Копринена любов

Съжелявам за миналата тема просто стана някъква грешка и пуснах темата без даже да съм написала разкъза. Сега ще го пусна. В този разказ се говори за една любов изпълнена с незабравими моменти. Фикът е по Наруто. Ето и първа глава. Приятно четене. :)








Първа глава
***



Черни мрачни облаци виснеха над гората в близост до прочутото село скрито в листа, застрашавъщи да излеят цялата си мощ над гордо извисяващите се красиви дървета.
Черна като смъртта сянка пробягваше измежду храстите мъчеща се да измине растоянието от гората до селото възможно най-бързо преди дъждът да е завалял, но без успех. Първите капки дъжд закапаха като малки летящи остриета раздиращи с безпощада крехките листа на дърветата. "Мамка му!",чу се мек нежен глас изпълнен с недуволство от непредвидената ситуация. Сянката забърза своите крачки опитваща се да стигне по-бързо до портите на Коноха преди да се е усилил дъждът.
Изведнъж крехкото създание спря своя бяг и съзря големите масивни порти проскърцващи от порива на сирният вятър. Плътните червени устни леко се отвориха от възхищение, а в очите проблясваше удовжлствие от гледката. "Коноха не се е променила, все така красива и величествена е." Чувствата бошуваха в сърцето като ураган.
- Мога ли да Ви помогна с нещо госпожице? Търсите ли някого или случайно минавате от тук? - Строгият мъжки глас изкара крехкото създание в реалността. Големите ириси се преместиха към нарушителя на нейното усъмотение.
- Извинявам се господине, но ще Ви бъда сърдечно благодорна ако ми отделите малко от вашето време и ми помогнеге да намиря Миоко Учиха. Много съм изморена плащът ми е подгизнал, а и ми е студено. - Високият мъж извиси поглед към небосвода и забеляза как една светкавица проряза притъмналото небе, а веднага след това последва и силен гръм, който накара шинобито отново да погледне към крехкото тресящо се от студ момиче.
- Разбира се че ще Ви помогна мис, но първо трябва да ми кажете вашите имена за да мога да Ви запиша. Знаете, че не мога да се допускат непознати лица до селото.- лека усмивка се появи на устните му след последното изречение.
- Разбира се господине, с удоволствие ще Ви издам тази малка тайна. - сърказмът убедително се наместваше в нейните изречения. Казвам се Алена Наруно. Семейството ми е от селото, но има станция за опазване на мира в близост до Коноха. Учиха и Харуно си съдействат в това начинание.- мек нежен смях се разнесе до слухът на строгият мъж и усмивката веднага се появи на лицето му. Той огледа по- обстойно нежната девойка. Не толкова високото крехко, но в същото време стегнато и силно тяло. Плоският корем, млечно бялата кожа контрастираща на плътните червени устни, гарваново черната коса спускаща се изпод качулката на тежкия плащ, и тези кехлибарено зелени очи изпълнени с желание за постигате на всичко. Наистина това момиче излъчваше сила и гордост присъщо за всеки член на Харуно клана. Изведнъж той излизе от своя транс и с лег замах подкани зеленооката красавица да го последва.
- Елате госпожице Алена, ще Ви отведа до именито на Учиха.- след тези думи младото куноичи пръхна от родост и нежната усмивка неможеше да се истрие от устните и. - Благодара Ви много господин.. тя замлъкна изведнъж.
- Какаши, моето име е Какаши.- гласът му стана по- мек от началото.
- Сърдечно Ви благодаря господин Какаши.- нежният смях се разнесе кото мелодия до неговите уши.
Дълго двете шинобита върваха мълчаливи из калните пътики на спящото село, но най- накрая Алена пречупи подтискащата тишина с гласът си.
- Селото ни не се е променшло. Все така прелестно си е. Никога няма да забравя големите кедрови дървета полюшващи се от топлият повей на вятъра, или пък мирисът на черешови цветчета разнасящ се след тичащите безгрижно малки наследници на шиноби културата. Винаги съм си спомняла, как това молко кътче от света пръщи от живот. О, за малко да забравя потока в плизост до селото. Сестра ми ме водеше като молка там да си играя в бистрите му води докато тя тренираше уменията си на шиноби. Наистина тези времено бяха прекрасни.- Носталгията напираше в крехкото девойче и две бистри сълзици се търкулнаха по зачервените и от студ бузи. Високият мъж отправи погледът си към нея и същата силна носталгия се настани и в неговите очи.
- Да несъмнено тези спомени които сте запазили в съзнанието си са прекрасни, но с течение на времето хората от селото станаха недоверчиви и студени и доброто както и радостта бавно започнаха да изчезват.- шинобито сведе глава за да прикрие разочарованието от случващото се.
- Но какво толкова се е случило за да промени до такава степен жителите на това прекрасно масто и те да започнат да започнат да расъждават толкжва мрачно? - Чернокосото куноичи едва зададе своя въпрос все още шокирана от думите на своя придружител.
- Преди няколко години великият санин Орочимару нападна Коноха опитващ се да я срине със земята. В този съдбоносен ден той погуби нашият Хокаге, на за щастие преди да умре той усоети плановете за разруха. Почти веднага след това внучката на нашият първи предводител стана законен Хокаге и до ден днешен защитава нашият дом. Но има слухове, че ще има война която ще е решаваща за света на всички шинобита и на чело на тази война ще е член от Учиха клана.- думите се изнизваха от устата му и безмилостно пробождаха съзнанието на наследницата на Харуно.
- Член на Учиха?...- думите се изтръгнаха като буца от гърлото и, тихи като шепот. Тя неможеше да повярва, че е пропуснала такава съществена част от живота на нейното село.- Е, вече сме пред имението на Учиха.- тези думи накараха Алена да разсее мислите в главата си. Високият мъж почука на голямата масивна порта в очакване някой до отвори. Не след дълго големите железни порти се отвориха скърцащи от голямата тежест сякаш страдащи от артрит. Нежна фигура се показа зад тях в очакване да разбере какво става.
- Добър вечер Какаши-сан какво Ви води в този късен час при нас. Нежна усмивка заигра по устните и.
- Един човек ме помоли до го доведа при вас г-жо Миоко.- изведнъж изпод широките рамене на на мъжа се показа крехко тяло.
-Лени..лени това ти ли си?- жената ахна от изненада. - Лени миличка какво правиш тук, влизай цялата си мокра ще настинеш ако седиш още така.- Тя дръпна момичето към нея и я притисна в обятията си след това погледна към високото шиноби и го дари с сърдечна усмивка.
- Благодаря Ви Какаши-сан незнам как да Ви се отплатя. - Пазачът отправи поглед към жената и леко се засмя. Не се тревожете това ми е работата.- Поклони се и изчезна в сенките.







Това е първа глава. Извинявам се ако има грешки, но пиша от телефон. Свободни сте да давате мнение. :)

Виждам, че няма мнения по темата но все пак аз ще пусна следвъща глава. Дано ви хареса. :)










Втора глава
Неочакваният гост
***






След като нинджата си замина домакинята на имението бързо съпроводи своята неочаквана гостенка в голамата трапезария, за да я изсуши и нагости. Младото куноичи огледа голямата стая и ахна от възхищение. Стените бяха боядисани в мек прасковен цвят, а върху боята бяха изрисувани прекрасни розови цветя преплитащи се едно в друго идеално контрастиращи на обстановката. На свое място големите снимки и портрети на семейството допълваха перфектно уюта лъхащ от голямото помещение. По средата на трапезарията имаше голяма масивна дървена маса, а около нея наредени изсусно гравирани дървени столове. Срещу всичко това имаше голям двукрилен прозорец разкриващ прекрасна глетка към цялото село. Зелените изумруди на момичето шареха безпир навсякъде обхождащи отново и отново голамото помещение.
- Лени, скъпа ето вземи тази кърпа и се подсуши цялата си подгизнала от този дъжд. Наистина вече незнам какво му става на това време. Ту е много топло, ту вали порои и става студ.- жената поклати леко глава подпирайки я с едната ръка и дълбока въздишка се изтръгна от гърлото и. Алена отправи поглед към своята домакиня и лекият и смях се разнесе навсякъде.
- Благодаря ти лильо Миоко, тази кърпа ще свърши чудесна работа.- голяма усмивка заигра по устните и.
- Е Лени, разкажи ми как са родителите ти не съм ги виждала от доста дълго време. Надявам се, че си отишла да видиш първо тях преди да дойдеш до тук нали? - въпросителният и поглед накара Алена да се изкикоти лекичко.
-Разбира се че отидох да ги видя лельо. От къде мислиш че съм разбрала че сестра ми е тук, и че даже е и сгодена?
-А да сестра ти, тя наистина ще се радва да те види. Все пак от години не е виждала по- малката си сестричка.- Миоко помилва поруменялите бузки на момичето и понечи да стане от масивният стол, за да приготви нещо за хапване когато изведнъж се чуха стъпки идващи от съседната стая.
- Вайко какво има, защо още не си си легнала да почиваш?- Алена обърна своя поглед към новодошлият, но в сянката на масивната врата успя да зърне само два розови кичура. Тя веднага се изправи от мястото си и притаи дълбоко дъх. "Това моята сестричка Сакура ли е? И ако е тя, коя е другата фигура до нея?".. Въпросите заприиждаха като голяма вълна.
- Л-Лени... Лени ти ли си?- най- накрая строината розовокоска излезе на светлина, и дъхът на Алена спря. Лени... това си ти, моята малка сестричка ! - момичето се затича към чернокосата куноичи и я притисна силно в обятията си. О, Боже моето момиче е тук. Не съм те виждала от десет години, о колко си се променила и пораснала. Но как рабра, че съм тук? Майка и татко ли ти казаха? Ти видя ли се с тях, а чичо къде е? Не е ли с теб? - хилядите вэпроси които зададе Сакура още повече стаписаха Алина? Тя седеше неподвижна в силната прегрътка на сестра си все още обладана от силната еуфория. Усмивката неможеше да се смъкне от красивото и лице, сълзиците напояваха големите изумруди и започнаха да си проправят вадички надолу по бузките и. Изведнъж хватката се отхлаби и двете женски ръце разтърсиха леко крехкото тяло.
- Лени защо мълчиш, добре ли си? Да не ти е лошо?- Сакура повдигна ръка и нежно изтри сълзичките капещи от очите и. Защо плачеш? Да не е станало нещо у дома? - Сакура притаи дъх след последният си въпрос. Най- накрая по- малката сестра проговори.
- Не сестричке, нищо не е станало. У дома всичко е наред, майка и татко са добре. Те ми казаха че си тук и че си се сгодила за Учиха наследник. Чичо също е добре, той остана при родителити ни.
- Да Лени сгодих се. Сгодих се за човекът който винаги съм обичала. И този човек е Учиха Саске.- тя ивърна поглед към все още стоящата фигура до вратата и вдигна леко ръка, за да я подкани да дойде до нея. Чак сега Алена забеляза, че фигурата е на висок строен мъж. Косата му бе черна като абанос, очите му също толкова черни с тази разлика, че техният черен цвят излъчваше накакъв магнетизъм. Кожата му бе бледо бяла, устните му добре уформени, нито много малки нито много големи. Имаше широк гръб и рамени, и малко- по тясна талия контрастираща идеално на стегнатите мусколести бедра. Наистина изглеждаше все едно е изваян от мрамор. Алена се поразрови в спомените от миналото си, за да си спомни как е изглеждал преди. Да тя го познаваше, сестра и често тренираше с него и с още едно русокосо момче.
- Саске помниш ли по- малката ми сестра Алена? Водех я с мен на нашите тренировки.- Саске отправи суровият си поглед към зеленоокото момиче и с почуда забеляза, че и тя го гледаше. Лека почти незабележима усмивка заигра на устните му.
- Разбира се че я помня Сакура. - за миг той погледна своята годеница, но веднага след това отново отправи погледа си към Алена. Лени променила си се.. пораснала си. - той констатира това с наистина голяма изненада. След това повдигна голямата си ръка и я положи на рамото и докато се взираше в очите и, а усмивката му изразяваше неговото гостоприемство. Добре дошла Лени, чувствай се като у дома си.
- Благодаря ти Саске- сан.- чернокоската наклони леко глава и се усмихна лъчезарно.
Иведнъж нежният глас на по- възрастната жена в стаята се разнесе като мелодия из трапезарията.
- Хайде деца елате да хапнете приготвих ви нищо топло и вкусно.- Миоко наблюдаваше разиграващата се ситуация придфочите и докато готвеше и сърцето и се пълнеше с неизмерима любов.
След като всички хапнаха добре домакинята съпроводи Алена до вторият етаж, за да и покаже нейната стая. Тя се намираше в непосредствена близост до стаята на по- големият брат на Саске.
- Ела миличка, това е твоята стая чувствай се като у дома си и ако имаш нужда от нещо ме повикай стаята ми е от другата страна. А тази стая до теб е на Итачи.- Алена погледна към вратата и се зачуди защоэе заключена.
- А защо стаята е заключена лельо? Къде е Итачи? - отговорът на Миоко последва почти веднага.
- Синът ми замина на една мисия преди няколко дни и скоро трябва да си върне. Но ти не имай тревоги за това сега. Скоро ще се запознаеш с него. Хайде лягай си че вече е прекалено късно.- с тези думи жената целена девойчето по челото и се запъти към нейната стая. Алена последва нейният примир и влезе в голямата спалня. Тя отново забелаза, че стаята е добре обзаведена и това и донесе радост. "Тук цари истинско спокоиствие." Алена бързо съблече мокрите дрехи и се мушна под топлият душ. Горещата вода накара месколите и да се отпуснат и тя освободи съзнанието си напълно. След дългият горищ душ куноичито си пови с голяма хавлия и излезе навън. Кожата и бързо настръхна от сменящата се температура. Тя бързо затича към леглото и там съзра малка розона нощница. "Нощница? Но аз не.." Алена се усмихна леко и в мислите и изплува човекът който може да я е сложил. "Сестричке, толкова си предвидима в такива ситуации. Благодара ти." Зеленооката красавица нахлузи нощницата върху слабата си фигура и бързо се мушна под топлите завивки. "Утре ще е ден който ще е изпълнен с много незабравими моменти." Тя се усмихна сама на себе си и веднага след това притвори клепачи и се унесе в дълбок сън.












Това е втора глава, моля ви давайти мнения. :)

Скоро ще пусна новата глава ! Моляви давайте мнения! :)

Не видях тема за коментари, за това ще пиша тук. :)
Хареса ми. :) Имаше някои правописни и пунктуационни грешки, но като цяло ми хареса. Интересно ми е какво ще се случи по-натам, а и нещо ми се стори, че Саске загледа Алена по-различно от нормалното. ;д
Ще се радвам да продължиш да пускаш фика. :)

Наистина много се радвам, че ти харесва. Първо пуснах фикът като гост, но после си влязох в профила и вече ще си го пускам нормално. Фикът тепърва започва да се развива и ще има голяма изненада. А за правописните и пунктуационите грешки се извинявам много. Пиша фикът от телефон, а сензорът му е много чувствителен. :)

Ето и трета глава. Приятно четене. :)













Трета глава
Запознанството което ще промени съдбата
***












Лунният полумесец бавно започна да се измества, за да даде възможност на горящото огнено кълбо, което от своя страна да освети небето и даде старт на новият ден. От мрачните облаци и мразовития вятър, които вилнееха през ноща вече нямаше и следа.
Първите слънчеви лъчи мъчително, но сигурно си проправяха път през големите пердета към красивото лице на Алена. Красивата и гарваново черна коса блестеше от първите лъчи на деня. Светлината започна все повече и повече да се усилва упорито дразнейки все още спящото момиче. Изведнъж големите бистро зелени очи се отвориха, а веднага след това се чу дълбока прозявка. "Колко ли е часът? Дано да не съм проспала половината ден." Все още сънено младото куноичи погледна към стеният часовник срещу леглото си, и с радост установи, че часът е едва осем. "Ох, Слава на Бога не съм се успала". След като се разсъни достатъчно Алена стана бавно от леглото и хубаво се протегна. От долният етаж се чуваха силни гласове, приятната миризма на закуска се разнесе из стаята и. Зеленоочката лека се изкикоти когато чу как леля и Миоко приканваше всички да се яват в трапезарията, за да закусят. "Винаги грижовна както си я спомням." Нежна есмивка се появи на устните и докато отново се връщаше в спомените си. Почти отнесена от носталгия по изминалите години, Алена напълно забрави какво трябваше да прави. Бързо се утърси от мислите си и се запъти към банята, изми зъбите си и грижовно сряса дългите си коси. Съблече нощницата и облече нещо по- подходящо за навън. След това се запъти към трапезарията и вкусно миришещата храна.
Всички вече се бяха събрали около масата, Сакура шъташе заедно с нейната свекърва, а Саске розговаряше с баща си по някъква тема как по- ефективно да опазят селото от нападатели. Угрижена с своити задачи Алена вървеше по големия горидор навела глава към земята. Но както така трескаво мислеше какво трябва да свърши през деня, изведнъж нежното и тяло се блъсна в нещо доста по- високо и силно от нея, малкото и носле неволно се заби в мусклестата гръд застанала и отреща. Тя леко изтена от болка и залитна назад, но в същото време две силни ръце я хванаха през кръста и я задържаха изправена.
- Добре ли си? Да не те нараних? - плътният мъжки глас прикова вниманието на Алена. Тя извърна поглед към лицето на непознатия и пред очите и се откри гледка на красив млад мъж. Тя съсредоточи погледа си и огледа по- обстойно мъжът срещу нея, тогава забелаза, че това е по- големият брат на Саске. Той също имаше черни очи и бледа кожа като брат си, но неговото лице бе някък си по- мъжествено, до колкото на Саске бе някък си по- младежко с непринудена чаровност. Косата му бе черна и дълга, вързана на отхлабена опашка. Тялото му бе мусколесто, но не прекалено, идеално за височината му. Раменете, мусколести. Грътта, стегната. Коремът плосък, ханшът също стегнът, а бедрата силни и мусколести. Той бе прекрасно сътворение на природата.
- Н-не добре съм. - Младата Харуно леко заекна от стриктно следящият я мъжки поглед. Тя бързо се утърси от неудобната ситуация и леко повдигна ръката си в опит да се запознае с младият мъж. - Моето име е Алена. Приятно ми е да се запознаем господин...
По- големият Учиха пое ръката и и леко се усмихна. -Казвам се Итачи на мен също ми е приятно да се запознаем.
- Много се радвам за което Итачи- сан. - нежното куноичи се усмихна лъчезарно и леко отметна един непокорен кичур от лицето си. Итачи плъзна погледа си по тялото и и започна да я изучава. Той забеляза нежното, но силно тяло. Дългите и до кръста черни коси, млечно бялата кожа и плътните червени устни. Изведнъж нещо трепна в него, желание да я има само за себе си. Не много големите и стегнатш гърди, плоският корем, тънката талия и дългите стегнати бедра. И най - накрая се спря на изкрящо зелените и очи. Очи които изразяваха свободата и независимоста на нейната душа. Да, това необяснимо за него ново чувство да я има възможно най- скоро за себе си нарастваше с всяка изминала минута. Изведнъж той се разсея от своя унес и с лек размах на ръката си подкани момичето да го последва.
- Ела Алена, нека да идем да закусим, сигурно си гладна. - Младото куноичи леко сбърчи носле и тихичко изрече
- Моляте Итачи- сан наричай ме Лени. Самото име Алена не е толкова подходящо, а и не ми харесва особено.- Итачи я погледна леко учудено, но веднага след това тихо си засмя и също на свое място заяви.
- Добре ще те наричам Лени, но и ако ти махнеш думичката "сан" след моето име. Наистина не ми харесва тази прекалено голяма етикециа, само Итачи е добре.
- Дадено имаме сделка, няма да използвам тази така "голяма" етикеция. - нежният смях на момичето се разнесе из коридора след съркастичното изречиние. Итачи леко повдигна едната си вежда лека почти незабележима усмивка се появи на прекрасното му лице. "Хм, даже и чувство за хумор имала. Странна, но в същото време красива птица си Алена." Той тръгна към трапезарият и Алена също го последва.
След краткото мълчание младите наследници на Учиха и Харуно клана стигнаха до голямата маса отрупана с различни вкусотии. Всички погледнаха към новодошлите. Сакура веднага отиде до по- малката си сестра и нежно я прегърна.
- Добро утро мила. Как спа? Надявам се не си имала безсънна нощ.- розовокосата Харуно се усмихна в очакване на отговор.
- Разбира се че спах добре сестричке, нямах проблеми. Но сутрешното ми разсънване ще остане единствено по рода си. - малка усмивка заигра на устните и и тя извърна поглед към Итачи, но почти веднага след това го сведе нодолу към земята. Сакура забеляза поведението на сестра си и леко се изкикоти.
- Значи вече си се запознала с Итачи, но как точно се запозна с него Лени? - усмивката на Сакура не слизаше от лицето и.
- Ами просто леко се сблъскахме и така се запознахме. - Чернокоската леко се изчерви от неудобната ситуация.
Иведнъж възрастната Учиха проговори и прекъсна разговора между двете девойки.
- Хайде момичета сядайте и започвайте да закусвате нали не мислите да останете гладни.- жената бързо прикани момичетата да сядат и всички започнаха да се хранят. Общо взето закуската мина доста мълчаливо. Итачи бе умислен за миссите дадени му от Хокагето, но и за чувството което изпита когато бе в близост до Алена. Все още усещаше мекотата на кажата и при допир и опияняващият и аромат. Той трябваше да избие това желание от главата си. Сега точно не му беше до жени или камоли до по сериозни чувства от малко увлечение.
Вече всички приключиха с закуската и Сакура поведе младата куноичи към изхода на къщата, за да я разведе из селото. Главата на симейството Такаши поръча няколко задачки на синовете си и след това също излезе. Итачи понече да се качи в стаята си за няколко свитъка, но брат му го спря.
- Братко имаш ли работа? Искам да поговоря с теб за нещо.- Саске се изправи срещу брат си видимо настоятелен за разговор.
-За какво има да говорм Саске? Казвай бързо че работата ме чака.- Итачи скръсти ръцете си пред грътта си в очакване брат му пак да започне да развива теми как ще е по- добре да се подготвят за приидващата война.
- Ела да се поразходим навън и ще ти обясна за какво става на въпрос.- Саске хвана брат си за ръката и го зараздърпа леко. Итачи с негодевание го последва, знаеки колко отекчителен разговор ще водят.
-Добре добре идвам само стига ме дърпа.

Това е линк към темата за коментари на разказа. Моля давайте мнения. :) https://naruto-hit.catsboard.com/t17500-topic

Ето я и следващата глава. Сърдечно благодаря на редактора си rosi_rosi. :)
















Четвърта глава
***










Когато двете момичета излязоха от къщата веднага започнаха своя разговор за изминалите години, през които не са били заедно. В Сакура се надигаха толкова много въпроси и тя не знаеше от къде да започне.
- Е Лени, напътува ли се вече? Обиколи ли целия свят, както искаше? - черешовото цветче се надяваше отговорите на сестра и да сходстват с нейните мисли, а те бяха нейната сестра да остане до нея и никога вече да не я изоставя. Въпросите, които Сакура зададе накараха Алена да се замисли и тя започна своята история след заминаването и от дома и.
- Виж сестричке, след като преди години чичо се прибра от своето пътуване и започна да разказва своите преживявания с такива страст и плам, нещо в мен се пробуди и исках и аз да преживея тези неща, които е преживял и той. Знаеш, че винаги съм била луда глава още от малка. Затова и заминах, дори и тогава да бях едва на седем години. След като с чичо напуснахме родното място, той ме заведе на толкова различни от нашето село места. Запознах се с много хора, а и също усвоих много неща от нашата шиноби култура. Научих невероятни бойни изкуства и смъртоносни техники. Чичо ме научи как да контролирам и боравя със своята чакра и умения. Разбира се през нашето пътуване имахме и много препятствия, като например разбойници и шиноби престъпници, търсещи се от различните нации. Но тези трудности само и единствено ме направиха по- силна.
Докато слушаше Сакура бе изгубила ума и дума. Нейната сестра, нейната плът и кръв е имала толкова трудности, но и в същото време и радост в живота си, че тя не можеше да повярва. Това, което тя бе преживяла я бе накарало да порасне неизмеримо бързо. Нейното мислене бе като на тридесет годишен човек. Докато нейната сестра разказваше своята история, думите все повече и повече пленяваха съзнанието и душата на розовото куноичи.
- И така след десет години реших да се завърна у дома. Пораснала и способна да защитя своето семейство. - след тези думи чернокосата красавица се усмихна леко и погали нежно лицето на все още отнесена от разказа и по- голяма сестра. Изведнъж розовокоската се върна в реалността и зададе своя въпрос, мъчещ я през цялото време.
- И сега, след толкова години..- очите на Сакура се насълзиха от това, че все пак отговорът нямаше да и хареса, но трябваше да зададе този въпрос. Тя преглътна горчилката настанила се в устата и, и отново проговори. - Означава ли че ще останеш при мен и вече няма да се разделяме? - Вече зададен въпросът падна с цялата си тежест върху Алена. Тя погледна към своята сестра и гледката въобще не и хареса. Красивото лице на розовокосото куноичи бе тъжно и обляно в сълзи. Нейните красиви зелени изумруди също се напоиха с тъга, но тя се насили и се усмихна леко, след това придърпа Сакура към себе си и силно я прегърна. - Вече няма да ходя никъде сестричке. Ще бъда до теб завинаги.- думите и бяха тихи и изпълнени с много любов. Сакура стегна своят захват в още по- силна прегръдка и нежен смях се разнесе от устните и. - Благодаря ти, Лени. Обичам те толкова много.
Алена също се засмя и отпусна своята прегръдка, след това леко разроши няколко кичура коса на сестра си. - И аз също много те обичам сестричке. Хайде, разведи ме из селото, искам да го разгледам. Все пак не съм била тук десет години. - Тя хвана ръката на Сакура и я дръпна леко подканвайки я да тръгне. От своя страна розовокоската леко се засмя и я последва. - Добре де, добре, тръгваме.
Междувременно разговорът между двамата Учиха се състоеше, но не съвсем по плановете на Саске.
- Итачи виж относно прииждащата война..- Тъмният шиноби замлъкна принуден от строгия поглед на брат му, но се насили и продължи изречението си. – Виж, тази война е неизбежна. Знаеш кой седи зад нея и той няма да се спре пред нищо докато не погуби целия свят. Трябва да направим нещо.
Изведнъж по- големия Учиха прекъсна своят брат и го принуди да го изслуша.
- Погледни ме братко, погледни дълбоко в очите ми и ми кажи. - Итачи хвана раменете на тъмното шиноби и го обърна така че да се взре в очите му. - Кажи ми, бих ли могъл да си позволя да не знам какво ще последва? Бих ли могъл да не дам всичко от себе си, да не защитя своят дом, нашето село?
Саске се вгледа дълбоко в черните като мрак очи и в тях откри непоклатима решителност.
- Ще дам всичко от себе си и ще го убия. Дори и това да е последното нещо, което ще сторя в живота си. И за тази цел вече съм се подготвил. - Младият Учиха заби своя поглед като острие в него и със голям страх установи, че брат му не се шегува.
- Итачи, аз също няма да позволя селото ни да пострада и ще бъда до теб каквото и да се случва. Не го забравяй! - След тези думи младият мъж постави своята ръка на рамото на брат си и леко се усмихна. От своя страна по- големият също леко се подсмихна и потупа леко Саске.
- Радвам се да го чуя братко, надявам се да ме накараш да се гордея с теб.
Саске леко наклони глава и самодоволна усмивка заигра на устните му.
- Ще се гордееш, обещавам ти ! А между другото, какво става между теб и малката сестра на Сакура? Днес по време на закуска не откъсна поглед от нея. Виждам, че ти е направила някакво впечатление. Прав ли съм братко? - След тези думи лицето на Итачи стана някак си сурово, а очите му студени. Той проговори, но тонът на гласът му бе равен и безразличен.
- Останал си с погрешно впечатление. Алена е непозната за мен. А и едно дете няма как да ми направи някакво, кой знае какво впечатление.
Отговорът на Итачи накара Саске да го изгледа с лека почуда. Той знаеше, че брат му го лъже и заради това реши отново да го жегне.
- Ти много добре знаеш, че тя не е дете и то си и личи. Дори и на мен ми направи приятно впечатление, а и тя е на седемнадесет години. Вече е една красива млада жена. Не дете.
Тези думи още повече напрегнаха Итачи и той се обърна с гръб към брат си.
- Не смятам да разговарям повече за това. Тя е дете и с това темата е приключена ! - След тези думи по- големият Учиха се изпари в облак- мъгла, оставяйки брат си на върха на скалата разкриваща гледка към цялото село. Саске леко се усмихна, предвиждайки какво ще се случи между тях двамата с течение на времето.
Вече минаваше три следобед и момичетата вече бяха обиколили почти цялото село. Сакура бе разказала всички събития от своя живот, а Алена от своя страна се радваше от факта, че през всичките тези години сестра и е станала невероятно силно и умно куноичи. Изведнъж един разговор изникна в главата и. Разговорът между нея и онзи мъж Какаши.
- Сестричке, искам да те питам нещо. Познаваш ли мъж на име Какаши?
Сакура се обърна към нея и нежно се усмихна. - Да това е нашият учител, Хатаке Какаши. Защо ме питаш, Лени? Има ли нещо?
Алена успокои сестра си като леко я хвана за рамото.
- Не Сакура, няма нищо нередно. Миналата вечер той ме доведе до Учиха имението, но по пътя ние разговаряхме и той спомена за някаква война и за Учиха наследник, който ще я започне. Вярно ли е това? - Алена притаи дъх в очакване на отговор.
- Да сестричке, вярно е. Ще има война и този който ще я започне е дезертьор от нашето село. Казва се Учиха Мадара. - Сакура започна да разказва, а гневът на нейната сестра нарастваше след всяко изречение.
Най- накрая Алена проговори със студен изпълнен с раздразнение глас. - Сакура, сестричке, аз също ще помогна в тази война. Искам още сега да се срещна с Хокагето и да я помоля да ме допусне до редиците на нашите шинобита.
Сакура леко сграбчи ръката на своята сестра и я помоли да се успокои. - Утре ще те заведа при Цунаде- сама и тя ще те допусне до войната. Много ще се зарадва да види шиноби, което би дало живота си за селото. Но сега ще е по- добре да се прибираме, защото майка има нужда от нас.- Сакура хвана сестра си за ръка и двете тръгнаха към голямата къща.













Чакам вашите коментари. :)

Още с прекрачването на прага на голямото имение, младото момиче закрачи с широки крачки към стаята си. Мислите се въртяха из главата и като буря и не и даваха мира дори и за миг. "Та какво бих направила аз в такава ситуация ?" Да тя бе чувала за война, бе обучавана за война, но само при мисълта за тази дума кръвта и се смразяваше. Изведнъж почувства, че черепът и ще се пръсне. "Ах.." , погледът и се замъгли и тя присви очи, за да се фокосира. Леко разстърка слепоочието си с два пръста, като чели да разсее пулсиращата болка в главата си, но без успех. Крачките и се усилваха, искаше да стигне възможно по- бързо до стаята си, за да успокои вече тресащото си от гняв тяло. Отстрани две големи черни очи я наблюдаваха със интерес. Итачи се бе изправил със скръстени пред гърдите ръце, облегнат небрежно на една от високите колони в близост до стаята и. В главата му се въртеше един въпрос. Какво я бе напрегнало до такава степен, че чак тялото и се тресеше от напрежение? С лека въздишка се изправи и насочи срещу нея, но в същият момент младата кунойчи тръшна вратата пред носът му. "Малко зверче.. определено неопитно в котролиране на емоциите си." С силна въздишка големият Учиха се запъти към трапезарията при семейството си, но със све още измъчващият го въпрос какво точно и има. Отнесен със откриването на отговора, малдият мъж се блъсна в майка си.
- Итачи внимавай, какво ти става днес все едно не си тук. - Единственият отговор който получи бе само едно сухо извинявай преди да излезе на двора.
Отстрани по- малкият му брат го наблюдаваше и лека усмивка се появи на лицуто му. "Била дете, хм виждам че "това дете" все ти е в главата".
Отвън на двора младият Учиха не спираше да мисли и мисли. "Какво и е? Дали е добре? Да не е станало нещо в селото, та така да е ядосана.? Или пък някой я е наранил?" Тези въпроси не спираха да прииждат. "Тс.." Итачи сбърчи леко вежди в негодувание. Та какво правише? Защо мислеше за нея непрестанно? Та тя бе една непозната, тя бе малка и неопитна във всички отношения. Изведнъж думите на брат му изречени по- рано изникнаха в ума му и приковаха вниманието му. "Тя вече не е дете, дори и аз забелязах това." И наистина това беше вярно, тя не беше дете, а млада жена изпълнена със толкова сила, която да го изпепели до основи. А на него точно това му трябваше сега. Някой да накара кръвта му да кипи, и тя беше точният човек. "Ах, Алена какво направи? Можеш да докараш човек до лудост..."
Привечер всички се събраха около голямата маса в трапезарията. Сакура и нейната свекърва сервирваха вечерята, а мъжете обсъждаха работата от днешният ден. Изведнъж Сакура забеляза, че сестра и още не е дошла и понече да се качи до стаята и, но в последният момент годеникът и я спря.
- Недей, Итачи ще я повика. - От тези думи по- големият брат се обърна и присви очи в раздразнение, знаеки какво цели брат му. От своя страна Саске се подсмихна леко от неговата реакция.
- Да ще я повикам. - С тези думи той стана и се запъти към стаята на Алена. Когато стигна да стаята понече да почука, но забеляза че вратата бе леко открехната. "Хм? Вратата не беше ли затворена?" С леки движения той влезе вътре и пред него се разкри най- красивата гледка която бе виждал някога. Момичето бе легнало на леглото, унесено от дълбок сън. Итачи се приближи до нея за да я огледа по- добре. Дългите и черни коси непокорно падаха по възглавницата и по тънката и нежна шия. Гръдният и кош се вдигаше и сваляше при всяко нейно вдишвяне и издишване, плътните и усти леко бяха отворени. Изведнъж младият Учиха забеляза че тя бе полугола. Сутиенът ясно очертаваше стегнатите и гърди, а късите панталони които носеше прилепваха към дългите и млечно бели бедра. Изведнъж в стомаха му се зароди неконтролируемо желание да я докосне, да целуне тези така плътни устни, да обвие тези така дълги и стегнати бедра около кръста си и да потъне в нея. Да я направи своа, да и покаже, че само той може да я накара да вика от наслада и желание. С леки движения той седна на ръба на леглото и замилва спящото и лице. Желанието в него ставаше все по силно и замъгляваше ума му. С една ръка се подпря над главата и, а с другата не спираше да милва шията и, после надолу по гърдите и докато не стигна до плоският корем и красивите бедра. Леко приведе глава над нея и допря устните си до нейните. Дългите му черни кичури се спускаха надолу и галеха грътта и. Изведнъж младото кунойчи отвори леко очи, но в следващият момент кръвтта и се смрази, а сърцето и започна да бие лудо. "И..Итачи .."









Съжелявам ако има грешки, пиша от телефон. :)