Лава, лед и мълнии

Нед Фев 19, 2012 9:30 pm

Пренаписах всичко.

Пролог

Асфалтът блестеше огряван от първите слънчеви лъчи. Птиците плаваха по небесната шир,носени от вятъра. Малки капчици роса покриваха листата на дърветата. Всичко в природата предвещаваше един спокоен и приятен ден.
Малък туристически автобус, возещ ученици минаваше по кривите улици на античния град. Беше се насочил към старият Амфитеатър.
В автобуса беше пълен хаос. Децата разговаряха шумно, повечето се караха и спореха ожесточено, смееха се и играеха на карти. Малко бяха тези, които си стояха спокойно по местата. Учителите бяха изтощени да ги укротяват, предпочитаха да запазят останалите сили и нерви за разходката из останките на Амфитеатъра и града. От целият този хаос беше изтощен и шофьорът, който за пръв път от кариерата си му беше нужно да използва тапи за уши.
Най-накрая автобусът спря пред старинната сграда. Децата наскачаха от автобуса и започнаха да разглеждат Амфитеатъра. Целият беше изграден от бял камък. По средата имаше дървена сцена а около нея, на етажи бяха направени и седалки. Повечето колони бяха срутени. На видимо място над сцената бяха поставени няколко статуи, на една от които й липсваше главата. След като слязоха по големите и влажни от росата стълби, децата постояха малко и слушаха екскурзоводката. След това им доскуча и започнаха да се катерят по хлъзгавите останки за да достигнат обезглавената статуя. Главната им цел беше да си направят възможно най-много снимки, а речта на екскурзоводката остана на заден план. Учителите не успяха да ги усмирят и вдигнаха изнемощяло ръце. След около двадесет минути децата изгубиха интереса си към останките и се струпаха до учителите си. Те ги поведоха на разходка из Амфитеатъра.
На едно място се бяха срутили няколко колони и образуваха арка, ограждаща дупка. Никой от групата не й обърна внимание, освен тримата клоуни на випуска- Джейк и близнаците Колин и Стийв. Близнаците бяха със кафяви коси и черни очи. Обичаха да се предизвикват по между си и често се сбиваха. Нямаха особени намерения за бъдещето, просто се забавляваха. Джейк беше със сини очи и руса коса и за разлика от близнаците беше по-атлетичен и сериозен.
-Колс, хайде на бас, че не ме е страх да вляза вътре, чак до края- изперчи се Стив. Другите двама надникнаха вътре.
-Аз мисля, че ще те е страх! Няма да успееш.-отбеляза Джейк.
-И още как, сега ще ви го докажа!-Стийв се устреми право към дупката. Спря се за малко преди да влезе, но после прoдължи да крачи решително към тъмнината докато силуетът му напълно изчезна и стъпките му вече не се чуваха.
-Вече може да излезеш.-извика го Джейк, като не получи никакъв отговор. Със Колин се спогледаха и почнаха да го викат, но гласовете им бяха погълнати от бездната. Останаха притеснени, че Стив не излиза. Джейк се насочи към дупката, но Колин го спря и каза:
-Чакай, сигурно се шегува и мисли, че ще се стреснем!
-Не ми се вярва. До сега вече щеше да е излязъл, ако наистина беше шега!
Джейк се втурна вътре без да чака одобрение. Колин го последва.

Отсъствието на трите момчета не остана незабелязано от учителите.
-Файт и Мел, отидете моля ви се, и ги доведете тези тримата!-нареди класния ръководител.
Мел беше амбициозна и самоуверена. Имаше права кафява коса и сини очи. Тя беше любимката на учителите. Нейната най-добра приятелка- Файт беше със къса и тъмно руса вълниста коса и зелени очи. Останалите ученици я мислиха за странна, но имаше онова излъчване, което караше хората да я уважават.
Момичетата тръгнаха назад към дупката. Саманта, гаджето на Джейк, ги последва. И трите една след друга вече бяха в дупката....

.........

Последното слънце Ке залчазваше уморен от търсенето своята любима Нан по земята. Разочарован се прибра в покоите си за да дочака седващият ден, когато отново лъчите му ще огреят земите на Алтанкар, търсейки истинската любов. Но Ке не знаеше, той нямаше представа, че Нан вече не е на земята. Тя беше продала душата си за да се издигне при него, превърна се в луна за да го следва. Но нали вече нямаше душа-гласът и бе изчезнал, блясъкът в очите също. Тя светеше само със отразената светлина от Ке. Следваше го по петите, надявайки се че той рано или късно ще се обърне към нея и тя отново ще види леката му усмивка... Но Ке още не бе залязал. Лъчите му огряваха земите на Абрумия-онези, по коите все още не бе пролята кръв и където бе оцеляла малко зеленина, единствената зеленина-Гората на сълзите.
Тя се луташе из нея и с мъка си проправяше път между вековните сървета. Трябваше да свърши заръката от видението си преди да изгрее Нан. Оставаше й малко време. Никой не трябваше да разбира от къде е дошла, никой не трябваше да вижда къде ще отиде. Само тя и Ке щяха да знаят за случилото се. Трябваше да е в грда, когато Нан покажеше лицето си...
Най накрая се имъкна от гората. Насочи се право към скалата останала от старият разрушен дворец. Единственото, което искаше бе да стигне на време... Да доведе спасението заедно с новодошлите.

Пон Юни 18, 2012 10:33 am

Глвата е чисто нова.

I

Стив вървеше право напред в мрака. След като разбра, че дупката няма край, той реши да се върне назад. Не успя да види нищо. Обзе го паника. Намираше се в дупка без начало и край. Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш всеки момент щеше да изскочи. Извика няколко пъти със все сила, но стенанията му сякаш бяха погълнати от дупката.
Беше безсмислено да вика или да се връща. Продължи да ходи в първоначалната посока. Вървейки, той си мислеше колко глупаво е постъпил. За какво му беше нужно въобще да влиза в тази дупка?! Защо му беше въобще да идва на екскурзия?!
Беше погълнат в мислите си и дори не усети как изведнъж лек бриз мина през него..
Спря се. Не минаха и няколко секунди и изведнъж малка струя светлина го огря. Тя бързо се разширяваше. Очите му не издържаха на силната светлина...

.......

Веднага след като навлезе по-дълбоко Файт вече спря да чува стъпките на приятелите си. Започна да се оглежда с желание да види нещо, някалъв силует, светлина, нещо което да й покаже, че е все още жива. И ето! Малка блестяща точка! Мърдаща точка, която постепенно се угплеменяваше и ставаше все по-ярка и по-ярка. Файт не издържа на светлината и прикри очи с ръка.
Когато отново успя да ги отвори се намираше сред бяло пространство. Приятелите й бяха зад нея, но не мърдаха-стояха като статуи, без изражение. Тя се разтрепера. Не можеше да мърда краката си.. Не знаеше как да се измъкне оттук, нито как са приятелите й. Беше на път да се разплаче, когато чу глас:
-Хмм.....здравей отново..господарке.
Файт проследи гласа с поглед, но не намери източника му, затова извика:
-Кой си ти? Покажи се!
-Както пожелаеш...господарке.-Файт усети разместване на материя и след миг забеляза точно пред себе си едно бледо лице. То имаше два черни къръга около очите, които всъщност представляваха две бели точки и точно три кичура зеленикава коса, а устата му бе изкривена в озъбена усмивка.-Аз съм Грио...пазителя на портала.
-Добре, значи това е портал? Къде ще ме отведе?
-Там, където трябва-Алтанкар естествено.-отвърна той, но въпросът й го озадачи. Той сякаш очакваше тя да знае всичко.
-Къде? За първи път го чувам! Не искам да ходя там! Искам да се върна в амфитеатъра!
-Не може!
-Нали каза, че съм ти господарка?!
-Хаха-разсмя се Грио-знаеш, че има и по-силни сили от хаоса.
-Хаоса!?-тя не разбираше какво се случва, но не искаше да губи време - Няма значение...какво е станало с останалите, защо не говорят?
-За тези безсмъртни ли говориш?-и той погледна към Джейк и Сам, които стояха отляво на Файт.
-Те са с мен!
Грио я погледна накриво. След това истеричният му смях се разнесе из цялото това бяло пространство. Главата бавно започна да избледнява, докато напълно изчезна, след което ярката светлина отново и попречи да вижда.

.......

Беше нощ. Файт се разхождаше по брега на някаква малка и спокойна река. Беше близо до гора и нива. Около нея летяха светулки. Тя ходеше бавно и непрекъснато гледаше към реката. Отражението на звездите и светуките ли гледаше? Не? Тогава какво? Своето отражение ли? Да, но не точно-беше тя, но по-възрастна с няколко години. Погледът й също бе различен. Отражението имаше един особен живец в очите. Някак зъл и подмамващ. Нещо, което никак не бе характерно за добрата душа на файт. Имаше и още нещо в отражението на реката- това бяхаСам и Джейик. Неговият поглед, както обикновено, беше втренчен някъде в празнината, син и студен. Беше обърнал глава, настрана от Сам. Тя от своя страна бе обгърнала лявата му ръка, гледаше го право в очите, очаквайки и той да й отвърне със същото. Но не...той гледаше във Файт. Но не във нейният възрастен образ, а онзи който бе заобиколен от светулки, младата Файт. Нейното изражение за него бе образ в небето, а за нея те бяха отражение в реката. По същото време, възрастната Файт се превърна в червеникаво, огоромено и огнедишащо същество, подобно на броненосец, който се хвърли върху Джейк и Саманта... Младата Файт извърна поглед и каза “От Абрумия към Адома и Нурия”. След това горящите образи изчезнаха...
........

Две сини очи се отвориха. Когато свикнаха със светнината се огледаха и успяха да различат таван-жълтеникав с петна от влага. Мел се изправи опирайки се на лактите на ръцете си. Намираше се в твърдо легло със матрак от слама. Във малката стаичка в която се намираше миришеше силно на тютюнев дим и се носеха звуковете от силно хъркане. Точно пред леглото на люлеещ се стол, дремеше една старица, облечена със зеленикава дреха и с една груба лула в ръце, от която се издигаше тънка струйка дим. Помещението не беше голямо. Освен стола с бабата и леглото, там имаше и правоъгълна дървена маса със столове. Мел беше объркана. Мястото съвсем не й беше познато, нито старицата. Къде е? Кой беше последният й спомен? Сънят...не. Дупката! Последно помнеше дупката и светлината. Но...това с нищо не й помагаше. Тъкмо когато беше решена да събуди старицата, Мел дочу как издрънчава желязо, бежовата завеса, която заграждаше помещението, се измести и оттам се показа ниска жена, усмихната до уши.
-Събуди ли се миличка?
Мел погледна към нея. Беше средна на ръст и с няколко бели кичура сред прибраната назад кафява коса. Жената с бързи стъпки отиде при нея и я сграбчи в тясна прегръдка, сякаш не я бе виждала от много дълго време.
-Вие дойдохте при мен. Бог Адем ви е изпратил при мен, за да ви предпазя от Култът. Обещавам! Няма да ви дам на тези негодници. Никога! Никога!
Мел усети как жената наистина почва да я стиска страшно много и..плачеше.
-Мамо остави момичето на мира!-чу се момчешки глас. Иззад завесата се показа момче, по-голямо от Мел, което носеше дърва в ръцете си. От шума и бабата на стола се събуди. Тя трепна и извика:
-Икааа! Ика какво става?
-Нищо майко, момичето се събуди-Ика вече се бе отдръпнала от момичето. Мел успя да види пламъчетата на лудостта в очите на младата жена.
-Къде са другите момчета Кин, миличък? Да не са се изгубили?! С теб бяха нали?! О не! Изгубил си ги, нали?! Онея..
-Спокойно майко. В двора са-прекъсна я момчето.
В този момент се чу скрибуцане. Завесите се отдръпнаха още повече и вътре влязоха Колин и Стив!
-Мел! Събудила си се!-извика весело Колин.
-Цели два дена спа!-допълни с насмешка Стив-Как си?
-Объркана...много объркана.
-Оо миличката ми. Не се напрягай! Няма от какво да се притесняваш! Бог Адем ви е пратил на мен да ви пазя. И ще го направя! Винаги! Винаги!-Ика отиде да прегърне и момчетата и им нареди:
-Никога повече не излизайте навън! Онези могат да ви отнемат от мен. Никога повече няма да го позволя-и отново заплака.
-Икааа!-извика дрезгавият старчески глас на бабата -Остави ги на мира. Жреците няма да стъпят повече тук. Платихме си цената. Сега донеси храна! Момичето не е яло от дни..а и на мен донеси!
Ика пусна Колин и заплака още по силно, криейки лието си в престилката. След това мина зад завесата и я дръпна.
-И-искам да извините майка ми. Тя...тя е...
-Луда! Откачена! Изгубила разсъдъка си!-прекъсна го бабата.
Мел я погледна и чак сега забеляза, че старицата гледа в една точка и не мига, очите й бяха сивели и без блясък. Личеше, че е сляпа.
-Да...всичко се промени, когато се случи..онова нещо.- Кин седна на леглото, до баба си, а Стив и Колин се облегнаха на някаква маса.
-От както стана какво?-попита Мел, която все още недоумяваше случващото се.
-От както жреците на новият култ към Адем, започнаха да обикалят Адома и да отнемат богоизбрани от семейства та и да ги жертват! Взеха трите по-малки братя на Кин. Ах...синът ми Фред се опита да измъкне децата си, но не успя...Всички от моят род са с тези проклети способности!-обясни бабата и стискаше лулата си.
-Какво значи богоизбран?
-Хора избрани от определен бог, на определена стихия или елемент, които се доближават до него по сила.-обясни Кин, озадачен от въпросът им.
-А ти такъв ли си?-попита Стив.
Кин заби зелените си очи в дървения под и рече:
-Не...само аз от цялото ми семейство не съм...за това бях изпратен в армията за обикновени войници по това време....Щях да ги спася но..закъснях. Писмото дойде твърде късно.
-Не се вини синко...Да си богоизбран е проклятие. Тъжно е, но каквото е трябвало да се случи се случи...Няма ги вече. Затова пък вие дойдохте.
-От къде идвате всъщност?
-Ние...ъъ - Запъна се Стив, споглеждайки се със Колин. След което и двамата погледнаха в Мел.
-Ние сме от ъъъ- сети се за съня си и за думите на Файт “От Абрумия към Адома и Нурия”. Досети се, че бабата спомена Адома. Значи това са имена на градове или държави.
-Ние сме от Абрумия - налучка тя.
Кин я погледна зяпнал.
-Свещенната земя! Идвате от мястото на което се води най-голямата война в историята на Алтанкар?!-каза старицата и за пръв път очите й сякаш леко живнаха.
-Как дойдохте тук? Целият континент Адома е заобиколен със стражи по границите и със флоти по моретата за да не може никой да влиза или излиза...Невъзможо е!
-Освен ако не са дошли с някой балон по въздух или....ако сте богоизбрани на Айри...което е също толкова невъзможно-добави старицата.
-Тогава как? Обяснете ни!-настоя Кин.
-Ние ъъъ - отново се спогледаха Колин и Стив, нямайки представа какво да кажат. Мел знаеше, какво да каже, без да лъже и да си съчинява.
-Не помним как дойдохме... Но не беше по...нормалният начин. Сигурна съм.
Кин погледна баба си.
-Значи...
-Значи са използвали камъните на боговете.Или изгубеният амулет на Хаоса или самият Хаос...-съобщи старицата полюшна се на стола и издиша дима от лулата си и заключи - И двете са почти невъзможни.
-Може да са пътували с летящите машинки на нурийците-предложи Кин
-Да! Да! Точно с такива дойдохме!-извика Стив. Колин го сръга, а Мел му хвърли злобен поглед. Той развали всичко.
Старината се разсмя гръмогласно и когато се успокои добави:
-Лъжеш! Да си сляп богоизбран си има предимства - и доближи лулата до устата си.
Новодошлите я погледнаха стреснато. След като тя издиша дима добави:
-Разбирам когато хората лъжат. Усеща се по гласа. Не виждам, но чувам отлично – и отново се засмя ведро.
-Та така...Да обобщим идвате от Абрумия и сте забравили как сте дошли, не знаете какво е богоизбран...
-Адем е бог на какво?-прекъсна го старицата.
-Какво?-спогледаха се Стив и Колин.
-Това е нещо което всеки човек в Алтанкар знае. На какво е бог Адем?
Мел помисли малко, отвори уста за да налучка отговора, но Колин я изпревари:
-На въздуха и вятъра?
Смехът на бабата отново изпълни стаята.
-Не се опитвай да ме заблудиш, дете. Усещам, че не сте тукашни...Вие сте от братският свят, нали? От..как се наричаше...”Земя”?
Мел се размърда в леглото и каза:
-Да...дойдохме през една дупка. Имаше и още хора с нас. Как ни открихте?
-И тримата бяхте в градината, в безсъзнание и без рани.-обясни Кин
-Нямаше други с вас. Колин и Стив се събудиха вчера. На теб ти отне повече време-продължи той и той погледна Мел.
Тя се смути и усети как кръвта навлиза в лицето й. Завесата се размърда и във заградена част влезе Ика, носеща поднос. Остави го на масата, на която се опираха Колин и Стив. В него имаше шест стари и напукани чаши, също толкова стар чайник и...няколко неща подобни на огромни курабийки. Ика подаде на бабата една от “курабийките” и чаша, от която вече се виеше пара и се носеше аромат на мента. Сипа и в останалите чаши и се настани на един от петте стола до правоъгълната маса.
-Е слънцето Ке залязва, значи е време за вечеря. Нахранете се добре, защото утре ни чака тежък ден на пазара-каза Ика.
Момчетата набързо се настаниха. На Мел й трябваше повече време за да се надигне от леглото и да раздвижи краката си, които не бяха мърдали от дни. Силно се надяваше някой да й помогне, но останалите вече доволно дъвчеха храната и цялото им внимание бе насочено към нея. Все пак успя да се довлече до стола. Взе предпоследната “курабийка” и я захапа..Не беше толкова твърда колкото изглеждаше и имаше вкус на пуканки, наистина застояли и изсъхнали пуканки...доближаваше се леко до вкуса на хляб.По-късно Ика ги нарече “храната на боговете”. “Горките богове, принудени са да ядат подобно нещо” помисли си Мел. Момчетата вече бяха свършили техните и се биеха за последната останала на подноса. Ика хвърли гневен поглед на набиращият надмощие Кин, сякаш му казваше “Гости са! Дръж се както подобава!”. И той се отказа да се бори за нея, оставяйки борбата изцяло в ръцете на близнаците, които не можеха да си я поделят. Мел ги гледаше с недоумение.”За какво толкова се бият? Хлябът е толкова гаден...може да не са яли цял ден..” и погледна малката пита в ръцете си. През това време Ика беше разделила курабийката, за която се биеха момчетата на две и те вече доволно мляскаха. Мел не беше толкова гладна (или поне така си мислеше, загубила напълно апетит от вечерята), за това я остави на масата и декларира, че не е гладна. Всички погледи (освен този на старицата) се втренчиха в нея.
-Но защо миличка? Това е божията храна..-обясни Ика.
-Не...не съм гладна. Наядох се.
-Но...не бива така миличка-жената стана от стола си и отиде при Мел, да я милва по главата.
Момичето беше сигурно, че го прави от гостоприемство, но все пак упорито отказваше. Кин с удоволствие дояде нейният хляб.
........

Вечерта беше прохладна. Нан озаряваше щедро земята с отразените лъчите на своя любим Ке. Мел седеше в леглото си, още се чувстваше отпаднала и много объркана. Тя наблюдаваше звездите от разбития прозорец над нея и се опитваше да познае някое съзвездие, но напразно. Струваше й се, че колкото повече гледаше звездите, толкова повече се уголеменяваха и светеха по-ярко. Наблюдаваше и Нан. Забеляза колко бързо тя се местеше. Вече беше на път да залезе зад хоризонта. Мел не искаше да повява, че е наблюдавала небето за толкова дълго време...Но какво да се прави. Примири се и зачака изгрева. И ето от изток се появи светлина...но не приличаше на слънчева светлина...беше различна. Мел присви очи, сърцето и затихна в трепетно очакване. Когато светещото тяло се появи на хоризонта, Мел изпадна в шок. Наистина не беше слънце, а луна. По-различна от първата... Вече беше сигурна, че не е на добре позната планета Земя, а на друга-различна и пълна с много тайни. Мел винаги мислеше трезво и подхождаше възможно най-разумно в напрегнати ситуации, гледайки да не се забърква в неприятности. Сега обаче, мислеше по друг начин. Знаеше, че дните й тук ще са истинско приключение, но беше готова за него. С нетърпение очакваше следващият ден.

Лава, лед и мълнии

Лава, лед и мълнии

Re: Лава, лед и мълнии