Струва ли си да мечтаеш?

Идеята изникна в главата ми докато пътувах в трамвая, иначе не е от личен опит.


Рано сутринта, на спирката за трамвая ,както обикновено, чакаше едно момиче. Казваше се Лъчезара, но всички я наричаха Зара, тя имаше тъмно кафява коса и сини очи, носеше черен жакет, дънки и светли ботуши. Всяка събота посещаваше уроци по математика.
По принцип погледът и беше ведър и винаги се усмихваше и поздравяваше своите познати, но този път сините й очи бяха втренчени във малкото дръвче от двора на съседната къща. Въпреки, че беше малко на ръст, клоните му бяха отрупани със оранжеви листа, които падаха бавно танцувайки по вълните на студения есенен вятър. Лъчезара наблюдаваше втренчено тази картина. Изражението й остана непроменено докато трамвая не пристигна.
Надупчи си билет и седна на една от седалките за четирима. Продължаваше да бъде тъжна, в главата й бяха само спомените за вчерашната случка с майка й. Помнеше много ясно как вчера беше взела назаем тийн списанието на една своя съученичка и с интерес го разглеждаше, докато майка й не влезе в стаята и не го разкъса на парчета. След това следваха думите:” Какви ги вършиш?! Трябва да учиш...откъде взе това списание?! Знаеш, че не бива да четеш подобни неща! Пълнят ти главата с глупости и те карат да си въобразяваш разни небивалици!”майка й беше много разгневена, тя беше твърдо против всички подобни повърхностни работи. Зара знаеше, че майка й няма да е доволна, но не виждаше нищо нередно, затова й отвърна че всичките й приятелки си го четели. Тези думи разгневиха още повече майка й, тя седна на леглото подпря главата с двете си ръце и с тих тон каза:”Знаеш, че трябва да учиш повече от останалите! Мечтите са за богатите, а не за хора като нас. Ние нямаме право на това. Не е правилно да губиш най-съдбоносните готини от живота си, заради някакви миражи. Единственото, което трябва да правиш сега е да учиш, за да имаш нормално бъдеще...Няма да те накажа този път, но знай, че следващия няма да ти се размине.” Зара не разбра защо майка й е толкова ядосана, все пак това е само едно списание.
Трамваят спря. Вътре влезе един млад мъж, който седна на седалката срещу нея. Момичето му хвърли един кратък поглед. Беше на около двадесет години, имаше светло лице, кафява коса и тъмни очи. Носеше тъмно синьо яке и кубинки, а през рамото си имаше малка кожена чанта. Той огледа наоколо и спря погледа си върху Зара. Посегна към чантата, извади от нея един голям фотоапарат и започна да снима наоколо. Момичето гледаше през прозореца без да обръща внимание.
-Много си фотогенична.-каза мъжът, гледайки в екрана на фотоапарата.
-Какво?-Зара се обърна към него леко стресната.
-Камерата те обича. Излизаш много добре.-той я погледна усмихвайки се, после придоби сериозен вид и попита-Може ли да ти направя още снимки?
-Не!-отсече бързо тя и отново погледна към прозореца.
-Не моля те. Имам предвид....Виж сега, имам проект и...
-Това си е твой проблем....-прекъсна го тя.
-Изслушай ме поне. Трябват ми пари, а родителите ми не ми дават, защото ги разочаровах и...Няма значение. Конкурса който споменах има за награда задоволяваща сума и оборудване...-мъжът погледна към пода. Зара беше непоколебима.
-Ти...нямаш ли мечти. Да бъда фотограф е моята. Мислех си, че всичко ще е розово когато завърша, но не се оказа така.-непознатият, той наистина звучеше искрен-Наградата може да промени животът ми. Мисля, че ако ми партнираш ще спечелим и ще си разделим паричната награда...
Възможността да получи парична награда накара Зара да преосмисли шансът си, след което каза:
-ОК. Съгласна съм. Каква е темата?
-Свободна е.-тъмните му очи светнаха от надежда- Значи ще ми партнираш!?
-Да, но при две условия, първо ще си разделим паричната награда и второ ще ме снимаш, докато стигна до училището нито минута повече.
-Дадено! Казвам се Николай между другото.-и той си подаде ръката.
-Зара. Ето това е електронната ми поща, ще държа да ми съобщиш резултатите.- Зара извади една тетрадка, откъсна лист, написа адреса и му го подаде.-Значи казваш, че това ти е мечта?-продължи тя.
-Да, още от малък.-беше леко смутен, че вместо да се здрависа, тя му подаде лист хартия- Винаги съм искал да снимам...и ето че стана...
-Доволен ли си-прекъсна го тя-Имам предвид, така ли си си го представял?-в очите й се четеше тъга.
-Да, доволен съм, но мислех, че веднъж като хвана камерата и когато вече официално се нарека фотограф, всичко ще е наред....но се оказа съвсем различно.
-Значи съжаляваш?
-Нито за миг! Никога не съм съжалявал, защото това е което искам и правя с удоволствие.-обясни той повишавайки леко тон.
Трамвая спря. Двамата слязоха на спирката и Николай извади камерата си от малката черна чанта. Докато вървяха, той я снимаше, напътствайки я накъде да гледа. Когато наближиха сградата, Зара му каза да си върви.

***

Минаваше два часа, Зара отключи вратата на дома си. Беше сърдита на майка си за вчерашната случка, затова не я поздрави. Преоблече се и пусна лаптопа си, за да провери дали Николай й е изпратил снимките. Остана очарована, когато откри, че те вече са в пощата й. Той беше оставил като съобщение “Получили са се страхотно! Нямаше нужда да поправям каквото и да е. Подбрах няколко и ги изпратих на организаторите и се надявам да не се ядосаш, че им дадох пощата ти ;)”.. Изтегли ги и започна да ги разглежда, наистина снимките бяха доста добри. В този момент вратата се отвори и вътре влезе майка й. Зара можеше да затвори бързо лаптопа, но сметна, че ще е твърде подозрително. Естествено жената забеляза снимките и попита:
-Тези снимки нови ли са?
-Да.-механично отговори дъщеря й.
-Добри са. Надявам се, че не си закъсняла за уроците заради тях.
-Спокойно.-отново безизразен отговор.
-Кой те снима?
-Един приятел.
-Кой?
-За какво влезе тук?! Да ме разпитваш ли? Ако имах да ти казвам нещо, щях да го направя!-не можеше да издържи на досадните й въпроси.
-Хм...много добре тогава.-тя се обърна и тръшна вратата зад себе си. Не искаше да се ядосва, искаше да й се извини за вчера. Облегна се на вратата и си помисли, колко много Зара прилича на нея по избухливия характер и чак се ядоса на себе си за това.
Една седмица по-късно Зара откри ново съобщение от Николай, което гласеше. “Здрасти. Спечелихме второ място!! Има и награда-1000лв. Ще си ги разделим. В момента са в мен, пиши къде да се срещнем, за да ти ги дам.” Леко стреснато, момичето предложи да се срещнат пред училището, в което се провеждат уроците в събота. Не можеше да повярва, колко пари е спечелила за няколко снимки. Знаеше точно какво ще си купи с тях-камера. Вече беше решила, с какво иска да се занимава. Мисълта за това не я напускаше през цялото време. Още по-изненадана бе и когато получи писмо от организаторите, които я канят на кастинг в неделя.
Когато се прибра в след уроците в събота, тя видя майка й да седи на масата в кухнята. Беше си хванала главата с ръце, а пред нея бяха разхвърляни цял куп хартийки. Момичето не се сдържа и попита:
-Какво има?
-Значи най-накрая ми проговори.-отвърна жената с иронически тон-Какво да става?! Затънали сме! Не мога да платя сметките, а от работата не ми дават премия. Ако не успея до крайния срок да намеря 500 лева, ще останем на улицата.-изричайки последните думи, тя погледна дъщеря си.
Зара разбра намека-частните уроци бяха твърде скъпи, те отнемаха голяма част от парите им. Почувства се виновна, ръката й се отмести върху чантата. Отвори я, извади парите от нея и ги остави на масата. Майка й я погледна озадачено, почти уплашено.
-О-от къде намери тези пари?!-стана от стола и хвана Зара за ръка, не откъсвайки поглед от нея.
-Успокой се, не съм ги откраднала. Помниш ли онези снимки? Те бяха за един конкурс-оттам ни ги дадоха като награда.-беше уплашена. Свикнала бе с избухванията на майка й, но този път усети, че е нещо сериозно. Сърцето и биеше силно.
-Защо аз не знам за това?
-Защото нямаше да ме разбереш! Ти си против всичко останало, което не е свързано с математика и зубрене! Имах шанс, който не всеки получава и се възползвах от това...
Последва неловка тишина. Двете се гледаха една друга, знаеха че са виновни , но гордостта им ги спираше да се извинят.
-Моля те, иди си в стаята. Трябва да помисля малко. Не знам какво да правя.-жената седна отново на стола и заплака.
-Мамо аз...
-Върви си!-извика тя.
Зара отиде в стаята си. Тръшна се на леглото и зарови лице във възглавницата. Какво лошо беше направила? Нали тя даде парите, които ще запазят жилището им? Пък и какво толкова-само няколко снимки? Различни мисли минавах през главата й. Тогава се сети за кастинга. Не беше сигурна, дали е правилно преди този разговор, но сега беше повече от решена.