Детство мое

Забравила съм как се слага картинка за коментар. Съжалявам.


Кристина летеше из белите облачета. Обикаляше, поздравяваше..., а слънцето тамън се показваше и вече огряваше златните ниви. Къщите бяха малки и смешни, а хората изглеждата като мравки в мравуняк. Кучето на отсрещния бряг на река Марица лаеше срещу минувачите. Децата седяха пред витрините на сладкарницата и облизваха влажно устни, а каручките на старите хора се пълнеха със слама. Фабриката за тютюн на стария Пешо, все така работеше, а от комина излизаха черни сажди. Кметицата пък яростно викаше след децата, които я целеха с хартийки от бамбукови сламки, а в кафенето на Веселка все така се вдигаше олелия. Единствено кръчмата стоеше и чакаше да стане привечер, за да може и тя да покаже истинският си блясък.
- Тук е толкова красиво! Иска ми се да живея тук. Как мислиш Прасчо, дали някога това ще се върне – каза Кристина на малката си плюшена играчка.
- Ако знаех, щях да ти кажа – отвърна й Прасчо, докато все така се рееха из небето.

Из малките улички на градчето се носеше детска песен. Заедно с нея, вятърът весело повдигаше падналите листа от дърветата. Цветята сякаш в хор, танцуваха и пееха, а Кристина не можеше да се удържи, заради това се снижи да чуе по – добре песента



От всякъде се носеха весели песнички и гръмогласни крясъци. Малките калинки излизаха от скривалищата си, кокичетата весело се удряха едно в друго, птичките летяха, а недалеч от градчето беше училищният лагер. Никое от децата не стоеше. Ту копаеха, ту садяха, ту засяваха с ръчички цветни луковици... Момчетата – юнаци, носеха дърва, оправяха палатките, ловяха риба в реката, а катеричките игриви гледаха от хралупите си пълни.
В една малка постройка без таван, недалеч от фабриката за тютюн, имаше деца, които крещяха и лудуваха. Играеха на нещо, но Кристина не можеше да разбере каква бе играта. Единствено виждаше деца, които се купяха пред един ластик. Децата скачаха, говореха... Ластикът се вдигаше все по – нависоко, но децата бяха умели.
- Ем-а ес-ас-а ес-ас-а пи-пи-а. Ема-ема есаса есаса пипия. Ема есаса есаса олимпия – говореше Калина
- Глупости. Остави на мен. – намеси се Георги. - В горна-долна махала, черно циганче умря. Майка му го жалеше „Ой Гане, Гане, кога беше жив, кюнци ковеше и ги броеше — едно, две, три — пръв излизаш ти.
- А, бе Гошо, стига си са прайл. – говореха децата.
- Гошо, я кажи на Калина, че я харесваш. Не дей отрича.
- Кой, аз ли бе? Тая флъорентеса? Да не сте пили в кръчмата? Аз толкова момичета съм имал... – каза Гошо – Фръц, мръц... Няма такива. Аз, внимание на кокони, не обръщам.
- А преди малко, какво правеше бе, Гошо? Хахахах
- Мхм... Гледаше, Калина и лигите ти течаха, не дей отрича, Гошко – крещяха едно след друго децата.
Калина и Гошо се изчервиха и започнаха да усукват малките си ръчички. Всички се смееха, единствено Гошо почервеняваше. Дали беше от срам или от яд...
- Затваряйте си къопавите усти. Какво сте разбрали...
Гошо пъхна ръцете в джобовете си и излезе от малката къщичка с гордо вдигната глава, а снежната Калина от срам стана червена.

Кристина летеше ли летеше и все повече се чудеше къде е попаднала, и що чудо е това? Какви бяха тези хора и какво говореха?
- ‘’Фръц, мръц...’’ Какво означава това, Прасчо?
- Не знам, хубавице. – отвърна Прасчо.

Недалеч от малката постройка, Кристина видя малко езеро. Слънчевите лъчи огряваха водата и я караха да изглежда като диамантена. Водата беше толкова чиста и бистра, че хората си пълнеха шепите, а след това се обърсваха с опакото на ръката си, гледаха към слънцето, прикривайки челото си и се усмихваха. Малките юнаци пък, спореха кой е по - добър и кой пръв ще скача във водата. В един глас момчетата с всичка сила закрещаха – ‘’Камък, ножица, хартия. Едно, две, три!‘’
На зеления бряг пък едно момиче и едно момче седяха и се любуваха на гледката. Гледаха се мълчаливо, а очите им светеха по – силно и от слънцето над тях. Бръмбърите летяха наоколо, мушичице обикаляха навред, а щурците заспали... Слушаха песента от другия край на брега.




Децата скачаха във водата, катереха се по дърветата и пееха песни. Обикаляха насам и натам, търсеха съкровища, удряха с малки пръчки и подскачаха весело.
Кристина все така бе учудена и омаяна от този свят. Децата, песните, животните... Сякаш всичко бе в идеална хармония. Пъпките на цветята се разлистваха, клоните на дърветата изпълняваха своят танц, а слънцето окичваше със златните си лъчи всички поля, градини, реки и езера. Но що за чудо беше това?
Тя преминаваше вълшебното езеро и ето, че сега бе над един хълм, а на хоризонта един юноша въртеше педалите на колело. Пуфтеейки, пъшкайки, момчето се изкачи и започна да вика към близката къща.
- Дядо, излизай. Време е. Трябва да прекопаем градината.
Дядото се показа на прозореца, а след броени секунди, той излезе с няколко градинарски уреда.
- Това са оръжия, Прасчо – извика Кристина.
- Господи, ще убие внука си – възкликна Прасчо!
Но не се случи това. Момчето забиваше лопатата в земята, вадеше пръстта и удряше черните буци. Дядото пък беше на колене и засяваше лучени глави. Градината мигом оживя и не след малко от всички краища заприиждаха най – различни животинки. Кристина се маеше и чудеше. Накъдето и да погледнеше, все виждаше неща, за които дори не бе чувала. Толкова вълшебно и игриво бе всичко, че Кристина, беше започнала да си мисли, че това е само сън. Но дори да беше само част от въображението й, тя не искаше да напуска това магическо място. Беше толкова красиво и безгрижно...

Отнякъде, Кристина чу войнишки нареждания, наред, с които се пееше и някаква песничка.


Младите юнаци бяха наредени в една редица. На главите си имаха тенджери, а в ръцете си дрържаха дървени пръчки. Всички те козируваха на някакво друго момче. Краката на войниците бяха обути в галоши, а на гърба си мъкнеха някакви чували.
- Войници, да вървим напред!
Юнаците се наредиха в една колонка и следваха водача си. Тропаха с крака, удряха с пръчките и пееха песента.
- Войници-и-и-и, пред нас има диво животно. Който го хване, получава един геврег и пробитата пара от 20 стотинки – нареди Капитана. – Напре-е-е-е-д!
Смелчагите запрепускаха един през друг и гонеха ли, гонеха заека. Спъваха се, падаха, отърсваха се, тръскаха глави, но продължаваха. Заека беше толкова бърз, че децата останаха без сили за минути. Половин час след наредбата на Капитана, едно от войничетата хвана животното и каза:
-Хванах го. Успях!
Всички мигом замръзнаха и се огледаха задъхани и изморени, а когато видяха Лазар с плячката, започнаха да се мръщят и ядосват. ‘’Ако аз бях хванал заека, сега щях да купя пастичка на Детелина’’. ‘’Щях да си купя онази дървена количка. Още толкова ми оставаха.’’ Всички си мислеха нещо и всеки имаше добра причина да желае 20 – те стотинки, а Лазар се усмихваше, защото заедно с плячката щеше да получи и меденото геврече.
- Не забравяйте, че да участвате в армията, трябва да заплатите такса от 1 стотинка – обяви Капитана. – Гевреците са от фурната на баща ми. Да се връщаме.


Вече се мръкваше и всички хора се прибираха по – домовете си. Влюбените на езерото се разотиваха, ластикът за игра остана в малката къщичка, лагерът на дечицата ставаше пуст и самотен, тютюневите черни облачета от фабриката на дядо Пешо се разсейваха, песничките затихваха, войниците оставиха тенджерите и пръчките, а животните... те стояха в хралупите.

- Кристина, моля те! Знам, че искаш още, но си на училище. Вчера не трябваше да стоиш до толкова късно. Хайде, купила съм от магазина маргарин и сирене! Ставай... хайде.
Но Кристина не помръдваше. Стоеше в леглото си и все така спеше. Завивките бяха паднали, краката й бяха в най – различни посоки, а отворената й уста се допълваше с глуповатата й усмивка. Майка й ту викаше, ту шеташе, ту мърмореше... Но Кристина все така се рееше из сънищата си.
- Кристина, вече започваш да ме ядосваш. СТАВАЙ.
Малкото дете се събуди, затърка очички, огледа се и запя: