Нуждата да живееш, нуждата да обичаш [DeiSaku]

Чет Фев 09, 2012 5:23 pm

Такаааам.
Това е едно фикче, което наскоро намерих и понеже много ми допадна, реших да го преведа.
Надявам се и на вас да ви хареса.
Приятно четене!

Глава 1

Тъмната форма се стрелна през дърветата. Нощта бе черна като катран, звездите бяха далечни и блестяха.

А Дейдара бягаше за живота си.

Стисна зъби, тъй като усети болката да разкъсва страната му. Имаше дълъг разрез и той я стискаше с треперещите си пръсти. Кръвта се процеждаше от тях.

Чу кучешкия лай зад себе си и безмълвни сълзи закапаха от очите му.

„Свърши се.”

Усети как дъха му го напуска, вълни на гадене го обливаха като потта, капеща по лицето му. Вятърът го охлаждаше и той си пое дълбоко дъх, опасявайки се, че ще му бъде последният.

„Защо се опитвам да избягам?”

Нямаше глина, нямаше кунаи, нямаше чакра. Беше нищо без оръжията си. През цялото време.

Нямаше надежда.

Лая на кучетата ставаше все по – силен. Чуха се гласове.

- Върни се тук! Няма да избягаш, момче!

Нещо прониза гърба му. Дейдара сподави вик, докато тичаше.

„Защо все още бягам?” – Помисли си той. – „Толкова съм глупав!”

Изведнъж се спъна и се просна на земята.

„Толкова безпомощен.”

Той се влачеше през падналите листа по горската земя, мускулите му изгаряха.

„Толкова слаб”

Той нададе вик, вой на чисто и пълно поражение. Разкаяние.

„И сам.”

Когато започна да опитва да се вдигне от земята, почувства тежък крак да се удря в гърба му. Ръцете му се сринаха под него, а той лежеше задъхан на земята.

- Какво трябва да правим с него? – Чу той.

- Убий го.

Дейдара се напрегна.

„Не.”

Той се бореше.

- Спри да се гърчиш. – Промърмори похитителят му. – Това е точно като да заспиш.

- Не... моля ви, спрете, ън. – Изхлипа Дейдара.

Мъжът го игнорира. Дейдара почувства пръстите му около врата си, леко сресващи настрани русата му коса.

Конската опашка падна до главата му.

- Ще го направя бързо.

Дейдара чу профучаване във въздуха, тъй като мъжът вдигна катаната си.

- Спри! – Чу той.

Той пое дъх. Бързият удар на меча не идваше.

- Какво? – Каза човекът над него. – Не виждаш ли, че имам работа за вършене?

- Да. – Чу се друг глас. – Но не искаш ли да... си поиграем първо с него?

Очите на Дейдара се напълниха със сълзи от явната несправедливост на всичко.

„Никога не съм искал да бъда част от Акатски. Никога не съм искал да убивам никого. Този живот бе принуда за мен. Аз съм безполезен, сега дори повече. Само „нещо”, за което Акатски трябваше да се грижат. Вече умряха за всичко, което ги интересуваше. Но ако не се бях опитал да избягам от базата на Акатски преди седмица... все още щях много да съжалявам. Но сега искам да живея. Не разбирам. Защо искам да живея?”

- Искам да живея – Извика той жално, гласът му бе лек. – Искам да живея, искам да живея, моля, искам да живея...

- О, хайде – Каза мъжът. – Вече си поигра с един куп хора. Наистина ли трябва?

Другият глас се засмя.

- Искаш да живееш, така ли? – Каза. – Ех. Глупаво момче. Нямаш избор.

Той се обърна към мъжа с крака, тикнат здраво в гърба на бившият Акатски член.

- Добре. Просто го убий.

Дейдара чу меча да се издига.

„Не.”

Изведнъж той се изтръгна, обърна се и ритна нагоре.

- ОУ! – Извика мъжът. Мечът падна от ръката му.

И Дейдара побягна, побягна като вятъра, без да поглежда назад.

Клоните се забиваха в него, напомняйки за старите рани като огън.

Но триумфът му се оказа краткотраен. Нещо тежко го прониза, нещо дълго и упорито.

Той се задави със собствената си кръв и се срина.

Нещо притисна гърба му с крак. Но този път бе по – тежко.

- Може би – каза му гласът. – Може би просто трябва да оставя кучетата да те разкъсат. Няма ли да бъде забавно?

Ридания се откъсваха от гърлото на Дейдара. Не можеше да ги задържа дълго.

А и какъв бе смисълът да го прави, все пак?

- Не. – Каза гласът. – Може би ще те убия бавно със сабята си. Какво прави този звук?

Дейдара стисна затворените си очи, стисна зъби. Почувства болезнено усещане в стомаха си.

Нещо рязко и студено разряза гърба му...

- БЯГАЙ! – извика глас.

Кучетата полудяха, лаеха в ужасна симфония на гняв.

- Нямаме никакъв шанс...

- Те идват...

- Нинджи...

- Почакайте! – каза глас, надвиквайки всички останали. – А момчето?

- Остави го, ще умре скоро така или иначе!

И просто така, кракът му бе слаб, и всичко, което остана от мъжете, които стоеха около него, бяха стъпки, избледняващи в далечината.

Дейдара се опита да стане.

Не можеше.

И тогава чу стъпки да се приближават. Само... фитил. От обратната посока.

Той лежеше на земята, животът му изтичаше.

„Аз съм точно като... чувал – помисли си марчно той. – Не мога да се движа.”

С останалата си енергия, той седна на земята.

Стомахът му се обърна и той запуши уста, усещаше сухота. Не бе ял през последните няколко дни.

Изведнъж чу някого, или някои, да се блъска в дърветата на близо.

- Заклевам се, че чух нещо тук!

- Ти чуваш много неща, Наруто.

- Чувам по – добре от ТЕБ, Сакура!

- КАКВО КАЗА ТОКУ – ЩО?

- Ехехе, нищо.

- Така си и помислих.

- Сакура... искам да си вървя. Гладен съм. Искам рамен!

- Добре. Отивай да ядеш. Аз ще огледам местността за последен път и също си отивам у дома.

- Доскоро!

Той чу как някой се стрелна през гората.

И стъпки.

„Сакура – помисли си. – Онази, която победи Сасори? Няма начин! Мъртъв съм! Сега дори още повече. Освен ако не ме намери.”

Опита се да излъже, доколкото бе възможно. Което не бе особено трудно, като се имаше предвид сегашното му състояние.

Нямаше такъв късмет. Стъпките идваха все по – близо и по – близо...

Сакура ахна.

Там, пред нея, беше... мъртво тяло.

Тя бавно закръжи около него, докато не откри лицето.

„Дейдара! – Помисли си. – Той е мъртъв? Но кой го направи? Кога?”

Изведнъж, тя видя един от пръстите му да се движи. Отскочи назад, изтегляйки два лъскави куная.

- Жив ли си? – Попита остро тя. – Отговори ми!

Чуваше се само шумоленето на птиците в дърветата.

И тогава...

Очите му се отвориха. Гърдите му се повдигнаха и спаднаха, тъй като той се мъчеше да си поеме дъх.

„Жив е.” – помисли си тя.

Забеляза го да се напряга, когато я видя толкова близо.

Видя сълзите по лицето му.

„Убиец да плаче. Колко странно.” – Помисли си тя, очите й замръзнаха.

Извъртя единия си крак и го ритна в стомаха.

Той извика леко и опита да се отдръпне.

- Върви си – каза той. – Моля те, върви си.

„Не носи Акатски робата. Нито протектора си. Или пък пръстена. Това е странно.”

Той се тресеше, кръвта му бавно напояваше земята под него.

- Защо да го правя? – Попита тя.

- Моля те, просто ме остави да умра – каза, гласът му бе дрезгав. – Искам да живея, но трябва да умра, ън.

- За какво говориш? – Попита го. – Защо да не те убия веднага?

Дейдара се закашля и тъмна кръв се плисна по обувките на Сакура.

Ръката му пристягаше шепа листа, стомахът му се обърна.

Състраданието на Сакура надделя над нуждата за отмъщение.

Но тя не го показа, разбира се. Би било проява на слабост.

- Кой направи това? Какво се случи? – Попита тя. – Имаш трийсет секунди да говориш. Давай.

Дейдара прехапа устни, ядосан и засрамен. Сега трябваше да се подчини на исканията на някакво глупаво куноичи, ако иска да живее.

- Опитах се... да избягам. – каза.

- Двайсет и девет – каза Сакура заплашително. – Двайсет и осем. Двайсет и седем.

- От Акатски. – Завърши той. – Моля те, не мога да... говоря... много... Просто се нуждая от повече време, моля...!

Той избухна в лек плач, раменете му се тресяха.

Сърцето на Сакура туптеше и тя усети как се отваря голяма дупка от вина в гърдите й.

Отпусна се бавно на колене пред Дейдара.

Дейдара се сви назад, окъсаните останки от ризата му се сцепиха на кървавата земя.

- Не, така е добре. – Каза тя. – Няма да те нараня, съжалявам.

Дейдара преглътна тежко, чудейки се дали да й се довери, или не.

„Наистина нямам избор, нали?” – помисли си.

- Свърши се, сега си в безопасност. – Каза тя.

Изведнъж той усети хладна ръка на голото си рамо.

„Тя ще ме убие!” – Помисли си паникьосано.

Сакура отскочи, когато Дейдара започна да се гърчи, размахвайки крайниците си.

- Спри! – Изкрещя тя. Крак се блъсна в стомаха й, и тя се преви...

Тя изскърца със зъби и се просна върху него, като го удържаше с все сила. Коленете й се вкопаха в земята от двете му страни. Тя сграбчи раменете му и го удари в земята, притискайки го там.

- Спри да се движиш, ще закървиш повече, разбираш ли? – почти изкрещя Сакура.

Той се извиваше под нея, очите му бяха здраво затворени.

- Искаш ли да умреш? – Извика тя. – Погледни ме!

Той спря да се движи, отваряйки очи. Светлосини, объркани, тъжни очи. Погледът му прониза нейния.

- Не ме убивай, ън, моля – помоли той. – Няма да спечелиш нищо, ако ме убиеш, аз...

- Аз... нямаше. – Отвърна тя.

Дейдара я погледна с уморена изненада.

Тя се наведе и обви ръце около него, и след това се изправи обратно в коленичила позиция, увивайки наметалото си около него.

Дейдара потръпна като усети топлината на тялото й, изливаща се от нея като пещ.

„Толкова съм студен. – Помисли си. – А тя е толкова гореща.”

Той се сгуши в нея. Студът започна да го напуска.

Сакура постоя там, коленичила с него за известно време, докато една капка дъжд падна на главата й.

„Ъх – ох. Не споменаха ли вчера за голяма буря тази вечер? Не мога да го движа твърде много в сегашното му състояние, така или иначе. Ох, добре.”

Тя взе уоки – токито и натисна бутона. Говореше тихо, за да не наруши съня на Дейдара, сгушен в гърдите й.

- Наруто – каза тя.

- Ммпф – чу. – Мпфм.

- Първо преглътни рамена. – Каза му тя. – Тогава говори.

Последва дълго мълчание, докато Наруто дъвчеше и преглъщаше толкова бързо, колкото можеше.

- Сакура! – Възкликна той. – Сакура, хей, връщаш ли се...

- Наруто! – Каза. С ръката, която бе свободна от уоки – токи си играеше с дългата руса коса на Дейдара. – Как я е направил толкова мека? – Чудеше се на глас.

- Какво? – Попита Наруто притеснено.

Дейдара се усмихна.

- Балсам – прошепна той, усмихвайки се.

Сакура се изчерви до корените на косата си.

- Сакура, идваш ли...?

- Наруто – каза тя, придържайки уоки – токито между рамото и ухото си, докато сплиташе копринената коса на Дейдара. – Не мисля, че ще се върна днес. Може би дори не и утре.

- Какво? Но защо? – запита Наруто.

- Има нещо, което трябва да свърша – отвърна тя. – Нещо... за което трябва да се погрижа.

- О. Добре. – Каза Наруто. – Е, връщай се възможно по – скоро, хмпф.

- Приятно ядене на рамен – пожела му тя. – Чао.

Прибра устройството обратно в опаковката му.

Ръмеше, но големият черен облак предупреждаваше, че ще дойде по – голяма буря.

- Добре, сега можем да се изправим. – Каза. – Можеш ли да вървиш?

- Не знам, ън. – Отговори Дейдара.

- Не се съпротивлявай, аз ще те нося. – Каза му тя и след това вдигна краката му от земята, приспивайки го в ръцете си.

Когато се изправи, тя почувства някакво малко, топло и влажно движение по кожата около корема си.

- КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ? – Изкрещя Сакура.

Дейдара се подсмихна.

- Упс, моя грешка, ън. – Промърмори той ухилено.

- Оближи ме отново – изръмжа Сакура. – И ще направя така, че да си пожелаеш никога да не си имал уста на ръцете си.

Тя вървеше, огледайки се за близка пещера или заслон.

- Почакай – каза Дейдара.

- Какво? – Попита тя, скривайки се под едно дърво.

- Защо ми помагаш? – Попита я той.

Сакура примигна и погледна надолу към него.

- Защото имаш нужда – отвърна и погледна отново нагоре.

- Какво общо има това? – Попита отново. – Защо ми помагаш?

- Защото мога. – Каза му тя.

- Не разбирам, ън.

- И не трябва – промърмори Сакура. – Просто си почини.

Тя забеляза пещерата отдалеч и се насочи към нея.

- Не ти се доверявам, ън.

- По – добре за теб, тогава.

Дъждът определено ставаше все по – силен, капките отскачаха от водоустойчивото й зимно наметало.

Дейдара отвори уста.

- Все още не ти вярвам...

Тя хвана главата му и я притисна към гърдите си, твърде уморена, за да отговаря на повече въпроси или да обяснява още нещо на някого.

Игнорира приглушените му оплаквания и навлезе в пещерата.

Чет Фев 09, 2012 5:30 pm

Нед Фев 19, 2012 11:36 am

Ето я и новата глава.
Надявам се да ви хареса.

Глава 2

Дъждът се изливаше по земята навън, сблъсквайки се с мръсотията в калта и листата във влажни купчини каша.

Сакура постави Дейдара леко на пода в пещерата и той изпъшка в агония.

„Толкова е студен...” – Помисли си тя.

- Не мога да те излекувам днес – каза Сакура. – Нямам чакра сега, но...

Тя забеляза, че той трепереше.

- Студено ли ти е? – Попита го.

„Да.”

- Не – отвърна той.

- Лъжец – възрази тя и се наведе, като уви и двама им в зимното си наметало.

Изправи се, сядайки срещу стената. Дейдара потъна в утешителната топлина на завивката и въздъхна.

- Е – започна Сакура. – Какво стана?

- Аз... опитах се да избягам от Акатски. – Прошепна той. – Защото те ме принудиха да се присъединя. Така направи и терористичната група преди тях.

- Заради изкуството ти ли? – Попита го тя.

- Фойерверки – каза й Дейдара, гласът му леко се повиши, тъй като беше много уморен. – Исках да... правя фойерверки, ън.

„Изкуството е експлозия... о, схващам.” – Помисли си Сакура.

- Просто... се отпусни. Почини си. – Каза му тя. – Ще те излекувам утре.

- Тук? – Попита Дейдара несигурно.

Сакура обви ръце около него и го придърпа по – близо.

- Засега тук е добре – отвърна тя и затвори очи.

Дейдара погледна към лицето й. Бледата лунна светлина грееше, озарявайки го. Розовата й коса прошумоляваше на вятъра.

- Хей. – Повика я той. Придърпа ризата й.

- Ммм? – Каза тя, поглеждайки надолу към него.

- Как е... името ти? – Попита.

- Сакура – отвърна тя.

- Черешово цветче?

- Да – въздъхна тя. – Глупаво е, нали?

- Съвсем не, ън.

Сакура се изчерви леко.

- Лека нощ. – Каза тя, извъртя глава настрани и замълча.

„Какво се случва – помисли си Дейдара. – Размеквам се. Завися изцяло от милостта й, но се чувствам в безопасност.”

Той прехапа устните си.

„Не, не може да бъде – помисли си. – След всичките тези години... да не би...”

В гърлото му заседна буца.

„Не. Аз съм убиец, убил съм толкова хора. Не мога.”

И с тези тревожни мисли той заспа.

-------------------------------------------------------------

Сакура сънуваше.

Стоеше насред изгорялата гора, миризмата на разлагащо се дърво висеше тежко във въздуха. В далечината, както си стоеше, тя видя фигура със заострена коса. Дрехите му се диплеха във влажния и застоял въздух, и той бавно се обърна към нея.

- Саске? – Промълви тя, пристъпвайки предпазливо напред.

Той се обърна към нея, лицето му бе скрито в сенките.

И тогава започна да се отдалечава.

- Саске, върни се! – Помоли тя, затичвайки се след него. Но когато се приближи до него, той изчезна, а тя прегръщаше само въздух.

Сакура падна на колене и се разрида.

Дори след всичките тези години, след цялото това време...

Тя се обърна към унищожената гора, избърса лицето си с ръкав...

И изведнъж видя, че беше зелено и красиво, дърветата бяха пълни с буйни, леко прошумоляващи листа. Те танцуваха и трептяха на лекия вятър.

И видя друг силует в средата й.

Птиците летяха около него, пеейки. Сакура бавно се изправи и тръгна към него.

Навсякъде, където тя стъпеше, цветя покълваха от земята, оставяйки зад нея цветни стъпки.

Протегна ръка да докосне рамото му...

И ръката й се отпусна на него.

Той не изчезна, не я напусна.

И тогава се обърна и я прегърна в топла прегръдка, придърпвайки я нагоре към себе си.

Гората избухна в светлина и Сакура се почувства така, сякаш се носеше към пухкавите бели облачета, които се носеха в небето...

-------------------------------------------------------------

Дейдара също сънуваше.

Сънуваше, че стои в гора от цъфнали черешови дръвчета. Опияняващата им миризма се носеше около него, той протегна ръка и хвана едно малко розово листенце, тъй като то го изкушаваше.

Изведнъж почувства ръка на рамото си и се обърна, поглеждайки надолу.

Видя Сакура, която стоеше и го гледаше с пречупен поглед на лицето си. Нефритените й очи блестяха с болка, както ръката й се коле*аеше, отпусната на рамото му.

- Защо си тъжна, ън? – Попита я той. Тя сякаш не го чу. – Хей! – Повтори, размахвайки ръка пред лицето й. – Ехо? Някой вкъщи?

Тя се втренчи право през него.

Той започна да се дразни. Защо Сакура не слушаше?

- Сакура!

Погледът му бавно се насочи нагоре и той видя, че там, където свършваше гората имаше безплодна пустош, сиво и кафяво.

Самотна сълза се търкулна по лицето на Сакура.

Дейдара въздъхна.

- Защо си тъжна? – Повтори...

Протегна се...

... и я прегърна.

Зрението му внезапно бе блокирано от черешовите венчелистчета, толкова много от тях се удряха в лицето му...

-------------------------------------------------------------

Той се събуди и се намери лежащ на земята.

Дейдара почувства нечии ръце да се плъзгат по стомаха му, отвори очи и я видя над себе си.

- О, буден си. – Каза Сакура. – Спеше толкова дълго, че се притесних... – Тя погледна надолу. – Е, сещаш се.

- Не планирам да умра скоро – каза той. – Ти какво...?

Повдигна глава и видя, че ръцете й бяха нажежени.

- Лекувам те! – Отвърна Сакура. – Хей, жаден ли си?

Дейдара внезапно осъзна, че изгаря.

- Възможно е. – Отвърна й той.

Сакура му подаде бутилка с вода и той я изпусна от нетърпение.

- Пиеш така, сякаш не си имал вода цяла седмица. – каза му тя.

- Това не е съвсем грешно – посочи Дейдара ухилено.

- Хм. – Каза тя, съсредоточавайки се.

Дейдара погледна към лицето й, осветено от светещите й в синьо ръце.

„Тя има красива коса. – Помисли си. – Искам да си поиграя с нея

ЧАКАЙ! СПРИ ДА МИСЛИШ ТАКА!”

Той погледна надолу.

- Хей! – Извика. Ръцете на Сакура блещукаха.

- Какво, какво има? – Попита го тя.

- Ти носиш ЧЕРВЕНО? – Каза той недоверчиво. – Това не отива на косата ти!

Сакура се взря в него за десет дълги секунди, очите й срещаха обвиняващият му поглед.

- Сериозно ли ме прекъсна току – що, за да ме критикуваш какво нося?

- Да. – Каза той. – Да, сериозно.

- Мисля, че беше по – добре, когато хленчеше на земята.

- Аз НЕ хленча, ън!

Сакура се изкикоти.
- Тогава какво правеше?

- Издавах напълно мъжествени шумове на поражение!

- Хленчеше!

- Не!

Ръцете на Сакура започнаха отново да светят и тя ги върна на стомаха му.

- Остави ме да се концентрирам. – Каза тя, игнорирайки ядосания му засрамен поглед.

- Пшт! Както и да е! – Отвърна той и леко се завъртя.

- Между другото, каква е тази... уста на гърдите ти? – Попита го Сакура, а веждите й се набръчкаха.

- Не защо е зашита? – Пошегува се той.

- Тя ме облиза два пъти.

- Хе хе.

- ТОВА НЕ Е СМЕШНО, ОТВРАТИТЕЛНО Е!

- Това е съвсем смешно. Просто си твърде безчувствена за хумора, за да го видиш... ОУ!

- О, съжалявам, НАРАНИХ ЛИ ТЕ?

- ДА!

- О. Е, това е много лошо.

- Спри това! Оу, оу, оу! Стига!

- Не... спри да се движиш. Оу!

Дейдара се движеше наоколо, опитвайки се да избяга от нейните изгарящи ръце.

- Боли, когато правиш така! – Изкрещя той.

- Аз тук се опитвам да ти спася живота! – Изкрещя Сакура обратно, обърна се и го удари. Уцели го отстрани на главата и той се просна на пода.

Сакура го обърна и прикова ръцете му на земята с коленете си.

Дейдара отвори очи.

- Мога да видя полата ти, ън. – Каза той, като се усмихваше хитро.

- МЛЪКВАЙ! – Извика Сакура, почервенявайки. Тя седна тежко на стомаха му и постави ръце на гръдния му кош.

- Това боли! – Изкрещя той от болка.

- Преодолей го. – Измърмори тя.

- СЛЕЕЕЕЕЕЗ! – Изсумтя Дейдара, като се опитваше да се освободи от нея. – Слез, слез!

- Не и преди да си излекуван!

Дейдара стисна зъби, когато раните на гърдите му започнаха да го изгарят.

Сакура погледна към него.

- Защо е това ядосано лице? – Попита озадачено. – Не смяташ ли, че това е за твое добро?

Дейдара изведнъж вдиша рязко, болезнена гримаса премина по лицето му.

***

- Мамо! Мамо, не, не искам да напускам!

- Не смяташ ли, че това е за твое добро, Дей – дей? Това е единственият начин, по който ще живееш...

- Но не искам да живея, когато ти не си с мен! Мамо, ела с мен!

- Аз... Съжалявам, Дей – дей. Не мога.

- Мамо, моля те!

- Просто се грижи добре за себе си, Дей...

Раздиращ шум. Топла, червена течност, разплискваща се по него.

- МАМООО!

***

- Какъв е проблемът? – Попита Сакура, ръцете й трептяха. – Дейдара?

- Това е... нищо. – Отвърна Дейдара, но гласът му бе слаб.

- Знам кога някой чувства болка, Дейдара. Тренирана съм да го виждам. – Каза Сакура. – Какво има?

Дейдара прехапа устни.

- Мразя да бъда безпомощен! – Каза. – Мразя да нямам избор!

- Понякога – отвърна Сакура, протягайки се за превръзките в пакета, - не е твой изборът дали ще живееш, или не. Понякога, други хора искат да живееш. И ти трябва да живееш заради тях.

Тя разтвори пакета и извади един топ превръзки.

„Дали това е... – помисли си Дейдара. – Майко?”

Той се върна обратно в реалността, когато усети хладните пръсти на Сакура да преминават по гърба му, когато тя се наведе, за да закрепи превръзката.

Когато бе готова, тя се извърна и се изправи.

- Мога да видя полата ти отново – подсмихна се Дейдара.

- А аз мисля, че мога да видя друга рана на рамото ти.

- Не, не го прави, ън. – Пошегува се слабо Дейдара.

- Да, ще го направя. – Каза Сакура, самодоволно скръствайки ръце. – Защо да не мога и да го излекувам?

- Не, но ще боли. – Изхленчи Дейдара.

- Знам; ТОВА не е ли удобно? – Каза тя, седна върху него и сложи ръцете си на рамото му.

- Не! – Кресна той.

Нед Фев 19, 2012 11:42 am

Пон Апр 09, 2012 10:43 am

Новата главичка е готовааа! Нуждата да живееш, нуждата да обичаш [DeiSaku] 242502

Приятно четене.

Глава 3

Никой не обича да бъде стряскан.

Много малко хора например обичаха да хвърлят кунаите си.

Така че стряскането от кунай, хвърлен по вас, не е много приятно изживяване.

Дейдара видя куная пръв.

- Залегни! – Изкрещя. Сакура се хвърли на земята.

Малкият кунай профуча покрай мястото, където бе главата й, и се заби в стената. Остана така, със стърчаща дръжка.

Сакура седна, изтегляйки своя кунай.

- Ъхх... – изпъшка Дейдара, като се опита да се изправи. – Замаян съм...

Една тъмна сянка се появи на входа на пещерата, чернееща на фона на ранната слънчева утрин.

- Кой си ти? – Изръмжа Сакура.

Силуетът не правеше нищо, само стоеше там. Облакът се премести от слънцето и Сакура видя, че лицето на човека бе скрито зад безцветна кърпа, заедно с останалата част от него. С изключение на очите му, горящи с омраза и лудост.

- Попитах, кой си ти? – Изкрещя Сакура. – Отговори ми!

- Аз – каза той, - съм края за теб и твоят убиващ Акатски приятел.

От гласа му капеха омраза и гняв. Направи крачка напред, в пещерата.

„По дяволите! – Помисли си Сакура. – Той ни е притиснал в ъгъла...”

Мислите й бяха прекъснати, когато мъжът извади друг кунай.

И с едно движение на китката си, той го запрати по Дейдара.

Дейдара се завъртя и падна на колене, олюлявайки се, виеше му се свят. Ножът го пропусна на няколко инча.

- Това не е честна битка! – Изкрещя Сакура отново. – Защо не дойдеш тук и не се биеш като мъж?

- Не ми пука за честността! – Подигра се мъжът. – Искам единствено отмъщение!

Сакура стисна зъби.

„Така, значи е сериозен – помисли тя. – Е, аз също.”

Сакура се затича към мъжа, издърпвайки юмрука си назад. Той пъргаво отскочи и юмрукът на Сакура го пропусна.

Той сграбчи ръката й.

- Глупаво дете, той е единствения, когото искам. – каза. Сакура се опита да се измъкне, очите й се изпълниха с омраза. – Стой настрана от това.

И с това той я вдигна във въздуха. Тя се удари в едно дърво и се плъзна надолу, главата й клюмна.

- Сакура! – Прошепна Дейдара. Той се изправи предпазливо, като достигна стената на пещерата стабилен.

- Ще си платиш за това, което стори! – Мъжът изкрещя и издърпа дълъг меч от ножницата на гърба си. Той проблесна на слънцето и очите на Дейдара се разшириха от страх.

Мъжът полетя към Дейдара, очите му заблестяха...

Дейдара стоеше като елен, осветен от фарове, за няколко секунди, преди да се хвърли настрани. Той се удари в стената на пещерата и веднага ръката на мъжа се озова на гърлото му, стискайки го.

Дейдара се бореше за въздух, отчаяно опитвайки се да издърпа ръката на непознатия от гърлото си, тъй като краката му висяха във въздуха.

- Сбогом... убиецо. – Каза той и насочи меча си към Дейдара.

Сърцето на Дейдара заби силно в ушите му. Очите му се затвориха.

Сакура отвори очи точно навреме, за да види висок мъж, държащ меча си право към...

- НЕ! – Изкрещя тя и се удари в него с толкова много сила, че сигурно имаше звуков удар, когато той се заби в стената на пещерата.

Дейдара падна на земята, отчаяно борещ се за въздух.

- Бързо, ставай! – Изкрещя Сакура, като го издърпа ръката му. Тя се обърна към мъжа и установи, че той вече се изправяше, разтреперан от гняв.

Сакура въздъхна, вдигна го на ръце и се затича.

Очите на Дейдара се отвориха изведнъж. Той се огледа около себе си, объркан, че се намира в ръцете на Сакура. Дърветата се сливаха неясно, тъй като тя прескачаше по клоните им.

- Сакура? – Каза той.

И тогава река от кръв се стече от устата му.

- Дейдара! – Изкрещя Сакура, като погледна с ужас надолу.

Дейдара видя лицето й да плува над неговото. Той се чувстваше... вцепенен...

- Не умирай върху мен, или аз ще... ще... ще те убия! – Чу я той да казва.

- Не можеш да ме убиеш, щом вече съм мъртъв, ън. – Обиди се той, очите му бяха полу – затворени.

- Ще намеря начин!

- Нямаш шанс. – Каза Дейдара, като се опитваше да фокусира погледа си. – Не съм планирал да умирам скоро...

Огнена топка профуча покрай главата на Сакура.

- Хей! – Извика тя, наведе се и се обърна.

Мъжът стоеше на един клон надалеч и гледаше през тях. От ръката му се вдигаха кълба дим.

- Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш! – Извика той, а гласът му се понесе с вятъра. – Ще поискам отмъщение от теб и от това Акатски куче! Или името ми да не е... НЕКАМА!

Гласът му отшумяваше, когато Сакура отиде по – далеч.

- Кой БЕШЕ този мъж? – Чудеше се тя на глас.

Дейдара бе със запушена уста и Сакура почувства ръката му да стиска рамото й.

Тя леко скочи от дърветата и го положи на горската земя.

Дейдара почувства ръцете й да достигат до раната му и протегна ръка, за да ги избута.

- Не започвай отново с това! – Извика Сакура и той се сви, когато изгарянето премина по гърдите му.

Той потъна в мрака и гаденето, но все още не можеше да заспи.

Когато отвори очи, той усещаше влажна кърпа, леко попиваща кръвта от лицето му.

- Буден си. – Каза Сакура. – Не смей да заспиваш така отново!

- Какво? – Каза той в любопитна на вид уморена изненада. – Защо искаш от мен да живея, все пак?

- Не знам. – Отвърна Сакура. – Заслужаваш втори шанс. ТИ не искаш ли да живееш?

Дейдара погледна нагоре към нея, в очите му блестеше болка.

- Все още не знам нищо, ън. – Прошепна леко.

Последното нещо, което видя, бе Сакура, викаща му ядосано за нещо... нещо за това да остане буден...

-----------------------------------------------------------------------

„Дейдара.”

„Дейдара!”

Дейдара отвори очи и се огледа. Беше в пещера, осветена от оранжево сияние.

- Най – накрая. – Каза Сакура. – Ето, нещо за ядене.

Тя пусна една ябълка в ръката му. И изведнъж, ябълката изчезна.

- Можеш ли да ядеш със своите ръце? – Попита Сакура.

- Да. Да, мога. – Отвърна Дейдара и седна, държейки се за главата.

Обърна се към входа на пещерата.

- Невероятно, нали? – Каза му Сакура. – Вали. Отново.

Дейдара погледна навън.

- Не знаех, че тук вали през зимата!

Сакура въздъхна.

- Не вали.

Дейдара потрепера, потърквайки голите си ръце.

- Студен си.

- Не съм. – Измърмори той.

- Смяташ ли да получаваш удар на несъгласие с всяко нещо, което казвам?

- Може би!

Сакура се изправи и седна пред него. Хвана го и го дръпна към себе си, улавяйки го в капан в ръцете си.

- Не, остави ме! – Той отново се бореше в ръцете й.

- Ти си слаб без глината си. – Тя се засмя и уви и двамата в зимното си палто.

- Млъкни! – Изкрещя той. – Ааах!

- Никога! – Отвърна смугло тя. – След всичкото лекуване, което извърших, не съм съгласна да замръзнеш до смърт!

- Не се нуждая от топлината ти, ън. – Промърмори Дейдара, като се опитваше да се измъкне от хватката й.

Сакура затегна леко ръцете си.

- Ау, ау, ЩЕ МЕ ЗАДУШИШ! – Изкрещя той.

- Все още не.

Дейдара неохотно прекрати усилията си.

Сакура изведнъж почувства нещо малко и мокро върху ръката си.

- Лижи ме, ако искаш, но аз все още не ти позволявам да си тръгнеш. – Каза Сакура.

- Звучи доста тревожно в момента. – Промърмори Дейдара отново.

Сакура внезапно почувства студ. Тя го придърпа по – близо и го стисна, притискайки главата му към гърдите си.

- О, БОЖЕ МОЙ, ТИ МЕ ГУШНА! – Изкрещя Дейдара. – СПРИ!

- Млъквай – засмя се тя.

- Запомни, не съм ти мече.

- В момента си.

Дейдара опита да се освободи, но претърпя провал.

- Добре, предавам се – изстена той. – Студен съм. Стопли ме.

Сакура потърка косата му.

- Ох. - Оплака се Дейдара. – Това не е правилно.

- Имаш мека коса. – Каза му тя. – Балсам? Как го получаваше в базата на Акатски?

- Сасори и аз го вкарвахме контрабандно.

- Сасори е използвал балсам?

- Сасори използва балсам.

- Дейдара... Сасори не умря ли?

- Не, върнахме го обратно. – Каза Дейдара. – Ти всъщност не унищожи сърцето му, знаеш, просто го остави там.

Сакура промърмори една много неженствена дума.

- Както и да е, благодарен съм му за бягството.

- Дейдара... как избяга?

- Това е дълга история. – Отвърна той.

Сакура се наведе и прошепна в ухото му...

- Слушам те.

Дейдара потръпна. Не от студ, а от топлината, излъчваща се от ръцете й и ризата на голия му торс... от докосването й...

Той се сгуши в прегръдката й, чувстващ се в безопасност.

- Е – каза той. – Всичко започна, когато Лидера ни даде нова задача...

**********************

Дейдара лежеше на двуетажното си легло в малката, осветена стая. Полуготовата птица се търкулна в скута му, когато седна.

Тогава на вратата се почука.

Сасори погледна към бюрото, където чертаеши плановете си за нови марионетки.

- Кой е? – Попита той, като стана.

Вратата се открехна леко. Пейн стоеше на прага.

Дейдара се напрегна.

- Лидер. Какво те води насам? – Запита Сасори.

- Имам нова мисия за вас двамата. – Каза Пейн. – Сигурен съм, че всички сте чували за Сунагакуре?

- Да, бяхме там на мисия, помниш ли? – Отвърна Сасори.

- Какво... какво искаш от нас, ън? – Попита Дейдара, процеждайки думите.

- Да го унищожите напълно. – Отвърна Лидера.

Очите и на двамата се отвориха широко.

- Цялото село? – Попитаха Сасори и Дейдара в един глас.

- Цялото село. – Каза Пейн. – Ще покажем на Коноха, че сме силни, че можем да ги унищожим – тях, и всеки, когото пожелаем.

Обърна се към Дейдара, който бе пребледнял.

- НЕ ме проваляйте този път! – Каза и с едно рязко затваряне на вратата, той бе изчезнал.

Сасори погледна към Дейдара, който стоеше замръзнал на леглото. Ръцете му бяха стиснали одеалото, усуквайки го.

- Искаш ли да дойдеш до работилницата с мен? – Попита го той, извъртайки плановете си.

Дейдара кимна слабо и скочи от леглото, следвайки Сасори към вратата.

Тръгнаха през каменните коридори в тишина, странни шумове ехтяха по стените.

Сасори извади верижка с ключове от джоба на дрехата си и отключи вратата, пристъпвайки вътре. Дейдара влезе след него.

Работилницата бе влажно място, изпълнено с червена светлина и полузавършени кукли.

Сасори отиде до масата и започна да работи.

Дейдара седна на няколко стъпки от него и го загледа как работи.

В продължение на пет минути имаше напрегнато мълчание.

Тогава Сасори вдигна поглед към него.

- Не искаш да го правиш, нали? – Попита.

Дейдара въздъхна.
- Можеш ли да кажеш?

Сасори се подсмихна.

Дейдара погледна към раменете му.
- А ти не желаеш да се правиш на кукла отново, нали?

Сасори поклати глава.
- Не, това беше лоша идея. Добре е, ме спаси и ми даде ново тяло. Ще бъде по – добре, отколкото да правя части от мен кукли. Ще бъда неразрушим.

- Това е страхотно. – Каза Дейдара.

- Дейдара – започна Сасори. – Когато плени Гаара и беше напът да пуснеш бомба над селото...

Дейдара погледна към краката си.

- Каза, че това е било твоето Ц3. Аз видях твоето Ц3 и не беше то.

- Да, ами... – започна той, като се взираше нервно в краката си.

- Ти не искаш да бъдеш част от Акатски. – Отбеляза Сасори.

- Не. – Въздъхна той.

- Това не е неразумно. – Каза му Сасори. – Итачи те принуди, все пак.

- Ъх, просто не мога да го правя повече! – Извика Дейдара. Това стресна Сасори, чийто инструменти се изплъзнаха от ръцете му. – Те просто ми казват да убия много хора, а аз не мога да го направя, предпочитам да убия себе...

- Тихо! Звучиш глупаво.

Дейдара въздъхна тежко и се отпусна на пода, като си мърмореше мрачно.

Дори не забеляза, че Сасори спря да работи и погледна встрани от него.

- Е, - започна Сасори. – Дали не искаш да... Искам да кажа, може да продължа да работя тук в следващите няколко часа. Дори няма да забележа, ако ти... така де... решиш да напуснеш за известно време...

- С – Сасори Но Данна? – Промълви Дейдара шокирано, сядайки отново на пода, очите му бяха разширени.

- На срещата след няколко часа... – продължи той. – Ти може да си... да си за дърва. Съмнявам се, че ще предположат, че докато си изпълнявал поръчка за мен, може да си избягал...

- Наистина ли? – Извика Дейдара. – Сасори, ти си най – добрият!

- Просто бъди бърз, глупако! Нямам голямо търпение!

- Благодаря ти! – Каза отново той. – Но... тогава, ти ще унищожиш селото?

Сасори го погледна.

- Търпението ми се изчерпва.

- Хайде, Сасори! Не искаш ли да бъдеш свободен? Да показваш изкуството си, без да бъдеш нараняван?

- Аз направих своите избори. Изкуството ми трябва да живее вечно.

- Краткотрайно. – Промърмори Дейдара.

- Не започвай пак, Дейдара. – Каза Сасори. – Върви, бързо!

- Благодаря ти...! – Отвърна. – Чао, и... умната, нали?

Сасори взе инструментите си отново.

- Сбогом. – Каза той.

Дейдара постоя на вратата, вгледан в Сасори, който сякаш предчувстваше нещо.

Той отвори вратата, извеждаща от работилницата.

В стаята си, той свали Акатски наметалото. Взря се в него за малко, спомняйки си.

***

Дейдара се взираше в мъртвата си майка.

- МАМООО!

Изведнъж една ръка го издърпа грубо надалеч.

- Хайде, да вървим. – Чу той.

- Какво става? – Изхлипа Дейдара. – К-къде ме водите?

- Ти си новият ни член, дете. – Каза мъжът, който го държеше. – Името ни е Horgim. Предполагам, че си чувал за нас, терористите. Ние чухме за твоите таланти, а твоята „мама” ни каза да те отведем надалеч. Отсега нататък, ще ме наричаш лидер или каквото и да ти кажа... или си мъртъв.

- Но аз не желая да идвам с вас! – Изплака момчето.

- Слушай, дете. – Каза мъжът. – Отсега нататък, ти си терорист – на – заем. Знаеш ли какво означава това?

Детето поклати глава, като бършеше очите си с ръкав.

- Никой не го е грижа какво ИСКАШ! Ти си нищо, номер 39 засега. Животът ти ни принадлежи. Оттук насетне, ние ще правим твоите избори. Ясно ли ти е?

Той избухна в сълзи, а човекът го удари...

***

Дейдара поклати глава, отърсвайки се от старите спомени.

Атаката на селото преди толкова години... всичко това беше в миналото.

„Сега ще правя каквото АЗ пожелая.” – Помисли си той, като свали пръстена и банданата си. Извади една риза и грабна чантата си с припаси.

Приближи се до пакетите си с глина и я напълни почти до пръсване, след което я преметна през рамо.

И с това се отправи към вратата.

Краката му се удряха в бетонния под, докато тичаше в следобеда.

Всичко вървеше добре, докато...

Той пристъпи надолу.

Аларма огласи цялата база.

„Какво? Лидера – Пейн – е заключил? Той... той е знаел, че ще се опитам да избягам?”

Той стисна зъби.

„НЕ ме проваляйте този път.”

Вратата се отвори и Пейн пристъпи навътре.

- Знаех, че ще опиташ да избягаш. Е, добре. Предполагам... че ще трябва да изпратя хора да те убият.

Дейдара се изплю в него, обърна се и побягна в прикритието на дърветата.

След известно време той чу, че проследяващи кучета лаят след него.

Този кучешки звук го преследва в продължение на седмица на бягане и криене...

**********************

- Това е, почти. – Каза Дейдара.

- Почакай. – Започна Сакура. – Значи... в твоето село... е имало война?

- Да. – Отвърна той. – Те убиха майка ми.

Сега лицата им бяха на разстояние от няколко инча.

- Аз нямам истории като тази. – Каза му Сакура. – Родителите ми... просто си тръгнаха.

- Къде отидоха?

- Не знам. – Каза тя тихо. – Един ден намерих бележка на вратата ми, на която пишеше... че родителите ми си тръгват. Не ги помня много добре. Баба ми се грижеше за мен, но после умря и... Останах сама оттогава.

- Но ти имаш отбор в селото си, нали?

- Да, Отбор 7. – Сакура въздъхна. – Саске ни използва, докато...

- Саске? – Прекъсна я Дейдара. – Точно като...

- Братът на Итачи. – Кимна тя. – Той беше... невероятен...

- Беше? – Каза той. – Нека позная... изоставил те е.

- Да. Направи го. За сила.

- Ауч. – Отвърна Дейдара.

- Мхм. Хей... уморена съм. Който и да беше този мъж, беше невероятно силен... трябва да бъдем в състояние да се бием с него, или с Акатски, които се приближават.

- Ех. Добре. – Съгласи се той. – Хей, виж. Дъждът спря.

Сакура погледна навън.

- Да.

- Както и да е... Може би, когато всичко това свърши, ще можеш да дойдеш в Коноха с мен.

- Мислиш ли? – Размишляваше Дейдара.

- Да! Можеш да живееш там и да бъдеш нормален.

- Това... звучи страхотно. Но първо... трябва да се измъкнем живи оттук.

- Това е нещо! – Възкликна Сакура. – Почивай си.

- Ще го направя. – Отвърна й той.

И затвори очи.

- Благодаря ти, че говори с мен. – Промълви момичето.

- Няма проблем. – Промърмори той сънливо.

- Ще си поиграя с косата ти, докато спиш.

- Хей!

Пон Апр 09, 2012 10:44 am

Нуждата да живееш, нуждата да обичаш [DeiSaku]

Нуждата да живееш, нуждата да обичаш [DeiSaku]

Re: Нуждата да живееш, нуждата да обичаш [DeiSaku]

Re: Нуждата да живееш, нуждата да обичаш [DeiSaku]

Re: Нуждата да живееш, нуждата да обичаш [DeiSaku]

Re: Нуждата да живееш, нуждата да обичаш [DeiSaku]

Re: Нуждата да живееш, нуждата да обичаш [DeiSaku]

Re: Нуждата да живееш, нуждата да обичаш [DeiSaku]