Tell me what should I do?

Надявам се не е проблем, че използвам една песен.

As you walk my way,
do you see my face?
Sad behind a smile,
fake it for awhile…
Tell me what should I do?

Протягам ръце към безкрая. Поемам дълбоко от свежия въздух. Копнежът да полетя, отдавна забравен, се завръща. Изпълва всяка частица от мен, кара сърцето ми да затрепти. Като криле на птица, бореща се с порива на вятъра....
Усмихвам се. На какво? Сигурно на искрата огън, която ме поддържа жива... А може би на това, че те има... Иронично е как усмивката ти предизвиква моята. Малък жест, който ме пленява. И в следващия миг изчезваш, оставяйки в очите ми сълзи.


Седя тук, вперила поглед към небето. Обагрено с огнените цветове, които стават все по-ярки, докато накрая заспиват. Тихо, спокойно, приканвайки звездите да заблестят отново. Но тъгата е още тук... Сякаш е сянка, следваща всяка моя стъпка. И колкото и да вървя, тя се движи редом с мен. Тогава идва въпросът....
„Как да избягам от себе си?”

Може би ще ме попиташ...
„Защо ти е да бягаш от самата теб?”
А отговорът е тъй обикновен, кратък, предвидим...
„Защото си част от мен.”

Can I get closer to you?
Tell me the truth!
Can I get an answer from you..?
Show me a sign!
Here I stand with my heart in my hands...
And all I do...
To get closer to you!

Вървя и виждам теб. Накъдето и да се обърна, погледът ми попада на лицето ти. Твои са очите, в които намирам онова, което нямам.
Как го правиш?
Изправяш се пред мен, караш ме да треперя. Страх? Не... Желание.
Какво ми причиняваш?
Всеки път си толкова близо. Искам да те докосна. Копнея да се хвърля на врата ти и никога повече да не те пусна.
А каква е реалността?
Болка. Толкова позната, така непоносима. Разумът ми крещи да те забравя, докато трия мокрото от сълзи лице. Но аз оставам глуха, следвайки призива на собственото си ранено сърце.
Минаваш покрай мен. Чувам смеха ти – така лек, безгрижен, звънък.
Не разбирам. Как е възможно да си толкова студен?