Да бъдеш силен (one-shot)

Ето това е моята представа за край на Наруто. :)


„Трябва да стигна навреме... Трябва!”

Сакура тичаше с всичка сила. С всяка изминала секунда, усещаше как трудността да продължи напред нараства, но не се предаваше. Тялото й бе цялото в драскотини и рани. Не ги забелязваше. Тъжните й очи бяха пълни със сълзи. Не, тя нямаше да им позволи да паднат. Болеше я.... болеше я, че бе слаба за пореден път. Дъхът й не й стигаше, сърцето й биеше като лудо... Желанието да успее я изгаряше. Погледът й бе устремен напред, търсейки. Няколко думи звучаха натрапчиво в съзнанието й, карайки я да се напрегне още повече. Сакура познаваше този топъл, но решителен, сериозен глас. Сега тя се плашеше от него, ужасяваше се. Точно както първият път, когато го чу.

„Саске...успя ли да разбереш какво се крие в сърцето ми? И ти го видя, нали? Това, че, ако ти и аз се бием,... ще умрем и двамата...”

- Наруто.... – Сакура разтърси глава. Не искаше да се примирява с това. Мисълта за отбор 7 – разпаднат, унищожен, съсипан... Убиваше я. Нямаше ли друг изход? Колко наивен, детски въпрос бе това... Въпрос, породен от малката надежда, останала в сърцето й.

„Ако нападнеш Коноха, ще се бия с теб. Запази омразата си дотогава и я насочи изцяло към мен. Единственият, който може да се справи с нея, съм аз. И в този ден аз ще нося тежестта на омразата ти и ще умра заедно с теб!”

Не, тя не разбираше. Кога приятелството се превърна в борба, кога протегнатата приятелска ръка се замени с насочено оръжие, а усмивките - безрадостни смехове и сълзи... Беше ли настъпил краят...?

„Какво подяволите искаш?! Защо си толкова съсредоточен върху мен?!”

- Саске, защо не разбираш...? – прошепна Сакура безгласно, щом спря задъхана насред широката поляна. - Защо си толкова сляп? Нима не ни чуваш?Отговорът... – Видя ги. Своите приятели. Тичаха един срещу друг, протегнали ръцете си напред. Твърде късно бе, за да ги спре...

- Отговорът... Толкова прост и предвидим... – продума, а на устните и се изписа тъжна усмивка. Стиснатите й юмруци потрепериха. Сълзите се спуснаха надолу, оставяйки мокри следи след себе си.

- Защото... ЗАЩОТО СМЕ ТИ ПРИЯТЕЛИ, ГЛУПАКО! – викът й се изгуби в последвалия мощен взрив при допира на двата елемента... Гъст пушък се разнесе наоколо. Девойката се затича напред и се изгуби в него. След минути, видимостта се изясни. Дъхът на момичето замря, щом зърна двете безжизнени тела.

- Не... - Сърцето й се сви и тя се хвърли към приятелите си. Положението им бе критично. Трябваше да им помогне веднага. Но... От очите и се отрониха още сълзи, щом осъзна, че има само едно решение. Саске или Наруто.... Само един. Чакрата й нямаше да стигне да изглекува и двамата, още повече, че докато лекува единия, другия щеше да умре... Времето изтичаше, а изборът бе непосилно труден.
- Наруто... Саске... – тя постави нежно длани на челата им. Какъв абсурд... Да избере между брат си и единствената си любов. И всичко това, защото...

- НЕ! НЕ СЪМ СЛАБА ВЕЧЕ! – извика, затваряйки очи, а около дланите й засия силна зелена светлина.

- Никога, никога повече.... – прошепна, влагайки цялото си сърце и душа като концетрира енергията си в пръстите. Щеше да издържи. Трябваше. Съзнанието й сформира вихрушка от спомени. Те се сменяха с невероятна бързина, докато... Сакура осъзна, че през цялото това време е била в тежест.

- Спасяваха ме, помагаха ми, не ме изоставиха... Сега е мой ред!

„Вие сте моето семейство, моята подкрепа... Не ме оставяйте... Борете се, подяволите!”

Силата й се изчерпваше, погледът се замъгляваше, звуците заглъхваха. Да, Сакура осъзнаваше каква бе цената, която щеше да плати. Струваше си до последният поет дъх, до последният удар на сърцето й, до последната усмивка и сълза...

„Обичам ви.”

В мига, в който тялото й се отпусна безжизнено на тревата, двете момчета отвориха очи, поемайки си жадно въздух. Те се надигнаха, без да осъзнават какво се бе случило. Саске се обърна, щом чу ужасеният вик на Наруто.
- САКУРА! – русокосото момче бе хванало раменете на приятелката си и ги разтърсваше отчаяно. По страните му се търкулнаха горещи сълзи.
- Това трябваше да е моето място... Не твоето. Аз трябваше да умра, НЕ ТИ! – продума горчиво, притегляйки я в прегръдките си. Раменете му се разтресоха от безмълвния плач. Учиха затвори очи и въздъхна тихо.
- Наруто... – гласът му бе тих, изгубил отчасти студенината си. Чернокосият младеж с мъка се изправи и пристъпи към приятелите си.
- Направила го е за теб, глупако. Трябва да бъдеш благодарен. – той протегна ръката си и погали бившата си съотборничка по бузата. Кожата й бе ледена, бледа. – Стига си хленчил като дете. – прошепна през зъби, после хвана Сакура, притегли я към себе си и я вдигна.
- Къде я носиш, Саске...? – попита през хлиповете си Узумаки, после се изправи и го последва.
- На място, където тя заслужава. – отговори кратко Учиха, загледан в спокойното лице на единственото момиче, което бе докоснало сърцето му някога...

Саске и Наруто стояха рамо до рамо на най-високото място в околността. Залязващото слънце разпръсваше последните си златни лъчи. Младежите мълчаливо наблюдаваха издълбаните думи върху голям, гладък камък.
„Сакура Харуно
Arigato!”