Око за две

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1; min-height: 13.0px} span.s1 {font-kerning: none}
-Не мислеше, че ще ти позволя да го направиш, нали? 
Сините очи се разшириха, устните се разтвориха в удивление. Обви пръсти по-силно около дръжката на черната раница и конвулсивно потрепери. Високата му фигура се стегна. 
-Не можеш да ме спреш. – гласът му бе не така уверен. 
Самодоволният му смях го подразни. 
-И двамата знаем, че мога. 
Синеокия мъж нервно обходи с очи пространството пред себе си, стисна едната си ръка в юмрук. 
-Хайде, Майкъл. – чу го как мързеливо се приближава. – Мислех, че сме се разбрали. Ти обеща.
Майкъл преглътна и бавно се обърна назад. Огънят хвърляше пламъци нагоре, но стихваше, телата около двамата стояха мъртви и неподвижни, кръв капеше от раните на Майкъл. 
-Ти също.
-Какво смяташе, че ще се случи? Ще отидеш и ще убиеш шефа, защото не си доволен от миналото?
-Излъга ме. Ти ме излъга!
-Добре дошъл в бизнеса.
-Вярвах ти.
Другия мъж, с меката, кафява коса и почти черни очи отпусна рамена във вид на отегчение.
-Вечно с подхода на госпожичка. – въздъхна. – Така и не се научи, нали?
-Мисля, че най-после успях. – изсъска Майкъл. 
-Твърде късно. – огледа го от глава до пети и се приближи още малко. – Спри това, за да не се наложи аз да спирам теб.
-Това последно предупреждение ли трябва да е?
-Не, заплашвам те.
-И какво ще направиш, Скай? Ще ме убиеш?
Мъжът вдигна вежди.
-Ако се наложи.
Майкъл се изсмя и хвърли раницата си на земята.
-Да видим тогава.
..............................................................

Слънцето блесна в очите й изведнъж и тя вдигна ръка към лицето си. Запрепъва се към края на алеята, откъдето щеше да излезе на главната улица и още с първата крачка на тротоара се блъсна в някого и политна към земята. Изохка, когато гърбът и се удари в бордюра. 
-Мамка ти! – просъска ядно и вдигна глава нагоре. – Гледай къде ходиш, бе! – развика се срещу възрастния мъж и бавно започна да се изправя, поставяйки длан на кръста си. Понечи да го подмине, но когато забеляза как я гледа спря половин крачката си. – Какво ме зяпаш? 
Мъжът я огледа, наклони глава и просто продължи по пътя си. Вторачи се в гърба му с глуповата физиономия и изсумтя.
-Дядка. – обърна се и рязко се спря, забила гневно очи в големия стълб. – Не успя! – тросна се на метала и го подмина, отправяйки се направо, като не спираше да залита. – По дяволите. – измърмори и потърка челото си. 
Беше толкова изморена, а денят едва сега започваше. Имаше да прави толкова много неща. Трябваше да отиде на училище, след това трябваше да отиде на работа. Мисълта за второто я накара отвратено да потръпне. Последната й година беше започнала преди няколко седмици и тя нямаше търпение да свърши. Не схващаше целта на училището. Ходеше само защото баща й я караше, но толкова често нарушаваше заповедите му, че като че ли нямаше смисъл. Мразеше и работата си, но това бе по-лесно поносимо. Поне печелеше нещо от нея. Пари. Истински пари. А не знания, които нямаше да й трябват. Бе токова твърдо убедена, че няма смисъл от ходенето й в тази институция. Губеше й времето, изцеждаше й енергията и вливаше куп негативни емоции всеки път, когато някой се опиташе да се заяде с нея. А такива имаше много.
-Рейвън! 
Отегчено вдигна глава нагоре, когато чу гласът на баща си да я вика от прозореца на триетажната къща. 
-Луис. – кимна и вдигна средния си пръст на показ. 
Баща й яростно удари по рамката на прозореца и се скри от погледа й. Рейвън нави ръкавите на мръсната, сива блуза и бързо пресече и без това празната улица. Блъсна входната врата и моментално се насочи към стълбите, взимайки по две. 
Хвърли се към баща си преди той да е посегнал към лицето й. От чорлавата й коса се разнесе миризма на цигари и трева, когато засили главата си към неговата и заби чело в неговото. Юмруците й го налагаха по лицето и корема както беше отгоре му и не му даваше да диша. Но той успя да я отблъсне от себе си и я заби в стената, обвивайки големите си пръсти около шията й.
-Спри се, Рейвън! – изръмжа и я натисна по-силно. 
Тя се разкрещя, опита се да го отблъсне от себе си, но той бе по-силен от нея. Удари я в лицето и я изправи на крака, отново забивайки я в стената.
-Престани! – извика й и отново я удари.
Рейвън усети кръвта в ъгъла на устните си и затихна послушно, когато усети как въздухът не й достига.
-Къде беше цяла нощ, а, Рейвън? – попита с налудничава физиономия и я пусна да се свлече на земята.
Тя опря длани в пода и си пое дъх. Вдигна яростни очи към него, а той само заклати глава. Рейвън запълзя към края на коридора, където се намираше нейната стая, а баща й бавно закрачи след нея. Стовари тежкия си крак върху гърба й и тя се строполи болезнено.
-Къде беше, никаквице?! – повтори той и след няколко секунди натиск реши да махне обувката си от гръбнака си й. 
Рейвън отново запълзя към стаята си. Чу смехът на Луис и ленивите му крачки.
-Малка пикла! – сякаш говореше на себе си. – Плащам учението ти, а ти по цели нощи не се прибираш. Кой ще ти напише домашните, а, Рейвън? – опита се отново да я притисне в пода, но Рейвън скочи тромаво на крака и се затича към стаята, рязко затръшвайки врата в мига, в който баща й щеше да влезе след нея. Сложи райбера, закопча катинара, врътна ключа. 
-Отвори вратата! – развика се Луис и започна да тропа. – Отвори проклетата врата, Рейвън! – ритникът му не свърши работата. Вратата леко потрепери, но не се отвори. 
Рейвън се притисна в стената и прокара пръсти през косата си, подсмърчайки. Избърса кръвта от лицето си и се заслуша. Чу обидните думи на баща си от другата страна, след това чу и отдалечаващите се стъпки. Отдъхна си, изправи се и потърка гърба си. Болката й започваше да се усилва. Внимателно подхвана краищата на сивата блуза и я преметна през главата си. Застана пред огледалото и проследи с показалец белегът под лявата й гърда. Леко изкривен, към четири сантиметра дълъг. Въздъхна някак примирено и докосна този от дясната страна на пъпа си. Той беше по-малък само около два сантиметра, но не я правеше по-красива. Прехапа устна, преглътна и разкопча колана на панталоните си, насочвайки се към банята.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1; min-height: 13.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Беше елегантна. Средна на ръст. Дълги, черни къдрици. Изваяна фигура, подчертана с тъмночервената рокля. 
Беше възрастна. Петдесет годишна, но толкова хубава, че годините й личаха по-красив начин. Историята й бе дълга. Толкова дълга, че самата тя не я помнеше добре, не я помнеше цялата. 
Барбара Кели имаше дълга история, буен нрав, изправена стойка, сини очи и бледи устни, и бе изключително влиятелна жена. Толкоз, че притежаваше всичко. Всички. 
За нея работеха само мъже. Всичките силни, всичките най-добрите, които можеше да намери. И всичките бяха готови да умрат за нея. Уважението, което изпитваха, чувствата, които таяха към нея. Всичко това можеше да изглежда странно за чуждото око. Може би по-скоро за онова, което не знаеше нещата, които тези мъже знаеха. Нещата, които са били направени за тях, добротата, с която Барбара ги бе дарила. Силата, която бе отприщила от тях, използвайки гнева и болката им. Властта, която им бе дала. 
Барбара работеше онова, което в този свят се смяташе за мъжка работа. Истината бе, че бе станала толкова добра, че всички купуваха от нея и много малко се осмеляваха да излагат стоката си пред чувствителните й, въоръжени очи. Имаше много врагове, никакви приятели. Единствените хора, на които разчиташе, това бяха те, мъжете. Онези мъже, които бе прибрала, на които бе дала доверието си, за да може да бъдат до нея. Като охранители, като асистенти, като любовници. Като каквото има нужда да бъдат за нея. 
Сега тя стоеше зад кафявото си писалище и чертаеше нещо върху бял лист, опряла брадичка в дланта си, докато очите й гледаха в друга посока на повърхността. Разсеяно вдигна поглед, когато на врата се почука. 
-Влез. – облегна се назад и се усмихна. – Здравей, Скайлър. – кимна на високия мъж, облечен в сива блуза под черно яке и сини дънки, всичко оцапано в пръски кръв. Барбара огледа вида му и вдигна вежди. – Предполагам, че не е минало добре.
-Даже напротив. – отрече той. Протегна ръка през отворената врата и въведе Джейсън в стаята, блъскайки го пред себе си. – Стигнахме до споразумение. – присви очи срещу гърба на Джейсън и скръсти ръце, чакайки присъдата на Барбара. 
Джейсън беше ранен, но изправен като войник. Дишаше внимателно, тихо, но не и напрегнато и тя забеляза това. 
-Не си уплашен. 
Той само стисна устни в гневната си гримаса.
-Всеки, който ми погоди такъв номер сега щеше да е мъртъв. Разбираш ли това, Джейсън?
-Убий ме тогава. 
Тя се усмихна и заклати глава и показалец в отрицание. 
-Но ако го направя губя един от най-добрите си хора.
-Имаш си още много.
Барбара сбърчи вежди и погледна към Скайлър. 
-Правилно ли разбирам, той иска да умре?
-Само се шегува с теб. – процеди през зъби и блъсна Джейсън предупредително по гърба.
Барбара наклони неубедено глава.
-Струва ми се, че споразумението ви не е много взаимно.
-Разбира се, че е. Джейсън се върна, нали така, Джейсън?
Едвам кимна. Барбара заобиколи писалището и застана пред него. Внимателно и концентрирано разходи очи по лицето му на няколко пъти. Спря се на неговите, присви своите. Изучаваше изражението и погледа му, търсеше онова, което търсеше и явно не го намираше, защото отпусна чертите си. Вдигна ръка и нежно го погали, но той извърна глава, отдръпна се и излезе от стаята й. Ръката й остана да виси във въздуха и тя разочаровано я смъкна. 
-Ще свикне отново. – увери я Скайлър. 
Барбара премигна някак огорчено и кимна.
-Рано или късно. – неохотно се съгласи и се върна на мястото си.
-Има ли нещо, което мога да направя за теб?
-Направи всичко, което трябваше. Върна го. Свободен си, Скайлър. Можеш да правиш каквото пожелаеш за остатъка от вечерта. 
Той кимна уважително и също излезе. 
Барбара въздъхна дълбоко и потропа с пръсти по облегалките на черния стол и отново погледна към онова, което гледаше до преди минута. Взе снимката и я приближи към себе си, въздъхвайки повторно. 
Момичето на снимката нямаше повече от шестнадесет години. Нямаше усмивка на лицето й, нямаше живот в неестествено яркозелените, кристални очи. И в тях не се четеше нищо. Кожата й бе бяла и изчистена, но покрита с прах, с мърсотия. Блузата й бе раздърпана и изглеждаше твърде дебела за топлия ден, който издаваше снимката. Дърветата бяха зелени, фона подчертаваше очите й. Слънцето грееше, караше я да ги присвие. Хубаво дете, красиво дете. 
Барбара пое дълбока глътка въздух и плъзна поглед към долния десен ъгъл на снимката. Рейвън Фигли. Вдигна слушалката на телефона, набра номер и зачака. 
-Хана? Барбара е. Искам да ми намериш един човек, но ще ти дам детайлите на живо. Можеш ли да се видиш с мен веднага?

Заведението се запълваше, а смяната на Рейвън тепърва започваше. Мразеше работата си почти толкова, колкото и училището, колкото и баща си, колкото целия си живот. Хората винаги идваха в добро състояние, прилични и добре облечени, а след това се напиваха и започваха да се веселят твърде натрапчиво. 
Барът не беше много голям. Дълъг плот при едната стена на помещението, където барманът приемаше поръчки на насядалите по високите столове и понякога предлагаше услугите си на психиатър, когато преценеше, че има време. Джона. Така се казваше барманът, който беше достатъчно привлекателен, за да може голяма част от плота му да бъде зает от дамите. Имаше няколко сепарета в четирите ъгъла на салона. Те бяха по-уединени, по-тихи. На горния етаж имаше маси, но атракцията не бяха яркочервените столове. Стаите бяха само две, но и клиентите не бяха толкова много. Нито пък обслужващите. 
Рейвън работеше в „Лавандула” от шест месеца. Не беше свикнала с мястото или с хората. Не се сприятели с никого, защото не харесваше никого. Джона беше глупав и спеше с много и различни жени. Силия беше на 22 без каквото и да е образование, руса и невероятно тъпа, с толкова големи гърди, че Рейвън почти се притесняваше за безопасността й. Андресън приличаше на загубеняк и работеше само защото баща му притежаваше мястото. С кафявата си къдрава коса и нежно лице можеше да мине и за момиче ако се постараеше много добре. Лидия беше мълчалива и красива, но Рейвън не я познаваше. Съжали я, когато една вечер двама пияни мъже ожесточено се опитваха да я свалят. Лидия беше единствената, която можеше да понася. Това бяха хората от нейната смяна. Другите не познаваше, дори не знаеше как изглеждат. Станеше ли шест часа сутринта тя си взимаше чантата и слагаше черните очила, за да може да предпази очите си от пробудилата се светлина. Когато погледна към часовника над бара установи, че има още много време до шест часа. Затвори очи за малко, размърда рамена, взе черната табла от масата пред себе си и се сля с тълпата.
Притесни се едва след известно време. Беше забелязала мъжът, който седеше сам на едно от сепаретата в мига, в който влезе. Беше забелязала и как почти веднага след като си получи пиенето бе приковал поглед в нея. Наблюдаваше я цяла вечер и в първите няколко минути не й правеше впечатление. Но след това започна да усеща как очите му са се вторачили в нея и дори от тъмнината и разстоянието, погледа изучаваше и разглеждаше лицето и тялото й, жестовете й, всяко едно движение. Не виждаше добре лицето му, но усещаше погледа. По начало си помисли, че някой от приятелите на Луис, дошъл тук да види дъщерята, която той несъмнено оплюваше. Беше се случвало веднъж или два пъти и сега най-вероятно се случваше отново. Но мъжът на се опита да я заговори, когато тя му остави чашата с уиски. Само я гледаше. След това предположи, че е някой, когото е виждала някъде или че иска секс от нея и смята, че тя е от онези момичета. Но той така и не я приближи, така и не я попита нищо. Просто я наблюдаваше. Отпиваше и я гледаше, отпиваше, гледаше. Не откъсваше поглед. 
След като напрежението започна да се изменя в страх, а страха в гняв тя троснато остави черната кръгла табла на плота и започна да си пробива път през хората, за да застане пред странния човек, който стоеше в сянка и да го попита какво иска. Но когато се озова пред масата му, него вече го нямаше. Рейвън сбърчи вежди и се огледа объркано. 
-Рейвън! – някой извика в ухото й и тя стреснато подскочи. – Рандъл е тук. Иска да те види. 
Рейвън подбели очи и разбута тълпата този път насочвайки се към горния етаж. Бързата й походка все се забавяше заради танцуващите двойки, но успя да избута всеки изпречил й се и завъртя дръжката на една от двете стаи. 
-Здравей, Рейвън. 
Тя присви очи срещу едрия мъж на средна възраст с прошарена коса, строги очи и полицейска значка. 
-Какво правиш тук?
-Трябва да поговорим за Луис.
-Да не се е гътнал в някоя канавка? – скръсти ръце на гърдите си.
Рандъл поклати безнадеждно глава.
-Не е за вярване, Рей. Това е баща ти, за бога!
Тя отмести гневен поглед.
-Отново е зад решетките. Един от моите колеги го е хванал с дрога в бърлогата на Били Търнър. 
Рейвън стисна зъби и отчаяно закри лицето си с длани. Проката пръсти през косата си и сложи ръце на кръста си.
-Някакви обвинения?
-Снех вината му, прехвърляйки я на Били. Търнър ще излезе лесно, но баща ти няма да може. 
-Колко?
-Гаранцията му е хиляда долара. 
Очите й се разшириха невярващо.
-Хиляда?! 
-Нападна един от моите. Повече от това не мога да му помогна.
-Тогава го остави да лежи там.
-Рейвън… - той се приближи към нея и понечи да сложи ръка на рамото й, но колебливо я прибра, докато наблюдаваше ядосаните й очи. – Знаеш какво ще се случи ако влезе в затвора.
-Нямам парите, за да го измъкна. - стисна зъби. Естествено, ако Луис остане в затвора някой щеше да се обади на социалните служби и да се опитат да я вкарат в сиропиталище. Имаше още няколко месеца до навършването й на осемнадесет и Рейвън добре разбираше, че институциите щяха да заработят много бързо, за да я приберат макар и за малко. Свежото й присъствие щеше да осигури допълнителни доходи на сиропиталището, които нямаше да отидат за нея. Повече не искаше да направи някоя дебела лелка богата, отлкото се притесняваше, че ще живее в дом за деца.
-Колко време имам? 
-Две седмици, считано от тази вечер. – погледна часовника си. – Не знам как ще ги намериш, Рей, но те съветвам да се организираш. – бръкна в задния си джоб и извади банкнота от сто долара. – Започни с това.
Рейвън вдигна вежди и взе парите. Отмести поглед. Мразеше да казва благодаря. 
-Ще намеря начин да ти ги върна. – почти същото като благодаря, помисли си, докато избягваше да го поглежда повече. Обърна се и излезе от малката стая. 

Джейсън стоеше на ръба на леглото си. Опрял лакти в колената, нервничеше с единия си крак и оглеждаше помещението, мислеше, обмисляше, осмисляше и не стигаше до никъде. Търсеше решение, начин да каже на брат си, Майкъл, който щеше да бъде съкрушен от новината.
Барбара беше целия им свят. Всеки, който работеше за нея й дължеше живота си, всички бяха толкова отдадени на желанията й, толкова отчаяни за уважението й. Тя беше онази светлина в края на тунела, за която всички говореха. Джейсън я обичаше, боготвореше я. Всички го правеха. И след това той видя нещо, научи нещо. И светът спря да се върти за него. Но трябваше да каже. Трябваше останалите да научат, да разберат какво всъщност е станало с тях, с миналото им. С нейното минало. 
Трябваше да започне с брат си. Закима, ставайки все по-уверен и стана от матрака. Щеше да му каже още сега. Майкъл ще знае какво да правят, как да постъпят. Той беше по-умния, щеше да намери решение. Сърцето му задумка, когато отвори вратата. 
Имаше време само да погледне объркано преди патронът да бъде изстрелян и тялото на Джейсън да се стовари на земята с глух шум.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1; min-height: 13.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Рейвън се събуди от слънчевите лъчи, които бяха нахлули в стаята й. На фона им се виждаха прашинките, издигащи се от пода плавно нагоре и голямата й стая придоби античен и почти красив вид. Надигна се на лакти и се прозя. Леглото й беше голямо, поставено на стената до прозореца и тя обърна глава, за да погледне навън. Не виждаше нищо от слънцето. Днес обещашваше да е по-малко студено. Рейвън се усмихна облекчено, не обичаше студа и трудно успяваше да запази от него.
Побърза да се облече, изми набързо зъбите си, среса косата си с пръсти и преметна черната чанта през глава, докато продължаваше да разплита кичурите. Взе стълбите на две на три и влетя в кухнята.
-Станала си рано в неделя сутрин. – отбеляза Антъни, докато отпиваше от кафето си. 
-Имам работа за вършене. – отвърна тя, взе чашата от ръцете му и отпи.
Той потри ръце и присви очи, гледайки в мръсната стена с малкото останала мазилка пред себе си.
-Пак е в затвора, нали? 
Рейвън вдигна вежди и се усмихна след поредната глътка.
-Новините пътуват бързо. – подаде му празната чаша. Той понечи да отпие и когато видя липсата на съдържание пребели очи и се пресегна за кафеварката.
-Колко е този път?
-Малко повече от предния път.
-Колко малко?
-Няма да взема парите ти, Джинджър. – каза направо. – Ще се справя сама.
-И как точно ще го направиш? 
-Предстои да разберем, нали? – усмихна се, потупа го по главата и се понесе към изхода. В мига в който отвори вратата обаче навън я лъхна студен въздух и й стана ясно, че слънцето я е заблудило по-рано. Потръпна, протегна се към закачалките, или поне това, което беше останало от тях, и навлече черното си кожено яке. 
Антъни въздъхна и опря лакът на масата. 

Кени Мартин стоеше в кабинета си, ако широкото пространство, изпълнено с диванчета и шикозни столчета можеше да се брои за такова място. Бюрото му беше точно пред огромната стена от прозорци, които му откриваха гледка към целия бар. Така гледаше работата да се върши както трябва, въпреки че не, не го правеше съвсем. Обикновено при него имаше няколко момичета, които го забавляваха и той често забравяше да погледне какво се случва. Противно на изискванията, той бе забранил камерите в собствеността си. Склонил бе само за една, която да обхваща малка част от залата, но целия бар. Така ако някой от служителите му се опитваше да го ограби веднага щеше да разбере кого да накаже. За останалите камери обаче бе твърдо отказал. 
-Аз вярвам на клиентите си, Рандъл. Имаме… - бе потъркал пръсти. – Имаме връзка, общо разбиране за нещата. Всичко ще бъде прекрасно и без камери.
-„Лавандула” е място с добра репутацията, Ранди. – бе увил ръката си около рамената му при един друг подобен разговор. – Не мога да тревожа клиентите си с постоянно наблюдение. Не сме в „Биг брадър”, за бога!
И това бяха двете фрази, които той непрекъснато повтаряше на всеки, който се опитваше да му обясни, че правилника казва друго. Но мястото беше негово, а градът – не особено голям. Така че никой не пиля твърде много време в тревоги има ли камери в бара на Кени, или няма. 
Сега Кени висеше в кабинета си, което всички негови служители наричаха „леговището”, защото вечно смърдеше на цигари и алкохол, понякога и на неприятни телесни миризми, което бе странно на фона на чисто новите дрехи, с които се появяваше всеки ден. Носеха се слухове, че си е намерил богата старица, която ухажва и която му плаща всичко. Не бяха достоверни, все пак. Кени притежаваше мястото, което наистина се славеше с добро име и печелеше добре от него. Нищо че харчеше всичко за хазарт, жени и някои вредни за здравето вещества.
-Хайде, скъпа, малко повече движение. – укорително упъти младото момиче, което танцуваше пред него. Косата й бе червена, на ръцете си имаше татуировки, а дрехите й бяха кожени. Очевидно щеше да кандидатства за едно от онези момичета. 
Танцуваше добре, беше успяла да го възбуди, но нещо му липсваше и той я оглеждаше критично докато търсеше какво. На вратата му обаче се почука и точно когато бе на ей толкова да се сети, мислите отлетяха в другата посока. 
-По дяволите. – изруга и гневно загаси цигарата си. Момичето не спираше да танцува дори когато Кени нареди на почукалия да влезе.
Рейвън отвори вратата и бързо я затвори зад гърба си. Огледа момичето на пилона, докато минаваше покрай нея и когато застана пред бюрото на Кени обърна глава към него.
-Имаш ли минутка?
-Не.
-Ще бъда кратка. – обеща и подпря длани на лакираното дърво. – Имам нужда от допълнителна работа. 
Кени не я гледаше. Продължаваше да наблюдава момичето и да мърда глава в такт с хипнотизиращата музика. Рейвън стисна устни.
-Ще работя на две смени, две седмици подред и ще чистя след като затворим. Бакшишите, както обикновено, са мои. Ще съм бърза и точна, и обещавам да не закъснявам. 
Кени продължаваше да мърда глава и да гледа момичето. Не бе ясно как я вижда, беше надянал някакви нелепи очила в и без това тъмното пространство. 
-Мартин! – Рейвън удари по бюрото и с това привлече вниманието му. – Имаме ли сделка?
Веждите му се вдигнаха.
-Какво?
-Имам нужда от пари. Трябва да ми дадеш още една смяна и екстра за това, че ще оставам да чистя след последния клиент. Договаряме ли се?
Смехът му се проточи някак присмехулно и той свали крака от масата и бавно махна очилата си. Седна на ръба на стола, за да е по-близо до нея и я погледна съчувствено. 
-Захарче, ако искаш да изкараш повече пари знаеш процедурата. – пусна й лукав поглед, прехапа устна и след това вдигна рамене и се облегна тежко назад. – Условията са едни за всички.
-Сигурна съм, че можеш да направиш изключение. Само две седмици са. 
-Две седмици, бонбон, и след които ти няма да си така услужлива, а аз ще съм изгубил поне един служител.
-За един човек ли ти е проблема?
-Съжалявам, Рей, но правилата са си правила. 
-Ти не спазваш правила!
-Дадох финалния си отговор. А сега изчезвай, имам работа.
-Мартин, моля те! Ще бъда добра, обещавам ти.
-Или стаите, или нищо. 
Очите й се разшириха гневно и невярващо и тя едвам се сдържа да остане на място. 
-Имам един-двама редовни клиенти, които са ти хвърлили око. Ако се съгласиш… Кой знае? Може би ще успееш да събереш парите, които ти трябват за две вечери вместо две седмици. Помисли си, офертата наистина е добра.
Щеше. Бога й, щеше да го шамароса още в мига, в който думите напуснаха устата му, но после не просто, че нямаше да й даде допълнителна работа, а щеше да остане без такава. Ръмжеше отвратена, докато излизаше навън.

-Сега… - Скайлър направи кръг около завързания за стола човек, потупвайки острието на камата по отворената си длан. – Можеш да говориш или мога да продължа да изцеждам кръвта ти полека-лека. Давам ти право на избор, друже. – клекна зад него и обви ръце около врата му. – Майкъл, който стои ето там, не е никак голям фен на демокрацията. Ако той беше на мое място отдавна да ти е отрязал пръстите. 
Скайлър внимателно обви пръсти около показалеца на човека. Китките му кървяха, лицето му беше в кръв, бялата блуза мръсна и надупчена. Побелялата му коса беше мокра, мустаците му – жълти. Беше дебел и противен, гласът му дразнеше всеки с нормален слух. Толкова хора бе погубил, толкова момичета бе отвлякъл и продал. Но не това накара лицето на Скай да се разтегне в усмивка, когато показалецът на жертвата издаде хрущящ звук и от гърлото на мизерника се изтръгна ужасяващ писък. 
-Докато аз само ще ги счупя едно по едно, по едно. – докосна дебелите му пръсти с върха на своите, отскачайки от един на друг. – Ще разрежа всяка вена и артерия, от която знам, че излиза много кръв, а ти ще викаш. – опря брадичка в рамото на мъжа и въздъхна. Застави камата пред лицето си с отегчен вид, а очите на мъжа не откъсваха уплашен поглед от нея.- Хайде, Роман. Не искаш да страдаш толкова много преди да умреш. Знаеш, че можем да минем и по бързата процедура. 
Роман стисна здраво устни в знак на отказ. Скайлър въздъхна повторно. С бързи движения се изправи зад него, хвана здраво ухото му и прокара острието през основата му. Роман се разкрещя нечовешки, започна да се гърчи върху стола с отчаяни движения да се освободи. Скайлър застана пред него, сложи ръка на рамото му и насочи острието между очите му.
-Драги Роман, не е нужно да откъсвам всеки израстък по тялото ти, не си ли съгласен? – прокара острието надолу и го спря заплашително на чатала му. – Слушай, двама от хората ми търсят очарователната ти дъщеря. Ще я намерят и ще я доведат тук, при нас. – стисна рамото му така, сякаш бяха приятели. – Не е нужно да я сполети ужасната ти съдба. Можеш да й осигуриш безопасност, но трябва да ми кажеш онова, което искам да разбера. 
-Не знам нищо, по дяволите! – извика той, задъхан, изплашен и в болка. 
Майкъл стоеше изправен до каменната стена със скръстени ръце и просто гледаше. Лицето му бе безизразно, очите му изглеждаха безпристрастни. Но не беше безпристрастен. Кръвта му бушуваше, нервите му бяха опънати до краен предел. 
-Лъжеш. – прошепна Скайлър и се отдръпна от Роман, отдръпвайки и камата си. 
Даде няколко крачки назад и се ослуша. Усмивка пропълзя по устните му.
-Я виж ти. Точно навреме.
Роман ококори очи срещу познатия глас, който крещеше неудържимо. 
-Пуснете ме! Пуснете ме! – крещеше момичето. – Махнете си ръцете от мен!
Ако можеше да стане щеше, ако не го болеше всичко, щеше да направи по-задълбочен опит. Дъщеря му се показа през голямата врата в края на склада. Двама мъже я държаха от двете страни, направо я влачеха по цимента, докато тя се мяташе и крещеше. 
-Моля те, моля те, Скайлър! – задиша се Роман. – Недей, не я въвличай в това, умолявам те!
Но Скайлър сякаш не го чу. Умишлено разшири очи срещу финното създание, мятащо се диво в ръцете на едрите мъже. Когато обаче тя съзря баща си, целия в кръв и пот се сепна и замръзна. 
-Татко. – прошепна тя, гласът й звучеше нежно, не като този на баща си. 
Скайлър се приближи към нея.
-Ще кажа на тези двамата да те пуснат, но ако посмееш да ми бягаш ще убия баща ти преди да си успяла да направиш и две крачки. Разбра ли?
Тя закима, а сълзи покапаха по бузите й, докато не откъсваше поглед от този на Роман. Скайлър кимна на двамата мъже и те се отдалечих назад. Той обиколи момичето, оглеждайки от глава до пети така както клиент разглежда стоката, така както хищник – жертвата. Така както той всеки, който се канеше да убие. 
-Дъщеря ти е красива. – отбеляза и застана зад нея, почти плътно. Тя потрепваше конвулсивно, гледаше в измъчените очи на баща си и поклащаше глава. – Сигурен ли си, че е твоя? Нищо лично, разбира се… - побърза да каже. – Но не прилича много на теб. 
-Недей, Скайлър. – гласът му бе умолителен.
Той вдигна вежди.
-Доста си нервен за някой, който се занимава с трафик на хора. Не си ли свикнал да гледаш млади, изплашени девойчета, плачещи да се върнат у дома? Или когато става въпрос за дъщеря ти е по-сложно?
-Нищо не знам, кълна се! Ако знаех щях да ти кажа.
-Някой е задигнал пратката на Барбара, Роман. И е убил вестоносеца ни. На твоя територия.
Майкъл присви очи и стисна челюст. 
-Все трябва да знаеш нещо.
Той поклати глава. Скайлър застана пред момичето, спирайки очния контакт между нея и баща й и освобождавайки я от присъствието си за малко. 
-Джейсън е намерен мъртъв близо до един от твоите складове. Освен ако хората ти не са тръгнали срещу теб, не бих могъл да си представя това – изсмя се – някой трябва да е видял или направил нещо. Под някой, имам предвид теб.
-Никаква пратка не е минавала през моите места, казах ти сто пъти! – извика Роман. 
-Охраната ти е по-голяма и от нашата. Никой не може да влезе в района ти и ако не си бил ти, значи е някой от твоите хора. За мен е все тая. При всички случаи си виновен. Но трябва да открия копелето, защото пратката на Барбара е още в него.
-Не знам нищо. – гласът му изтъня, все едно всеки момент щеше да заплаче. 
Скайлър доби съпричастна физиономия, поклати глава и изцъка с език. 
-Как се казваш, скъпа? – обърна се той към треперещото момиче.
-Анджелика. – прошепна в отговор. 
Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре. 
-Анджелика. – повтори. – Не ми харесва. – приближи се към нея, а тя плашливо отстъпи назад.
Роман се опита да освободи ръцете си от хватката на въжетата, но бяха твърде здраво затегнати. 
-Скайлър, да не си я докоснал! – изръмжа.
Скайлър хвана момичето за косата, прилепи тялото й към своето и я притисна в близката колона. Анджелика изохка от болка, а той издиша в ухото й.
-Разкопчай си панталоните. 
Тя поклати глава и се опита да задържи плача си. Скайлър я удари през лицето и тя се строполи на земята.
-Не я пипай! – изкрещя Роман и се изви напред, но Майкъл побърза да го хване за гърлото и да го притисне в стола. 
-Гледай как Скайлър изнасилва дъщеря ти или ми кажи проклето име! – злобата в гласа му бе неприсъща. Майкъл беше справедлив и сдържан. Правеше само онова, което трябваше. Нито повече, нито по-малко. Сега обаче бе озлобен, настървен и ужасно гневен.
Нямаше мъка за брат му. Още не. Имаше желание да убие човекът, отнел живота на Джейсън, и то толкова силно, че самият той усещаше как с всяка секунда е готов на все повече неща за отмъщението. Не планираше да е дълго нито изпълнено с прочувствени речи за отнет любим човек, който е значел толкова много. Искаше само да убие виновника. 
Скайлър вдигна Анджелика на крака и отново я блъсна в студената колона. С рязко и грубо движение разкопча ципа на червеното й яке и махна черната шапка от главата й, захвърляйки я на земята. Тя се разпищя ужасено и започна трескави опити в името на това да се освободи, да го разкара от себе си, но с нейните викове идваше неговата ярост. Удари я повторно, този път не й позволи да падне. С една ръка стискаше врата й, а с другата разкопча копчето и смъкна ципа на дънките й.
-Не! 
Скайлър я обърна с гръб към себе си и разкопча колана си с бързи движения. Притисна я с тяло и я накара да изстене.
Лицето на Роман почервеня, сълзите и потта се сливаха, караха кожата да лъщи. Той преглътна тежко, в гърлото му бе заседнала буца. 
-Татко! – изпъшка безпомощно Анджелика, докато Скайлър повдигаше блузата й нагоре и заравяше лице в косите й.
-За бога! Касъл! 
Облекчено издиша, когато Скайлър спря да плъзга ръце по гърдите на Анджелика. 
-Касъл Рейн. – стисна зъби, докато нормализираше дишането си. – Един от моите хора е чул Тортън да говори, че Касъл имал зъб на Барбара. Щял да убие всичките й приближени. Само това знам, това е единственото, за което се сещам!
Майкъл задълго остана загледан в профила на Роман, изучаващ очите му. След това троснато го пусна. Скайлър се отдръпна от Анджелика, която плачеше тихо, и закопча колана си, приближавайки се към Роман.
-По-добре да не ме лъжеш. - тихо му каза.
Майкъл запали цигара в мига, в който краката му стъпиха върху калната земя, покрита с изсъхнали листа и боклуци. Дръпна си веднъж преди да бъде изтръгната от устните му. Вдигна предупредителен поглед към Скайлър.
-Ти не пушиш, Майкъл. – вдигна вежди той, дръпна силно и издиша блажено дима. Облиза устни, пъхна една ръка в джоба си и погледна Майкъл, който продължаваше да го зяпа предупредително, очевидно чакащ цигарата да му бъде върната. – Какво мислиш?
Майкъл потръпна с устни в неприязън, докато наблюдаваше горящата хартия и подмина Скайлър, насочвайки се към черния джип. 
-За кое?
-За това, което каза Роман. Мислиш ли, че Касъл наистина е тук? Решен да ни избива един по един? – имаше подигравка в предположението му.
-Не е наша грижа. Барбара има хора за него. 
-Барбара прати Джейсън след него. Ами ако Касъл го е…
-Тогава ще го открием и ще го убием. – прекъсна го Майкъл, докато отваряше вратата на шофьорското място.
-А! – Скайлър залепи длан за вратата и я затвори с недоумяващо изражение. – Кой ти каза, че можеш да караш колата ми?
-Ти. Сутринта. Каза, че мога да карам колата ти. 
-Да, на отиване. Тогава беше още много тъжен. Но сега минаха няколко часа от както разбра, че Джейсън е мъртъв и имаше един епизод с изпускане пара в склада. – посочи с показалец зад себе си. – Така че мисля, че си готов да се возиш. 
-Искам да карам колата. - сдържано обяви.
-Имаш си кола, друже. – потупа го по гърба и го побутна да заобиколи колата. – Ще си караш нея, когато се приберем. 

Рейвън излезе от казино „Триглава змия”. Разочарование бе изписано навсякъде по лицето й, докато се оглеждаше наоколо, за да пресече без да я прегази кола. Когато се озова на другия тротоар повторно се огледа. Студът се засилваше и якето й не я пазеше никак ефектно. Цял ден обикаляше по най-долнопробните клубове, барове, казина, които знаеше. Разговаряше с най-глупавите управители с надежда да успее да ги убеди да й дадат някакъв заем. При едни беше мила и дружелюбна, при други прибягваше до физическо насилие. Държеше се така, както смяташе, че отделните личности ще я чуят най-добре, но те не я чуваха не просто никак, а изобщо. Не беше свикнала така. Със сигурност не се славеше с честност и достойнство, но обикновено връщаше всеки заем, който вземеше от собствениците на заведенията, защото знаеше какви ще са последствията ако не го направи. А сега всичките до един й отказваха без дори да изслушат до край фалшивите истории, които измисляше при всеки един. 
За първи път истински унило влезе в дома си. С изключително бавни движения остави якето и ключовете и понесе себе си и чантата си нагоре по изпочупените стълби. Зави по коридора и се отправи в края му към своята стая, чиято врата заключи веднага щом влезе. Чуваше как Джинджър я вика да слезе за вечеря и действително ухаеше хубаво и Рейвън беше умряла от глад, но вместо да отиде при него тя хвърли чантата на леглото си и коленичи пред него. С все така бавни движения бръкна отдолу и извади малка картонена кутия. Покатери се на леглото, седна по турски и с неприсъщо внимание постави кутията пред себе си. Стисна устни и една сълза се търкулна от ъгъла на окото й. Махна капака и бръкна вътре. 
Всичките й спестявания се озоваха в ръката й. Всичките две хиляди и петстотин, които пестеше от всеки работен ден, от всеки откраднат долар, от онези петстотин за тъпия бал на училището, които умело сви от бюрото на госпожа Тачър. Пестеше с една-единствена цел. Да избяга. 
Рейвън не мечтаеше широко. Но едничката мечта, която един ужасен ден я посети, бе тази да замине. Да се качи на автобуса или да хване влака и просто да се махне. Както Джинджър говореше. В мига, в който часовникът удареше дванадесет и тя вече е на осемнайсет да си вземе малкото багаж и да изчезне, повече никога да не се върне. Пестеше за този ден, за този миг. Но ако Луис остане в затвора нея ще пратят в сиропиталище и не би отнело много преди да я намерят, преди да разберат за кражбата й от училището, за незаконната й работа в клуба, за цялата помощ, която получаваше от полицая Рандъл и онази, която му оказваше в замяна. Скритата дрога в другия край на леглото й, която Рандъл й поверяваше, която искаше да остане за него. След тези истини вече нямаше да е сиропиталище, а затвор за малолетни. Да се раздели с тези пари й се струваше равносилно на това да се раздели с бъдещето си. Това бе, което я държеше през последните месеци от мига, в който си намери работа след прозрението. И сега трябваше да ги даде. За баща си!
Избърса сълзата, сгъна парите и стана от леглото. Пъхна ги в задния си джоб, докато слизаше по стълбите и грабна якето си, докато отваряше вратата.
-Пак ли излизаш? – провикна се Джинджър от кухнята. 
-Няма да се бавя. – отговори и побърза да затвори вратата зад гърба си. 
Походката й бе бърза и припряна. Противно на желанието й да удължи последния си момент с парите, които трябваше да я спасят. Озова се в участъка по-скоро от колкото обикновено и веднага се насочи към бюрото на Рандъл. Не беше разумно и тя го знаеше, но не се стърпя и хвърли парите върху повърхността.
-Хиляда. Плюс онези сто, които ми даде. – с плясък постави банкнотата от сто долара до купчинката от хиляда. 
Обърна се да си ходи.
-Почакай, Ревйън. Почакай! – изтича до нея и я хвана за лакътя, но тя го отблъсна моментално от себе си. – От къде намери всички тези пари за три дена?
-Има ли значение? 
-Рейвън, имаш две седмици. Не знам как си ги взела, но имаш време да помислиш за друг вариант…
Веднага разбра какво й казва. Мислеше си, че е обещала да спи с хора, да продава тялото си, докато изплати хилядата долара. Това я разгневи. 
-Това са спестяванията ми, нещастник! – изсъска обидено. – Не съм правила сделки с никого. Опитах. – вметна огорчено. – Но не се получи. 
-Спестявания? Спестявания за какво?
-Не е твоя работа.
-Виж… - спря я отново. – Не е нужно да ми връщаш стотачката веднага…
Рейвън сбърчи вежди от странното предложение, което не разбра съвсем и поклати глава.
-Не ми трябват парите ти, Рандъл. – отряза го тя. – Пускай копелето да си ходи. 
-Хей. 
Рейвън за пореден спря походката си с досада.
-Направи добро дело за баща си. – каза й, все едно й пукаше, все едно имаше нужда да чуе това. – Сигурен съм, че ще ти бъде благодарен. 
Рейвън го огледа с изражение, което Рандъл не можеше да разчете, но не беше обикновеното й дразнение. След това се обърна и си тръгна.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1; min-height: 13.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Барбара затвори телефона и присви очи срещу снимката на Рейвън. Заръфа вътрешността на бузата си, докато поклащаше глава и гледаше съсредоточено лицето на занемарения й вид. Тракаше с нокти по бюрото, почесваше бузата си, играеше си с кичур коса, докато наблюдаваше и размишляваше. 
-Барбара? 
Бързо прибра снимката в отвореното чекмедже и постави лакти на масата.
-Да. – в гласа й се прокрадна истерична нотка и тя прочисти гърло и се раздвижи в стола си. 
Скайлър влезе в кабинета й, затвори вратата и повдигна черния куфар, който държеше в ръка. 
-Взех това, за което ме помоли. 
Барбара се усмихна и заобиколи бюрото. 
-Всичко ли е вътре?
-Всичките сто хиляди и няколко пакета бонус.
Барбара вдигна вежди.
-Алекс беше необичайно щедър днес. – обясни й, а тя го изгледа с палави и укорителни очи.
-Накарал си го, нали?
Скайлър вдигна рамене.
-Закъсня с поръчката, най-малкото, което можа да направи, бе да предложи от стоката си. – постави куфара пред дървеното бюро. 
-Къде е Майкъл? – попита го тя, докато той се отправяше към вратата.
-Отиде да говори с Тортън.
-Тортън? – Барбара видимо се учуди и седна обратно на стола си, обвивайки пръсти около черната си писалка. – Това не беше ли собственика на онзи отвратителен фитнес клуб?
-Роман каза, че Тортън чул, че Касъл се е върнал. 
Барбара в миг вдигна глава и разшири очи. Прочете се страх в тях, само за момент, и Скайлър успя да види този страх, преди тя да се съвземе и да сведе отново глава над листата, които не разглеждаше внимателно. 
-Лошо за него. – каза, но гласът й прозвуча дрезгаво. 
Скайлър се подсмихна.
-Още не си му простила, че избяга.
-В живота идва момент, Скайлър, когато проблемът е в липсата на възможност да забравиш, а не да простиш.
Скайлър кимна, някак умислен в думите й, но после любопитството му надделя.
-Така и не ни каза какво беше направил. 
Барбара го погледна изпод вежди и се усмихна половинчато.
-Някои тайни са по-добре заровени. 
Явно с това разговорът щеше да приключи и Скайлър понечи да излезе, но Барбара го спря.
-Приготви необходимите неща за пътуване, моля те. Искам да отидем до Дейл. 
-Какво ще правим там? – попита объркано. – Мислех, че след последния път не сме добре дошли. 
-Били Търнър ще разбере. До колкото си спомням ни дължи къща.
-Ще се местим ли?
-Не точно. Вземи Майкъл и Бобски със себе си. Ще ви чакам в пет часа пред имението. 

Рейвън и Джинджър стояха в кухнята и пиеха кафе, когато звукът от токчетата на не толкова високоплатената проститутка накараха и двамата да стоварят поглед върху нея. Тя им се усмихна мило, докато обличаше якето си и започна да оправя косата си, докато отваряше вратата и излизаше от къщата. Рейвън изсумтя сърдито.
-Типично. Измъкваш му безполезния задник от затвора и той ти се отплаща с нова мама.
-Човекът още е във форма. – някак замечтано отбеляза Джинджър.
Рейвън направи гримаса. 
-Господи, не ми го причинявай рано сутрин. – помоли се и отпи от кафето. 
-Просто казвам. Някой нямаме този късмет, бидейки парализирани от кръста надолу и всичко останало. 
-Не се прави на невинен, Джинджър. Забелязвам как гледаш момичето в супермаркета. – подкачи го тя.
-А забелязваш ли как тя ме гледа? Мисля, че ме иска.
-О, няма съмнение. – присви закачливо очи и се усмихна. – Сигурно те сънува всяка вечер.
-Несъмнено съм гол. – вдигна вежди той.
-И една глава по-висок. 
-И с по-широки рамене. 
-Може би без ръкавиците. – подръпна старите ръкавици, които никога не напускаха ръцете му.
-Със ръкавиците. – настоя той. – Придават ми тежкарски вид.
-Може да я заблудиш, че караш мотор. – предложи Рейвън. – Жените си падат по такива неща.
-Или, че съм карал мотор. – започна сериозно да обмисля. – Така ще обясня инвалидната количка.
-Не знам дали ще е необходимо. Чувам, че някои дами обичат да доминират. Сигурно, ще й харесаш в такава нечестна битка. Ти, прикован към легло, тя, разполагаща с цялата власт и контрол. 
-Нямам нищо против. – въздъхна дълбоко. След това погледна към нея въпросително.
-Изглеждаш в добро настроение днес. 
Тя се усмихна и вдигна рамене.
-Наистина не съм. 
Намръщи се.
-Рейвън, какво мислиш за… - чу стъпките на баща й по стълбите и използва други думи. – За онова предложение, което ти направих преди няколко дена?
Рейвън поклати глава, също така внимателно заслушана в приближаващия се Луис.
-Няма шанс, Джин. – тихо отвърна и отново отпи. Вдигна поглед към полуголия си баща и го огледа в гръб с отвращение. Той надигна бутилката мляко и започна да преглъща силно. Рейвън и Джинджър се спогледаха. 
-Това май е с изтекъл срок на годност. – каза със сънения си глас и се оригна. 
-Купи ново. – отвърна Рейвън, надигайки чашата с поглед, вперен напред.
Луис се обърна бавно към нея и се облегна на плота.
-От къде намери толкова пари за ареста, хлапе? – попита я.
-Не е важно.
Луис се почеса по тила и се прозя. 
-С колко мъже спа за тези пари, Рейвън?
Тя обърна глава към него, игнорирайки умолителния поглед на Джинджър.
-Майната ти, Луис! – ясно изрече без страх от вероятните последствия. Но Луис, противно на очакванията, не направи нищо. Само се разсмя гадно и разроши косата си.
-Твоя воля, Рей. Ако хванеш СПИН обаче, няма да плащам за медицинските простотии.
-Все едно някога си плащал за нещо.
-Плащам училището ти, тъпачке. Безполезното ти училище, в което не могат да ти налеят мозък и да ти вкарат малко дисциплина. 
-Може би трябва да дойдеш с мен някой път, пиянице. Току-виж и ти си научил нещо. 
-Каквото трябваше за живота, Рей, съм го научил отдавна.
-Да бе. – пренебрежението й явно го жегна.
-Много неща не знаеш, малката. Внимавай как говориш с мен.
Ръката на Джинджър стисна предупредително коляното й под масата и това бе единствената причина, поради която Рейвън просто стисна здраво челюст и преглътна купищата неща, които можеше и искаше да каже сега. Луис ги погледна и двамата, взе млякото в ръка и отпи още няколко глътки.
-Същата като майка си. 
Забележката накара Рейвън да вдигне рязко глава и да разшири очи срещу тези на баща си.
-Да. – потвърди все едно е разбрал някакъв въпрос в очите й. – Същата като майка си, курвата. – засмя се, но после подсмъркна и скри усмивката си. – Майка ти беше голяма курва, Рейвън. Радвай се, че не я познаваш. Бих казал „мир на праха й”, но така и не намериха тялото й след онази катастрофа. Беше напът с някакъв копелдак, докато аз сменях пелените ти. Не мога да се изплюя даже на гроба й!
Рейвън извърна поглед и стисна зъби. 
-Кажи ми, това начин ли е да се отнасяш с някой, който те обича?
Очите й се напълниха със сълзи, но тя стисна още по-здраво зъби. Никога не говореше за майка си, никога не се сещаше за нея по не толкова очевидни причини. Никога не я бе виждала, но това не й пречеше да се разстройва всеки път, когато чуеше за нея. Затова избягваше да чува за нея. Не успяваше да намери източника на усещанията, които се прокрадваха в нея всеки път, щом майка й биваше споменавана. 
Джинджър се загледа внимателно в Рейвън, надяваше се очите му да оказват подкрепата, която прегръдката му още не можеше. Присъствието на Луис винаги го потискаше и той не обичаше привлича вниманието му никакъв начин. Очите на Рейвън обаче не го погледнаха, за да отговарят на неговите. Пробиваха дупка в мръсната маса, удържаше порива да заплаче силно и се оставяше на желанието да не го прави. Чакаше Луис да си тръгне, да се навре в миризливата си дупка, но той си стоеше облегнат на плота и зяпаше дъщеря си, докато потропваше по кутията с мляко. Накрая тя просто не издържа. Стана, избутвайки стола назад, заграби чантата си от пода, якето си от закачалката и излезе навън. 
-Повярвай ми, Антъни, беше голяма курва. – прошепна Луис, хвърли празната кутия в умивалника и затътри крака към стълбите. 
Джинджър го проследи с очи и след това погледна към вратата. Ако не беше прикован за количката щеше да тръгне след нея, да се опита да я успокои, знаейки, че няма да успее. 

Рейвън крачеше бързо по тротоара, преглъщаше тежко и непрестанно стискаше и отпускаше челюст. Дишането й ставаше ту спокойно, ту неравномерно. 
Понякога го мразеше ужасно силно. В други дни имаше усещането, че би го убила ако имаше възможност. С всичките рискове и последствия, които щяха да й се качат на главата след това. 
-Хей!
-Господи! – издиша тя, спирайки крачката си, когато Колин Клайд изникна пред нея от никъде. 
-Надявам се тази устремена походка е насочена към училищната сграда.
Тя кимна недоволно.
-Надеждите ти бяха чути, Клайд. – въздъхна сърдито и отново закрачи, редом до него.
-Не си в добро настроение днес.
Тя се изсмя.
-Бива те в изтъкването на очевидното, Колин. Печелиш десет точки за способността си да виждаш онова, което е право пред теб. – смигна му. 
Той забави крачка, загледан обидено в гърба й. Предположи, че няма да спре, тя никога не го правеше, но този път тя също забави походката си и накрая спря на няколко метра пред него. Вдигна поглед към небето, изруга и се обърна към Клайд.
-Не съм малка госпожичка, която споделя проблемите си. 
-Това извинение ли трябваше да е.
-Не сме от този тип приятели, Клайд. Когато единия има проблем не звъни разплакан на другия, за да му разкаже всичко.
-И другия не се отзовава. – съгласи се. – Наясно съм.
-Тогава не очаквай от мен да споделям.
-Не оча…
-Защото няма. – прекъсна го. – Няма да говоря за детството си с теб, или за загубената си майка, или за работата си, или за момчето, което ми е хвърлило око.
-Оценявам това. – съсредоточено отвърна, наблюдавайки лицето й.
-И няма да те моля да идваш с мен в болницата, когато се окажа бременна, или да ми помагаш да изчистя къщата след поредния купон.
-Ти не правиш купони.
-И със сигурност отказвам да говоря за чувствата и мечтите си.
-Нямаш мечти.
-И няма да ходя на проклетия бал.
-Той мина.
-И не мисли да ме молиш за услуги, защото знаеш, че не правя такива неща. - посочи го с показалец.
Видя влага в очите й и с нищо не го показа. 
-Така че ме остави да повървя малко сама, за да си помисля и ще се видим в училище, става ли? – без да изчака отговора му се обърна и се затича леко, за да избяга по-бързо.
Гледаше след нея като куче, което гледа как стопанина му го изоставя. Колин Клайд беше самотно дете. 
Колин Клайд беше високо, русоляво момче с кичури, които вечно полепваа по челото му, очила, от които периферното му зрение не струваше за нищо и смели наклонности към самоубийство. Не веднъж беше близо да се хвърли от високата сграда или да се изправи пред движещ се с висока скорост автомобил. Но без вените. Никога вените. Плашеше се от игли, карфици, ножчета, вилици и всичко с остър връх накрая.Беше странен. Четеше много въпреки че го правеше бавно. Рисуваше въпреки че го правеше грозно и пееше, въпреки че нямаше гласните струни за подобни упражнения. Парадоксален бе, защото обичаше живота и го мразеше в едно. Когато си стоеше у дома, затворен в стаята си, слушаше музика, тананикаше в такт с нея, рисуваше по платното си изкривени линии и фигурки…тогава се чувстваше невероятен и велик. Излезеше ли от света на четирите си стени всичко бе мрачно, студено и грозно. Формите се губеха, очертанията също и нищо не изглеждаше така, както трябваше да изглежда. Миришеше му на мръсно, самия въздух му вкусеше на мърсотия. В интервала от мига, в който излезеше от дома си, до мига, в който не се върнеше обратно той се чувстваше крайно нещастен и депресиран. А без Рейвън, която възприемаше като единствената причина за съществуването му извън личното му царство се чувстваше още по-зле. 
Затова сега гледаше как смисълът му се отдалечава и нямаше представа какво да прави по -нататък. 

Вятърът духаше в лицето на Луис и очите му бяха присвити и сълзяха от студа. Беше пъхнал ръце в джобовете си, раменете му бяха свити, за да го запазят от ледения вятър и резултат почти имаше. 
Пресече улицата бегом и поспря пред голямата черна порта, вдигайки поглед към надписа. “Гробище Дейл”. Отдели миг, взрян в този надпис след това мина през невидимия праг, който те въвеждаше в мрачно, неприятно място, където имаше само загубени хора и заровени спомени. Сега не вървеше припряно, а някак бавно и с цел. Минаваше покрай надгробните плочи, четеше имената просто така, за да състави сценарий кой е бил този човек и кои са хората, които страдат за него. Правеше го всеки път, когато идваше тук. Без конкретна причина. А може би причината бе, че му доставяше някакво удоволствие или по-скоро утеха от факта, че не е единствения, който е загубил някого. Че има хора, които разбираха болката му.
Спря пред дървения кръст, забучен в почвата, която бе обградена с малки камъчета и очертаваше гроба. С несръчно издялани букви пишеше Ана Ли Уондърс. 
Луис пое дълбока глътка въздух и тупна на земята. Опря лакти в колената си и се зазяпа в гроба. Гроба, който бе в края на цялото гробище, гроба, който не трябваше да е там. 
Гроба, който скришом наблюдаваше как Рейвън прави. 
От очите му западаха сълзи, но лицето му бе безизразно. 
Ана не прие името на мъжа си. Толкова борбена, толкова неповторима. И толкова загубена завинаги. 
Липсваше му всеки ден и въпреки че тогава я мразеше за глупавата изневяра, за това, че на нея не й пукаше, продължаваше да му липсва. Притисна колена към гърдите си и мълчаливо подпря брадичка.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1; min-height: 13.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Майкъл стоеше пред мъртвото тяло на брат си. Гледаше строго в спокойното лице. Тялото му беше облечено в нелеп костюм. Джейсън мразеше костюми, никога през живота си не бе обличал такъв. Черната му коса беше мръсна и пригладена назад, кожата му бе бледа, безцветна. Устните стояха в права линия и въпреки че беше леден и скован, имаше спокойствие в чертите му. Все пак беше мъртъв, нали? 
-Господине, готови сме за кремацията. – обади се ниска, тъмнокоса девойка с къса черна пола и очила. – Къде ще желаете да ви настаним?
-Няма да остана. – отговори и сви вежди, докато гледаше брат си за последно. – Не мога. – прошепна и протегна ръка към тази на Джейсън. Докосна студената кожа, стисна устни, почеса носа си. Сетне се отдръпна назад и излезе от празната зала, подминавайки младото момиче.
Слезе по каменните стълби, а на тротоара долу го чакаха Барбара, Скайлър и Бобски. Бобски беше един от най-доверените хора на Барбара, наред с другите двама. Имаше червеникаворуса коса, светлосини очи и бяла кожа. Да бъде добродушен и опасен съчетаваше същността му. Беше умен мъж и точен стрелец. Когато Майкъл се приближи към тях Барбара първа го придърпа в прегръдката си.
-Ако това е дело на Касъл… - прошепна тя в ухото му, докато го обгръщаше леко с ръце. – Ще го намерим и ще го накараме да си плати. 
Бобски стисна рамото му, Скайлър го потупа по гърба. 
-Хайде, човече. – побутна към колата. – Ще ти дам да караш този път.

Когато Рейвън излезе от училището навън вече се смрачаваше. Беше отишла до библиотеката да потърси Колин и там видя една от тетрадките му, явно я беше забравил. Поседна, за да разгледа рисунките му, да прочете поезията му и остана объркана. Докато се опитваше да осмисли идеята на онова, което той правеше се озова заспала на голямата маса, все едно беше учила цял ден. Погледна часовника си. Имаше още няколко часа преди смяната й да започне, но не й се прибираше вкъщи. Не и се ходеше и по-рано на работа и със сигурност не й се оставаше в училището. Докато мислеше къде да се завре, докато стане време за нещата, които трябваше да върши, се зазяпа в човек на отсрещния тротоар. Беше висок мъж, облечен в разкопчано, дълго, черно палто. Косата му бе тъмна, очите – светлосиви. Стоеше с вирната брадичка, сянка върху очите и ръце в джобовете. И гледаше към нея. 
Въпреки че тогава не бе видяла лицето му добре Рейвън го разпозна. Трябваше да е мъжът от клуба. Онзи мъж, който не сваляше очи от нея в онази вечер, в която когато тя понечи да отиде при него, той беше изчезнал. 
Рейвън направи няколко крачки напред. Вятърът духаше косите й, развяваше ги в лицето й, пречеше й да вижда по-ясно, но тя също не откъсваше поглед от мъжа. Не намираше достатъчно причини да се уплаши от това, че е следена, но намираше достатъчно да се ядосва от този факт. Изчака големия камион да мине и когато стъпи на улицата, за да пресече, мъжът вече го нямаше. Рейвън отвори уста и се огледа недоверчиво. 
-Беше твърде малка, когато тя умря. 
-Божичко! – извика стреснато и рязко се обърна назад.
Луис я гледаше настоятелно с ръце в джобовете и все така свити рамена. Кафявото му яке сега бе разкопчано и мръсната черна блуза се вееше на силния вятър. Сякаш с присъствието му и небето стана по-мрачно и тъмно. 
-Има много неща, които си още твърде незряла, за да разбереш.
Рейвън сбърчи вежди, озадачена от странността на думите му и самият факт, че разговаря с нея по повод, различен от липсата й през вечерта, от липсата на пари, или при наличието на удари. Усети миризмата на твърд алкохол да излиза от устата му.
-Не знам колко често мислиш за нея, но въпреки че беше егоистична кучка, ти си единственото нещо, което искаше в живота си. – направи кратка пауза. – Единственото, което я направи щастлива. 
Рейвън премигна, безмълвна.
-Знай това. 
И след още няколко секунди взор в нея той я подмина и се отдалечи надолу по улицата, оставяйки дъщеря си да зяпа удивено след него с неразбиращия си поглед. 

…По-късно, когато отиде на работа барът беше пълен. За първи път обаче не бе вманиачена в това, че мрази мястото, че трябва да виси там по-цяла нощ и да върши много работа за малко пари и още по- малко бакшиши. Противно на всичко, в което някога е вярвала или мислила, тя мислеше за баща си. За везната на тяхното общуване, наклонена в полза на всички побоища и зли думи, които си наговаряха. Другата част на везната висеше във въздуха, почти празна, недостатъчно тежка, за да я наклони така, че да има баланс, защото добро между тях почти не съществуваше. 
А сега той й каза нещо добро. Можеше да мине и за мило в нейните разбирания, с нейния опит. Думите за майка й, които й наговори по-рано бяха в тотална противоположност с тези, които й каза преди няколко часа. Везната се изравни за малко. 
-Рейвън! – Джона набута таблата в ръцете й още преди да си е свалила якето. – Заемай се, имаме много работа. 
Разсеяно пое таблата и изтича само да захвърли якето си зад бара. На Джона му се стори странна липсата на псувни или лоши погледи от нейна страна, но не вкара много време в мисли. Прескочи ловко бара, карайки две дами да се засмеят кокетно и след това им предложи питие. 
Скайлър, Майкъл и Бобски стояха на едно от крайните сепарета в пълния бар и отпиваха от алкохолните си напитки без да откъсват поглед от двамата седнали мъже срещу тях и другите двама, стоящи изправени зад тях. По очевидно не можеха да го направят и точно когато Скайлър си помисли именно това, един от правостоящите стовари куфар върху повърхността на масата.
-Сериозно ли? – промърмори той и поклати глава. 
Били Търнър, нисичък, плешив човек с черна коса и доста подържана фигура за петдесетте си години погледна скъпия часовник на ръката си и върна очи към тримата мъже. 
-Къде е Барбара? – попита. В тази част на заведението беше по-малко шумно, така че не се наложи да вика съвсем, за да бъде чут.
-Закъснява. – отвърна Бобски и Били остро заби очи в неговите.
-Да, забелязвам това. Питам къде е?
-Барбара сама преценява времето си. – продължи Бобски. – Ще дойде, когато успее да дойде. 
-Имам среща с нея, не с вас. Вместо това се намирам на една и съща маса само във ваше присъствие от половин час. Това не ми харесва. 
Бобски не каза нищо този път. Безизразното му лице си остана такова. Били се изсмя, бутна питието си, което не бе докоснал и се наведе напред за момент.
-Майната ви. И на вас, и на нея. – и понечи да стане, но кракът на Скайлър препречи пътя му.
-Сядай си на задника. – равно нареди.
Били го изгледа и кимна към двамата мъже зад него.
-На моя територия си, пикльо.
-А моя пистолет и затиснал чатала ти, дядка. – беше се привел леко напред, дясната му ръка, която до преди секунда почиваше върху масата, сега бе скрита под нея. – Сядай и почакай дамата като джентълмен или ще трябва да започнеш да се доказваш на нежния пол в други сфери. 
Били сърдито се подчини и седна обратно, а Скайлър размърда рамене и втъкна оръжието обратно в колана си. Отпи от уискито и се усмихна на Били. 
Рейвън ходеше наляво-надясно в изпълняване на поръчки. Не спираше да се оглежда за евентуалния си преследвач, когото се опита да конфронтира днес. Не знаеше защо очакваше да го види тук при положение, че тя ясно показа, че е забелязала присъствието му. Явно не беше много добър в следенето на хора… 
Нечия ръка се вдигна и Рейвън побърза да се запъти натам. Видя мъжете в това сепаре от както самата тя дойде на смяна и й се сториха достатъчно богати, та ако беше любезна, може би щеше да измъкне по-голям бакшиш. Въпреки че всеки път правеше планове да се държи добре и обикновено след това нещо разваляше тези планове. 
-Още едно уиски. – каза мъжът без да я поглежда. Рейвън се намръщи от липсата на любезност и взе празната чаша от ръцете на мъжа с меката, кафява коса.
-Ама разбира се, педал. – промърмори.
-Извинявай, какво? – Скайлър вдигна поглед към нея с фалшива любезност. 
Рейвън го изгледа, изчаквайки всяка забележка, която клиента несъмнено щеше да отправи и вероятните изблици за нейното уволнение. Но мъжът срещу нея разшири очи и доби объркано изражение. 
Беше видял снимката на тийнейджърка с неестествено зелени очи, бяло лице и черна коса. Занемарено девойче с безизразен поглед, който не отиваше на крехката й възраст. Гледайки в очите й сега виждаше купища емоции. Някои лоши, за други като че ли самата тя се коле*аеше и очите й го издаваха, но не и безизразност, не и безпристрастност. Съзнаваше, че я зяпа повече от колкото е прието, но беше толкова странно да я види тук. Бе се учудил тогава защо Барбара държи снимка на това дете и виждайки това дете тук и сега се учуди още повече. Но при Барбара въпросите често нямаха отговори, миналото й, настоящето й, та даже и бъдещето й бяха такава загадка дори и за най-приближените й. 
Продължаваше да я гледа, някак невярващо. В сравнение с момичето на снимката, това пред него излгеждаше по-голямо и по-гримирано. Явно работата я караше да се придържа във вид, който на фотографията й липсваше. Беше облечена в черна прозрачна блуза, а гърдите й бяха прикрити от черно бюстие. Стори му се слаба, но не и мършава. А на снимката изглеждаше толкова недохранена. Изглеждаше  толкова по-различна от онова момиче в чекмеджето на Барбара. 
-Какво? – каза той сякаш на себе си.
Рейвън се отдръпна от странната реакция.
-Ще ви донеса питието. – обърна се и побърза да се отдалечи. 
Скайлър загледа объркан след нея, докато тя не се скри изцяло от погледа му. Майкъл настойчиво бе вперил поглед в профила му.
-Познаваш ли я? 
Той поклати глава. 
-Не. – присви очи. – Не, не я познавам. 
-Явно някой ти хвърли око. – подкачи я Джона, докато сипваше уискито в нова чаша. 
-Как изобщо виждаш от толкова далече? – тя се обърна инстинктивно и веднага съжали.
Мъжът с почти черните очи я наблюдаваше и тя видя това дори от разстоянието. Веднага отмести поглед.
-Да, вижда се доста добре. – отбеляза нервно.
Джона я погледна изпод вежди.
-Странна си тази вечер, Рей. Като че ли на лицето ти са изписани повече емоции от обикновено. Нещо станало ли е? 
Тя поклати глава. 
Колебливо закрачи към сепарето, надявайки се този път да избегне погледа на мъжа. Надеждите й не бяха чути. Когато се приближи Скайлър отново вдигна поглед към нея. Рейвън, без да знае защо го прави, кимна и се обърна, но пръстите му се обвиха около лакътя й и я извъртяха към себе си.
-Как се казваш? – попита толкова близо до лицето й, че Рейвън инстинктивно се изви назад и се опита да се отдръпна, но Скайлър я стисна по-здраво. – Спокойно. Просто искам да чуя името ти.
-Защо?
Той се усмихна. Красива усмивка, отбеляза Рейвън.
-Любопитен съм. 
Известно време го гледаше недоверчиво.
-Рейвън. – каза тя. Усмивката остана като сянка на лицето му и той наклони глава.
-Да… - шареше с очи по лицето й и от това й стана неудобно. Не обичаше да я наблюдават, камо ли толкова отблизо. 
-Трябва да се връщам на работа. – настойчивостта в гласа й се биеше с коле*анието в очите й.
Скайлър внимателно отпусна захвата си, но не се отдръпна от нея. Тя обаче изчезна веднага, противно на очакванията му. Седна си на мястото едва когато Майкъл го хвана за рамото.
-Барбара е тук. – посочи към бързо придвижващата се жена в черна елегантна рокля, която беше необичайно задъхана. Двамата със Скайлър я доближиха преди тя да е стигнала до тях.
-Всичко наред ли е? – попита я Скайлър.
-Да, разбира се. – отвърна тя и си пое въздух. 
Рейвън отмести поглед от тях тримата и замислено опря брадичка в дланта си. 
-И явно си пада по по-възрастни жени. – подкачи я Джона, когато видя физиономията й.
-О, моля те. – пренебрежително изсумтя. 
-Поне има вкус за тях. – продължи Джона и сви устни в целувка. – Бабката си я бива. 
-Отвратително. – Рейвън се отблъсна от плота. 
…Барбара опря чело в дланта си.
-Не ме предизвиквай, Търнър. Помниш какво стана последния път. – изморено каза.
-Да. Подпалих къщата ти. – съгласи се той.
-И по тази причина ми дължиш имот.
Търнър нервно се приведе напред.
-Имахме сделка. – настоятелно изсъска. – Ти нямаше да се връщаш повече и аз щях да продължа бизнеса си. Разделихме се мирно, защото полагаш толкова усилия да развалиш това.
-Не полагам, наистина съм толкова ефектна в работата си. – каза така, сякаш изтъкваше нещо очевидно. – Трябва да се установя тук за известно време. Само временно. – бързо повтори, когато видя изражението му. – Имам нужда имот, ти ми дължиш такъв. Това не е договор, Търнър. Искам си онова, което ми се полага.
-Тази територия е моя! – постепенно губеше търпение, докато Барбара стоеше с отегчения си вид на вечен победител. 
-Хората и оръжията, които имам много бързо мога да я направят моя. – сякаш му го припомняше. – Благодари се, че изобщо те предупреждавам за краткия си престой. Можех просто да взема мястото. 
Търнър се облегна ядно назад. 
-Стига, Били. – въздъхна изтощена. – И двамата знаем как могат да станат нещата. Правя ти услуга като говоря с теб сега. Решавай бързо, защото този разговор отдавна ме измори. 
-Наистина ли не можа да намериш друг град? – замърмори той докато напасваше комбинацията на куфара си.
-Касъл Рейн е тук. – каза Барбара и Били спря движенията си за момент.
-Върнал се е?
-По-добре си пази хората, Търнър. – приятелски го посъветва. – Вече уби един от моите. 
Били се подсмихна. Барбара не знаеше, че беше покривал Касъл не веднъж през последните месеци от всеки от хората й, който бе пратен да го търси. Ако имаше човек на тази земя, защитен от Касъл просто защото Касъл няма зъб на този човек, това бе Били. 
-Ще внимавам. – каза все пак. 
Майкъл стисна челюст и присви очи. Самодоволното лице на Били не му убягна и той вдигна вежди.
-Касъл. – обади се Бобски и лявата му ръка се озова зад гърба му.
-Да, нали за него говор…
-Не. Касъл е тук. – изправи се на крака, държейки пистолета зад гърба си, докато Барбара не даде ясни инструкции. 
Скайлър също скокна, а до него Майкъл бавно се изправи с вперен поглед към мъжа в края на заведението.
Тялото на Касъл Рейн стоеше изправено и непоколебимо, но някак нервно. Светлосивите му очи гледаха целенасочено към сепарето, на което стоеше Барбара. И въпреки разстоянието и лошата светлина, те се виждаха. Тъмната му коса беше разрошена, черното му палто си стоеше разкопчано и блузата отдолу беше станала мокра от дъжда, който бе започнал да вали навън. В гърлото на Майкъл се надигна ръмжене, но Барбара предупредително го стрелна с поглед. Гърдите на Касъл се повдигаха в тежко дишане, но устните му стояха в права линия, лицето му бе безизразно. 
-Стоиш на вратата, задник. – сопна се Луис, когато се блъсна във високата фигура. 
Касъл дори не го погледна, затова Луис поклати глава и си проправи път напред. 
-Какво прави тук? – промълви Барбара.
-Явно е дошъл да довърши работата. – отговори Скайлър и понечи да извади оръжието си, но Барбара сложи ръка върху неговата.
-Твърде много свидетели. Не тук.
-О, добре. – саркастично подхвана. – Тогава просто ще отида и ще го помоля да излезем на задната алея. 
-Казах не. – просъска Барбара, когато Скайлър се опита да пренебрегне заповедта й. 
Тя погледна към Касъл, който обаче явно нямаше нейните съображения, защото бавно започна да измъква пистолета от колана си. Очите й се разшириха объркано. Какво щеше да направи, да застреля всички в заведението? Но той не се целеше към всички.
Отново, въпреки разстоянието, очите им се срещнаха и усмивка полази по устните на Касъл, докато насочваше пистолета в посока, различна от нейната. Барбара проследи мерника на дулото и дъхът й секна.
-Не! – изръмжа. 
Рейвън Фигли, момичето с прозрачната блуза и табла в ръце, раздаваше пиенето на клиенти без да забелязва надвисналата опасност. Барбара отдели няколко малки секунди да я погледне, да я зърне на живо. След това излезе от сепарето и тръгна към нея с припряна походка. Без да пита Скайлър тръгна след нея, а Майкъл се насочи към Касъл. Търнър се опита да стане, но Бобски насочи дулото срещу него.
-Не сме приключили с теб. – предупреди го и Търнър надяна тъпа усмивка и спокойно си седна обратно. 
Бобски продължи да го гледа с предупреждение и след това тръгна след Майкъл. 
Касъл дръпна предпазителя и изстреля един куршум нагоре. Първо се развика този до него, след това онзи, дето седеше до първия, след това още трима и всички започнаха да се разбягват в писък. Някои бяха видели човека с оръжието, други бягаха просто заради онези, които вече изчезваха. Барбара се блъсна в един от хората в цялата суматоха и падна на земята.
-Нея. – извика тя срещу Скайлър, който се наведе да й помогне. – Момичето, Скайлър. Направи нещо!
Скайлър се огледа и видя Рейвън, която се въртеше на всички страни, докато хората я блъскаха в опитите си да излязат по-бързо. Изпусна таблата си и за малко да падне на земята. 
-Рейвън! – извика Луис, надигайки се на пръсти, за да види дъщеря си. Стоеше на няколко метра от него и докато всички се целяха към изхода, Луис започна да разбутва хората, с цел да стигне до нея. 
Рейвън го съзря през количеството хора.
-Тук съм! – извика тя, но отново беше блъсната и насмалко да падне, но нечия ръка я задържа. 
Скайлър притисна тялото й в своето и погледна към Касъл, който стоеше на около седем метра от тях. В морето от хора обаче виждаше и един русоляв мъж да тича към него и Рейвън. Посегна да извади оръжието си, но откри че не е там, където трябваше да е. 
-По дяволите! – изруга и трескаво затърси с очи по земята. 
Касъл насочи своето към Рейвън и стреля веднъж преди Майкъл да се хвърли върху него.
Скайлър покри Рейвън с тялото си и я събори на земята. Главата на Рейвън се замая и тя вкопчи пръсти в рамото на Скайлър, докато се опитваше да се изправи, надявайки се да не е видяла правилно секунди преди да падне. Когато обаче избута Скайлър от себе си и опря длани в земята видя баща си, който бавно падаше на колене с кървящи гърди. 
От гърлото й се изтръгна вик на удивление и тя се опита да се изправи, за да изтича до него, но Скайлър уви ръка около кръста й и притисна гърба й към гърдите си.
-Не! – изкрещя тя и се замята в ръцете му. – Пусни ме.
-Почакай, почакай! – шепнеше той в ухото й, докато гледаше към Майкъл, който яростно удряше по лицето на Касъл. 
-Това е Луис! – издиша тя. Скайлър я държеше толкова здраво, че не можеше да си поеме въздух както трябва. Баща й продължаваше да стои на колене с ръка на гърдите си и измъчена физиономия. След това се строполи изцяло на земята, падайки по лице, цепвайки веждата си. 
Касъл блокира поредния удар на Майкъл, избута го настрана от себе си и взе пистолета от земята, насочвайки го към разяреното лице. Бобски застана зад Майкъл и насочи дулото към Касъл без коле*ание в намерението си да го застреля, докато Рейн изглежда не искаше да убива другия брат. 
Стояха така дълго време. 
Скайлър продължаваше да държи момичето в ръцете си, което се опитваше да пропълзи до русия мъж, който Скай помисли за заплаха и щеше да застреля собственоръчно. Няколко секунди по-късно се чуха сирените на появяващите се полицейски коли.
-Какво ще бъде, Касъл? – попита Майкъл с глас, който сега не прикриваше гнева си. 
-Не сега. – отвърна той. 
-Няма да има после. – изсъска Майкъл и ловко взе пистолета от ръцете на Бобски, но това движение бе достатъчно за Касъл.
Той улови китката на Майкъл, заби дулото на пистолета си в корема му и след това в брадичката. Майкъл опря длан в пода, за да не падне изцяло и преди Бобски да успее да реагира Касъл изстреля един куршум в крака му. След това изчезна. 
Скайлър стегна челюст и пусна момичето. 
Рейвън допълзя до баща си.
Барбара изтича до хората си и подхвана Бобски.
-Добре съм. – изпъшка той, впил пръсти около раната на крака. – Повърхностна е. Куршумът просто мина през кожата. 
-Скайлър. – каза тя и Скайлър веднага прехвърли едната ръка на Бобски през рамото си. – Майкъл, ставай. Трябва да изчезваме. 
Барбара хвърли един последен поглед към стоящата на земята Рейвън, ронеща мълчаливи сълзи, несигурно стояща до простреляния си баща и излезе от заведението. 
Били Търнър вдигна вежди, въздъхна тежко и допи остатъкът от питието си. 
-Уау. – засмя се той и преглътна парещата течност. – Наистина трябва да се събираме по-често. – погледна към един от охраната си. – Не мислиш ли, Айвън? 
Огромният Айвън още стоеше на едно коляно с оръжие, насочено към изхода.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1; min-height: 13.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Сестрите бутаха медицинската кушетка по тесния коридор. Рейвън вървеше точно зад тях, задъхана и със сълзи по бузите, но без плач. 
-Не може да отидете по-нататък. – спря я сестрата пред двукрилна синя врата.
-Искам само да знам дали е жив.
-За да разберем трябва да останете тук. – настоя тъмнокожата сестра, потърка рамото й и затвори сигурно вратата след себе си.
Рейвън прокара пръсти през косата си и опря гръб на стената. Задиша се, облегна се колената си, сетне отново опря глава в стената. 
-Господи. – издиша, разтърка очи, отново прокара пръсти през косите си. 
Отиде на входа на болницата и застана пред един от телефонните автомати. Ядно докосна мястото, където се пъхаха монетите след като установи, че няма такива. Някой я потупа по гърба.
-Вземете. – прегърбена бабичка протегна отворената си длан, в която имаше петдесет цента. 
Рейвън стисна устни, брадичката й потрепери и тя взе монетата. Бабата я погледна с някакво разбиране и се върна обратно на мястото си. 
Рейвън допря слушалката до ухото си и набра номера на бюрото на Рандъл. След няколко позвънявания той вдигна.
-Рандъл на телефона.
-Аз съм. 
-Рейвън. – сякаш остави нещото, което бе правил до сега, гласът му прозвуча някак разтревожено. Тя никога на никого не звънеше. – Какво има? Добре ли си?
-Чу ли какво се случи в „Лавандула”?
-Преди малко дойдох на смяна, още не съм… - Рейвън чу как телевизорът в офиса му се усилва и си представи ясно как всички полицаи застават мирни и слушат извънредните новини. – Божичко. – промълви. – Изгорили са всичко.
-Какво? – изненадано попита.
-Изгорили са мястото до основи. – каза Рандъл. – Имало е и престрелка. 
-Рандъл, трябва да дойдеш тук. – тихо каза тя.
-Къде си?
-В болницата.
-Какво правиш там?
-Простреляха Луис. Двамата с него излязохме последни от заведението, полицаите ще ме разпитват и мисля, че трябва да си забереш всичката дрога, която стои под леглото ми. Не съм сигурна какви са процедурите, но за всеки случай може би домът ми трябва да е чист от тези боклуци.
-Няма да претърсват дома ти, Рейвън. Не си заподозряна, а цивилна жертва. 
-Луис е жертвата. 
Рандъл помълча малко.
-Звучиш притеснена.
-Не съм. – бързо отрече. – Виж, - облегна са на автомата и започна да говори още по-тихо. – ще съм по-спокойна ако си вземеш нещата за известно време. Ще го направиш ли?
Отново мълчание и Рейвън вдигна вежди в очакване.
-Да, разбира се. – каза накрая Рандъл. 
Рейвън кимна и погледна навън. Сбърчи вежди.
-Чакам те в болницата. 
-Защо?
-Защото в домът ми все още използваме ключалки. – и затвори. 
Направи няколко крачки към входа и пресрещна Колин.
-Какво правиш тук? 
-Гледах новините и чух, че баща ти е бил прострелян. Той добре ли е?
-Не знам още. – скръсти ръце. – И… - вдигна рамене несхващащо. – Какво правиш тук? 
Колин леко се смути от въпроса й.
-Притесних се. – отмести поглед за момент. – Исках да се уверя, че си добре.
-Добре съм. – зазяпа го очаквателно. Колин също я погледна очаквателно. – Можеш да се прибереш вече. 
Клайд преглътна, добри разочарован вид и се обърна. Рейвън стисна очи.
-Клайд. – спря го и се приближи към него. Направи гримаса. – Остани. – това бе най-доброто, което можа да измисли. 
Плавна усмивка грейна на лицето му.

Докато Бобски почистваше раната си и само от време на време издаваше колко много болка му причинява и най-малкото движение, а Майкъл стоеше с кърпа, пълна с ледчета върху брадичката си, Скайлър обикаляше напред-назад с умислена физиономия. Барбара стоеше зад дървената кафява врата вече повече от половин час и говореше по телефона.
-Не помня кога беше последния път, когато е тичала да поеме куршум за нас. – размишляваше на глас Скайлър. – Кое беше това момиче?
-Мислех, че я познаваш. – вдигна глава Майкъл. – Начинът, по който я гледаше… - сви рамене. – Предположих, че е имало нещо между вас. 
-Не я познавах, но не я виждах за първи път. 
-Няма значение. – изпъшка Бобски. – Знаете първото правило на Барбара. 
-Никакви въпроси в работата. – отвърнаха в един глас Скайлър и Майкъл. 
-Точно така. – кимна одобрително Бобски. – Никакви въпроси, никакво любопитство. Просто задача и изпълнение. Така че, Скайлър, моля те. За доброто на групата – този път недей да нарушаваш правилата. 
Скай вдигна ръце с невинна физиономия. 
-И гък няма да кажа. – обеща.
…-Коя беше тя? 
Барбара изпрати Майкъл и Бобски в хотел за тази вечер преди да оправи документите за имота на Били Търнър. Скайлър подлъга, че отива да се позабавлява с някоя девойка и излезе от хотела, спирайки първото такси, връщайки се в офиса, който Били бе осигурил на Барбара още преди много време. 
Сега стоеше срещу нея със скръстени ръце и очаквателен поглед, в който нямаше наглост, а чисто любопитство, докато тя се правеше, че пише по някакви листове. 
-Знаеш правилата ми, Скайлър. Ако не ти допадат, търси си нова работа.
-Четох във вестника за няколко дилъра, които си търсят човек за уреждане на сметки от всякакъв вид. Може би ще им се обадя.
-Така направи. – тя разлисти папката. 
Скайлър се намръщи.
-Виж, нямам проблем със законите ти, но когато ни пращаш на полето без да знаем, че…
-Съжалявам. – прекъсна го тя без да вдига поглед или да спира заниманието си. – Не знаех, че Касъл ще бъде там. Съжалявам, че бяхме неподготвени. 
-И? – попита язвително той, когато очакваното продължение не последва.
-И това е. Какво друго очакваш да кажа?
-Видях снимката, Барбара. – след това изречение тя спря всичко и го погледна със странен поглед. – Снимката на младо момиче с черна коса и зелени очи. Беше на бюрото ти, когато влязох, за да ти взема нещата. Коя е тя и защо е толкова важна за теб?
-Кой е казал, че е важна? – опита се да си придаде незаинтересован вид, но не успя.
Очите на Скайлър й тежаха в момента.
-Наистина не помня последния път, когато се притесни за някого от нас. 
-Стига, Скай, знаеш, че ви обичам.
-Не говоря за това. Кое е момичето?
Барбара въздъхна тежко и отново се върна към работата си.
-Знаеш, че си най-доверения ми човек, Скайлър, но дори и за теб имам граници. Това е нещо, което не мога да споделя с теб в момента.
-Пробвай ме. 
Тя поклати глава.
-Не става така. 
Скайлър прехапа устна. Барбара рядко показваше слабост, сега лицето й бе изписано от нея.
-Рейвън Фигли. Името й отива. 
Видя мека, естествена усмивка да полазва по устните й.
-Красива е, нали? – тихият й глас звучеше горд.
Скайлър също се усмихна.

Рейвън се намръщи. Със сигурност не й беше приятно първото нещо, което зърне след като отвори да очи да бъде Рандъл. Стоеше, надвиснал над нея с тъпото си изражение, положил ръка на рамото, разтърсвайки го леко. Беше се излегнала на едната пейка в чакалнията, а Колин похъркваше на другата отсреща. 
-Беше права, ще искат да инспектират дома ти. – прошепна й той, докато тя се надигаше. Почувства схванатото си тяло и положи длан на тила си. Погледът й беше сърдит. 
-Защо?
-Знаят, че Луис е имал работа с Били Търнър. Смятат, че може да има нещо в дома ви.
-Не разбирам. – тя седна и разтърка очи.
-Били Търнър е бил в заведението ти снощи. 
Рейвън се опита да си спомни. 
-Смятат, че той е поръчал някой да застреля Луис, защото Луис му е дължал нещо.
-Много са бързи със заключенията.
Рандъл вдигна рамене.
-Не им трябва много, за да излязат с първата версия. 
-Много версии ли има обикновено?
-Достатъчно, за да се чудиш на коя да вярваш. – кимна й. – Ключовете. – подаде отворена длан. 
Рейвън припряно опипа джобовете си и извади единия-единствен ключ, който пусна от високо в дланта му.
-Погрижи се Джинджър да не те види.
-Дъртака още ли живее при вас? Мислех, че е умрял или се е изнесъл.
Очите на Рейвън станаха смъртоносни.
-Разкарай се от лицето ми, Рандъл! – изсъска и той вдигна отбранително ръце.
Рейвън изстена и закри лице в шепите си. Беше изморена, всичко я болеше и имаше нужда от сън, но в съзнанието се въртяха прекалено много неща. 
Видя пистолета, насочен към нея едва тогава, когато мъжа, заговорил я по-рано, обгърна тялото й с ръце с цел да я защити. Защо, беше въпросът. Защо ще я защитава? От куршум. Той не я познаваше нито тя него. Защо другия мъж се опита да стреля по нея? Защо баща й беше дошъл в работата й? Прозвуча й така притеснен тогава, когато панически я извика сред тълпата. Все вярваше, че ако нещо й се случи, той ще е крайно щастлив. Вярваше го и за себе си – ако нещо се случеше с него, щастието нямаше да успее да я напусне дълго време. Ала ето, че не бе толкова просто. И двамата непознати… Единия, бе сигурна, бе този, който видя по-рано пред училището си. Малко, но достатъчно време имаше да го разпознае. Но другия… Защитника. 
Разтърси глава, когато усетиш пулсиращата болка в челото си. Погледна към коридора. Твърде много се бавеха в операционната, бяха минали повече от два часа, от както доведоха Луис. 
-Хей. – сънения глас на Колин я накара да погледне към него. След това обаче отново се зазяпа към коридора, очаквайки всеки момент да дойде някоя сестра или доктора. 
Той стъпи на земята, отмествайки якето си, с което се беше завил. Забеляза напрегнатата поза на Рейвън и неуверено стана от своята пейка и седна на нейната. Загледа се в профила й, но тя сякаш не го забелязваше. 
-Баща ти ще се оправи. 
Рейвън вътрешно заби лицето си в метална стена. Поклати глава и изправи гръб.
-Разбира се. – каза все пак. – Той е роден, за да бъде трън в задника ми. 
Колин се опита да я прегърне.
-Клайд! – изискващо извика и рязко стана. 
Жената на рецепцията и още няколко сестри на дежурство я погледнаха и тя сниши гласа си, приближавайки се малко към Колин, който я зяпаше недоумяващо.
-Какво има?
-Какво се опитваш да направиш?
-Исках само да те утеша…
-Приличам ли ти на човек, който има нужда от утеха?
-Извинявай, аз…
-Спри! – просъска и изстена отчаяно. – Божичко! 
Направи няколко крачки напред-назад, после седна бавно до него.
-Спри да се извиняваш за всичко. – каза по-тихо. – И спри да се опитваш толкова усърдно да ми бъдеш приятел.
Погледна го с честни очи.
-Грижа ме е за теб, Клайд. По мой си начин, но ме е грижа. Но единственото, от което имам нужда е да спреш да вървиш след мен като малко кученце. И да спра да се притеснявам, че наранявам деликатните ти чувства всеки път, когато се държа грубо.
-Н-не знам за какво говориш. – заекна той.
Рейвън си пое дълбоко въздух. Вероятно щеше да е по-добре да приключи нещата тук и сега, от колкото някой друг път, когато сигурно щеше да е късно.
-Знам, че си влюбен в мен, Колин. – опря длани в бедрата си и се загледа напред, виждайки с периферното си зрение как той бавно прави същото. Това, че не го отрече я обезкуражи. Можеше да каже, че това са глупости и Рейвън наистина щеше да зареже темата. – Прочетох тетрадката ти. Не съм я крала – побърза да каже преди да я е пронизал с обвинителен поглед. – Отидох в библиотеката да те търся… Беше я забравил върху една от масите и видях рисунките ти, прочетох поемите ти. Пишеш красиво, Колин. – комплиментът не му повлия сега. – Рисуваш още по-хубаво… Но недей да хабиш листата си за мен. – това бе единственото, което успя да измисли, което да е максимално ненараняващо чувствата му. – Не мога да бъда, това което заслужаваш.
-Ти си най-доброто, което заслужавам, Рей. – гласът му стана увещаващ. – Знам, че мога да те направя щастлива, наистина…
-Не искам да бъда щастлива, Колин. – прекъсна го меко и поклати глава, взирайки се дълбоко в очите му. – Не искам. Звучи странно, наясно съм. Но не това е, което искам.
-А какво искаш?
Тя се замисли.
-Точно сега? – вдигна вежди и колебливо сложи длан върху неговата. – Искам просто да сме… заедно, както до сега. Както винаги е било. 
Какво да каже на това? Не? Естествено, че нямаше да каже не. По-добре до нея като неин приятел, от колкото като неин никакъв. 
Тя му се усмихна и се облегна назад без да маха ръката си от неговата. Загледа се в профила й със замислено лице. 
Не знаеше колко много неща изпитва към нея. Той искаше да знае всичко за нея. От това как е минал деня й, до това какво иска от живота си. Нещо повече – искаше да е част от този живот. Дали някога щеше да се намери някой, който да може да й предложи интереса, който Колин така безплатно й даваше. Не че го мислеше по този начин, но все се чудеше… Рейвън нямаше тип. Досега не я бе виждал с момче, не я бе виждал да дава някому ласка. Беше толкова щедра откъм лошо отношение и груби думи, и толкова пестелива на усмивки и нежност. Веднъж, само веднъж, си бе позволил да поговори с нея за това. И тогава тя му затвори устата с думите:
-Какво по-истинско от гнева, Клайд? Любовта? – насмешката й бе направо болезнена. – Всеки може да се влюби. Гневът е толкова по-истински, толкова примитивен. Да си чувал животните да се влюбват. 
-Интересна теория. – бе проговорил в онзи слънчев следобед, когато седяха на трибуните около футболния терен в двора на училището. 
-Проста констатация на фактите.
-Не за всеки. 
Рейвън тогава бе поела дълбока глътка въздух, загледана в трениращите момичета върху зелената трева. Колин бе видял нещо странно в очите й онзи следобед.
-Нека има любов тогава. Тя изчезва след време, тогава от теб остава просто една сърдита, гневна пияница. Така че гнева все ще надделее.  
-Това радва ли те?
В очите й бе проблеснала влага.
-Ако можех да възпра лошите неща от живота, бих. – странното й изказване го бе оставил безмълвен. 
Не разбираше психиката й тогава, не я разбираше и сега. Уж мразеше всички, уж бе безразлична, но се грижеше за един инвалид у дома, плачеше, понякога даже се смееше. Като всеки нормален човек, какъвто тя отричаше, че е.
-Не си ненормална, Рей. – настояваше Колин в една късна вечер, преди няколко месеца, докато стоеше с нея в малката алея зад клуба. Тя пушеше, загледана напред в тъмнината, а той гледаше нея. – Имаш друг живот. 
-Понякога ми се иска да нямах.
-Всеки иска онова, което няма. 
Тогава за първи път му бе задала въпрос. На него, за него.
-Ти какво искаш?
Толкова се сепна, че му трябваха няколко секунди.
-Не знам. – призна накрая. – Когато намеря това, което търся ще разбера.
-Какво търсиш?
Той се усмихна.
-Не знам.
-Как търсиш нещо, когато не знаеш какво е?
Колин побутна очилата по носа си и кимна одобрително.
-Една от многото загадки на живота, Рей. Предстои ми да я разкрия.
-Трябва да има по-прост начин. – извърна поглед и всмукна от цигарата си. – Не може винаги да е толкова трудно. 
И тогава бе видял влага в очите й. Но тя така и не преля. Сякаш да заплаче, означаваше да се пречупи. Сякаш твърдо отказваше това да стане, дори когато беше сама. Но беше убеден, че тя плачеше, когато е сама. Сама в стаята си, сама на улицата, сама в тъмнината. Все някога трябваше да плаче. Беше сигурен. Почти можеше да я види как го прави. Докато се къпе или докато се опитва да запси, или докато готви. Все някога трябва да го правеше.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1; min-height: 13.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Рейвън и Колин станаха от неудобната пейка, когато видяха докторът да крачи срещу тях. Маската още беше на лицето му, а в ръцете си държеше папка и химикалка. 
-Госпожица Фигли, предполагам? – запита той, когато застана до тях.
-Рейвън. – поправи го. – Само Рейвън. 
Докторът вдигна вежди, но кимна. Записа си нещо в папката и свали маската си. Пристъпи от крак на крак сякаш се готвеше да каже нещо лошо. Секунди по-късно го каза:
-Баща ви е в кома. – и лицето, й гласа му останаха безизразни, докато го изричаше. 
Рейвън преглътна и кимна.
-Но е жив. – констатира.
Докторът сбърчи вежди.
-Стараем се да го задържим така… - несигурно каза. – Ще искате ли да го видите?
Рейвън поклати глава, сдържайки дозата въздух в дробовете си.
-Не. – продължи да задържа дъха си. – Не, няма нужда. – изпусна го тежко. 
Докторът объркано погледна към Колин.
-Шок. – обясни той само с устни. 
Лекарят предпазливо кимна и прегърна папката си.
-Ще можете да го виждате по всяко време. Ще получи най-добрите грижи. 
Рейвън повторно преглътна и закима.
След това си взе якето и избяга. 
Колин отвори уста пред объркания поглед на човека.
-Наистина е шокирана. 

Когато слънцето се появи и огря замръзналия асфалт, студените покриви на къщите, високите стълбове по чиито жици стояха птици, огря и стаята на Били Търнър. Широко пространство, миришещо на прах и парфюм. Леглото беше успоредно на прозореца и слънчевите лъчи очевидно не пречеха на Били да продължава сладкия си сън, обгърнал млада девойка с едната си ръка. 
Скайлър и Майкъл стояха пред леглото скръстили ръце на гърдите си. Бяха зад Барбара, застанали от едната й страна, а от другата стоеше Хана Милърс. Нисичка жена на тридесет и няколко с червена права коса, която не биваше сресвана достатъчно често и бритон, който щеше да й влиза досадно в очите ако не бяха очилата с черни рамки. На носа си имаше обица халка, през която веднъж Скайлър се опита да провре пръст. Хана го перна през ръцете и след това изви едната зад гърба му, докато не се чу пукот. От тогава имаха навика да не се харесват. 
Барбара наклони глава и погледна часовника си.
-Мисля, че е време за ставане. – въздъхна и насочи пистолета си към спящото момиче. Куршумът, който изстреля, накара тялото на Били Търнър да подскочи стреснато под завивките.
-Какво по дяволите?! – изкрещя той, когато видя кръвта, бликаща от гърдите на момичето. 
-Добро утро, слънчице. – усмихна се Барбара и подаде пистолета на Скайлър. – Време е да ставаш.
Дишането му се учести, за миг погледна към нощното си шкафче. Моментална, бърза реакция. 
-Няма да го намериш там. – кимна към Хана, която демонстративно повдигна оръжието му. – Толкова предсказуемо. – засмя се. – Всяка отрепка държи пистолет под възглавницата си. 
-Ти не го ли правиш? – напрегнатия му глас я накара да присвие очи.
-Имам най-добрите хора. Защо ми е да спя с оръжие, когато всеки, дръзнал да престъпва дома ми ще бъде мъртъв преди да е минал през оградата?
Били хвърли поглед на Скайлър и Майкъл и тежко преглътна.
-На какво дължа ранната ви визита? – опита се да прозвучи спокойно, но не успя. 
-Днес аз ще задавам въпросите. Знаеш, че търся Касъл, нали? Не предполагам, че знаеш къде е? – вдигна вежди. 
Търнър застана нащрек.
-Защо би си помислила нещо подобно? 
Барбара се засмя нетърпеливо.
-Без особено достоверна причина. Освен тази. – протегна ръка и Хана постави жълт, продълговат плик в ръката й, който Барбара почти захвърли по Търнър. Той се предпази, вдигайки ръката си и я погледна сурово. – Отвори го. – кимна му. Предпазливо пое плика. Дискретно го опипа и го отвори. Няколко снимки попаднаха в ръцете му, които накараха кръвта да се дръпне от лицето му. Той и Касъл, стискащи братски ръцете си. Касъл с цигара в ръка, излизащ от заведение, Търнър, точно зад него. Двамата, отново стискащи ръцете си, на лицето на Били има усмивка. 
-Обяснявай. – продължи с нарежданията Барбара. – Снощи, когато ти споменах за него, игра доста хладно. Трябваше да се досетя, че вероятно е потърсил помощта ти. Все пак на времето обичаше да работи с теб. 
Били вдигна поглед към нея без да казва нищо. Барбара стисна устни в странна обидена гримаса. 
-Да тръгваш срещу мен е много лош ход, Били Търнър. Не помня да беше толкова глупав. 
Изражението внезапно стана равно, без напрежение или страх от някакъв вид. 
-Ти си кучка, Барбара. И аз ще се радвам да те видя мъртва. Но не съм виждал Касъл от няколко седмици. 
Барбара присви очи.
-И със сигурност не съм планирал покушението ти в „Лавандула”. Ти заслужаваш велика смърт. – смигна й. – Не бих ти позволил да умреш в някакъв евтин бар. 
Тя навлажни устни.
-Заслужаваш да те убия сега, Търнър. – ръката й трепна. – Но имаш късмет – трябваш ми жив. 
По лицето му се изписа любопитство. 
-Касъл ще те потърси отново. – започна делово. – Рано или късно, ще трябва да се свърже с теб, особено след като знае, че аз съм в града. И когато това се случи ти ще ми кажеш. Защото ако не… Хана тук, отново ще ми покаже колко е добра в намирането на хората, които ми трябват намерени, а тези двамата зад мен ще покажат на теб колко са добри в заравянето на хора, които ми трябват заровени. 
-Не мислиш ли, че е глупаво от твоя страна да заплашваш и да нареждаш на човека, който знае какво всъщност се случи? – бавна усмивка се разстла на устните му, когато видя как изражението й издаде объркване, несигурност и малко страх. – Виж ти, колко лесно могат да се обърнат ролите. Явно сега аз съм този с оръжието. 
Скайлър сбърчи вежди.
-За какво говори той? 
-За нищо. – отговори Барбара с дрезгав, но спокоен глас. 
-Касъл ми каза истината. Предполагам, че я е казал и на Джейсън. – погледна към Майкъл. – Брат ти го намери. Касъл имам предвид. Намери го и поговориха. Предполагам, че Джейсън не е харесал чутото. Учудвам се, че не се е опитал да те убие. – върна поглед към Барбара.
Веждите на Скайлър се сключиха още по-дълбоко, а очите на Майкъл се превърнаха в цепки. 
-Какво иска да каже с това? – остро попита Майкъл.
-Излезте. – нареди Барбара.
-Какво говори той?! – извика Майкъл. 
Барбара рязко се обърна към него, изглеждайки го със свирепи очи.
-Казах да излезете! – повтори със смъртоносен тон и Скайлър отреагира първи. 
-Хайде, човече. Да идем да хапнем. – забута го към вратата. 
-Хана, оръжието. 
Хана бързо й подаде оръжието на Били Търнър и се насочи към вратата, която Скайлър затвори след нея. 
Когато останаха сами, Барбара премери пистолета в двете си ръце.
-Не е добра идея, Били. – заклати глава. – Това, което правиш не е никак добра идея.
-Представи си колко по-ужасна ще стане, когато момчетата ти разберат истината. 
Челюстта й се стегна. Направи няколко бавни крачки и насочи пистолета към главата на Били. Той не трепна.
-Ще ме отведеш при Касъл. – каза като факт. – И ще ми помогнеш да го убия. 
-Имаш по-сериозни проблеми от Касъл в момента. Може би трябва да се фокусираш върху определени хора… Млади момичета с наистина много, много красиви зелени очи. Когато Касъл ми каза за нея не повярвах в началото. Все още свиквам.
-Ще започнеш да свикваш с куршум в главата ако не се задействаш. – заплаши го през зъби, не блъфираше. – Хана е дяволски добра в работата си. Тя ще открие къде е Касъл и ако разбера, че си имал нещо общо с него от както напусна имението ми ще те убия. А ако не ми съдействаш сега, ще те убия скоро.

-Съжалявам, че ви накарах да чакате. – висок мъж с черна къдрава коса, пригладена назад, сив костюм и грубо мургаво лице затвори дървената врата със стъклен прозорец. Тежките стъпки се отправиха към бюрото и той седна срещу Рейвън. Бе вързала косата си на опашка и реши, че ще е добре да облече нещо друго от черните си и сиви блузи. Сложи кафява, не толкова раздърпана като останалите. Сините си дънки не бе обувала от толкова много време, че се изненада, когато й станаха. Нямаше много време за приготовления, когато й се обадиха да я извикат за показания пиеше кафето си с Джинджър. – Казвам се Родригес. А вие сте… - отвори няколко папки. – А. Рейвън Фигли?
Рейвън кимна. Гледаше с повече строгост, от колкото безпристрастност. 
-Съжалявам. – усмихна й се той. – Знам, че ситуацията не е много приятна, но тези разпити са наложителни. Стандартна процедура. – тонът и изражението му бяха изключително любезни.
Рейвън зачака. Родригес извади нова папка, отвори я и застана с писалка, готов да си записва. 
-Кога отидохте на работа снощи? – загледа се в листа, докато се готвеше да пише, чакащ отговора й.
-Към десет и половина. – гласът й беше необичайно тих. Той си записа.
-Забелязахте ли нещо странно в някого от клиентите си? 
Рейвън се сети за мъжа, който я бе издърпал към себе си, който я гледаше със странни очи, сякаш я познава и не може да повярва, че я вижда. Това си беше странно.
-Не. – отвърна, премигвайки леко, сякаш тялото й отказваше лъжата. Добре, че полицая бе забил поглед надолу. Сигурно бе обучен да забелязва лъжите на хората. 
-Можете ли да си спомните кога беше първия изстрел, който чухте?
-Не. 
Родригес я погледна за момент.
-Можете ли да се сетите как изглеждаше някой от мъжете с оръжията?
Рейвън се сети колко близо беше лицето му, колко плътно беше прилепено тялото му до нейното. Силната му фигура, притискаща нейната към пода, докато я предпазваше от куршумите. Почти черните му очи, които изучаваха лицето й и в двата им сблъсъка, чертите му, красиви. Това лице едва ли щеше да забрави скоро. 
-Не. – не знаеше защо го лъже. Все някой беше видял сцената, разиграла се в бара вечерта. Все някой бе видял как Рейвън бива спасявана от високия, привлекателен непознат. И все някой щеше или вече беше разпитан и дал показанията си.
Сякаш прочел мислите й, Родригес постави лакти на бюрото, изучавайки я. Не подозрително, просто с любопитство.
-Имате ли причина да укривате някого?
-Не. 
Той присви очи.
-Не сте от приказливите, а?
Тя вдигна вежда.
-Не. 
Гледаха се изпитателно известно време, Рейвън не трепваше. Родригес погледна пак към тефтера си и отвори уста.
-Баща ви е бил прострелян, да?
-Да. – Рейвън прочисти гърло.
-Съжалявам да го чуя. – звучеше искрен. – Ще се оправи ли?
-В кома е. 
Съпричастните му очи се вдигнаха към нея.
-Наистина съжалявам.
Рейвън стисна устни и сви рамене. Родригес въздъхна и се върна към работата си.
-Знаете ли дали някой е имал зъб на баща ви? 
Били Търнър, вероятно. Той беше в клуба онази вечер, помисли си Рейвън.
-Не. 
Полицая отново вдигна глава.
-Забелязахте ли нещо странно преди да отидете на работа?
Лицето на мъжа, когото хвана да я следи, може би също се броеше за странно.
-Не.
Лицето му бавно започна да става подозрително.
-Познавате ли този човек? – поразрови се и постави снимка на Били Търнър пред очите й.
Рейвън вдигна вежди. Разбира се.
-Не. 
Родригес се усмихна и разбърка и без това разбърканите папки на бюрото си.
-Странно, защото е направо известен във вашия град. – постави вестник на бюрото пред нея и сега той вдигна вежди. 
Рейвън дори не погледна страницата.
-Не чета вестника. 
Родригес прехапа замислено устна.
-От колко време живеете в този град?
-Седем години.
-Преди това?
-Ню Йорк.
-Защо се преместихте?
-Изгониха ме от училище.
-Защо?
-Подпалих салона. 
Очите му се ококориха.
-Защо?
-Без да искам.
Той придърпа стола си по напред.
-И живеете само с баща си?
-Да.
-Къде е майка ви?
-Мъртва. 
Родригес се сепна за момент и устните му се разтвориха в някакво желание да изрази съболезнованията си.
-Съжалявам да го чуя. Кога се случи?
-Била съм малка. Не я познавам.
Родригес кимна. Отмести папката си и затвори писалката.
-Вижте, знам, че е шок да се преживее подобно нещо. А с това и баща ви в болницата… - заклати глава сякаш не можеше да побере мислите. – Но имам нужда от съдействието ви.
-Казах ви всичко, което знам.
Върху лицето му се появи сянка на усмивка. Той остана загледан за малко в младото лице и след това кимна.
-Свободна сте да си вървите. 
Тя стана.
-Само… - спря я и тя с нежелание се обърна. Той й подаде визитката си. – Ако се сетите нещо, обадете ми се.
Когато излезе от полицейското управление смачка визитката и я хвърли в първата кофа. Закопча якето си, за да се запази от студения вятър и закрачи по тротоара, умислена и разтревожена. Сега, когато нямаше работа какво щеше да прави? Особено след като трябва да плаща в болницата за престоя на баща си. Парите й си отиваха, всичките й спестявания. Не беше планирала нещата така. Поклати глава със съжаление. 
-Рейвън! – някой тичаше зад нея и тя бързо се обърна, готова да се защитава. 
Рандъл задъхано се спря пред нея и почеса главата си.
-Видях, че излизаш от управлението. – пое си дъх – Разпитаха ли те?
-Не, играхме шах.
Рандъл сбърчи объркано вежди, а Рейвън подбели очи.
-Разбира се, че ме разпитаха! Какво друго да правя там?
-Ами къщата ти?
-Когато се прибрах вече бяха пристигнали. Джинджър ги беше пуснал. – скръсти ръце. – Всичко е наред. Хубаво е, че си беше взел нещата. 
-Постарах се, не беше лесно. Не знаех, че съм оставял толкова много стока при теб.
Тя го изгледа лошо.
-Да, това ще трябва да се промени за известно време.
-Какво искаш да кажеш?
-Докато не разберат какво се случи в „Лавандула” предпочитам да не укривам отпадъците ти. За всеки случай.
-Разбира се. – крайно спокойно отвърна. – Ще ги скрия в мазето за известно време. 
-Така направи. – кимна Рейвън и продължи по пътя си. 
Барбара свали черните си очила, докато наблюдаваше как Рейвън се отдалечава от униформения полицай. Опашката й явно й пречеше, защото тя грубо смъкна ластика и прокара пръсти през косата си, освобождавайки я на вятъра. Гърбът й беше изправен, но брадичката, сведена. Дори от разстоянието можеше да види, че в очите й има малко повече живот, от колкото в очите на снимката. Но лицето й беше бледо, устните имаха твърде малко цвят. 
Барбара неволно докосна своите, покрити в тъмночервено червило. Стилната й черна рокля бе предназначена за среща, която тя изпускаше в същия този момент. Дълго бе мислила. Бе дошла в този град заради Рейвън. Сега можеше да я догони, да измисли някакво представяне. Да я убеди да поговори с нея, да научи нещичко за нея. Но докато стоеше в колата си и я наблюдаваше как крачи по тротоара без да вдига поглед от земята се отказваше постепенно. Може би не беше време за срещата им. Може би още не… 
Скайлър съсредоточено наблюдаваше отдалечаващата се фигура на Рейвън Фигли надолу по тротоара. Беше сложил черните си очила, цигарата беше между устните му, коженото му яке беше разкопчано, студения вятър караше кожата на врата да му настръхва. Това не го притесняваше. Очите му зад очилата бяха присвити, въпреки че привидно спокойно се бе облегнал на прозореца на някакво кафене, нервите му бяха опънати. Внимателно проследяваше Рейвън с очи като само веднъж ги премести към колата на Барбара, която стоеше на няколко метра встрани от него. Тя не знаеше, че той е там, нямаше и да го види. Беше погълната от момичето, а той от любопитството. 
Касъл хвърли фаса на асфалта и го стъпка с обувката си. И неговите очи проследяваха Рейвън, която вървеше с бавна крачка, пъхнала ръце в джобовете на якето си. Продължаваше да гледа в земята с умислено изражение и поклащаше глава. Стоеше почти срещу Скайлър на отсрещния тротоар, но всичките хора и коли пречеха на очите им да се сблъскат. 
Но Скайлър вече знаеше, че е там. И когато Рейвън се скри от погледите им, очите им се засякоха. Скайлър продължи да си пуши цигарата и бавно да изкарва дима, а Касъл просто стоеше изправен и непоколебим, с ръце до тялото и разкопчано черно палто. Колата на Барбара бавно мина по пътя, вътре тя управляваше кормилото с разочаровано от самата нея лице, с едвам забележими сълзи в очите. В следващия момент Касъл също изчезна от погледа на Скайлър и той изстреля фаса си напред и пъхна ръце в якето си, отправяйки се с бавна крачка надолу по улицата.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1; min-height: 13.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Барбара гледаше лошо напред и потропваше с крак, сложила ръце на кръста си. Майкъл дишаше гневно, вперил поглед в същата посока, а Скайлър вървеше напред назад, разтривайки тила си.
-Ами това е интересно. – каза накрая и погледна другите двама за момент. – Какво ще правим сега?
Барбара стегна челюст. Приближи се към мъртвото тяло на Били Търнър, което милостиво бе пронизано само с два куршума – един в главата и един в гърдите. Огледа го внимателно.
-Касъл. – въздъхна. - Трябва да е Касъл. – изправи се потри длани една в друга. – Търнър знаеше къде е, Касъл знае, че можем да го накараме да говори. Пази се от нас.
-По-скоро се крие. – поправи я Майкъл.
-Не се крие особено пламенно. – вметна Скайлър. – Вчера го видях около твоето момиче. – обърна се към Барбара. – Наблюдаваше я, сякаш чакаше нещо.
Барбара вдигна високо вежди и разтвори устни. След това лицето й бавно започна да става разгневено. 
-Какво?! 
Скайлър застана неподвижен, вгледан безизразно в нея, а тя – вгледана невярващо в него. 
-Бил е около нея? – изсъска. – Видял си го и не си направил нищо?
С няколко бързи крачки го приближи и извъртя главата му с шумната плесница, която му удари. 
-Как си могъл?! – извика разярено тя. – Дойдохме до тук, за да го намерим, а ти си стоял до него и не си го убил?
-Не дойдохме само заради него, нали? – отвърна той с равен глас. – Той не беше единствения, който наблюдаваше хлапето. Ти също я наблюдаваше. 
-Следиш ли ме? – гневът й започваше да нараства и Майкъл се отблъсна от стената, приближавайки се бавно. 
Скайлър поклати глава.
-Кое е момичето?
-Не ти влиза в работата! – извика и го удари още веднъж. Издиша с ръмжене и оправи ръкавите на зелената си дълга рокля. – Имам правила и все един от вас ги знае! – извика повторно. – Ако не ти харесват можеш да напуснеш имението ми. Ако още веднъж разбера, че вървиш след мен без разрешението ми ще те убия, Скайлър. – просъска вбесено. – Ще те убия!

Рейвън влезе в стаята по химия и без да се извини на учителя, който вече бе започнал часа си, се отправи към последния чин. Господина вдигна вежди, докато в стаята цареше тишина, нарушавана само от стъпките й. 
-Пак закъсняваш, Рей. – Теса Гудрич лепна лицемерна усмивка на устните си. – Чух, че малкото ти заведение е изгоряло, да не би да си си намерила нова работа, която да те държи до късно? Може би включва големи чичковци и много пари в замяна на една вечер.
-Теса. – предупредително проточи учителя. 
Рейвън я погледна, докато сядаше на мястото си. Присви очи.
-Мислех, че ти изпълняваш дълга на проститутка. – отвърна тя и хората около нея започнаха да се подхилкват. 
Теса се усмихна мило.
-Опитах. Оказа, че всички са много доволни от теб и мястото е заето.
-Смятах да напусна тези дни. Оказва се, че си окупирала почти всички ъгли на лошите улици. Не мога да се добера до никого заради теб.
-Сигурна съм, че до сега си изкарала нужните пари. Можеш да си купиш нова къща. – предложи Теса с енергично кимане. – Чух, че една кучешка бърлога се продава за двайсет долара. Убедена съм, че вече можеш да си го позволиш.
Хихиканията се удвоиха. Рейвън прехапа устна.
-А може да викна майка ти да ми направи една, докато оправям баща ти. – усмихна й се в отговор.
Теса веднага се смръщи.
-О, какво? – Рейвън издаде глава напред. – Мислиш, че никой не знае ли? Малък град, Теса Гудрич. Големи усти. Хората говорят, мълвата се носи. Чух, че баща ти е голям палавник. Не знам как майка ти търпи това.
-И това идва от устата на момиче, което няма майка. Нито баща, както сме тръгнали. Кажи ми, ще умре ли в онази болница или смятат да го държат на системи, докато не стане супер стар?
Очите на Рейвън потъмняха от гняв, но усмивката остана на лицето й.
-Искаш ли да провериш? Мога да уредя да сте един до друг, когато счупя костите в тялото ти и получиш нужда от спешна медицинска помощ. 
-А аз мога да уредя гроба на баща ти да застане до този на майка ти, в знак на добро отношение. О, не, задръж… – Теса наклони жално глава. – Майка ти няма гроб, нали? И това ли не можахте да си позволите, Рей? Освен липсата на приличен дом и основно възпитание, явно ще трябва да се задоволиш и с още един гроб, който няма да е там. Но нали за това са кремациите – смигна й. 
Рейвън положи усилия да не показва емоции. 
-Къде е хапливия ти отговор, Рей? Не го чувам.
-Защото ще ти завра хапливия си отговор в зад…
-Достатъчно. – прекъсна я учителя със спокоен глас и поклати укорително глава. – Рейвън, при директора след часа.
Тя го погледна с ядосаните си очи.
-Не мисля. – отвърна и се облегна назад.
Господина издиша и продължи да пише по дъската. Не му се занимаваше изобщо, а да се заминава с Рейвън, означаваше да се занимава много. 
След края на часа Рейвън изтра още два, след което реши, че е приключила за днес и може да си тръгва. Мина през пълния с ученици коридор и излезе навън, където имаше още повече ученици. Всички си говореха, някои се смееха, други се караха, трети преписваха домашно. Четвърти даваха якетата си на гаджетата, на които им беше достатъчно студено, за да не се облекат сами. Тъпаци, помисли си Рейвън. Всички бяха тъпаци. 
-О, не. – изстена тя и завъртя очи.
-Радваш се да ме видиш ли, Рейвън? – кимна й Рандъл. Оттласна се от полицейската кола и се приближи, пъхайки ръце в униформеното яке. – Трябва да поговорим.
-Думите, от които всеки се страхува. – кимна му обратно Рейвън. – Да, скъпи, знам, че ме обичаш. Не съм аз, ти си.
-Тук съм по работа, не е социална визита.
-Че кога сме си правили социална визита? – усмихна се Рейвън.
-Трябва да дойдеш с мен.
-За?
-Викат те в участъка. 
Рейвън сбърчи объркано вежди.
-Това е неофициалната ми заповед. – каза й тихо той. – Иначе трябва да те закопчая и да ти прочета правата.
-Заподозряна ли съм в нещо? 
-Още не, но Родригес иска да те разпита.
-Какво, детектива?! Защо?
-Рейвън, не знам подробности. Помолиха ме да те доведа. Влез в колата, моля те.
Кръвта се дръпна от лицето й и тя преглътна тежко. Бавно влезе в колата с объркан поглед.
-Какво искат от мен? – попита го, докато той палеше колата.
-Да те разпитат. Очевидно не си им казала цялата истина.
Рейвън отвори уста и втренчи поглед напред. 

Скайлър затръшна вратата на голямата кола и измери с поглед празната улица. Лошата част на града – ако изобщо можеше да се каже, че има добра – беше същата, каквато я помнеше от преди. Боклуците бяха навсякъде, но не и по кофите. Проститутките се разхождаха наоколо, чакаха. Гангстерите висяха на групи и също чакаха или да се сбият, или да продадат нещо. От всяка кола се чуваше различна музика, от счупените прозорци на блоковете крещяха майки на синовете си, лелки на дъщерите си. Беше мръсно и грозно място. Хората също. Отчаяни хора, които нямаха какво друго да правят освен да чакат някакъв смисъл да ги сполети. Дори уличните банди бяха лоши в работата си. Повечето ги арестуваха почти веднага, бяха толкова калпави. Мексиканците си татуираха името на групата отзад на тила, за да се разпознават, а тъмнокожите се разпознаваха просто по цвета на кожата. 
-Никога не съм харесвал това място. – сподели Скайлър.
Майкъл разгледа различните хора, които стояха наоколо и преметна ключовете от едната ръка в другата. 
-Кого търсим?
-Рики, Санчес, Гари… - Скайлър вдигна рамене. – Нямам идея, но съм убеден, че съм близо.
Майкъл го погледна с недоумение.
-Браво, Скайлър. Определено си си написал домашното.
-Никога не съм писал домашни, Майки. Дори когато големия ми брат ме спукваше от бой заради това. 
-Затова ли го уби? – вдигна вежди, докато вървяха към ъгъла на улицата.
-Не. Убих го, защото ми беше скучно. – очите му гледаха напред, въпреки това Майкъл усети, че го лъже. Реши да не дълбае. 
Трима мъже стояха на ъгъла. Вехти палта, черни шапки и ръкавици без пръсти. Скъсани дънки и карирани ризи. Скайлър вдигна вежди.
-Малко ви е студено, приятели, не ви ли е? – подвикна, докато се приближаваше.
Тримата се спогледаха. Двама от тях скръстиха ръце, онзи по средата направи крачка напред. 
-Белята ли си търсиш, момче?
Скайлър не губи време в приказки. Хвана го за тила и го събори на земята, притискайки го по лице към студения асфалт, сложил тежкия си крак върху гърба му. Другите двама направиха половин стъпка, преди Скайлър да извади пистолета си с ловкост и бързина и да го насочи към единия, а Майкъл пое другия. 
-Добри мексиканци. – кимна одобрително. – Слушай, есе, имам няколко въпроса. – наведе глава към човека на земята, който охкаше и се опитваше да стане. 
Скайлър му помогна. Махна крака си, хвана го за яката на палтото и го блъсна в каменната стена, извивайки ръката зад гърба му.
-Касъл Рейн. Висок, тъмна коса, мрачни сиви очи, вечно сърдит. Не може да не го помниш. Веднъж ти смачка физиономията, докато избиваше информация от теб.
-Да, да, сетих се. – болезнено изпъшка. 
-Добре! – възкликна щастливо. Майкъл подбели очи, докато държеше другите двама на мушка. – Комуникираме, харесва ми. – блъсна го още веднъж в стената. – Къде е? 
-Какво?! Нямам идея! Защо ми е да знам?
Скайлър вдигна вежди. 
-Малко е странен в това отношение. Все търси помощ от хора, на които е правил нещо лошо. Лично аз не го разбирам, но се оказва, че споделя тайна с тези хора. – блъсна го повторно и мъжът изохка за пореден път, след което го напсува. – Мой информатор ми казва, че е минал от тук. Греши ли? 
-Да.
Скайлър изви ръката му още малко и човекът извика.
-Ау! Добре, добре! – задиша се тежко. – Вчера дойде един мъж, искаше да говори с Рикардо.
-Кой, по дяволите, е Рикардо?
-Шефа, задник! 
Скайлър стисна ръката му отново.
-По дяволите! – изхлипа мъжа. 
-И какво е казал на Рикардо?
-От къде да знам? Ние само пазим периметъра, Рикардо не ни дава информация. 
-Сигурен ли си, че е бил Касъл? – попита Майкъл.
Мъжът изстена като че ли в опит да се сети.
-Не съм сигурен…
Скайлър го обърна с лицето към себе си и запрати юмрука си към носа му.
-Сети се, Пако!
-Кучка! – изкрещя човека и покри носа си с ръце. – Счупи ми носа, кучко!
Скайлър го хвана за гърлото.
-Отговаряй. Кучко. 
Мъжът издиша гневно и стисна очи за момент.
-Да. Да почти.
Скайлър го перна по главата.
-Ау!
-Почти или напълно. Защото това са две различни неща?
-Да, да, напълно. Той беше.
Скайлър обърна глава към Майкъл. Размениха си няколко погледа.
-Къде е този твой шеф, Пако?
-Не се казвам Пако. – изсъска ядно.
Скайлър отново го перна по главата.
-Къде е шефа ти?
-Ако искаш да се видиш с него трябва да си уредиш среща. 
-Предпочитам да го изненадам. 
Ниският мъж се засмя, кръвта капеше от носа му, надолу по устните и брадичката.
-Не мислиш, че ще издам шефа, нали? 
Скайлър наклони глава и се усмихна. 
…Барбара вдигна телефона, който стоеше до леглото на спящия Бобски. 
-Намерихме го. – чу гласът на Скайлър. – Довечера в казино „Дим и Диаманд”.

Рейвън беше въведена в стаята за разпити от Рандъл, който я гледаше окуражително през цялото време. Идваше й да го фрасне. Родригес стоеше облегнат на двустранното огледало, облечен в бяла риза с навити ръкави и разпусната черна вратовръзка. Значката стоеше на гайка на панталоните му и Рейвън присви очи срещу него. Огледа малката стаята. Огледалото, детектива, металната маса, на която стоеше тънка, бледожълта папка. Два стола от двете страни на масата. Камерата в единия ъгъл на стаята, която май не беше пусната. 
-Здравейте, Рейвън. – поздрави я Родригес и протегна мургавата си ръка към стола. – Седнете, ако обичате. 
Рейвън бавно седна на стола, продължавайки да се оглежда. 
-Не се притеснявайте. 
Стрелна го с поглед.
-Униформен полицай ме изкара от училището, за да ме разпитват в участъка. Мисля, че имам право да се притесня малко. 
-Ако желаете да чуете правата си само кажете.
Рейвън присви очи.
-За какво е всичко това? Защо съм тук?
-Защото ме излъгахте. 
Рейвън вдигна вежди. 
-Така ли съм направила?
Родригес седна срещу нея и постави ръце на масата.
-Казахте ми, че нищо странно не се случи преди инцидента, но свидетели и една камера могат да докажат обратното.
Лицето й стана предпазливо.
-Не бяхте откровена с мен, нали Рейвън?
Тя вдигна рамене.
Родригес отвори папката. Плъзна черно бяла снимка към Рейвън.
-Кой е този човек?
Рейвън навлажни устни и поклати глава. Непознатия мъж я бе обгърнал с ръце, погледите и на двамата гледаха напред, към пистолета, насочен към нея в онази вечер.
-Не ми казвайте, че не го познавате.
-Не го. – погледна към Родригес. – Когато стрелбата започна той просто се появи и ме спаси. 
-Просто така?
-Просто така.
-Значи не сте разговаряли с него?
-Не.
Родригес се усмихна кратко и нетърпеливо, и извади друга снимка.
-Тази е правена няколко минути преди първия изстрел. И на мен ми изглеждате направо близки. 
Рейвън стегна челюст. Непознатия отново бе обвил ръце около нея, стояха прилепени един към друг, устните му бяха разтворени, очевидно говореше, а тя очевидно го слушаше. Отмести поглед и отвори уста.
-Не го… - запъна се. – Не знам кой е. Кълна се. 
Родригес присви очи.
-Ако ви кажа, че ви вярвам, ще ми кажете ли какво наистина се случи?
-Не знам какво се случи. Оставих няколко чаши на неговата маса и той просто ме… забеляза.
-Забеляза? 
-Втренчи се в мен. Не знам… сякаш ме познава, сякаш ме е виждал и преди…
-Което не е така?
Тя поклати глава.
-Каза ли ви нещо?
-Поиска да знае името ми.
-Каза ли защо?
-Любопитство. 
-Нещо друго?
-Не. В следващия момент започнаха да летят куршуми и той просто ме събори на земята.
-Защо не ми казахте това, когато ви разпитвах?
Тя вдигна рамене.
-Не съм сигурна… - той чакаше и тя въздъхна. – Той… спаси ми живота. Реших, че ако е лош или нещо…
Родригес сведе умислен поглед и кимна бавно.
-Не знаем кой е. – продължи делово. – Няма го в базата данни, няма име, няма кредитни карти на негово име, няма застраховка. Няма нищо. Сякаш не съществува. Не можем да го свържем с престрелката или пожара, но не сме сигурни, че не е замесен. Ако е проявил някакъв интерес към вас, може би е въпрос на време преди да се опита да ви потърси.
-Това опасност ли е?
Родригес се замисли, чудейки се дали да я стресне с истината, или да я успокои с лека лъжа.
-Не знам. Нямаме основания да мислим така. Освен факта, че в онази вечер са го видели на една маса с Били Търнър. 
Рейвън вдигна вежди. Родригес добави:
-Който е намерен мъртъв в апартамента си тази сутрин.
Очите й се ококориха.
-Мъртъв? Като убит?
Кимна.
-И смятате, че този мъж го е направил? – посочи снимката.
-Това е една от възможностите, но не играя на спекулации. Затова трябва да ви задам още няколко въпроса за онази вечер.
Рейвън зачака.
-Мъжът имаше ли пистолет? 
Замисли се за малко.
-Не мисля. Дори и да е имал не го извади. 
Родригес кимна.
-В заведението бяха намерени осем милиметрови куршуми, изстреляни от пистолет джи ес ейч. Същите бяха намерение до тялото на Били Търнър.
-Как така до тялото?
-Пистолетът е нова руска изработка. В комплект с правилните патрони пробиват и метал. – обясни той. – Просто минават през него, оставяйки само дупка след себе си. Тялото на Търнър е празно от патрони. Както и от кръв.
Рейвън извърна глава, правейки гримаса.
-Няма да ви засипвам с подробности…
-Твърде късно. – промърмори тя.
-Просто бъдете внимателна. – настоя той. – И… - подаде й визитката си. – Гледайте да не изхвърлите и тази. 
Рейвън взе визитката и показателно я пъхна в якето си.
-Сега може ли да си ходя?
Родригес кимна и стана.
-Важно е да ми се обадите ако нещо ви притеснява. За ваша сигурност и бенефита на работата ми. Мога ли да разчитам на вас?
Тя сбърчи вежди и неохотно вдигна рамене.
-Да, предполагам. – и побърза да излезе.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1} span.s1 {font-kerning: none}
Казината бяха глупави места. Цялата идея беше да отидеш с пълни ръце, за да излезеш с празни джобове, скофтено настроение и стъпкана представа за късмет. Само най-уверения идиот или най-отчаяния нещастник, който имаше прекалено грешна представа за себе си ходеше по такива места. Естествено, влизаше се с надежда и се излизаше с разбита на малки, несъбираеми парченца надежда и все пак хората не спираха да се изливат на шепи в казината. 
Дейл беше среден по големина град, със средна по големина престъпност и средно по големина общество. Имаше достатъчно ресторанти, барове, нощни клубове, пияни тийнейджъри, улични бандити и млади наркомани. Проститутки и техните сводници, банди, готови на всичко да продадат евтина стока. След това я имаше онази малка част на града, която беше тиха спокойна, та направо скучна. Обичайните чисти алеи, обичайните големи къщи и обичайните хора в тях. Хората навсякъде бяха обичайни. В богатите квартали, в нетолкова богатите, в бедните. Обичайните хора в обичайните си среди, вършейки обичайните добри или лоши неща. Ежедневието ставаше скучно по същия начин, по който и приключенията. В един момент всичко омръзваше, ставаше досадно, а хората, които скучаеха бяха най-опасни. За щастие хората в Дейл не скучаеха често. Те просто живееха с онова, което правеха. 
А когато не правеха обичайните си неща, някои обичаха да ходят в „Дим и диаманд”. Претенциозно казино, което се намираше на края на града. Познаваше се отдалече с многото светлини и силна музика, която, веднъж щом влезеш в казиното, не беше чак толкова силна. Напитките бяха безплатни, около масите беше пълно, а на няколко сцени танцуваха високи дами, гримирани прилежно. Мъжете бяха в изискани костюми или просто черни дрехи, а жените – с официални рокли или блузи с изрязани гърбове, или просто много високи токове и направени прически. 
Барбара не се отличаваше от тези жени по стил. Дългата й рокля беше в тъмночервен цвят с дълги, мрежести ръкави, обувките й бяха високи и черни с ток, покрит в бляскави камъчета, а в ръката си държеше малка черна чантичка обсипана със същите камъчета. Дългата й черна коса беше направена така че да стои мирно на едното й рамо. Тъмночервеното червило бе единственото, което слагаше по какъвто и да е повод и без повод. И не се притесняваше от бръчките по лицето си, които само й придаваха странен чар. Майкъл и Бобски стояха от едната й страна, а Скайлър от другата. Майкъл и Скайлър изглеждаха почти еднакви в черните си костюми и строги лица, докато този на Бобски бе сив, а лицето му изглеждаше ведро, въпреки че очакваше да се срещне с човека, който простреля крака му и го прикова към легло за малко. Накуцваше сега, но отказа да вземе патериците. Скайлър никак не го щадеше с подигравките, а когато Бобски се прежали да вземе едната, колкото да се държи по-стабилно, Скайлър изпадна в смях от начина на придвижване и го оприличи на Херфлик от Гестапо. Тогава Бобски захвърли и тази патерица. 
Влязоха в казиното с обичайната уверена стъпка. Брадички – повдигнати, гърбове – изправени, очи – забелязващи всичко. Преминаха през фоайето, влязоха в огромното помещение пълно с хора, които играеха и проиграваха. Продължиха направо, завиха след втората колона, отправиха се към късо стълбище, свиха вляво. Застанаха пред голяма черна врата, пред която стояха двама мъже. Те сведоха поглед към Барбара. 
-Тук съм, за да се видя с Рикардо. – обикновено при такива несигурни срещи се предполагаше да има въпросителна нотка, но Барбара говореше с непоколебимост. Винаги с непоколебимост. 
Двамата се спогледаха.
-Не ни е казвал, че ще посреща гости. – обади се единия с дълбок глас. 
Барбара остана с непроницаем поглед.
-И на нас не ни каза, че на вратата му ще стоят два четирикрилни гардероба, но… - заканващо поде Скайлър, но Барбара спокойно сложи ръка на гърдите му. 
-Кажете му, че Барбара Кели е тук. – помоли учтиво. – Той ни очаква. 
Мъжът я погледна странно, погледна събеседника и след това се скри зад голямата 
-Любезността ти е абсурдна. – сърдито промърмори Скайлър.
-А твоята недружелюбност – ненужна. – отвърна спокойно. 
Вратата се отвори широко.
-Очаква ви. – каза ниска жена в бяла рокля. 
Барбара се обърна към Скайлър и вдигна вежди.
-Виждаш ли? 
Той подбели очи и направи крачка напред.
-Не. – спря го тя. И тримата я погледнаха с въпрос. – Искам да поговоря с него насаме. 
Майкъл отвори уста.
-Ако Касъл е тук…
-Не е. – прекъсна го. – Не би рискувал. 
-Ще е по-добре ако влезем с теб. – обади се Бобски. 
-Не е нужно.
-Барбара…
-Казах да изчакате отвън. – настоя тя, но гласът й не повиши октава. Впи очи в техните, отделяйки внимание на всеки един от тях и след това влезе, а вратата се затвори след нея.
Бобски погледна Скайлър, Скайлър погледна Майкъл, а Майкъл погледна към земята със стисната челюст.
Стаята не беше много голяма. Лампите осветяваха слабо, придаваха по-тъмен нюанс на цветовете. Червени кожени кресла и малки, кръгли масички пред тях. Дълъг бар, зад който се намираха рафтове с алкохол и без барман, който да го разлее по чашите. Барбара присви очи и с няколко дълги крачки застана в средата на стаята. Мъжът стоеше на едно от червените кресла, дебела пура почиваше между пръстите му. Ръцете му бяха лежерно положени на двете облегалки. Бялата му риза бе наполовина извадена от панталоните, ръкавите бяха навити. Посивялата му коса, бръчките около очите и тези около устата му подсказваха за напредналата му възраст, но въпреки това мъжът изглеждаше силен. С усмивка на устни и презрение в очи, той й кимна почти приятелски. 
-Барбара Кели, предполагаю. – вдигна вежди.
-Познаваме ли се?
-Не и лично. Чувал съм много неща за вас. Може да се каже, че знам коя сте.
-Силно се съмнявам. 
-Е, може би не изцяло. – съгласи се неохотно с нея и изтръска пепелта от пурата си. – Но качествата ви са впечатляващи. Учудвам се… - поде и стана на крака, отправяйки се към плота. – Как работя в този град от толкова време, а досега не сме се… - зарея очи наоколо, когато застана зад бар плота. – Сблъсквали.
Барбара остави чантата си на лакираната повърхност, продължавайки да наблюдава с подозрение и съмнителност, които умело оставаха скрити зад привидно спокойните й черти. 
-Избягвам скандали. 
-Чух друго. – вдигна поглед той, докато изсипваше алкохол в две чаши.
Барбара присви очи.
-Ти ли си Рикардо? 
Той се усмихна.
-От плът и кръв. Не ми вярвате? – попита след като видя недоверчивото й изражение.
-Очаквах някой по… 
-Противен? Не всички мексиканци сме такива. – завъртя капачката на бутилката уиски. – А аз очаквах да сте наясно при кого идвате. Все пак вашия човек е избил усърдно информацията от моя… информатор. – засмя се и заклати глава.
Барбара продължи да стои с присвити очи.
-Не е съдействал особено пламенно. 
-Чардо просто си върши работата. Добро момче е.
-А сега е момче със счупено лице. 
Рикардо забави движенията си и я погледна въпросително.
-Това като заплаха ли да го приемам?
-Ще бъда така добра да ви предупредя, когато започна да ви заплашвам. 
-А къде са изпълнителите ви? – огледа около нея.
-Отвън. 
-Чакат като добри кучета? – подаде й едната чаша. – Или сте ги оставили отвън, защото се притеснявате да не би някой да присъства в тази стая?
Барбара размърда гордо рамене. Рикардо повдигна чашата за наздравица и отпи. 
-Дойде при мен. – поде той с въздишка на мъченик, когато течността прогори гърлото му. – Поговорихме. Думите му ме оставиха доста… безмълвен. 
Барбара направи подигравателна гримаса.
-Не ви ли е странно как един мъж, когото не познавате, идва и ви разказва история, която звучи толкова абсурдна, колкото и човека, който ви я разказва? 
-Звучи ми само показателна. Но нали за това са историите? Всеки получава различни послание в края. Е. – вдигна рамене с искрената си усмивка. – С какво мога да ви бъда полезен? 
Тя присви очи.
-Предполагам, че не си търсите място за сделки? Може би ви трябват хора? 
Очите й станаха още по-недоверчиви.
-Искате ли да играете на някоя от масите ми? Обещавам ви, че късметът ще ви се усмихне.
-Зарежете глупостите. – тя наклони глава любопитно. – Знаете защо съм тук.
-По-важно е да разберем дали вие знаете защо сте тук. – посочи я с пръста си след това грабна чашата и се отправи обратно към креслото. Барбара го проследи с очи и той възпитано остана прав, докато й предлага срещуположното. Отправи се с царствената си походка към него и седна с предупредително изражение. Усмивката на Рикардо не слизаше от лицето му. – Кажете ми. 
Веждите й се сбърчиха, опитваше се и успяваше да прикрие объркването. Не беше глупава, разбираше, че той играе някаква игра, че я мотае с несвързаните думи. 
-Касъл е при вас. – изви вежди нагоре.
Рикардо се засмя и поклати глава докато преглъщаше.
-Няма такова нещо, Барбара Кели. – погледна я с искрящите си очи. 
-Не се правете, че знаете за какво говоря.
-Тъкмо напротив. – увери я пламенно. – Но той не е тук.
-А къде е?
-Хайде сега. – облегна се назад с широката си усмивка. – Наистина ли искахте да бъде тук тази вечер? И да рискувате момчетата ви да разберат истината? Да. – кимна й, когато видя изражението, което тя не можа да скрие. – Знам. 
-Значи Касъл ви е разказал историята. – вдигна нехайно рамене. – При тези обстоятелства скоро ще бъдете мъртъв.
Рикардо я погледна въпросително, но залепналата усмивка й подсказваше, че не й вярва.
-Така ли?
-Не чухте ли какво се случи с последния мъж, на когото Касъл разказа историята си?
-Били Търнър има лоша репутация и хубава дъщеря. – погледна я многозначно. – Касъл ми разказа за хората ви, Барбара. Чух, че онзи, с интересното име, си пада по хубави дъщери. Касъл е направил услуга на Търнър. 
-Хайде сега. – повтори неговите думи с неговата интонация и също се облегна назад. – Скайлър просто е фен на грубата игра. 
-Искате да кажете на изнасилването?
-Думи, Рикардо. Можете да боравите с тях както пожелаете. 
Усмивката му леко помръкна. 
-Не знам дали постъпката ви е смела или просто глупава.
-Добре де, може би не винаги „груба игра” е точния израз, но…
-Говоря за онова, което сте направила на момчетата си. – прекъсна я и сега усмивката му бе изчезнала напълно. – Човек може да стигне далеч в мечтите си. Знам това. Но вашето…
Барбара пое дълбока глътка въздух и навлажни сухите си устни. 
-Решението беше тяхно.
-Правилно. – презрение сега покри лицето му, в очите му започнаха да горят гневни пламъци. – Вие само им помогнахте малко. 
-Имам правила. – настоятелно поде тя. – Момчетата знаят това. Касъл знаеше това. Без въпроси, без истории, без минало. Това беше единственото, което исках от него. Това е единственото, което искам и сега. 
-Не може наистина да не сте се питали какво ще стане ако един ден вашите момчета започнат да задават въпроси. 
-Моите момчета никога не задават въпроси. 
…-Какво прави вътре толкова дълго? – изсъска Майкъл и се огледа лошо наоколо. Скайлър се беше облегнал на колоната, Бобски стоеше с ръце в джобовете. 
-Успокой се. – отегчено промърмори Скайлър. – Никой не би се осмелил да й направи нещо.
-Знам това. – изсъска повторно.
-Тогава се успокой. – вдигна вежди Скайлър.
…-Възхищавам се на смелостта ви и се смея на глупостта ви. Също така съм отвратен от себичността ви, но все пак човекът е егоистично животно.
-Като всяко друго животно.
-На ваше място не бих бил толкова спокоен.
-И от какво имам да се страхувам? – разпери плавно ръце и се усмихна леко. – Никой не може да ме докосне. Направих от тези момчета най-лоялните животни, които ще видите някога. Представлявам предизвикателство в очите на враговете, сигурна съм. Но страхът често надделява пред жаждата за мощ. 
-Не са другите, от които трябва да се боите. 
Барбара въпросително го погледна.
-Защото когато момчетата разберат, а те ще разберат… - бавно опря лакти в колената си. – Когато Касъл им разкаже, а те ще му повярват… - впи очи в нейните и тя усети хлад. – Тогава ще трябва да се боите от единствените хора, които могат да ви защитят. 
Барбара стегна здраво челюст и също се приведе напред. 
-Единственото от което се боя е колко много ще си изцапам дрехите когато ви откъсна главата. Вашата и тази на Касъл. 
Рикардо изви устните в усмивката си и се разсмя без веселост. 
-Страх ви е от него, нали? – прошепна. – Знанието също е сила и Касъл притежава сила, която е далеч по-унищожителна от мускулите на хората ви. Страхувате се, защото знаете, че Касъл ще им разкаже.
-Нищо подобно няма да се случи. – също така поверително прошепна тя. – След като си тръгна от тук Касъл ще ви убие, защото знае, че ще ви накарам да ми кажете къде е. А когато разбера къде е… Ще го довърша. 
Рикардо докосна лицето й, презрението не напускаше неговото. 
-Познавах баща му, Барбара. 
Очите й се разшириха.
-Джон Рейн ми беше добър приятел. И вие го заличихте от този свят за личните си цели. Сега Касъл ще заличи вас. А мен няма да докосне с пръст. Защото аз съм единствения човек, на когото знае, че може да разчита. И след това, когато каже цялата истина на всички и всички разберат, вие ще страдате. 
-Това ли е плана му? Да ме накара да страдам?
-Смъртта за Вас би била само избавление.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 16.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1; min-height: 19.0px} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1} p.p3 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px Verdana; color: #a09fa1; -webkit-text-stroke: #a09fa1; min-height: 13.0px} span.s1 {font-kerning: none}

Рейвън дълго време наблюдаваше баща си. Гледаше спящото му лице и се чудеше на начина, по който изглеждаше сега. Спокоен. Нямаше гняв, нямаше неприязън или омраза. Нямаше и радост или признаци на любов. Просто едно изчистено, спящо лице. Беше чела някъде или беше чула някъде, че можеш да разбереш един човек най-добре, когато той спи. Не виждаше смисъл в това, разсмя се без веселост тогава, но сега, докато гледаше към Луис намираше малко логика. 
Не знаеше на какво основание, може би й се искаше да вярва, а може би наистина вярваше, или го имаше просто онова знание, за което няма обяснение, но сега, докато стоеше на няколко сантиметра от него без той да я псува или удря, без тя да прави същото, имаше чувството, че може би не е толкова лош, колкото винаги е мислела. Имаше усещането, че може би имат някакво нормално бъдеще, ако се научат да се погаждат. Но след това се появяваше един друг глас, който й казваше, че това са пълни глупости. Казваше й, че е объркана, задето баща й, който я мрази и когото тя мрази, прояви странната си мила страна, която принципно не съществуваше. Казваше й, че просто е благодарна за думите, отнасящи се до майка й. Казваше й, че не е нищо повече от съмнение в злобата на Луис. Казваше й, че понякога се случват и не толкова лоши неща, но това не означава, че хората, които показват добрина са добри. 
-Майната ти, Луис. – промърмори тя и обгърна колената си по-силно. 
Спестяванията й бяха на привършване, а вече нямаше работа. Можеше само да се надява той да се оправи преди да е останала без пукнат грош или да успее да намери парите, с които да поддържа лечението му, докато не стане на осемнайсет. След това просто да бяга и да го остави в ръцете на съдбата. Два варианта, но и двата бяха толкова сложни.  
Смъкна краката си от неудобния стол и се изправи. Сложи чантата на рамо и прекоси малката стая без да поглежда повече към Луис. Закрачи бързо по коридора, когато чу гласа на доктора да я вика. Бе платила някаква сума, което значеше, че няма да й говори за пари, а за състоянието на баща й. Не искаше да знае това. Излезе почти на бегом от болницата, пресече невнимателно улицата и забърза надолу. 
Скайлър се оттласна от грапавата стена и хвърли недопушената си цигара. Мрачния ден беше твърде ярък за мрачността си. Необичайно, принципно, но достатъчно често срещано. Очите му бяха присвити, якето-разкопчано. Кожата на врата му беше настръхнала от студения вятър, но той не го усещаше. Напрягаше се обаче всеки път, щом видеше момичето. От срещата на Барбара с Рикардо бяха минали няколко дена и тя беше мълчалива и умислена от тогава. 
3а тези няколко дена Скайлър беше използвал всяка възможност да се измъкне от присъствието на познатите си и да се озове в това на непознатата. Не отделяше много време, само по няколко минутки на ден, за да погледа момичето, което се позоваваше под името Рейвън. Беше свил снимката от бюрото на Барбара и онзи ден, когато тя установи липсата й, той я гледаше непоколебимо в очите с объркване и почуда къде ли наистина е снимката. Почиваше покорно във вътрешния джоб на якето му и той я изваждаше всеки път, когато беше близо до Рейвън. Все едно да се увери, че наистина е тя, че двете момичета – това на хартията и това на живо – са един и същ човек. Беше добил известна представа за това как протича деня й. Запомнил бе къде е училището й, в което почти не ходеше. Перфектно помнеше и мястото, където работеше, а вече не. Запомни и къде живее. Грозна къща, в грозната част на града. Бедно, бе си помислил, докато стоеше на няколко крачки от вратата й. След това чу движението вътре и се изпари от поглед, наблюдавайки я от безопасно разстояние как затваря входната врата с мрачно изражение. Бе забелязал човека в количката, с когото тя изглеждаше сравнително близка. Бе забелязал и русото, високо момче, което я гледаше с изплезен език.
Сега се покатери по стълбите и влезе в болницата. Мразеше болници. Преди не беше имал отношение към тях, но сега ги ненавиждаше. Всяко стерилно място с много бяло и малко от всичко останало. Влезе в отопленото фоайе, което смърдеше отвратително. Сбръчка нос, но преглътна отвращението и се отправи към коридора. 
Системите на Луис показваха, че е все още жив. Няколко апарата стояха от едната му страна и Скайлър не знаеше за какво са. Наклони глава и взе картона, стоящ в облегалката на долната част на леглото. 
-О. – спря се лекаря на прага, когато видя, че в стаята има човек.
Скайлър вдигна поглед към него и преглътна, добивайки странен, очаквателен вид. 

Майкъл и Бобски стояха във фоайето на скъп хотел. Почесваха се по ръцете или главите, прозяваха се и непрестанно поглеждаха часовниците си. Тази част от работата беше скучна и те я мразеха. Мирните сделки бяха обикновени и протичаха гладко, а в това нямаше тръпка, адреналин и забавление. Дори и Майкъл разсъждаваше по този начин и в този момент единствената надежда оставаше, че Касъл може би ще се появи от някъде и ще направи нещата по-интересни, но това не се случваше вече два часа. А Барбара вече два часа разговаряше с купувачи и явно нещата вървяха добре, защото тя излезе за миг от асансьора с широка усмивка и взе куфара от ръцете на Бобски с щастливо изражение. Точно срещу тях стояха хората на другата страна. Също двама, също отегчени. Майкъл и Бобски редовно си разменяха заплашителни погледи с тях, но те не отвръщаха на това. Кимаха уважително и това беше. Понякога властта можеше да се окаже много монотонна. Кой иска да се закача с човек, който ще те направи на прах. 
Асансьорът издаде обичайния звук и вратите се отвориха. Бобски и Майкъл станаха на крака и протегнаха ръце за куфара, който Барбара носеше.
-Беше ми приятно да правя бизнес с вас. – младия мъж поклони глава и пое ръката на Барбара. 
Майкъл обаче хвана китката й и изблъска младежа. 
-Майкъл. – смъмри го Барбара и сложи ръка на рамото му. – Дръж се възпитано. Извини го, Даниъл. – погледна тъмнокосия мъж с извинение. – Създала съм прекалено защитнически настроени момчета. – засмя се. 
Даниъл се усмихна разсеяно и направи крачка назад. 
-При всички случаи… - подаде куфара на един от хората си и се усмихна. – Беше ми приятно да работим заедно.
-Непременно ще го направи пак в скоро време.
-Силно се надявам. – поклони се отново и се отправи към вратата. 
Барбара пое дълбока глътка въздух и скри усмивката си. Обърна се към Майкъл, подръпвайки масленозелената си блуза надолу.
-Не го прави повече, ако обичаш. – каза тя и облече черното палто, което Бобски държеше разтворено. – Някои връзки се формират по-добре на взаимно разбиране и доверие, а не на всяване страх само при споменаването на името ми.
-Вече е малко късно за това, не мислиш ли? – отвърна той и се понесоха към голямата, позлатена врата. 
-Той е млад в бранша. Все още не знае коя съм.
-Съмнявам се. – намеси се Бобски. – Момчетата му не спряха да отбягват погледа ни. Мисля, че ги сплашихме неумишлено. – обърна се към Майкъл.
-Мисля, че точно така сте направили.
И тримата моментално се спряха. Барбара се обърна първа и преди да успее да го види добре, Майкъл и Бобски застанаха пред нея. 
-Майкъл, не. – просъска Барбара.
Тялото му бе настървено, лицето също. Бе стиснал ръце в юмруци, очите му горяха, челюстта му бе здраво стегната. 
-Е, освен частта с неумишленото. – добави Касъл. Пъхнал ръце в джобовете на палтото си, изглеждаше спокоен и необезпокояван от несгодите на живота. Каква оптична измама. – Все пак вие правите каквото ви нареди мама, нали? – погледна към Барабра с фалшива усмивка. 
Майкъл изръмжа, Бобски сложи ръка напречно на гърдите му. 
-Майкъл, укроти желанията си. – просъска Барбара, когато видя как цялото му тяло трепери в желание да скочи в битка. Разбираше жаждата за мъст, разбираше непреодолимото желание, когато възможност се предоставеше, но не можеше да позволи такъв риск на такова публично място.
-Може би трябва да преосмислиш местата на сделките си, Барбара. – Касъл вдигна рамене. – Вечно с блясъка и възхищението в хорските очи от невероятния ти вкус. Наистина започва да остарява. 
-Знаеш ли кое друго ще започне да остарява? – закани се Майкъл, но продължението му не последва. 
Изстрелите му заваляха на всички страни и безопасността на Барбара беше приоритет пред личните му изяви срещу човека, убил брат му. Викове огласиха лобито на хотела, аларма зави, мазилка започна да пада от тавана, по който Касъл беше направил няколко дупки. Затича се към все още стоящия с гръб Майкъл, хвана го за палата на якето и го отблъсна от Барбара, засилвайки коляното си към лицето му. Бобски заби юмрука си в корема му, но при следващия опит Касъл изви ръката му и се чу хрущящ звук, следван от ръмженето на Бобски. Барбара заби високия си ток в крака на Касъл и той извика от болка, когато кръвта се понесе към глезените му, лепкава и топла. Запрати опакото на ръката си към лицето й и тя се строполи на земята. При опита на Бобски да извади оръжието си, Касъл насочи своето към лицето му.
-Нито дъх, Боби. – предупреди го. Обърна глава към лежащия на земята Майкъл с кървящ нос и след отново към Бобски. Направи крачка назад, прибра едното си оръжие и клекна. Другата му ръка стоеше изпъната напред, държаща Боби намушка. Касъл подхвана Майкъл и бавно прибра и другото си оръжие.
-Напълнил съм това място с експлозиви, Боби. – каза и извади малко дистанционно. – Така че само ако посмееш да мръднеш… - заплашително постави палец на червеното копче. – Всички отиваме в Ада. 
Бобски дишаше тежко, бе обвил пръсти около ръката си, вбесеното му изражение не плашеше Касъл, който извлачваше тялото на Майкъл под зорките очи на Боби. 
-Съжалявам, че се получава така. – звучеше искрен – Не исках да пострадаш, винаги съм те харесвал. 
-Ще те убия. – просъска той.
-Ще се опиташ, вярвам ти. – кимна Касъл и след това се озова от другата страна на вратата. 
Бобски веднага стана на крака и изхвърча от хотела. Черна кола рязко мина покрай него с изсвистяване на гумите и той извади пистолета си, но когато изстреля първия патрон, колата вече бе твърде далеч. 

Скайлър мина през голямата черна порта и паркира колата си пред бялата входна врата. Изключи двигателя, взе якето си от предната седалка и излезе от автомобила си, поглеждайки за миг нагоре към големите прозорци. Винаги го правеше, където и да отидеше, с когото и да беше. Просто навик. 
-Скай. 
Вдигна глава към втория етаж. Бобски, с посинено лице, бе опрял ръце на парапета със стегнато тяло.
-Барбара те очаква. 
Когато влезе в стаята й тя стоеше, седнала пред тоалетката си с гръб към него. Въпреки това в отражението на огледалото той успя да види нараненото й лице и засъхнали сълзи. Направи една крачка напред, но Барбара вдигна показалец и я чу как подсмърква и си поема въздух.
-Имахме сблъсък днес. Майкъл не е с нас в момента, Касъл го взе. Нещата започват да излизат извън контрола ми, а хората ми намаляват. Рейн си върши работата добре за сега и това е много лошо поради една главна причина.
Разтри врата си и го погледна за миг.
-Казва се Рейвън. – гласът й звучеше странно, Скайлър не можеше да определи точно как. – Момичето от снимката, която задигна от бюрото ми. – допълни и Скайлър отмести очи. – Името й е Рейвън. На седемнайсет години е и живее с баща си. – спря и сбърчи вежди. – И един старец в инвалидна количка, чието име не мога да си спомня. Майка й умря преди седемнайсет години и когато настоях за попечителство съдията ми отказа. Психичните ми… проблеми, всичките хапчета… не се съвсем вписваха в представата на обществото за примерен настойник. – погледна го в огледалото и пое дълбока глътка въздух. – Хана беше първата, с която се запознах, когато навлязох в бизнеса. – изправи се и побутна стола си с коляно. Приближи се към Скайлър. - Помолих я да я държи под око. Да я наблюдава, когато аз не мога, да ми казва всичко, което се случва около нея. Но животът, който тя води не е този, който исках за нея. – стисна устни. – Нямаш идея какво е да наблюдаваш нещо толкова бедно и тъжно и да не можеш да направиш нищо по въпроса.
Скайлър присви очи. Барбара скръсти ръце и отново си пое дъх.
-Сестра ми искаше дете, а когато го получи осъзна, че бащата не е този, с когото иска това дете. Искаше да избяга и почти успя. 
Той вдигна вежди в почуда.
-Не знаех, че имаш сестра.
-Имах. Почина преди седемнайсет години в автомобилна катастрофа. 
Скайлър сбърчи вежди и отвори уста.
-Значи момичето е…
-Племенница. Моя племенница. – усмихна се кратко. – Осъзнавам, че не е точно роднинската връзка, която предполага жертви и все пак създадох всичко това заради нея. За да може, когато аз си отида, някой да я пази. От всички лоши неща, които искат да й навредят, от баща й… Дори от самата нея ако трябва. – в очите й проблесна влага. – Не исках този живот, който води. Можех да й дам нещо по-добро, но те не ми дадоха шанс. 
Ръцете на Скайлър трепнаха, чудеше се дали да я прегърне, но Барбара не беше точно типа жена, която обича да бъде утешавана. 
-Когато Касъл ни остави, той си тръгна със знанието за нея. Не знам как, но разбра коя е и, както сигурно се досещаш, къде е. – погледна го строго и всяка мисъл за утеха напусна съзнанието му. – Не мога да позволя нещо да й се случи. Надявам се разбираш това. 
Скайлър кимна.
-Знам, че я харесваш. Знам, че я следиш.
Той отвори уста, но Барбара сложи показалец пред устните му.
-Искам да я пазиш. 
Лицето му стана объркано.
-Касъл ще я убие. Ако не сега, то по-късно. Не приемам подобен риск. 
-Какво искаш да направя?
-Искам да се грижиш да не пострада, докато аз се погрижа Касъл да умре. 

Клепачите на Майкъл помръднаха и той усети болка в мига, в който отвори очи. Първото, което видя беше слаба лампа, която висеше от ниския таван и се полюшваше наляво-надясно. Издаваше тих звук, неприятен. Тялото му беше сковано, краката му бяха изтръпнали, усещаше топла кръв от едната страна на главата си. Изпъшка болезнено и се опита да се изправи от студения и неравен под. 
-По-добре недей. 
Майкъл разшири очи срещу слабо осветения таван и бавно обърна глава. Вратът му неприятно изпука, когато го направи. 
Касъл стоеше в края на малкото помещение, облегнал гръб на дървения стол. Лицето му беше спокойно. Майкъл премигна, издиша тежко, опита се да преглътне и отново заби очи в тавана.

Валеше сняг. Ситен, но обилен. Топеше се в миг щом докоснеше земята или нечия топла кожа и все пак беше натрупало. По покривите на колите, по тези на къщите, по тротоара и улицата. Нищо необичайно. Времето беше толкова студено и неприятно, колкото и хората. Всяка снежинка, всеки леден полъх на вятъра бяха като отплата за нещо, казано или направено от тези хора. Вечно мрачни и сърдити. Толкова рядко засмени.
Когато Рейвън отвори очи видя как се сипе и отрупва перваза на прозореца й. Въздъхна и видя дъха си, сетне погледна към настръхналата кожа на ръцете си. Отвивайки единия си крак установи и колко е студено в стаята й. Побърза да облече скъсания си халат и вместо да обуе пантофите, които нямаше, пъхна крака в маратонките си. Когато заслиза надолу по стълбите надуши миризма на кафе.
-Джинджър? – подаде глава през прага на кухнята, чиято врата отдавна не съществуваше.
Вътре обаче не беше Джинджър. Рейвън разшири очи, стисна челюст, но не помръдна от мястото си.
-Още спи. Така че тихо. –усмихна се непознатия и постави показалец пред устните си. – Как обичаш кафето си? Захар, сметана? И двете, без нищо?
Преглътна шумно. Той я погледна.
-Приличаш ми на човек, който го пие чисто. – кимна сам на себе си, изля кафявата течност в две чаши и ги постави на мръсната масата. Седна там, където обикновено стоеше Джинджър и се облегна назад, без да сваля поглед от момичето. – Моля те, заповядай.
Рейвън повдигаше гърдите си в нервно дишане. Устните й стояха в права линия, очите й разглеждаха предпазливо. Направи само една крачка и повече не помръдна.
-Какво търсите тук? – попита го, по-скоро объркано от колкото страхливо.
Той сбърчи вежди.
-Уау. – промърмори. – Очаквах по-логичен въпрос. Нещо от порядъка на „Кой си ти?”.
Рейвън кимна.
-Кой си ти?
Той се усмихна и потропа с пръсти по масата.
-Казвам се Скайлър. – помълча малко. – И с това информацията за мен, която ти трябва се изчерпва.
Тя сбърчи вежди.
-Защо си тук? – озадачено се приближи още една крачка.
-Малък град, прекрасно време. – неохотно погледна през прозореца. – Обичам да мръзна.
Стана още по-объркана и се напрегна, преди да зададе следващия си въпрос.
-Ще ме убиеш ли?
Той вдигна вежди, сетне подбели очи.
-Наистина не схващаш концепцията на „спасих ти живота от куршум”, нали?
Рейвън отвори уста и направи още една крачка. Беше объркана и не знаеше какво да каже, затова затвори устни и зачака, сядайки внимателно срещу него. Ако искаше да я нарани най-вероятно вече щеше да го е сторил, нали?
-Нов съм в града. – каза Скайлър и след като отпи шумно от кафето направи физиономия. Не му допадна вкусът. Прочисти гърло и побутна чашата си настрана. – Търся си… другарче. Някой, който да ми покаже това-онова.
Рейвън сбърчи вежди още по-объркана.
-Мисля си, че ти би ми била от полза. Изглеждаш… - погледна я с широка усмивка. – Миличка.
Тя рязко се изправи и бутна стола си на земята. Зелените й очи гледаха с гняв и презрение.
-Нямам представа кой си и за какво говориш, но трябва да си вървиш.
Скайлър почти незаинтересовано проследи движенията й и не се напрегна ни най-малко от буйната й реакция.
-Казах ти името си и какво искам. Кое не разбра?
-Вън от дома ми. – каза с изискващ, но тих глас.
Сега той сбърчи вежди.
-С какво успях да те ядосам, миличка?
Рейвън се наведе и грабна стола си, който бе бутнала на пода. Вдигна го и яростно го метна по Скайлър. Рефлексите му бяха светкавични и гъвкави. Той веднага отби стола с един замах и със следващия извади оръжието си. Сега по лицето му имаше изненада и той се разсмя, когато Рейвън застина.
-Седни обратно, ако обичаш.
Тя стисна зъби и гневните й очи не го изпускаха от поглед. Това силно го озадачи. Беше се стреснала само за секунди, когато видя черния пистолет, но после сякаш се бе овладяла, отърсила от страха. Повечето хора не реагираха така. Инстинктивно се дръпваха, вдигаха ръце, физиономията им задаваше, че са склонни на компромиси, а в някои случаи се отправяха молби. По-неопитните започваха да пищят, подмокряха се или почваха да треперят и да обясняват как нямат или имат нещо в портфейлите си. Но не и тя. Тя просто застина в спокойна стойка и изражение. Озадачи го наистина.
-Наложи ли се да повтарям, карам хората да съжаляват. – предупреди я.
Рейвън не помръдна. Скайлър се изправи рязко и шумно и тя подскочи. В следващия момент лицето му беше на сантиметри от нейното и почти черните му очи се впиха в нейните.
-Ще трябва да те научим на обноски.
Глава му се извъртя от удара, който му нанесе. Ръката й се стрелна отново в корема му, сетне коляното й се сви и го удари там, където не биваше да се удря никой мъж. Скайлър изръмжа, когато падна на земята. Повече от унижението, че го повали момиче, отколкото от болката в слабините и лицето си.
Рейвън почти спокойно се наведе и взе пистолета, който беше изпуснал. Насочи го към него и вдигна вежди.
-Първо ти се научи на обноски. Не се влиза в чужд дом по твоя начин.
-А по кой начин искаш да вляза, миличка? – многозначния му въпрос и престорения глас я накараха да се изчерви малко. – Умея го по много и най-различни, все ще намерим този, който ти харесва. Как ме искаш?
Рейвън пристъпи от крак на крак и очите й издадоха още повече ярост.
-Вън от дома си!
-Това не е дом, скъпа. Това е съборетина, чийто основи ще паднат с първия сериозен сняг.
-Тази съборетина е видяла много повече от сериозен сняг, но ти благодаря за загрижеността. Скъпи. – насочи пистолета по-уверено. – А сега марш.
Скалър опря ръце в пода, след това колена и накрая се изправи бавно и със сумтене. Изсъска, когато изпъна гръб.
-Чудесно. Справи се с това да стъпиш на краката си сам значи можеш да ги насочиш към вратата и да я затвориш от външната страна.
Стовари тежкия си поглед върху нея и застана неподвижен. В първите няколко секунди това не я смути, но след още няколко подканвания от нейна страна да напусне къщата й, в отговор на които той продължи да я гледа у нея залегна неспокойство. Пристъпи към него настоятелно, държаща пистолета уверено, без да трепне.
-Смяташ, че няма да те накарам ли?
Скалйър само наклони едвам глава.
-Да виждаш ръката ми да трепери? Ще го използвам.
Не направи и не каза нищо. Продължи да стои. Това започна да я изнервя.
-Не се изразявам ясно ли?
-Не чувам добре, защо не дойдеш по-близо?
Рейвън издиша нервно.
-Слушай, лайно такова, това е частна собственост и ако не се разкараш веднага…
Не успя да довърши заплахата си. Не успя и да реагира на време, когато той се хвърли към нея и буквално я помете с инерцията си. Тя изпусна пистолета и се вкопчи раменете му, шокирана и вече стресната, когато той заби гърба й в стената и мазилка се посипа по студените дъски на пода.
-Пусни ме! – изсъска тя, когато ръката му обви врата й.
-Понякога страстта вдъхновява най-първичните инстинкти на един мъж и той прави неща, с които не се гордее после. Така че съжалявам ако те стисна малко по-силно. – от устата на Рейвън се изплъзна наподобяващ хъркане звук, когато хватката му около гърлото й се затегна. – Ако те заболи много само трябва да ме помолиш.
Стисна гордо устни, но след петнадесетата секунда, насъбралия се въздух в дробовете й започна да привършва и гордостта й започна да линее през хватката на Скайлър. Вдигна ръце и промълви едвам:
-Моля.
Скайлър се усмихна внезапно, така все едно бяха стари приятели и тя току-що му бе казала, че ще има бебе. Пусна я. Наведе се да вземе пистолета си, сетне вдигна стола си от земята, вдигна и нейния. Подготви се да седне обратно, но телефона му звънна и той погледна Рейвън, докато го долепяше до ухото си. Тя се учуди, когато той не каза нищо на слушалката и след десет секунди телефонът беше прибран в джоба му.
-Какъв напрегнат разговор. – осмели се да каже.
Скайлър прибра пистолета си и вдигна рамене.
-Знаех си, че ще го усетиш по думите ми. – смигна й тръгна към нея. Тя се напрегна, но той само я подмина напът за входната врата. – Така добре ме познаваш, Рей-Рей. Съжалявам, че си тръгвам без предизвестие, но ще се видим пак много скоро. – смигна й, докато отваряше вратата. – Няма дори да усетиш отсъствието ми.
 
Колин сърдито заклати глава, докато наблюдаваше как високия, привлекателен мъж затваря вратата на дома на Рейвън и излиза на улицата само за да се качи в скъпа кола и да потегли с висока скорост. Знаеше добре за множеството условия и граници на приятелството си с нея, затова не се учуди, че не познава мъжа, но се улови, че му стана неприятно при мисълта за несподелено увлечение към другия пол. Но след секунда си призна, че ако трябва да бъде изцяло честен пред себе си – не му стана приятна мисълта, че въобще съществува някой от другия пол, към който Рейвън можеше да е привлечена. Уверената походка на Саймън, хубавото му лице и очевидно скъпите му дрехи накараха Колин да се почувства като гимназист, който няма никакъв шанс, изправен в двубой с този индивид.
Клайд беше виждал много такива из града. Бе свикнал да гледа богатите младежи – включително и тези в училището му – и те всичките имаха еднакви белези. Уверената походка; хубава миризма, която оставяха след себе си; чаровните усмивки; сарказма и остроумието им; интелигентността им. Все едно бяха извадени от списания, не, ами направени в лаборатория, мислеше си Колин, докато пресичаше улицата. Те сякаш нямаха един недостатък. Как можеше да се мери с това? С мършавия си и леко прегърбен вид, с непокорната си коса, с невзрачния си вид, с очилата, които и да можеше може би нямаше да махне.
Когато почука на вратата й и минута по-късно срещна поглед й се поуспокои. Едва ли щеше да изглежда толкова сърдита ако беше прекарала романтична сутрин.
-Какво правиш тук?
-Дойдох да те видя. – обясни й с облекчен глас, който тя не разбра. – Баща ти…
-Е добре. – прекъсна го без да се отмества от вратата. Явно не смяташе да приюти своя приятел в мразовитата утрин. – Ще отида да го видя днес.
-Искаш ли да дойда с теб?
Тя сбърчи вежди.
-Няма нужда, Колин, всичко е под контрол.
-Да, но ако…
Рейвън изпухтя и той не довърши. Погледна го още по-строго и го сграбчи за якето.
-Просто влез. – процеди недоволно и затръшна вратата, след като го избута в коридора.
 
Барбара пушеше цигара. Нещо, което правеше толкова рядко, че когато Скайлър застана на прага на отворената врата, веждите му се вдигнаха в изненада. Димът се вдигаше нагоре във виещи се форми и Барбара не чакаше да изчезнат. Всмукваше дръпка след дръпка и гледаше пред себе си нещо, което явно не й допадаше. Отражението в огледалото й изглеждаше по същия начин, имаше същия разочарован от човека отсреща вид.
Скайлър почука лекичко на бравата, но тя не се обърна.
-Някакви новини от хората ти? – гласът й беше дрезгав. Явно това не беше първата й цигара за деня.
-Явно носенето на едър мъж в безсъзнание на едното си рамо не е предизвикало въпроси или удивление от случайни минувачи или зяпачи. Касъл се е покрил добре.
-Явно е покрил и целия периметър добре щом никой не иска да говори. – загаси цигарата и понечи да запали нова.
Скайлър бързо се озова до нея и дръзко издърпа цигара преди да е успяла да я запали. Смъртоносния й поглед не го впечатли днес.
-Нямаме следа от няколко дни и си разстроена. Разбирам. Но хайде полека с отровните вещества.
Веждите й се вдигнаха още повече, когато той взе лъскавата, посребрена табакера от тоалетката й.
-Хероин, да. Предизвестие за развитие на ракови клетки – не чак толкова. – прибра табакерата във вътрешния джоб на якето си и се отмести няколко крачки.
-Не е много мъдро да ме дразниш точно сега, Скайлър. – гласът й беше равен и това трябваше да му подскаже да й върне притежанието. Но той вдигна рамене.
-Не виждам какво не му е наред на този момент. – небрежно отвърна. – Птичките не пеят, слънцето не грее, всички мръзнем и Майкъл е отвлечен от единствения човек, който наистина би го убил. Мисля, че точно сега е идеален момент.
Барбара стисна челюст и затвори продължително очи. Надигна се бавно и застана пред прозореца, дърпайки бялата завеса.
-Наистина изглежда студено. – промълви. – Мисля, че е време да посетим господин Рикардо. – каза след още няколко минути взор през стъклото.
-Смяташ, че знае нещо? – тънко се опитваше да улови всеки момент, за да научи за какво говореха Барбара и Рикардо в казиното няколко вечери по-рано. Той, Майкъл и Бобски стояха като наказани пред големите врати отделящи двете помещения на заведението. Разговорът не беше протекъл особено дълго, но когато Барбара излезе, изглеждаше недоволна. Рикардо за сметка на това, излизайки след нея, имаше вид на човек, който е получил това, което иска. Скайлър беше запратил юмрука си към лицето му при самодоволното изражение и Барбара този път не го смъмри, както беше направила по-рано през вечерта. По-късно няколко пъти се опита да подхване темата и да разбере нещо повече, но Барбара го удостояваше единствено с непроницаем поглед и затворени, мълчаливи устни.
-Бил е добър приятел на Джон Рейн. Може да се каже, че сега се грижи добре за наследството му. С Касъл са близки. Няма да го издаде, но предполагам, че взаимоотношенията им са вице верса.
Скалйър не разбра. Барбара го погледна и усмивка полази по бледите й устни.
-Касъл също държи на Рикардо.
-А. Погваме Рикардо, стигаме до Касъл.
-Погваме Рикардо и Касъл стига до нас. – поправи го и после добави – Но не искам да си там, когато това стане.
Някак веднага стана ясно, че не е доволен по тежкото мълчание и острия поглед, с които я дари. Очите му й казваха едно-единствено нещо – не си го й помисляй. Нейните също казваха едно-единствено нещо – ще стане по моя начин и много добре го знаеш.
Опита се да преработи думите в главата си впъреки че знаеше, че не е способен да я накара да прояви здрав разум.
-Не мисля, че това е добра идея. – почти го просъска. Надяваше се да избегне яростта в гласа си.
-Не ти плащам, за да мислиш.
-Не, не ми плащаш изобщо, ако трябва да ставаме формални. Без значение, моята работа е да те пазя.
-Твоята работа е да правиш това, което ти наредя.
-Твоята работа е да останеш жива.
Тя понечи да го подмине, но той я улови за ръката и я обърна към себе си.
-Виж, не знам какво сте обсъждали с Рикардо онази вечер, но нещо те тревожи. Не те питам, знам, че няма да ми кажеш, но правиш нещо, което винаги си ни учила да не правим.
Веждите й се вдигнаха. На Скайлър като че ли му стана неловко, когато видя, че трябва да обясни.
-Позволяваш на емоциите да водят делата ти. Няма да доведе до нищо добро. Радвам се, че ми каза за момичето и ще я пазя с живота си, точно както поиска от мен. Но ти си главния ми приоритет. Това, което имаш срещу Касъл те прави прекалено ирационална и допускаш грешки.
-Никога не допускам грешки. – твърдо заяви.
-Готова си да се изправиш сама срещу нещо, за което ти трябват хора. Трябвам ти аз.
-Скайлър, ти си една от най-ценните ми придобивки. Държа на теб и разчитам на теб. За това, когато ти кажа, че искам да стоиш настрана, не е от гордост или някаква ирационална мярка, която предприемам към теб. Искам да стоиш настрана от това.
-Но…
-Имам и други хора. Не си единствения ми пазач. А и Касъл няма да нападне. Иска Рейвън. А аз искам да я пазиш. Това е твоята задача сега. Това трябва да е приоритета ти.
Не че не го устройваше да си прекарва времето с младата, упорита девойка, която намираше за страшно привлекателна, но…
-Добре. – склони и пусна ръката й.
 
Не казваше нищо. Стоеше в мрачното помещение, в което не влизаше никаква естествена светлина и последните дни не беше сложил ни залък от предложената храна в устата си. Чудеше се защо Касъл го държи жив. Може би иска да ме мъчи, мислеше си, докато си играеше с лампата, да ме умори и после да ме убие. Но това обяснение не беше задоволяващо за Майкъл. Касъл се държеше с него повече от добре, ако изключим мазето, в което го държеше. Погрижи се за нараняванията му, донесе му топло одеяло и възглавница, носеше му храна по три пъти на ден и услужливо му бе оставил един червен леген точно под изкъртената мивка. В него имаше хартия, шише вода и четка за зъби.
-Доказано е, че пастата за зъби не е необходима, за да почистиш устата си. – беше му казал Касъл, когато остави принадлежностите пред изморения му поглед.
Ни веднъж не опря нож в гърлото му, пистолет в главата му или ядосано куче пред безпомощното му тяло. Все неща, които Майкъл се канеше да стори, когато се освободи. Касъл приемаше заплахите му със сурова усмивка и клатене на глава. Често и произнасяше неясните думи:
-Не разбираш нищо, Майкъл. Но скоро ще ти кажа всичко.
Не знаеш какво значи „скоро“ в главата на Касъл и със сигурност му писна да чака. Не беше ял от няколко дена, но активно пиеше вода. Знаеше, че храната не е отровна, но не искаше все пак да поема рискове. Водата обаче нямаше как да изостави, трябваше му. Макар отслабналата от умора и недояждане фигура и драстично спадналия му дух Майкъл се чувстваше достатъчно добре, за да направи първия си опит за бягство. Не му се получи. Касъл го повали още докато Майкъл правеше безполезен опит да го удари през лицето с парче от изкъртената мивка.
С втория си опит пожъна също толкова успех. Опита се да използва четката за зъби, за да пробие дупка в очите му, но Касъл някак лениво се отдръпна от пътя му тогава и Майкъл просто се удари в стената.
Няколко пъти пробва още няколко неща, но когато осъзна, че няма да стане зададе въпроса, който наистина не искаше да задава:
-Какво искаш от мен?
Разбира се, въпросът му бе съчетан с обидни думи и закани, но Касъл чакаше именно това. След като думите напуснаха устата на Майкъл, Касъл Рейн вдигна показалец, помоли го да изчака малко и излезе от студеното помещение.
И сега Майкъл стоеше и не беше сигурен какво чакаше. Стана от леглото, когато чу звук от другата страна на стената и едвам се задържа прав. Присви очи, когато се вратата се отвори, но никой не влезе през нея. Остана неподвижен.
-Излизай от там, Майкъл. Нямам цял ден. – чу гласът на Касъл, който очевидно се катереше по стълби. Зазвуча един етаж по –нагоре, когато отново се провикна – Преди да остарея, Майкъл. Задействай се, по дяволите.
Трябваше му малко време, за да размърда крайниците си. Направи една крачка и щеше да падне, но остана здраво стъпил. Със следващата крачка беше по-подготвен и полека-лека се придвижи до прага. Предпазливо се огледа навън преди да продължи.
Кухнята беше светла и просторна. В тъмни и стилни цветове се биеше контрастно с обстановката в подземния етаж. Беше скъпо обзаведена както и цялата къща, мислеше си Майкъл, когато, подпрян с две ръце за стената се огледа недоверчиво. Касъл сипваше кафе в две чаши и леко обърна глава.
-Отне ти време.
-Съжалявам, че трябваше да чакаш. – изръмжа. Или поне опита. Приличаше повече на гърч.
-Нямаше да имаме този проблем ако беше хапнал нещо.
Майкъл стисна устни и гневно отмести поглед. Оттласна се от стената, но просто се строполи на студения лакиран под. Касъл вяло го погледна и подбели очи. Ложи двете чаши, купичка със захар и чинийка с бисквити върху черен, лъскав поднос и го положи на дланта си. След това закрачи към  Майкъл и почти грубо го подхвана под мишница, помагайки му да се изправи. Почти го завлачи по лакирания паркет и го просна на черен кожен диван, който гледаше към огромен прозорец. Навън валеше дъжд и по клоните на дърветата нямаше нищо, освен собствените си голи, изкривени клони. Беше светло. Майкъл извърна глава.
-О, извинявай за това. – Касъл се пресегна, взе дистанционно и натисна копчето. Тъмни завеси започнаха да покриват стъклото. Потърка ръце и погледна към подноса. – Яж, пий. Ще ти трябват сили.
Майкъл горделиво отказа с мълчанието си и гневния поглед. Касъл сведе своя за малко.
-Виждам, че си ми ядосан, но не на мен трябва да се гневиш.
-Някой друг ли ме отвлече и ме заряза в подземие?
-О, само да можеше да се чуеш наистина! – възкликна Касъл. – Звучиш като малка госпожичка.
Майкъл се хвърли яростно към него, но безславно падна на земята. За пореден път. Касъл не се впечатли. Намести се по-удобно и се надвеси над Майкъл, който опря лакти и колена в земята, чакайки да събере сили, за да се изправи.

-Сега ще ти разкажа история, Майкъл. И по-добре да слушаш внимателно, защото ще я чуеш един път. И после ще направиш това, което искам от теб.

-Когато една врата се затваря, друга се отваря. Не ни ли каза това, когато ни вербува? 
-Вербува? - изсмя се Майкъл. - Тя ни спаси. 
Касъл закима. 
-Все това ни повтаряше, нали? - погледът му беше умислен последните двайсетина минути, Майкъл се чувстваше почти излишен в стаята. - Все напомняше какво е направила за нас, как ни е помогнала. Колко е дала, как нищо не е взела. 
Майкъл го погледна остро. 
-Така е. 
Касъл се усмихна някак мило. 
-Кажи ми, помниш ли родителите си?
Майкъл сбърчи вежди. Касъл прехвърли крак въз крак и се облегна на удобния си диван. Продължаваше да не гледа към себеседника си, погледът му блуждаеше нагоре, настрани. Сякаш се чудеше как точно да каже това, което искаше да каже.
-Бяхме хлапета, всички хлапета говорят за мама и татко. Ние не можехме да си говорим много, но все пак сопделяхме от време на време. Можеш ли да ми кажеш как умряха родителите ти? Как умряха родителите на Скайлър или тези на Боби? Знам, че помниш.
Майкъл недоволно се огледа. 
-Усещаш ли накъде бия?
-Родителите ми бяха убити. - гласът му не трепна, докато го казваше. - И не, не разбирам каква връзка се опитваш да ми покажеш. 
-Знаеш ли какво стана с моите родители?
-Пука ли ми?
-И те бяха убити. -сега вече Касъл го погледна. Погледна го тежко и остро, сивите му очи пронизаха тези на Майкъл. - И така - усмихна се и скръсти и ръце. - Родителите ти умират и след това идва една жена. Тази жена ти разказва купища неща за себе си, за света, за самия теб… Хваща те за ръка и ти обещава добър живот. Малък си, не знаеш какво трябва да означава това, но жената изглежда уверена, а ти си вече сирак. Разбираш, че нямаш семейство, а тази жена ти обещава такова. 
-Историята ми е позната, Рейн! - прекъсна го. - Давай към същината. 
Изражението на Касъл стана весело, в очите му обаче се прокрадна налудничева искра. 
-Историята на всички ни е еднаква. - отчетливо отвърна. - Не ти ли е хрумвало как е възможно на всички ни да се случи това случайно стечение на обстоятелствата? Как е възможно родителите на всеки един от нас да бъдат убити от “шайка наркомани, които са имали нужда от пари за дрога”? Барбара не ни ли каза това тогава? - гласът му се повиши и усмивката от усните му избледня за сметка на налудничавата искра. Тя се засили. - Никога ли не си се чудил как е успявала да се появи на точното място в точния момент толкова много пъти? Ти, аз, Скайлър, Боби? Всички останали, израснали под нейната опека? Мога да се съглася, че един-два пъти минава за щастлива случайност, но тя има повече от петдесет мъже до себе си. Наистина ли смяташ, че ангел-хранител я е пратил да опази всеки един от нас? Че ни е прибрала от добра воля, че й пука за нас?! - изкрещя. 
Майкъл се хвърли към него усетил уязвимостта му. Подцени своята обаче и осъзна отново колко отслабнал се чувства, когато Касъл извъртя главата му с ловкото кроше, което заби в лицето му. Строполи се на земята и Рейн го ритна в корема. Качи се върху него, принуждавайки го да го погледне. 
-Цялото това време и нито един път не си се питал какво наистина стана? 
-Знам какво стана! - изграчи Майкъл, Касъл стискаше гърлото му, докато се опитваше да му налее истината си. - Тя ни опази живи! 
-От какво, Майкъл?! - изсъска и го стисна по-силно. - От големите лоши наркомани, които искаха да ни убият ли?! Защо тогава са ни оставили живи на първо място, а?! Ако ти плануваш убийството на едно семейство ще оставиш ли свидетели?! Ако целта ти е да убиеш всички, както Барбара така безочно ни изплаши, че е било, няма ли да застреляш всеки един от присъстващите?! Много удобно за нея, че ние сме оцелели, но как? - изправи го на крака и го блъсна на дивана. Майкъл се хвана за тапицерията, за да не падне обратно на земята, Касъл този път не го нападна. - Как сме оцелели? Защо?
Пое си въздух и прокара пръсти през косата си. Майкъл се беше задъхал, силите го напускаха с всяко напрегнато мускулче и сега бе използвал голяма част от съхранената си енергия в този безсмислен удар, който се оказа неуспешен. 
-И какво, един ден просто реши да си зададеш този въпрос, не му намери отговор и се обърна срещу нея? 
Касъл поклати глава. 
-Повярвай ми, много добре знам колко перфектно ни обучи. Никой не би посмял да си зададе този въпрос. Интересна психология ни създаде, непоклатима вярност към нея и всичко свързано с нея. Това тънко натякване колко много й дължим. Не, не си зададох тези въпроси, Майкъл. Много повече ми трябваше, за да се обърна срещу кралицата си. Солидни доказателства от доверен човек. 
-Солидни доказателства казваш. - присмя му се в отговор. - Някой те е посетил с абсурдна история, подплатил я е с абсурдни нагледни материали - каквито и да са те, друже - и ти, като малко изоставено куче, подушило нова следа тичаш след новия господар. - демонстративно изплю кръвта от устата си на бледия килим.
-Нещо си се объркал, друже. - Касъл се надвеси над него. - Кучетата не изоставят господарите си. Не ми беше никак лесно и никак не исках да го повярвам. Но е истина. 
-Кое? - заемся се повторно. - Какво ми казваш, всъщност? Барбара е убила семействата на всички ни, за да направи армия от лоялни кучета? За какво? Даваш ли си сметка колко абсурдно звучиш?!
-Даваш ли си сметка, че Джейсън ми повярва? 


Въртеше визитната картичка на Родригес в ръката си и се чудеше дали да му се обади. Бяха се разбрали, че ако нещо се случи трябва да се свърже с него, но технически нищо не се случи. Научи име, но може и да не е истинското име. Видя пистолет, но откъде да знае дали е пистолетът, с който е бил убит Били Търнър. Рейвън не разбираше от оръжия как може да потвърди или откаже подобна теория? Частта от нея, която се опасяваше за себе си и Джинджър й казваше да се обади на полицая. Но благодарната част от нея й предлагаше, че може би е по-добре първо да поговори със Скайлър. Може би да му каже, че защото й спаси живота няма да се обади на Родригес веднага, но не може да бъде част от това, каквото и да беше това. Каза й, че ще се върне, повярва му. Щеше да я посети отново, може би просто трябваше да изчака до тогава. Той щеше да се появи, тя щеше да му благодари за това, че я спаси и после щеше да върне жеста му като го предупреди, че имат негова снимка и е добре да се пази. И после пътищата им се разделят, и не се срещат повече. Това беше вариант, който я устройваше. Пъхна визитката обратно в джоба си. Щеше да се обади, тъй както обеща да направи, но нямаше да е веднага. 
Похъркването на Колин прекъсна мислите й. Беше се изтегнал на леглото й и краката му висяха от едната страна, за да не цапа завивките й с обувките си. В къщата не беше достатъчно топло, за да се събуе и Рейвън го насърчи да остане с тежките си черни кларкове ако не иска да му отрежат пръстите заради замръзване. Той се засмя на забележката й и малко след това очите му се затвориха уморено. 
Стола леkо изскърца, когато Рейвън се облегна назад и се загледа в лицето на Колин. Колин с непокорната коса и артистичните му хобита. Не разбираше напълно защо толкова се мотае около нея, защо държи на компанията й. Тя с нищо не допринасяше в живота му. Държеше се с него достатъчно зле, за да може всеки нормален човек с поне малко гордост веднага да я разкара от живота си. Но не и той. Той я търпеше, припкаше с нея навсякъде и тя виждаше необяснимо щастие на лицето му, когато успееше да си открадне още няколко минути отгоре. Сети се за тетрадките му с поезия и рисунки. 
Онзи следобед, в библиотеката, когато необмислено беше разтворила страниците пред погледа си и се бе зачела. Не че не подозираше истинската причина за непрестанното му присъствие около нея, но да го види черно на бяло го направи повече като факт, отколкото предположение. Дразнеше се, че беше толкова негативна. Приемаше Клайд за ценен, по начин, който е познат само на нея. Но никак достатъчно. Рейвън с неохота отбеляза, че ако сега земята започнеше да се тресе неконтролируемо веднага щеше да се затича към Джинджър. Колин можеше да бъде затрупан с тухлите на безрадостната студена  къща, доколкото тя се интересуваше. За момент чак се ужаси от себе си и почти никаквите чувства, които изпитваше към човека, който беше влюбен в нея. А тя дори не го харесваше чак толкова. Държеше на него в името на малкото общо, което имаха, но той действително беше като кученце. Просто махаше с опашка и вършеше всичко, което тя му кажеше. Рейвън се замисли, че ако сега го събуди и гп накара да оитде до магазина и да й купи поничка той щеше да излезе в мразовитата сутрин и да изпълни желанието. Като джин, не като куче, поправи се тя и направи извинителна гримаса. Не беше хубаво да мисли така, не беше никак хубаво. Но не можеше да отрече, че в повечето случаи го търпи, защото й е по-лесно да го остави до себе си, отколкото да му обясни, че няма никаква нужда от него. 
Рейвън присви очи. Точно така, нужда. Тя нямаше нужда от него. Не беше никакво допълнение в неговия живота, така както той не беше никакво в нейния. С нищо не допринасяше присъствието му точно както и липсата му не й носеше никаква тъга и чувство за незапълненост. Почувства се още по-зле, почти лицемерна, въпреки че не веднъж му бе споделяла как се чувства. 
Изправи се бавно и излезе от стаята с тихи стъпки. Опасяваше се да затвори вратата, за да не го събуди. Не защото не искаше да нарушава съня му, а защото щеше да поиска да я придружи, накъдето и да бе тръгнала. Като домашно куче… Не искаше присъствието му в болницата, само се напрягаше допълнително, докато ясно виждаше как той се коле*ае дали да не я прегърне. 
Подобно на много хора и доста необичайно за други Рейвън мразеше да я пипат. Извиняващите се за нищо погледи и внимателни движения, които предприемаше към нея, докато бяха в ужаснтата, бяла и стерилна сграда - парадоксално пълна с бацили - я вбесяваха до краен предел и тя използваше моментите, когато не трябяваше да го отрязва наживо, за да отиде при баща си. Сега беше един такъв момент, затова просто остави вратата полуотворена и излезе.
Валеше сняг обилно. Рейвън изглеждаше смехотворно в голямото палто на Джинджър, което я накара да облече. Чувстваше се като костенурка, прибрала глава в раменете и ходеща приведено напред. Крачките й бяха забързани. Мразеше болници, но поне беше топло. Днешния ден се очертаваше да е един от най-студените за сезона - така бяха казали по новините - а бе започнал преди малко. След посещението при баща си имаше интервю за работа, което я изпълваше със скептицизъм. Въпреки множеството работи, които беше имала не бе станала по-опитна в намирането или получаването на такава. Стаяваше надеждата си да мине добре, за да не бъде разочарована. Но работа й трябваше веднага, трябваха й пари веднага. Мислеше потенциални резервни варианти, докато под обувките й снегът пукаше странно отпускащо. Стъпките й бяха първите по тротоара, но подозираше, че това се дължи основно на непрестанния валеж. Новия сняг непрекъснато се ръсеше върху стария и заличаваше всички отпечатъци на хорските обувки.
Внимателно изкачи хлъзгавите стълби и когато влезе в болницата, като успя да се препъне само веднъж, топлата струя от климатика я удари приятно в замръзналото лице. Ледения полъх вече не смразяваше кожата й. 
Потърси с очи лекуващия доктор на Луис и когато го видя да излиза от двукрилите врати в края на коридора почти се затича към нея.  Той я поздрави и започна да говори направо, докато я изпращаше до стаята на баща й. Накратко й обясни, че подобрение все още няма, но я увери, че с малко търпение нещата ще се оправят. След това положи ръка на рамото й и Рейвън потисна желанието си грубо да го отблъсне. Обеща да плати медицинските необходимости до края на седмицата и му обърна гръб. Влезе в стаята на баща си и седна на стола. Същия тип стол на същото разстояние от леглото, на което стояха всички столове във всички стаи на този етаж. Предназначен за близките, които страдаеха за болния или умиращия. Или за този в кома. 
Последните пъти, когато идваше презрението по лицето й постепенно бе започнало да се изменя в съжаление и чак мъка. Никога не бе прекарвала толкова време без да стане нещо между нея и него, независимо колко грозно и нелицеприятно да беше то. Не че й липсваше, но да го вижда толкова уязвим бе прекалено ново за нея, твърде необичайно за тях. Както толкова пъти се бе заканвала да го убие сега просто можеше да спре системите му и да чака да умре. Но не искаше да умира. Даде си сметка за това още щом го видя в Лавандула. Как тръгна към нея, как й се стори, че единствената му цел е да я спаси. Извика името й, повика я, сякаш се страхуваше да не бъде наранена. И после куршумът прониза тялото му и той толкова мъченически се свлече на земята, вперил поглед в дъщеря си. Тогава тя разчете погледа на човек, който не би могъл да понесе нещо да се случи с детето му. Знаеше, че интерпретира прекалено преувеличено, но не и толкова далече от истината. Искаше да се събуди и нещата да продължат както преди. Поне тогава знаеше, че е в безопасност, колкото и глупости да правеше.
Стисна зъби, когато усети неканени сълзи да напират в очите й. 
-По дяволите. - изсъска. Огледа се, като че се притесняваше някой да не я види. Изсмя се и после отново стовари поглед върху баща си. - Мамка му. Явно не те мразя толкова, колкото си мисля, Луис. Колко странно, а? - приседна по напред и колебливо протегна ръка напред. - А като се има предвид как се озова тук явно и ти не ме мразиш толкова. - прошепна. Внезапно сълзите закапаха по бузите й. - Съжалявам. - прехапа устна, докато брадичката й трепереше. - Ако вината е моя, наистина съжалявам. 

Няколко врати по-натам Скайлър водеше тих разговор, в който не беше никак деен участник. Докторът в този момент му казваше, че няма смисъл, че вече е минало твърде много време и Скайлър поклати бавно глава със затворени очи.
-Плащам редовно и щедро. - прекъсна го. Гласът му бе необичайно тих. - А вие правите това, което трябва. 
-Нищо не можем да Ви обещаем, Скайлър, това е проблемът. Може да продължи да лежи тук още години. А вече минаха няколко. 
-Все някога ще трябва да се събуди. 
-Колкото повече време спи, толкова по-малко вероятно е да отвори очи. Не мога да Ви дам гаранциите, които искате. А с оглед на времето, което мина не мога и да Ви обещая, че дори и да се събуди ще Ви помни. Вас или каквото и да е от живота си. - добави. - Може да не знае собственото си име. Може да е загубил способността си да говори. Може дори да не осъзнава, че е човек. 
-Говорите ми фантасмагории. - махна с ръка Скайлър.  
Лкеарят - възрастен мъж с добродушно лице - отпусна ръце до тялото си и въздъхна. Виждаше такива реакции прекалено често в работата си, а работата му не беше да възспира пациентите си от тях. 
-Изненадах се, когато Ви видях онзи път, Скайлър. Не бяхте идвали повече от година. 
-Работата ми ме държи зает. - отвърна. 
Лекарят кимна. 
-Важно е да знаете… - поколе*а се малко и Скайлър го погледна. - Прекалено дълго време е в кома. Ако отвори очи отново, има огромна вероятност да не може да говори. Да не може да вижда или чува. Даже и да се движи. Няма да бъде същия човек, когото помните. 
Скайлър сведе очи и стисна зъби. Докторът преглътна и продължи делово.
-Поддържаме го. - каза го като край на разговора. - Това е всичко, което мога да Ви обещая, че ще направим. Ще Ви се обадя ако има развитие. 
-Ще остана в града известно време. - разсеяно отговори, докато гледаше към спящия човек. - Ще поддържаме връзка наживо. 
-В такъв случай ще се видим следващия път, когато посетите брат си. - понесе се към вратата. - Наистина се надявам да се събуди, господин Скайлър. - каза наполовина излязъл от стаята. - Такава отдаденост от ваше име заслужава награда. Надявам се брат Ви да разбере колко много се грижите за него. Незвисимо как се събуди.
Скайлър кимна бавно без да вдига поглед. Не искаше докторът да види очите му. Страхуваше се, че може и да има малко вода в тях. 
Мъжът в леглото беше по-голям от него. Тялото му, някога яко и тренирано, сега беше мършаво и неподвижно. Нищо чудно да не може да го движи ако се събуди. Не можеше да си представи тази купчина кости в каквото и да било действие. 


Майкъл дишаше тежко. Беше много раздразнен и не знаеше как да крие емоциите си в момента. Гледаше кръвнишки към Касъл, в очите на който успяваше да разчете някаква нотка на съжаление. Това го поздразни още повече. 
-Разказах му. - разпери ръце сякаш неохотно се оправдаваше. - Предимно защото ме последва една вечер. Явно започнах да ставам подозрителен в очите му, което ме стресна. Ако той беше доловил нещо останалите или вече също знаеха, или щяха да узнаят скоро. За това му казах всичко. Подобно на теб - посочи го. - той също не ми повярва в началото. Но не му отне много. Разбра истината. 
-Все за истината говориш, а от устата ти излизат само лайна. 
-Смъртта на брат ти не лежи в моите ръце. - Касъл се облегна на един от високите столове пред бар-плота, оставяйки разумно разстояние между двамата. Разбираше, че му трябва пространство във всеки смисъл на думата. 
-Някой го уби. - обвинително каза. 
-Искаш ли да предположим кой? 
-Не е Барбара. - веднага изсъска. 
-От къде знаеш? - Касъл издаде предизвикателно глава напред. - Не съм го убил аз. И със сигурност мога да ти кажа, че не съм хвърлил трупа му около земята на Роман варварина. 
Майкъл вдигна изненадан поглед.
-Знам всичко, Майкъл. Една крачка напред съм. 
-Не ти вярвам.   
-Нямам причина да те лъжа. 
-Освен очевидната?
-Просветли ме тогава? Какво бих могъл да получа от теб като ти разказвам тази история? Знаеш, че обожавах Барбара, защо бих искал да я нараня ако не е заради истината, която споделих с теб? Защо мислиш, че не мога да я убия сам? Не ми трябваш ти за това, това трябва да ти е ясно. Ако исках просто смъртта й, отдавна вече щеше да е мъртва. - Касъл отново се приведе напред. - Правя ти услуга, Майк. Всички заслужават да знаят какво се е случило. 
Някъде, по средата на изречението Майкъл спря да слуша внимателно.Съсредоточи се върху омразата, която усещаше и тя не беше по посока човека му отсреща.
Очите му леко се разшириха, когато установи, че в момента всичкото презрение не е насочено към Рейн нито дори към Барбара, а към самия себе си. 
Фактът, че думите на Касъл започнаха да добиват някаква логична картина в съзнанието му го подразни толкова ужасно много, че той инстинктивно заби нокти в тапицерията на дивана и успя да я скъса. Смътно разбираше, че никога в живота си не би поставил под въпрос чистотата и влиянието на Барбара. Защото сега цялото й същество бе поставено под въпрос - нейното минало, подбудите й, настоящето, та дори и плановете й за бъдещето. Всичко в този момент - толкова бързо настъпил за рецепторите в мозъка му - го съмняваше, започна с бясна сила да му се струва ужасно нередно и крайно не искаше да признае, че зърното бе посято. Да не вярва на Барбара за него беше равносилно на смърт. Емоционална. Тя беше всичко. Не беше ли? 
Касъл също го видя. По очите му, по стройката му. Бе му внушил истината, бе го накарал да повярва. Не напълно, не безрезервно, но началото бе поставено, първата троха бе хвърлена, разгледана и поета. 
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font: 13.0px 'Trebuchet MS'; font-kerning: none} span.s2 {font-kerning: none}
Стана от стола до плота и някак с облекчение си пое въздух. Вече имаше още един съюзник. Щеше да накара Барбара да си плати.

Седеше на синя пейка и гледаше към флуоресцентната светлина, облегнал галва на безрадостната стена. Тя мигаше от време на време и издаваше странен звук и Майкъл впрегна съзнанието си, за да измисли на какво му звучи. Пукане, може би. Сякаш настъпва хле*арки и троши орехи. Но тихо. Джейсън беше положил глава в скута му и спеше дълбоко. Беше се минал час и половина, от както бяха вкарали родителите му в операционната зала и два часа и половина, от както полицята дойде пред голямата, скъпа къща и намери плащешите братя и умиращите им родители. Към петнайсетина съседи  се бяха скупчили пред жълтата лента и наблюдаваха фантастично шокирани към двете носилки и двете малки деца. Осиротели братя, които бяха станали свидетели на ужасната, кървава смърт на собствените си майка и баща.
Умората принуди истерията в Майкъл да се измести за малко. Сега от очите му капеха сълзи, но по-мълчаливо от преди, и той не разбираше изцяло какво се беше случило и какво следваше сега. Срещу него стояха изправени двама полицаи, които обсъждаха нещо тихо, но Майкъл успяваше да ги чува, без да разбира какво точно трябва да означават думите им. 
-От социалните са пратили човек, трябва да се появи всеки момент.
-А родителите на починалите? 
-Никой не може да се свърже с бабата и дядото за сега. От социалните ще се погрижат за тях, докато успеят да ги открият. - погледна набързо към двете момчета. 
Майкъл сведе малката си глава надолу и погледна към брат си.
Социалните. Беше гледал по филмите, които майка му и баща му му забраняваха да гледа. Там, когато някое дете вече нямаше мама и татко го пращаха в едни големи къщи, в които има много деца. Във филмите не ги бяха представили като много приятно нещо. Нито децата, нито къщите. Там ли щяха да отидат сега със Джейсън? В безрадостно място, с деца, които също нямаха нищо като тях двамата? На Майкъл не му се ходеше там. Той си имаше собствена стая и много игри, с които да се забавлява. А кухнята беше толкова голяма, че можеше да живее там и да яде, както беше подкачил баща си един път. Щеше да му е приятно да се върне в кухнята. В дома си. 
Усети, че истерията пак започна да се надига у него. Гърдите му запчнаха да се повдигат бързо и неравномерно и дишането му заизлиза на пресекулки. Писъците на майка му, молбите на баща му. Големите мъже, облечени в черно, които размрахваха пистолети и искаха пари. И после застреляха родителите му. Въпреки че баща му вече беше дал кода за сейфа, беше показал къде стоят бижутата на жена му и сподели стойността на дрехите, чсовниците си и златните прибори в кухнята. Беше дал всичко. Във филмите на Майкъл, когато лошите взимаха желаното си отиваха. Но не и тези лоши. Не и в този филм. 
Вече беше напът да се разкрещи. Щеше да вика и плаче, да моли за майка си и баща си. И тогава усети ръка на рамото си. 
Вдигна паниран поглед, пълен със сълзи, готови да се леят отново и отново. Обаче се спря. Срещу него стояха чифт нежни сини очи, принадлежащи на млада жена с бяла кожа и утешителен допир. 
-Здравей, смелчага. - гласът й беше внимателен, тих, успокои главата му веднага щом го чу. - Аз се казвам Барбара. Как е твоето име?
Преграхналия му, дрезгав глас излезе по-истерично, отколкото искаше. Изведнъж цялото му желание да крещи се бе изпарило толкова бързо, колкото се появи. 
-Майкъл. - кратко отвърна. 
-А кой е това? - кимна към спящия му брат. 
-Джейсън. Това е Джейсън. 
-Той е малкото ти братче, нали?
Майкъл кимна в съгласие. Двамата полицаи стояха идея по-назад и нервно наблюдаваха размяната на реплики. 
-Готов си на всичко, за да го защитиш, нали? - Барбара се усмихна. - Толкова си смел, брат ти трябва да е голям късметлия с такъв силен батко. 
Майкъл погледна за момент към двамата полицаи зад гърба й. Единия му се усмихна някак окуражително. 
-Майкъл, искаш ли да подишаме малко чист въздух? Какво ще кажеш да се поразходим в градината? Тя е много приятна по това време. 
Неуверено посочи спящия Джейсън, но Барбара с еусмихна и хвана ръката му. 
-Нека не го будим. Ела с мен за малко. 
Без да знае какво друго да направи Майкъл тромаво стъпи на крака и позволи на Барбара да го мъкне по коридора. Тя кимна на полицаите, докато го извеждаше навън и те бързо седнаха до Джейсън. 
-Гладен ли си? - попита го, когато вятърът лъхна изпотеното му лице. 
Майкъл поклати глава, но коремът му изкъркори. 
-Уплашен си, нали? 
Засрамено сведе глава и отказа да й отговори. Барбара стисна ръката му. 
-Чувството не е приятно, нали? Искаш ли никога повече да не се чувстваш така? 
-Мхм. - измънка той. 
-Искаш ли да се грижа за теб и брат ти? Имам едно голямо имение и мога да ти обещая, че двамата ще имате много приятели и поляна, на която да играете. 
-По филмите не изглежда приятно. 
Това изказване я сепна за секунда, в началото не го разбра. Погледна го с нежните си очи и слабата й ръка погали главата му. 
-С мен ще е различно, смелчага. Ако дойдеш с мен, ще ти дам най-хубавия дар, който някой може да получи. Сила. Вярваш ли ми?

Барбара имаше хубаво сиропиталище. Не беше като онези по филмите, мрачни и пълни с нещастни деца. В нейното имаше към двайсетина, но те бяха усмихнати и лъчезарни, играеха си и не искаха да бият нито Майкъл, нито брат му. Може би само сърдитото дете, с интересно име, беше малко по-буйно, но дори и то не влизаше в пререкания с никого. Всички бяха като едно семейство, което Барбара углавяваше. Барбара, която оправяше сметките, разговаряше с хора, които не вярваха, че сиропиталището й е добро и за щастие на всички хлапета, успяваше да убеди, че нейното място е най-правилното място за деца, изгубили родителите си. Учеше ги всякакви интересни неща, като как да стрелят със сачми, как да не ги боли, когато ги ударят и когато се справяха добре ги възнаграждаваше щедро. Когато се проваляха се чувстваха толкова чле, че тя трябваше да ги утешава с часове, за да ги накара да се усмихнат. 

-Доста добре замислено. - отбеляза Майкъл. 
Беше се изкъпал, бе облякъл чисти дрехи и връщаше силите си, като гризеше хрупкав бекон. Повече го размяташе между пръстите си, отколкото го ядеше и подобно на Касъл гледаше как снегът се сипе на парцали през големия прозорец. 
-Бива я да ръководи бизнес, това й го признавам. - каза Касъл умислено. - Имам документи за теб. - погледна го. - Информация, която Барбара е събирала за семействата ни преди двайсет години. 
Изправи се и минавайки покрай него, Майкъл улови лакътя му. 
-Само едно уточнение, Рейн. - погледна го почти недоволно. - Кажи ми истината за Джейсън. 
-Моята теория? Скайлър го връща при Барбара, Барбара вече знае, че съм казал на Джейсън всичко и знае, че ми е повярвал. Не би рискувала останалите да разберат за това го убива. 
-Прекалено удобно за теб, не е ли?
-Не. - непоколебимо отвърна Касъл и дръпна ръката си. - Първо - мазнината от бекона ти е вече на ризата ми, която не е никак евтина. И второ - никога не бих убил нито един от вас. В противен случай ти щеше вече да си труп на една седмица, а Боби щях да гръмна още в лобито на онзи хотел, от който те извлачих. Не съм ти враг, Майкъл. Бих се радвал ако по-бързо повярваш на това, повече от колкото на всичко друго.

-Имате ли опит в продаването на сандвичи? 
Рейвън се усмихна бегло, опитвайки се да избегне появата на физиономия, която ще покаже неприязън към мястото и човекът пред нея. 
Появи се навреме за интервюто, а я бяха накарали да чака половин час преди да разговаря с управителя. Намираше се в ресторант за бързо хранене. Работата се изразяваше в това да стои зад каса с много бутони, които да натиска, когато някой иска нещо. Междувременно трябваше да предлага и допълнителни артикули като играчки за децата, напитки за възрастните и скочета за тийнейджърите. Част от заплатата й зависеше от това колко ще успее да продаде. Трябваше да носи червена риза и шапка, от чийто връх стърчеше пиле, което гушка теле. Стори й се неуместно. Вече знаеше, че работата ще бъде по-отвратителна и от тази в Лавандула. Не беше свикнала да носи униформа, а тази изглеждаше поразително отблъскващо. Мястото миришеше на меса и докато водеше разговора с управителя - любопитно слаб възрастен мъж, който явно събираше всички мазнини в малкото си коремче, стърчащо напред и мустаци, които изглеждаха мазни - чуваше как местото пука в мазнината на нагорещената плоча. Замисли дали наистина й трябват пари.
-Госпожице Фигли, зададох Ви въпрос. 
-Не. - опита се да се окопити. - Не, но съм работила в бар и имам опит с клиенти. 
-Кой бар? - видимо се заинтересува управителя. 
-Лавандула. - веднага отвърна. - Там винаги имаше много хора и бързо се научих на експедитивност и точност, и… - замлъкна, когато видя физиономията му. 
Той стоеше с вдигнати вежди и изглеждаше малко притеснен. Огледа се неловко и се почеса по главата.
-Там нямаше ли някаква престрелка?
Рейвън се намръщи. 
-Ами… 
-И не го ли изгориха?
-Всъщност, да, точно за това ми трябва работа… - засмя се неудобно. 
Нещо не му хареса. Явно го беше отказала, дали с признанието за предишната си работа, дали с това за необходимостта й от нова, Рейвън не разбра. Но отпусна победено рамене. Нямаше да я наеме, видя го в същия миг, в който той го реши. 
-Добре, имаме още няколко интервюта, така че ще се свържем с Вас до края на седмицата, за да Ви кажем дали сте удобрена. 
Внезапно я обзе гняв. Толкова силен, че тя озадачено присви очи, когато се облегна плавно назад и изцъка с език. Усети, че започва да я залива вълна от ярост, но толкова прилично, приемливо, чак тихо, че се удиви истински от себе си. 
-Да не би да не ме наемаш, защото съм работила в бар, в който се е случила трагедия? 
Управетлиеят също се изненада на тона й. Спокойната й фасада ясно издаваше лъжливостта си, можеше да види гнева, изписан по лицето й, стаяващ се в очите й. 
-Да не си суеверен? Да не смяташ, че ще доведа нещо лошо със себе си? 
-Имаме лист с кандидати, трябва да изберем този, който най-много подхожда на работата…
-На работата? - прекъсна го тя, все така привидно спокойна. - Виждаш ли дупката, която държиш? Виждаш ли я? Огледай се хубаво и ми кажи какъв трябва да е човек, за да не може да се справи с така сложната ти работа? Ти подиграваш ли се с мен? 
Управителя стисна челюст и се изправи. 
-Мисля, че е честно да Ви уведомя, че вече не се борите за място в нашата фирма. 
-Хубаво! - рязко стана от стола и управителя се дръпна назад, леко стреснат от буйната й реакция. 
Излезе и помете всичко, което успя по пътя. Разбута папките, срита столовете, успя да счупи една табла в масата до вратата. Наруга всички, които я гледаха, като преди това се изплю върху касите. Показа двата си средни пръста на камерата, след като управителя я заплаши, че ще покаже видеото на полицията. Не смееше да я спре обаче, Рейвън приличаше на ураган и горкия човек не беше сигурен дали няма да помете и него. Със сигурност може да го направи, мислеше, докато стискаше биографията й. Поиска да я скъса пред нея, но и това не си позволи. Облекчено си отдъхна, когато тя трясна входната врата. 
Рейвън издиша гневно и изкрещя още един път срещу небето. 
-Мамка ти. - отново вдигна среден пръст. - Мамка ти! - започна да тропа с крака като инатливо дете и да скача в снега със силно, яростно мрънкане. - Майната ви на всички! - обърна се към ресторанта за бързо хранене. От гърлото й се раздра поредния вик. 
Продължи да се мята и да набива стъпалата си в заснежената земя. Приличаше на малко дете, на което са му взели играчката. 
Скайлър започна да се тревожи от нестихващия й пристъп. 
Беше наблюдавал цялата драматична сцена, която в началото му се виждаше комична. Смееше се, докато гледаше как тя обръща мястото с главата надолу, но сега вече имаше чувството, че истерията й я е завладяла почти демонично. Оттласна се от голямото стъкло на ресторанта, когато Рейвън взе един дебел клон и го вдигна във въздуха с все крещенето си. 
Скайлър бързо прекоси разстоянието помежду им и улови китката й преди да е хвърлила дървото. 
-Откачаш. 
Тя го погледна с подивели очи. След това вбесено ги присви. 
-Ти. - просъска. - Това е заради теб! - отблъсна го от себе си и злите й намерения се насочиха към него. - Всичко се струпа след като те срещнах. Ти си виновен за всичко! - замахна с клона. Скайлър не беше подготвен за това, изненадата го хвана в крачка и той се препъна, докато отстъпваше. Тя отново вдигна заплашително импровизираното си оръжие, но този път Скайлър реагира. 
Изводи пистолета си го насочи сърдито към нея. 
-Тук съм само от пет минути, а вече започваш да ми лазиш по нервите. Не ми харесва. Пусни клона, за предпочитане не върху мен, и си поеми въздух. 
Рейвън не се впечатли от пистолета му точно както и предния път. Все пак троснато хвърли дървото настрана и със забързана крачка започна да се отдалечава с ниско ръмжене. Чу стъпките му зад себе си, той я догони и завървя редом до нея. 
-Не знам защо си толкова ядосана, но…
-Не знаеш? - рязко се спря и го погледна със същите диви очи. - Не знаеш? - извика. - Баща ми е в болница, а аз нямам с какво да го държа там. Ако се чудиш какво имам предвид под това, говоря за пари! И сега не мога да си намеря работа, защото очевидно след като един път съм работила на място, на което група шибаняци - изкрещя срещу лицето му - са решили да се стрелят, значи ще се случи на всяко друго място, на което започна работа! И всичко това само защото ти - заби показалец в гърдите му - беше там онази вечер! 
Понечи да тръгне, но той я обърна към себе си. 
-Ако не бях там онази вечер, щеше да си мъртва. 
-Ако не беше там може би нямаше да има опасност! - изсъска в отговор. 
Скайлър се замисли за секунда. Беше малко права… 
Изпусна я, тя отново беше поела гневната си крачка и отново се наложи да я догонва. Не знаеше до къде възнамерява да върви с нея, но тя толкова разярено продължаваше да говори лошите си думи и въпреки че ги мъмреше под носа си, Скайлър почти можеше да усети енергийното поле около нея. Ако беше възможно щеше да избълва огън. Затова пак я накара да спре. 
-Трябва да се успокоиш. 
-Трябва да се разкараш от лицето ми! 
Злобата й толкова го вбеси, че инстинктивно и без да се замисля й удари шамар. 
Плесницата беше шумна и силна, защото извъртя не само лицето й, но и тялото й политна малко настрани. Чу удивената й въздишка и проследи ръката й, която потри бузата. Погледна го убийствено бавно и в очите й можеше да прочете ужасни неща. 
-Не мога да повярвам, че ме удари. - изглеждаше наистина шокирана. От ъгълчето на устната й течеше кръв.
-Истерията ти взема превес. Трябва да се успокоиш. - повтори. 
-Не мога да повярвам, че ме удари. - издиша отново, все така изненадана.
-Искаш ли да го направя още един път? - предложи й  заканващо и вдигна ръка. - Искам. Да. Се. Успокоиш. - отчетливо каза и когато тя мълчаливо се дръпна крачка отпусна ръката си. 
-Ако не ти харесва това, което виждаш, тръгни си. - сдържано каза тя. - Ако не ти харесва това, което чуваш, запуши си ушите. Но по дяволите. - стисна ръце в юмруци. - Никога не си позволявай да ме удряш. Никога. - не го добилижи не му и посегна, но ако не беше момиче Скайлър щеше да приеме заплахата й наистина на сериозно. Почувства се малко гузно. В мизерния й живот, замисли се, сигурно често й се случваше да й посягат, нормално беше да не й допада.
Помълча малко, загледан в изкривената от гняв физиономия на Рейвън. Заръфа вътрешната страна на бузата си и очите му обходиха пространството наоколо. 
-Мога ли да си позволя да те черпя едно?

Майкъл стоеше зад големите врати, пред които до преди броени дни бранеше с поглед и чакаше евентуална заплаха, която да го принуди да влезе при Барбара и да спаси живота й, дори и да е с цената на неговия. Рикардо, собственика на казино Дим и Диаманд, преглеждаше скромното тесте от листове А4, които Касъл беше дал на Майк. Рикардо го бе посрещнал с гостоприемство, бе го поканил в празната си зала, далеч от шум и погледи и го беше настанил на удобното сепаре, на което стоеше и Барбара последния път. Разбираше недоверието, с което гостенина му го гледаше и не го винеше. Отговаряше на въпросите му, подкрепяше отговорите си като повдигаше някой и друг лист от папката и обясняваше подробно връзката си с Касъл или по-точно с бащата на Касъл. 
-Бяхме най-добри приятели. Запознахме се в колежа и заедно завършихме с отличие. Нямаше едно нещо, което да вършехме отделно. Бизнеса ни беше чист, неговия и моя. Е, предимно неговия. Още от малък знаех как да въртя шашми, не ми беше трудно да се ориентирам в гетото, въпреки че с Джон Рейн никога не бяхме вкусвали и щипка от престъпния живот. 
-Как разкри Барбара?  
-Престъпния живот. - усмихна се. - Имам много приятели на високи позиции. Полицията възприе случилото се с родителите ти по начина, по който възприе всички останали случаи. Обир, завършил с кръвопролитие. Не беше необичайно, богатите къщи масово биваха ограбвани, квартала беше прекалено близо до гетото. Убийствата се случваха през достатъчен интервал от време и на прекалено различни места, за да бъдат свързани и да алармират обществото. Просто лошо случване. - захвърли листа, който държеше настрана и се облегна назад, в коженото, червено кресло. - Нито един департамен на полицията не свърза убийствата между градовете, затова се наложи да се обърна към този-онзи. 
-Този-онзи?
-Моите приятели на високи позиции. - уточни. Майкъл присви очи. - Разгледаха случая на Джон Рейн малко по-обстойно, по мое настояване. Поисках да знам къде е сина му, информация, която нормално не биха ми дали с оглед на моето досие и на причината за смъртта на родителите му. Разбрах, че социална работничка на име Барбара го е прибрала в специалното си сиропиталище. Когато ми разказаха за него ми зазвуча като домът на мис Перигрин. Разбирам добре от схеми и това място веднага ми намириса на една голяма схема, само че не знаех каква точно. Повярвай ми, подобна информация се събира ужасно трудно и много дълго. Години, ако трябва да бъдем точно. Докато Барбара ви колекционираше, логично, се местеше непрекъснато. Никой не се грижи за сираците и тя трябва да го е знаела, защото специалната й къща все си намираше нов град. А Барбара декларираше частен доход, така че общината пет пари не е давала. Не е било трудно да ви мести. 
-И после?
-И после парчетата пъзел започнаха да стават на грозна картина. Тази папка е е яркото петно в картината. Сама по себе си не съдържа никаква уличаваща информация, както сам вече знаеш, но за някой, който души беше цяло съкровище?
-Звучи ми много странно. - скептично отбеляза. 
Рикардо вдигна вежда. 
-Базисна математика. Събираш две и две и получаваш умна жена с грозни амбиции. Има стотици теории за истинските й мотиви, просто си избери една. Независимо от причината, фактите са на лице.  
Разговорът продължи в уточнителни думи. Майкъл продължаваше да задава въпроси, поставящи лоялността и истиността на Рикардо, без дори да се опитва да бъде дискретен или дипломатичен. Опитваше се да хване някаква част от изказа или лицето на събеседника си, която да му подскаже неговата схема, но след дълъг кръстосан разпит си позволи да допусне опцията да му казва чистата истина. Логиката вече не се побираше трудно в главата му, предателството на Барбара вече му се виждаше като единсвеното нещо, което имаше смисъл. Барбара, която е убила семейството му и го е вербувала. Барбара, която уби брат му и после се закле, че ще открие убиеца. Барбара, която спаси живота му само защото тя го постави в опасност. Изкърца със зъби. 
Беше убеден, вече знаеше. Вече вярваше и когато се облегна назад погледна към Касъл, който стоеше на дългия бар го наблюдаваше през цялото време. Майкъл стисна челюст, уморено затвори очи за няколко мига и после отпусна рамене. Отново се обърна към Рейн и кимна кратко. 
-Сега какво? 
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}

Заведе я в заведение с груба музика, слабо осветление и почти пълно с хора, които или вече бяха пияни, или старателно работеха, за да стигнат до там. Самата Рейвън клонеше към графата на първите. Поглъщаше бира след текила, след бира, след текила и Скайлър за пореден път проследи как тя тряска малката чашка за шотче на дървения плот на бара. 
-Още едно! - извика. 
Барбамана погледна към Скайлър с въпрос и той просто кимна някак примирено. До някъде разбираше защо Рейвън толкова държи да се напие, но последните три питиета започнаха да я правят шумна и още по-неконтрулируема. Направи й забележка за пиенето и даже се видя принуден да й припомни, че й предложи едно питие, а не пет и тогава тя почти приятелски го зашлеви и му каза да спре бъде момиче, а да пие с нея до забрава. Разбираше, че отдавна е пияна, личеше й ужасно. Пияната жена не беше приятна гледка, когато се напиваше по начина на Рейвън. Скайлър още “сучеше”, както Рейвън го подигра, първата си бира и нямаше никакво желание да я следва в алкохолските й наклонности, както й отвърна. 
Около час и половина седяха на бара, където Рейвън се клатеше в такт с музиката и пиеше. В рамките на тези деветдесет минути тя на няколко пъти спираше и почти тъжно се вторачваше напред, мълчалива и сякаш никак пияна. После отново започваше да се клати и да надига бутилката. Това объркваше Скайлър, не успяваше да следва смяната на настроенията й. Тя до такава степен беше потънала в собственото си темпо, че за дълго време изобщо не го поглеждаше. В един момент даже си помисли, че може бе забравила за него, че си мисли, че е сама. Гледаше умисления й профил и й се чудеше. Не знаеше толкова малко за живота й, вече бе проследил дните й, но все пак не чувстваше, че я познава, знаеше, че е далеч от това да я разбере. Не беше сто процента сигурен, че е с всичкия си, тези спирания, които я сполитаха го правеха малко неуверен в компанията й. Беше енигма как да й реагира. С изключение на хапливите подмятания за алкохола друго не си казаха, докато стояха на  високите столове, облегнати на дървения плот. Мълчанието помежду им не го притесняваше, но забеляза как тя на няколко пъти отваря уста, за да му каже нещо, но после се спира. Чудеше се какво толкова я коле*ае и след като станаха деветдесет и една минути от престоя им на бара се реши да наруши тишината между тях. 
-Ще си намериш друга работа, не се разстройвай толкова. 
-С удоволствие бих хапнала, благодаря ти! - въодушевено закима. 
Скайлър се вторачи в нея с тъп поглед и после затвори продължително очи. Наложи се да преброи до десет. Поиска сметката и бръкна в задния си джоб. Остави щедър бакшиш с оглед на дамата си, която изглежда правеше нещата за бармана двойно по-неприятни и сложни от обикновените му вечери. Хвана Рейвън за ръката и я смъкна от стола. Тя замлко не падна, когато краката й отказаха да я задържат изправена. 
-Упс. - изкикоти се като почти се изплю в якето на Скайлър и се вкопчи в него. - Съжалявам. - погледна с размазан поглед и вяло прокара ръка по плата на дрехата му. Скайлър беше недоволен. - Много си сърдит нещо. - бодна го с показалец по бузата. - Усмихни се мъничко. - бодна го още няколко пъти и той ядосано хвана китката й и отмести ръката й. 
-Досаждаш ми. Да отидем да напълним тази голяма уста. 
-Обичам големи чийзбургери. 
-Нямам съмнение. Обичаш ли други големи неща в устата си? - пробва да я смути, но погледът й го изненада. Тя се усмихна леко, едната й вежда се вдигна нагоре и облиза устни. 
-Стига да успея да ги побера. 
Скайлър остана загледан в лицето й. В очите й видя желание, готовност и най-вече липсваше съпротивата, която знаеше, че би присъствала ако не беше толкова податлива на алкохол. Пиянството явно я превръщаше в по-разкрепостена и отзивчива версия. Тялото му реагира. 
Тръсна глава. Ако докоснеше Рейвън по какъвто и да е начин Барбара щеше да го разчлени. Не беше редно да го прави, не бе пратен при нея с тази цел. За това стисна челюст и я хвана за лакътя.   
-Хайде, знам едно място, където правят хубави сандвичи.  
Ледения въздух го лъхна в лицето, когато излязоха навън и целия му врат настръхна. Поведе я по празните алеи в студената вечер. Мястото не беше далеч, но Рейвън бързо се размрънка, че се е уморила. Пусна я само за секунда, за да провери обажданията си и тя веднага се строполи на заснежената земя, отказвайки да се изправи. 
-Краката не ме държат. - каза, но този път не прозвуча като хленчене. - Не мога повече. - сякаш имаше предвид нещо съвсем различно от това да се изправи и да продължи. Скайлър го долови. 
-Съвсем близо сме. - надвеси се над нея и я сграбчи под мишниците. Вдигна я от земята и я подхвана, позволявайки й да опре тежестта си на него. Не я излъга, две преки понатам се намираше денонощно заведение, което имаше вид на провинциална закусвалния. Буквално я замъкна вътре и я остави да седне на най-отдалечената маса до прозореца. Погледите на сервитьорките бяха притеснени и Скайлър бързо разбра какво си мислят. Пияно момиче и тотално трезвен мъж, чийто гняв вероятно можеше да бъде сбъркан за настървеност от друго естество. 
-Донесете ми най-големия чийзбургер, който можете да направите, солидно количество картофки и кола. 
-Искам бира! - извика Рейвън, с което накара останалите клиенти да я изгледат. 
Скайлър й изсъска. 
-Няма да пиеш повече днес! - обърна се обратно към сервитьорките. - Кола. - тихо повтори. 
Седна срещу Рейвън. Виждаше, че е замяна, но явно добре се държеше, защото не изглеждаше като някой, който всеки момент ще повърне. Веднага осънза, че пак е изпаднала в мълчаливото си състояние. Отново го хвана неподготвен, до преди точно две секунди се развика за още алкохол, а сега гледаше през прозореца, с почти измъчена физиономия. 
-За какво мислиш? - попита я. 
Рейвън с нищо не даде знак, че го чува. Не помръдваше, зяпаше как сженинките падат. След малко гласът й прозвуча отпаднало. 
-Красиво е навън.
Скайлър погледна за момент там, където бе привелчено вниманието й. 
-Има нещо уютно в студа. - съгласи се.
-Винаги ми е студено. - прошепна. - Не помня кога за последно почувствах топлина. 
Стори му се, че отново говори за нещо повече, точно както на алеята. Той смъкна якето си и се премести до нея. Загърна я, въпреки че нейното огромно палтно не изглежда да не я пазеше от студа. Тя изненадано го погледна. Скайлър забеляза, че очите й бяха мокри. Вторачи се в неестествено зелените й очи за дълъг период, който не се наруши, дори когато сервитьорката донесе поръчката. 
-Нещо друго? 
-Едно кафе, ако обичате. - каза Скайлър без да отмества поглед. 
Нямам право, нямам право, мислеше си той, докато гледаше ту в устните й, ту в очите й. Стисна здраво челюст, въздържанието му костваше усилия. Издиша дълго и тежко насъбралия се в гърдите му въздух. 
-Отивам до тоалетната. - каза внезапно и стана бързо от масата. 
Рейвън изду бузи, докато го гледаше как се отдалечава. Започна да й става много горещо и не беше безсмислено наметнатото яке върху огромното палто на Джинджър. Внимателно махна дрехата на Скайлър, след това на Джинджър и си пое дълбока глътка въздух. Беше толкова навлечена, че за момент й се стори, че не може да диша. Усещаше, че е много пияна и много уязвима. Уязвима в смисълът на това колко неща беше склонна да позволи и колко неща самата тя не би имала против да се случат. Не разсъждаваше особено трезво, достатъчно трезва бе, за да регистрира този факт. Съзнанието й смътно й припомни, че трябва да сподели на Скайлър за полицията. Опипа нескопосано задните си джобове и извади визитката на Родригес. 
Скайлър наплиска лицето си с вода и погледна мокрото си лице в огледалото. Рейвън му допадаше по онзи забранен начин. Знаейки, че не може да я има желанията му към нея ставаха все по-силни и имаха повече общо със забранения плод, отколкото с външния й вид. Тя всъщност не изглеждаше особено привлекателно без грима и тесните дрехи, които й се налагаше да носи на работа. Имаше приятни черти, но те бяха скрити толкова дълбоко зад целия негативизъм и лошо поведение, че дори да беше най-красивата, пак нямаше да бъде сметната за такава. И въпреки това Скайлър знаеше, че не е само изкушение от очевидните причини. Нещо в нея го привличаше повече от обикновено, нещо в занемарения й вид, нещо в това колко е тъжна, колко необгрижена. 
-Не ми е позволена. - прошепна на отражнието. 
Върна се на масата им и седна пред нея, стори й се, изненадващо. Не беше доловила, че е излязъл от тоалетната. Бързо му подаде визитката.щ преди отново да е забравила. 
-Какво е това? - попита, след като разгледа картончето. 
-Записала съм си тук - докосна слепоочието си. - Че трябва да ти кажа, че полицията ме питаше за теб. 
Видя по лицето му, че това никак не му се хареса. Бързо стана ядосано. 
-Моля? 
Рейвън усети напрежение.
 -Заради престрелката в бара. Имаха снимка на теб и мен. Хубави бяхме. - усмихна се весело. Пак тази смяна на настроенията. 
Скайлър се насили да се успокои. 
-Защо имат моя снимка? - смъртоносния му глас не й подказа нищо. 
-В Лавандула имаше една камера, точно тя ни е хванала как си говорим. Жалко, че не хвана как ме защити. Бих сложила такава снимка в рамка. Или може би и такава има… - замислено сведе поглед. 
В това време Скайлър пак броеше до десет. 
-Какво те питаха?
-Хм? - вдигна въпросителен поглед. Скайлър внезапно удари по масата и това накара Рейвън да подскочи, а сервитьорките, които стояха нащрек откакто двамата влязоха, да се притеснят за момичето. 
-Какво те питаха за мен? И какво им каза?
-Нишо. - стреснато отвърна. - Искаха да знаят дали те поснавам. Казах им, че никога не съм те срещала, просто сме се саговорили в бара. Каза ми да се обадя ако пак ме потързиш, просто за всеки злучай, но не те смятат са сапотосрян. - Скайлър сбърчи вежди, когато Рейвън започна не само да заваля думите - което правеше от първия час на тяхната среща - но и да ги бърка. - Но аз не се опатих. Няма и да го напрафя, саштото ми спаси зивота. 
-Защо говориш така? 
-Не знам, напрегнах се. - призна моментално и се сви в раменте си. 
-Ти… - заклати глава и наистина не знаеше как да попита. - Ти луда  ли си?
Рейвън стисна зъби и кимна бавно. 
-Мисля, че може би малко. - отговори сериозно. Отново погледна навън. - Може би далеч повече, когато съм пияна. Може би, защото мога да оправдая цялото си лошо поведение с това, че не съм била на себе си. - впи зеления си поглед в очите му. - А може би днес повече, от всеки друг път, защото дръпнах няколко линии в бара. 
Скайлър се ококори.
-Какво?!
-Беше в джоба на якето ти. Доста лесно достижима мишена, трябва да внимаваш повече. - бръкна в предния джоб на дънките си и му подхвърли празното пакетче. Разсмя се силно, когато той шокирано го пое. - Съжалявам. 
Беше абсолютно зашеметен. И ужасно объркан. 
-Ти наистина имаш проблеми. От психическо естество. 
-Имам много проблеми, Скайлър. - името му прозвуча странно от устните й. За първи път го наричаше така. - От всякакво естество. И всеки ден се чудя къде да избягам. 
-В някоя психиатрична болница няма да е зле. - внимателно и отчетливо й отвърна. 
-Кой си ти? - внезапно попита, сякаш не беше чула обидния му отговор. 
Скайлър мълчаливо я погледна. 
-Знам, че ми каза името си. Скайлър. - хлопна със зъби. - Необичайно име. За необичаен човек, няма съмнение. 
-Мислиш ме за необичаен?
-В този град има много престъпници, Скайлър. - пак хлопна със зъби. - Нито един не прилича на теб. Ти си изтупан и усещам добро възпитание да строи от теб. Любипитно е кой си. 
-Не е интересно, повярвай ми. - нервно извърна глава, не беше водил подобен разговор никога до сега. 
-Говориш добре. - продължи да го анализира. - Любезен си в заплахите си. Това е доста нечувано. Хубав си. - присви очи. - Много хубав. Поддържан, което значи, че не го правиш просто за парите, очевидно имаш много. Има и нещо друго. Защо убиваш хора, Скайлър? 
Опули се срещу нея без никаква идея какво да й отговори. Подобни въпроси не му бяха задавани до сега и не можеше да прецени дали е заради алкохола и наркотиците или Рейвън наистина е толкова проницателна. Все пак е племенница на Барбара, сети се, може да е наследствено. Разбираше, че може би тя няма да помни нищо от това на другата сутрин, но не можеше да й каже истината. Въпреки това нещо го глождеше да й сподели. Сякаш тя би го разбрала. Представи си за миг как й разказва нещата, които е правил, човекът, за когото ги е правил и как тя, достатъчно висша за този свят, го разбира. Приема действията му, защото знае от къде са произлезли, усеща, че каузата му не е чак толкова лоша. 
-Не убивам хора. - реши да отговори накрая. Тя го изучаваше с мъгливия си поглед без да трепне. - Не и в смисъла, който вероятно влагаш. 
Изражението й стана въпросително. 
-Те са само лоши. Лоши хора, които искат да навредят на някой, на когото държа. Защитавам нея, това е. 
Рейвън затвори очи и плавна усмивка плъзна по устните й. 
-Разбира се. - сведе глава. - Нея. Винаги има нея. Защо мъжът прави всичко, което прави? За да бъде достоен за нея, да бъде неин. Да я накара да го обича. - отвори бавно очи и го погледна толкова мило, че Скайлър отново се хвана в небрано лозе. - Това е добра причина, Скайлър. Изпълнението може би не е от най-добрите, но причината… Твоята любима е голяма къмсетлийка. 
Скайлър се изсмя. 
-Моята любима? - поклати бързо глава. - Барбара не ми е гадже! - изсмя се още веднъж, почти шокиран от презумцията й. - Не, тя ми е по-скоро като… майка. 
-Трябва да е много горда от теб, твоята по-скоро майка. Сигурно е хубаво да се стремиш нагоре в името на някой друг. Дава цел, имаш кауза. 
Не й отговори, почувства се малко неловко. Рядко водеше разговори, които не касаеха работа. Беше му странно да слуша думите й, които се отнасяха към самия него, да вижда лицето й, което така се менеше, емоциите й, които бяха толкова непостоянни. Но му беше истинско. Истински разговор, с истински човек, така все едно бяха приятели. Някой, който го анализираше, който му задаваше въпроси, сякаш се интересуваше, сякаш имаше значение. 
Сведе поглед към недокоснатата й чиния. 
-Яж. 
Тя поклати кратко глава. 
-Не съм гладна. 
Не се изненада особено, когато я чу да го казва. Извади няколко банкноти и ги остави на масата. Кафето му не беше пристигнало, но все пак плати и за него. Не трябваше да е гений, за да схване, че беше стреснал дамите, които обслужваха клиентите по това време. 
-Да тръгваме тогава. Ще те изпратя.

Не сигнаха много далеч преди липсата на равновесие на пияната Рейвън да й се изплюе в лицето. Минаваха покрай дълбока локва, образувала се в широката дупка на асфалта, когато Рейвън преплете краката си и се пльосна по лице в ледено студената вода. Скайлър веднага се притече на помощ, предимно защото шокирания й писък го стресна. 
Започна да плаче. Скайлър й подаде ръка, но Рейвън просто се тресеше в локвата застанала на колене в нея, раменете й трепереха и тя плачеше. Лицето й също се бе намокрило и той не можа да различи сълзи от вода. Усните й почти веднага започнаха да посиняват, но тя отново бе изпаднала в своя транс и просто ревеше. Не беше особено лицеприятно.Сякаш капката е преляла, сякаш чашата е прекалено пълна и не може да поеме повече. Принуди се да я вдигне почти насила от локвата и я подхвана, защото и дума не можеше да става да я вдигне - огромното количество дрехи не биха му позволили. А тя не спираше. 
Разбра, че емоциите й взимат връх. Схвана, че й е дошло много, че не се чувства добре, че сега, когато може да оправдае всичко с алкохола - тъй както сама отбеляза- тя ще се отпусне, може би изцяло. Все пак го правеше цяла вечер. Можеше да си представи как мизерния й живот я съсипва бавно и малко по малко и как от време на време освобождава цялата плява от себе си. Тя не приличаше на някой, който плаче вечер под завивиките, но сега, гледайки я толкова ужасно непостоянна, объркана и уязвима можеше да я види в предишните мигове, когато се е пречиствала така. Изхвърляла е негативните емоции, лошите спомени, мрачното бъдеще като се отдаде изцяло на тях и ги остави да я повалят. И така докато за момента не претръпне към тях. И после се изправя, дава отново напред до следващия път, когато насъбиращия се гняв не може да се побира повече и отново трявба да бъде изчистен от каналите. Не беше сигурен само дали обикновено има свидетели на тази вътрешна битка или той е първия в публиката. 
Заведе я в хотел. Скъп хотел в хубавата част на града, след като двайсет минути не можеше да хване такси. Сякаш имаше невидима преграда между центъра и крайните квартали, в които нормалните хора не стъпваха. Таксиметровите шофьори също.  В бегло затоплената кола Рейвън не се отпусна особено. Трепереше, продължаваше да плаче и Скайлър на няколко пъти погледна шофьора предупредително, след като в притеснените му очи можеше да види и осъдителна искра. Когато влезе в топлото лоби на хотела веднага се насочи към рецепцията. 
-Искам двойна стая, леглата да са отделни, с вана в банята. - погледна към Рейвън. - И много одеяла. Моля. - добави вълшебната думичка някак натъртено, докато рецепциониста го зяпаше тъпо. След това се задейства. Започна да трака по клавиатурата. 
-Имаме двойна стая, но леглото е слято. 
-Отслейте го тогава.
Последното от което имаше нужда бе да спи до Рейвън в скъпа хотелска стая. Това щеше да нарущи самоконтрола му повече от всичко друго. 
-Съжалявам, господине, но се упасявам, че няма как да стане. 
-Намерете ми друга стая тогава. 
Копчетата по клавиатурата отново започнаха да тракат.
-За съжаление, тази вечер нямаме други свободни стаи. Всичките двойни стаи, които предлагаме са със сляти легла. 
-Можете ли да ми донесете походно легло в двойните ви стаи?
-Страхувам се, че пространството не е достатъчно широко, за да го поберат. А и не мисля, че имаме ни едно в излишък. 
Скайлър стисна зъби и лицето му малко притесни младия момък на рецепцията. Зачуди се дали да не пробва следващия хотел, но когато погледна към Рейвън тя зъзнеше, вперила поглед в земята, пристъпвайки от крак на крак на едно място и лицето й бе бледо като платно. Поне бе спряла да плаче, притихнала, сълзите бяха засъхнали по бузите й. Предполагаше, че мразвития въздух ги е вледенил върху кожата й. Той въздъхна и извади портфейла си. 
-Имате ли стая с изглед към парка? 
Тракане на копчета. 
-Имаме такава с изглед към морето. 
-Ще я взема. 
Поведе треперещата Рейвън към асансьора, държейки я за лакътя. Когато влязоха в стаята Скайлър веднага я заключи и по инерция погледна през пердетата на прозореца. Уличните лампи навън светеха красиво и снегът изглеждаше матово жълт по лъчите на крушките. Беше тихо, станало бе ужасно късно докато цялата еуфория на Рейвън се развиваше в неравномерното си темпо. Градът беше празен, хората вече спяха в домовете си. Улицата - тиха, пуста. Пусна пердето и се обърна. 
Рейвън стоеше несигурно в средата на стаята и трепереше като лист, веещ се на вятъра. Зъбите й тракаха. 
-Съблечи си палтото. 
Рейвън непохватно започна да разкопчава и смъква огромното джинжърово палто, което бе станало още по-тежко, когато се намокри. Проследи Скайлър, който отиде до банята и пусна водатата да тече. Нещо затършува и Рейвън издаде глава, докато обгръщаше тялото си с ръце в жалък опит да се стопли. Под връхната си дреха носеше  пуловер, а под него блед потник и имаше чувството, че всичко е мокро. Всеки момент щеше да припадне, когато Скайлър влезе обратно в хола. 
-Напълнил съм вана с топла вода. Влез, съблечи се и се пъхай вътре. Ще те отпусне. 
Рейвън се затътри към банята и вяло бутна вратата с крак, не смееше да отмести ръцете си, за да не прогони малкото топлина, която си внушаваше, че усеща. Преметна пуловера през глава и кожата й веднага настръхна. Никога до сега не бе чувствала такъв студ. Събу обувките си като внимаваше да не падне, докато застава на един крак. Все още беше доста замаяна. 
Скайлър извади телефона си и седна на малкото кресло. Облегна се изморено назад и потърси номера на Барбара в указателя си. Възнамеряваше да й каже къде е и какво е правил, но не и с кого е сега. Щеше да докладва за прекараното време с племенницата й и да я увери, че е в безопасност. Барбара очакваше това обаждане. Но когато погледна към вратата на банята телефонът остана наполовина вдигнат с палец на зелената слушалка без да е набрал нищо. 
Рейвън не беше затворила вратата добре, стоеше открехната, и Скайлър погледна тъкмо на време, за да види как тя разкопчава дънките си и ги смъква надолу. Бельото й не беше никак провокативно, но когато проследи как се наведжда, за да махне панталоните си усети устата му да се пълни със слюнка. Очите му нагло огледаха голите й крака, нагоре към дупето й, към извивката на талията й. Само за миг си позволи да си представи как я докосва, как тя обгръща краката си около кръста му, как обхваща дупето й. После усети, как кръвта нахлу и изду дюкяна му. Преглътна, когато тя се изправи и махна потника. Косата й падна по голия й гръб и Рейвън изглеждаше поразително нежна в този вид. Бяла кожа, тъмна коса, трепереща и уязвима, искаща топлина. Присви очи, когато тя премести косата си на едното си рамо и  сякаш се опита да изтиска каквото беше попила от локвата. Плъзна поглед по голия й гръб, по рамената, тила й. Ниско ръмжете се откъсна от гърдите му и ако до преди секунди малко се притесняваше, че тя ще го хване как я гледа, то сега изобщо не мислеше за това как звукът може да я накара да се обърне и да го види. Но тя не го чу и когато започна да смъква и гащите си Скайлър стегна челюст и очите му потъмняха. Усети почти истинска болка между кракара си и се изправи. Направи точно една крачка към банята, когато на вратата се почука. 
-Рум сервиз. - чу от другата страна. 
Стисна юмруци, зазяпан в открехнатата врата, дишаше тежко. Стисна продължително очи и се опита да се отпусне. След топлата баня на Рейвън щеше да има нужда от студен душ. Отвори рязко вратата и недоволно се извиси над момичето, което държеше три одеяла. 
-Поръчали сте одеяла. - каза тя съвсем леко притеснена от едрия мъж, застанал насреща й. 
Скайлър погледна ръцете й и се отдръпна от вратата, кимайки на момичето да влезе. Огледа я, докато минаваше покрай него. Можеше ли да тази вечер да прекара в нейната компания? За да е настрана от Рейвън, за да не се изкушава, защото направи ли го последствията нямаше да са приятни. Не беше редно, не трябваше. Не можеше да гледа на нея по този начин. Ако не бяха почукали на вратата какво щеше да направи? Да влезе вътре и да я вземе? Да я притисне в стената, чисто гола и да докосва кожата й, да заглушава протестите й с устните или ръката си. Или да я внесе обратно в спалнята, където да я просне на леглото, да закове китките до главата й и да направи това, което наистина искаше. Оставеше ли на този импулс да я има щеше да остане глух за евентуалните й молби и яростни откази. Не можеше да направи такова нещо на племенницата на Барбара. Колкото повече си го повтаряше толкова повече искаше да го направи. В неговия случай забранения плод наистина беше най-вкусен. Просто заради тръпката.
Оказа се сам насред отворената врата. Момичето си бе тръгнало в някакъв момент от неговите вглъбени размишления. Не я чу да излиза, не я и видя. Явно беше стоял доста време така, изправен и умислен, защото Рейвън го повика от банята с молба да й даде кърпа. Не можеше да прецени колко време е дал на мислите си, положително беше много след като Рейвън беше приключила с топленето на измръзналата си кожа. Затвори вратата и набеляза двете бели кърпи, които стояха на леглото.  
-Насилваш си късмета. - прошепна, когато грабна едната и се насочи към банята. Почука веднъж. - Кърпа. 
Мълчание. 
-Ще се спъна ако се изправя. - провикна се след малко. - Може ли да ми я подадеш? 
Скайлър изпсува наум. 
Внимателно отвори вратата и протегна ръка напред. Стриктно си повтаряше да не свежда поглед. В никакъв случай да не я поглежда. 
-Още малко напред. - каза и се лепна за ваната, протягайки своята ръка в опит да улови кърпата. 
Скайлър извърна глава, когато се протегна още по-напред. Не я поглеждай. 
-Държа я. 
Моментално я пусна и заходи към изхода на банята, но мънкането на Рейвън го спря. 
-Какво има?
-Изпуснах я. - разсмя се тя. - Съжалявам. Но и без това май ще ми трябва помощ с излизането, така че…
-Не можеш ли да излезеш сама? - попита ужасен. 
-Съмнявам се, че съм в кондиция. - призна. - Ще ми помогнеш ли? 
Не й отговори, чудеше се как да избегне подобно нещо. 
-Днес, ако няма да ти създаде неудобство. - изтъкна, когато той не помръдна. 
-Ще създаде на теб. - отговори и се обърна към нея. 
Рейвън го гледаше въпросително, обвила ръце около тялото си. В желанието да покрие гърдите си ги събираше и Скайлър веднага сведе очи към предизвикателната извивка, която правеха. Беше готов да изскимти, това му идваше в повече, тя сякаш си го просеше. Мократа й коса почиваше от двете й страни, обрамчваше светлото й лице и му заприлича на нимфа. Пак започна да диша тежко, лицето му стана напрегнато, очите му отново потъмняха. Тези на Рейвън бяха широко отворени в неразбирането си, устните й - леко нацупени, защото не знаеше какво точно се случва. Колкото и замаяна да бе успя да улови момента, в който Скайлър сведе очи от лицето и гърдите й към краката й, които се подаваха малко над ръба на ваната. Видя как прехапва устната си, как ръцете му се стискат в юмруци. Сякаш се въздържаше от това да направи нещо ужасно. Едновременно се поласка и уплаши. Той приличаше на някой, който след точно секунда ще й скочи, но не е много ясно дали ще я пребие или изнасили. Но погледът му беше изпълнен с още нещо, което Рейвън разчете като възхищение. Очите му пробляскваха, стояха леко присвити, тялото му беше напрегнало мускулите си и Рейвън без да иска погледна под кръста му. Отвори уста и веднага извърна поглед. 
-Ами… - запъна се. - Добре де, ще се справя сама, няма проблем. 
Не й отговори, продължи да я разглежда. Хвърли кърпата на земята и застана до ваната. Рейвън разшири очи и прибра крака до тялото си. Не беше в особено изгодна позиция и го осъзна повече, когато той се надвеси над нея, опрял ръце от двете страни на ваната. Почти се сви в единия й край. 
-Можеш да излезеш, ще се оправя. 
Скайлър само поклати глава. 
-Късно е за това, Рей Рей. - гласът му прозвуча дрезгав, тежък. Наведе се още малко към нея, върха на носа му докосна врата й, когато подуши кожата й. Веднага видя как тя настръхва. Почти докосна ухото й и с устните си, сетне застана много близо до лицето й. Бузите й бяха зачервени, устните - леко разтворени, очите - очите й блестяха, може би като неговите. Тя го искаше.
През цялата вечер като че ли нещата се градяха до този момент. Цялото й уязвимо състояние не просто след като се напи, но и преди това. Смяната на емоциите й, непостояннството на разговорите им. Думите, които си казаха, въпросите, с които го заля, пътите, в които тя сякаш се предаде. Как го гледаше, как не се страхуваше от него, може би не се страхуваше от нищо. Не беше срещал човек като нея, но можеше да се обзаложи, че неговия тип й е до болка познат. 
Положи длан на врата й, погледна към устните й и се приближи. Тя просто остана така, не го отблъсна, чакаше. Усните му докоснаха нейните, разтвори ги, всеки момент щеше да я целуне. Рейвън въздъхна в очакване, издаде глава леко напред, но Скайлър се отдръпна.
-Не си ми позволена. - каза тихо и впи пръсти в кожата на врата й, очите му сега издаваха съжаление. Опря чело в нейното и я погали по бузата. След това обви пръсти над лактите й и я вдигна от ваната без да я поглежда. Наведе се да вземе кърпата, която хвърли на земята и я уви в нея. Не смееше да срещне обърканото й изражение, знаеше, че не разбира, че е останала разочарована. 
Влезе в спалнята, оставяйки я сама в банята. Чу стъпките й, когато влезе след него. 
-Не разбирам. - прошепна. - Какво направих? 
-Нищо. - отговори все така с гръб към нея. - Не си направила нищо, проблемът не е в теб. 
Рейвън сбърчи умислено вежди. Не каза нищо повече. Притисна кърпата към гърдите си и се покатери бавно на леглото. Сълзи отново напираха в очите й, този път от обида. Зави се плътно и легна с лице към Скайлър, който постилаше одеялата на пода. 
-Може ли… - поде тя, но млъкна. Той я погледна и тя прочисти гърло. - Още ми е малко студено. Ще легнеш ли до мен? Без разни работи, просто… - не довърши. 
Скайлър присви очи. Не беше никак добра идея. 
Кимна. Смъкна панталоните си, махна блузата си. Рейвън проследи как заобикаля леглото, повдига завивката и се настанява до нея. Не направи нищо, когато той махна мократа кърпа от тялото й и своенравно я притисна в себе си. Веднага усети, че е възбуден, тя също беше. Примири се с факта, че ще си остане с желанието и отхвърлена, затвори очи и се насили да заспи по бързо. Не го излъга наистина й беше студено, но горещото му тяло започна да я затопля с нечовешка бързина. Ако останеха така щеше да се събуди потна, сигурна беше.
В главата й се завъртяха мисли за прекараната вечер, за търпението на Скайлър, за разговорите им. Колко странно, колко необичайно. Колко разтоварващо от ежедневието й. Скъпия хотел, топлата стая, голямата вана. Хубаво й беше в голямата вана, у дома нямаше такава. 
Започна да се унася, предусещаше, че ще спи дълго и спокойно. Леглото беше удобно. Заслуша се в дишането на мъжа зад себе си. Не беше много равномерно, все ставаше от тежко, спокойно и обратното. Намести се, за да й по-удобно и чу как простенва тихо. 
-Съжалявам. - каза. Не искаше да си мисли, че го предизвиква, явно нямаше желание да спи с нея и тя нямаше да му се бута, като някоя отхърлена кифла. 
Скайлър издиша тежко и прочисти гърло. Не се славаше с железен самоконтрол и не му стана ясно защо й угоди като легна до нея. За да вдишва виното без да го опитва? Би купил цялата винарна, ако зависеше от него. Тялото й беше малко и топло. Рейвън явно не изпитваше притеснение да стои гола до почти непознат, което го наведе на мисълта, че вероятно го е праила и преди. Дали е харесвала мъжете, с които е спала? Искаше да я попита за тях, за изживяването. Това беше ли по-различно от другите? Беше ли той? Ако имаше възможността да се докаже нямаше да има причина да пита. Беше уверен в креватните си умения. Картини влязоха в главата му и той несъзнателно я притисна по-силно. Рейвън пак се размърда. 
-Ще те попитам нещо. - каза тя. 
Скайлър подбели очи. 
-Ако имаш желание защо не го правиш?
-Защо ти не го правиш? 
Рейвън се замисли, сякаш я е усенила идея. Обърна се с лице към него прекалено бързо, за да може да я спре. 
-Не. - каза кратко и се отдръпна назад. - Недей. 
-Не искам да приличам на натегачка, наистина, но сме големи хора и сме в хотелска стая, голи под завивките на голямо легло. Какво има? 
-Не ме тествай, Рейвън. Може да не ти хареса начина ми, а започна ли няма да спра. 
-Не бих си и помисляла да те спирам. - спусна ръка надолу по гърдите и корема му.
Хвана ръката й преди да го е докоснала. Отказа му само я мотивираше. Устата му казваше не, но тя много добре усещаше, че всичко останало в него крещи едно голямо да. Колко дълго един мъж може да се дърпа? Не знаеше. Хвана ръката му и я положи на гърдите си. Скайлър затопли лицето й, когато издиша изнервено. 
-Престани. - не звучеше пламенен. 
Рейвън премести ръката му надолу по тялото си, талията, хълбока й, дупето. Не откъсваше поглед от лицето му, можеше да види колко много се възбужда само при разтварянето на ноздрите му, стискането на челюстта, жадните очи. Сви пръстите му и той сам я стисна силно. Издаде глава напред и отново почти докосна усните й. 
-Просиш си го. 
-От известно време, чак сега ли го схвана? 
Отново я стисна, притискайки я плътно до себе си, но не я целуна както тя очакваше. Затова сама направи ход и впи устни в неговите. Вдигна единия си крак около кръста му и беше готова да се покатери върху него, но Скайлър изръмжа и я преобърна. Застави я под себе си, едната му ръка закова китката й до главата, а другата я хвана за врата. По начало не я стискаше, но после притисна таз в нейния и пръстите му затегнаха хватката си. 
-Предизвикваш ме. - извъртя главата й и подуши врата й както по-рано във ваната. Когато гърдите й се повдигнаха срещу неговите изсъска в ухото й и целуна кожата й, остави мокра следа след като я облиза. - Не съм търпелив. Не съм и особено нежен. 
-Не искам нежността ти. 
-Ще я поискаш. 
Целуна я. Силно и настоятелно, малко грубо, но точно както Рейвън се надяваше, че ще стане. Триумфиращо се усмихна през целувката му и със свободната си ръка смъкна боксерките му надолу. Но отново остана объркана и разочарована, когато той притисна и другата й ръка във възглавницата и се отдръпна от нея. 
Опита виното, съвсем малко. 
-Какво? Какво има? - попита задъхана. Видя, че отново ще я отблъсне и започна. - Моля те. Не спирай сега, не ме оставяй така. Искам те, знам, че и ти ме искаш. Достатъчно трезва съм, няма да те нападна на сутринта затова, че си се възползвал от мен. Моля те. Угоди ми, направи го. Каквато и да е причината да се коле*аеш обещавам, че не е нужно да се притесняваш. На сутринта ще си тръгнем и повече никога няма да се видим, никой няма да разбере. Само моля те… Няма да мога да заспя, най-вероятно ще те изнасиля в съня ти, не ме карай да стигам до там. 
Това го разсмя и тя също се усмихна окуражително. 
-Няма от какво да се тревожиш. - продължи да го увещава. - Нищо лошо няма да се случи, просто двама души, които се оттдават на желанията си. - целуна го кратко. - Които знаят какво искат и го взимат. - целуна врата му. - Нека бъдем мъже по въпроса. - пак го разсмя с изказването си. - Нека бъдем приятели с облаги за една вечер. - смях. - Направи го. - изстена в ухото му.
Проникна в нея. Болката от напрежението се замени плавно в удоволствие и той не намери достатъчно аргументи да се претъркули на другата страна и да будува цяла нощ, съжаляващ, но прав - защото не биваше. Вместо това тялото му ликуваше, можеше да усети, че с нейното се случва същото. 
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} span.s1 {font-kerning: none} span.s2 {font: 13.0px 'Trebuchet MS'; font-kerning: none}
Широко отворените й, блестящи очи, устните, които сега имаха цвят и бяха извити в усмивка, ръцете й, които го прегръщаха силно. Толкова различна в този момент, в който показваше нежност и въодушевление. Толкова различна от момичето на снимката.

Беше натрупало през вечерта и снегът бе затворил повечето улици. Трудно се минаваше с автомобил, още по-трудно пеша. Беше спряло да вали, но студът не намаляваше и въпреки че в стаята й беше топло Барбара се загърна в пеньоара си. Беше станала рано и новините, които Боби й донесе ужасно я разстроиха. 
По нейна заръка той наблюдаваше казино Дим и Диаманд. Беше му възложила задачата да докладва за всеки който влиза и излиза от мястото, който може по някакъв начин да е обвързан с Касъл. За нормални уши подобна задача би звучала абсурдно, имайки предвид, че незаивисмо как хората изглеждат те мога да бъдат всякакви и няма как да отсееш онези, които “биха имали нещо общо”. Но в света, в който нейните момчета живееха, в който тя ги отгледа, те имаха рядката способност почти вкусват онова, което беше задължително да усетят. Нямаше добро обяснение - просто добра подготовка. Боби познаваше добре околността, познаваше и не малка част от хората там. Ако не нещо друго, то поне знаеше кои са приятели и кои врагове. В предните дни  бе видял достатъчно подозрителни лица, но Барбара клатеше глава на снимките, незаинтересовано се облягаше на стола си, отчаяно подпираше чело в дланта си. Сега новините я направиха повече от отчаяна. 
Боби беше видял Майкъл. Той влязъл в казиното, леко накуцвал, но иначе изглеждал поразително жив и здрав. Не мярнал Касъл със зоркия си поглед за това тръгнал към Майкъл, но преди да успее да се приближи достатъчно той се скрил зад големите врати. Охраната го изгонила и не било трудно - кракът му още не беше оздравял достатъчно. И след като се обади да докладва, Барбара го повика моментално. Информацията за нея беше повече от изчерпателна. 
Щом Майкъл беше свободен и не се бе върнал при нея значи знаеше. Касъл му е разказал и Майк му е повярвал. Отказа щедрото предложение на Боби да разузнае какво е търсил в казиното. Барбара знаеше за какво са разговаряли, можеше почти да чуе думите им, да ги види седнали на същото място, на което тя стоеше преди време и Рикардо й обещаваше, че всичко ще излезе наяве. Представи си ясно как Касъл говори, докато отслабналото тяло и спадналия дух на Майкъл постепенно се възтановяват, разбирайки, че ще живее и че ще може да отмъсти на истинския враг. Как му разказва всичко с подробности, вероятно даже го подкрепя с документи, за чието съществуване тя дори и не подозира. 
-По дяволите. - изсъска недоволно. Отново се беше взряла през прозореца и не беше сигурна какво я разтройва повече. Фактът, че загуби още едно от момчетата си или снегът навън. 


Рейвън влезе в полицейското управление и се насочи към едрата жена, която стоеше зад стъклен прозорец. 
-Търся детектив Родригес. - каза тя. 
Жената вдигна вежди и смъкна вестника, който четеше, надолу. Посочи ушите си, показвайки, че не я чува. Рейвън се смръщи. Наведе се почти до началото на стъклото и повтори. - Идвам да видя детектив Родригес. 
Жената подбели очи и троснато стана от стола. Излезе от малкото помещение и Рейвън отвори уста. Огледа се, чудейки се дали жената наистина си е тръгнала, или всеки момент ще излезе от някъде. Оказа се второто - едрата фигура на униформентата полицайка изникна, сякаш от никъде, и сложи ръце на кръста си. 
-Госпожице, ако искате да кажете нещо на някого зад стъклената преграда, грамофона е ето там. - и посочи в края на дългия плот. 
Рейвън подбели очи. 
-От къде, по дяволите да знам за това?
Жената вдигна една вежда. 
-Ще Ви призная, че приличате на някой, на когото редовно му се налга. 
Рейвън пристъпи гневна крачка напред. 
-Добавям, че посегателството над полицай може да Ви вкара в затвора. Какво искате? 
Рейвън стисна зъби и се усмихна насила, все едно се налагаше. 
-Детектив Родригес. 
-Втория етаж, третото бюро до прозореца. - и й обърна гръб. 
Пребори до десет преди да пристъпи към указанията. Когато се качи горе и потърси мургавото лице на Родригес го откри седнал, действително на третото поред бюро до прозореца. Гледаше нещо на монитора на компютъра си и очевидно не му харесваше, защото се въсеше недоволно. Рейвън си пое въздух и тръгна към него. Когато застана достатъчно близо, че да надвисне като сянка над него той вдигна поглед. Изненада се. 
-Госпожице Фигли! Какво странно съвпадение! Ако всичките ми престъпници се повяваха така нямаше да имам много работа. 
Рейвън не го разбра и лицето й показа недоумение. Родригес се усмихна криво и обърна монитора към нея. Устата й зейна. 
Камерата в заведението, в което имаше интервю предния ден, наистина беше заснела всичко. Рейвън блъскаше маси и столове, следващия кадър показваше средните й пръсти и очевидно псуваше. Гневната й гримаса нямаше какво друго да подаде на въображението, благодари се, че камерата поне нямаше звук. 
Рейвън заекна няколко пъти. 
-Аз… това е… Не е както изглежда, аз… 
Родригес вдигна ръка. 
-Не се интересувам от подобен тип престъпления, вандализмът е последен в листата ми, когато няма ранени. Въпреки че потенциалния Ви управител изглежда доста накърнен. 
-Не бих използвала думата “потенциален”. Отказа да ме наеме още преди тази сцена. - посочи неохотно компютъра. 
-Затова ли откачихте?
-Може да се каже, че не бях подготвена за отказ. 
Родригес кимна и й направи жест да седне на стола срещу него. 
-Какво Ви води насам, госпожице Фигли? Едва ли е, за да признаете за нарушението си. 
-В известен смисъл. - отвърна тя и седна. Огромното й палто не беше изсъсхнало изцяло и издаде странен воден звук, когато се намести. - Казахте да се свържа с Вас ако нещо се случи. Оказахте се прав, вашия заподозрян ме потърси. 
Родригес изправи очаквателно гръб и лицето му спря да издава дружелюбна шеговитост.

Скайлър отвори очи без усилие. Винаги се будеше така, от край време. 
Помнеше колко им костваше на другите да се разсънят, как мрънкаха, как не искаха да стават. Някои си навиваха алармите половин час по-рано, за да могат да се събудят и да заспят отново. В къщата на Барбара спането до късно не се толерираше, тя все твърдеше, че денят не трябва да се губи в сън. Скайлър от малък се научи събуждането да не му тежи. От един момент просто започна да го може. Трябва ли да стане отваря очите си и вече мисли трезво, не е нужно даже да се протяга. 
Тази сутрин обаче се чувстваше необяснимо добре и реши да изтегне тялото си. Изпъна се по гръб и когато обърна глава, видя празната половина на леглото. 
Веднага сбърчи вежди и се надигна на лакти. Огледа набързо стаята въпреки че знаеше, че е безсмислено. Рейвън си беше отишла. Ядосано стегна челюст и бавно стана от леглото. Внезапно, приятното чувство се замени с неприязън и досада. 
Как не я беше чул? Скайлър имаше поразително лек сън, събуждаеше се от лаенето на куче, което пикае на три пресечки от прозореца му. Чуваше всичко, всичко беше в състояние да разстрои съня му. Как не я чу?
Почувства се като тоатален глупак, когато се хвана, че не само строго оглежда нейната половина, но и повдига възглавницата й. Нямаше бележка, нямаше известие за причината, поради която си беше тръгнала. Нищо. Като изключеше намачканите чаршафи, все едно Рейвън никога не е стъпвала в тази стая. 
Изнерви се още повече. Обикновено той си тръгваше по средата на нощта, какво беше това?
Облече се бързо, почти припряно, и тръшна вратата на излизане. 
Мина бързо през фоайето и хвърли ключа от стаята върху дървения плот. 
-Господине, има съобщение за Вас? - спря го младата дама на рецепцията. 
Скайлър се обърна подозрително. 
-От кого? 
-Госпожицата, с която сте се чекирали излезе рано тази сутрин и помоли да Ви предадем това, когато излезете. 
Скайлър съмнително се приближи, пое малката бележка и я разтвори пред погледа си. 
Пътищата ни се разделят, за доброто и на двама ни не трябва да се засичаме повече. Благодаря ти за всичко. 
Вдигна една вежда и смачка листчето в ръката си. 
-Всичко наред ли е, сър? - попита жената, вторачена в ядосаното изражение на Скайлър. 
-Перфектно. - отвърна без да я поглежда и се понесе към изхода. 

-Казвате, че сте прекарали нощта с него. 
Рейвън кимна. Очите на Родригес бяха присвити. 
-Но нищо не се е случило? 
Рейвън поклати глава. Очите на Родригес още повече се загубиха в недоверчивото си присвиване. 
-Значи сте прекарали цяла нощ в скъп хотел, с висок и привлекателен мъж и не сте си казали или направили абсолютно нищо? 
Енергичното кимане на Рейвън го изнерви.
-Рейвън, разбирате ли защо не Ви вярвам? 
-Честно казано не видам от къде Ви хрумва, че имам причина да лъжа. 
-Както казах - изпухтя той и се облегна обратно на облегалката. - Той е млад и красив, а като добавим към това и фактът, че е спасил живота Ви мога да разбера лоялността, която може би изпитвате към него. 
-Лоялност? - скептично отвърна. - На какво отгоре, аз изобщо не го познавам, камоли да съм лоялна към него.
-Нека го наречем стокхолмски синдром, само че наобратно, ако така ще Ви е по-лесно да разберете. 
Рейвън сбърчи вежди. 
-Не мисля, че ще ми е. 
Родригес прочисти гърло. 
-Спасил е живота Ви. Това е голям дълг за изплащане. 
Рейвън сведе поглед за няколко секунди и издиша изнервено. Започваше да се дразни на напористото отношение на детектива, търсещ под вол теле. 
-Слушайте, единствената причина, поради която съм тук, е защото ме накарахте да обещая, че ако нещо стане ще Ви потърся, в името на успеха на вашата работа. Съдействам, това е всичко. 
-Не можете да ме уверите, че през цялата нощ, прекарана с този мъж не сте си обелили и една дума. 
-Хората спят през нощта, да не съм сова. 
Родригес я погледна толкова ужасно строго, че тя се опули за миг. Явно прекрачи някаква граница, може би в идеята си да не издаде много, говореше повече, отколкото трябваше.  
-Разипитваше ме. - поде с лице, издаващо склонност към компромиси. - За миналото ми, бъдещето ми. Искаше да знае повече за мен. 
-Звучи ми като доста интимен разговор за хора, които не се познават. 
-Няма как да знам, напих се ужасно преди да имам възможността да си помисля дали да отговарям. Спомените ми от снощи са мъгляви, ако изобщо мога да им се доверя. - излъга тя. 
-Значи дори и да Ви е казал нещо, не го помните?
Това й хареса, беше удобно. 
-Точно така. - опита се да скрие внезапния ентусиазъм от начина, по който той сам се набутваше. 
-Доста удобно за Вас, не мислите ли? 
Мамка му, прозирам, помисли си. 
-На мен ли ми се струва, или дойдох тук доброволно? - направи тъпа физиономия, започваше да губи, стори й се. 
Родригес обаче я гледаше с поглед, който знаеше всичко. 
-Искате ли да Ви кажа какво мисля аз? 
-Изумете ме. - покани го.
-Мисля, че сте наистина много благодарна. Мисля, че той Ви познава от някъде, макар и Вие него да не го. Мисля, че проявения интерес към вас не е просто епизодичен, той иска нещо. Мисля, че знаете за него повече, отколкото сте склонна да ми кажете. И ще ви кажа защо е важен. - намести се по-удобно на стола си и постави лакти на масата. Ръцете му застанаха във въздуха така, все едно ще обяснява нещо изключително сложно - Имам две разследвания на главата си. Едното е за престрелката в Лавандула - незаконно проявление. Другото е за убийството на Били Търнър - отново много, много незаконно. 
Рейвън бавно присви очи. Той й говореше отчетливо, натъртваше думите и й се стори, че я смята за идиот. 
-Единствената връзка, която имам между тези два случая е вашия човек. Седял е на една маса с Търнър дни преди убийството му във вашия клуб. Усещате ли на къде бия? 
-Това не означава, че е вашия човек. - прошепна Рейвън. 
-Заподозрян е. Потенциален извършител, може да е всеки друг, но може и да е той. А може просто да знае нещо повече. Каквото и да е, той е част от това разследване. Всъщност е една от малкото части в това разследване. - неохотно добави. - Пожарът може да го е запалил всеки - пушач, който без да иска запалва салфетката си или някой сервитьор, твърде зает с клиенти или пък умишлено действие за прикриване на следи, газова бутилка… Същото важи и за Били Търнър - може да е някоя от неговите отрепки, може да е някой, който му дължи и не иска или не може да си плати, или може да е даже някое от момичетата, които си води у дома. Хиляди спекулации и в средата на всички тях е безименния ви спасител. 
Рейвън се беше вторачила в него с празен поглед. Тръсна глава, когато усети, че е млъкнал. 
-Прощавайте, мислех си колко пет пари не давам за нито едно от тези неща. - погледна го искрено недоволна. -  Направих това, което искахте от мен. Потърсих Ви, точно както ме помолихте. Казах Ви всичко, което знам. 
-Преиначена фраза, защото всъщност Вие нищо не знаете, както излиза.  
-До колкото ми стана ясно се намираме в дяволски еднаква ситуация. Разбирам защо така сте се вкопчили в мен, но нямам какво повече да добавя. Потенциалния Ви извършител ме потърси, веднага след това аз потърсих Вас. Казах Ви малкото, което се случи, не прикривам информация. Истината е, че просто ужасно искам всичко това да приключи. Не ми е приятно да посещавам участъка Ви на всеки два дена нито пък да ме придружават униформени полицаи. Държа на безопасността си, ако този мъж наистина е толкова опасен, колкото предполагате, то на драго сърце бих Ви помогнала да го разкарате от улиците, но фактите са такива, каквито са. Сигурна съм, че повече няма да го видя, така че ще Ви бъда просто много благодарна ако ме оставите на мира. 
Родригес дълго време я гледаше мълчаливо. В някакъв момент започна да мести поглед от Рейвън към прозореца и обратно, и така няколко пъти. След това се усмихна. И Рейвън се намръщи. Той знаеше, че тя го лъже, разбра го. Сензорите й се изостриха точно както стана предната вечер на интервюто й за работа. Знаеше кавко си мисли.
-Вие ме потърсихте днес, госпожице Фигли. Не съм Ви викал аз. 
Тя му хвърли студен поглед и се изправи. 
-Довиждане, господин Родригес. Беше ми приятно, весели празници, стойте далеч. - издекларира, кимна и тръгна към асансьора. На средата обаче се спря. - Ако все пак нещо се добави към досегашните ми случвания, ще се свържа с Вас. Презюмирайки, че все още ще имате интерес. 
Рдоригес също й кимна, уважително. 
-Винаги и по всяко време. 
Проследи я как се отдалечава и когато вратите на асансьора скриха лицето й се обърна назад. 
Бюрото зад неговото приндадлежеше на средно висок мъж с русолява коса и приятно лице, което сега гледаше с въпросителна усмивка към асансьора. 
-Доста необичайно. - каза. - За малко щях да си помисля, че тя разпитва теб, добре обръща нещата.
-Не достатъчно. Назначи някой да я следи. - отвърна Родригес. - Искам да знам всичко. 
-Очевидно е, че те лъже, но точно в момента нямаме ресурсите.
-Знае нещо повече. - врътна стола си обратно напред и обърна глава към прозореца. Тъкмо я видя как излиза от участъка, загръща се в голямото си палто и се оглежда в двете посоки. После тръгна по улицата. - И мъжът със сигурност не я търси случайно, има някаква връзка. Спекулации или не, трябва да започнем от някъде. Започваме от нея. - бръкна в горното чекмедже и извади жълта папка, която хвърли на бюрото на другия. - Ако я потърси отново искам да знам. 

Гърдите му се повдигнаха малко пвоече от обикновеното, клепачите му помръднаха. Отвори ги леко, не успя веднага. Започна да мига начесто, пое си още една дълбока глътка въздух. Издаде странен звук на объркване и когато отвори очите си широко се огледа стреснато. Задиша се отново, опита да се изправи, но не можа. Видя стола до леглото, прозореца. Имаше сняг навън. Погледна на другата страна. Вратата беше затворена. Огледа се още няколко пъти. Като естествена реакция на шока му, сълзи започнаха да се спускат по бузите му. Разбра къде се намира. Опипа едната облегалка на болничното си легло и немощно, но някак трескаво започна да натиска копчето.  
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 0.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} p.p3 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p4 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}

Подготвяше закуска за Джинджър и себе си, когато й се обадиха от болницата, за да й кажат, че баща й се е събудил. Джинджър й каза да остави скромната яхния в тенджерата, която бе измайстурила и веднага й предложи да я придружи, но от необяснимото вълнение да стигне бързо отказа. Щеше да я забави и въпеки че с нищо не намекна мислисте си той я разбра. Прикани я да не се бави, защото ще я чака и тя обеща да се върне скоро. Нямаше причина да прекарва дълго време с баща си, просто трябваше да види, че наистина е буден и да отложи плащането, защото пари вече нямаше. Все така гордо отказваше тези на Антъни и се опитваше да измисли други начини. 
Притеснението се замени от прилив на адреналин, когато влезе в болницата и я опътиха към доктора на Луис. Той я посрещна, докато тя тичаше по коридора. 
-Наистина ли е буден? - попита задъхана и завървя редом до него. 
-Състоянието му е крехко, ще трябва да бъдете кратка и да не го натоварвате с информация или въпроси, разбирате ли? - погледна я, докато отваряше двукрилата врата. Рейвън кимна и той я изпрати до стаята. - Ако има нещо натиснете бутона, за да повикате сестрата. Баща Ви знае кой е той. - усмихна се, топло стисна рамото и я остави сама. 
Рейвън се обърна към затворената врата и си пое дъх преди да я отвори. Реши да не се прави на госпожичка и да влезе направо, но когато рязко отвори вратата и видя отворените очи на баща си, които стреснато я погледнаха веднага се сви в раменете си, все едно някой й се е скарал за шума, който вдига. 
-Рей, ти ли си? - гласът му звучеше ужасно и тя бързо затвори внимателно вратата и с тихи, полека стъпки се приближи към леглото му. 
Изглеждаше ужасно. Отслабнало, вехто тяло,  покрито с като че посивяла кожа, пораснала брада и поглед, който сякаш не вижда. Явно не си бе дала сметка за това как изглежда физически в предишните си посещения. Толкова беше забулена в мислите си за плащането на сметките и това дали изобщо ще оживее, или не, че тотално, но неумишлено, бе занемарила грижата за въшния му вид. Не й бе хрумнало да го бръсне. Ако се събудеше, докато тя държеше бръснарско ножче имаше голяма вероятност да изпадне в истерия и да я обвини, че се опитва да го убие. Не би искала подобни сцени в болницата, нямаше как да обясни, че това са техните бащино-дъщерни отношения, които показваха любов и загриженост. 
-Рей?
-Аз съм. - гласът й зазвуча прегракнал и тя прочисти гърло. Застана по-близо до него и като видя невиждащия му поглед колебливо сложи ръка върху неговата. - Тук съм. 
От очите му капеха сълзи. 
-Какво стана? Какво се случи?
-Имаше престрелка в Лавандула, улучиха те, изпадна в кома. 
-Преди колко време?
-Няколко седмици. 
Изплака и издиша тежко. Обърна длан и стисна ръката й. 
-Как се чувстваш? - попита го и отново трябваше да прочисти гърлото си. Внезапно й се доплака. 
-Уморен. Объркан. - подсмърчаше след всяка дума, редовно обръщаше глава и се оглеждаше неориентирано. - Ти? 
Веждите й се вдигнаха високо, учуди се. 
-Аз… - заекна. - Аз съм добре. 
-Парите?
-Не се притеснявай за това. - прекъсна го бързо. - Всичко е под контрол. - излъга. 
-Не лъжеш добре. - опита се да се усмихне. 
-Правя всичко по-добре от теб, Луис, и с лъжите не правя изключение. 
Кимна бавно, гледаше в тавана. 
-Това е така. Не можах да те разваля, въпреки всичките си опити. - погледна я с малките, мокри очи. - Превърна се в стойностен човек на пук на всичко. 
Тя се изсмя и отмести поглед. Поклати глава и облиза устни, езика й пое една солена сълза. 
-Дефиницията ти за стойност е сбъркана. 
Помълчаха малко. Тя следеше мониторите, отброяващи неща, които не разбираше. Стягаше и отпускаше челюст, докато присвиваше очи срещу пиукането на апарата и усещаше слабия му, но непоклатим захват върху ръката си. Дишането му обаче започна да става равномерно и се зачуди дали не е заспал. Погледна към вратата, време беше да върви, да говори с доктора, да си тръгне от тук. 
-Прощаваш ли ми? - попита изведнъж. 
Погледът й се стовари върху лицето му. Той не допълни нищо повече, но тя разбираше цялата стойност на въпроса му. Стори й се избързана, насилена питанка, искаше уверение, опрощение. Сякаш се опасяваше, че не му остава много и искаше да си оправи нещата преди да си отиде. Това не й хареса. Въпреки това не бе сигурна, че може да му даде това, което иска точно сега. 
-Седемнайсет години са много време, за да бъдат простени за един ден. - отговори тихо. 
Луис издиша тихо, захвата му се отпусна, но ръката му остана в нейната. 
-Отново си права.
Не му отговори, остана така още много минути, стори й се, и след това той тотално се отпусна и заспа. Вперена в немощното му тяло, остана неподвижна още две минути и внимателно отдръна ръката си, с бавни стъпки отиде до вратата и тихо я затвори от външната страна. Застанала в коридора, не тръгна веднага. Все едно се коле*аеше дали да не се върне, да не го събуди и да му каже това, което има нужда да чуе. Сърцето й започна да бие лудо, когато взе решението си. Протегна ръка, но лекарят на Луис застана зад нея и неочаквана му поява я накара да подскочи. 
-Как Ви се видя той? - кимна към вратата. 
Рейвън го погледна лошо и се отдръпна от вратата. Намерението й секна. 
-Отпаднал. 
Лекарят кимна. 
-Ще отнеме време преди да се възтанови напълно. 
-Да, по този повод. - поде неохотно Рейвън и неловко се сви в раменете си. - Ще ми трябва малко време да събера необходимата сума. 
Докторът доби объркано изражение. 
-За какво? 
Рейвън също се обърка. 
-Не подозирам, че лечението на баща ми става безплатно от този момент, а? 
Той се усмихна и поклати глава. 
-Имам предвид, че цялото лечение на баща Ви е вече платено. 
Рейвън сбърчи вежди. 
-Невъзможно, не съм давала пари от последния път, когато Ви видях. 
-Мислех, че сте се разбрали с Вашия роднина. Той мина преди няколко дена и настоя всички финансови въпроси да бъдат отнесени към него. Остави банкова сметка, от която да извеждаме таксата. 
Рейвън зейна уста. 
-Нямам роднини. - поклати категорично глава. 
-Сигурен съм, че не съм си въобразил мъжът нито сметките, които той плаща. Имаме разписка, ако желаете да я погледнете. 
Рейвън отмести поглед и присви озадачено очи. След това физиономията й стана изключително сърдита. 
-Този роднина случайно да е висок нещастник, с тъмни коса и очи.
Докторът се смути и прехапа устна. 
-Мъжът действително беше млад и висок, с именно тъмна коса и тъмни очи. 
Тя затвори продължително очи и си пое дълбока глътка въздух. 
-Какъв точно Ви каза, че е? 
-Роднина. 
Вдигна вежди. 
-И Вие просто му взехте парите? - усмихна се ядливо.
Той не се впечатли.
-Редно е да разговаряте с него лично, семейните взаимоотношения са нещо извън моя обсег. 
-Мхм. - закима с ръце на кръста и се оттегли с бавна крачка. - Мамка му. - просъска, докато излизаше от болницата. 

-Къде би искал да обядваме после? - попита Касъл. 
-Има едно място в центъра, което отдавна ми се иска да пробвам. Правели страхотни пици. 
-Пици? Мислех си за нещо по-изискано.
Майкъл обърна скептичен поглед. 
-Не обичам ресторанти, в които чинията е по-голяма от съдържанието вътре.
Касъл вдигна вежда. 
-Очаквах да си по-голям снобар. - закачи го. 
-Не очаквах ти да се окажеш такъв. Какво ще кажеш за паста тогава? 
-Паста? Обичам паста, бих хапнал паста. 
-Чудесно. 
Касъл присви очи. 
-В същия ресторант с пиците е, нали?
-Няма да представлява проблем, нали?
-Стига да е вкусно, не предявявам претенции. - заключи Касъл и намести лакти върху белия парапет на покрива и затвори едното си око, вдгиайки пистолета си. Хванал го в двете си ръце се приближи малко по-напред и се прицели. 
Покривът принадлежеше нa достатъчно висока сграда, която да се извисява над прозореца на отсрещния блок. В стаята на този прозорец Барбара щеше да влезе всеки момент заедно с няколко от момчетата си и да сключва поредната сделка, за която Касъл не сподели от къде знае. 
През последните няколко дена Майкъл продължаваше да проявява съмненията си. Чисто профилактично, просто за да е сто процента сигурен в новия си най-добър приятел, но упоритостта, с която го поставяше под въпрос като че не омръзваше на Касъл. Той беше толкова досадно упорит в разбирането си, че от един момент Майкъл започна да го тормози само и само да го пречупи. Но Касъл разбираше необходимостта на Майк да е уверен в истината и в самия него. Отговаряше му търпеливо, гледаше го с разбирането на човек, който знае, че ако трябва пак да се докаже ще го направи и няма да му коства нищо - защото е прав. 
Майкъл оценяваше държанието му, благодарен бе за търпението му. И сега, наблюдавайки го как следи отсреща с присвити очи си даде сметка, за първи път може би, че въпреки че Касъл бе този, който съсипа целия му свят, унищожи цялата му вяра и го накара да се съмнява във всичко, се бе превърнал в единствената му опора. В този, който показвайки му истината, му предостави съвсем нов свят, изпълнен със съвсем ново значение. Нова мисия и нови хора, с които да я постигне. Загуби нещо, но спечели нещо повече. По-добро.  
-Благодаря ти. - каза преди да е успее да премисли думите си и момента, в който ги изрича. 
Касъл вдигна глава към него и в началото показа объркването си, но после повдигна брадичка и кимна кратко. 
-Недей все още. - отвърна и отново се обърна напред. - Нека първо му видим края. - гласът му се промени, стана мрачен.
Майкъл присви очи срещу тъмната коса на Касъл и също погледна отсреща. 
-Всяко нещо с времето си. 

Барбара влезе в стаята. Четирима мъже влязоха след нея, Скайлър и Боби бяха част от антуража, разбира се. Касъл стегна челюст и се намести по-удобно, чакайки момент.
Видя как се поздравяват, как Барбара се усмихва, кима на всеки от домакините - високи и едри мъже в скъпи костюми - и сяда кокетно на удобния диван. Момчетата останаха изправени, двама зад нея, Боби и Скайлър от двете й страни. 
Толкова властна лъжкиния, толкова неконтрулируема лицемерка. Жестовете й, думите й, цялото й държание дразнеше сетивата на Касъл. Преди време я боготвореше, те всички я боготворяха. И когато разбра истината цялото й същество застана пред погледа му с непозната аура, сякаш не я познава. Сякаш е най-отвратителното нещо на тази земя. Около нея имаше някаква светлина, която угасна с разбирането за истинските й намерения. За него се бе превърнала в мишена. Тя бе мисия и той беше абсолютно готов да умре в името на каузата, ако това означаваше да повлече и нея. Толкова я ненавиждаше. 
-Мразя я. - чу се да казва. После дръпна спусъка на оръжието си. 

Беше ясно, че първия изстрел бе с цел да я сплаши. Втория беше предназначен за един от задните пазачи, който бе оставил масивната си фигура на показ, докато вадеше пистолета си. Касъл го уцели право в главата. Третия беше за другия крак на Боби, но не уцели. Скайлър вече беше съборил Барбара на земята и изчакваше удобен момент. Домакините на сделката не си направиха труд да спасяват никого нито пък да стрелят по натрапниците. Те просто ловко се хвърлиха на земята и обиграно се запрепъваха към изхода. Скайлър ги проследи с поглед и запрати няколко ругатни по тях. После изстрелите спряха. 
Без коле*ание или страх Скайлър се изправи на крака и бързо отиде до прозореца, прилепвайки се за стената. После деликатно погледна навън навреме, за да види две мъжки фигури, които се скриват от покрива на отсрещната сграда. 
-Отсреща! - изсъска Скайлър и тръгна към вратата. - Боби остани с Барбара. - нареди, докато излизаше. 
Тичаше бързо по стълбите и когато най-сетне излезе на улицата вдигна поглед към покрива. Огледа набързо сградата докато пресичаше и се затича в посоката, която му се стори правилна. 

-По-бързо, Майкъл, иначе няма паста за теб днес. - гласът на Касъл не звучеше нервен, но определено беше с вдигнат адреналин. 
Майкъл подтичваше леко, за да спазва ритъма му, докато излизаха от сградата през баш главния й вход. Свиха по първата пряка и не забавиха темпото си дори когато бяха достатъчно далече от мястото на престрелката. 
Когато Скайлър излезе на празната алея видя гърбовете на Касъл и Майкъл. Стисна зъби вдигна пистолета си, изправи стойка и се прицели. Когато изстреля куршумът си мъжкото тяло падна на земята. 
Касъл и Майкъл спряха моментално, извадиха оръжията си и се обърнаха назад, готови да стрелят. Скайлър стоеше на стотина метра разстояние, пистолета му още беше във въздуха. Майкъл отвори изненадано уста, когато видя мъртвото тяло, проснато на улицата. Принадлежеше на другия бодигард на Барбара. Майкъл сбърчи вежди, направи крачка напред и погледна Скайлър почти шокирано. Той продължаваше да излгежда като някой, който всеки момент ще ги застреля, но не правеше нищо. Гледаше лошо със сините си очи, готов да убива само дето не го правеше. 
Погледите им се пресякоха и въпреки че Майкъл също държеше пистолета си в готовност, с протегната напред ръка също не стреляше. Можеше да види тежкото дишане на Скайлър, очите, в които блестяха опасни искри. Разстоянието не можеше да замъгли това му изражение. Скайлър леко смъкна ръката си и мускулите на челюстта му се стегнаха. Той премести поглед на Касъл. 
Касъл недоволно изсумтя, сграбчи Майкъл за лакътя и го повлачи напред по улицата. В началото той не реагира, просто продължаваше да гледа объркано и изумено към Скайлър, но после Касъл стана по настоятелен и Майкъл неохотно тръгна след него като няколко пъти се обърна, докато тичаха към края на улицата. 
Скайлър смъкна изцяло ръката си, вперен във вече празното пространство и се огледа нервно, докато втъкваше пистолета в колана си. Приближи се до мъртвото тяло и зъбите му изкърцаха. Дишането му се успокои и той се наведе над мъртвеца. 

-На кого да пратим благодарствена картичка?
-Не знам. - излъга. 
Джинджър я погледна косо. 
-Това е доста щедър жест, Рей. Ако някой ти прави услуга не трябва ли да разбереш кой? 
-Не може ли просто да си имам таен обожател? - подкачи го и вдигна чаша с топъл чай, с която Антъни я посрещна. 
-Таен обожател, който плаща цялото лечение на баща ти не е толкова таен. 
Рейвън вдигна въпросително вежди. 
-Колко хора познаваш, които могат да си позволят подобен лукс? - скептично я подпита. 
Рейвън не отговори, продължи да пие чая си. Джинджър прочисти гърло, обви пръсти си около чашата и погледна към Рей с внимателни, бащински очи. 
-Какво не ми казваш, малката? Забъркала ли си се в нещо?
-Не. - погледна го право в очите. - И не искам да се притесняваш за това, става ли? - обви китката му с тънките си пръсти. 
Джинджър поклати глава. 
-Рей, с теб съм от много години вече. Ти си по-ценна за мен от живота и ако криеш нещо от мен ми трябва повече от “не се притеснявай”. Имам нужда от уверение, че си добре и че никой не иска да ти навреди. 
-Да ми навреди? Едва ли покриването на болничните сметки за Луис е опит да бъда жестоко наранена. - разсмя се, но Джинджър не се засмя с нея. Тя го погледна настоятелно. - Всичко е наред. Обещавам, ако нещата тръгнат на зле ще ти кажа веднага. 

Остатъка от деня Рейвън прекара в закусвалнията, в която Скайлър я беше завел преди няколко вечери. Помнеше, че той бе споделил колко вкусно готвят, може би идваше редовно. Нямаше представа къде да го търси, но трябваше да говори с него един последен път въпреки бележката, която му остави и с която финализираше всякаки отношения с него. Не можеше да му позволи да плаща лекуването на баща й, беше недопустимо и не искаше да дължи нищо никому, камоли на него. 
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Чакаше до късния следобед, когато една от сервитьорките застана пред масата й и за пореден път й предложи още кафе с изражение, което показваше колко е нежелана тук. Не консумираше почти нищо, държеше масата заета и стряскаше всички с недружелюбния поглед, с който разглеждаше всичко навън. Рейвън разбра, че ги е държала на тръни от както е тук, може би заради последното си посещение. Опита се да се усмихне, докато отказваше и след още пет минути отгоре реши, че няма да го види днес. Плати единственото си кафе, стана и излезе на студа. Там постоя още три минути. Вътре персоналът я гледаше озадачено, някои изглеждаха притеснени за нея, други - одосадени. Затова когато Рейвън си тръгна окончателно, скривайки се от погледите им, всички си отдъхнаха облекчено.

Колин потропваше с крак по заледените стълби и горната му устна се вдигаше над зъбите, докато чакаше. Стоеше пред вратата на Рейвън вече двайсет минути и очакваше завръщането й, където и да се бе запиляла. Знаеше, че ще й досади с присъствието си, усещаше естествения неприязън, с който го поглеждаше всеки път, когато се появяваше непланувано пред врата на дома й или в болницата, или дори в предишната й работа. При всички тези случаи просто искаше да я види, да се порадва на лицето й, което беше все изкривено в негативна емоция, да послуша думите й, които никога не бяха мили, да усети присъствието й. 
Но днес имаше мисия. Беше на разнунаване. 
Потърсиха го от полицията. Мъж с лъскава черна коса и мексикански черти го посети и му каза, че има нужда от помощ. От неговата помощ. Беше им необходим за важно разследване, в което нямаше как да напреднат без намесата на младия Колин. Толкова се развълнува, когато чу тези думи, че Родригес даже не успя да довърши подготвената за наивния и, очевидно, лесно манипулативен Клайд. Веднага щом разбра, че е желан той се втурна във възможността да бъде от полза. Не изчака да му се обяснят правилата на играта нито защо встъпва като играч на масата. Беше му предостатъчно да му кажат, че Рейвън може би е в опасност, че е замесена в нещо с непознатия мъж, който Клайд потвърди, че е видял да излиза от къщата на Рейвън преди време. Единственото, което влезе в изпълнената му с ентусиазъм глава беше Рейвън и думата “опасност”. Също така и “трябва да хванем този мъж”. Повече не му трябваше, беше готов да спечели сърцето й както един принц печели, когато спаси принцесата. Нищо, че Колин Клайд беше далече от принца на бял кон или дори злодея с черни мустаци, а Рейвън Фигли не се вписваше в ни едно описание от приказките за принцеси. Освен може би Покахонтас или Мулан… Поклати глава. Дори и в тях не се вписваше. Тя беше по-скоро като злодея. За всички, които не я разбираха. Но не и за Колин. За него тя беше всичко и той щеше да й помогне, независимо дали тя го искаше, или не.  
Затова когато я видя потисна свитото си сърце, засичайки недружелюбния й поглед. 
-Какво правиш тук, Колин? - попита го, докато го подминаваше и вадеше ключовете за къщата си. 
Винаги му задаваше този въпрос. И той винаги имаше един отговор, днес по-истински от всеки друг път:
-Исках да те видя. 
-Нямам време. - отвори вратата и когато прекрачи прага се обърна към него, заставайки на входа така, че да е ясно, че не е поканен. - Върви си. 
Погледът му й припомни защо толкова й коства да общува с него в смисъла на това как винаги трябва да внимава за чувствата му. 
-Малко съм заета. - поправи тона си тя. - Моля те, ще ти звънна по-късно и можем да пийнем по нещо, става ли? - усмихна се, почти искрено, когато видя как лицето му заискрява. 
-Става. - кимна енергично и потегли по пътя си, за да й покаже готовността си да изпълни желанието й. 
Рейвън завтори вратата, пухтейки, и свали огромното си яке. Навън сякаш ставаше все по-студено, видя парата, която нормално излизаше от устата ти, когато си навън, не вътре. 
Джинжър беше навън, разбра по измитите чинии и бележката, окачена на прага на кухнята. Рейвън сгъна листа в джоба си и се покатери по стълбите. Мина през стаята на баща си, в която не бе влизала, откакто той беше в болница и грабна тежката, бяла и мръсна духалка, която завлачи към стаята си. Беше прекарала сутринта при него. Не се подобряваше, но не се и влошаваше, което правеше ситуацията крайно неутрална. От Скайлър нямаше и следа. Това не я притесняваше толкова, но казусът с подарените за лечението на Луис пари оставаше. Включи печката и преметна блузата през главата си. Щеше да се изкъпе и за последен път да видгне косите на персонала в закусвалнията. Днес щеше да е последния ден в чакане. Ако не го видеше значи е изчезнал от радара й и повече нямаше да го види. В това също имаше плюс - нямаше да се налага да изважда гордостта си и баща й може би щеше да живее заради това. 

Барбара оправяше косата си и все нещо не й харесваше. Хвърляше фибите върху тоалетката си ядосано, после отново ги вдигаше и ги пъхаше в косата си, сетне пак нещо не й харесваше и отново захвърляше всичко. Започна да тропа по лакираната повърхност и се разкрещя. 
-Как позволи да се измъкнат? - изсъска вперена в огледалото. 
Скайлър стоеше със скръстени ръце без да казва нищо, без да реагира по никакъв начин. 
-Остави ги да убият един от хората ми и после да се измъкнат. Как се случи това? - изкрещя и рязко се обърна, хвърляйки палитра с гримове по него. - На нищо ли не съм те научила? - парфюма й беше следващото нещо, което го уцели по рамото. Той просто стоеше със сведена брадичка, изправен гръб и я наблюдаваше. - Започваш да губиш тренинг, струва ми се. 
-На мен ми се струва, че не виждаш истинския проблем. 
Очите й се разшириха. 
-Какво ми каза? - изправи се бавно. - Как си позволяваш да ми говориш така?
-Знаеха къде си. Какво мислиш, Барбара, имат телепатични способности или някой им е казал? 
Лицето й се изкриви от гняв.
-Имат вътрешен човек. - отпусна ръце и се приближи към нея. - Някой им снася информация. - звучеше убеден. 
Барбара му удари шумен шамар. 
-Пикльо! След твоя провал стигаш до извода, че имаме къртица? Колко удобно за теб! 
-В момента си разстроена. - равно поде той, невпечатлен от буйната й реакция. Навремето се плашеше от тези настроения, след това претръпна. - Но ако погледнеш широко на нещата ще осъзнаеш, че съм прав. Никой не знаеше за тази среща освен хората, които присъстваха на нея. Не са ни открили случайно, някой им е казал. 
Дишането на Барбара беше тежко, лицето й сякаш се бе състарило от гнева, който се бе просмукал в чертите й и го изкривяваше грозно. Изглеждаше вехта така. Без грим, без прическа, без маска на спокойствие, жижезно важна за работата й. Така изгубила контрол, позволила на притеснението да се загнезди в нея изглеждаше просто ужасно. Неузнаваема. 
Тя изморено седна на стола си си и подпря чело в дланите си. 
-Разгледай нещата. - гласът й сега бе тих, удържан. - Виж какво сме пропуснали, кой още може да е корумпиран от Касъл. Разпитай всички и за всеки, който се усъмниш… - погледна го решително. - Куршум в главата. 
Телефонът й звънна и тя се извъртя със същото свирепо изражение. Когато видя дисплея обаче приати дъх и прирпяно вдигна. Скайлър сбърчи вежди, когато Барбара затвори телефона след трийсет секунди без да каже нищо на слушалката. 
-Кой беше?
-Не е твоя работа. Имаш други задължения сега. - сряза го, отиде до вратата и демонстративно я отвори, канейки го да излезе. - Искам добри новини, Скайлър. Нищо по-малко от това няма да ме задоволи. 

Майкъл гледаше към Касъл с недоверие. Навън валеше мокър сняг и светлината в хола му беше приглушена. Не се занимаваха с нищо конкретно. Основната дейност на следобеда се състоеше в непроницаемия поглед на Касъл, който гледаше навън и съмнителния полед на Майкъл, който гледаше към Касъл. Други парчета от друг пъзел започваха да го интересуват след последната им мисия. 
-От къде знаеш къде да я намериш? 
Касъл го погледна разсеяно. 
-Моля?
-Дори и преди да ме отвлечеш. Всеки път знаеше точно къде сме и кога ще бъдем там. Как? 
Касъл отново върна поглед навън. 
-Имам специални умения. - шеговито се усмихна. 
Майкъл присви очи. 
-Или Барбара си има къртица. Кой е? 
-Всяко нещо с времето си, Майк. - изправи се от дивана и се протегна. - Ще ти кажа само, че някои връзки са по-силни от други. Лоялността към Барбара не се нарушава толкова трудно, колкото си мислиш. 
-Наел ли си някого? - Майкъл се изправи след него. 
-Надявам се, че нямаш намерение да ме последваш в банята. - спря го, полагайки ръка на гърдите му. - И не. Не съм наемал никого. Не се тревожи за това сега. 
-Не ми вярваш ли? - препречи пътя му, заставайки пред него. - Не трябваше ли аз да съм този с подозренията към теб, не обратното?
-Нямам подозрения. - успокои го. - Но ситуацията е по-сложна отколкото можеш да си представиш. Не го мисли, ще разбереш и това, обещавам ти. 
Подмина го, катерейки се по стълбите пред неудовлетворения поглед на Майкъл.

Барбара слезе от колата и оправи зелената си рокля. Лицето й беше зачервено, но не от студа. Вълнението бушуваше в нея, адреналина й толкова се бе вдигнал, че ръцете й трепереха. Застанала пред големите прозорци на закусвалнията, чийто адрес й даде Хана, Барбара я видя. 
Слабото момиче с черна коса и неестествено зелени очи стоеше на една от масите до прозореца, обвило ръце около бяла чаша с кафе. Гледаше в нея, погледът й бе притеснен, но и някак очаквателен. Барбара премигна няколко пъти и си пое въздух. Каква красавица. Изглеждаща ужасно, но в никакъв случай не можеше да се сбъркат нежните й черти. Рейвън беше същниско съкровище. 
-Добра работа, Ана. - тихо каза. Една сълза беше готова да поеме път по бузата й от ъгъла на окото й. Барбара не го позволи. - Да можеше да я видиш. - вдигна глава нагоре и си пое дълбока глътка въздух. После тръгна към вратата.
Беше необичаен за заведението клиент, видя го по лицата на сервитьорките. Те явно веднага видяха в нея златна мина, защото едно от младите момичета веднага тръгна към нея, лепнало широка усмивка на лицето си. 
-Здравейте, госпожо. В момента нямаме свободни маси, но ако изчакате на бара ни, ще Ви освободим ето тази маса. - посочи към масата на Рейвън.
-О, няма да е необходимо. Тъкмо при тази девойка идвам. - усмихна се ослепително. - Ще Ви помоля за едно кафе и… - Барбара погледна към Рейвън. - Дамата яла ли е нещо? - посочи на свой ред. 
Сервитьорката поклати объркано глава. 
-Хм. - отново се усмихна и погледна часовника си. - Прекрасно време за следобедно угощение, не мислите ли? С кафето ми моля да донесете и бъркани яйца с бекон, най-прясното ви парче пай и шоколадов шейк. Младите обичат тази напитка, да? 
Момичето кимна несигурно и преди да каже още нещо Барбара я подмина. 
С уверени крачки и сърце, изпълнено със съмнения тя застана пред масата на Рейвън. Внимателеното й изражение зачака учтиво тя да вдигне глава. Това не се случи и Барбара деликатно прочисти гърло. 
Рейвън вдигна поглед. Сърцето на Барбара спря. Очите й се разшириха и устата й се отвори леко. Толкова близо до нея. На ръка разстояние. Племенницата, която не беше виждала почти от раждането й. Тази, която толкова пъти бе наблюдавала от разстояние, но никога не бе приближавала. Бе си представяла милиони ситуации, в които разговаря с нея на милиони теми. Дълго време фантазираше за първата им среща и това какво ще й каже. Но сега, когато кристалните й очи гледаха въпросително към нея Барбара си глътна езика. 
-Да Ви помогна с нещо? - попита Рейвън. 
Барбара не отдаде внимание на грубия й тон. Просто се усмихна. 
-Нямат свободни маси. Имате ли нещо против да седна при Вас? 
Учтивите й думи учудиха Рейвън и тя зейна уста. Огледа се, търсейки по-празна маса от нейната, но за да може Вселена редовно да й напомня колко сама е, установи, че беше единствената без компания. Погледна часовника си, беше тук от прекалено малко време, за да си тръгва все още затова неохотно кимна. Все пак се лепна за прозореца и демонстративно се загледа навън. Нямаше намерение да си говори с поддържаната възрастна жена. 
Барбара се усмихна благодарно, докато сядаше. Свали палтото си и Рейвън й хвърли бърз поглед. Зелената рокля на жената изглеждаше прекалено официална за късен обяд в евтина закусвалния. 
-Реших да пийна нещо топло, навън е ужасно студено. 
Рейвън я погледна косо и й кимна набързо. 
Барбара се огледа нервно. 
-Щом така и така споделяме една маса имате ли нещо против да се запознаем? - пробва се отново. 
Рейвън подбели очи, но любезната жена правеше нещата трудни за отказване - беше прекалено възпитана. Как можеше да отреже такъв човек? Внимателно.
-Вкъщи е непрестанна глъч, всичките ми братя и сестри не спират да врякат, затова идвам тук, когато имам нужда от малко спокойствие. Да си помълча. - излъга тя, натъртвайки последната дума. 
Барбара се усмихна и Рейвън забеляза, че усмивката вече не беше любезна. Очите й искряха така все едно знаеше, че я лъже. Това я смути и Рейвън се сви в раменете си. 
-Но ако има нещо, което искате да споделите… - добави нервно, изглеждаща точно като хваната в лъжа. 
Барбара сведе поглед за секунда и издайническата й усмивка се стопи. 
-Мога ли да бъда честна с Вас? - попита с ангелски очи.
Рей се почувства неудобно. 
-Аха. - успя да каже.
-Истината е, че Ви притеснявам, защото поразително приличате на племенницата ми. - погледна я нежно. 
-О. - незаинтересовано вдигна рамене.
-Загубих я преди много години. - добави. 
-О. - сега лицето на Рейвън издаде нотка на съжаление и тя се поизправи на дивана. - Съжалявам да го чуя. 
-Беше много отдавна. Когато Ви видях се стреснах за момент. - засмя се нервно, сякаш се притесняваше. 
Рейвън усети огорчение. Не стигаше, че беше дрипава самотница, ами на всичкото отгоре трябваше да напомня на възрастни мили жени за изгубените им роднини. Защо, помисли си тя и ядно погледна нагоре. Защо трябваше да носи толкова мизерия със себе си. 
Не знаеше какво да й отвърне, почувства се в небрано лозе. Сервитьорката дойде и я спаси от необходимостта да казва нещо. Барбара пое кафето си, сетне постави храната и шейка пред Рейвън. 
-Не съм го поръчвала. - каза на сервитьорката, но Барбара я отпрати с ръка. 
-Аз го поръчах. Стори ми се невъзпитано да взема мястото Ви без да дам нещо в замяна. 
Прекалено възпитана. Не знаеше как да се държи с това, беше крайно необичайно за средатата й. Какво да направи сега? Да яде или да откаже? Да благодари. При всички положения трябваше да благодари. 
-Ам… - изви глава и вратът й изпука. - Благодаря. Но… 
-Не искам да чувам но. - прекъсна я Барбара. - Важно е да се храните редовно, не изглежда да го правите. Да не би братята и сестрите Ви да поемат всичко? - погледна я с онзи поглед, докато отпиваше от кафето си. 
Рейвън заекна. Запъна се и преглътна унижението от това, което щеше да каже. 
-Нямам братя и сестри. - неловко призна и погледна в страни. Приличаше на мъртвата племенница, не беше редно да лъже. - Казах го само защото не исках да си говоря с Вас. 
Барбара се засмя. 
-Толкова ли съм противна?
-Не. - моментално отвърна и почти протегна ръка напред, все едно да я спре от това да си отиде. - Не, просто… - въздъхна и се насили да се усмихне. - Не се справям добре с нови запознанства. Не ми се иска да прецаквам прекарването Ви. 
-Провалям. 
-Моля?
-Каза “прецаквам”. “Провалям” е по-подходящо. 
Рейвън прехапа устна с присвити очи и кимна, чувствайки се длъжна да го направи. 
-Провалям. - повтори и й отправила поглед, който чакаше одобрение. Барбара кимна. 
Рейвън, отново сякаш по задължение, хвана вилицата и забоде едно парче бекон. Почувства се глупаво, когато го пъхна в устата си и започна да хруска прекалено шумно, стори й се. 
-Харесва ли ти? 
-Добро е.  
-Не говори с пълна уста. 
Рейвън стисна зъби и побутна бекона с език до едната си буза. 
-Зададохте ми въпрос, не е ли възпитано да отговоря? - въпросът й беше подигравателен и Барбара присви очи. - Госпожо. - добави, когато видя погледа й. Нещо в тази жена я караше да бъде уважителна без да го иска. Досега не й се беше налагало. 
-Как се казваш? 
Рейвън набързо сдъвка бекона и преглътна. 
-Рейвън, госпожо. 
Барбара затвори очи. 
-Рейвън. - повтори. - Имаш уникално име. Крие ли се нещо зад него?
Тя поклати глава. Грешеше. 
Ана Ли Уондърс обожаваше гарвани. Когато с Барбара бяха малки обичаха да карат колелета. На едно междуградско пътешествие, което предприеха без разрешението на родителите си откриха ранен гарван. Едното му крило беше одраскано и той грачеше все едно за помощ. Ана веднага слезе от колелото и трогната от това, че ще може да докосне красивата птица за първи път, я вдигна в ръцете си. Не можеха да й помогнат сами, затова потеглиха обратно към града и задъхани затропаха по вратата на кабиена на ветеринаря. След няколко часа гарванът беше обратно в ръцете им. Лекарят им беше казал да се грижат за него няколко дена, докато се възтанови. Когато една топла, слънчева сутрин седмица по-късно гарванът беше отлетял през отворения прозорец Ана плака неудържимо целия ден. От тогава не й се беше отдавала възможността да докосне втори гарван. Никога вече нямаше да има тази възможност.
Помнеше този ден сякаш беше вчера. Толкова ярко се бе запечатал в паметта й, че можеше да усети топлия вятър, златните полета, през които минаваха, врелия сфалт, когато стъпваха боси по него, докато си почиваха. 
Спомни си как затваряха очи, карайки като шампиони по средата на празния път. Късите им панталони в топли цветове, косите, които се вееха колкото от вятъра, толкова и от скоростта, с която караха. Кичурите, които влизаха в очите на Барбара, когато се обърнеше да погледне сестра си. Усещането за безкрайност, докато лежаха в житото и гледаха небето, осеяно с малки, рехави бели облачета. 
Барбара въздъхна и задържа порива да пропусне няколко сълзи през сдържаната си фасада. Вместо това кимна. Поглеждайки студът навън премахна спомена й за сега.
-С история или без, името ти е чудесно, Рейвън. Аз се казвам Барбара. 
Рейвън кимна. 
-С какво се занимаваш, Барбара?
Нещо в погледа й отново я притесни. 
-Управлявам бизнес. 
-Какъв бизнес? 
-Личен. 
-Голям ли е?
-Определено е доста развит. Извоювала съм си име при конкуренцията. - малко самодоволно отбеляза. 
-Не те ли е страх? 
-От какво?
-Какво ще стане ако някой поиска бизнеса ти? 
-Вестниците ли са те наплашили така?
-Редовно се случва собствениците на малки бизнеси да бъдат убити, защото не искат да продават. Една от любимите ми рубрики във вестника. - саркастично вметна. 
-Може да се каже, че популярността на бизнеса ми по-скоро буди уважение отколкото завист. 
-Може и да е и двете. - отвърна Рейвън и засмука сламката на шейка си. - Хората са алчни. 
-Ти алчна ли си? 
-От нищо нямам достатъчно, за да искам още. Там, от където идвам борбата е ден за ден, не хиляди за милиони. 
-Хубав израз, ти ли го измсили? - одобрението в гласа й Рейвън разчете и като гордост. Стана и неудобно и приятно. Кимна неуверено. - Изглеждаш ми като умно момиче. Родителите ти сигурно са много горди. 
Рейвън отмести поглед и разсеяно се усмихна. Вдигна рамене. 
-Може и така да се каже. 
Не й казваше нищо конкретно за себе си, което беше добре. Беше предпазливо дете, научило се да не се доверява лесно. Нещо, на което Барбара също щеше да я научи, ако й бяха позволили да я отгледа. Опитваше се да сдържа майчиния поглед, който напираше да се покаже. Не искаше да я стресне, но вълнението, което изпитваше от това да стои на една маса с нея беше неописуемо. Не беше сигурна, че ще може да се държи толкова непринудено, но ето, че успяваше. Разбираше, че в нейните очи приличаше на строга поддържана лекла, която идва от прекалено добро семейство. Очите й не грешаха. 
Телефонът на Барбара звънеше и тя установи това след като видя въпросителното изражение на Рейвън, която сочеше към скъпата й лачена чанта. 
-О. - остави чашата, която стоеше в ръката й, от както й я донесоха и бръкна в чантата си. Лицето й се смръщи, когато видя името на Скайлър. Дори и в този великолепен момент фактът, че той така се бе провалил беше в състояние да провали нейното настроение. - Имаш ли нещо против? - попита Барбара, повдигайки телефона. 
Твърде, твърде възпитана. Рейвън поклати глава. 
-Какво? - внезапната промяна на тона накара Рейвън да се усмихне учудено. Постоя на телефона по-малко от минута, явно слушаше думите и после затвори. - Един от служителите ми идва да ме прибере. Но направи гаф в службата и сега е в немилост - обясни, докато прибираше телефона си. - Искаш ли да те закарам някъде? 
-Аъ, не, благодаря. - мисълта да стои в една кола с тази интересна, но очевидно строга жена и някакъв горък нещастник, който си е позволил да я ядоса й се стори лоша идея.
Проследи я как става, как облича скъпото палто, върху скъпата рокля и нарамва скъпата си чанта, отмествайки скъпо направената си прическа. После скъпо лаираните нокти се скриха в чантата и извадиха пари, които оставиха на масата. Рейвън отвори уста да възрази, но Барбара сложи показалец върху устните си и тя вече знаеше, че трябва да млъкне. 
-Беше ми приятно, Рейвън. - подаде тънката си ръка. - Ще се радвам да го направим отново някой път. 
-Да. - отвърна тя и я стисна леко. 
Каква странна жена, помисли си. Наблюдаваше я как излиза с високо вдигнати вежди. Необичайна среща, с необичайна жена. Не беше срещала такава като нея, в тази част на града нямаше много такива. Всъщност, никакви. Явно Рейвън не беше единствената впечатлена, защото установи, че всички я гледат с удивление. Усмихна се. Такива жени заслужаваха такова внимание, сякаш със самото си присъствие го изискваха и без усилие го получаваха. Рейвън никога нямаше да бъде такава. 
Голяма черна кола спря на улицата точно, когато Барбара стигна бордюра. Служителят й излезе от колата. 
Рейвън рязко и шумно залепи длан на масата и изправи гръб, вторачена в мъжът, който излезе от колата, за да отвори вратата на Барбара. 
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Скайлър затвори вратата, когато Барбара се качи и заобиколи колата, за да пъхне отново в нея. Устата на Рейвън зейна.

Малко по-късно Рейвън се видя на една маса с Колин, в една дупка близо до дома й, която имаше статут на бар, но всъщност беше просто сборен пункт за всички отрепки от лошата част на града. Нямаше завоюваното ниво на Лавандула, но - подобно на Лавандула - мястото си беше боклук. Единствената разлика беше, че собственика на този бар не даваше пет пари нито за персонала си, нито за клиентите, нито за каквото и да било. Как мястото още работеше беше мистерия за достатъчно трезвите, които се сещаха да се попитат за това. 
-За какво мислиш? 
Гласът на Колин я накара да  го погледне. Вътрешно се свъси. Защо трябваше да го не харесва толкова по-често, отколкото да й е приятен. Защо не можеше да се насили да бъде мила с него, да му даде шанс да я направи по-малко противна? Защо пазеше тези безсмислени отношения, които поддържаше… защото? 
-Защо? - каза и поклати глава, гледайки го тотално не разбиращо. 
Въпросът й накара него да я гледа неразбиращо. 
-Какво защо?
-Защо продължаваш да висиш около мен? - отпи от бирата си и отново поклати глава. 
Винаги, когато задаваше подобен въпрос Клайд започваше да се чувства неудобно и мълчеше, без да знае какво да й каже. Но Клайд имаше мисия днес.
-Ти си ми приятелка. 
Рейвън се въздържа да се изсмее. 
-И аз искам да съм около теб. 
Беше изморена и озадачена. Второто подпомагаше първото. Връзката между Скайлър и изисиканата Барбара й убягваше. Беше ли планувано, Скайлър ли беше пратил възрастната жена при нея? Имаше ли изобщо връзка със самата нея, или беше чисто съвпадение? Добави към това и фактът, че не можеше говори със Скайлър за парите и нервите й отново се опънаха. И на фона на всичко, Колин я гледаше с очи на малко кученце. Гневът от това колко нуждаещ се е, колко неспособен да се грижи сам за себе си, колко малък и наивен е, колко глупав, внезапно се разпростя из цялото й тяло. Тя стисна зъби, не беше правилно да си го изкарва на него, но нещо в цялото му поведение я дразнеше от самото начало, а днес й се виждаше още по-подсилено. Опита се да отпусне челюст и допи на бързо бирата си. 
-Да не би да е заради онзи мъж, който дойде у вас една сутрин? - внезапно я попита и погледът, който тя му прати беше смразяващ. 
Очите й се присвиха, устата й се отвори разгневено и тя не си направи труда да го пита от къде знае за него. Ясно беше от къде знае, та той непрекъснато висеше около нея, дори когато тя не го виждаше, очевидно. Генвът сега беше по-силен от всякога, но тя продлъжаваше да се опитва да го сдържа. 
-Трябва да тръгвам. - просъска му, бръкна в джоба си и остави една банкнота. Нямаше търпение да си изчака рестото или да смята колко дължи и Клайд, явно щеше да плати и за неговото питие. Смотания чай, който пиеше беше наполовина и Рейвън се надяваше, че няма да иска да остави напитката си така сама и почти пълна.
Клайд объркано я проследи с поглед, отвори уста да каже нещо, но Рейвън изчезна от погледа му почти като сянка. Той бързо взе якето си и изтча навън след нея. 
-Рей. 
-Спри! - изкрещя тя, обръщайки се рязко към него. - Спри да тичаш след мен, спри да се опитваш да ми бъдеш приятел! Спри да ме наблюдаваш, спри да ме зяпаш така, все едно очакваш нещо от мен и СПРИ да се бъркаш във всичко, което правя! - крещеше толкова силно, че гърлото започна да я боли, ледения въздух влизаше право в стмаха й. Стъписаното лице на Колин не я подтикна да млъкне. - Престани да се опитваш да се вкараш в живота ми просто защото нямаш собствен! - думите й сега бяха груби, тя се приближаваше към него след всяка казана остра дума и от погледа й го заболя. Тя го гледаше така все едно наистина го мразеше. - Намери си живот, Колин, намери нещо, с което да се занимаваш, защото моя не е твой! Не съм длъжна да ти казвам какво правя, не ти е нужно да знаеш кой влиза или излиза от дома ми и СЪС СИГУРНОСТ НЕ Е ТВОЯ РАБОТА ЗА КАКВО ИЛИ КОГО МИСЛЯ! Не съм ти приятелка! - удари с крака си в студената, заледена земя, ръцете й бяха стиснати в юмруци, очите й бяха безумни. - Никога не съм ти била приятелка и никога няма да ти бъда такава. Няма да клекна пред теб и да кажа, че те искам! Няма да те пожелая, НИКОГА! Няма да се появя на вратата ти в дъждовната нощ и да ти кажа колко съжалявам за всички лоши думи, които съм ти наговорила, да поискам прошката ти и да избягаме заедно към залязващото слънце! По хиляди пъти на ден се опитвам да ти намекна колко си нежелан, но ти продължаваш, сякаш ти ХАРЕСВА ДА ТЕ МАЧКАТ! Това ли е, Колин, обичаш да ти казват не? Това възбужда ли те, Клайд, кара ли те да се чувстваш добре? - очите й се присвиха закачливо, нарочно и въпреки че продлъжаваше да вика, сега го гледаше така все едно се опитва да го съблазни. - Искаш ли да ти го прошепна в ухото? - направи още една крачка към него, но той се отдръпна, погледът му за момент я срина, но все още беше прекалено ядосана. Винаги прекалено ядосана. - Не те искам до себе си. - изсъска злобно, издавайки глава напред. - Не желая да те виждам, да трябва да се обяснявам пред теб, да трябва да се грижа за теб, за чувствата ти. - блъсна го в гърдите един път и той политна назад. В очите му бликаха сълзи, той побутна очилата си по носа и се сви още повече в якето си. Рейвън дишаше тежко, крясъците винаги я изтощаваха. Отдръпна се, все още с изкривено от гняв лице. Беше достатъчно. Огледа го от глава до пети, обърна се и с бърза походка пресече улицата. 
Вървеше настървено и всички минувачи около нея се дръпваха инстинктивно настрана. Походката й беше почти мъжка, от време на време даже ръмжеше. Чудеше се защо трябва да е толкова темпремантента, толкова лесно да се вбесява и когато от време на време се почувстваше гадно заради изражението на Колин се сещаше колко е досаден и вече не съжаляваше толкова за острите си думи. Може би малко прекалено остри…
Беше почти пред дома си, когато видя висока мъжка фигура на някоко метра от входа й. Не беше адекватно застанал, все едно чакаше нещо, все едно нямаше място там. Веднага го позна, макар и никога не го беше виждала от близо. Беше сигурна, че това е фигурата на онзи, който я наблюдаваше в Лавандула, който беше един път пред училището й. Онзи, който я следеше, в което Рейвън беше сто процента сигурна. Какъв прекрасен момент за среща. Вбесената й походка се насочи към него. Той обаче бавно тръгна в обратната посока. 
-Хей! - изкрещя след него Рейвън и той се спря и се обърна към нея. 
Тя се приближи достатъчно, за да може вече да види лицето му на осветлението на уличната лампа. Изражението му беше равно, имаше приятни черти, очите - отбранителни и сиви, стойката - спокойна, едра. Той зачака. Ако се стигнеше до двубой нямаше да е равнопоставен, но кога някога е била поставяна в равна битка.
-Ти си онзи! - посочи го с пръст. 
Касъл вдигна една вежда. 
-Прощавай?
Рейвън закима. 
-Ти си онзи, който ме следеше преди няколко месеца. 
Физиномията на Касъл издаде насмешка и той се опита пренебрежително да си тръгне, но тя го хвана за ръката й го обърна към себе си. 
-Ти си онзи, който ме следеше - повтори ядосано - и сега ще ми кажеш какво искаш от мен. 
Пое си изненадано въздух, когато Касъл я хвана за ръцете и удари гърба й в тухлената стена на къщата й. Сивите му очи се впиха в нейните. Той я огледа като че ли малко изненадано. 
-Имаш кураж. - усмихна й се. - Това ми харесва. И си наблюдателна. Това… - направи гирмаса. - Това е по-малко хубаво. Но не занимавай с вълците, агне. - заплахата му, изказана по този начин я сепна за миг преди да прихне да се смее. Не разбра дали от малкото бира, която изпи, или просто от бушуващите в нея емоции, които за пореден път взимаха връх, но тя започна своя смях и не виждаше края на пристъпа си. 
Касъл наклони любопитно глава. Когато тя започна почти да вие се дръпна от нея, в последствие пусна и ръцете й. Реакцията й определено го хвана неподготвен, на него ли се смееше, или на нещо, което й каза. Не беше сигурен. Огледа се, почти неудобно, когато няколко човека минаха с неодобрителни погледи. Високия глас на публични места се считаше за проява на лошо възпитание. 
-Ще млъкнеш ли? - попита я любезно. Тя продължи. Касъл вдигна вежда и стисна зъби. - Ще те помоля още веднъж, ако обичаш… - тя не спря. 
Удари я. Ударът му беше плесница, целеше да е лек, но силната му ръка имаше друга представа за внимателен и премерен замах. Рейвън падна на земята. Смехът й спря. Вдигна глава към него, очите й засълзяха от болката. Докосна пламналата си буза. Всичко замръзна, като затишие пред буря. Секунда по-късно Рейвън се разкрещя. Изправи се ловко на крака и замахна облечената си в дебело палто ръка към лицето на Касъл. Той улови китката й, преди да е успяла да го цапардоса, но тя сви коляно и го удари силно между краката. Когато Касъл усети болката в слабините си я пусна и падна на колене, съскайки лоши думи. Рейвън обаче не беше приключила. Дръпна ръкавите на палтото, преплете пръстите на двете си ръце и ги засили към лицето му. Касъл беше на земята. 
-Никога не ме удряй! Агне. - изрита го един път в корема и се изплю до тялото му. 
Смехът му я изненада. Държащ се за чатала, смехът му стана по-силен и той прехапа устна. 
-Кураж. - повтори и опря ръце в земята. Надигна се внимателно и Рейвън бавно се дръпна назад, но в очите й имаше нотстъпчивост. Щеше да се бие ако трябва. 
Касъл се изправи на крака като няколко пъти му се наложи да опре длан в тухлената стена, за да не падне отново. Болката между краката му беше все още убийствена. 
-Уважавам те, Рейвън. - подсмръкна един път, отново се засмя. - Заслужаваш го. 
Рейвън обаче се дръпна още една крачка назад, сега погледът й беше предпазлив. 
-От къде знаеш името ми?
Касъл я гледаше с блеснали очи и широка усмивка. Направи крачка към нея, искаше да е близо, но ярките фарове на голяма кола и рязкото натискане на спирчаките й накараха и двамата да обърнат глави. От клаксонът, който шофьорът наду, Рейвън подскочи стреснато. 
Касъл впери очи в нея и тръгна към автомобила, като по неизказана команда. Рейвън присви своите, за да види шофьора, но от светлината право в очите й, не можеше да различи дори контурите на човека. Очите на Касъл не я изпускаха от поглед, докато той се качваше в колата. Хвана дръжката и облиза устни, когато привлече погледа й. 
-До скоро, агне. - кимна й като джентълмен и се пъхна в колата, която шумно потегли.
Рейвън остана със зейнала уста, която потрепваше изнервено. 
-Какво, по дяволите, се случва?! - изкрещя към небето с троснат жест. 

Нямаше смисъл. Нищо нямаше смисъл. Стоеше в малката си, тъмна стая, която сега не му носеше утеха и радост както обикновено. Добрата му майка и глупавия му баща нещо се караха на долния етаж и той заглужи виковете им като пусна уредбата си. Беше толкова нещастен, че даже не чуваше музиката, която пусна. Вече не чуваше и сканадала. Чуваше единсвено думите на Рейвън в главата си. 
Не съм ти приятелка. Никога не съм ти била, никога няма да ти бъда. Няма да ти поискам прошка, няма да избягаме към залязващото слънце. Не си желан. 
Никъде не беше желан. Въпреки че майка му непрекъснато го увещаше в любовта си към него. Въпреки че редовно се опитваше да го утеши с това, че Рейвън е странно, страдаещо дете без любов, без семейство и не е той причината за нейното поведение. Да, не беше той. Той не беше причина за нищо. На нищо не влияеше, с нищо не беше нужен, от полза. Искаше да е от полза. Само това искаше. Това и сърцето й. Искаше да е с нея, можеше да я направи толкова щастлива. Да й даде любовта, която й е била отказвана от малка. Защо не го виждаше? Защо не го припознаваше? Ако тя не беше толкова силна щеше да я отвлече, да й покаже хубавото, да се грижи за нея. Тя щеше да го обикне, само ако му дадеше шанс. Защо беше толкова отвратена от него? Защо го мразеше? 
Видя в очите й омразата. Към него, към това, което беше и начинът, по който беше, когато е с нея. Целия му свят се въртеше около нея, а тя беше толкова сляпа за него. Дразнеше му се, изпитваше презрение. Преди да се страхуваше от съжалението в очите й, когато тя го поглеждаше в моментите му на слабост към нея. Сега милееше за съжалението й пред този поглед на омерзение, отправен към лицето му. Какъв живот да има жалък човек като него? Какво друго да прави освен да се фиксира върху нея, върху това да я прави щастлива? 
Направи погнусена физиономия. 
-Господи, колко съм жалък. - изплю думите. 
Огледа жалката си стая, жалкия си статив , на който стоеше жалката му картина. Взе тънката четка от чашата с мръсна вода и я заби в платното. Прокара дълбок разрез по цялата й дължина, захвърли четката, после взе картината и хвърли и нея. Тетрадките му с поезия - поезия за Рейвън - се озоваха в ръцете му той започна да къса страниците им, разярено и с болка. Стискаше зъби, слюнки хвърчаха от устата му, докато пъшкаше отчаяно и разрушаваше творчеството си. Изкрещя силно един път и хвърли парчетата на земята. Насочи се към леглото си, започна да го рита, да маха завивките, да хапе възглавниците със зъби. В яростта си успя да ги скъса, разхвърча се пух. Събори скромната си полица с книги, започна да тъпче кориците, да рита дебелите томове. Падна на колене сред тях и вкопчи пръсти в косата си. Няколко кичура се отскубнаха и останаха в ръцете му. 
-Колко съм жалък! 
Изправи се, рязко дръпна чекмеджето на нощното си шкафче. То падна на земята, съдържанието му се изсипа по пода и той отново падна на колене. Затършува трескаво, хленчеше, докато дългите му пръсти опипваха различните неща - хартийки, малки фигурки на динозаври, празни опаковки от лекарства, броеница, шишенце с парфюм. Намери и това шише, което му трябваше. Транквиланти. Изсипа ги в ръката си, изсипа ги всичките. Тези, които изпопадаха от шепите му го остави, не му трябваха всичките й без това. Нямаше смисъл да се опитва да ги побере. 
Смисъл. Нищо нямаше смисъл. Той също нямаше смисъл. Защо тогава да продлъжава?
-Няма смисъл. - каза със сълзи на очите си. 
Напъха хапчетата в устата си, почти си ги навря в гърлото, взе смачкана бутилка наполовина пълна с престояла вода, която беше завряна под леглото му. 
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Стисна очи и опря устни в шишето, което надигна нагоре.

-Явно ти е добър приятел. 
-Нямам приятели, Луис, много добре знаеш това. - кисело отвърна Рейвън. Беше качила крака на ръба на леглото на баща си и всеки път, когато чуеше звук близо до вратата ги смъкваше моментално. Лекарят й направи забележка - не беше редно мръсните й обувки да са толкова непосредствено близо до все още отпадналия Луис. Сега отново усети някой подозрително близо и ги свали. Фалшивата тревога й позволи да ги качи обратно. 
-Просто ги свали, Рей, така няма да правиш упражнения на всеки две минути. - гласът на Луис още беше вял, някак немощен, но част от сивкавия цвят на кожата му се бе разредил с лек червен оттенък - признака, че е жив. 
-Полезно е за мускулите ми. И без това не тренирам много. 
-Много? - опита се да се изсмее. - Въобще, Рейвън. - поправи я. 
Потисна нпъна да му се оплези.
-Кой би платил тези пари? - попита отново. - Аз със сигурност нямам такива щедри приятели. 
-Не може ли да си имам таен обожател? - използва репликата, която даде и на Джинджър. Не можеше да обясни на баща си истината. 
Погледът, който й стовари я обиди ужасно. В очите му четеше такова недоверие, че чак й се прииска да махне абокада от ръката му с рязък жест и да го чуе как крещи от болка. Защо на всички им се струваше толкова невъзможно? Обърна глава към прозореца, навън беше тъмно, лампите в болничната стая светеха ярко и тя видя отражението си. Ясно защо. Кимна примирено. 
-Не се притеснявай за това сега. Ще се погрижа.
Той отвори уста да каже нещо, но се закашля силно и продължително. Рейвън стана бързо и несигурно протегна ръце към него. 
-Добре ли си? Да повикам ли лекаря? - още докато говореше тръгна към вратата, но Луис вдигна показалец и го заклати, все още дерящ гърлото си. 
-Всичко е наред. - увери я и лицето му се сгърчи от болка. - Гърлото ми е много пресъхнало. 
-Ще ти донеса вода. 
-Спри. - настоятелния му глас секна поредния й опит да му помогне и тя отпусна рамене, въпросително загледана в лицето му. 
-Просто… Стой до мен. Разкажи ми нещо интересно. - нещо в тихия му глас я накара да изтръпне из основи. 
Веждите й се сбърчиха недоволно, огледа отслабналото му тяло. Докторите не й казваха нищо конкретно за състоянието му, единствено, че това, че се е събудил е добър знак. Но никой не я потупа окуражително по рамото, за да й даде нишан, че не просто е буден, но и ще оздравее напълно. Луис изглеждаше ужасно и не наддаваше тегло, независимо, че вече беше буден от почти две седмици. Цветът на лицето му като че ли се появаваше основно, когато тя бе наоколо. През останалото време една от сестрите й сподели, че често отказва да се храни и бледата му кожа нямаше цвят. Рейвън не взе това под въпрос, по предлог, че не й пукаше дали баща й се храни, или не, но сега с този тон на споминаващ се старец се запита дали да не го нахока. 
Как да направи подобно нещо обаче? Техните взаимоотношения бяха отвъд нормалните и далеч, далеч от загрижени. С мъка установи, че не знае как да подходи към него за нито един въпрос. На всичкото отгоре, този внезапен интерес към ежедневието й й се стори странен и не на място. 
-Какво правиш?
Сякаш в размишленията й той бе заспал и гласът й го събуждаше. 
-Какво имаш предвид? 
-Не искаш помощ, не се храниш и сестрата ми каза, че отказваш всякакви форми на упражнения, за да възвърнеш силите си. Защо? Искаш да стоиш тук още месеци ли? 
-Няма да оздравея, Рейвън. - каза го толкова просто, толкова искрено, сякаш говореха за времето, сякаш констатираше колко е мразовито навън. Нищо, че не беше дишал истински въздух от седмици.
-Не говори така. - повиши тона си и се въздържа да го удари по кокалестата ръка. - Ще се оправиш. - обеща. 
-Не, няма. - усмихна се мило и я погледна още по-мило. - Няма да оздравея. Няма да оживея. 
-Какви ги дрънкаш, мамка ти?! - изсъска тя и заплашителната крачка, която предприе към леглото му не го стресна. - Всичко ще се оправи! 
Махна едвам с ръка и размърда глава във възглавницата, сякаш се наместваше. Не му беше удобно никак. Рейвън стояла цяла минута, когато установи, че той вече спеше. Толкова отпаднал, че просто заспа. Тя си пое въздух през зъби, направи още вбесена крачка към него, поиска да го събуди със силен шамар. Вдигна пръст във въздуха все едно се караше на сгафил хлапак. 
-Ще се оправиш. - просъска отново и излезе от стаята му. 

-Ще се оправи! - Рейвън удари по масата и Джинджър подскочи в инвалидната си количка. 
-Рейвън, не казвам, че няма, казвам само че има вероятност да… 
-Престани! - удари масата още два пъти в гнева си. - Стига! Ще се оправи, буден е, няма причина да не се оправи.
-Може би не иска. 
-Какво значи това? - тросния й тон малко го обиждаше, тя никога не му говореше така.
Подбра следващите си думи внимателно. Той не познаваше Луис толкова добре, но докато Рейвън беше на училище или на работа, неизменно му се налагаше да прекарва време с баща й. Да гледа мизерния му начин на живот, да слуша думите, да наблюдава отчаяните му погледи през прозореца. Той също гледаше така, когато загуби възможността да ходи. Познаваше погледа на страдалеца, на онзи, който не знае какво да прави с живота си, който го пилее, просто няма представа как да го спре. Беше минал през същото.
-Баща ти има труден живот…
-Всички имаме труден живот, мамка му, това не е нищо ново по този край. - прекъсна го, необичайно озлобена.
Джинджър я погледна ндоумяващо. 
-Никога не сте били близки, все се кълнеше, че ако имаше възможнощ ще го убиеш сама, какво ти става? - искреното неразбиране в гласа му я попиля. 
Много добре знаеше колко мрази баща си. Но после той каза нещо, нещо в погледа му се промени, нещо в начина, по който я защити, нещо в начина, по който беше толкова неподвижен в комата си… Нещо във всичко това я накара да гледа другояче, да помисли, да премисли може би. Да, имаше проблем с него. Сериозен проблем. Не беше готова да прости всичко лошо, не беше готова да се примири победено с фактът, че той я направи отрепката, за която се мислеше. Че не й даде нищо през годините, освен лоши думи, безброй побоища и заплахи, и непрестанни проблеми. Но сега беше различно, усещаше го различно. Той беше друг. 
-Нещата се промениха. - остро отвърна. 
-Защо?! - Антъни разпери ръце и се изсмя почти с презрение. - Защото не се събуди няколко седмици и вече считаш, че е нов човек? Копнееше да се разкараш от него, да заминеш и никога повече да не го видиш. Все се молеше нещо да му се случи, какво толкова се промени?
-Мери си приказките, Джин! Луис няма да умре. Луис ще се оправи и ако пак започне да ни трови, тогава ще го наръгам с нож. - кимна му. - Но в тази болница, в която влезе заради мен, няма да умре. Ще оздравее. 
Джинджър дръпна глава назад така все едно са му казали срамна тайна.
-Чувстваш се виновна ли?
-Не се чувствам виновна. Чувствам, че този разговор ме умори. Ще си лягам. 
Стана, шумно бутайки стола с крака. Изнесе се от кухнята с недовършена вечеря и троснати стъпки, пред изумения поглед на Антъни. Чу я как тряска вратата на стаята си.

Барбара вървеше уверено по същия лакиран под, по който и преди няколко седмици. Със Скайлър от едната й страна, Бобски и още един грамаден мъж, целия в черно от другата. Казино Дим и Диаманд беше затворено заради авария. Авария, която Барбара се погрижи да се случи. Охраната, която стоеше пред големите врати на изисканото предприатие - простреляна и смълчана. Жест на Скайлър. Това, че не го уби беше също жест - умишлено предупреждение. Боби простреля крака  на единия. Намек. За онези, които щяха да търсят Рикардо. 
Не забавиха крачка, когато доближиха големите врати. Едрия мъж до Боби извади пистолета си и стреля точно в ключалката, без да спира настървения си ход. Скайлър блъсна двете врати и Барбара мина покрай него, оглеждайки залата с търсещ поглед. Намери онова, за което бе дошла. 
Рикардо се беше надигнал от удобното червено кресло, на гладкото му лице се беше изписано притеснение. 
-Какво е това? - попита и тръгна към нея. 
Тя грабна пистолета на големия си защитник и го насочи към Рикардо. 
-Казах ти, че всеки, който има вземане-даване с Касъл умира. 
Усмивка пропълзя по устните му.
-А аз ти казах, че… 
Изстрелът беше оглушителен и неочакван. Скайлър шокирано отвори уста и от нея се изплъзна объркана въздишка. Барбара, без да трепне, съмкна пистолета до тялото си и го премери в ръката си. Сетне погледна настрани и върна оръжието на притежателя му. Направи само една крачка към мъртвото тяло на Рикардо, очите му бяха отворени, в челото му имаше дупка. Злобно презрение премина през чертите й и тя се обърна към изхода. 
Скайлър стисна устни и се дръпна назад. 
-Мислех, че планът е да го… 
-Всеки, който ми се изпречи умира, Скай. - прекъсна го тя. - Вече не преговаряме с врага. Нека предупреждението е ясно. Ако Касъл иска война, има я. Ако наистина са толкова близки, колкото твърдеше, той ще ме потърси лично. И ние ще го чакаме. 
Понесе се към разбитата врата и само Скайлър не я последва веднага. Той огледа трупа на Рикардо и поклати глава. 
-Скайлър! - стройгия й глас го накара да тръгне. Няколко пъти се обърна, докато излизаше от залата.

Някои хора никога не забравяха любовта, която ги е наранила. Не успяваха даже да се научат да живеят с раната, оставена им от някого, на когото са вярвали. С когото са споделили интимността на съвместния живот или тази на създаването на такъв. Болезнения момент на истината, когато се изправяш пред неизбежното решение, взето от половинката, в което ти нямаш никаква дума. Решението в очите на отсрещния, липсата и на най-малък намек за компромиси, хвърления камък, който вече няма местене. Финалната дума на раздялата, изразена в скандал, отчужден поглед и твърдо поклащане на глава - не те обичам вече, не те искам вече. Осъзнаването на неизбежното - оставаш сам и нищо не можеш да направиш. Моли се, плачи, заплашвай, че ще отнемеш нейния живот или нещо повече - твоя собствен. И абсолютното знание, че нищо от всичко няма да премести камъка. Хъврления и този в сърцето й.
Ана беше красиво създание. Фино и нежно на вид, но злобно до мозъка на костите си. Лицемерна и много, много темпераментна. Може би заради силния си характер успя да го плени. Заради пътите, в които беше болезнено откровена, но и до някъде заради всички останали, в които се усмихваше диво, когато отвътре й напираше да крещи. Лицемерието й не беше като на другите хора, имаше възпитание в него, дипломатичност. Той много добре знаеше в какво се забърква, когато я пожела и получи. Погледът й гледаше навсякъде, целеустремената й натура не се примиряваше с нищо по-малко от онова, което вярваше, че заслужава. Изневерите й спряха да бъдат проблем от един момент. Просто се примири с фактът, че жена му има нужди, които той не може да задоволи. Моногамията не беше нейното, бе му го казала още преди да се впуснат в дива и нездравословна любов, която за нея трая далеч по-кратко, отколкото за него. За него тя не спря никога, дори и когато тя умря. 
Характерът й беше прекален в миговете, когато истерясаше. Ударите, които му нанасяше, обидните думи, които уцелваха сърцето и боляха повече от шамарите й. Униженията преглъщаше в името на дните, когато тя бе спокойна, красива и удържана. Когато я държеше в леглото си и светът изчезваше. Но когато тя изчезнеше той обръщаше света, за да я търси. В един момент спря и това да прави. Тя винаги се връщаше при него. Странстванията из съседните градове с мъже, които е срещнала по баровете или в работата, или дори на улицата намираха своя край и Луис забравяше за тях, когато жена му лягаше отново в прегръдките му. Беше свикнал да живее така, очакването правеше любовта му по-силна, когато я видеше на прага. Подбно на израза “ако обичаш някого, пусни го. ако се върне, занчи и той те обича”. Ана винаги се връщаше. И той я обичаше още повече заради това. 
След това дойде раждането на Рейвън. С нейното пристигане, авантюрите й спряха за малко. Щастието й се увеличи, омразата й намаля, злобата се превърна в защитнически инстинкт, желанията за нещо повече се сведоха до бебето - повече време с нея. И после Ана срещна друг. В тяхната връзка “срещна друг” означаваше, че иска да живее същия начин живот, който водеше с Луис, само че вече не с него. С Рейвън обаче опциите намаляваха. Нямаше да спечели битка в съда срещу мъжа си, той щеше да я надвие. Затова просто си отиде. Една вечер изчезна и Луис повече не чу за нея, докато не му се обадиха и не му казаха, че е мъртва. Кола, излетяла от пътя, тялото не намерили, но успяли да изровят документ за самоличност. Казаха му, че най-вероятно морето я е погълнало или са я изяли вълци. По онова време студения сезон и късните нощни часове не бяха приятели. 
Рейвън пищеше ужасно като малка. Луис се опита, наистина опита да я гледа нормално. В началото, когато започна да пие беше, за да снеме стреса, парадокаслно - да проясни главата си. После обаче алкохола му служеше и за друго - да заглушава плаченето на бебето, да го накара да забрави за сметките, които не можеше да плати и за жената, която няма никога вече нямаше да има. Видя изход с това, намери своя лек. Не осъзна кога го превзе, когато го направи такъв, какъвто стана. И Рейвън порасна, и толкова ужасно му напомняше на Ана. С характера си, който всъщност тя доби по негова вина. С темпремента си, който май просто си беше генетично предаден. Но не и лицемерна. Само винаги болезнено откровена. Нямаше нежността на Ана. Рейвън бе взела почти всички лоши на черти на родителите си и заслугата бе изцяло на начина, по който бе отгледана. А тя бе отгледана много лошо. Без внимание, без нежност, без подход. Защото прекалено много му напомняше. И колкото повече му напомняше, толкова повече той се опитваше да забрави.   
Лежеше сега в леглото си и разглеждаше ножа за рязане, който поиска, когато реши да се престори, че ще яде от тънката пържола с вид на подметка. В другата ръка държеше телеофна. Въздъхна тежко и с треперещи пръсти набра номера и го допря до ухото си. Беше късно и тя явно спеше, защото не вдигаше. Една малка съзла се заформи в окото му, поиска да излезе. Наистина ли нямаше да я чуе преди да приключи всичко? Не е като да не си го заслужавам, помисли си и отдалечи телефона, но после чу звука, Рейвън беше вдигнала.
-Ало? - сънения й глас потвърди подозренията. Наистина беше късно, щом тя спеше. 
-Много неща не съм ти казвал, хлапе. - поде направо, гласът му беше тих, дрезгав и той не се постара да го оправи преди да проговори. Без прочистване на гърло, без коле*ание. - Иска ми се да имахме време… Възможност, може би, за да оправя някои неща. 
Чу я как изпъшква, все едно отчаяно.
-Какви ги дрънкаш, Луис, знаеш ли колко е часа? - сънения й глас го накара да се усмихне. 
-Като по-малка винаги ти течеше носа, когато някой те събудеше през нощта, помниш ли?
Чу я как подсмъркна и се усмихна още повече. 
-Да, това обикновено беше ти. Обади ми се да ми напомниш да държа салфетки до леглото си ли? - гласът й беше леко раздразнен, но и някак примирен. Нямаше да му затвори грубо, както си помисли, че може и да направи. Слава на бога.
-Обадих се, за да се сбогувам с теб, хлапе. 
Мълчанието, което последва го измъчи. Можеше да си я представи как се надига на лакти върху матрака, как веждите й се сбърчват по същия начин, по който се бърчеха и тези на Ана, когато чуеше нещо, което не разбираше съвсем. 
-Нямам желание повече… Не мога повече. Няма смисъл за мен. Исках да ти кажа, Рей… - вдигна другата трепереща ръка и избърса сълзата, която вече не можа да спре. - Да ти кажа, че раждането ти не направи само майка ти щастлива. Направи и мен много щастлив. Изпълних две смислени неща в живота си… Обикнах майка ти и от тази любов се пръкна ти. Като нейно копие, но и като мое. - засмя се без веселост. - Независимо от всичко, Рейвън… Колко неща ти причиних… Исках да знаеш, че… - преглътна. - Наистина съжалявам. - каза думите ясно и отчетливо една от друга. - За всичко, на което те подложих. За всичко… - пое си въздух, имаше чувството, че не може да диша. - което не успях да направя за теб, а можех. Когато ме няма ще бъде по-добре, ще видиш. 
-Луис… - поде с ужасен глас, зле прикрит зад предупредителната, чак заплашителна нотка. 
-Надявам се някой ден да ми простиш. Без да има причина, без да съм го заслужил… Надявам се някой ден да намериш сила… Или просто да се случи, защото ще си толкова щастлива… - изхлипа. - Че няма да искаш да таиш лоши чувства. Надявам се… 
-Луис! - Рейвън изкрещя, но той затвори телефона. Беше достатъчно, повече не можеше.
Лицето му бавно се успокои, докато го оставяше. Брадичката му спря да трепти, ръцете му също бяха вече неподвижни, сигурни. Той също беше сигурен. Хвана ножа и погледна през прозореца. Лампите му бяха загасени, можеше да види небето. Беше черно, нямаше много звезди по него, но пак му се стори красиво.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Рейвън слезе надолу по стълбите и се препъна в последното стъпало, падайки по лице в подножието. Усети вкуса на кръв в устата си. Изправи се бързо, въпреки болката и грабна якето. Излетя през вратата щеше да се спъне още един път на заледения асфалт, но запази равновесие. Тичаше колкото сила имаше, късния час не й предоставяше много препятствия под формата на хора или коли. Затова пресичаше улиците без да се оглежда, прескачаше пияниците, налягали по тротоара, червения светофар не й подсказваше нищо. Тичаше, просто тичаше, парата излизаше от устата й, сълзите държеше в очите си. Виждаше размазано заради тях. Започна да крещи за помощ още преди да влезе в болницата.

Обърка всички с безумната си реакция. Жената на рецепцията понечи да излезе от малкото си пространство без да е сигурна дали да спре крещящото момиче или да се опита да го успокои и да разбере какво става. Дежурните лекари не можаха да я спрат, тя мина през тях като торнадо. Единствения, който се опита да протегне ръце и да я накара да спре тя бутна в стената. 
Скайлър почти беше заспал в креслото до леглото на брат си, когато чу познатия глас на Рейвън да крещи далече по коридора. Изправи се и излезе тихо от стаята без да осъзнава, че брат му, в комата си, нямаше да се събуди от нищо като шумен звук. Видя я в началото на коридора, крещеше и плачеше, тичаше и когато той завървя към нея, тя го фокусира. Поддаде, докато се опитваше да спре по хлъзгавия под пред вратата на Луис. Вкопчи се в дръжката, опита се да отвори. Беше заключено. Скайлър видя лекарите, които тъкмо излизаха иззад ъгъла на коридора. Забърза ход. Неразбиращите им лица му подсказаха, че нещо се случва, за което знаеше само Рейвън. 
-Луис! - изкрещя тя и затропа по вратата. Обърна глава към Скайлър, чийто стъпки вече чуваше близо. - Отвори я! - изплака тя. - Моля те, направи нещо, отвори вратата! - започна да я блъска. 
-Какво става?
-Отвори шибаната врата! - изкрещя отново. 
Той я сграбчи за лакътя, отмествайки я настрана и засили крака си. Не стана от първия път, заби тежката си обувка три пъти преди да счупи вратата. Рейвън влетя вътре заедно с двама от дежурните лекари. Гледката я стъписа. 
Лекарите, готови да видгнат скандал на Рейвън за необяснимото й поведение секнаха намеренията си, когато погледнаха към кървавия пациент. Веднага задействаха тренираните си мозъци, съобразно ситуацията. Единия се опита да изкара Рейвън навън, но тя се вкопчи в рамената му и отказа да излезе, ужасения й поглед търсеше намек за живот в безжизнено лежащия в собствената си кръв Луис. Другия веднага извади фенерчето от джоба на престилката си и отвори едното му око, после другото. 
-Извикай Били, да подготви зала 3, веднага! - гласът му беше настоятелен, но без паника. Вдигна предпазните облегалки на леглото, натисна нещо отдолу с крака си и извика другия, за да преместят конструкцията. - Пазете се от пътя, госпожице. - нареди й, докато понасяха Луис към коридора. 
-Ще се оправи ли? Сериозно ли е? - задаваше глупави въпроси, Луис не помръдваше, виждаше на места засъхнала кръв. Беше ли закъсняла? Вървеше редом с леглото, огледа го целия. - Моля те, не умирай! - опита се докосне лицето му, но една тъмна ръка я спря. 
-Не можете да продължите нататък. - същата тъмнокожа сестра й каза същото нещо, което й каза и когато вкарваха баща й в спешното след престрелката в Лавандула. 
-Трябва да видя дали е добре! - опита се да я отдръпне от себе си, но сестрата беше силна и едра. 
-Останете тук. - гласът й не търпеше възражения. 
Рейвън не можеше да си поеме въздух, наведе се напред, опря длани в колената си и стисна болезнено очи. Сестрата потърка гърба й. 
-Направете всичко възможно. - издиша тя. 
Сестрата кимна и се затича към операционната. Рейвън се изправи, покри лице с ръцете си, опита се да избърше сълзите си. После друга истерия привлече вниманието й.
-Направете нещо! - крещеше жена. - Спасете го! 
Рейвън се опита да фокусира познатата фигура през сълзите в очите си. В началото на коридора още една авария беше в движение. Същото легло като това на Луис беше теглено от трима лекари и една възрастна дама, която плачеше и викаше, точно като Рейвън. Тичаха право към нея и тя се отдръпна към стената. После разпозна кого вижда. Погледна към лежащия на леглото, приближаващо се бързо. 
-Колин? - прошепна. 
Минаха покрай нея, тя като по инерция тръгна след тях. 
-Клайд! - извика. Жената се спря, когато чу гласа й. Обърна се яростно към нея, разпознала я мигновенно. 
-Ти. - изсъска и вече близо до двукрилите врати, през които знаеше, че не може да мине се понесе към Рейвън. 
Тя не регистрира обвинителния поглед на майката на Колин. Тръгна към нея.
-Какво се е случило? 
Плесницата извъртя главата й, когато ръката на майка му се засили срещу лицето й. Рейвън изохка от болка и я погледна с насълзените си очи. 
-Ти! - извика. - Ти се случи, това е заради теб! - удари я отново. - Не знам какво си му казала - нов шамар, Рейвън се олюля, бузата й започна да пари. - Не знам какво си му направила! - още един. - Но той направи втори опит за самоубийство за последните четиридесет и осем часа! - изкрещя, удари я за пореден път. 
Рейвън се разплака, покри лицето си, още един удар нямаше да понесе. Нова група дежурни се появи, тя не видя от къде. Опитаха се да укротят майката на Колин, която яростно се опитваше отново да нападне превитото момиче. 
-Успокойте се, госпожо! - говореше единия. 
-Някой да разкара момичето. - каза друг. 
Рейвън плачеше, не знаеше къде се намира, не знаеше даже как да излезе от тук. Усети нечия ръка да я стиска за лакътя, не погледна чия беше. Скайлър я понесе към края на коридора, обърна се един път, за да се подсигури, че притеснената майка няма да се освободи и да тръгне отново към нея.
-Какво направих? - плачеше тя, от сълзите не виждаше абсолютно нищо, не различаваше никакви форми, стъпала, врати. 
Скайлър я водеше, здраво стиснал я. Изведе я пред опуления поглед на рецепционистката и свежия въздух не проясни нищо в главата й. Истерията й за пореден я завладяваше, само че този път не беше забавно и лесно укротимо. Скайлър разбра това. Потърси с очи нещо, което да му подскаже какво да прави с нея. 
-Какво направих? 
-Има кафе на пряка от тук. - беше единствения му отговор. Без да чака нейния я подхвана и я завлачи натам. Тя вървеше като зомби, опряла се на него, с измъчен поглед зад мокрите си очи.

Барбара сведе поглед, когато затвори телефона. Въздъхна и отвори табакерата си. Беше прекалено късно, но тя не бе уморена. Запали цигарата си, облегна се назад и качи крака на перваза на прозореца. Беше дръпнала пердетата, за да вижда гледката навън. Не се сипеше сняг, но всичко бе заснежено. Днес студът не й се виждаше толкова лош. Защото днес беше добър ден. Случи се онова, което мечтаеше да се случи от много години насам. Луис щеше да умре. 
Изтръска цигарата в пепелника и следващата дръпка беше силна. 
Отиде да го види преди два дена. Лично. Нещо, което не беше правила никога. Все пращаше някой от време на време. Да види какво прави, да поговори с него, ако трябва. Ако трябва да го научи на урок. Барбара със задоволство установи колко неподозиращ е бил Луис през годините. Колко пъти тя, индиректно, с помощта на някого от момчетата си, бе помогнала на неприятностите да се доберат до него. Колко пъти го бе поставяла на местопрестъплението, а Луис, пиян и надрусан, никога не се усещаше, никога не се усъмняваше във вината си. Поклати глава с усмивка. Колко глупави бяха хората. Колко навини в собствената си мизерия и удобни в чувството си за вина.
Когато влезе в стаята му той така се изненада, че апаратът му започна да шуми по-бързо. Тя самодоволно обяви, че има този ефект над мъжете. 
-Отдавна не сме се виждали, Лу. Как я караш? 
Луис разпери ръце.
-Както виждаш. - беше единствения му отговор, след който тя само кимна. Огледа критично мястото, отказа да седне на стола, струваше й се мръсен. И после, с лека усмивка, красяща възрастното й лице, тя преплете пръсти пред тялото си и започна своята реч, която бе подготвила специално за случая. 
Каза му колко недостоен е като баща. Колко е недостоен е каквото и да било, всъщност. Как не е направил нищо смислено в живота си, нищо хубаво не е сътворено от него. Как ръцете му сеят разруха, думите му отвращат всеки с нормален слух, как не заслужава нищо и даже мизерния живот, който има е прекалено добър за него. Как е една отрепка, която само харчи парите на държавата и тези на дъщеря си, изработени с време и труд. Как е съсипал последното останало нещо от Ана и как Рейвън никога не би му простила подобно зверство над същността й. Как е по-добре да умре сега и да освободи света от присъствието си. Защото нищо не може да му даде. Мълчаливите сълзи, които падаха по лицето му не я трогваха, но и той не помоли за милост. Гледаше я с безиразния поглед на някой, който не чува нищо, което вече не знае. 
Едва когато спомена за опрощението, което никога нямаше да получи от никого, нещо в погледа му се промени. Но Барбара беше на края на своята злобна реч и нямаше намерение да дълбае по-дълбоко, вече беше казала всичко, за което бе дошла. Със същата усмивка, която не слезе от лицето й през цялото време, тя му кимна с престорена уважителност и го му хвърли последен поглед, искрено отвращение. И това беше. Излезе от стаята пред самотния Луис, който щеше да умре също толкова самотно, в това беше убедена. 
Загаси привършената цигара, запали нова. Знаеше, че думите й са въздействащи. Винаги беше така, от край време бе осъзнала силата на вербалните си възможности. Употребяваше ги безкомпромисно и до сега не бе оставала разочарована. Тази нощ не беше по-различно. Хана й се обади, за да й каже, че Луис е бил откаран в операционната, целия в кръв. На нея пък се обади мъж, нает единствено с тази цел - да види и докладва онова, което трябваше да се случи. 
Барбара беше много доволна. За пореден получила онова, което иска. И Рейвън щеше да е благодарна и свободна. 

Рейвън стоеше със засъхнали по бузите сълзи. Погледът й сега бе празен, все едно не виждаше нищо. Скайлър пиеше кафе мълчаливо и не говореше, даже не я гледаше. Главата й се поклащаше от време на време, в отговор на някакви нейни мисли, с които не можеше да се справи. Не беше докоснала кафето си нито топлия шоколад, нито чая. Скайлър не знаеше какво харесва да пие, затова взе от всичко. Все едно трябваше да е оцелил, но безирзазния й поглед му даде да разбере, че липсата на интерес към трите напитки няма нищо общо със самите тях. 
Дълго време не проговаряха, Скайлър, осмелил се най-сетне да я погледне се почувства зле заради нея. С неудобство пред самия себе си призна, че никога не беше ставал свидетел на подобна мъка и терзание. Такъв поглед не беше виждал досега, такова лице му беше чуждо. Какво да прави с него? Щеше ли да има смисъл да я утешава и ако да, с какво?
-Не си виновна… - несигурния му глас подразни собствените му уши. Това беше нова земя за него, поредната нова земя, издигаща се под краката му само с присъствието на Рейвън. - Не се чувствай… зле. 
Бегла усмивка пробяга по устните й, очите й все така не виждаха нищо. Скайлър нервно се огледа. 
-Разбирам, че може би се чувстваш виновна, но… Не си убила никого, така че… - искаше да каже “дай го по-ведро”, но се спря навреме. Това би било тъпо изказване. 
-Напротив. - гласът й беше тих. Мълчанието и ревът бяха направили нещо странно с гласните й струни, не звучеше като нейния тембър.
Скайлър се вкопчи в тази проява на интерес.
-Вината може да задълбае здраво в теб, но не трябва да допускаш, че причината за това, което се случи е твоя. Не си ти виновна, не си наранила…
-Напротив. - сега го погледна и той остана с отворена уста и недовършена реч. - Убих някого. 
Сбърчи вежди, до колкото видя не тя наряза баща си, не тя пъхна онзи другия в болнично леглото, плъзгащо се бързо към операционната. Усмихна се глупаво. 
-Не знам как си мислиш, че стават тези неща, Рей Рей, но обикновено си убила някого, когато…
-В Ню Йорк. - прекъсна го отново, прегракналия й глас го накара да хвърли поглед на топлия чай. Нямаше да е лошо да го изпие. - Преди с Луис да се преместим тук… - прочисти гърло, отново впи очи в празното пространство. Нови сълзи започнаха да покриват засъхналия път на старите. - Хората тук смятат, че е заради пожар, който предизвиках в училището, но не е това причината. - поклати глава. - Беше есен, новия срок тепърва започваше. Един от съучениците ми… Райли Уингър. - присви очи. - Никога няма да забравя това име. Загубеняк, досущ като Колин. Всички се държаха зле с него, външния му вид молеше за подобно отношение. В онзи ден… Луис пак ме беше смазал от бой, отидох на училище само за да се махна от къщи. Пред сградата видях, че всички зяпат нещо нагоре, но не обърнах внимание. Тръгнах към покрива, исках да пуша и да не мисля за нищо… Когато излязох на покрива го видях. Стоеше на парапета, целия се тресеше и плачеше. Видя ме и веднага вдигна ръка. Каза “Не ме доближавай, ще скоча. Не се опитвай да ме разубедиш”. - стисна устни и презрение се изписа на лицето й. - Отвърнах му, че не ми пука какво смята да прави, че съм дошла само за да пуша. Опули се насреща ми, все едно не можеше да повярва, че наистина го казах. Седнах на земята и облегнах гръб на парапета, бях доста близо до него. Гледаше ме в тотално неведние. Погледнах го и аз, след като запалих цигарата си. Помня, че и двамата проследихме пушека, който се заниза нагоре. Не спираше да плаче, но… Беше тих. Не хленчеше. 
Скайлър съсредоточено наблюдаваше изповедта й, чакаше да пролука, за да й каже, че няма вина. Няма вина за нищо. 
-Пушех и стояхме в мълчание, той сякаш очакваше, че това е стратегия, че всеки момент ще го спра. Погледнах го с крайчеца на окото си и му казах… - гласът й пресекна и тя млъкна за секунда. - Казах му, че взима правилното решение. Че и без това ако не се самоубие сега, само отлага неизбежното. Ще го наръгат в някоя уличка, за да му вземат смотаната раница. Казах му, че е шибан егоист обаче щом е готов да скочи пред всички тези хора. Уверих го, че не иска да става за посмешище дори и в смъртта си. Казах му, че е по-добре сам, така никой няма да го гледа. - затвори очи и позволи на спомена, с който заспиваше почти всяка вечер, да изпълни съзнанието й с ярката картина. Беше се запечатала добре. Времето беше сиво, Рейвън беше с рани по лицето си, куцаше, когато се изкачваше по стълбите. Райли плачеше и я гледаше. Чак по-късно Рейвън си даде сметка, че може би искаше да бъде спрян. Една добра дума, която да предоврати онова изгарящо желание да приключи с мъчението си, наречено живот. Само една и щеше да е достатъчно. - След това той слезе от парапета. Нещо в изражението му се промени, нямаше коле*ание в движенията му. Погледна ме с омраза, но и благодарност. Сякаш бях направила нещо невероятно за него, което обаче не е искал от мен. Беше… - поклати глава. - странно. - отвори очите си, челюстта й се стегна. - Седмица по-късно го намериха в стаята му. Не помня дали беше изпил нещо, или просто вените… - сведе глава към китката си. Впри пръсти в нея. - Надолу по реката, не напречно на пътя. - прошепна. Погледна към Скайлър и се усмихна бавно. - Убих го. - кимна. - Той умря, защото аз му казах да умре. Умря, защото не чу онова, което… може би искаше да чуе. - вдигна рамене. - Умря заради мен. Аз съм виновна за смъртта му и тя ми тежи почти всеки ден. Най-лошото от всичко е, че не ме промени. Не станах по-внимателна, не станах по-нежна. Като че ли само се тупна поредното лайно в планината ми от лайна. А ако бях… - пое си въздух на пресекулки. - Ако бях променила нещо… Ако бях си взела поука… Ако съжалявах повече… Сега може би и Луис, и Колин нямаше да се борят за живота си. 
Опита се да се засмее, да придаде нещо друго освен тази мрачност на ситуацията, в която се намираше, но не успя. Вместо това успя само да се разплаче отново и покри лице в шепите си. Скайлър се наведе през масата, протегна ръце, но не я докосна. Не знаеше какво да й каже. Можеше да я убеди, че хората правят своите избори и последствията не мога да са за нейна сметка. Можеше да й даде примери за това какво един истински убиец прави, за да накара някой да умре. Можеше да й даде примери и за самоубийството - когато искаш да умреш никой не може да те разубеди или да те накара да го искаш още по-силно. Да й обясни, че някои хора просто не искат да живеят. Че нейната власт не стига до там, за да ги накара да спрат този живот. Да й каже, че за всяко нещо си има причина и тя да не си дава толкова кредит и да смята, че светът до такава степен се върти около нея, че някой би умрял, само защото тя така е казала. 
Вместо всички тези неща, които можеше да каже, той избра да замълчи. Стана от мястото си, заобиколи масата и придърпа съседния стол до Рейвън. Обгърна рамената й с една ръка, с другата придърпа закритото й в шепи лице към гърдите си. Намести се максимално удобно и се впери в прозореца. 
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Небето вече бе тъмносиньо, съмваше се. Светлината на уличните лампи беше почти излишна, хората излизаха за работа. Забързаните им походки в ледената утрин бяха все възпрепятствани от заледения асфалт. Свити в рамената си, пъхнали ръце в джобовете на тъмните си палта, въздухът, който излизаше от устата им все едно са дръпнали силно от електронна цигара… Обичайните хора, бързащи за обичайните си задължения. Никой не поглеждаше към малкото кафене, приятно осветено, в което спяха пияници, търсещи топлина и където един мъж, държеше едно тресящо се момиче.