Под всяка твърда черупка се крие човек,който иска да бъде обичан

Той беше от момчетата, които трудно изразяваха чувствата си.. Чувстваше, но никога не каза " Обичам ".Достатъчно ми беше да го прочета в очите му. Аз предпочитам искрената обич.Тая дето ще ме пропива с отровата на истината, наместо да ме гали със сладък фалш.
Тая дето ще пронизва сърцето ми и ще пресуши сълзите ми. Тая дето по - напред ще ме удари, отколкото да ме целуне без любов. Тая дето ще ми каже, че ме обича, само когато е така!
Днес беше деня който неисках да идва. Надявах се,че ако един човек прекара част от живота си с теб никога няма да посмее да те пусне да си отидеш,защото ти си част от неговото ежедневие,но явно тази надежда беше едно желание,което го желаеше едно влюбено момиче. Лутах се из луксозния и красиво-обзаведен апартамен търсейки човека който довчера беше спал в моето легло. Очите ми гледаха всяко едно местенце където можеше да бъде този човек. На криеница ли играехме? Незнаех. Седнах на измачканите бели чаршафи и се загледах концентрирано в отрещния шкаф на който имаше бележка залепено с тиксо. Очите ми се спряха на негово име. Кристиян. Станах и с бавни крачки се запътих към бележката. През цялото време в корема ми бошуваха всякакви неща. Беше като глутница вълци които ме изяждаха отвътре,а мислите ми бяха толкова песимични и объркани. С треперещи ръце взех бележката и започнах да чета.
'' Знам,че през последните години между нас се случиха много неща. Бяха истински,да. Трудно е да повярваш, че някой казва истината, ако знаеш, че ти на негово място би излъгал. Не знаеш какви неща ти направих на ум толкова пъти. Яд ме е,че те излъгах. Забих ти ножа в гърба. Незнаех как да ти го кажа. Вечерта прекарана като за последно винаги ще я помня. Тя ще остане в моето съзнание където и да отида,каквото и да стане. Не искам да те наранявам,но ако остана ще го правя.
Чувствах се така празна и съсипана. От изкрящо сините ми очи които до вчера бяха изплнени с радост,сега в този момент те бяха празни,тъжни и обсипани със сълзи. Глутницата вълци започнаха да ядът сърцето ми. Ръцете ми които до няколко минути трепериха сега бяха закрили лицето ми и се опитваха да избършат сълзите,но беше като да преброиш всички падащи снежинки навън - невъзможно. Навънка беше мрачно и студено. Никакъв лъч светлина. Все едно времето споделяше болката с мен. Майка ми винаги ми казваше '' Вярвай,че нещата ще се оправят '' . Мамо,де да можеше да си с мен в този момент. Как ми се искаше да те зърна,да те погледна в огромните ти кафяви очи и да се сгуша в обятията ти. Де да можех..
Спомних си за времето, когато бях с него.. Като онзи момент, в който каза: "Не съм бил по-щастлив" ..

*************************************************************
Станах.. С бавни крачки се запътих към банята да си освежа лицето. Протегнах ръце към кранчето на мифката и водата шурна като водопад. Наплисках си лицето и се погледнах в огледалото. Нима бях позволила да заприличам на отчайващо момиче с разбито сърце!? Не бях такава.. колкото и да ме болеше никога не позволявах да ми личи. И сега нямаше да позволя. Стиснах юмрук и се втренчих в светло сините плочки на които стъпвах с боси крака. Седях така известно време докъто не се осъзнах. Излязох от банята и тръгнах към стаята ми. Взех си дрехите,преоблякох се набързо грабнала кафето и сладкиша ми в ръка. Взех си професионалния фотоапарат. Обичах да снимам. Особенно пролетното време навън. Слънцето се събужда и става, а самодивите вече са си тръгнали. Цветовете се сливаха и правеха един красив фон и освежаваха снимката. Тръгнах към парка. Не беше кой знае колко далеч и обичах да споделям мъката ми със заобикалящите ме дървета. Седнах на една пейка която беше изолирана от тълпата хора. Навън беше топло,подухваше лек ветрец носещ хубавия мириз на пролетните цветя. Усмихнах се,но беше за кратко. Когато се сетих за всичко това което ми носеше тъга сълзите ми потекоха и започнаха да слизат надолу по лицето ми като се състезаваха. Чувствата ми бяха объркани. Бях толкова безпомощна в този момент. В себе си таих гняв който незнаех как да изкарам. Исках всичко да свърши. Исках да се потопа в дълбините на морето и болката да утихне. Имах толкова много неща да казвам,но уви нямах тази възможност. Можех само да седя сама на пейката обляна от сълзи които не си заслужаваха. Бях като малко момиченце което бе изгубило любимата си играчка тази която правеше дните му по щастливи. Загледах се в едно падащо листо. Беше толкова красиво. Като балерина плавно се спускаше докъто не стигна земята и спря с плавните движения. Имах чувството,че умираше така както душата ми. Убедих се,че щастието се заплаща с болка