Последната усмивка (sasusaku)

Aми това е един оне-шот, който писах преди време. Надявам се да ви хареса!
_____________________________________________________________

Тежки, забързани стъпки отекваха в полу-осветения, тесен коридор. Двама АНБУ бяха застанали от двете страни на трети човек, чиято безпомощно отпусната глава се поклащаше леко. Ръцете на качулатия младеж бяха вързани зад гърба му. Краката му се влачеха по земята, докато мъжете го теглеха грубо за лактите.
- Тук. – каза тихо десният АНБУ, кимвкайки към килията пред тях. Другият извади ключовете от джоба си, сложи ги в ключалката и завъртя. Чу се силно щракване, след което желязната врата изскърца неприятно. Пленникът бе захвърлен и заключен вътре. Тялото му се стропули на студения цимент и остана там без да помръдва.

- Искам да го видя! – Сакура стовари ръцете си на бюрото, с което накара мъжът пред себе си да се засмее. Данзо се изправи бавно от стола и , подпирайки се на бастуна си, се приближи до момичето.

- И защо да изпълнявам тази твоя... „молба”? – попита самодоволно, вглеждайки се в едновременно ядосаното и притесненото й лице. – Вие сте били от един отбор преди време. Може да му помогнеш да избяга? Чакай, по-голяма вероятност има да не те помни.

- Ти..., долен червей! – Девойката стисна юмрука си и пристъпи към Хокагето, но двамата АНБУ, стоящи мълчаливо до стената, се оказаха бързи. Те я сграбчиха за раменете и я дръпнаха назад.
Неприятният, подмолен смях на Данзо накара Сакура да присвие очи от отвращение. Мъжът даде знак с ръка и момичето бе освободено.

- Е, добре. Тичай при този С- престъпник. Нагледай му се за последно.

Девойката само това чакаше. Тя изблъска от пътя си АНБУ, отвори вратата и се затича колкото бързо й позволяваха треперещите й от вълнение крака.

- Саске! – извика тя, вкопчвайки се в ръждясалите на желязната врата.Горещият й дъх образуваше бяла мъгла във въздуха. Сакура се обърна към пазача, който бе на пост пред килията и извика.
- Отвори ми! Говорих с Хокагето, имам неговото разрешение.
След кратко коле*ание, мъжът изпълни нареждането. Щом вратата се отвори, кунойчито се хвърли към лежащият младеж. Бързо отвърза грубото стегнато въже около разранените му китки. После премести главата му в скута си, а ръката й нежно замилва лицето му.
- Саске..., какво са ти сторили.... – продума с болка, докато тъните й пръсти отместваха попадалите кичури черна коса. Сакура го огледа за наранявания. Имаше предимно повърхностни драскотини и натъртвания. Малка струйка кръв бе засъхнала върху челото му. Клепачите на момчето потрепваха едва забележимо.
„Какво си преживял...”
Сърцето й се сви. Искаше да задържи този човек в ръцете си завинаги.
Момичето изпищя, когато Учиха отвори рязко червените си очи и сграбчи силно ръката й, причинявайки й болка. След секунди, Сакура се намираше на пода без да може да помръдне. Дишаше учестено, наблюдавайки с неприкрит страх ледените му очи, впити в нейните.
- Защо си тук? – равният му глас я остави безмълвна. – Махай се.
Саске се изправи и й обърна гръб. Настъпи тишина, но никой от тях не помръдваше.
- Не чу ли какво ти казах?! – извика младежът ядосано.
- Не искай това от мен. – отвърна му тя с примрял глас.

Учиха се приближи до нея, хвана я за лакътя и я издърпа, така че да се изправи. Остана загледан в тъжните й очи. Не ги бе виждал от години. Бяха се променили. Къде бе останала искрата радост, която той винаги намираше, щом ги погледнеше? Гневът му за миг се изпари. Ръката му отхлаби силната си хватка.
- Върви си, Сакура. Не ти е мястото при престъпник. Спри да живееш във въображаемия си свят! Изключи ме от живота си! Колко пъти съм ти причинявал болка? Опитах се да те убия, мога да го сторя и сега!
- Няма да го направиш. – лека усмивка се появи на устните й. Сакура изстена, когато гърбът й удари в студената стена, а пръстите на Учиха се стегнаха около китките й.
- Не бъди толкова сигурна. – прошепна Саске в ухото й. – На мен не ми пука за вас. Живи или мъртви, за мен сте непознати. Досадници, които нямат собствен живот и си пъхат носа в работи, които не ги засягат!
- Докажи го! Отнеми живота ми, Саске... Така или иначе ми отне всичко. Радостта, спокойствието, безгрижността, сърцето... Нямам какво повече да губя.
- Не ставай смешна... – продума той. Двамата рязко се обърнаха, когато вратата се отвори с трясък и в килията нахълтаха трима АНБУ, заедно със самия Данзо. Маскираните хванаха Саске и го принудиха да падне на колене пред Хокагето.
- Гледай ти. Явно наистина се бях оказал прав! – възкликна Данзо и се засмя. – Учиха наистина не помни съотборничката си. Той погледна към Сакура, която бе забила поглед в земята, а от очите й безмълвни се отронваха сълзи.
- Е, добре. Учиха Саске, имам да ти задам няколко въпроса, от които зависи бъдещето ти. Първо, присъединявал ли си се към Акатски?
Не последва отговор.
- Няма да отговориш, така ли? – подсмихна се Хокагето и даде знак на единия от маскираните.
АНБУ изрита Саске в гърба и младежът падна на земята.
- Не си прави труда да ме питаш. На теб няма да кажа и дума... – подсмихна се Учиха, примижавайки с очи заради прорязващата болка.
- Убеден ли си? – подсмихна се Данзо и като кимна отново, младежът бе ударен още няколко пъти. – Е, все ще има някакъв начин да проговориш... Може би ключът е в един от съотборниците ти...
Саске погледна към свилата се в ъгъла Сакура, която бе закрила с длани лицето си.
- На мен не ми пука за тях. – продума без да откъсва погледа си от нея. – Тези, които обичах са мъртви.
Ръцете на девойката се отпуснаха бавно надолу. Очите й бяха затворени. Раменете й се тресяха от безмълвния плач.
- Стига... – промълви. – Престани... – гласът й тепереше.
- Сакура. – начинът, по който Саске изговори името й, накара сърцето й да се свие. – Още от самото начало, вие с Наруто бяхте за мен нищо повече от досадници, които тичаха подире ми като кучета.
- Млъкни...
- Слабаци, които не умееха да правят нищо повече от това да пречат. Още ли не си го разбрала? – продължи младежът и се засмя леко. – Дали ще ви убият, или не, няма да промени нищо. Всъщност, ще спечеля малко спокойствие...
Саске изтена леко, когато още един ритник се стовари върху него.
- Е, тогава нямам полза да те държа жив. – отбеляза Данзо. – Убийте го. – нареди и излезе от килията. Последваха ритници, удари, но Учиха не издаваше и звук. Накрая той едва помръдваше.
- Да си тръгваме. След минути ще умре от кръвозагуба. – промълви единият маскиран, след което в килията останаха само двама души. Сакура , която бе притиснала с ръце главата си и лежащият Саске, чието дишане се забавяше. Девойката не издържа и се приближи, като се наведе над него. Сълзите й покапаха по пребледнялото му лице. Младежът отвори очите си.
- Сакура... – прошепна. Дръпна я рязко надолу и впи устни в нейните. След минута я пусна й се вгледа в шокираното й лице.
- Изглежда, че ти отнех още нещо... – продума ,след което затвори очи и застина така, като остави момичето загледано в леката усмивка, изписала се на устните му.