Историята на Кисаме

Фикът представя едно интригуващо алтернативно развитие на историята на Кисаме Хошигаки. Един интересен персонаж, на когото не много хора обръщат внимание.

Глава 1: Отплаване

Вълните се спускаха плавно по повърхонстта на морето и се разбиваха с тласък в скалите наблизо. Дърветата бавно се полюшваха, създавайки морна атмосфера. Лека мъгла се спускаше над целия остров. Той с право си бе заслужил името „Островът на мъглите” – там не минаваше и ден без да има замъгление, дори и мижаво. Този остров беше просто една малка част от териториите на Земята на Водата със столица на главния континентален остров Киригакуре. „Някой ден ще стана по-велик и от мизукаге!” – това беше мечтата на едно сираче, живеещо на острова на мъглите. Каква по-хубава мечта от тази да станеш по-добър и от най-доброто шиноби в цялата държава, в този случай мизукагето? Същото това хлапе стоеше вгледано в небето, над мъглата – право към звездите. Нощният бриз погалваше галантно бузите му. Момчето не беше на повече от седем години, а вече таеше големи надежди. Облеклото му не беше нищо особено – рибарски дрехи, с обикновено въже за колан препасан. Косата му беше къса и рошава, стърчаща изпъкващо нагоре. Очите му бяха морско сини и отразяваха самия океан.
Той обичаше да идва до ръба на острова всяка вечер и да се наслаждава на гледката, колкото и мъгливо да беше.
-Кисаме, не е ли време да се връщаш? – чу се гласа на стар човек, викащ момчето обратно.
-Още малко, дядо! – Кисаме отвърна с разочарование в гласа.
Силуета в далечината, който се бе обърнал към момчето, всъщност беше един стар рибар притежаващ колибка и лодка наблизо, който беше приел малчугана при себе си и беше решил да го осинови и грижи за него като за свой собствен син – нямаха кръвна връзка.
-Само внимавай гоблините да не те гепят! – предупреди го старецът на шега.
Кисаме извъртя очи и се усмихна. Искаше му се да поостане още до скалата, но дядото беше добър човек и момчето не искаше да го тревожи. Той се наведе, взе едно камъче и го хвърли към един клон – беше точно попадение.
-Идвам, дядо. – и се затича с босите си крачета по тревата, по нанадолнището, към скромната колибка, където двамата със стареца живееха.
Къщурката също не беше нещо отличително – изцяло направена от дърво на един етаж, с няколко дълги клона навън, направени за импровизиран простор, на който вмомента бяха окачени съответен брой дрехи и допълнителна по-малка колибка служеща за склад. Когато старецът забеляза Кисаме с радост го прегърна и двамата влезоха вътре. Обзавеждането беше постно – две легла, маса, столове, камина и кухня в единия край на къщата. В казана вреше някаква супа, а на масата, яденето очакваше неукротимото момче, за да го зареди с нови сили. Обичайно си похапваха рибешка супа, суши, салати от миди и водорасли, а понякога можеше и някой рак ако бяха хванали. Днес щяха да се задоволят със супата. Кисаме харесваше този си начин на живот, знаеше всичко за риболова, но някъде вътре в него му се искаше да бъде свободен, да плава надалеч и да участва в приказните битки, за които дядото му разправяше всеки път преди лягане, също като сега.
-Но тогава ни заобиколиха четирима бандити. Мислихме, че сме загубени когато Рудолф ни се притече на помощ. Кой би повярвал, че чуждоземеца би ни помогнал?! – стареца се разкикоти, а момчето последва примера му.
-Хей, дядо ... – След като спря да се смее, Кисаме погледна разказвача с любопитство.
-Да, синко? – и той отвърна мило на погледа му.
-Защо се отказа да бъдеш нинджа?
Погледът на стареца придоби сериозност и като че ли хубавото му настроение го напусна. Малкият Кисаме сведе поглед, беше разбрал, че въпросът му не е уместен.
-Извинявай, не трябваше да те питам това ...
-А, не, не. – старецът поклати глава – Рано или късно любопитството щеше да вземе връх и аз, да се принудя да ти кажа. Е, ето я и суровата истина, предполагам, че си длъжен да я знаеш. Когато станах шиноби, бях преизпълнен с чувство за приключения, но по-късно осъзнах, че няма нищо добро в това да убиваш невинни хора и да разграбваш земи в името на човек, стоящ на по-висок пост от теб. Реших да се откажа, но имаше хора, неодобряващи решението ми, които по-късно ме нападнаха, избивайки семейството ми. Затова се преместих да живея на по-спокойно място като това и се отдадох на риболова. А теб взех за компания, защото собственият ми син ми липсваше.
Очите на Кисаме се вгледаха задълбочено в тези на неговия покровител, замислен над историята му. Момчето също нямаше семейство, дори не познаваше родителите си и не можеше да си представи през какво е минал този стар шиноби.
-Тогава нинджите лоши ли са?
Този невинен въпрос накара и стареца да потъне в дълбоки мисли, изражението му се промени и старите му белези изпъкнаха на фона на сбръчканото му лице.
-Не и в страната на водата... – той рече почти шепнешком.
Островът на мъглите беше малък, но също така част от Страната на Водата, която се намираше в югоизточна посока. Централният град на тази страна беше Киригакуре, още познат и като Кървавото село. Името беше получено заради методите им на обучение и тактиките, които прилагаха през годините на власт на Третото Мизукаге, което владееше района и сега. Старецът разказа това на момчето, той не искаше да разваля приятните му мечти, но действителността беше сурова и за да го предпази от самия него, той се чувстваше задължен да му каже. Кисаме от друга страна приемаше всичко това твърде спокойно, той не осъзнаваше жестокостта, която е изживял стареца, не можеше дори и да си представи. Можеше единствено да кима и гледа притеснено – знаеше, че е нещо лошо, но не и какво.
-Но... аз искам да бъда нинджа. – Кисаме настоя дори и след тази история.
Дядото въздъхна.
-Непримирим си както винаги. Добре тогава, ако толкова искаш да бъдеш нинджа, ще трябва да се преселим. – той довърши вечерята си и се изправи.
-Да се преселим..? – любопитните морско-сини очи на момчето проследиха движенията на стареца.
-Да. Вмомента единственото място, от което можеш да получиш свястно обучение за нинджа е Коноха, но... за да стигнем до там ще трябва да преплаваме океана и да се измъкнем от морската митница. – обясни внимателно дядото докато изкара едно сандъче, което криеше досега.
То беше полепнало с прах, за това старецът я издуха и след това отвори и изтръска съдържанието – старата му лента за глава със знака на мъглата, пакет с шурикени и кесийка с кунаи. Любопитните очи на Кисаме нямаше как да устоят на това и той се приближи да огледа инвентара.
-Ухаа! – възкликна.
-Готов ли си да тръгнем на едно опасно приключение, синко? – мъжът омота около главата си лентата.
Момчето закима енергично като грабна един шурикен, но без да иска се ободе на него. Старецът се засмя добродушно.
-Виж, ето така се държи... – той умело показа на Кисаме как да държи шурикен и да го мята.
До следващия ден двамата си бяха взели един здравословен сън, бяха пакетирали всичките запаси, които щяха да са им нужни, за да преживеят седмица в открития океан, поне толкова щеше да им трябва докато стигнат до суха земя. Кисаме събра харпуна си, мрежите и стървта, все пак щеше да им е нужна като ловят риба. Старецът прибра добре нинджа принадлежностите си, взе добре консервирана храна и няколко вида ножчета – за дялкане, за белене на риба, два спални чувала, достатъчно вода и прочие. В бщи линии – всичко им необходимо.
Двамата изкараха лодката, с която обикновено плуваха в по-дълбоки води и се приготвиха за отплаване. Кисаме извърна глава назад и се загледа във високата скала, където обичаше да прекарва нощите си. Това може би щеше да е последният път, в който я вижда, както и спретната им къщурка. Беше време да напусне този остров и да се превърне в истинска нинджа. Умствено се прости със своя дом и обърна поглед към необхватното море пълно с тайнства и мистерии. Какво ли бъдеще му предстоеше? Можеше само да гадае и да си представя всякакви различни фантасмагории.
-Хайде, Кисаме! – старецът го повика и малкият се качи на лодката.
Човек като него осъзнаваше, че с натрупаните години идва и край на живота му. Последното, което можеше да направи за това момче беше да му подсигури светло бъдеще и знаеше, че системата за обучение на нинджи в Коноха ще му предостави това.
Вдигнаха платната на лодката и отправиха курса си право към най-близкото пристанище в страната на Огъня. Това щеше да бъде дълго, но и опасно пътуване. Островът на мъглите бързо се скри от погледите им и те навлезоха в открито море...