~No Name... [завършен!]

Фикът не е особено дълъг, все още го пиша, но е към края си.   Надявам се да ви хареса!   




Сакура е преживяла неща, които никога не си е представяла, че ще и се случат. В лицето на Саске Учиха тя намира любовта... но и най-големият си кошмар. В началото животът им е прекрасен, двамата са щастливо женени и се обичат. След като бащата на Саске умира се налага именно той да поеме семейния бизнес – който не е това, което изглежда на пръв поглед.
Саске се променя, а Сакура е подлагана на неща, които никой не би искал да преживее... Принудена да бъде проститутка, Сакура е лишена от много неща. Отнети са и изборът, животът и най-скъпото и...

Ще продължи ли Сакура да живее така, или ще се опита да промени нещата, въпреки че цената, която трябва да плати може да струва нечий живот... а дори и нейният собствен?

Part 3

След известно време розовокосата лежеше свита в единия ъгъл на леглото. Тялото и трепереше с отвращение припомняйки си случилото се от преди малко. Очите и пареха, но от тях не капваше и сълза. Зачуди се, как след толкова много време все още имаше чувството, че душата и буквално се разкъсва, оставяйки кървав отпечатък върху съзнанието и. Помнеше всеки един път, когато бе принуждавана да прави това и всеки път сякаш болеше повече от другия. С цялата си воля се надигна от леглото и се отправи към банята, като на няколко пъти едва не падна. Цялото тяло я болеше ужасно много, но нищо от това не можеше да се сравнява с душевната болка, която изпитваше. От горещата вода всичко я болеше двойно по-силно, но въпреки това тя все пак търкаше кожата си яростно. Чувстваше се омърсена и искаше да разкара цялата тази „мръстоия“ от тялото си. Имаше червени белези около китките, които вероятно щяха по-късно да се превърнат в синини, както и на много други места.
Въпреки, че се чувстваше сякаш бе умряла по всички възможни начини Сакура все пак не пророни нито сълза, нито дума пред червенокосия. Погледът и бе празен, но в съзнанието и се въртеше едно единствено – жажда за отмъщение. Понякога се чудеше защо Саске го правеше, но в крайна сметка не стигаше до конкретна причина. Никога не му бе изневерявала, никога не го бе наранявала. От друга страна в началото той също не бе такъв каквъвто бе сега – опасен и жесток.
Сасори побърза да изведе розовокосата от апартамента си, едва изчаквайки я да се изкъпе и преоблече. Малко съжаляваше, че бе толкова груб с нея, ала Саске му бе казал да прави каквото иска. Щом стигнаха до първия етаж и излязоха от сградата, колата все така чакаше, а Саске се бе подпрял на нея, пушейки някаква скъпа пура. Когато се приближиха до него на Сакура и се догади от тежкия мирис на дима. Едва се възспря да не се разкашля.
Саске и Сасори говориха няколко минути, ала Сакура бе прекалено погълната от мислите и болката си, за да разбере за какво. След като се сбогуваха, чернокосият и розовокосата мълчаливо се качиха в колата. Палтото, което Саске и бе дал, стоеше наметнато на раменете и. Оскъдното и облекло я караше да се чувства прекалено евтина, а освен това с него и беше доста студено. Загърна се с по-добре и се сви до вратата, гледайки през затъмненото стъкло. Единственото, което виждаше бяха светлините на града. Умисли се, ала гласът на Саске я накара да подскочи. Надяваше се да не е видял белезите щеше да я унижава.
-Почти пристигнахме. – кратко и ясно оповести. Сега не обичаше да говори много, но преди обожаваше да и... чете, например. Поезия. Сега едниственото, което четеше бяха вестниците, документация и отчети.
-Как беше? – попита, а розовокосата ококори поглед и рязко извърна глава към него. Как смееше с цялата си наглост да я пита подобен въпрос?! В ума и мигом се заформи идея... Усмихна се лукаво и замечтано погледна през прозореца, след което отново погледна мъжа.
-Беше невероятно! – в очите му проблесна искрица.
-Така ли? – язвителният му въпрос едва не я накара да се разсмее.
-Оказа се неочаквано приятно преживяване. В интерес на истината в началото се дърпах, но именно така дойде интересното. – обичаше да го дразни. Само тя знаеше как и кога. Задоволството в гласа и го подразни, личеше си. Това малко изкривяване на истината определено го изнерви. Той извади телефона си и проведе бърз разговор.
-Значи няма да е проблем за теб ако отново се наложи да го посетиш? – освен това, той също знаеше как да бърка в раната. Преглъщайки Сакура просто се усмихна като истинска, лека жена /на каквата всъщност се правеше/.
-Не.
-Хубаво. – но не беше. Спряха пред голяма червеникаво-кафява къща, по-скоро имение. И не кое да е имение, а имението „Учиха“. Където живееше Рей.
-Пристигнахме. – оповести шофьорът, ала Сакура вече бе извън колата. Нямаше търпение да прегърне момиченцето си.

Part 4

Затича се, ала рязкото, грубо хващане на китката и я накара да спре и да изсъска от болка. Обърна се и видя насмешливото лице на Саске. Тъкмо се канеше да го попита защо я е спрял, когато той проговори.
- Така ли ще идеш при детето си? В този вид? - думите му както винаги бяха изпълнени с надменност и подигравка. Сакура сведе поглед, преценявайки че бе прав, но тогава се хвана за думите му и го погледна невярващо.
- Рей е и твое дете. - гласът и бе уверен, ала тялото и трепереше от студ.
- Щом казваш. - промърмори и я хвана за лакътя, теглейки я след себе си. Водеха този спор от години, от почти 5 години. Двамата влязоха в имението през един от страничните входове. Саске я заведе до една от стаите, където я чакаха чифт дънки, кашмирен, бял пуловер и бели домашни пантофи. Остави я сама в стаята, а тя се облече и пооправи косата си. Върза спускащите се до кръста и коси на дълга опашка. Свали тежкия грим от очите си и в огледалото видя едно момиче. Приличаше на нея, но изглеждаше празна и счупена, разбита на малки парченца. В очите и сякаш се таеше цялата болка на света. Въздъхна и разтърка очи, като задържа ръката си върху тях. След секунди я свали, а първото, което видя беше една ножица. Колко бързо можеше да приключи с всичко. Ала не биваше. Не и когато Рей е в ръцете на този нещастник. Остави мислите си на заден план, а дрехите си от клуба изрита в един ъгъл. Излезе от стаята и завари Саске да разглежда снимки на телефона си. Видя снимката толкова ясно, колкото си спомняше и момента, в който бе направена.
Меденият им месец в Париж беше най-красивото нещо, което и се беше случило. Саске доста го беше страх да се качи на Айфеловата кула, но след доста убеждаване и няколко целувки, двамата стояха на върха и. Беше толкова красиво, че на Сакура и се прииска очите и винаги да виждат такава красота. Саске помоли един човек да ги снима и снимката дълго време стоеше на нощното му шкафче.
Отърси се от спомена гледайки го невярващо. Остави мислите си на заден план. Той побърза да възвърне студеното изражение на лицето си и пъхна телефона в джоба на панталона си. Оттласна се от стената и поглеждайки розовокосата пое надясно. Сакура го последва и скоро двамата се озоваха в пищната трапезария. Подминаха я и се качиха по вито стълбище на третия етаж. Първата врата вляво беше стаята на Рей.
Сърцето на Сакура затуптя силно. Имаше чувството, че ще изскочи от гърдите и. Беше видяла момиченцето си толкова отдавна... Нямаше търпение да я прегърне. Да погали меката и, тъмна косичка, да целуне нежните и ръчички и челце.
Саске отвори вратата на стаята и приятна топлина, и мирис на ванилия обгърнаха розовокосата. Очите и се стрелнаха към голямата розова къща на Барби, с която си играеше Рей. Беше седнала на мека, розова възглавничка и в момента говореше от името на Кен. Въпреки че още нямаше пет годинки, малката говореше гладко и ясно. Още щом Сакура се втурна в стаята Рей се обърна към нея, хвърли куклата и разпери малките си ръчички. Последва една наистина силна прегръдка. Прегръдка изтъкана от любов. Топли сълзи мокреха лицето на момиченцето. Розовокосата не си позволи да плаче, ала в ъгълчетата на очите и се виждаше влага.
- Мамо... - през сълзи говореше тъмнокосото дете. - Много ми беше мъчно за теб!
- Знам миличка... - зелените и очи се стрелнаха към тези на Саске. В нейните се четеше неприкрито обвинение. - Но сега съм тук.
- Нали повече няма да те няма? - обърканото изречение накара розовокосата за захапе долната си устна в опит да не заплаче. В гласа на детето се таеше надежда... по детски. Жалко, че света не беше толкова невинен... Жалко, че живота беше така коварен... или по-скоро съдбата? Сакура не знаеше, но мразеше всичко това. Мразеше, че животът я бе отделил от детето и, мразеше, че съдбата я бе срещнала със Саске. Но каква полза от това да мрази?! Всеки ден се мъчеше да си обясни причината, но така и не успяваше...
- Не Рей, майка ти ще остане тук... при теб. - гласът на мъжа изтръгна Сакура от мислите и. Не знаеше дали това, което бе чула е истина или плод на въображението и. Струваше и се прекалено хубаво, за да бъде истина... Но както добре знаеше, не трябваше да бърза и да се радва, защото Саске добре знаеше как да я нарани.
- Наистина ли?! - от сълзите бяха останали само мокрите вадички по бузките на детето, а истинско доверие и надежда се бе настанила в думите и.
- Наистина. - кратко отвърна Саске.
- Ура! - заподскача момиченцето, хващайки розов, плюшен заек за ухото и започна да танцува с него все така смеейки се.
Сакура погледна Саске отново и кимна - знак на благодарност, че и подарява този момент на радост, въпреки че добре знаеше, че не всичко е каквото изглежда. Струваше и се прекалено хубаво, за да бъде истинско.
- Рей, време е за лягане. - в стаята нахлу млада, на не повече от 20 години, жена със страхотна фигура и яркочервена коса. Сепна се щем видя Сакура и погледна въпросително Саске. След миг обаче се сети, коя е розовокосата и погледа и стана хладен.
- Здравейте... госпожо Учиха. - професионално изрече, въпреки непрофесионалния си вид. В момента изглеждаше сякаш червенокосата бе някоя уличница, а не Сакура.
- Здравей... - започна, но нямаше никаква идея как се казва момичето.
- Роузмари Джеймс, бавачката на Рей. - оповести все така хладно гледайки Саске сърдито.
- Добре тогава, здравей Роуз. - тона на Сакура не беше приятелски, но и не се забелязваше враждебност.
- Ако позволите ще приготвя Рей за сън. - и без да дочака отговор хвана детето за ръка и го поведе към долния етаж, където бе и стаята му.
Сакура започна да чопли ноктите си, гледайки голямата розова къща, с която си играеше момиченцето преди малко.
- Защо го правиш? - попита, като бе сигурна, че той бе разбрал истинския смисъл на въпроса и - защо и дава напразни надежди.
- Защото реших, че ще си само моя. А и за Рей ще бъде по-добре ако майка и е около нея. - обясни, а после без изчака реакция или отговор просто и каза, коя ще е нейната стая. Зеленооката се чувстваше изумена и разгневена... Негова? Тя не беше предмет, тя не беше ничия! Но все пак не каза нищо. Не искаше да загуби и малкото, което и бе дадено сега, след като и бе отнето всичко преди време.
Отиде в стаята, която и бе посочил като нейна и си взе дълъг, топъл душ. Когато приключи извади мека, памучна пижама с карирано долнище. Облече я и сложи белите пухкави пантофи, като върза косата си на кок. Излезе от стаята и влезе в тази до нея.
Лилавият килим, целият отрупан в бели цветя, пасваше идеално на виолетовите стени. Балдахинът над широкото легло навяваше, че в него може би спи принцеса. А Рей беше принцеса, нейната принцеса. Сакура взе заека от по-рано, който бе паднал до леглото и го сложи до главата на спящото дете. Отметна юргана и се сви до момиченцето прегръщайки го с цялата любов и нежност, на която бе способна. Очите на детето се отвориха и срещнаха тези на майка му. Зелени и зелени. Като отражение в огледало. Малката ръчичка се настани на бузата на Сакура.
- Мамо, разкажи ми приказка. - сънено се помоли детето. Жената прокара едната си ръка през тъмната, като нощ коса на детето и думите сами започнаха да излизат от устните и. Една приказка за принц спасяващ принцеса от чудовище. Разбираше, че думите и бяха една огромна лъжа, ала не искаше да натоварва от сега детето си с жестоката истина за живота. Защото в реалността доброто рядко побеждаваше. А ако живота беше решил да те погуби, то нямаше нищо на този свят, което да те спаси...

Събуди се с аромата на шампоан с мирис на ягода, топлината на нечие мъничко тяло и мъхесто ухо под носа. Възпря се да не кихне и отвори очи. Явно Роуз бе наминала, защото кадифените бели пердета бяха дръпнати и в стаята се простираше мека слънчева светлина. Небето бе сивкаво, а слънцето сякаш грееше през сивкавата материя. Типично за зимата. Единствено липсваше снегът. След няколко дни бе Коледа, а улиците вън бяха сиви и сухи, както обикновено.
Сакура се размърда внимателно и погледна розовия будилник "Хелоу Кити" на нощното шкафче. Часът бе 11:26, а тя и момиченцето все още бяха в леглото. Внимателно взе плюшения розов заек, чието ухо до преди минута бе буквално навряно в лицето и и го сложи на шкафчето от нейната страна. Надигна се до седнало състояние и се загледа в смръщеното личице на разбуждащото се момиченце. Ръчичките на Рей разтриха клепачи и след миг чернокосото дете отвори очи. Точно в този миг Сакура осъзна, че на Коледа наистина ставаха чудеса. Да бъде с Рей бе нейното подранило коледно чудо. И тя бе безкрайно благодарна на Вселената, дарила я с този невероятен шанс. И ако до преди ден не можеше да понася живота си, то в онзи момент Сакура осъзна, че всичко, което и се случва и прави има смисъл, макар и болезнен. Всичко това тя правеше за единственото по-скъпо от всички пари и злата на земята - детето си. И би го правила отново и отново, за да защити Рей. Независимо от собствените и чувства. Защото именно това означаваше да бъде майка. Да закриля детето си с всичко, с което разполагаше.
Отърси се от мислите си и целуна чернокосото дете по челото. Отметна завивките и стана. Щом краката и потънаха в мекия, бял пух на килима и се стори, че стъпва на облак. Рей бе малко объркана от всичко, но се усмихна щастливо при вида на разрошената си майка, радваща се на пухкавия килим. Стомасите им спонтанно изкъркориха и двете решиха да се оправят набързо и да закусят. След 30 минути бяха готови и ръка за ръка се отправиха към трапезарията. На голяма, кръгла маса бяха наредени всякакви вкусотии, кани с вода, сок и лимонада и прибори пред три от местата. На нито едно от местата не бе сядано и това малко учуди ровокосата. Двете момичета се настаниха една до друга и Сакура помогна на Рей да се нахрани без да изцапа нещо. Когато бе готова с детето, самата тя се зае със закуската. Чувстваше се ужасно гладна, като звяр. Но бе възпитана и знаеше, че трябва да се храни цивилизовано и, както казваше майка и, умерено.
След няколко минути се появи Роуз, която със съвсем неприятна физиономия взе детето със себе си. Появи се и Саске, който най-невъзмутимо се настани от другата страна на розовокосата. Гневът и към него се надигна, но тя го "удави" с чаша портокалов сок.
- Как спа? - розовокосата едва не извъртя очи. Каква банална тема за разговор...
- Прекрасно за първи път от много време... - хапливо отвърна и наум добави: "Но на теб не ти пука нали? Иначе нямаше да се държиш с жена си като евтина курва и да я предлагаш на други мъже.". Външно само го погледна с крива усмивка.
- Виж Сакура... Не мисля, че за това, което направих има някакво прилично обяснение, нито пък се надявам да ми простиш, но искам да знаеш, че много, много съжалявам. Аз съм пълен глупак. - ако това беше опит за извинение, то не му се получаваше. Може би бе прекалено добра, но това, което и причини не можеше да забрави. Никога нямаше да му прости дори отново да се влюбеше в него. Просто имаше неща, които само смъртта би заличила.
- Прав си. - за миг в очите му проблесна... надежда? Ала след следващите и думи в тях проблесна гняв. - Ти си абсолютен глупак! Имаше всичко, а го съсипа и сега наказваш мен и детето ни за твоите собствени грешки.
- Просто не трябваше да го правиш... Може би тогава всичко щеше да е различно. - с яд в гласа си отвърна той.
- Да не правя кое? Кое, Саске, кое? С теб човек не може да прави нищо! Опитвах се да ти угаждам за всичко, обичах те, но на теб и това не ти стигна! - гласът и се повиши и вече и двамата крещяха. - И понеже на теб така ти беше изгодно, реши да се държиш като абсолютен нещастник! Защо си мислиш, че да удариш една жена е толкова мъжко?! И защо си мислиш, че можеш да я направиш курва, а после да и се извиняваш!?
- Ако не те бях видял да се прегръщаш с онзи идиот в ресторанта с водопадите нямаше да го направя никога! - също крещейки отвърна той. - Ти сама се направи курва, защото съм сигурен, че двамата сте преспали! Обадих се и ви проследиха! Ако ми обясниш разумно защо си тръгна от апартамента му в два през нощта ще те поздравя! Само че, не можеш! Защото си една долна и евтина курва и точно такава заслужаваш да си!
Очите на Сакура се напълниха със сълзи, които за нищо на света нямаше да излязат дори ако трябваше да си избоде очите с вилица. Прехапа силно долната си устна, чакайки да се поуспокои. Когато гневът и желанието да заплаче намаляха се втренчи в него. Същото бе направил и той, а в прекрасните му, черни очи не се четеше никаква емоция. Едно от нещата, които винаги мразеше у него, бе това, че когато пожелаеше можеше да скрие емоциите си.
- Знаеш ли, - заговори розовокосата с прекалено спокоен глас. - ...защо поне като си ме следил не провери всичко до край? - отново започна да се ядосва. Следващите думи излязоха с вик, който по-скоро приличаше на задавен от плач глас. - Защото онзи идиот, както го нарече, беше брат ми, нещастник такъв! А повярвай ми, предпочитам да си извадя бъбреците с голи ръце, отколкото да преспя с Рен!
След тирадата от думи се затича към стаята на Рей. Явно двете с Роуз бяха извън къщата защото иначе щяха да станат свидетели на нещо много, много грозно. Заключи вратата и обръщайки се с гръб към нея се свлече на пода. Силен вик се откъсна от гърдите и, а сълзите започнаха да се стичат по лицето и. Значи всичко бе станало заради едно нелепо недоразумение?! Целият и живот бе съсипан, заради това?! Никога, никога нямаше да му прости! Никога!

Мислите в главата и препускаха бясно. Чудеше се на невежеството на Саске. Как можеше този идиот да си помисли, че тя може да му изневери. Докато сълзите се стичаха по лицето и и гневът и все повече растеше, в главата и се заформи план. План за бягство. Отново. Стана от земята и с длани избърса мокрите вадички по лицето си. Мислите и отново поеха в друга посока. Чудеше се дали в някой минал живот бе направила нещо лошо, че сега и се случваше това. Все още не можеше да повярва в причината за необмислените действия на Саске. Щеше и се да му бе изневерила. Ала не го направи, не можеше. А и не искаше. Нито тогава, нито сега. Просто обичаше глупака прекалено много. Дори в омразата си тя пак го обичаше. Не можеше да проумее защо, но то бе факт. Искаше и се да го мрази с цялото си сърце, ала не можеше. Там винаги имаше една частичка, която го обичаше до полуда. Колко объркани бяха чувствата и мислите и! Не знаеше как да се чувства, не знаеше какво да мисли... Искаше и се просто да заспи завинаги. Искаше и се да си легне и да не се събуди никога повече. Но това, разбира се, беше много егоистично. Трябваше да живее, за да предпазва Рей. За да може момиченцето и да не бъде заплашвано и да има нормален и спокоен живот. Мразеше се, за дето въпреки това не спираше да мисли за смърт. За своята... или за нечия друга.
Насили се да отклони мисли в друга посока. Трябваше да помисли за плана си. Излегна се на мекото легло и се загледа в залепените по него, светещи в тъмното звезди. Не бе сигурна колко време бе стояла така, ала когато се почука на вратата слънцето навън залязваше.
- Сакура. - гласът на Саске повика името и. Точно сега не и бе до него, ала въпреки всичко ядно отключи и отвори вратата.
- Какво?! - сопна се, надявайки се, че не си личи да е плакала.
- Итачи ще дойде за вечеря. - каза простичко чернокосия и се взря в очите и.
- Добре. - отвърна и тресна вратата, заключвайки я отново. Точно в този момент не и беше до Саске. Всъщност, не и беше до нищо. За нейно собствено учудване не искаше да вижда и дъщеря си, но това си имаше покритие. Не искаше Рей да я вижда разстроена и на прага на безумието. Защото ако Саске се появеше още веднъж на вратата, едва ли нещо щеше да я спре да му направи дисекция с детската ножица лежаща на бюрото. А той го заслужаваше.
Саске не се появи. Нито на обяд, нито преди вечерята. Рей и Роуз също ги нямаше. Когато червенокосата се върна без детето нервите на Сакура се изопнаха още повече. В онзи момент липсата на Рей почти не я паникьоса. Бавачката любезно, но студено обясни, че детето е на рожден ден с преспиване. Чак тогава розовокосата се поотпусна. Отиде в огромната кухня и с изненада видя приветливия екип от готвачи и прислуга. Въпреки възраженията им все пак им помогна за някои неща. След известно време се върна в стаята на Рей, където официално бе пренесла нещата си и се преоблече. Итачи знаеше за "професията" и, а тя не искаше да затвърждава мнението му, че е лека жена. Облече си черен чорапогащник, червена рокля с ръкав то лакътя и черен колан под гърдите, не особено високи, черни обувки на ток и малко, сребърно колие - сърчице. Не изглеждаше като някоя консервативна жена, но и не изглеждаше като проститутка. Всъщност изглеждаше като жена на милиардер. Жена с класа. И от тук насетне не желаеше да бъде приемана като друга... въпреки, че с променливите настроения на Саске можеше да се очаква всичко. Звънецът на вратата звънна и розовокосата чу шума от токчета на някоя от прислужниците. Тихата къща се огласи от смеха на мъже. Пое си въздух и излезе от стаята запътвайки се към кухнята. Очакваше я поредна конфронтация със Саске, но този път щеше да има и публика...

С доста воля се отправи по посока на гласовете. Личеше си, че между тях има разлика. Гласът на Итачи бе по-гърлен докато този на Саске беше чист и ясен. Вървеше сравнително бавно. По коридора се чуваше само шумът от токчетата и и приглушеният смях на мъжете. Замисли се. Последният път когато бе видяла Итачи все още не бе подложена на онези неща, ала думите му бяха "Знаеш ли какво Сакура, ти си просто една курва. А аз не се занимавам с курви.". При спомена нещо я жегна. Мразеше го заради думите, които бе изрекъл. Той дори не я познаваше.
С цялото си самообладание влезе в трапезарията, а мъжете вече седяха около кръглата маса. Имаше доста прибори, тъй че едва ли щяха да бъдат само те тримата. Когато и двамата насочиха погледите си към нея в очите на Итачи Сакура съзря любопитство.
- Добър вечер. - ясно каза и седна на място от другата страна на масата. Саске само я изгледа намусено, а Итачи и отвърна учудено. Ясно. Беше разбрал. Е, тя нямаше да позволи на никой да се подиграва с нея или достойнството и. Нито дори на Саске, дори от това да зависеше животът и.
Братята я игнорираха и продължиха да си говорят, въпреки че забелязваше как я гледа Итачи. Изпита неудобство и задоволство. Розовокосата мълча докато не се появиха и другите гости. Две жени и трима мъже. Не ги познаваше, но когато и се представиха тя си спомни, че е чувала имената им някъде.
- Е Сакура, с какво се занимаваш? - попита седналата от дясно жена на име Женевиев. Имаше силно изразен френски акцент, който без съмнение показваше родината и.
- За момента с нищо, но се надявам скоро това да се промени. - спокойно отвърна и се усмихна леко. Разговорът между Сакура и модната дизайнерка съвсем не потръгна добре. Явно жената бе на мнение, че всеки трябва да работи било то и милярдер.
Прислужниците донесоха основното състоящо се от омари, печено пиле, трюфели и всякакви други богаташки глезотии. Розовокосата си взе от пилето, тъй като не обичаше останалите неща на масата. Вечерята мина сравнително спокойно. Розовокосата едвам бе изпила половин чаша с вино, когато главата и се замая. Всъщност това не бе породено от алкохола, а от тежкия мирис на пури. Извини се и отиде на терасата. Градината отзад бе невероятно красива. Имаше розов плет, езеро с лилии, лалета и всякакви други цветя. Имаше дори мини лабирин и пейки, чиито облегалки за ръце бяха увити с рози. Като цяло задния двор бе като излязъл от списание за градини. Ако го бяха снимали и наистина бе в някое списание, над снимката най-удачно бе да се напише "Мечтаната градина." или пък "Райската градина.". И в двата случая нямаше да сгрешат.
Предният двор определено бе достоен за корица на списание "Лукс". Фонтанът и разделящата се около него алея за коли оградена от малки сини цветчета със сигурност се поддържаше трудно и струваше повече от колкото можеше да си позволи обикновен човек за два живота работа.
Замислена за цялото това разсипничество Сакура не забеляза, че не е сама. Когато го направи обаче видя единствено изучаващия тъмен като нощта поглед. Сковано отметна коса и стисна зъби. Можеше да бъде учтива домакиня. Не че този дом бе неин, но в действителност беше на мъжа и, тъй че на теория беше и неин.
- Здравей Сакура. Не сме се виждали от, колко, две години? - розовокосата кимна сковано и преплете пръсти пред себе си.
- Какво искаш? - без увъртания изстреля въпроса. Знаеше, че Итачи не би я последвал просто ей така.
- Имам предложение за теб... - започна, ала ръката му я спря.
- Не се хаби, брат ти ми предложи достатъчно... - хапливо каза и зачопли маникюра си. Съвсем не по етикета на елита. Майната му. Преди отново да каже нещо розовокосата побърза да се измъкне. - Извинявай, ще вляза вътре. - понечи да тръгне ала ръката му я дръпна и я спря. Обърна се и двамата се озоваха доста близо един до друг.
- Виж Итачи... - започна, ала твърдия поглед на мъжа я спря.
- Сакура, изслушай ме. Мога да ти помогна да избягаш... заедно с Рей. Аз, ти и Рей... Далеч от брат ми, там където няма да ни намери. - искрица надежда се прокрадна в душата на жената, ала реалността я върна на земята.
- Това е невъзможно. Какви ги приказваш по дяволите?! - изненадана, объркана и обнадеждена повиши глас, но не достатъчно, че да бъде чута в трапезарията.
- Напротив, възможно е. В два през нощта вземи Рей и излезте отпред. Ще ви чакам с колата и после ще заминем. - думите му звучаха толкова хубаво. Прекалено дори. Но бе сигурна, че е просто невъзможно. Шега може би, ала жестока.
- Престани! - извика, но после сниши гласа си. Не желаеше Саске, например, да дойде на терасата и да ги завари двамата... Току-виж си помислил нещо по-така...
- Ще те чакам, надявам се да дойдеш... Обмисли го внимателно. Знаеш, че мога да ти помогна. - да, знаеше. Ала изобщо не и се искаше да търси помощ точно от него. Итачи я потупа леко по рамото и понечи да се отдалечи, но гласът и го спря.
- Рей е в приятелка. - малко намусено каза розовокосата. Усмивката на големия Учиха бе забележителна. Всъщност според Сакура той бе по-красив. Изглеждаше по-мъжествен докато Саске притежаваше онази неустоима, момчешка красота.
- Не се притеснявай, ще я взема преди това. Вземи си каквото искаш или ако не искаш не взимай нищо. Когато пристигнем ще купим всичко нужно. - розокосата кимна и го остави да влезе в имението. Самата тя постоя известно време обмисляйки отворилата се възможност и шансът, който и предлагаше съдбата. Беше готова да избяга с Рей дори на края на света, стига Саске да не ги намереше. Защото намереше ли ги, този път щеше да бъде грозно и нямаше да се размине толкова леко колкото бе станало предишния път. Защото да я направи проститутка бе най-милото нещо, което можеше да и стори. Саске Учиха имаше далеч по-богата фантазия за измъчване на един човек от това, което и бе причинил. Не съжаляваше за Рей, никога... Но съжаляваше, че се е срещнала и още по-лошо, влюбила във Учиха.
Когато реши, че е удачно, розовокосата влезе в имението и мина през трапезарията, за да се извини и да отиде в стаята си. Бе казала, че не се чувства добре и всички кимнаха загрижено.
Когато стигна до стаята на Рей влезе и извади една от малките и ранички. Събра колкото можа дрехи на детето, след което самата тя се преоблече с дънки и пуловер.
Не можа да заспи, че как иначе. Едвам издържа докато стрелките на часовникът не показаха 01:57ч., стана, взе приготвеното и тихо отвори вратата. Ниските ботуши, които бе обула позволяваха тихото и придвижване в къщата. Стори и се прекалено лесно, ала не остана да се чуди. Цялата къща бе тъмна, Саске вероятно спеше отдавна, а гостите също си бяха тръгнали преди доста време.
Розовокосата не пропиля шанса си. Пое въздух и отвори голямата метална, външна врата, и се затича към черното БМВ. Отвори предната врата и още преди да закопчае колана вече бяха потеглили. По някакъв начин минаха през охраната не възпрепятствано. Рей спеше на задната седалка, свила се в ембрионална поза. Сърцето на Сакура щеше да изскочи от гърдите и. Това, което правеше я излагаше на огромен риск и не само нея.
Обърна се към Итачи, който просто и се ухили в отговор, сякаш всяка вечер правеше подобни лудости. Изведнъж жената се разсмя. Боже, щеше да умре и го знаеше, но поне щеше да бъде забавно. Явно си губеше разсъдъка щом мислеше по този начин.
- Къде отиваме? - попита и погледна чернокосото момиченце. Малката спеше непробудно.
- В Америка. - спокойно отвърна Итачи, сякаш всичко това бе разговор за времето, а не за спасяването на животите им.
- Но аз не съм си взела паспорта, този на Рей също... - преди да продължи Итачи я подкани да отвори жабката. Вътре имаше голям, жълт пакет. В него имаше три паспорта, явно фалшиви, но доста прецизно направени и всички други нужни документи. На нейния пишеше истинското и име. Също така фамилиите на всички бяха сменени. Нормално, помисли си розовокосата без да задава въпроси.

***
На летището всичко мина добре. Същото стана и когато кацнаха в Ню Йорк. Явно Итачи умишлено бе избрал този пренаселен град. В него по-трудно щяха да се набиват на очи.
Едва когато стигнаха до новият им дом - огромен мезонет на деветнадесетия етаж в небостъргач, Сакура се успокои.
- Е. - каза Итачи светвайки всички лампи. Полетът им беше почти два дни и в момента в Ню Йорк бе нощ. - Добре дошла в новия си дом... Скайлър. - изричайки истинското и име Сакура най-сетне се почувства свободна.
В ръцете на Итачи спеше момиченцето, което сравнително добре бе приело новината, че вече няма да живеят там където са били до сега. Самата Рей каза, че не иска повече да се отделя от майка си и не създаде проблеми.
***
Мина повече от половин година откакто тримата се бяха пренесли в Ню Йорк. Не бяха чули и дума за Саске, а Сакура сякаш напълно бе забравила за него. Понякога се будеше нощем обляна в пот и първата и мисъл бе той... Ала колкото повече минаваше времето, толкова повече спираше да мисли за него...
Но тя знаеше, че това не е краят, знаеше, че той не я е забравил. Той щеше да я намери на всяка цена, но този път щеше да му е изключително трудно. Защото сега тя се бореше. Не само за своята свобода, но и за тази на детето си. А за да можеше Рей да бъде свободна Сакура трябваше да се погрижи за нещо. И това не и даваше мира... За първи път тя щеше да изненада Саске. Тя щеше да го намери първа.
За това един ден си събра нещата и оставяйки детето си в ръцете на Итачи, тя се завърна при Саске. Завърна се, за да му отмъсти. А краят щеше да бъде грозен...

Ако Сакура знаеше, че краят ще бъде такъв може би нямаше да се върне обратно при Саске. Може би да, а може би не... Но тя се върна, а краят определено не беше според очакванията и. Но все пак беше край, нали? А нали самата тя искаше точно това. Всичко да приключи...
***
- Липсвах ли ти? - гласът и се разнесе из тъмната стая, карайки мъжа стоящ до прозореца да се обърне.
- Сакура? - собственият му глас бе все така суров, ала сега в него се прокрадваше и нотка на отчаяние. Видът му бе много по-различен от онова, което бе видяла за последно.
Вероятно се бе отдал на алкохола и цигарите защото до нощното шкафче се търкаляха празни бутилки скъпо уиски, а върху леглото и по земята имаше кутии с цигари. Тялото му бе все така жилаво и мускулесто, ала лицето му бе по странен начин изпито. Ако не го познаваше щеше да каже, че тя му е липсвала, но всъщност го познаваше. Не тя, а контролът върху нея му липсваше. Защото той обичаше да доминира над останалите. Обичаше той да е шефът, а останалите да са подчинените. Обичаше той да е господарят, а тя страхливата жена, която не смее да му се опълчи.
Но малко или много, сега пред него стоеше една различна Сакура. По-силна и издръжлива от всякога. И този път бе подготвена за всичко. Този път не я интересуваше цената. Всичко, което обичаше бе далеч от Саске, а това я правеше по-спокойна и здравомислеща.
- Здравей, Саске. Сбогом, Саске. Ще се видим в ада. - след думите си вдигна малък, черен пистолет, който не се бе забелязал в тъмното. Сега обаче, на лунна светлина, оръжието в нежните ръце на розовокосата изглеждаше толкова не на място. Изглеждаше зловещо. Саске не обърна толкова внимание на пистолета, колкото на вида и. Беше се променила. Косата й, преди до раменете, сега достигаше до кръста й, карайки я да заприлича на онова момиче, в което се бе влюбил. Тялото й не бе така слабо и крехко, както преди. Сега бе напълняла, но не по онзи начин, който прави една жена пълна. Тя просто беше налята точно там където трябва. В очите й не се виждаше блясък, но това не го изненада. Тя го бе загубила след първия шамар, който й бе ударил. А така обичаше тези зелени очи, изпълнени с живот и любов. Но сам беше убил доброто в нея. Сега трябваше да си понесе последствията. Защо беше забравил какво винаги му казваше майка му? Думите й винаги бяха важни за него, а преди да поеме бизнеса на баща си ги следваше безусловно.
"Помни, Саске и не забравяй. Всяко действие в живота си има последствие. Ако направиш добро, ще получиш добро, ако направиш зло, ще получиш зло. В света има хармония и тя никога не се губи. Внимавай какво правиш, защото понякога последствията са много по-тежки и страшни от действията ни."
Затвори очи спомняйки си смътния образ на майка си. Помнеше тъмната й като абанос коса и също толкова тъмните очи. Миришеше на люляк и на майка, на неговата собствена майка. Беше я загубил много отдавна, но я обичаше безусловно. А знаеше, че не я бе заслужил. Още когато тя се разболя той бе започнал да изпитва омраза в себе си. Мразеше Господ, за дето щеше да му я отнеме, но знаеше, че добра жена като нея не би оцеляла в този жесток свят. И се радваше донякъде, че тя се бе спасила от покварата на живота.
Винаги бе знаел, че ще умре заради собствените си грешки... Просто не знаеше, че ще изцапа ръцете на единствената, която бе обичал истински. А Сакура не го заслужаваше. Но той заслужаваше да умре. Заслужаваше го и бе готов. Да, точно така. Той бе готов да умре. Защото най-накрая бе осъзнал грешките си. И знаеше, че за него не съществува втори шанс. Той се бе подиграл с живота на друг човек, превръщайки го в земен ад. Сега съдбата имаше пълното право да вземе собствения му живот. Само че, нямаше да позволи на Сакура да почерни съвестта си. Най-накрая щеше да действа като мъж. И нямаше да позволи на тази жена да изцапа ръцете си с отровната му кръв. Не можеше да спаси себе си, но можеше да се опита да спаси нея. Поне това й дължеше. Дължеше и на себе си...

От кухнята се носеше аромата на току-що приготвени палачинки и свежи портокали. Детски глас огласяваше апартамента, карайки останалите двама обитатели да се засмеят.
- Мамо! Моля те, нека Итачи да готви завинаги. Неговото винаги е вкусно, а твоето все горчи. - Сакура направи престорено обидена физиономия и погледна заливащия се от смях мъж. Нацупи се и се направи на обидена. Той продължи да се смее, а и Рей се включи заедно с него. След миг на лицето на розовокосата грейна усмивка.
- Добре, де! Знам, че не ме бива кой знае колко, но не е чак толкова зле. - опита се да се защити жената, но погледите, с които я погледнаха останалите я накараха да се засмее. - Довечера ще ви направя лазаня! - през смях продума и още повече се засмя виждайки уплашените физиономии срещу себе си.
- Опази Боже! - възкликна Итачи плюейки в пазвата си и започна да си вее с ръка.
- Ооо, оправяйте си се сами. Рей, другия път като искаш някоя кукла ще ходиш при майстор готвача. - изплези се Сакура. Итачи се засмя на детинското и държание за пореден път забелязвайки колко е красива. Очите му се застояха на лицето и. Беше толкова красива, ала нещо липсваше. Знаеше, че е прекалено хубаво и се надяваше лошото му предчувстве да не познае този път.
***
- Сакура. - гласът на Итачи се разнесе из тихия апартамент. Рей беше на детска градина и в дома им беше тихо. Сакура му кимна въпросително и погледна в негова посока. Самата тя се бе свила на белия, кожен диван, гледаща с интерес комедийния филм, който даваха по телевизията.
- Мислиш ли за него? - явно въпросът му я сепна, защото тялото и трепна несъзнателно, но видимо.
- Защо питаш? - попита с дрезгав глас. Бяха минали два месеца откакто живееха в Ню Йорк, ала гледайки държанието на Сакура сякаш бяха живели там с години.
- Отговори ми. - твърдо и каза, ясно показвайки и, че няма да се откаже от въпроса си.
Розовокосата въздъхна и сви рамене. Обърна глава към телевизора и с празен поглед зазяпа екрана.
- Понякога го сънувам. Сънувам, че ме търси... и ме намира. - с все така зареян поглед каза и отново го погледна. Дългата му, черна коса бе свободно спусната около лицето му. Итачи определено беше красив, наистина красив. Дори по-красив от Саске, но само защото притежаваше онази мъжка красота. Саске от своя страна притежаваше момчешко излъчване и неустоим чар. Може би това я бе привлякло у него. Но всъщност тя знаеше истината. Знаеше, че не видът му я бе привлякъл. Беше я привлякъл характерът му, нещо, което той бе погубил отдавна.
Итачи кимна и се усмихна окуражаващо.
- Не се страхувай. Аз съм тук и ще те пазя. Това, което зависи от мен ще го направя. Просто... моля те, не прави глупости. - след думите му Сакура се усмихна. Сякаш големият Учиха четеше мислите и. Но явно не умееше да чете между редовете...
***
- Не! Не, не! - крещеше розовокосата докато се опитваше да се освободи от ръцете на Саске. Плесницата му зачерви бузата й и силна болка обхвана лицето й. Писъците й замряха, ала горещи сълзи се спуснаха по бузите й. Въпреки всичко продължаваше да се мята в ръцете му като риба. Изведнъж я хвърли към стената. Сакура удари главата си и се сви на кълбо. Виковете й спряха, тялото й се успокои... сякаш за миг намери покой. Ала последвалото можеше да разтупти и най-коравото сърце. Настаналата тишина не бе спокойна, а зловеща. Силен плясък я разцепи, а последвалия писък можеше да събуди и мъртвец. Розовокосата започна да се движи некоординирано и лазейки. Ударът от колана на Саске я остави без дъх. Беше я ударил по корема... А тя беше бременна.
- Нали знаеш, че това не е всичко? - надменният му глас се сля с плача й. Толкова я болеше, а той се смееше извисявайки се над нея.
- Запомни тази болка. Тя ще е най-приятното нещо, което си усещала... защото повярвай ми, те първа ще те боли, Сакура. - след думите си Саске протегна ръка и хвана момичето за косата. Замахна с колана си и нов писък разцепи въздуха... Още по-зловещ от предишния...
- Сакура! - гласът на Саске се преплете с нечий друг.
- Сакура! - звучеше толкова познато... Успокояващо... Сигурно халюцинираше заради болката.
- САКУРА! - гласът на Итачи разцепи нощта изтръгвайки розовокосата от кошмара й. По страните й имаше сълзи, беше задъхана и от устните й излизаха стонове и писъци. Косата й бе полепнала по челото и тила й.
- Итачи? - объркано продума Сакура. Гласът и се пречупи в края на името и се превърна в безмълвен плач.
- Добре ли си? - разтревожено попита големия Учиха и сложи ръка на гърба й. Жената потръпна под допира му. Дори сега, когато се бе събудила, тя все още усещаше ударите с колана.
- Да... а-аз... - опита се да му каже, но не успя. Кимването му й беше достатъчно, за да разбере, че не е нужно да му обяснява.
Итачи се настани на леглото до нея. Главата й се облегна на гърдите му, а с ръцете си го прегърна леко. Той от своя страна беше облегнал брадичка на главата й и я милваше успокояващо по гърба. Скоро Сакура заспа, а Итачи не спираше мислено да проклина брат си. Саске наистина беше чудовище, въпреки че Итачи не знаеше подробностите от преживяното от Сакура, той все пак имаше някаква представа какво бе преживяла. Ала не знаеше, че дори най-страшните му представи бяха далеч от реалността...
***
Сакура се събуди от женски глас. Беше стюардесата, която я помоли да закопчае колана си. Розовокосата изпълни всички инструкции и при кацането на самолета затаи дъх. Мразеше тези машини. Предпочиташе да е здраво стъпила на земята. Въпреки, че понякога дори земята не можеше да й донесе нужното успокоение...
Не носеше никакъв багаж. Не и трябваше нищо. Само малкият пистолет, който беше скрила близо до "No Name". Щеше да отиде, да го вземе и да приключи целият този фарс най-накрая. Защото за разлика от Господ, който я бе изоставил много отдавна, Сакура смяташе да уреди сметките си. Дори да трябваше да доплати с живота си.

Луната огряваше протегнатата ръка държаща малък Smith & Wesson. Не каза нищо повече, но се отдалечи с крачка когато Саске тръгна към нея.
- Спри или ще те убия преди да ти кажа, каквото трябва да бъде казано! - чернокосият се подчини на думите й. Разстоянието между тях бе около метър. Пистолетът почти докосваше гърдите му. Сакура не отместваше поглед от последното закопчано копче на бялата му риза. Погледнеше ли го в очите - край. Омразата й щеше да вземе връх над останалите емоции и щеше да застреля Саске там, на място. Или още по-лошо... щеше да му прости. Отдръпна се с още крачка и спря погледа си на устните му.
- Тръгвай. - гласът й не потрепери и този път. Звучеше уверен и ясен, хладнокръвен, въпреки че вътрешно гореше от вълнение. Със свободната си ръка му показа вратата и го насочи натам. Той не се съпротивляваше нито дори когато му каза да се качи в колата и му даде упътване накъде да кара. Просто се изненада от дестинацията.
Краткото пътуване мина в мълчание. Саске добре знаеше къде отива... прекалено добре. За Сакура бе болезнено да се върне там, но и по някакъв начин изключително приятно. Ако можеше да върне времето назад... Ако можеше да предотврати срещата си със Саске. Само ако можеше да не се подхлъзва пред него и той да и помага. Но вече всичко бе минало... Миналото не трябваше да е от значение. Тя трябваше да живее за момента, а за бъдеще беше безсмислено да мисли.
Двамата слязоха от колата и пред тях обгърната от мрак се появи малка къща. Не беше особено дребна на размери, но бе в пъти по-малка от имението на Учиха. Тази къща бе събрала в себе си само и единствено красиви моменти. Щастие, смях, мечти, любов... в нея нямаше поквара и не биваше да има. Това бе техният дом, истинският. Онзи дом, в който имаше само щастие. Няколко месеца щастие, ала незабравими.
Ето това беше истинска съкровищница на щастливи спомени. Но ключовата дума всъщност бе "спомени".
- Влизай. - кратко и ясно му каза, хвърляйки му връзка ключове. Той добре знаеше, че големият, странен ключ е за вратата, но въпреки всичко разгледа и останалите. След минута отключи и двамата влязоха вътре. Сакура, не изпускайки Саске от поглед отиде и включи осветлението.
Къщата наистина не бе обитавана от много години, но пък от време на време Саске пращаше някой да почисти. В момента всичко тънеше в прах, но вероятно наскоро бе чистено тъй като не беше чак толкова мръсно. Саске си позволи да махне найлонът, който покриваше кухненските маса и столове и се настани на един от тях.
- Не мърдай оттук. - високо каза Сакура и се обърна с гръб към него отваряйки шкафовете.
- Нямам такова намерение... - отвърна чернокосия и подпря ръцете си на масата. Беше напрегнат, тя също. Но въпреки че смъртта буквално витаеше над главите им и двамата се чувстваха спокойни в компанията на другия... въпреки всичко случило се.
Сакура извади нещо от един шкаф и се обърна към чернокосия, оставяйки пистолета си върху плота.
-Искаш ли кафе? - странният й въпрос го накара да зяпне изненадано. Все пак тя щеше да го убие, а му предлагаше кафе...
- Ами... добре. - все пак се съгласи. Докато тя правеше напитката той се загледа в нея. Изведнъж пред очите му изскочи образа на онова младо и невинно момиче, за което се бе оженил твърде прибързано. И все пак той бе влюбен в нея, тъй че не си и помисли, че нещата могат да се развият в друга посока.
Розовокосата приключи с кафето и поднесе две червени порцеланови чаши. Настани се на стола срещу Саске, ала не и преди да вземе пистолета си. Сложи го пред себе си без да се страхува, че Саске ще го вземе. И двамата вече знаеха какво следва. Просто можеха да го направят по-приятно.
- Защо сме тук, Сакура? - ръцете му обхванаха чашата и се загледаха в тъмната напитка.
- Защото искам обяснение.
- Обяснение за какво?
- Не се прави на глупав, Саске. Искам обяснение за това, което ми причини. - гласът и бе твърд и уверен. Замисли се, но продължи. - За това, което причини и на двама ни...
Чернокосият се замисли. В ума му изникна една определена сцена от миналото, която му навя неописуема тъга.
Преди Саске да каже нещо Сакура се изправи и отиде до широкия прозорец покрит с дебела, тъмна завеса. Отдръпна я и от гледката която се разкри я заболя много.
Люлката. Онази красива, въжена люлка, която Саске сам бе направил за детето им... Което тя бе убила. От очите й се спуснаха сълзи.
- Преди това искам ти да ми обясниш. Защо махна детето ни и... - не успя да довърши защото дочу хлиповете й.
Беше видяла люлката.
Очите му се насълзиха.
Двамата със Сакура си бяха причинили толкова взаимна болка, че не знаеше как изобщо бе имало място за любов. Но все пак се обичаха... макар и любовта им да граничеше с омразата.
- Защото... - започна, ала гласът й пресекна и тя опита наново. - Защото... ме беше страх.
Саске зяпна учудено, ала розовокосата упорито гледаше към люлката.
- Страх от какво? - невярващо попита. - Страх от това, че щяхме да си имаме момченце? Страх от това да го родиш? Страх от това, че...
- Млъкни! - крясъкът й прекъсна думите му. Сълзите й се стичаха по бузите й, оставяйки мокри вадички. Очите й искряха като изумруди, ала кожата й бе съвсем пребледняла.
- Защо, Сакура? - по-меко попита мъжът и розовокосата избърза сълзите с опакото на дланта си. Това се оказа излишно тъй като неспирните й сълзи продължаваха да мокрят лицето й.
- Просто ме беше страх. Не мога да го обясня. Не бях готова за... бебе. - заболя го. Той бе толкова щастлив от това, че ще става баща, а когато разбра, че Сакура е махнала бебето... побесня. Но в крайна сметка го прие. А после... после сбърка. Меко казано...
Не разбра, че мъжът, с когото говори Сакура всъщност й е брат. Но пък от друга страна Саске не знаеше, че Сакура има брат...
- Защо никога не ме запозна с брат ти? - попита изведнъж изваждайки я от транса й.
- Защото той беше в затвора... - простичко отвърна, ала въздъхна и потърка чело обмисляйки как да продължи. - Той... участваше в някакви сделки с наркотици, но го хванаха и лежа в затвора 5 години. Когато си ни видял го видях за пръв път от години. В началото се зарадвах, но после ми каза, че му трябват пари и се скарахме... От тогава не съм чувала нищо за него.
Чернокосият затвори очи. Наистина бе сгрешил. Ала тази грешка му бе коствала всичко... абсолютно всичко.
- Разбирам... - кротко каза и се загледа в лицето й. Очите й искряха заради сълзите. Изведнъж тя го погледна и се насили да се усмихне. Огледа се и намери лист и химикал. Написа нещо набързо и го сгъна поставяйки нещо малко в него. Погледна Саске в очите. Той се усмихна съвсем леко и кимна разбиращо. След миг обаче розовокосата извърна поглед и загледа пистолета лежащ на плота. Взе го и се съсредоточи изучаващо в спусъка му. Само един куршум и всичко можеше да се промени. Само два куршума и всичко щеше да е наред. Въздъхна и се усмихна, махайки предпазителя.
- Време ли е? - гласът на Саске прозвуча безкрайно нежно, въпреки създалата се ситуация. Розовокосата кимна и бавно отиде до него. Главата й едва достигаше до рамото му и отстрани изглеждаше нелепо - нежната, бяла ръка на Сакура опряла пистолет в гърдите му.
- Искаш ли аз да го направя? - отново меко попита чернокосият и хвана непокорен, розов кичур между пръстите си. - За да не изпитваш вина...
- Мъртвите не изпитват вина... - преди Саске да разчете посланието зад думите й, розовокосата се надигна на пръсти и впи устни в неговите. И двамата се целунаха жадно... целувка за сбогом. Жената насочи пистолета към сърцето му и се отдръпна леко. Дъхът и се смесваше с неговия.
- Сбогом, Саске... Дори и да те мразя, все пак те обичам... Не мога да го обясня...- сълзите й мокреха бузите й. Пръстите му изтриха някои, ала те не спираха да мокрят красивото й лице и той се отказа.
- Винаги съм те обичал... И теб, и Рей. - след казаното опря брадичка в главата й и затвори очи. - Ще те чакам... винаги.
Изстрелът прозвуча зловещо, силно, разцепващо тишината. След него се чу още един изстрел. Косите им се смесиха, телата им се преплетоха... Стените на къщата, на онази бяла, чиста и невинна къща, бяха окървавени. От кръвта на двама влюбени, погубени от жестокостта на света, от коварството му. И въпреки всичко бяха умрели заедно, оставяйки след себе си нещо, което се надяваха да не повтори грешките им. Защото любовта им беше безсмъртна. И въпреки всички предизвикателства те намериха начин да се откъснат от болката и коварството на света, надявайки се, че там където отиват ще намерят щастието, което не успяха да намерят на тази земя... Защото такава любов не можеше да съществува на земята. Тази любов надминаваше всички думи и действия, всяка болка, която двамата си бяха причинили.
Тази любов, която бе преминала границите на човешкото, бе задминала реалността, омразата и болката... За тази чиста, неподправена любов, толкова силна, че чак е примесена с болката, тази любов, която светът бе стъпкал и се бе подиграл с нея... За тази странна, изпепеляваща и убийствена любов няма име...
***
По-късно, на погребението им, имаше само няколко човека. Но всички те бяха запознати с историята им. Никой не се разплака нито за него, нито за нея. Защото знаеха, че тяхната история не завършва тук... Те просто не бяха създадени за този свят. Но сега в смъртта те най-накрая откриха мечтания покой. В онзи момент когато черната пръст бавно покриваше ковчезите им те не умираха. Техният живот тепърва започваше. Тяхната история едва сега поставяше началото си. А онова, което светът знаеше за тях... то бе без значение. Бяха оставили своето наследство и щяха да бдят над него независимо от разстоянието, на което се намираха. Те просто желаеха малко щастие, ала вместо от живота го бяха получили от смъртта. И независимо дали бяха в Рая, Ада или на някое друго място те щяха да се възползват от щастието си... най-накрая. Защото дори те двамата го заслужаваха.
***
И двамата разбраха, че за някои неща не са нужни думи, а действия. За други бяха нужни няколко думички и никакви действия. А понякога там в света се намират и някои други, красиви неща, които човек не може да назове. Защото когато се докоснем до нещо красиво и му дадем име с времето то започва да губи красотата и значението си... Понякога е хубаво просто да се наслаждаваме на нещата без да питаме, без да разбираме, без да се опитваме да ги именуваме. Понякога просто трябва да се оставим на течението... защото онова красивото, мистичното, интересното, истинското е най-вълнуващо когато няма име...

Голямото, високо огледало обхващаше образа й изцяло. Косата й бе черна като абанос, дълга до средата на гърба. Ирисите й имаха искрящ зелен цвят с капчици черно в тях. Магнетични и редки, очите й привличаха вниманието на околните не само заради цвета си. В тях играеше една дяволите искрица, която караше очите й да блестят. Кожата й беше с цвят на сметана... точно като тази на баща й. Ала разликата бе, че нейната изглеждаше по-скоро аристократично бяла, докато тази на баща й изглеждаше болнаво бледа. По бузите й обаче, винаги се забелязваше лек розов отенък. Фигурата й бе стройна и поддържана, пропорциите й бяха прекалено съвършени за едно осемнадесетгодишно момиче. Въпреки искрата в очите й, лицето й имаше смразяващо безразлично изражение. Не че под него не се криеше едно страхотно и весело момиче, но животът я бе научил да не показва слабостите си, да не показва емоция. Според Итачи тя прекалено много приличаше на баща си, което както той казваше, "не e чак толкова хубаво". Нямаше си и представа защо чичо й толкова мрази баща й. Не знаеше с какво толкова се беше провинил, но Итачи не спираше да го ругае при всеки възможен случай. Майка си помнеше смътно, ала никога нямаше да забрави топлата й усмивка, любящия й глас и прекрасните й розови коси. Искаше й се и нейната коса да бе такава. Щеше й се да има нещо съвършено... точно като на майка й. Ала дори зелените й очи не бяха изцяло като тези на Сакура. Дори в тях се виждаше присъствието на Саске. Рей обичаше и двамата, въпреки че спомените й бяха ужасно смътни. Помнеше черната му коса и страшните му черни очи. Но тъй като бе живяла повече време с него, помнеше как й четеше приказки или и разказваше невероятни истории. Така и не разбра защо в присъствието на майка й той винаги се държеше толкова... студено. Но ги обичаше страшно много. И двамата. Около смъртта им имаше толкова неизвестни за нея факти. Не знаеше защо Итачи винаги се гневеше когато Рей споменеше името Сакура. Настояваше момичето да нарича майка си Скайлър. Ала Рей помнеше майка си не като Скайлър, а като Сакура. Красива като вишнев цвят. До колкото бе изкопчила от чичо си майка й и баща й не бяха разведени, но това водеше до нови въпроси...
- Рейвън! Хайде, миличка, ще закъснееш за училище! - гласът на Ино я откъсна от бездната на мислите, в която попадаше прекалено често, за да бъде нормално.
- Секунда! - провикна се както всяка сутрин и се зае с последен оглед на тоалета си. Винаги подбираше дрехите си внимателно, така че да се напасват съвършено към фигурата й. В училището, в което учеше се позволяваше на учениците всеки петък сами да избират дрехите си, вместо да носят обичайните униформи. Този път Рей бе подбрала изключително внимателно къса, прилепнала червена пола, която стигаше педя над коляното й, бяла блуза с ръкав до лакътя, червено сако в тон с полата, черни обувки на екстремно висок ток и чанта в същия цвят. Най-вероятно учителите отново щяха да й направят забележка, но в най-добрия случай нямаше да я допуснат до часовете. Така можеше да избяга с приятелите си и да се шляе цял ден в компанията им.
Слезе по стълбите грациозно, но бързо. Влетя в кухнята и целуна Ино по бузата. Побърза да излезе преди да се започне с тирадата за възрастта и дрехите на блондинката. Отвън както винаги я чакаше кола. Черна, лъскава, безбожно скъпа... Често се хващаше, че мисли в негативна посока за приятелите си, но после си даваше сметка, че няма такова право защото самата тя достойно носеше титлата на най-голямата кучка в гимназията. А глупавото беше, че тя съвсем не бе такава. Но добре умееше да играе роли и да прикрива мнението и емоциите си... Тези й умения бяха доста полезни понякога.
- Здравей, сладурче. - обади се момчето седящо зад волана - Кай. - В настроение ли си за училище? - що за глупав въпрос, идеше й да попита, но не каза нищо.
- Не. - простичко отвърна на въпроса му и отвори жабката. Затършува из нещата в нея докато не попадна на кутия с цигари - това, което търсеше. Затвори жабката и запали една цигара, въпреки протестите на Кай, че в колата не се пуши.
- Знаеш ли... Може днес да не ходим. - чернокосата се обърна към момчето и го изгледа дяволито. Той се ухили и отклони поглед от пътя за да срещне очите й.
- Може да вземем другите и да отидем някъде... Или може да отидем у нас... само двамата? - мръснишкият намек накара Рей да се засмее. Той винаги и правеше подобни намеци, но тя рядко ги вземаше на сериозно. Загледа се в русата му коса, в която бе сплитала пръсти толкова много пъти... Сините му очи искряха в необикновен лазурен цвят, но и в тях, също както в нейните собствени, се забелязваше дяволито пламъче. Може би го харесваше именно заради това...
- Първо ме закарай до гробищата, а след това ще преценя... Зависи в какво настроение съм. - момчето повдигна вежда въпросително при посочената дестинация, но все пак не каза нищо. Най-вероятно тя искаше да посети гробовете на родителите си.
След известно време стигнаха и Рей слезе от колата. Кай остана там предполагайки, че чернокосата ще има нужда да поостане сама. Взе същата кутия с цигари, която Рей бе взела по-рано и търпеливо зачака момичето.
На чернокосата й се наложи да повърви няколко минути, за да достигне до точното място. Тъй като бяха погре*ани преди 12 години, гробовете на родителите й се намираха малко по-навътре в гробищния парк.
Когато стигна там обаче, се изненада. Седнал на окосената, мека трева пред паметника, стоеше Итачи с лист хартия в ръцете си. Прииска и се да се обърне и да се затича възможно най-далече, но се застави да продължи напред. Без да казва нищо свали обувките си и седна до мъжа.
Чичо й съвсем не се бе променил в годините и си изглеждаше все така млад, мъжествен и красив. Вдъхваше респект у чернокосата и въпреки непокорството си, и честите караници, тя все пак го уважаваше и му се възхищаваше.
- Трябваше да си на училище. - Итачи пръв наруши мълчанието.
- Трябваше и да не съм облечена така... - с крива усмивка допълни момичето и се заигра с кичур от дългата си, абаносова коса. - Има много неща, които трябва да съм и такива, които не трябва, но аз все пак съм... или не съм. Зави си... - колкото и объркана да беше речта й в момента Итачи все пак я разбра. Кимна й отсечено и загледа надписа на паметната плоча на Саске и Сакура. Въздъхна и се обърна към племенницата си. Подаде й малкото листче сгънато на четири и се изправи.
- Мисля че за днес ще извиня отсъствията ти... Прочети бележката... от родителите ти е. - кратко и ясно каза и си тръгна без да изрече нищо повече.
Изненада се, че не я завлече буквално до класната стая. Все пак Итачи си беше импулсивен и доста често в лошо настроение... Рей мислеше, че му е в тежест, но щом въпросните мисли нахлуеха в главата й веднага ги отхвърляше спомняйки си с колко загриженост и любов я гледаше чичо й. Обожаваше и Ино, въпреки че блондинката бе от онези родители, които постоянно се опитваха да командват децата си и да ги изградят по свой модел. Разбира се обаче, Рей не беше дете нито на Ино, нито на Итачи. Той и бе чичо, а до колкото знаеше блондинката била близка приятелка на майка й. Двамата се бяха оженили когато Рей бе на 11 и година по-късно й се роди племенник. Обичаше момченцето много и нямаше против да го храни, къпе и дори да сменя памперсите му. Обожаваше да му купува дрешки и играчки. Можеше да стои и да му пее, говори или да си играят по цял ден. В интерес на истината Рей не отричаше, че прилича на кучка и се държи като такава - това не бе фасада, а просто част от характера й. Но от друга страна чернокосата бе мила, грижовна и весела личност. Двете страни на една монета...
Отърси се от мислите внезапно превзели ума й и се загледа в мъничкия хартиен правоъгълник между пръстите си. Изглеждаше сгънат не особено старателно и чернокосата се запита, колко често Итачи бе отварял бележката, бе изчитал съдържанието й и отново я бе сгъвал, докато чакаше момента, в който щеше да й я даде. Хартията бе съвсем изтъняла, изглеждаше почти прозрачна. Може би върху нея някога бе имало редове, но сега едва се забелязваха тънки, сиви линии. Без да се бави повече заразгъва листа, като се стараеше да не го скъса.
Още при първото изречение в очите й се наляха сълзи и в гърлото й заседна буца.

***За Рейвън***

"Рей, съкровище наше. Нямаме много време, а и сме сигурни, че чичо ти ще се грижи за теб.
Не мисля, че купища празни думи в това писмо биха ти били от полза. Това, което искаме да ти кажем с баща ти не е дълго и не заема особено много място, но тези думи идват от сърцата ни...
Обичаме те безкрайно много, съкровище.
С много, много, много любов,
мама и татко."

******
Изобщо не я интересуваше, че гримът й се размазваше все повече с всяка следваща сълза. Бележката бе опряла в гърдите си, а хлиповете й се чуваха отдалеч. Питаше се защо се бе случило точно на нея. Питаше се защо тя нямаше щастието да се порадва на родителите си... Помнеше ги, наистина ги помнеше, но толкова смътно, че я болеше при всеки спомен. Но никога нямаше да забрави розовите коси на майка си, уханният й черешов аромат и нежният, мелодичен глас. Никога. Никога нямаше да забрави черните очи на баща си и онези вечери, в които й четеше приказка за лека нощ. И определено нямаше да забрави целувките им за лека нощ. Съвсем леки, но закрилнически, по челото й.

Не разбра колко време бе стояла там и бе плакала, но изведнъж нечия ръка докосна рамото й. Извърна се и погледна нагоре. Над нея с обезпокоена усмивка стоеше Кай. Настани се до нея и прочете бележката когато чернокосата му я подаде. Въздъхна, сгъна я внимателно и й помогна да се изправи. Подаде й листчето, а тя го прибра в джоба на сакото си. Обу обувките си и избърса мокрите си бузи.
Щом двамата с момчето стигнаха колата Рей го хвана за китката, карайки го да спре. Изглежда се изненада, но не каза нищо. Загледа се в светлите му очи и откри там търпение и загриженост... и с таена, ненатрапчива любов.
И изведнъж всичко онези момчета, с които се бе целувала и натискала, и правила доста по-сериозни неща, избледняха и остана само Кай. Момчето, което винаги бе до нея, винаги я забавляваше и винаги бе там, когато тя плачеше. Не за да и досажда, не за да я кара да спре, а просто, за да и предложи мъничко утеха...
И въпреки че още нямаше и 18 години, чернокосата почувства нещо докато гледаше момчето. Може би за пръв път го виждаше по онзи начин, независимо броят на целувките, които му бе подарила. Може би, макар и малка тя все пак се влюби... и не можа да си обясни онова чувство, но някак си знаеше, че не е нужно да търси обяснение. Просто го дръпна към себе си и впи устни в неговите. Този път целувката й беше различна - по-дълбока и по-истинска...
Отдръпна се и се засмя на глуповатата му усмивка. За миг си помисли, че вероятно изглежда като избягал клоун от цирка с размазаните си спирала и грим, но някак си не й пукаше... Кай я бе виждал в най-лошата й светлина, а и в най-добрата... едва ли няколко тъмни вадички по бузите й щяха да променят мнението му за нея.
Засмя се отново, този път по-силно и за пръв път от много време се почувства щастлива... истински щастлива. Без да питат, без да говорят двамата си бяха казали толкова много неща.
Не знаеше дали ще бъдат заедно завинаги, дори не знаеше дали ще са заедно до другата седмица, но едно знаеше... Обичаше това момче и независимо от всичко той винаги щеше да бъде в сърцето й. В онази част от сърцето й, където пазеше всички най-скъпи спомени и щастливи мигове... Онази част от него, която биологията не бе именувала и никога нямаше да успее. Онази част, която не можеше да се види през рентген... Онази малка, но съкровена част, която нямаше име...