Cat eye

Това е първото ми фикче критикувайте на воля, но моля Ви критиките и съветите да не бъдат резки ( за втори път качвам този фик, защото първия път се бъгна шрифта )
----



-Рин Сато, ако след 10 минути не си тръгнала за училище ще пострадаш! – чух сериозния глас на Сай от кухнята. Стреснах се и скочих от леглото. Краката ми изневериха и се строполих на земята. Цялата бях потна.
-Рин !
-Аха..- чух как Сай изпсува. Станах и едва се докопах до банята. Пуснах душа и ледената водна струя се изсипа върху мен. Настройх водата. Докато чаках балсама да омекоти косата ми, си измих зъбите и лицето. След душа облякох нахвърлените дрехи на подвижния стол, без да обръщам внимание какво обличам. Засуших дългата си и черна коса във влажната, хавлиена кърпа, а след това я захвърлих на пода до леглото. Взех раницата си, която винаги учителите се чудеха защо я нося като в нея има само една тетрадка от 40 л. и една химикалка. Но не забравих да пъхна и два учебника за пред Сай. Все пак трябва да изглежда, че уча. А после щом затворя входната врата пъхам учебниците под гъстите и бодливи клони на храстта пред къщата.
-Защо винаги закъсняваш?
-Не закъснявам. Просто.. Няма значение.
-И за Бога какви са тези дрехи ?! Черна тениска, кожено яко с шипове, издрани дънки и захабени кецове. Да не си в траур?..
Последното изречение ми дойде малко в повече.
-Рин, трябва да го преодолееш.- Сай ме хвана за раменете. Очите ми се насъзиха.
-Е, аз тръгвам. Чао.
Прегърнах Сай и излетях от вкъщи. Не пропуснах да оставя учебниците.

-Рииииин!- писклив глас преряза сутрешната тишина.
-Защо трябва да викаш?
-Ох, пак ли тази тишина?! Момиче, каква тишина те гони? Чуват се само бръмченето на колите, псувните на хората и стъпките им. И това е тишина?
-Ъъъ, да.
-Защо си тръгнала на училище?
-Ами, не знам. Сигурно, защото по някаква необяснима причина трябва да посещавам психиатрията, а пардон училището - най - тежките дни след уйкенда.
-Нали обикновено първо ходеше в бар „Драстиииии” и после на даскало.
-Да, но бара е затворен от няколко дена заради ХЕИ.
-Млъкни! Чуваш ли? Момчета. Идват насам.
-Моля?! Ъгх, ужасна си!
И както винаги Мейк беше права. Наистина идваха момчета. Но ми беше интересно как ги видя през тази гъста мъгла.
-Я, виж! Единият е твоя стил, Рин.
-Аха и какъв е моят „принц мечта”?
-С черна коса.. Абе нещо като тебе...
-Пфф..
-Не ми вярваш?! Виж сама!- Мейк посочи два силуета, които се приближаваха към нас. Не бях сигурна, но май и те бяха в същата посака като нас. Най-добрата ми приятелка се спря и зачака да минат покрай мен и нея, но аз продължих да вървя. Не знам защо вдигаше толко много врява покрай нови момчета. Никога не съм се интересувала от момчета, дори и да беше Andy Biersack не ми пукаше! Е, добре, де. Щях да го помоля за едно автографче, все пак е любимият ми вокалист, но НИЩО повече! Докато най-спокойно си вървях мобилният ми призваня. Извадих го от десния преден джоб на дънките, където винаги го държа и видях, че Мейк ми е изпратила съобщение. Започнах да го чета.


Знаех каква ще е изненадата. Ще навие „принцът ми на черен кон” да излезе с мен. И друг път го е правила с други момчета, но никое не ми харесваше. Спрях и се облегнах на каменната ограда от дясната ми страна.
-Ъм, здравей..
Явно Мейк беше започнала плана си. Чувах как опява на един от принцовете. Но както си чаках спрях да слушам.
Взирах се в нищото. За четири месеца се бяха случили толкова много неща, че едвам ги възприемах. Първо отличникът Сай се дипломира и стана хирург, а след като отидохме на малка ваканция на Хавай, родителисте ми починаха, заради не обясним инцидент. Първо милото ми братче Сай ми каза, че са катастрофирали, но после без да искам разбрах, че доброволно са навлезли в бунтуващото се морето 10 часа преди заминаването ни. Никой не ги е видях, защото е била паднала нощта. И най-странното доброволно са скочили от лодката под наем. Нататък няма защо да ви обеснявам, че хищните риби са оставили само главите им цели, нали.
Пред мен застана нещо.. черно. Беше високо и явно стройно. Видях момче с черна, разрошена коса и бледо лице. Очите му ми бяха.. някак познати. Имах чувството, че съм ги виждала някъде, но къде? Имаха жълт отенък и ако се загледаш добре можеш да забележиш, че резците му приличаха малко като тези на котка. Погледите ни се срещнаха. Вгледах се в очите му. Вцепених се. Въздуха натежа. В главата ми отново нахлуха спомените от кошмара, който сънувам от четири месеца насам нон-стоп. Момчето ми смигна, усмихна се едва забележимо и продължи пътя си. А доколко до мен, аз не помръдвах. Стоях си там като парализирана и втренчена в една точка.
-Той..-не осъзнах кога го изрекох.
-Моля?
Приятелката ми вече беше приключила с разговора и бе кацнала до мен без дори да разбера.
-Хъх, нищо, нищо. - разтърках очите с дланите си и продължих пътя си. Мейк само подскачаше от радост зад мен. Дори без думи можех да разбера, че си е уредила среща с едно от момчетата.
--------
-Пак закъсняхте! - развика се учителката ни още преди да сме влезли в стаята. Ние само се спогледахме.-Няма ли да кажете нещо?
-Аз съм виновна - Мейк пристъпи напред едва прикривайки огромната, лицемерна усмивка, а моя милост също прикривайки една голяма подигравателна усмивка бе навела глава право към дървеното, протъркано и изтъркано душаме.-Успях се и Рин ме изчака.
-Само това ли?
-Та, Вие какво искате още?
Мейк се ококори и без да иска изпусна усмивката на показ. Усещах как напрежението в стаята се покачва. Едва се сдържах.


Знам, че е доста къса главата (ако може да се нарече глава ), но искам да знам дали да продължа Искам да знам мнението Ви, защото съм начинаеща и дали изобщо има хляб в мен..