Радвайте се на днешния ден.

Някаква странна мелодия звучеше в главата ми. Не беше дразнеща - напротив! - затова се протегнах с доволна усмивка и блажено продължих да се вслушвам в нежните тонове. Минаха няколко секунди. Внезапно осъзнах, че приятната мелодия постепенно започва да прераства в зловещо кресчендо.
"О, не... не...", помислих си аз, когато замъгленото ми съзнание най-сетне се проясни.
Алармата.
По дяволите!


Около половин час по-късно вече излизах с чадър в едната ръка и дипломатическо куфарче в другата. Навън валеше като из ведро. Улицата преливаше от вода, примесена с кал, която се разпръскваше като фонтан наоколо щом колите минаваха през нея. Тръгнах с несигурна крачка по същата тази улица, като трескаво се молех чистият ми сив панталон да си остане такъв. На две пресечки разстояние от автобусната спирка вече бях убеден, че ми се е разминало, когато един черен джип мина яростно покрай мен и всичката мръсотия от улицата се оказа върху дрехите ми. Като на забавен кадър сведох поглед надолу и с ужас видях няколко огромни кафяви петна по панталона си, а около тях още поне сто по-малки. Мозъкът ми сякаш блокира. Нямах време да се връщам до вкъщи. От друга страна идеята да се явя в офиса в този вид ми се стори абсурдна, тъй като имах да провеждам важна среща със също толкова важен клиент. Когато първоначалното вцепенение отмина, аз невъздържано започнах да ругая. Чувствах се по-зле от всякога. Ог-т видях, че един автобус тъкмо пристига на спирката, към която се бях запътил. Разстоянието помежду ни бе около сто метра.
"Страхотно!"
Затичах се като никога в живота си, напълно забравил дъжда, петната по дрехите и всичко останало. Трябваше да хвана този автобус на всяка цена, иначе щях да закъснея за проклетата среща. Тълпата, пълзяща около мен обаче изведнъж се оказа много по-голяма, отколкото си мислех. Настървено започнах да разбутвам хората, които сякаш нарочно ми се пречкаха. Най-накрая, след цяла вечност, успях да се кача на автобуса. Разбира се, доста бях ръкомахал преди това, с надеждата, че шофьорът ще се окаже човек с по-добро настроение от моето и ще ме изчака достатъчно дълго.
Отпуснах се тежко на една от малкото свободни седалки и въздъхнах. "Какво ужасно начало на един ужасен ден", мина ми през ума и раздразнено присвих устни. Автобусът потегли и аз, вече малко по-спокоен, макар и все така нервен, огледах хората, пътуващи заедно с мен. Вниманието ми почти веднага бе привлечено от мъжа, седящ на съседната седалка. Той беше облечен с кафеникаво палто, което изглеждаше по-старо и от самия него. Но не това ме впечатли, а странната усмивка на лицето му. Не беше трудно да се досетя, че аз съм причината за нея.
-Е, радвам се, че ви е забавно - казах, леко засегнат.
Мъжът ме погледна с воднистите си сини очи, все така ухилен. Стана ми още по-противен, когато забелязах прогнилите му зъби.
-Прощавайте, не исках да ви засегна - отвърна той по-учтиво, отколкото бях очаквал.
-Не се безпокойте, не сте ме засегнали.
-Просто бяхте доста комичен.
Погледнах го въпросително, а той поясни:
-Наблюдавах ви как тичахте, за да хванете автобуса.
Определено беше неприятен старец, но реших да запазя спокойствие, вместо да се ядосвам. Прекалено много нерви бях изхабил до този момент, за да се занимавам и с него. За зла участ усетих, че той се кани да продължи разговора.
-Виждам, че и други премеждия сте имали - каза той няколко секунди по-късно, поглеждайки към панталона ми. - Е, какво пък, на всеки може да се случи.
-Мхм... - проточих раздразнено аз. Надявах се по-скоро да млъкне.
Разбира се, надеждата ми се оказа напразна.
-Помня, че и аз бях като вас едно време. Когато бях млад искам да кажа.
"Това кога беше? По времето на Първата световна война?", помислих си аз, но не събрах смелост да го изрека на глас.
-Като мен? - попитах, тъй като не бях схванал накъде бие.
-Да, точно като вас. Повярвайте, това не бе толкова отдавна.
Какво, мислите ми ли четеше, по дяволите? Внезапно се почувствах адски глупаво, затова си замълчах.
-И аз нямах късмет. Хората ме смятаха за неудачник...
-О, грешите. Мен определено не ме смятат за... - прекъснах го аз, но когато видях как той поривисто клати глава срещу мен, млъкнах.
-Мислят ви, повярвайте ми.
Звучеше толкова убеден в думите си, че не успях да му възразя, макар да горях от желание.
-Мислят ви, най-малкото защото ви се налага да пътувате с градския транспорт. Но не това е важното. Всъщност, това е най-маловажното нещо, за което се сещам. Та... за какво говорех?
-Че и вие сте били като мен - подсетих го аз, любопитен какво друго ще ми каже.
-А, да. Тичах, също като вас, забързан незнайно за къде. Мислех си, че знам какво искам от живота и бях повече от сигурен, че ще го постигна. Колко наивно, нали? Всичко изглежда по-лесно, когато си млад. Но по-късно си даваш сметка, че мечтите са трудно постижими. И всички тези неща, които четем в книгите или гледаме във филмите... Всички онези позитивни мисли, с които ни засипват ежедневно... Всички те нямат нищо общо с реалността.
Той внезапно млъкна, тъкмо когато бе започнало да ми става интересно.
-Да? - подканих го нетърпеливо.
-Реалността е сурова. Всеки миг е предизвикателство. Сигурно го осъзнавате по-добре и от мен в ден като този, нали?
Веднага кимнах.
-И това наистина е смешно - ухили се той неочаквано. - Това е наистина много, много смешно!
Намръщих се, леко объркан от внезапното отклонение.
-Кое е толкова смешно?
-Не схващате ли? Не сте си изпили кафето сутринта, понеже бързате за работа, кола ви опръсква с кал, едва не изпускате автобуса... Лицето ви е мрачно, а главата ви е размътена от лоши мисли. Питате се как може животът изведнъж да е станал толкова гаден. Прав съм, нали?
Кимнах за пореден път, макар че все още не бях съвсем наясно какво има предвид.
-Чувствате се нещастен, ругаете и проклинате съдбата. Мислите си, че нямате късмет. И това е наистина много смешно!
Започваше да ме дразни тази негова фраза как "това му е много смешно".
-А точно в този момент ме гледате и се питате що за побъркан старец съм аз. Може би имате право. Но, разбирате ли, аз знам нещо, което вие не знаете. Или по-скоро не го осъзнавате. Може да няма утрешен ден.
Изгледах го тъпо, без да мога да измисля нищо в отговор.
-Да, точно така. Всички тези дребни премеждия, с които се сблъсквате всеки ден, изглеждат нищожни, в сравнение с тази ужасна мисъл, нали?
Той внезапно се изправи. Явно наближаваше неговата спирка, а аз не бях съвсем сигурен дали все пак не съм изпуснал моята.
-Не забравяйте това, когато стане особено трудно да се живее. - каза той сякаш в заключение.
Затътри се в протритото си от носене палто към вратата на автобуса, а аз се провикнах след него:
-Хей, господине, почакайте! Ще ми дадете ли телефона си? Как да се свържа с вас?
Той се обърна и ме погледна някак тъжно.
-Не разбрахте ли? Може да няма утрешен ден.


Няколко минути по-късно слязох от автобуса. Бях изпуснал моята спирка. Смешно, нали? На лицето ми се разля усмивка и аз уверено закрачих по улицата.