Дийп Пърпъл (DEEP PURPLE)

В първия състав на Дийп Пърпъл са Ричи Блекмор на китарата, вокалиста Род Евънс, Ник Симпър на баса, Джон Лорд на клавишите и Иън Пейс на барабаните. Важен поддръжник в ранните дни на групата е независимият продуцент Дерек Лоурънс, доведен от Блекмор, който познава Лоурънс от дните си като член на The Outlaws. Лоурънс помага за ранното развитие на групата представяйки на Бен Нисбет, шеф на Feldman's music publishers. Той от своя страна представя младата група на американската мултимедийна компания Tetragrammation, с която подписват за Северна Америка и Япония, а с EMI за Великобритания, Европа и останалия свят. Подпомогната от Дерек Лоурънс групата влиза Pye Studio в събота на 11 май и за два дни записва дебютния си албум. Следващият понеделник албумът е ремастиран. В Щатите Shades of Deep Purple излиза през юли 1968, а във Великобритания през септември. Албумът има определен чар и е точна снимка на Дийп Пърпъл през 1968.

Групата държи дебютният й сингъл да е "Help", докато Tetragrammation залага на кавъра "Hush". Това е и правилният избор, който издига групата до номер 4 в американската класация, а албумът достига до завидната 24 позиция. Сингълът обаче се проваля в родната Англия.

Възползвайки се от успеха на първия проект, групата записва втория албум, The Book of Taliesyn още преди да посети за първи път Щатите, където свирят на прощалното турне на Cream. Следващият сингъл отново в кавър, този път версия на "Kentucky Woman" на Нейл Даймънд. Това е вторият им хит в САЩ. Въпреки успехите, Дийп Пърпъл имат проблеми в редиците си. Джон Лорд и Ричи Блекмор са повече от доволни един от друг, но Иън Пейс чувства, че традиционния рок' енд рол начин на бас свирене на Ник Симпър не се връзва с тежката посока, по която искат да поемат. Още повече че повлияният от Елвис Пресли начин на пеене на Род е отлично подходящ за балади, стандартни или кабаретни изпълнения, но не и за прогресив рок група, в която Лорд и Блекмор искат да се превърнат.

Ридаещите, хармонично разстроени китари, подплатени от мощни барабани и добре изгледащ, ревящ певец са на дневен ред и точно това искат и младежите от двете страни на Атлантика. Иън Гилън е най-подходящият за работата, когато Гилан отива да се срещне с Джон Лорд, той убеждава приятеля си Роджър Глоувър , басист на Episode Six, да дойде с него и да покаже някои от идеите си на Лорд. За изненада на Глоувър, Лорд възприема добре музикалните предположения и му предлага да се присъедини към Дийп Пърпъл. Новият състав започва репетиции в Hanwell Community Centre в Лондон. Всичко това, разбира се, се върши тайно, тъй като Ник Симпър и Род Еванс нямат представа какво се случва.

Трети и последен албум от първия състав на групата, едноименният Deep Purple, е записан и издаден почти незабелязано. Албумът няма никакъв успех в Америка, а в Англия дори не влиза в класациите. Дийп Пърпъл изнасят последния си концерт с Род Евънс и Ник Симпър на 4 юли 1969 в Кардиф. Три седмици преди това новият състав на Пърпъл с Гилан и Глоувър са направили първия си общ запис "Hallelujah", който излиза на сингъл през юли.

Дийп Пърпъл дебютира на живо в Speakeasy Club в Лондон на 10 юли същата година. Дийп Пърпъл номер II, включващ гласа на Иън Гилън, както и Блекмор, Лорд, Глоувър и Пейс, ще се превърне в най-стабилния състав на групата в близо 40 годишната им история и ще положи основите на бъдещата легенда.

През септември 1969 година Джон Лорд получава възможността да осъществи мечтата си, когато музикантите поставят Concerto for Group and Orchestra в лондонската Royal Albert Hall. Нужното представяне е добре дошло и ще разсее схващането, че Дийп Пърпъл са поп група, която свири само кавъри. По това време на мода са прог рок групи като ELP, King Crimson и Yes, които успешно съчетават традиционната рок форма с класически теми. Събитието се предава по телевизията и включва 110 членен оркестър с диригент Малкълм Арнолд. То помага за вдигането на имиджа на групата в Англия, макар че публиката не е много сигурна как трябва да реагира на музкиата, която чува. След концерта групата започва записи на албума, който ще се превърне в първия от множеството техни рок класики.

Юни 1970 е повратна точка в историята на Дийп Пърпъл. Групата е подпомогната от младия инженер Мартин Бърч, асистирал на по-ранните им записи. Deep Purple in Rock е истинска повратна точка в кариерата им, влизайки в класациите на 27 място и достигайки до 4-та позиция в британския хит парад — първият им албум в родните класации останал там цяла година. Групата има изградена огромна фенска маса, благодарение на непрекъснатите си концерти още преди да издадат албума. Всяка песен от него е класика, от връхлитащото интро до "Speed King", от " Blood Sucker" до "гвоздея" на Иън Гилън " Child in Time". Доказателство за силата на албума е фактът, че по-голямата част от него все още фигурира в лайф сетовете на Пърпъл. Въпреки успеха на албума звукозаписната компания се оплаква, че не може да чуе сингъл от него. Както останалите прогресивни групи Пърпъл нямат никакъв интерес в издаването на сингли и трупането от крещящи тийнейджъри. Групата продуцира "Black Night", която първоначално смятана за погре*ана композиция, която може и да бъде включена като Б-страна. Песента, в която има китарен риф от "Summertime" на Рики Нелсън бележи топ 10 хит на групата в Англия и първото им участие в "Top of The Pops". Вторият им хит в Англия, "Strange King of Woman", с първото официално британско турне през февруари и март 1971. Песента не е включена в следващия им албум, който по финансови причини е и последният, записан в Англия. Fireball, наследникът на "...in Rock", си остава малко позабравена класика, излязла между безспорно двата най-известни албума на Пърпъл. "Fireball" излиза през септември и е първия номер 1 албум на групата, помагайки им да възстановят американския си успех. Образно казано те измислят израза "Speed Metal" ("Бърз Метал"), от името на заглавното парче, което излиза на сингъл с още една песен от проекта - "Demon's Eye".

През декември групата се събира в Монтрьо, Швейцария, за да запише най-известния си албум, Machine Head, използвайки мобилното студио на Ролинг Стоунс, отново с Мартин Бърч зад "волана". Групата възнамерява да осъществи записите в "The Casino", но се оказва, че трябва да намерят друго място, тъй като "Казиното" е запалено по време на концерт на Франк Запа от фен със сигнална ракета. Случката вдъхновява Пърпъл за най-известната им песен, "Smoke on the Water" изграден върху риф, който отдавна е в главата на Блекмор, саморазкриващ текст на Гилън и заглавие, хрумнало на Глоувър. Албумът е завършен в близкия "Grand Hotel". Освен "Smoke on the Water", Machine Head и бъдещи концертни фаворити "Highway Star", "Space Truckin" и "Lazy". "Never Before" е издадена като сингъл, заедно с "When a Blind Man Cries" като Б-страна, която не е включена в албума. Machine Head излиза през лятото на 1972, отново оглавява класациите в Англия и достига до номер 6 в Америка.

Този албум е първото издание на собствения лейбъл Пърпъл Рекърдс, разпространявана в Англия от EMI, а в Америка от Warner. Излизането на албума съвпада с концерта през юни в лондонския Rainbow Theatre и влиза в Книгата на Рекордите на Гинес като "най-шумния в света". В Япония са записани 3 концерта на групата, първоначално само за издаване на местния пазар, но големият комерсиален потенциал на албума води до световно издание. [[Made in Japan" излиза през декември 1972, и е първото от множество официални лайв издания, убедително представяйки групата по време на комерсиалния им връх и поредния световен хит. Двойния лайв албум се превърща в образец за това как трябва да се продуцира лайв запис. Скрити за феновете остават влошените отношения между членовете въпреки огромните продажби.

През декември 1972 Иън Гилън вече си е подал оставката, но е убеден да остане в групата през следващите 6 месеца, заради уговорените концерти и представянето на вече записания албум Who Do We Think We Are. " За какви се мислим". Студийните записи първоначално са направени в Рим през 1972 г., но единствената готова песен е "Woman From Tokyo". Албумът е завършен през октомври във Франкфурт отново в подвижното студио на Ролинг Стоунс. Въпреки че успехът на "Woman From Tokyo" е безспорен, песента не е издадена на сингъл в Англия. Безспираната мелачка от запис-турне-запис-турне-запис-турне без почивка се отразява сериозно на музикантите, водейки до търкания между Ричи Блекмор и Роджър Глоувър. Глоувър, който е отлъчен от групата, разбираемо не е много щастлив, като научава че Блекмор ще напусне групата, ако той не бъде уволнен, но така и не става ясно защо китаристът е против него. Гилън, Лорд, Глоувър, Пейс и Блекмор свирят за последен път заедно на 29 август 1973 в Осака, Япония, и дори позират пред хотела си за последна снимка.

Всичко около състава е тихо до септември, когато започва новата ера в историята. Още преди да започнат да търсят нов певец Блекмор, Лорд и Пейс вече имат на ум заместник на Глоувър. Тримата са впечатлени от басиста и вокалиста Глен Хюз, фронтмен на триото Trapeze. Хюз, добър певец и автор на песни, настоява, че може да е повече от наемник и пожелава да допринася идейно за групата. Но Дийп Пърпъл се нуждаят от вокалист. Иън Пейс прослушва една касета и остава силно впечатлен от вокалиста Дейвид Ковърдейл. И така се урежда среща между него и групата. Седмица по-късно Ковърдейл е осведомен, че получава работата. Групата се завръща в Монтрьо през ноември, за да запише Burn, който излиза през февруари и е най-силният след Machine Head. Ентусиазмът на новите членове на групата се отразява добре върху "старите пушки" и между Блекмор и Ковърдейл се заражда силно сътрудничество, най вече за блуса "Mistreted". За заглавното парче Блекмор записва един от удивителните си рифове, а концепцията за двама водещи вокалиста работи по възможно най-добрия начин. Песента се превръща в новото парче за откриване на концерти. "Might Just Take Your Life", следващият сингъл от албума, излиза през март и е последван от турне в Англия през май, единственото, което този състав на групата предприема.

Преди края на годината третият състав на Пърпъл вече е записал и издал втория общ албум. Мненията за Stormbringer са смесени. Записан е в Мюнхен през август 1974 и е издаден през декември. Заглавната песен е класически Пърпъл и е силна колкото която и да е друга композиция от предишните албуми. Но въпреки това става ясно, че Блекмор е замесен много малко в направата на записа. Между него и Ковърдейл има търкане. Дейвид вече е спечелил достатъчност увереност да води сам групата и не без основание твърди, че ръководи Дийп Пърпъл. Проблеми има и с Хюз, който иска да е център на вниманието и да поделя равна част от вокалите. Любовта на Глен Хюз към фънка и предпочитания от Ковърдейл блус започват да се вмъкват в звука на групата. Новата посока не се харесва на всички, най-вече на Ричи Блекмор.

Последният концерт на Дийп Пърпъл с Блекмор е на 7 април 1975 в парижката зала Олимпия. Мениджъра предвидливо наема мобилно студио, в което да бъдат записани последните концерти. Записите са издадени през 1976 като Made in Europe. Всъщност Джон Лорд и Иън Пейс са съгласни да прекратят работа, но са убедени да намерят друг китарист от жадните за слава Хюз и Ковърдейл.

Дейвид Ковърдейл предлага младия американец Томи Боулин за заместник на Ричи Блекмор. Come Taste the Band излиза през декември 1975 г. С приемането на Боулин групата вече разполага не само с добър трети вокалист, който активно участва в написването на песните, но и с китарист с напълно различен и новаторски подход от предшественика си.

Проблеми се появяват, когато четвъртият състав на Пърпъл тръгва на турне и става ясно, че Боулин е наркоман. Наркотиците никога не са били част от пъстрата история на групата, тъй като никой не би могъл да си представи как Ричи Блекмор или Джон Лорд ще се разбере с войнствен барабанист или вокалист, който е твърде вцепенен да излезе на сцената. Концертите стават непостоянни, в зависимост здравословното състояние на новия им китарист. Хюз започва подобна битка с наркотиците. През 1975 г. излиза Last Concert in Japan, запис от 15 декември 1975 г. в Токио. Състав номер четири на Пърпъл прави последния си концерт в ливърпулския "Empire Theatre на 15 март 1976 г., в края на краткото британско турне. Личните навици на Глен и Томи са се отразили на изпълнията на групата по време на последното им турне, което не без основание не се харесва на останалите. Групата решава, че е време да се разделят. На 12 март 1976 г. Пърпъл Рекърдс издава "You Keep On Moving", песента, която плавно закрива албума. Официално изявление не е направено, но Боулин ясно показва, че не е на линия, ако има нов албум на Дийп Пърпъл. Томи Боулин умира от свръх доза хероин в хотелската си стая в Маями на 4 декември 1976 г.

Петият състав

Иън Гилан, Ричи Блекмор, Роджър Глоувър, Джон Лорд и Иън Пейс имат опредлен успех с групите си след Дийп Пърпъл, но нито един от тях не успява да постигне това, което петимата заедно като група са направили. През 1984 плъзва новината, че вторият състав на групата се събира отново, за да запише нов албум за Polydor и да продължи историята там от където е спряла с "Machine Head". Албумът Perfect Strangers излиза през ноември и никой не може да отрече очевидната сила и качества на парчетата като заглавното, които са прочути от новия ентусиазъм на групата. Проектът е последван от голямо турне и нов албум. The House of Blue Light излиза през януари 1987, а името е взето от текста на "Speed King". Излиза и нов лайв албум: Nobody's Perfect, включващ нова версия на "Hush", която е издадена и на сингъл.

Шестият състав

1990 доказва, че напрежението и борбите, зародили се в Пърпъл по време на кариерата им, вече не съществуват. Гилън обявява, че напуска, за да се отдаде на соло кариера.Заместен е от вокалиста на Рейнбоу Джо Лин Търнър. Slaves & Masters, албумът на Пърпъл от 1991 заедно с Търнър е приет хладно, въпреки, че групата се гордее с крайния резултат. И все пак групата записва две нови парчета с Търнър. Вокалните партии обаче са изтрити и завършени с тези на Гилън за албума от 1993 The Battle Rages On - точно навреме за турнето по повод 25-та годишнина на групата. Въпреки успешния гиг в "Brixton Academy" Блекмор отново безцеремонно обявява, че напуска групата. Последното му изпълнение с Пърпъл е на 17 ноември 1993 в Хелзинки. Блекмор обявява, че му е "дошло до гуша" и че не може да работи с Гилън. Последното турне с Блекмор е ознаменувано с концерт запис от Бирмингам и поредния лайв албум - Come Hell Or High Water.

Седмият състав

Първоначално е повикан Джо Сатриани, за да завърши турнето преди да се намери постоянен заместник в лицето на американския маестро Стийв Морз. Пърпъл и Морс издават Purpendicular през 1996, в който е включен сингълът "Ted the Machanic". През 1997 излиза още един лайв албум - Live at the Olympia '96. През следващата година излиза Abandon. Следват защеметяващите Bananas (2003) и Rapture of the Deep (2005).