра й, любопитните очи на малко момиченце се взираха в нея.
- Юки-чан... - прошепна само, преди колата да потегли и да я остави сама в дъжда с клаксони, които не можеха да я изтръгнат от транса.
Ю излезе и й помогна да влезе в колата. После потегли рязко, хващайки светофара на зелено. Не каза нито дума и Мима стисна очи. Сълзите заплашваха да рукнат по бузите й, а в гърлото й се бе спряла буца, която я задушаваше. Мъката стисна сърцето й като в нажежени клещи, но не заплака.

И следващата част:

*** *** *** ***

- КАМЕРА!

*** *** *** ***

Ярката светлина на прожекторите я заслепиха и тя вдигна ръка към очите си. Студиото бе пълно и само на няколко метра виждаше Шота-сан да говори с режисьора. Огледа се, търсейки Руми, но нея я нямаше.
- Готова ли сте, Киригое-сан? - Шимамия се приближи към нея. В единия ъгъл на смръщената му уста висеше изгорял фас. Изчака я да кимне, след това размаха ръце. - Да започваме!
Беше седнала на пода, подгънала колене и най-накрая забеляза облеклото си. Полугола, с разкъсана тениска, която повече откриваше, отколкото скриваше. Зърното на дясната й гърда се показваше безсрамно и тя се опита да издърпа тениската, но само успя да оголи другата си гърда. Сцената с изнасилването? Но защо? Вчера й бе първата сцена и Шимамия-сан изрично й бе казал, че ще я извика след няколко дни за сцената на моста. Но как се бе озовала тук и сега? Сбърчи вежди в опит да си спомни, но не успя. Вдигна лице нагоре и понечи да попита, когато видя как група мъже се отделиха из зад параваните и наредените декори. Бяха млади момчета, облечени в работни гащеризони, които я изгледаха по начин, който я накара да се разтрепери.
- Сцена петдесет и шест. Шести дубъл. КАМЕРА!
Единият от групата имаше рядка брада и точно той я сграчби за глезена, издърпвайки я към себе си. Мима загуби равновесие и падна по гръб на студения под. Мъжът легна върху нея и тежестта му изкара въздуха от гръдния й кош. Опита се да го отблъсне. Изпищя.
- Чакайте! Трябва да... Не!
Другите й хванаха ръцете й, приковавайки я към земята и тя замята глава. Тениската бе разкъсана и тя остана гола пред погледите на момчетата. Мисълта й се накъса и тя изхълца.
- Спрете, моля ви! Камерата... спрете я!
Пищеше. Защо никой не я чуваше? Опитваше се да мисли логично. Всичко бе наужким, нали? Просто сцена. Ей-сега щеше да свърши. Шимамия-сан ще каже, че отново се е провалила и всичко ще спре. И ще се измъкне! Ще се оплаче от внезапно главоболие и... Почувства пръстите на мъжа от вътрешната страна на бедрото си. Очите й се разшириха и тя отвори уста да изкрещи. Другият обаче й затвори устата с длан. Момчето над нея се настани между широко отворените й бедра и се изправи, фиксирайки я с усмивка, от която й призля. Свали презрамките на гащеризона си и смъкна надолу крачолите, оголвайки възбудения си член. Не носеше бельо... Светлината на прожекторите не й спести тази гледка и тя изви тяло, опитвайки се да се измъкне от хватката на мъжете. Безуспешно. Той се наведе надолу, подпирайки се на лактите на ръцете си и проникна грубо в нея.
Главата й се замая и от очите й бликнаха сълзи. Опита се да изпищи, но от гърлото й излезе само ръмжене. Не можеше да е истина, нали? Това бе наистина изнасилване! Не бе наужким и никой не играеше роля, най-малко пък тя. Лицето на момчето, надвесено над нейното се разкриви от широка усмивка, разкриваща раздаличени зъби.
Моля те, спри! Моля те, недей! Стига!
Искаше да изпищи! Да пищи, докато гърлото я заболи. До ушите й достигна музика. Нейната песен.


Публиката се вълнуваше. Размахващи се ръце. Хора, скандиращи нейното име: "Ми-ма! Ми-ма!"

- Какво искаш от Дядо Коледа, Юкио? - беше й задала този въпрос, когато бяха на шест години.
Сестра й обърна очите си към нейните и се усмихна замечтано.
- Да ме вземе със себе си на шейната - отговори й тя. - Искам да видя северното сияние.
Същият ден в детската градина им бяха показали снимки и Юкио бе запленена от явлението. Никога нямаше да забрави изражението на лицето й и дори в този момент осъзна, че вижда нейното лице, а не на този, който се гавреше с тялото й и й причиняваше таква грозна, нетърпима болка.
- Искам да видя северното сияние!

*** *** *** ***

- СТОП!

*** *** *** ***

Мима отвори рязко очи и се изправи вдървено в леглото си. Огледа се. Нощната лампа светеше и меката светлина се отразяваше във водата на аквариума. Редовно купуваше храна на рибките и го поддържаше чист. Напрегнатият ритъм на работата й не позволяваше да отделя внимание на друг домашен любимец, освен за аквариумни рибки, понеже те не изискваха кой знае колко грижи, но пък за това я успокояваха и внасяха в тесният й апартамент комфорт и уют. Бълбукането на водата я изтръгна и тя стисна ръце в юмруци.
Сън ли бе? И ако бе сън, защо чувстваше болка между краката си? Вдигна розовата си завивка и бегло констатира, че е с пижамата си. Отметна я рязко и спусна ръка надолу по корема си, развързвайки връзките. Сетне зарови пръсти отдолу, опипвайки се. Наистина бе протъркана и от тази констатация й стомаха й се разбунтува и тя скочи от леглото. Добра се до тоалетната и падна на колене пред гърнето. Отвори уста да повърне, но вместо това й се зави свят и тя се килна на една страна на студените плочки. Притисна колене до гърдите си и изхълца задавено.
Не знаеше колко време е стояла свита на пода, когато телефонът й звънна. Предположи, че този, който така настоятелно я търсеше, ще прекрати, когато не му вдигне, но след моментно затишие, телефонът отново звънна. Изправи се и долази на четири крака до нощната масичка, на който продължаваше да вибрира телефона й. Беше Руми.
- Моля? - Гласът й бе дрезгав и плачевен и Мима се опита да контролира чувствата си. - Кажи, Руми?
- Не си се обаждала от няколко дни - Беше сигурна, че Руми се усмихваше в този момент. Погледът й попадна на прозореца. Нощ. Завесите бяха дръпнати и тя се изправи, за да ги спусне отново. Дъждовните капки се стичаха по стъклото и образуваха причудливи форми, които Мима проследи с пръст, преди да се обърне назад и да седне на леглото си. Впери поглед в аквариума и си пое дълбоко дъх. - Добре ли си?
- Аз... Добре съм, разбира се! Но ти не трябваше ли да бъдеш до мен, особено след тази тежка сцена?
Тишината в слушалката, сякаш прогори ухото й. А после:
- Но сцената не бе толкова трудна - отговори й равно Руми: - Бе само една реплика...
Една реплика?!
- Не ти говоря за нея! - повиши тон Мима. - А за тази с изнасилването.
- Мима, какво ти става? Преди няколко дни имаше само една сцена и аз бях до теб, не помниш ли? Ю те закара след това...
Тя запремига и въздуха заседна в гърлото й. Опита се да преглътне и тя притисна пръсти към гърлото си. Не е възможно да бе сън? Та нали я болеше отдолу... Беше изнасилена, а Руми се правеше, че не знае за това.
- Стига, Руми, вече заснехме и друга сцена!
- Мима, от няколко дни не си излизала от апартамента си, нито вдигаш телефона... Няма как да си заснела друга сцена и аз да не знам за нея. Нали аз ти изготвям графика?
Ръката й затрепера и тя изпусна телефона, който тупна с глух звук на пода. Погледът й премина по тоалетката й, където стояха няколко плюшени играчки, подарък от фенове, докато бе в ЧАМ. До кутията с гримове лежеше кариран лист и тя се приближи. Прочете:


Спомни си, че предишната бележка я бе загубила, но пък напълно бе забравила да посети сайта. Беше сметнала, че това не е важно. От къде тогава се появи тази? Разтърка чело и отиде до компютъра. Включи го и изчака да зареди, преди да напише в търсачката адреса. Щракна на първия открит сайт. Оказа се, че наистина бе някакъв нейн фен-сайт, в който имаше съобщения, дневник, галерия, клипове и форум. Дизайнът не бе лош. Имаше и потребителска група, както и админи. Плъзна скрола на мишката надолу и изумена прочете, че във форума имаше регистрирани двадесет и пет хиляди потребители.
Цъкна на форума. Известията, че се отказва от кариерата си на певица бяха първи, последвани от коментари, които досега не вярваше, че могат да я наскърбят.

Тя цъкна на дневника, очаквайки още такива коментари, но страниците тук бяха заключени и никой нямаше право да коментира. Вместо това разбра, че се водеше някакъв виртуален дневник. И още по-изумена разбра, че този някой се представяше за нея.

"16 октомври, Токио

Прибрах се от Сапоро тази вечер и се отбих до близкия супермаркет, понеже хладилника ми бе празен. Доволна съм от квартала си, който няма любопитни съседи и не се интересуваха от живота ми на поп-звезда. По-вероятно е обаче изобщо да не знаят, че аз съм Мимарин Киригое. Каквото и да е, не се замислям над това. Купих храна за рибките си и няколко полуфабриката и на излизане много внимавах да прекрача прага с десния крак. Иначе не ми върви. Тъпо е да вярвам в нещо такова като късмета, но пък това ми е навик, още откакто бях малка. Юкио, сестра ми, постоянно ми се подиграваше за това.

Тя много ми лиспва..."

Тялото й се разтресе неконтролируемо и тя цъкна на следващата дата.

" 18 октомври, Токио

Минаха снимките на първата ми сцена. Само една реплика, но аз успях да се оплета, така че се наложиха три дубъла. И макар сутринта да прекрачих с десния крак, всичко тръгна накриво. Шимамия-сан ме смята за поредната тъпа певица, натресена му от "Анимакс Корпорейшън". А освен всичко това имам чувството, че Ерика Шота ме гледа снизходително, сякаш нямам никаква дарба да съм актриса. Отнасят се с мен като с досадница, която пречи на истинските актьори да разгърнат потенциала си. Мразя ги всичките! Дори и мениджърката ми, която се опита да ме съди, само защото разбра, че имам няколко голи сцени в сериала. Казах й още преди няколко дни да прочете сценария ми, а тя се направи на интересна и не го направи. Вместо това реши да ми спретне скандал на снимачната площадка и да се изнесе без дори да се опита да ме разбере..."

Това не можеше да е истина! Кой пишеше? И защо се разкриваха съкровените й мисли? Няколко дни бяха минали от първата й сцена, но в дневника имаше дата 21 ноември...

"21 ноември, Токио

Толкова ме боли сърцето! Никой не знае как страдам точно в този монет и искам Юкио да е до мен. Винаги е успявала да ме успокои, дори аквариума, който имам не може да ми подейства по този начин. Сцената с изнасилването... бе кошмар! Уж всичко бе измама, а той ме изнасили пред камерите, сякаш това бе най-естественото нещо на света! Никой не ми помогна! Никой! Шимамия-сан само снимаше и сигурно е бил доволен от видяното. Поне страхът и ужаса не можех да имитирам и определено сцената бе велика.
Руми отново я нямаше! Ерика Шота ме гледаше, както първия път. С иронично повдигнати вежди и усмивка, която показваше само колко е велика тя, а аз съм просто една посредствена актриса...
ПРОКЛЕТИ ДА СА ВСИЧКИ...!"

Нямаше и грам логика в това! Нали бе сън? Нали и Руми й бе казала, че сцената с изнасилването предстои? Но... Тя погледна към левия ъгъл на десктопа си. 21:48h на 22 ноември.
22 ноември...
Мима стисна главата си и лицето й се разкриви. Тишината на апартамента я притисна и тя затвори очи, опитвайки се с последни сили да подреди мислите си.

*** *** *** ***

- Какво искаш от Дядо Коледа, Юкио?
- Да ме отведе далеч от тук. Искам да видя северното сияние.
- И ще ме оставиш сама тук? Няма ли да тъгуваш за мен?!
- Ще умра без теб, Мимарин, знаеш това и няма нужда да се съмняваш... Никога няма да допусна да сме разделени! Ще дойдеш със с мен!
- Къде?
- На северния полюс. И ти ще го видиш, Мимарин...
- Северното сияние ли?
- Разбира се! И двете ще отидем на северния полюс и ще го видим... Моето желание е и твое, а твоето желание е мое... Толкова е лесно, нали?
- Лесно е, Юкио. Наистина е лесно!

*** *** *** ***

- Хайде, Киригое-сан, покажете плът! По-смело!
Фотографът не спираше да снима и светкавицата му премигваше. Виждаше капчици пот по челото му, но предположи, че са от топлината на стерилното му фотостудио. Снимките за "Плейбой" бяха просто снимки и не можеха да накърнят достойнството й по никакъв начин. Напук на всички грозни коментари в сайта, който бе посетила преди два дни, щеше да докаже, че мненията на злобеещи фенове не касаят по никакъв начин самочувствието й. Съвсем бе наясно, че както имаше почитатели, които я харесваха, купуваха плакатите и албумите й, така имаше и такива, които се опитваха по всякакъв начин да я накарат да изглежда недостойна за такова внимание. Сайтът просто предлагаше двете страни и това в никакъв случай не трябваше да я обижда. Поп-идолът Мимарин Киригое вече не съществуваше. Каквито и хитове да бе изпяла с ЧАМ, бе прегърнала кариерата си на актриса и противно на всички, които се възмущаваха, тя се чувстваше доволна от избора си.
"Мима, котето ти бръснато ли е?"
Наглият коментар, който бе прочела я изпълни с гняв. Дори и това, че Мистър Ме-Мания я бе защитил по някакъв начин не успя да потуши яростта й. За това когато и фотографът - Хидеки Кен-сенсей, я заобиколи и застана в краката й, тя изви голото си тяло като дъга, разтваряйки широко бедра. Напълно се абстрахира от мисълта, че това й бе първият път, в който я снимаха гола. Абстрахира се и от това, че малко мъже я виждаха по този начин, а сега щеше да лъсне на корицата за радост на всички, които не я понасяха.
- Прокарай ръка през косата си! Да... Сега се надигни на лакти и ме погледни! Затвори очи! Усмихни се!
Юкио може би нямаше да я подкрепи в това начинание, но какво ли я интересуваше това? Животът й бе направил рязък завой, още когато тя почина. Беше извратено да продължава да живее с мисълта за сестра си. Не трябва да правя това, защото на Юкио няма да й хареса... Не трябва да казвам това, защото според Юкио ще сгреша...
Юкио си бе отишла завинаги.
Остави я сама и нямаше значение, че вече бе известна. Трябваше да се научи да живее според собствените си правила, а не според изискванията на мъртви хора! Пък и освен това Кен-сенсей си разбираше от работата и снимките нямаше да бъдат зле. Той работеше сам и в кариерата си имаше фото-сесии на някои от най-известните имена в Япония. Мимарин бе поредното име, което той реши да снима и качеството на снимките щеше да е високо.
- Киригое-сан, хванете гърдите си с длани... Точно така! Повдигнете ги, сякаш ги предлагате!...

*** *** *** ***

Осъдителният поглед на Ерика Шота започваше да й дотяга. Освен това снизхождението, което започна да демонстрира явно, й лазеше по нервите. Студеният ноемврийски дъжд, сякаш вледеняваше костите й и тя трепереше, докато чакаше хората от екипа на Шимамия да заемат местата си да започнат снимките по сцената на улицата след неуспешното покушение на нейната героиня. Намираха се в Минато Ку, в близост до парка Шиба, а над голите клони на дърветата се извисяваше Токийската кула със своите триста метра. Върхът й не се виждаше, обвит от тежкия облак на дъжда. Паркът бе отцепен заради снимките на сериала, но дори и да не беше, нямаше да има зрители. И въпреки това Мима го забеляза. Нейният почитател. Висока фигура, обвита от черен шлифер с яка, която скриваше половината му лице, а козирката на бейзболната му шапка засенчваше очите му. Искаше й се да се запознае лично с него или поне да види лицето му, което той така старателно криеше от нея.
- Всички ли са готови? - провикна се Шимамия-сан и вдигна ръка, сякаш даваше знак, с който да избухнат оръдия. - Да започваме!
Мима откъсна поглед от мъжа в далечината и впи очите си в лицето на Ерика, която й се усмихна насърчително. Стори й се, че се подиграва, но не можа да изрази по никакъв начин обидата си.
- Сцена осемдесет и трета. Първи дубъл. КАМЕРА!
Мима се залюля и падна на земята, а Ерика се спусна към нея. Гласът й преливаше от тревога и загриженост:
- Рюга-сан, добре ли сте? Цялата сте в кръв...
Бяха изляли цяла кофа безвредна боя върху дрехите й и тя кимна, вперила поглед надолу. Ерика й помогна да се изправи и Мима се облегна на нея.
- Всичко е наред! - успокоително продължи Ерика, а после добави мимоходом: - А убиеца?
- Той е... - Мима се опита да направи желаната пауза и вдигна лицето си, по което се стичаха дъждовни капки. - Той е... Аз го убих!
- Наката-сан ли...?
- Не!
- СТОП! - Шимамия изръкопляска възторжено. - Браво, Мима! Справихте се... Почивка. След малко ще започнем следващата сцена.
Мима се скри под опънатия чадър и Руми й подаде някакво дебело палто. От косата й капеше вода и тя разтърси глава, но не й стана по-добре. Мистър Ме-Мания продължаваше да стои в дъжда, подпрян на едно дърво и тя устоя на желанието си да се приближи към него. Вместо това пое кърпата, която Руми й даде и наведе глава, за да увие косата си с нея.
- Благодаря ти, Руми! - усмихна се Мима.
Мениджърката й само вдигна рамене и отговори на усмивката й. Не бяха говорили за тежката сцена с изнасилването й, но пък отношенията им засега се застабилизираха и Руми не поде повече разговора за голите сцени, нито пък последва такъв, когато списанието със снимките на Кен-сенсей излезе на широкия пазар. Трябваше довечера да влезе в сайта, за да види ответните реакции на потребителите там.
Когато след това мина покрай Ерика и режисьора на път за тоалетната стана случаен свидетел на изявлението на актрисата:
- Видяхте ли списанието, на което е изтипосана?! Не мога да повярвам, че Мимарин Киригое може да падне толкова ниско!

*** *** *** ***

До края на деня дъждът обърна на сняг и снимките бяха прекратени. Ю отново я откара до апартамента й и Руми я придружи, стиснала пръстите й, сякаш чувстваше колко огорчена и тъжна е в момента. Актьорската кариера в никакъв случай не бе толкова лека, защото докрая на деня й се наложи да се усмихва на Ерика Шота и да й благодари за проявеното внимание, вместо да я хване за гърлото и да я убие. Уж се бе зарекла, че няма вече да слуша хорско мнение, но не можеше да си затвори очите на такива злостнои ззбележки, казани зад гърба й. Сигурно госпожица Съвършенство й завиждаше на кариерата на поп-идол, иначе нямаше да я обсъжда, нито да се интересува от живота, който водеше. Така или иначе чувстваше такъв изпепеляващ гняв към Ерика, към Шимамия-сан, дори към Кен-сенсей, че не можеше да разсъждава нормално без да стисне зъби и да се разтрепери, сякаш й бе студено. На няколко пъти поглеждаше изпитателно към Руми, която бе запазила мълчание през цялото време, докато колата я откарваше към жилището й. Прииска й се да й сподели всички тревоги, цялата си несигурност и болка, но не вярваше, че ще бъде разбрана. Връзката им бе прекъсната и сега ги свързваше единствено работата. Ето защо отношенията им станаха хладни и професионални.
Извърна се към прозореца и премрежи очи, наблюдавайки снега, който валеше и покриваше сивите улици с бяла пелена. Коледата идваше. По витрините на магазините премигваха коледни светлинки и елхи. Стори й се, че дори чува песнички, долитащи от отворените детски магазини, но предположи, че просто си въобразява. Гласът на Юкио отново проникна в главата й:
- Искам да видя северното сияние, Мимарин!

*** *** *** ***

Пускам тази, а после ще вляза във форума да пусна и новата глава на "Целувката". Вчера изобщо не можах да се вредя на компа!


*** *** *** ***

"31 ноември, Токио

Уморена съм. Толкова много уморена, че сякаш виждам света в кадър, застинал в пауза... Но ежедневието ми в никакъв случай не може да се сметне за спокойно и аз трябва да поема последствията от решенията си без да търся вина в някой друг. Лесно е да се каже, да го напиша тук, но ми изглежда най-трудното нещо на света. Не е ли по-лесно да обвиниш някой друг за собственото си нещастие и за грешките, които си направила? Някои обвиняват роднини, майка си или баща си, сестра си или брат си, приятелите или любовите си, дори и късмета си, макар всички от изброените да участват минимално в избора, който ти се налага да правиш всеки ден. Аз не вярвам в съдбата, нито в кармата... Вярвам, че точно сега живея и всеки ден правя избор, чиито последствия трябва да поема и съответно отговорността пак трябва да приема. Всичко зависи от мен. Аз диктувам живота си, аз решавам какво да правя в остатъка от него, аз мога да полетя от щастие или да се срина от болка... И единственото важно в момента съм отново АЗ.
Егоцентрична мисъл, но нека да признаем, че хората са егоисти по природа. За това и сме оцелели досега.
Знам това на теория и от всичко казано дотук се мъча да си втълпя в кухата глава, че не трябва да ми пука какво говорят другите за мен. Те също мислят за себе си, защо трябва да им се връзвам на критиките, след като никога няма да погледнат ситуацията от моята гледна точка? Светът е такъв, какъвто го гледам аз. Другите гледат света по различен начин, значи техния свят е различен... И в това няма нищо лошо. Разбереш ли го веднъж не би следвало позицията им или мнението им за теб да те обижда.
Пиша, пиша, пиша... Мъча се да се успокоя, да си вдъхна кураж, да излекувам сърцето си, да поема отговорността от грешките си... Не трябваше да прекратявам кариерата си на певица! Не трябваше да се съгласявам да се снимам в сериал! Не трябваше да приемам сцена, в която ме изнасилваха и в която НАИСТИНА го направиха, а аз не възразих и не направих нищо, с което да се защитя! Не трябваше да се снимам гола в "Плейбой" и да позволявам Кен-сенсей да ме гледа, докато ме кара да му позирам в отвратителни пози!
Не трябваше... Не трябваше... Толкова много "не трябваше", а нито едно "не трябваше" не изпълних. Сякаш съм друг човек, и новата Мимарин изобщо не ми харесва, но не мога да се върна назад. Защото ако можех, нямаше да върна времето от тази точка, в която бях на върха и пеех. Щях да го върна от там, в който Юкио умираше, за да мога да й помогна да оцелее. Бих дала живота си в замяна на нейния, но не вярвам, че някой от потребителите тук ще сметнат, че казвам истината. Хората говорят празни приказки и никога не изпълняват обещанията си, защото се страхуват да поемат отговорността от казаната дума. Но мен не ме е страх да го кажа или да го направя! Ако имаше възможност, в която сестра ми оцеляваше, а аз умирах, нямаше да се коле*ая...
Докато пътувахме с колата, гледах коледните светлинки по витрините на магазините и ми се стори, че чувах гласа на Юкио: "Искам да видя северното сияние!" И аз искам да го видя, но едва ли ще мога да го направя, дори само заради нея. И от всичко казано дотук, чувствам гняв към себе си, щом и аз говоря празни приказки, както повечето хора.
И точно тези хора като Ерика Шота или Шимамия-сан, или Кен-сенсей, които не се замислят каква болка причиняват на другите с думите си или действията си, заслужават смърт, нали?"

*** *** *** ***

Хидеки Кен живееше в Канто в една стара кооперация, но нямаше никакво желание да напуска квартирата си, може би защото го бе страх от промяната. Професионалният му живот бе достатъчно раздвижен, че да желае и личния му живот да е такъв. Изпитваше неконтролируема страст към фотоапарата и това му бе достатъчно. Беше разведен, четиридесетгодишен мъж с две деца, които виждаше сравнително рядко, защото бе скаран с бившата си жена и отношенията му възпрепятстваха по-нататъшните му желания да кореспондира по-често със децата си. Бяха минали години и пропастта между него и семейството му се задълбочи, а след време осъзна простичката истина, че очи, които не се виждат се забравят. Голямата му дъщеря не искаше да говори с него, а сина му го бе забравил напълно. Той обаче не беше от хората, които тези неща могат да му вгорчат ежедневието, а и работата му запълваше липсата, която му причиняваше разбитото му семейство. Заплащането, макар да бе високо според стандартите на средностатистическия японец, не го вълнуваше никак. Ето защо не живееше в разкош или лукс, нищо че можеше да си го позволи.
Последната фото-сесия на Мимарин Киригое бе удар в джакпота, понеже месечния тираж на "Плейбой" скочи до тавана. Остави настрана, че въпросната дама имаше хубави пропорции на тялото си и лицето й бе изключително красиво, но и снимките бяха направени с доза артистичност, подходящ за новото й амплоа на актриса. Почти нямаше нужда от фотошоп или грим, или дори по-специални декори, с които да прикрият някакви несъвършенства. Мимарин Киригое бе изключителна и естествена, с някакво вътрешно порочно излъчване, което той можеше да забележи през обектива и да го даде на аудиторията без да се старае да внушава нищо. Нищо работа, но си бе предизвикателство, че именно той е открил това, а не го е направил някой посредствен аматьор, който нямаше да успее да покаже истинското й лице.
Тази вечер, в която заваля първия сняг, той стоеше на стария си, износен дован и разгръщаше списанието, от което му се усмихваше Киригое, прекалено доволен, че да изрази по някакъв начин радостта си. Беше поръчал пица и вероятно поръчката му щеше да закъснее, за това бе пуснал уредбата си и слушаше най-големия хит на Мима. Харесваше му музиката и текста и бе принуден да си признае, че и тя също като него бе професионалист в попрището си. В никакъв случай не завиждаше на неоспоримия й талант, а само го караше да изпитва интерес, който не очакваше, че може да го развълнува толкова. Не бе студент, нито бе тийнейджър, но неохотно си призна, че я харесва не само като професионалист с несъмнени качества, а като жена...
Звънецът на вратата се обади. Пицата. Погледна часовникът на ръката си. За първи път поръчката му не закъсняваше, а идваше дори по-рано. Подръпна колана на джинсите си и се насочи към вратата, опитвайки се по някакъв начин да подреди рошавата си черна коса, която го правеше да изглежда като луд учен. Когато отвори, доставчикът му подаде кутията и зачака без да каже дума.
- За първи път пицата да идва навреме - подметна той саркастично, очаквайки някаква реакция от момчето, но то се направи на глухо.
Това би трябвало да го накара да се осъмни, че става нешо нередно, но той не обърна внимание. Дори това, че облеклото му не бе униформа от пицарията и момчето носеше тъмни очила, които скриваха цялото му лице, не му се стори странно. Монетите издрънчаха по прага, когато той ги извади от задния джоб на джинсите си и Кен-сенсей се наведе да ги вземе.
- Не си много разговорлив, момче - отсече той с къс, стържещ смях. - Да не са скъсали с теб?
В следващият момент докато стоеше наведен, успя да види проблясващото острие на нож, преди да се забие в дясната му очна кухина. Болката скова главата му и той се дръпна назад. Изкрещя пискливо и влезе вътре, опитвайки се да затръшне вратата след себе си, но момчето го последва и нанесе следващия удар в корема му. Тялото му се прегъна на две и от устата на Кен-сенсей рукна кръв, която оцапа килима в коридора. Завъртя се по оста си и със скорост, която не очакваше, че може да притежава в момента, като този се насочи към хола. Песента на Мимарин Киригое го посрещна от вратата и умът му се залута миг-два преди да се насочи към стационарния телефон.


Трябваше му помощ!
Някой трябваше да му помогне!
Кръвта течеше от него като фонтан, а тялото му плуваше в болка, като че бе удавник в океан. Никога не си бе представял, че може да почувства такава празнота, която да удави всякаква надежда за спасение. После отново усети ножа в плътта си. Изгаряше го. Убиваше го...
Не може да умра, нали? Толкова много неща искам да направя... Не искам да умирам!

*** *** *** ***
- КАМЕРА!

*** *** *** ***

- Какво искаш от Дядо Коледа, Юкио?
- Да ме отведе далеч от тук. Искам да видя северното сияние.
- Ще ме вземеш ли със себе си?
- Естествено, Мимарин! Никога няма да те оставя сама... Винаги ще бъдеш до мен! Завинаги!
- Завинаги!

*** *** *** ***

- СТОП!

*** *** *** ***

Ерика Шота мразеше да бъде сама особено сега, когато празниците идваха. Това не беше проблем за нея, като човек, към който всички погледи бяха насочени и очакваха всичко. Онова, което повечето виждаха по кориците на списания или в сериалите, не бе тя, а просто един образ, който бе изковала с течение на много години. Естествено, че имаше обожатели и врагове, но бе свикнала с плюсовете и минусите, които й носеше славата.
Единственото нещо, което сега нарушаваше спокойствието й бе, че рейтинга на новия сериал се бе вдигнал неимоверно много не заради нея, а заради поп-идолът Мимарин Киригое. Разбира се, аудиторията нямаше как да знае колко посредствена е тя като актриса, докато самия сериал не излезе на телевизионния екран и хората не се убедят лично в това. Но бе възмутена и наскърбена и вече не бе толкова убедена в себе си като възможности или потенциал. Да бъде изместена й се струваше невъзможно, но сега се съмняваше и това я изпълваше с гняв.
Трябваше някой да й помогне да се почувства отново сигурна и Шимамия-сан бе този човек. Криеха връзката си вече от няколко месеца, но на скоро бяха излезли провокативни папарашки снимки, в които тя стоеше гола на терасата на жилището му при едно нейно посещение. Не знаеше колко хора се бяха вързали на версията за монтаж, пусната от личната й асистентка, но Ерика слабо се интересуваше от това. Иначе не би дошла толкова късно при него. Паркира колата си на паркинга и излезе от нея, намятайки скъпото си палто и чантата си от естествена крокодилска кожа. Поопипа косата си , затягайки хлабавия си кок и се насочи към асансьора. Още докато крачеше в слабоосветения паркинг чу музика, но предположи, че някой е увеличил уредбата на колата си, докато се натискаше с гаджето си.
Натисна копчето на асансьора и зачака търпеливо. Мислите й се отклониха в по-приятна насока и Ерика се усмихна в оачкване. Шимамия Торико винаги я караше да се чувства най-желаната жена на света, много гальовен и нежен любовник, който мисли първо за нея и тогава за себе си. Имаше незабравими мигове с него и ако не бе толкова лукава и недоверчива би си помислила, дори че има някакви по-дълбоки чувства към него, а не само физическо привличане. Сбърчи вежди, осъзнавайки, че музиката приближаваше и се огледа, но в сумрака на паркинга не видя никой. После вратите на асансьора се отвориха с меко жужене. По средата на клетката бе поставен касетофон, който бе надут до дупка и тя чу рефрена на песента на Мима Киригое:


Ама, че идиоти имаше тук!
Ерика Шота прекрачи вътре и вратите на асансьора се затвориха меко след нея.

*** *** *** ***

"24 декември, Токио

Убих ги... Признавам Ви го сега без да ме е страх от последствията. Напълно заслужаваха смъртта си и вероятно подобен коментар би предизвикал ожесточени де*ати, но вече не ме интересува нищо от онова, което някой ще каже. Подкрепяте ли ме? Осъждате ли ме? Слабо ме засяга. Не ме интересува. Нищо не ме интересува. Животът ми е просто сбор от случайно нахвърляни случки, в повечето от които не участвах аз. Правех онова, което бе редно и което не нараняваше хората около мен. Но истината е, че през цялото време аз бях наранената и болната, аз се нуждаех от подкрепа и съчувствие, аз съм... ощетената.
Сигурно Ви се струва странно, че чувате подобни думи от Мимарин Киригое, поп-звезда, изпяла едни от най-хубавите песни с модерно звучене, фотомодел на "Иура" и новоизгряваща актриса, снимана на корица за "Плейбой". Не би трябвало нищо да ми лиспва, нали?
А вместо това съм най-самотния човек на земята. Имах сестра. Знаехте ли това? Разбира се, Вие знаете всичко за мен, но това, което знаете са само сухи данни от биография, която не може да опише болката от загубата на моя един-единствен човек, който ме е правил истински щастлив. Не мъж! Не съм толкова пропаднала, че да рева за мъж! Не за майка или баща, макар да съм им благодарна за всичко... Моят свят е прекалено прост и семпъл - тъгувам за сестра си, моята близначка, която бе всичко онова, което аз исках от света и ми бе отнета.
Сигурно Ви е смешно! Сигурно скръбта ми Ви е непозната... Вече нищо не ме интересува! Това е и последното, което ще напиша в този дневник. Прощални думи или нещо, с което да бъда запомнена? Не знам. Не искам да бъда Мимарин Киригое с песента "Отведи ме далеч от тук".
Искам да бъда просто Мимарин, която не може да живее без Юкио...

P.S. Полицаите са тук! Време е да поема отговорност за престъпните си деяния. Сбогом!"

*** *** *** ***

- Искам да видя северното сияние, Мимарин, а вече знам, че и ти искаш да го видиш!

*** *** *** ***

Възрастната жена слезе от таксито и плати в брой. Изправи се тежко и погледна с насълзени от старостта очи към сградата, извисяваща се пред нея. Триетажна постройка, с ронещи се стени, във формата на подкова. Снегът, който бе навалял през празниците, обвиваше плътно като шал земята. Оловното небе, надвиснало над сградата, притъмняваше. Светлината на деня гаснеше в сумрак. Старицата изкачи стъпалата и влезе в преддверието. За разлика от другите болници, антрето на тази бе празно и докато тя вървеше към рецепцията стъпките й отекваха глухо. Рецепционистката я изгледа с досада и кимна на поздрава й, после вдигна слушалката на телефона и набра вътрешен номер:
- Шимамия-сенсей, бихте ли дошли на рецепцията? Киригое-сан е тук - изчака да чуе потвърждение от него и затвори, махвайки с ръка към дивана. - Седнете, Киригое-сан! Докторът няма да се бави.
Краката я боляха и тя се подчини без да възразява на поканата. Черното, плътно кимоно, което бе облякла не можеше да спре студа, нито пък дебелото палто. Можеше да не идва чак дотук, но можеше ли да каже на сърцето си да престане да го прави. Единственото нещо, което сега дължеше на Мимарин бе да идва всяка година на Коледа и да я вижда, за да сподели мъката й.
Шимамия-сенсей се появи след няколко минути от коридора и се насочи веднага към възрастната жена. Поклони се леко и стисна студените й пръсти в своите. Лицето му изразяваше тъга.
- Добре дошли, Киригое-сан! Надявах се тази година да не дойдете. Студът на Токио ще Ви убие...
- Аз вече съм мъртва, Торико-чан - отвърна през смях възрастната жена. - Искам да я видя.
- Разбира се - Той й помогна да се изправи и я хвана под ръка, насочвайки я към коридора. - Тази Коледа е много студена, за разлика от миналата, нали?
- Не знам. Вече съм възрастна и за мен всяка Коледа е еднаква. Старостта изпива усещанията ми и аз повече гледам към миналото, отколкото към настоящето.
- Всички са такива, Киригое-сан. Майка ми е същата като Вас.
- Да... - Дребната старица го стисна за лакътя, търсейки опора и спря за момент, ослушвайки се в тишината. - Не е ли странно, че тук няма крясъци, нали? Уж е психиатрично отделение, а по филмите е показано по по-различен начин.
- На екрана това е измислица, тук е реалния живот.
- Прав сте, Торико-чан - замълча за малко. - Отново ли е в изолатора?
Докторът въздъхна.
- По това време винаги буйства и ни се налага да предприемаме тежки мерки.
- Помислих си, че вече може да има промяна - Гласът й бе равен и гладък, не издаваше нищо, но той вече можеше да почувства болката й. Това бе хубавото на годините. След толкова много можеше да опознае повече хората, с които общуваше.
- И тази година ще Ви разочаровам, Киригое-сан. Промяна няма. Никога няма да може да се излекува.
Стигнаха до края на коридора и той я поведе по стъпалата нагоре. Изолаторът се намираше в южното крило на втория етаж и старицата знаеше пътя. Стъпките им отекваха в тишината на болницата. Двамата бяха потънали в мълчание, което не нарушиха, дори и след като той отвори вратата на единствената звукоизолирана стая и отвори малка вратичка. Помещението бе празно, ако не се броеше единично болнично легло, на което бе вързана жена. Не помръдваше, сякаш бе мъртва и възрастната жена си пое дъх пресекливо. Очите й се насълзиха.
- О, Мимарин! Толкова ми липсваш, момичето ми!
Шимамия-сенсей не каза нито дума, вгледан в сбръчканото лице на старицата.
Минаха няколко минути, преди тя да се овладее и да попита:
- Още ли си въобразява, че е поп-звезда, която се пробва като актриса?
- Да - отвърна й доктора, опитвайки се да звучи по-меко. - Живее в някаква своя реалност, в която е известна певица, снимаща се в сериал. Там аз съм режисьора, а сестрата Ерика Шота е нейна колежка. Градинарят Фуджисава пък е нейн поклонник, който я следва навсякъде. Санитарят Кензо е фотограф, който й прави фото-сесия. А Руми Маюра другата лекуваща лекарка е нейна лична асистентка. Да не говорим за другите реални личности, които заемат някаква роля във фантазията й! В промеждутък от месец до два тя изживява отново и отново убийствата, които уж прави.
- И няма промяна? - Старицата, сякаш се молеше да има някаква промяна.
- Съжалявам - Докторът наведе глава и намести очилата си на носа. - Пациентката Мимарин Киригое няма промяна, откакто е постъпила преди петнадесет години.
- Знаете ли какво, Шимамия-сенсей? - започна меко тя. - До дома ми на село има стар шинтоистки храм. Често ходя там, особено зимата, когато снегът огъва клоните на кедрите и можеш да доловиш тишината толкова осезаемо, че сякаш те докосва с пръсти. Пък може и аз вече да полудявам от самотата на годините ми. На един камък в храма са издялани три думи, носещи заглавието "Болка". И трите са задраскани с една права черта. Болката не може да бъде описана, нито може да се сподели и да бъде разбрана. Тя може единствено да се почувства и да я изживееш. И мога да Ви кажа коя е най-голямата болка, Шимамия-сенсей... Това е скръбта да надживееш детето си.
- Говорите за другата си дъщеря, нали, Киригое-сан?
- Да - потвърди възрастаната жена и наметна шала около врата си. Сетне обърна гръб на стаята и се насочи към изхода. - Говоря за Юкио... Бях благословена и родих близначки, но едната почина при катастрофа, а другата така и не можа да продължи да живее без нея. Вместо това създава своя излюзорна реалност, в която се опитва да живее без сестра си... и не успява. Аз съм единствената, която в момента вижда истинската реалност и тя ме смазва. Понякога вечер, когато си лягам, си пожелавам на другата сутрин да не отворя очи.
- Киригое-сан, не говорете глупости! Дано Буда да Ви дава дълги години живот!
- Дълги години ли? - Старицата се засмя. - Какви години ще са само? Празни и пълни едновременно...
- Вие сте по-силна и това е вашата карма.
- Предполагам, че се опитвате да ми вдъхнете кураж, нали? - Тя въздъхна и го хвана за ръката, а той я поведе към изхода. - Вече съм стара, Торико-чан. Кураж не ми трябва, нито съчувствие. Смъртта ще ме избави от болката, в която живея ден след ден. И само нея желая! Пожелайте ми: "Киригое-сан, дано тази вечер умрете!" и няма да има по-щастлив човек от мен!

*** *** *** ***

- Юкио, тук ли си?
- Да, Мимарин, тук съм. Винаги ще бъда тук и никога няма да те оставя... Винаги ще бъдем заедно!