21 грама [yaoi - 18+] ---> Ciel X Sebastian

БЯГАЙ!
Огънят пукаше зад гърба му и го обгръщаше със задушлив черен дим. Струваше му се, че света е престанал да съществува, превърнат в ярка точка в края на тунел, даряваща го с отчаяние и надежда. Мракът пред него контрастираше на светлината зад гърба му. Огънят поглъщаше бързо целия свят, за който до скоро мислеше, че е неразрушим и постоянен. Домът му, имението, дърветата в градината... Всичко гореше. Дори родителите му.
Родителите му...
Господи!
Трескавите му очи се напълниха със сълзи при спомена на пистолетния изстрел, който бе чул преди да влезе в кабинета на баща си. Отвори вратата и ги видя. Мъжете, които убиха баща му, а после го накраха да гледа как се гаврят с майка му. Държаше го някакъв дебелак, чиито дъх вонеше на вкисната бира и чесън и смехът му, сякаш пробиваше като пирон черепа му. Писъците на жената го накараха да извърне очи и да ги затвори, опитвайки се да запуши ушите си.
Моля те, маман, моля те! Не плачи... Не плачи...
Но тя плачеше. Пищеше. Гласът й не можеше да бъде заглушен. Чуваше го през дланите си.
Не плачи... Не плачи...
Опита се да се бори. Да й помогне, но единственото, което предизвика бе смях от страна на мъжете в стаята. В трепкащите светлини на свещите телата, надвесени над голото й бяло тяло, му се сториха като демони, изсмукващи живота й, защото след известно време тя се отпусна и престана да крещи. Обърна главата си към него и устните й беззвучно оформиха една дума:
- Бягай!
Поклати глава и премига бързо, за да спре сълзите, които въпреки всичко се стекоха по бузите му. Сините й очи, същите като неговите, се впиха в лицето му и тя повтори молбата си. Един път. Втори път. После изведнъж гласът й се извиси над смеховете в кабинета и той се стресна при звука му:
- БЯГАЙ!
Хватката на мъжа, който го държеше бе хлабава и той без усилие се изплъзна от ръцете му и хукна към коридора. Без да се обърне назад. Чуваше гласовете на мъжете, които го последваха и страхът го завладя напълно:
- Довърши я, Пийт!
- Малкото копеле избяга...
- Ти си виновен, шопар такъв!
- Запалете имението! Изгорете всичко!
Втори изстрел го накара да ускори крачките си. Подозираше обаче, че той не е бил насочен към него, а към маман и сърцето му се задави от мъка. Тя е мъртва. Папа - също. И двамата са мъртви.
БЯГАЙ!
Животът му се изплъзваше и със всеки удар на сърцето си усещаше, че те го приближават. Краката му бяха къси, объркването и болката го давеха, сякаш се намираше в блато, чувстваше тялото си като кукла... После димът го заслепи. Обувките му потънаха в персийския килим в салона и едната му подметка се плъзна предателски. Усети мръсна длан с изпочупени нокти да се забива в китката му, но нямаше сили дори да изпищи, когато мъжа го издърпа към себе си и вдигна лицето му към своето.
- Това изражение ми харесва, момче! - изграчи мъжа и той впи очите си в неговите. Долната челюст на убиеца бе издадена напред като куче. Кожата бе набраздена от белезите на едрата шарка. По бузите му се спускаше сплъстена черна коса.
- Какво правиш, Карл? Къщата гори... Убий го и да се махаме!
- Това момче е по-хубаво дори от мамчето си - изрече Карл и го повлече към дивана. - Искам го!
- Извратен кучи син! - извика някой от мъжете, после напуснаха къщата през парадния вход, оставяйки го сам с него.
Пръстите на убиеца се вкопчиха в ризата му и я разкъса като парче платно. Ръцете му се насочиха към панталоните му и момчето изкрещя неистово, опитвайки се да го удари. Юмруците му се забиваха в тялото на мъжа, но нямаха никакъв ефект. Панталоните му последваха ризата и той остана гол само по чорапи и обувки.
- Не! - изпищя и продължи да пищи, докато не усети шамарът, който го остави зашеметен и бездиханен.
Господи! БЯГАЙ!
Къде? Къде? Нямаше къде да отиде... Родителите му бяха мъртви. Цялата къща гореше. Той нямаше къде да отиде. Затвори очи. Стисна ги силно. Молеше се това да бе сън. Кошмар, от който щеше да се събуди сега. Веднага.
***
И наистина когато ги отвори, от мъжа, надвесен над него и опитващ се да се намести между краката му, нямаше и следа. Горящата къща - също. Вместо това се намираше в някакво празно пространство, в което падаха пера като сняг. Огледа се. Мракът бе гъст, а около него се завихряше в непрестанна спирала падащ мъх и го заслепяваше. От мрака бавно изплува силуета на човек или поне така му се стори. Перата му пречеха и той дори размаха ръце, за да ги отпъди.
- Веднъж пристъпил тук, няма връщане назад, Сиел Фантомхайв - изрече силуета и момчето присви очи, опитвайки се да усети някаква заплаха от него.
- От къде знаеш името ми? - попита дрезгаво и направи широк жест с ръка. - Кое е това място? Кой си ти?
- Аз съм инструмент на Вашето желание - отговори мъжът. - Вие ме извикахте, за да изпълня само едно-единствено нещо. В замяна на душата Ви.
Устните на момчето се извиха в усмивка и той си спомни за Гьоте. За "Фауст". Беше го учил само преди година, но много добре помнеше монолога, понеже учителя му настояваше да запомни вечното: "О, миг поспри, така красив си ти!". Нима това бе реалност? Нима в момента говореше с Дявола? После мъката го нападна отново и той си спомни за мъртвите си родители, горящи в кабинета на втория етаж. Спомни си за мъжа, надвесен над него. Не сънуваше, това бе реалността. Само действителността бе толкова ужасна...
- Извикал съм те... - направи пауза, после довърши, опитвайки се да сдържи сълзите си. - Извиках те. Да. Едно желание? А после?
- Ще ми дадете Вашата душа.
- Искам да разбера кой поръча убийството на родителите ми! Отговори ми!
- Не мога да Ви кажа, Сиел Фантомхайв. Мога само да Ви помогна да разберете сам.
- Тогава... да сключим тази сделка...
- Помнете, че дадената дума не може да се върне.
- Достатъчно! - заповяда той. - Направи го!
Перата се завъртяха около него. Сделката бе сключена и от едното му око се плъзна топла струя кръв, която попипа невярващо.
***
Някой го носеше на ръце. Отвори очи и видя как огънят обхващаше къщата и осветяваше нощта. Студът полази по голото му тяло и той потръпна. Вдигна поглед към сянката над него и видя блестящи червени очи на изключително красиво мъжко лице. Кичури черна коса се спускаха над веждите. Паметта му се обади услужливо. Демонът. Сделката.
- Вече, сте в безопасност, господарю - проговори мъжът и го остави за момент на студената земя, за да съблече фрака си и да го обвие около треперещото му тяло. - Но вече сте мой!
Тембърът бе дълбок, но момчето не почувства страх. Погледна го безизразно и кимна с глава.

Бележка: Спазвам правилото и ще пиша по час и половина в продължение на седем дни! Ако имате някакви забележки, ей сега ще отворя и тема за коментари. Единственото, което в момента ми е ясно е идеята на фикчето, произлизаща от заглавието. Надявам се само да успея, въпреки малкия размер да я пресъздам пълно и без двусмислици. Началото може да е малко объркващо особено за хора, които не са гледали Kuroshitsuji, но в следващите шест глави обещавам да развихря потенциала си, колкото се може повече, за да направя по-ярък рисунък на фика.

Посещението при кралицата бе официално, но Сиел не чувстваше безпокойство от този факт. Беше пристигнал с десет минути по-рано и търпеливо чакаше в примната. Представляваше мрачен салон, по стените висяха картини, чиито цветове бяха тъмни и готически. Тежките завеси бяха дръпнати и не проникваше светлината на ясното зимно утро. Сиел чуваше собственото си дишане, дори препускането на мислите си, а самотата само предразполагаше на спомените да го завладеят напълно.
Бяха минали две години, откакто пое имението Фантомхайв, както и задълженията на баща си към кралицата. Две години, откакто погре*а родителите си и сключи сделка с демона. Две години, откакто продаде душата си... Не че това го караше да се чувства страхлив, но след опожаряването на имението, Сиел беше напълно лишен от емоции, които да го развълнуват за добро или за лошо. Очакваше, че бързо ще намерят хората, поръчали смъртта на семейството му, но бяха ударили на камък и въпреки способностите на демона, не бяха се приближили и на сантиметър от истинските виновници. Това го изпълваше с потискащо разочарование и празнота, която го караше да изглежда мрачен и вглъбен в себе си.
Вратата към покоите на кралицата се отвори и една от придворните й дами му помаха с ръка.
- Моля Ви, милорд! Бъдете кратък! Нейно Величество днес не се чувства добре. - изрече шепнешком тя и сведе поглед, правейки му церемониален реверанс.
Беше излишно да изтъква, че не той е настоявал за среща, но успя да потуши гнева си с кимване. Пристъпи вътре и за момент светлината, идваща от прозорците го заслепи, защото присви очи. Последва дамата, която се насочи към всекидневната, констатирайки прекалената помпозност на обзавеждането, книгите, пръснати навсякъде и застоялия въздух, в който почти усещаше вкуса на пържени бъбречета в сметанов сос. Смръщи вежди, припомняйки си неуместно, че вчера вечерта бе ял точно такива бъбречета, поднесени му от демона, който играеше ролята на иконом в имението и го придружаваше навсякъде.
Кралицата седеше пред масичка за чай, на която беше сервирана закуската й и тя му махна с ръка да седне на креслото срещу нея. Беше пълна жена с ярки дрехи, които бяха прекалено крещящи за масивната й фигура. Сиел беше чул клюката, носеща се из двора, която напълно съответстваше на сегашната им среща. Кралицата бе напълняла и не криеше апетита си, което бе странно, защото само допреди шест месеца е била по-скоро слаба и болнава. Светлите й очи се впиха в него и през тях като, че ли премина сянка, на която той не отдаде голямо значение.
- Графе, ще желаете ли чай? Или закуска?
- Благодаря, Ваше Величество, - равно изрече той и се поклони официално преди да седне на креслото до масичката. - но предпочитам да говорим направо! Имате ли нещо против?
- Не - Кралицата натопи парче хляб в соса и го напъха разсеяно в устата си, дъвчейки бавно. Изглеждаше му жизнена и енергична. Странно, защото придворната й дама бе казала точно обратното. - Да сте чували за случаите в Уайтчапъл?
Бяха минали почти две години без Скотланд Ярд да арестува виновник за убийствата на проститутките в района и ужаса започваше да ескалира. Сиел бе чувал за бруталността на убиеца, разчленените трупове, липсата на органи, но не сметна за необходимо да навлиза в подробности пред кралицата, за това изрече равно:
- Само бегло, Ваше Величество. Но не мога да гарантирам, че това, което знам, отговаря на полицейските доклади.
- Няма от какво да се притеснявате - изсумтя тя и добави иронично: - Дори Скотланд Ярд знаят толкова, колкото и Вие.Искам да разследвате убийствата в Уайтчапъл, преди посолствата на Ирландия и Русия да ме обвинят в некомпетентност и незаинтересованост.
Сиел наведе глава и попита:
- Това ли е, Ваше Величество?
- Да. Вече съм уведомила дирекцията на Скотланд Ярд за присъствието Ви в разследването и можете да се запознаете с подробностите в Лондонската полиция. Свободен сте.
Той се изправи, поклони се отново и напусна покоите на кралицата с бързи крачки. Безпокойството й бе оправдано, предвид това, че Уайтчапъл бе пренаселен с руски емигранти от царска Русия и ирландци, които трудно си намираха работа и бяха превърнали кварталите във вертепи с петдесетина, че и повече публични домове. След Кървавата неделя от 13 ноември 1887 година, упадакът и редица проблеми, сред които бе мизерията, расизмът и грабежите, не само Уайтчапъл, но и околните квартали даваха благоприятна среда за извратените убийства на проститутки. Повечето аристократи, отбелязваха това, прочитайки криминалната хроника във вестника, с чувството, че това, което се случва там, не можеше да ги засегне по никакъв начин. Вероятно и кралицата разсъждаваше по този начин, след като две години бе позволила напрежението там да се повиши и престъпността да се засили. Сега когато посолствата на Русия и Ирландия бяха надали вой, тя се чувстваше притисната да направи нещо по въпроса. Фантомхайв бяха единствените, които й бяха напълно верни и тя се възползваше от правомощията си да изисква услуга от последния наследник - от него.
През нощта бе навалял сняг и градините зад Уестминстър бяха покрити от тънка коричка скреж. Икономът го чакаше до каретата с изпъната стойка. Около него се носеше спокойствие и търпеливост, което подразни Сиел и той влезе вътре без да го поглежда. Едва когато каретата затрополя по гладките камъни, отдалечавайки се от двореца, демона наруши мълчанието:
- Към имението ли, милорд?
Сиел се взря в него, констатирайки за пореден път красотата на лицето му, което го бе изумило още тогава, когато го изнесе на ръце от горящото имение. Формата му бе овална с високи скули и правилен нос. Устните бяха тънки и Сиел често бе виждал, особено когато говореше, че кучешките зъби бяха удължени, но това не създаваше гротескност, а по-скоро някаква запленяваща аура. Осъзнаваше въздействието му толкова дълбоко, че това го вълнуваше, дори повече от това да намери убийците на родителите си и се кореше вътрешно за това, сякаш предаваше паметта им. В крайна сметка, макар и отдаден изцяло на него, иконома бе нищо повече от звяр, който щеше да го разкъса веднага след като сделката приключеше. Устните му се свиха при тази мисъл и той отвърна рязко:
- Не. Към Скотланд Ярд. Натоварен съм със случаите в Уайтчапъл - изчака демона да даде нареждането си на кочияша и продължи: - Искам да отидеш в квартала и да разпиташ хората, живеещи около последното местопрестъпление, за което раздуха пресата, Се*астиан!
- Последното е на Кели, доколкото си спомням. Извършено преди месец в Спатълсфийлдс.
- Точно него - потвърди Сиел и се облегна назад уморено. - След като свърша с полицията, ще се видим там.
Се*астиан кимна и очите му се втренчиха изпитателно в него, преди да изрече терзаещия го въпрос:
- А Скотланд Ярд няма ли да се възмути от присъствието Ви, милорд?
- В смисъл?
- Вие сте четиринадесетгодишно момче - уточни иконома и се наведе към него. - Добре ли сте? Изглеждате ми блед?
Се*астиан посегна към лицето му и Сиел отблъсна ръката му механично и рязко.
- Чувствам се отлично - потърка окото си през черната превръзка и сковано заповяда: - Тръгвай!
Се*астиан не противоречи на желанието му и отвори вратичката на каретата. После се шмугна в тълпата, оставяйки го сам в каретата.
***
Както бе отбелязал и Се*астиан, Скотланд Ярд не бе много въодушевен от появата му в ранните часове на 14 декември, но не можеха открито да се противопоставят на желанието на кралицата. Дадоха му всички доклади, възстановки и писма в дебела зелена папка, която Сиел взе под мишница.
После пое към Уайтчапъл.