Крадецът на мисли

Реших и аз да се пробвам в конкурса. Това е първата ми публикация в сайта и се извинявам много, ако нещо не е наред.

- Зеро
- госпожа Оизуми
- Сайори




Светло русите му коси блестяха под лунната светлина. Очите му с цвета на небето се взираха в нощта, а бледите му, дълги пръсти си играеха с ръчния златен часовник. Не искаше да знае колко е часа. Не искаше да разбере колко много време има още до изгрев слънце.
Той нямаше име, а и не му трябваше. Живееше далеч от всички. Позволяваше самотата и забравата да го посещават често. Те бяха единствените му другари в проклятието. Сам бе избрал тази си съдба. Можеше да живее сред хората, да посещава училище като връстниците си, но не искаше. Нямаше да успее да понесе, че е различен. Защото винаги щеше да чува мислите на хората, а той нямаше намерение да се примирява с дарбата-проклятие.
На вратата на стаята му се почука и вътре влезе госпожа Оизуми. Загубила съпруга си във войната преди много години, сега тя намираше утеха в присъствието на Зеро. Така тя наричаше момчето до прозореца. Бе го кръстила на покойния си мъж.
-Гладен ли си, Зеро? – попита с пресипналия си глас възрастната жена. Момчето се намръщи. Не бе съгласен да има име. Това му напомняше, че той има минало, макар и родителите му да не го бяха кръстили така. Мисълта за тях му причини още по-голяма болка. Бяха го изоставили, след като разбраха, че може да чете чуждите мисли. Сметнаха, че за него ще е най-добре да бъде в клиника. Изоставиха го и той избяга. Смяташе, че срещата му с госпожа Оизуми е някакво помилване на тежката му съдба.
-Защо не сте си легнали още? – вместо да отговори, попита Зеро.
-Още няма полунощ, синко. – каза тя и остави чинията с храна на бюрото му. Колкото и да го караше да излезе навън, момчето винаги отказваше. Чувстваше себе си като чудовище, проникващ неканен в съзнанието на другите.
Отново загледан в мрака, той се остави бученето в главата му да се засили. Често си го причиняваше. Отваряше съзнанието си напълно, за да си напомня, че той не заслужава да има живот като на нормален.
“Трябва да прибера котката…дали да се извиня за снощи…няма да се справя на контролното…кога ще се прибере…” - мислите нахлуваха и мъжки, женски и детски гласове се преплитаха. Беше се наслушал на ежедневните проблеми на хората и на глупостта им. И все пак завиждаше, че понякога те могат да се насладят на тишината. Докато за него такова понятие не съществуваше.
И тогава той я чу.
Нежния и мелодичен глас се извиси над останалите: “Иска ми се да можех да летя. Така щях да се насладя на красотата на света по-добре. Дали птиците осъзнават какъв дар имат…?”
Момчето бавно се изправи на крака. Успя да различи, че гласът бе на момиче. За първи път успя да изпита наслада от звука. Досега всичко беше едно жужене и бучене. И изведнъж тези красиви думи успяха да си пробият път към ума му и се запечатаха там.
“…Сайори, влизай вътре, студено е…” в съзнанието на момичето отекнаха думите на майка й. Момчето със страх установи, че гласът й започва да се губи. А в никакъв случай не искаше да я чува за последно. Искаше да разбере кое бе момичето с прекрасната мечта.
Решително той побягна и излезе през вратата. Затича се по стълбите надолу и едва не блъсна госпожа Оизуми.
-Ама какво…Зеро, къде отиваш? – попита сериозно притеснена жената. Никога не го бе виждала толкова жив.
-Връщам се след малко. – бе единствения отговор, след което Зеро излезе на двора. Той и Оизуми живееха в двуетажна къща в покрайнините на градче. Момчето не го бе разглеждало никога, макар и да живееше тук от пет години. Вече на седемнадесет, той бе стигал само до поддържаната градина на госпожата. И сега за пръв път я прекоси и отвори дървената порта пред къщата.
Не спираше да тича. Не се измаряше, тъй като не бе правил нищо кой знае какво толкова дълго време. Единствено се молеше бученето в главата му да утихне и той да успее да чуе по-ясно нейния глас. Знаеше накъде да върви. Вече бе видял в мислите й къщата, където Сайори живееше. Дори успя да я види през погледа на майка й. Беше на неговата възраст, имаше руса дълга коса и големи сиви очи. Изглеждаше крехка и нежна, облегната със замечтан поглед на перваза. Изглеждаше красива.
Момчето с нетърпение очакваше да я види през собствените си очи и да чуе гласа й по-отблизо. Но за сега мислите на другите се забиваха като ножове в съзнанието му. Нямаше възможност дори да се огледа и да се полюбува на красотата на градчето. Интересуваше го само крайната цел.
И най-после той застана пред дома й. Спря задъхан, скрит в сянката на дърветата и се загледа в прозореца на стаята й. Сайори го бе отворила и отново гледаше към звездите. На живо бе още по-красива. Четецът затвори съзнанието си за другите и остави нейният глас да се откроява. “Трябва да правят космически ракети с туристическа цел. Ще са кача на една такава и ще наблюдавам звездите по-отблизо. Ще имам чувството, че ги докосвам…”
Зеро затвори очи и позволи мислите й да се носят из съзнанието му. Гласът й му действаше успокояващо, караше го да се чувства щастлив, както никога досега. Думите и го отвеждаха в нейните светове, за които тя така бленуваше.
Момчето се облегна на стъблото на едно от многото дървета и се взря в сивите й очи, отразяващи небосклона. Често Сайори сама се смееше на собствените си мисли, а смехът и бе като нежна, тиха музика. Изведнъж, без предупреждение, тя сведе поглед надолу към двора, точно където се бе скрил Зеро. Той се стресна, че тя може да го види и се отдалечи от къщата. Но твърде късно. В нейното съзнание вече се бяха отпечатали светлите му коси и сини очи. Сайори обходи с очи целия двор, но не успя отново да зърне момчето. Четецът се успокои малко, но после с изненада установи, че тя продължава да си мисли за него. “Нима имаше някой в двора? Не може да съм си въобразила това лице…беше толкова красиво”.
Тези думи накараха сърцето на момчето да прелее от емоции. За първи път от целия си живот смяташе, че има дарба, а не проклятие. Изпитваше истинска радост, че може да чува красивия й гласа, когато си поиска.
Всеки ден по това време той заставаше под сянката на дърветата и слушаше с часове мислите й. Наблюдаваше я и през деня, макар и по-трудно. Хващаше я да си мисли все по-често за него. Отначало изпитваше любопитство към непознатия, кой е бил и какво е търсел пред къщата й. Постепенно любопитството бе изместено от копнеж. Копнеж отново да го види. И копнежът се превърна в мечта, по-красива и от предишните й.
И ето че този така прекрасен глас даде име на момчето с русите коси и сините като небето очи. Мечтаейки тя го нарече “Крадецът на мисли”.
И най-накрая Крадецът на мисли реши да не си крие повече и да сподели чувството, което бе завзело душата му отдавна и което бе на път да превземе и нейната.
А именно любовта.

О, много е хубаво!!! Адски много ми хареса. Нямам търпение да видя и други твои неща, пишеш страхотно!

Благодаря много за коментарите! И аз се надявам, че ще имам муза и ще мога да пиша.

Преди да напиша какъвто и да е коментар, мога ли да попитам авторката кое е анимето?

Нито мога да видя изображенията на героите, нито пък в текста са описани подробно... Вероятно може би причината е, че са от аниме, което не съм гледала, но все пак ще се радвам да разбера кое е то?

TrueBloodCheers написа:Зеро и госпожа Оизуми са от "Подвижният замък на Хоул", но съм ползвала само външния вид, иначе имената съм променяла. Сайори е от мангата "Until Death Do Us Part" (главната героиня) и отново съм променяла името.

Значи Зеро е Хоул, а Оизуми коя е?

П.п. Много хубав филм си избрала за фика

Софи, докато е в тялото на възрастна жена. :)

Ммм, стана ми ясно! Първо трябва да спомена, че анимето е едно от най-добрите пълнометражни филмчета след може би 'Принцеса Мононоке'. Артът му не е на ниво, но пък идеите са страхотни и са предадени сполучливо. Поздравявам те за оригиналния ти подход, при все че във форума за Наруто, очаквах може би нещо в стил СасуСаку. Повярвай ми втръсващо е да четеш едно и също: как Саске се връща и грабва Сакура и как тя толкова много го обича, че е склонна да му прости всичко... Но да не се отклонявам! Още веднъж поздрави за опита ти да посегнеш към друго по-малко известно аниме!

И да се присъединя, че грешки видях тук-там и съм склонна да ти ги покажа.

Чувстваше себе си като чудовище, проникващ неканен в съзнанието на другите.

---> Трябва да бъде: 'Чувстваше себе си като чудовище, проникващо неканено в съзнанието на другите.'

“Трябва да прибера котката…дали да се извиня за снощи…няма да се справя на контролното…кога ще се прибере…”

---> Тук трябва да има разстояние след многоточията! Освен това вярвам, че са мисли на няколко хора, така че е редно да бъдат с главна буква. Нещо такова: 'Трябва да прибера котката... Дали да се извиня за снощи?... Няма да се справя на контролното!... Кога ще се прибере?...'

“…Сайори, влизай вътре, студено е…” в съзнанието на момичето отекнаха думите на майка й.

---> Тук има... объркване! Няма как в съзнанието на момичето да отекнат нечии думи, казани от трети човек! Може само да се осмислят или човека да ги преповтори в съзнанието си. Да речем в момента майка ти ти каже: 'Габи, ставай от компютъра! От сутринта си седнала на него!', това не може да отекне в теб, не в този смисъл, в който влагаш. По-скоро би си помислила: 'Ох, мама пак ми досажда с това, че трябва да ставам от компа!' Надявам се, че разбираш какво искам да ти кажа. Няма ли да бе по-добре, ако бе предала думите на майка й чрез нейните мисли: 'Мама за трети път ми повтори да вляза вътре, защото е студено... Колко е досадна понякога?'

Момчето се облегна на стъблото на едно от многото дървета и се взря в сивите й очи, отразяващи небосклона.

---> Още едно несъответствие! След като е долу в градината, а тя на терасата и е вечер, как е видял цвета на очите й? Повярвай ми, няма как да я види освен, че е руса, може би...

В нейното съзнание вече се бяха отпечатали светлите му коси и сини очи.

---> По същата логика мога да задам въпроса си и тук! Как в тъмното тя изобщо вижда цвета на очите му? Колкото и силно да свети луната, не можеш да видиш тази подробност дори в ясен слънчев ден, ако ги дели такова голямо разстояние.

Не може да съм си въобразила това лице…беше толкова красиво

---> Разстояние след многоточието!

Няма да вмятам и цитата за ''измарянето'', защото вече ти е било казано в по-предния коментар! Постройката на изреченията е добро. Забелязах едно повтаряне, а именно:

Изведнъж, без предупреждение, тя сведе поглед надолу към двора, точно където се бе скрил Зеро. Той се стресна, че тя може да го види и се отдалечи от къщата.

---> Второто 'тя' е напълно излишно!

Добре изглежда в общи линии. Едно такова лекичко и неангажиращо, въпреки очевидната драма, която би изпитал един телепат... Гласувах с пет, като се надявам да не саботирам изявите ти във форума, а само да те амбицирам да продължиш да пускаш! Успех!

Като цяло ми хареса. Стила на писане е на доста добро ниво. Няма да повтарям казаното в по-горните коментари.
Само ще коментирам малко за края.

И ето че този така прекрасен глас даде име на момчето с русите коси и сините като небето очи. Мечтаейки тя го нарече “Крадецът на мисли”.
И най-накрая Крадецът на мисли реши да не си крие повече и да сподели чувството, което бе завзело душата му отдавна и което бе на път да превземе и нейната.
А именно любовта.

По принцип "И" в началото на изреченията не е много удачен...може би веднъж в краен случай, но не и два пъти. Всичко беше чудесно освен края. Може би малко описание или нещо малко по подробно щеше да бъде по-добре и малко по-въздействащо. Също и малко повече описания на обстановка...но, да може и без тях в този случай, за да не става твърде дълго. Още нещо-аз не мога да се смея на ум...:D: в момента дори не мога да се сетя, как звучи смеха ми.
От мен 5.

Абе на мен стила много, много не ми допадна. Забелязъх двусмислици в изреченията и непълнота. Давам ти 5-ца заради идеята. Определено е оригинално.

ПП. шрифта направо ме изяде.... :D