Тъжна музика

-Добър ден, ученици!-поздрави учителя. Часът беше скучен. Нищо особено не се случваше. Какво толкова можеше да се случи в такова голямо училище с толкова малко ученици? Ами ето какво:
-Деца, директорката ме помоли да кажа, че скоро всички ученици от града ще учат в една и съща сграда, в коя все още не е ясно, но най-вероятно тази, защото е най-голяма.Сега сте свободни. Довиждане!-каза учителя и излезе...
-Не можаха ли да ни преместят преди първия учебен ден!-изпуфтя едно от момичетата и излезе, а след нея и всички останали. След 2-3 вече всички учеха в едно и също училище. Вече всички се бяха запознали и вече всички знаеха кои са им врагове и кои приятели, почти всички…Беше понеделник и вече дойде голямото междучасие. Всички излязоха от класната на веднъж, освен едно не много високо момиче, със невероятни сини дълбоки и пленяващи очи, бледа бяла и нежна кожа, дълга, мека, нежна и права коса се спускаше по раменете й , а красивото й лице допълваше цялата омайваща картина, колко жалко че винаги това невероятно лице бе придружавано с тъга и мъка. Кога за последно се усмихна тя? Едно момче беше забравило парите си в класната и се върна:
-Сега идвам!-извика Саске на Наруто и влезе в стаята. Преди да си бръкне в раницата видя странна за него гледка. Карин и „чернокосата“ седяха една срещу друга. Той имаше чувството, че Карин всеки момент ще разкъса чернокосата.
-Е, май това си е за теб. Същата си като родителите си. Между другото как са те…-смееше се Карин, а другото момиче или беше готово да я разкъса или беше готово да заплаче, но не беше много ясно.
-Карин!-прекъсна я Саске-Престани!
-Се тая-направи се на важна Карин и тръгна към вратата-И много поздрави на мама и татко, а теб бейби ще се видим от вън.-намигна червенокосата и излезе.
-Добре ли си?-обърна се той отново към момичето. Той я видя до най-големия от празните шкафове, от там тя извади невероятна черна гравирана китара. Пишеше „Ана“ с невероятно нежни букви и ченгелчета. Честно казано, въпреки че само Наруто, Саске разбираше от китари и умееше да свири и определено забеляза, че тази беше особена, специална. Преди да каже каквото и да е, момичето вече го нямаше, Саске остана без думи. Тръгна след нея.
-Хей! Почакай!-викаше той след нея. Следваше я по коридорите, завиваше, а единственото, което настигаше, беше косата, която виждаше точно когато момичето завиваше. Започнаха да се качват по стълбите нагоре и нагоре, докато….
-На покрива на училището съм!-после дочу звук - Какво е това?- опита се да последва звука и се скри зад нещо като комин, заслуша се и дочу нежния, галещ ухото звънлив звук от китара, а след това нещо по-хубаво медения глас на най-мълчаливото момиче. После подаде глава и се заоглежда. Видя я! Седеше на ръба на училището и свиреше както никога до сега той не беше чувал, тя свиреше като ангел. Той пак се облегна комина, но този път беше седна и положил ръката на коляното си, а другия му крак беше опънат на земята.
A hundred days have made me older
Since the last time that I saw your pretty face
A thousand lies have made me colder
And I don't think I can look at this the same
But all the miles that separate
Disappear now when I'm dreaming of your face……


Музиката утихна, а момчето забеляза моментално, чуваше само тих плач. Тихия плач на този нежен ангел.