Go Fuck Yourself :*

Пон Сеп 03, 2012 6:51 pm

Искам само да кажа, че съм нова в писането на фикове, но все пак се надявам да ви хареса творението ми. Не е по Наруто, защото мисля, че вече стана доста банално. Приемам всякакви критики и всичко е авторско

Лежах неподвижно на земята. Сякаш бях прикована за нея, не можех да помръдна, сърцето ми препускаше бясно, а вътрешно умирах. Толкова слаба ли бях, че се оставих да ми го причинят? Защо искаха точно мен, никой никога не ме е харесвал или обичал истински. Може би го осъзнах твърде късно, толкова ли съм безполезна? Извъртях леко глава и погледнах към телефона в ръката си. Екрана му беше пукнат, а батерията падаше. Тогава усетих ситни капчици да покриват тялото и лицето ми. "Дъжд?" Погледнах нагоре и осъзнах, че съм права, валеше.
- Мамка му. - изругах и направих неуспешен опит да се изправя.
Изведнъж чух сирени, огледах се объркано. Сигурно бяха те, за пореден път щяха да се разочароват от мен.
- Провалих и тази мисия. - въздъхнах и надигнах леко главата си. Виеше ми се свят, а от ръката ми течеше кръв. Раната не беше много голяма, но ме болеше ужасно много. И преди съм попадала в такива ситуации, но там винаги ме измъкваше Рен, а сега го няма. Но какво съм си мислела по дяволите? Че винаги ще е до мен и ще ми бърше з*дника? Вече не ме включваха в мисии, чудех се защо, но сега разбрах всичко. Аз съм провал, дори А-ранг не мога да мина. Провалих се на първия изпит, но си казах "Нищо, другата година" , но ето, че и тази година не успях. Аз съм пълен провал по-добре да умра по този начин от колкото да се червя пред горния курс.
- Там има някого. Провери какво става Юн! - в далечината се чу дрезгав, мъжки глас. Чух стъпки,опитах се да стана, но отново почувствах студенината на асфалта. Ръката ми се отпусна неподвижно, изстенах от болка. Точно, когато щях да викна за помощ пред мен се появи мъжка фигура, не можах да видя лицето на мъжа,но съдейки по тялото беше на средна възраст. Той се приближи до мен вдигна ме на ръце и кресна:
- Капитане, имаме ранен човек.
- Вижте, добре съм но ми трябва помощ. Не си усещам ръката. - казах думите накъсано, надявайки се да ме разбере. Той погледна към ръката ми и тръгна.
До някъде бях уплашена, защото не знаех кои са тези хора, но определено щяха да ми помогнат. Стигнахме до мястото където се намираше така наречения "капитан", погледнах към линейката и казах:
- Баща ми ли ви изпраща? - те ме погледнаха, като ударени от гръм. Забелязах реакцията на "капитана" и добавих:
- Вижте не ме интересува. Просто ме заведете в болница или нещо подобно.
- Юн заведи я в линейката. Аз ще огледам. - Юн ми помогна да се кача, като ме сложи да легна и седна до мен. Сега вече можех да видя лицето му. Беше мъж на средна възраст, висок с катранено черни очи и коса. Тялото му беше стегнато, а лицето издължено, в рани и белези. Изведнъж нечий глас ме извади от транса.
- Наистина създаваш много проблеми на баща си. - погледнах го - Той се опитва да те предпази за това не ти дава мисии от висок ранг. Може да е строг и да се държи студено, но той ти е баща. Обича те и мисли за теб, готов е да даде живота си само за да те предпази. За това според мен е най-удачно да се прибереш и да спреш с ината.
- Наистина ли съм толкова безполезна? Оставих се да ме ранят и то толкова тежко. Винаги си мисля, че съм едно непотребно същество, което никой не обича. Но - погледнах го със сълзи в очите - по-добре да умра от колкото да се върна в Сонг, ненавиждам това място.
- Направи го заради баща си! - каза той и погледна през прозореца. - Стигнахме, можеш ли да ходиш? - кимнах леко с глава и станах. Сега се чувствах много по-добре.
***
- Раната е доста дълбока, нужни са няколко шева. - каза доктора, гледайки раната на ръката ми.
- Давайте, направете го по-бързо. Искам възможно най-бързо да се махна от тук.
- Сигурна ли сте? Трябва да останете в болницата поне един ден за да се стабилизира състоянието ви!
- Не, просто зашийте раната. - възразих, подавайки ръката си. Исках да се прибера възможно най-скоро.
- Добре. - каза смирено той и след час вече пътувах към вкъщи. Къщата ми беше близо за това реших да се прибера пеша. Исках да подишам малко чист въздух. Минах няколко пресечки и вече се озовах пред нас. Имах двуетажна къща не беше много голяма, но пак ставаше. Баща ми я купи, когато навърших 18 години, каза, че трябвало да свиквам да живея сама. Отключих входната врата и влезнах вътре, като събух обувките и внимателно съблякох якето си. Точно в този момент ме посрещна Рекс, очарователния ми домашен любимец. Намерих го на улицата с ранен крак, тогава реших да го взема и ето, че не сгреших. Едно страдащо животно по-малко.
- Ела тук. - казах, като го погалих нежно по главата. - Боже, пораснал си. Радвам се!- породата му беше неизвестна, но не приличаше на бездомно животно, когато го прибрах. Съблякох мокрите си дрехи и се увих в халата. Взех одеялото и легнах на дивана пред телевизора. Естествено Рекс се намести до мен, но нямах нищо против. Не усетих кога бях заспала.
***
Отворих очи и изстенах от болка, все още ме болеше. Прикрих с ръка очите си и отидох до прозореца, като дръпнах завесите. Мразех, когато слънцето блестеше в очите ми.
- Как ми се иска да взема един топъл душ, но не мога! - въздъхнах, докато се отправях към кухнята. Взех млякото от шкафа и тръгнах да си сипвам, когато чух лая на Рекс. Отидох до него и го погледнах.
- Хайде, закуската ще е готова след минута, стегни се! - винаги, когато кажех думата закуска той веднага търчеше към купичката си, но този път седеше и ме гледаше, някак злобно.
- Хайде. - казах аз като го хванах за каишката и го дръпнах леко, но в този момент забелязах петното от кръв по завесите. Уплаших се и се огледах. Нямаше никого, какво ли беше това? Свалих завесите и ги хвърлих в банята, тогава чух шум от съседната стая. Отидох до вратата и я отворих леко, когато бях сигурна, стиснах здраво дръжката и влязох с гръм и трясък. Имаше следи от кръв по килима, водещи до отворения прозорец.
- Какво по дя..- усетих силен удар по главата.

Знам, че няма да ви хареса, но все пак искам да пробвам това, нито е пролог, нито глава. Просто искам да изразите мнението си. За да знам дали има смисъл да пускам фик-а. Ще дам малко пояснения за героинята:
Сюита/Сю
Години 20, висока с дълга права черна коса, стигаща до кръста. Зелени очи и издължено лице.
Надявам се тази информация да стигне! smile

Пон Сеп 03, 2012 7:22 pm

Вто Сеп 04, 2012 2:17 pm

ПЪРВА ГЛАВА

- Не мога да го направя! Тази мисия не е за теб, друг ще я поеме. - каза баща ми удобно седнал в голямото кресло.
- Но, това е лесна мисия. - погледнах го сериозно и добавих ядосано - Мисля, че ще се справя, дай ми шанс. Знаеш колко обичам адреналина, направи го заради мен. - той се изсмя и каза с насмешка:
- Адреналин? Знаеш ли какво е значението на тази дума тук? Това означава, че ще ти е хубаво ако те прободат с нож в сърцето или куршум в главата. - погледна ме със сериозно изражение - Никога не бих изложил живота ти на риск Сю. Ти си всичко за мен, обещах на майка ти да те пазя, като очите си и ще го направя.
- Виж..- опитах се да възразя, но той не ми даде тази възможност.
- Имам работа, не ми е до твоите игрички. Забрави за този разговор и се върни в къщи. Липсваш на всички толкова много Сю.- бих избрала да умра от колкото да се върна там. Мразех тази къщата, там бяха запечатани най-лошите ми спомени.
- Не. - отвърнах рязко. - Знаеш колко много мразя това място. Тръгвам. - взех чантата си и се запътих към вратата, но преди да я отворя се обърнах и казах:
- Ще разбереш колко силна съм и ще съжаляваш. - излязох и треснах вратата. По дяволите вече не бях онова малко момиченце, което всички пазеха. Промених се и осъзнах много неща, едно от тях беше, че никои не ми вярва. Какво му беше сложното да хванеш в крачка крадци? Тези мисии бяха за новаците, защо ме пази толкова? Изведнъж спрях и започнах да ровя в чантата си.
- По дяволите, забравих си телефона!- изругах и тръгнах обратно по коридора. Когато стигнах до вратата и бях готова да я отворя чух дрезгавия глас на баща ми. Приближих се и затаих дъх:
- Предполагам, че можеш да изпълниш тази мисия.
- Естествено, само кажи кога и къде!
- Довечера на улица "Хилтън" набелязали са бижутерски магазин. В 21:30 започваме, трябва да ги хванем в крачка.
- Ще бъда там. - без да се замислям влязох вътре, мъжа, разговарящ с баща ми ме погледна учудено.
- Забравих си телефона! - лепнах си една "Сега е мой ред" усмивка, взимайки телефона си и изхвърчах от кабинета.
***
Чу се изстрел и усетих болка в лявото рамо.
- По дяволите. - изругах поглеждайки към ръката си. Куршума ме беше одраскал, но ме болеше ужасно много. Чух още един изстрел и залегнах.
***
Лежах неподвижно на земята. Сякаш бях прикована за нея, не можех да помръдна, сърцето ми препускаше бясно, а вътрешно умирах. Толкова слаба ли бях, че се оставих да ми го причинят? Защо искаха точно мен, никой никога не ме е харесвал или обичал истински. Може би го осъзнах твърде късно, толкова ли съм безполезна? Извъртях леко глава и погледнах към телефона в ръката си. Екрана му беше пукнат, а батерията падаше. Тогава усетих ситни капчици да покриват тялото и лицето ми. "Дъжд?" Погледнах нагоре и осъзнах, че съм права, валеше.
- Мамка му. - изругах и направих неуспешен опит да се изправя. Отново усетих допира на студения асфалт. Вдигнах леко главата си и се огледах, беше доста тъмно, сигурно минаваше полунощ, луната светеше, а дъжда беше към края си. Изведнъж от ъгъла се подаде мъжка фигура. Той насочи пистолета си в мен и изпразни пълнителя. Дрехите ми попиваха кръвта, точно, когато щях да "умра", казах:
- Рен.
***
Събудих се ужасена. Какъв беше този сън, понякога наистина съм много параноична. Трябва да се стегна, станах и отидох до кухнята, като погледнах часовника.
- И без това, след час трябваше да стана. - казах уморено, като въздъхнах. Тази работа ме убиваше, но нищо не можех да направя. Все някак трябваше да се издържам. Отидох до банята и измих лицето си след, което облякох ежедневните дрехи. Дълги прилепнали дънки, бяла блуза с къс ръкав и маратонки. Вързах дългата си коса на кок и седнах на масата. Започнах да размишлявам за много неща. Усетих как нещо вибрира в джоба ми.
- Алармата? - казах си аз като извадих телефона, но веднага след, като погледнах екрана се изненадах. Там беше изписано името на Рен? Вдигнах:
- Да. - казах плахо.
- Къде си?- чу се от другата страна и аз се сопнах. Не го бях виждала от години. Гласа му беше променен.
- В нас, защо? - попитах.
- Мили, идваш ли? - какво, женски глас? Вцепених се, да той беше най-големия плейбой, но не позволяваше да го наричат по този начин.
- Идвам, виж просто исках да те чуя и поканя на сватбата ми. Преди беше казала, че не мога да обичам! Да ме видиш сега Сю, почти съм станал баща. - изгубих ума и дума. Да се жени, това вече ми бе прекалено, казах само едно " Радвам се" и затворих телефона. Преди го обичах, много и си мислех, че ние ще сме щастливото семейство, но той ме отхвърли и замина за Сонг с баща си. Тогава бях най-наранения човек на света, но всичко свърши. Сега само мразя, не обичам, защото винаги се влюбвах в неподходящия. Омръзна ми само аз да обичам. Отказах се преди години, сега бях друг човек, човек, който наранява и не се оставя да го разиграват. Сипах храна в купичката на Рекс, взех чантата си и излязох. Качих се на мотора и изхвърчах с пълна газ.
Карах с бясна скорост , както обикновено, не бързах за никъде, но обичах адреналина.
***
Показах входната си карта на охраната и влязох във фирмата. Всички ме гледаха и осъждаха, колко съм неразбрана, колко буен характер съм имала и какви ли не други глупости, но истината беше, че бях съвсем обикновена 20-годишна жена. Бях изтърпяла много повече от другите, бях доста зряла за годините си. Качих се по стълбите и закрачих по дългия коридор, когато чух познат глас, обърнах се и замръзнах.
- Рен? - казах накъсано от изненада.

Така, моля не ме убивайте. Знам, че е много, зле, но това са ми възможностите! Съвсем нова съм в тези работи. Относно "нещото" горе и аз не знам какво е. Та това е първа глава, изразете мнение!!

Go Fuck Yourself :*

Go Fuck Yourself :*

Re: Go Fuck Yourself :*

Re: Go Fuck Yourself :*

Re: Go Fuck Yourself :*