Безкрайният сън

Понеже имаше хора, които ме питаха дали няма да пускам нещо мое, реших да напиша нещо. Пък и сметнах, че ще е добре, защото в последно време се оказва, че много хора са под ножа на критиките ми и не исках да се получава, така, че все едно аз се фукам. Със сигурност ви е минавало през ума, де... Преди време бях написала някъде, че аз не мога да пиша и това е вярно. Сега ще можете да ми се посмеете. Ето колко мога аз, и колко знам. Със сигурност съм напреднала малко от преди и със сигурност съм научила нещо, ама... е много малко.
Има много имена, които са взети, понеже аз не мога да измислям. Като например: Узи Пари - първото име е от една книга, второто от друга; Стефания Прашанова - първото е на една моя приятелка, а второто е на училищната ни библиотекарка; Джулиън Ишърууд е взето цялото от една книга, по простата причина, че ми харесва. Не си мислете обаче, че персонажите са еднакви. Другите са си там, ама сега и тях да описвам... Исках да знаете само, че имената са от някъде си, но разказа ми е индивидуален.
Второто, което е, че направих редакция, до колкото можах. Ако има някакви грешки, моля покажете ми ги. Така няма да допускам една и съща грешка, хиляда пъти.

ПРОЛОГ
ТУЛЧА, ЮЛИ 1988 ГОДИНА

Кимимаро тъкмо довършваше работата си по меча, когато го потопи в чистата и бистра вода. Той вдигна изпотените си очила и погледна идеално наточеното оръжие. Капките пот, тежко се удряха в пода и се изпаряваха, сякаш за миг. Тъмнината в работилницата обграждаше всичко, без голямата и огнена пещ.
Той се гордееше, беше щастлив. Най – сетне след толкова много години, бе постигнал съвършенството. Струваше му се нереално, сякаш илюзия бе създадена от ръцете му. Опитваше се да го достигне, да го догони, все едно каква бе цената, която бе решил да плати. И успя. Сега имаше всичко, имаше силата.
Лекият и съвършено издялан меч, лежеше на черната и мръсна масичка. Беше перфектен. Блясъкът, който придаваше още по –голяма красота на хладината му беше като малко светлинно шоу, обагрен от лунни лъчи. На дръжката му бе записано – ‘’ КО’’ . Това бяха инициалите му, които значеха – Кимимаро Отмъстителя.
Юлският, летен въздух беше като лепкава и отвратителна слуст, която задушаваше всичко наоколо. Тревите леко танцуваха, опитвайки се да имитират тежките и силни тополи. Миришеше на мараня и това правеше дърветата да упорстват, и да се борят за малко свеж и хладен въздух. Но уви – нямаше.
Беше тъмно, мрачно, самотно и въпреки това той бе щастлив. Усмивката му обсипана с бели бисерни зъби, сякаш се подиграваше на прежаднелия за въздух пейзаж. Картината пред него не бе красива, напротив беше непоносимо грозна. Тревите, които танцуваха бяха плуизядени от насекомите и само част от тях се е вееха. Тополите, изгубили своята гордост, сега, като че ли плачеха за клонните си корони. Всичко бе грозно. Приличаше на блато, което отдавна е изгубило своят лик. Нямаше едно живо същество, едно което да внесе малко живот в това изоставено кътче земя. Никой не беше жив, дори Кимимаро.
Той стоеше пред портите на голямата си работилница. Вратите бяха големи и тежки, черни и грозни. Приличаше на свърталище на зверове, които току-що са разскъсали поредната си жертва. Гранитовите стълби, на които бе седнал Кимимаро бяха едниственото запазено нещо на това, забравено от Бога място. Белееха се и се перчеха, сривайки самочувствието на заобикалящото ги. Това бе и любимото място на Омъстителя, но не заради стълбите, а защото тук можеше да зърне човекът към когото таеше омразата си, когото искаше да достигне. Беше като силует, но той винаги се появяваше като призрак създаден от съзнанието на Кимимаро. Това беше...
-Татко.

I
ПРИСТИГАНЕТО
ТОКИО, ЯПОНИЯ: В НАШИ ДНИ

‘’Има много специални
хора... Хора, които
ти вдъхват увереност.’’

Киара току-що пристигна в Токио. Още не бе стъпила на перона на гара Ишикото, когато чу името си. Имаше хиляди хора – кои качващи се на влака, кои слизащи, кои в опити да намерят близките си... Бяха като мравки, пренасящи малки листенца или хартийки, мислещи, че ще им трябват там за където са се запътили. Всичко бе пълен хаос. А тя мразеше да е така. Тя беше изрядна и точна и никога не би позволила такова бедствие като тази суматоха. Беше объркващо.
Още веднъж чу името си и докато се опитваше да намери човекът, който така настоятелно я викаше, някой я блъсна. Гърбът й опря във вече затворената врата на влака, а викът и излезе като шепот сред суматохата.
-ВНИМАНИЕ!!! Влакът от първи коловоз от гара Ишикото, тръгва за град Сапоро.Той ще пристигне в 14:30 часа. Моля, одръпнете се два метра от него и застанете зад жълтата очертана линия. Благодаря Ви.
Металическият глас спря, а влакът потегляше. Киара беше объркана, мислеща за болката, а съобщението, което бе огласено по точката, не беше достигнало до нея. Цялата суматоха и крещенето на хората, я накара да затвори очи. Почувства се изморена и тежка... Тя не осъзнаваше опасността.
Киара Хурани беше еврейска студентка, завършила бакалавърска степен в Кембридж. Сега бе дошла в Япония, за да завърши магистърската си степен и да започне стабилна работа. Известно време бе живяла в Англия, а после във Франция, където бе имала кратка авантюра с един полски войник. Тя бе човек, който обичаше различните националности и етноси, за това когато я питаха от къде е, тя отговаряше с нескрита гордост, че е от всякъде, от целия свят. Нямаше семейство или роднини, беше сама точно като този момент.

Грациозният и високо издигащият се хотел ‘’ Плаза’’ бе точно пред ‘’Токио -кино’’. Красивите орнаменти и историческата стойност на този хотел бяха претърпели множество метаморфози и бе сменило много собственици. Но не заради това беше под широките погледи на репортерите. Много хора свързваха тази мания на журналистите и с многото екстри, които предлагаше иначе луксозната сграда, мислейки, че това прави хотела толкова уникален. Разбира се, както казваше Узи Пари ‘’ само простото можеше да се види от простото’’. И беше прав, защото атракцията на хотела бе не друг, а самият Даниъл Нотр.
Даниъл Нотр беше един от най – видните майстори на оръжия, който заслужаваше своето внимание. Бе правил оръжия както за Европа, така и за близкия запад, а имущесвото му достигаше удивителните петдесет милярда щатски долара. Той не броеше парите си в левове или евро, понеже така сумите или намаляваха наполовина или се оказваше, че няма нищо, а когато федералният резерв на САЩ, от където беше и родом, променяха в положителна насока за Нотр, дефиницийте на долара, той или правеше най – видните купони в света, или правеше оргия, за да насити още повече гордостта си.
Узи Пари тъкмо влизаше във фоайето на хотела, когато пред него се появи Джулиън Ишърууд. Двамата заедно бяха водили много войни в Иран, както и на руска територия, но това, което ги сближаваше, бе 25 – годишното им приятелство.
-Време беше старо куче такова – каза Ишърууд, докато повеждаше Пари през огромната зала. – Кога пристигна?
Узи беше видимо изненадан от обстановката и му трябваше известно време, за да се фокусира върху въпросите на Джулиън.
-Малко преди следобед, с влака.
-С влака ли? И защо с това овехтяло и старомодно превозно средство.
-Реших, че този път е по – добре да се появя с нещо по – нормално, от колкото с някой хеликоптер, както преди.
- Ха, ха, ха. Да, бяха добри времена – весело отвърна Ишърууд.
През трудните времена на конфликти и боеве, много тайни шпиони и журналисти се бяха насочили към тъмните конспирации и нелегална търговия на руснаците. Именно по това време Пари и Джулиън се бяха запознали. Тяхното приятелство бе обект на много завист от страна на руснаците. Заради различните им националности или заради характерите, но двамата бяха в идеален синхрон, щом ставаше дума за работа. За да успеят в мисийте си, Узи и Джулиън много пъти се появяваха с хеликоптери дадени от американския президент. Те бяха тайни шпиони, а разбирателството между Израел и Англия бе повече от достатъчно за тяхното приятелство.
Джулиън и Узи влязоха в хотелската стая, където имаше пет души, трима, от които Пари познаваше като дланта на ръката си. Това обаче, което му направи впечатление беше многото техника, повечето, от която му беше непозната.
-Какво става Джулиън? Мисля, че е време да ми отговориш след като не го направи по телефона.
-Имаме малък проблем Узи...
-Малък? Джулиън, жена ми е бременна в деветия месец, а ти ме викаш за някакъв малък проблем?
Пари се ядосваше, защото неможеше да приеме фактът, че жена му е в Израел, а той в Япония. Притесняваше се, а мисълта, че съпругата му е без защита, травмираше съзнанието му.
-Ще ти обясним, но...
-Няма ‘’НО’’ Джулиън. Извика ме да прекося половината свят, за да ти решавам проблемите и да ви чистя мизерията, но това няма да стане.
-Поне ме изслушай.
-Бях те изслушал Джулиън, за това сега имам едно дете в гроба.
-Мисля, че бяхме изяснили това. Имаш нова жена, скоро ще имаш и ново дете. Какъв ти е проблема?
-Вие.

Високите сгради с хилядите биобордове и реклами оцветяваха и шареха и най – малките улички. Хората се движеха неуморно и предизвикателно, но това, което направи впечатление на Стефания Прашанова бе един огромен хотел. Около него бяха поставени *канделабри, а розовата и пролетна градина, сякаш допълваха идеално, тъмно - червеният ‘’Плаза’’ – хотел. Желанието й да влезе и да разгледа интериора бе повече от убийствено.
Стефания Прашанова бе рускиня с 15- годишен стаж като журналист. Беше специалист в работата си, но това което я открояваше беше извършването на многото тайни операции с правителствени и неправителсвени организации.
Сините очи на Стефания се впиха в хотела, а любопитсвото й нарастваше. Тя бе обикаляла много и бе посетила 28 страни, но никога не бе идвала в Япония. Интересът й я подтикваше да вдигне фотоапаратът си, който висеше спокойно на врата й и да влезе в сградата, но вниманието й бе отвлечено. Двама мъже тъкмо излизаха от хотела, а разговорът им бе повече от ожесточен.
-Бях се отказъл Джулиън, бях забравил. Искам спокоен живот.
-Разбирам Узи, но само ти можеш да се справиш, само ти можеш да свършиш работата.
Прашанова успя да чуе само част от изреченията, но интериора, с който я привличаше хотел ‘’ Плаза’’, вече бе забравен. Рускинята вдигна фотоапаратът и снима току-що излезлите мъже.

-Вече можете да отворите очите си.
На Киара й трябваше известно време, за да се отърси от случилото се, но когато отвори клепачи, тя се озова очи в очи с един напълно непознат за нея мъж. Мислите, които атакуваха шокираното й съзнание, не успяха да се преподредят, за да образуват някакво изречение. Стоеше втренчена, а погледа й издаваше, само колко объркана бе в този момент.
-Вече сте в безопасност госпожице.
Тя го гледаше, а устните й едва се отвориха, за да оформят едно малко ‘’О’’. Мъжът пред нея бе горе-долу на нейната възраст, но това което й направи впечатление бяха очите му. Бяха уникални.
Киара се почувства много добре, а шока от инцидента който се бе случил преди малко се беше изпарил. Тя изпита огромно желание да прави любов с мъжа пред нея, но щом усети какви помисли й бяха минали през главата, се изчерви. Не знаеше, защо има такива желания, но чувстваше, че нещо ги провокира.
-Ще ме пуснете ли? – отговори Киара - Ръцете ви са на кръстта ми.
Младежът пред нея се изненада, сякаш самият той не знаеше, какво става. Пусна я, но много бавно, сякаш беше порцеланова кукла, която само от гледане можеше да се счупи.
Очите му я фокусирваха, а усмивката му обсипана с бели бисерни зъби, сякаш сама говореше за себе си. Тъмно черната коса, която бе леко разрошена от вятъра и бялото му лице, не бяха в контраст с очите му. Лявото му око бе синъо, а дясното зелено, което правеше външността му загадъчна и мистериозна.
-Кой сте Вие – попита Киара?
Около тях нямаше никого, само два вагона бяха спрели един срещу друг. Слънцето достигаше връхната си точка, а вятърът бе лек и прохладен. Гарата чийто дъски и прозорци бяха овехтели, приличаше на стара кръчма, където се събираха старите пияници. Единствено двамата младежи правеха изключение и изглеждаха не на място сред тази обстановка.
-Кимимаро, приятно ми е. А Вие? - Мъжът подаде ръката си, а на лицето му сякаш изгря слънце.
-Киара.

Хей беше неспокоен и нервен, но това бе ежедневие предвид факта, че домът му този път беше едно малко и срутено сиропиталище. То не беше това, което му обещаваха от ‘’Защита на Детето’’, не беше и като предишните, а той бе обиколил почти всичките в града, за да се осмели да даде мнение по този въпрос. За него беше непоносимо да стои тук, в предвид това, че този път нямаше късмет. Беше трудно..., много трудно.
Хей Ишикото беше дванадесетгодишно дете , останало без родители и дом още на 7 години. Животът му, никога не е бил нормален и спокоен, но въпреки трудностите и несгодите, Хей винаги успяваше да устои на тези несправедливости.
Часовникът показваше 14:00 часа и беше време за следобедния сън, но Хей нямаше желание за това. Вниманието му бе приковано върху поройният дъжд, който валеше, ала неговите мисли бяха отвъд прозореца и дъжда.
-Време е за лягане деца. Пригответе се. – каза г-ца Габриела.
Габриела бе младо и мило момиче, избрало да помага на хората, навсякъде по света. Бе обиколила северна Африка с цел да помогне на малките и бедни села, но това, което я отличаваше от останалите, бе факта, че бе дъщеря на виден мафиотски бизнесмен. Докато Габриела се бе занимавала с начинанията си в Африка, баща й се бе отказал окончателно от нея. Едва когато се прибра в Америка, бе уведомена с писмо, че е лишавана от имущество, но има правото да запази фамилията си.
Децата бързаха да стигнат до леглата си, а Габриела само пляскаше с ръце и се опитваше да успокои две от спъналите се деца. Когато малчуганите се изправиха и продължиха все така устремени към целта си, Хей се обърна и ги погледна сякаш бяха натрапници, които нарушаваха спокойствието му. Това го влудяваше и ядосваше и не разбираше, защо, и те не са като него, защо само той е различен. От този факт, Хей започваше да трепери и стиска юмруци, сякаш цялото му същество се бунтуваше.
Габриела тъкмо настани децата, когато се приближи до прозореца, където се намираше Ишикото. Когато той вдигна очите си към нея, тя за пореден път изпита страх. Хей винаги гледаше така хората, а нейната доброта и сърдечност, бяха потъпквани, винаги щом тя се опитваше да му помогне. И от това я болеше много.
-Хей, време е за лягане младежо. Малките деца трябва да спят, за да станат силни, нали?
-Не се дръж с мен като малоумен Габриела, това което говориш е лъжа. Мислиш ли, че ще стана по – силен по този начин? Толкова си... досадна.
Габриела стоеше втренчена и изумена. Винаги се получаваше така и тя винаги се оказваше безсилна пред него. Искаше й се поне веднъж, той да я допусне до сърцето си. Поне веднъж. Струваше й се обаче, невъзможно.
-А, ти си винаги толкова мрачен. За бога, Хей, не можеш ли поне веднъж да се усмихнеш?
-И какво ще промени това? Ще ми даде ли дом и семейство, ще ми даде ли нещо?
Габриела тъкмо протягаше ръка, за да го погали, но Хей само отблъсна ръката й, а очите му горяха от гняв.
-Не си прави труда.
-Мога да ти помогна Хей.
-Не можеш Габриела. Никой не може.


*Метален стълб с разлконения за улични лампи (фр.)




Едит: не знам, как се поставя картинка за коментар, нито как се прави спойлер. Ако някой ми прати на ЛС ще съм му много благодарна.
Едит:знам, че е късичко, ама... не мога да мисля повече.