Любовта - тя не се търси, тя просто се усеща и преживява.

Бях последна година в детската градина, когато започнах да изпитвам странно влечение и чувства към момче от моята група.
Необичайно е това за едно 6-годишно момиче, но аз го изпитвах.
С нетърпение чаках да ме заведат на градината, за до го видя и да си играем с него и останалите в нашия „приятелски „ кръг.
Към никой друг не бях изпитвала това усещане, както към него.
Иво или както, аз го наричах Ивчо, така се казваше това момче беше страшно жизнен и пъргав, учителките го наричаха бандитко и всезнайко.

Дойде време да станем ученици и тайно се надявах да се паднем в един клас. Знаех, че поне ще сме в едно училище и не щеш ли съдбата ми се усмихна и се паднахме в един клас. Е,не ни беше писано да сме на един чин, но това ми беше достатъчно да го виждам в нашата класна стая, усмихнат вечно викащ на висок глас, вечно дразнещ и досаден и притеснителен за момичета.
С ИВО НЕ МОГА ДА КАЖА, ЧЕ БЯХМЕ ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛИ, ТОЙ БЕШЕ ПО-ПАЛАВ, КОНТАКТЕН И НАХАЛЕН, А АЗ ПО-КРОТЪКА УЧЕНОЛЮБИВА.
Беше ми забавно. Като клас бяхме уникални.
Така с Иво учихме до 5-ти клас, но чувствата ми към него си останаха същите дори се засилваха. Растяхме, и той ставаше все по -интересен и красив поне за мен и моите очи, но така и с него не станахме близки, но пък се уважавахме, той като,че ли си имаше негов си свят и негови си разбирания как да живее.

Не се страхувах от това което изпитвах към него. Бях едно нормално момиче с красиво детство примерна,имах си авторитет и ниво в класа. Но винаги слагах граница между себе си и околните просто, защото не исках да ме опознават толкова лично. В 5-ти клас разбрах, че Иво се е влюбил в едно момиче и когато имахме междучасие излизах навън в двора и ги виждах как двамата седнали на една ученическа скамейка си бъбреха сладко вплели ръцете си, толкова болезнено ми ставаше да ги гледам и ми се е искало тайно аз да съм на нейното място, но все пак бях трезво мислещ човек и знам, че не е редно да показвам, коя съм и какво изпитвам. Любовта ми към него беше тайна,несподелена и нямах намерение дори и на него самия да го кажа. Не се страхувах от съучениците си или да се срамувам от себе си просто в тоя живот не е нужно ти да си на показ, човек винаги трябва да е по-прикрит в действията си и да не излага автобиографията си на показ.

А и като се позамисля каква любов може да има между момиче и момче на по 12г?
И така лятото след 5-ти клас научих, че Иво заминава да живее в чужбина с родителите си тъй като те се местят от България. Приех новината малко тъжно, но пък живота е такъв всеки гледа да живее по- добре и отива там където сметне за проспериращо и обнадеждаващо. Знаех, че ще ми липсва лицето,усмивката и погледа на Иво. Ще ми липсва щурия му характер и това как се дразнеше с момичетата как викаше в класната стая силно. Дори и на ученическата пейка щеше да ми липсва да го гледам как хванал някое момиче за ръка. Но си казах, че ще запазя любовта си като една вечна тайна в мен която никой няма да разбере дори и самия той.

Живота и ученическите години ми продължиха и след него пак си бях щастлива, но се отдадох вече по-сериозно на учението. Пак имах приятели, но никога не успях да обикна някой. С годините се образовах и нацяло осъзнах каква съм като човек.
Съучениците ми ме уважаваха винаги бях дисциплинирана и по-дръпната, нямах намерение да бия тъпан, коя съм. Не ми липсваше самочувствие дали, защото бях отличничка или защото никога родителите ми са нямали проблем с мен и учителките ме обичаха имах си авторитет. Никога не съм била луда или извратена дори и гаджета съм нямала, а и не съм търсила,защото не изпитвах нужда. По дискотеки не ходих,защото не беше това моя начин на живот,обичах да общувам с хора по-големи от мен на години интелигентни и начетени за да мога да науча нещо от тях.

И така ми минаха ученическите години станах абитуриентка, после студентка. Имах много познати, но така и не срещнах поне един истински приятел пред, който да бъда себе си, момчетата ме уважаха и харесваха, но аз тях не харесвах просто ги уважавах като мъже нищо повече. Иво си остана в мислите ми и моя идеал за човек, но дори и като по-голяма не успях да намеря човек, който да ме разбере и да не се страхувам да говоря с него за себе си. Имах нужда да споделям да се разкрия пред един единствен човек, но не можех да се доверя на никой и на мъжете не можех да се доверя знаех, че един мъж пази тайна най- много един ден.
КАТО ВИДЯХ, ЧЕ НЕ ГО НАМИРАМ СИ ИЗБИХ ОТ ГЛАВАТА, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЪМ ВЛЮБЕНА И,ЧЕ ЩЕ МЕ ОБЧИА ТАКЪВ МЪЖ.

Признавам си, че тайно се надявах през студентските години да срещна едно младо и скромно момче като мен с което да се сприятелим и да имаме наистина едно прекрасно приятелство, но и такъв не намерих. Но за нищо не съжалявам през което съм преминала.

И така през 2007г. съдбата отново ми поднесе своите изненади научих, че Иво е в България и се е прибрал за 2 месеца, за да изкара някакви курсове с него нямах контакт никакви общи приятели дори. Изминаха 12 години от както се разделихме като ученици, а и той самия предполагам се е чувствал чужд в България, защото през годините си е идвал само 3 пъти. Като разбрах. че си е дошъл ми се прииска да го видя тайно как изглежда дали е възмъжал имали някаква прилика с малкия Иво, който познавах. Но така и не успях да го видя докато един ден отивайки за автогарата да хващам автобуса си за града в който следвах,случайно срещнах една съученичка от ученическите ми години от 1-ви до 8-ми клас, която носеше някакви бели рози в ръка, но от бързане въобще не ги преброих, тя ме позна,поздрави ме,спряхме да поговорим,разказах ме си на кратко кой как му върви живота и тя изведнъж ме попита натъжено
-Знаеш ли, че един наш съученик е починал и сега отивам на погребение му?
И аз я попитах учудено кой?
Тя ми каза:”
-Ами Иво с който учихме до 5 клас и той замина за чужбина.

Тогава усетих как ми се огънаха краката от това, което чувам, бях като попарена в един момент спрях да чувам какво ми говори тя. Тогава се осъзнах, че бързам за автобуса,не можех да мисля бях объркана за това набързо взех едни цветя,подадох и ги и и казах да ги сложи от мое име в негова памет и така на бързо се разделихме. По пътя докато пътувах ми се върнаха всички спомени ясни като, че ли все е едно са били от вчера,не можех да плача за Иво за мен, той винаги е бил жив в съзнанието ми през всички тези години. Знаех, че някъде на планетата той е там диша и се смее.

Нямах търпение да мине седмицата и да се прибера в къщи и да отида на гробищата да видя Иво. Така и стана бързо мина, тя и отидох тогава на снимките по некролизите го познах по- красив от всякога мъжествен до неописуемост и да исках да плача не можех просто нещо се беше затъкнало в гърлото ми само се усмихнах поставих цветята и си казах:
„Ти беше човека, с който израснах и живях години наред в мислите си правила си ме винаги щастлива в очакване, че един ден реално ще знаеш, коя съм и какво изпитвам към теб и ще ме обикнеш”
Сега тази тайна откривам тук пред теб и ще я погре*а до теб. Няма да те забравя. ”
и си тръгнах умислена и обляна от спомени.

И така днес съм на 26г не успях да се почувствам щастлива и обичана от себеподобен, Иво си остана моят еталон и образец за партньор до мен. Може би с изключение,че преди време се бях влюбила в един човек опитах се да дам от себе си онова чувство, което винаги съм искала да получа успях, но се заблудих спрямо човека за което не съжалявам.

Всеки от нас си има в представите един образ на любовта какъв да е човека като го срещне и какви качества да има и аз също имам този образ в съзнанието си не смятам, че е прекалено идеализиран,но все пак без него не мога да си представя да живея.
Аз самата се познавам достатъчно за да преценя какъв тип човек би ми подхождало не мога така да се хвърля на сляпо и да обичам човек който не ми е на сърце и не ме привлича духовно за да си кажа, че този е моята половинка.

Първо защото никога не съм се движила в такива среди дори нямам такива приятели като мен, второ винаги съм се чувствала слаб привидно не ми личи,но се усещам, че съм роден да ме обича човек по- силен от мен като характер по мъдър, инициативен, изобретателен и всеотдаен от който да се уча в живота освен да ми е половинка да ми е и учител. Този човек до мен трябва да има твърдост в думите и решенията си да ме насочва и надъхва. Не искам да ме моделира по негов си начин и да съм му подчинена искам да ме подкрепя и да ме поправя когато греша и да се да си ме обича по своему. Но явно такива мъже няма. Моя още не е роден, но не спирам да вярвам че ще го срещна по пътя на този си живот.

Любовта и щастието те връхлитат те не се придобиват нито търсят, те с е усещат и преживяват.
Въпрос на време докато живеем и вървим по нашия път да успеем да срещнем този, който е в представите ни и също е тръгнал по този път и застанали един срещу друг да успеем да се засечем и познаем и да си кажем:
”Ти си другата част от мен. щастлив/а съм че те срещнах, бъди до мен. ”