Нечистокръвният наследник на Катарската империя

Ето, завърнах се от много голяма пауза   Надявам се, че най- новото ми фикче ще ви хареса много   Приятно четене....  Има и направена тема за коментари, да знаете и коментирайте....




                                                 ГЛАВА 1
 
Нощта настъпваше в императорския дворец, а светлините озаряваха небето и безсрамно заслепяваха звездите. В една от стаите на най- високата кула на двореца бе осветено в различни красиви светлини от лампите, а завесите играеха весело от лекия бриз, идващ от океана. Вътре, на леглото, което стоеше в стаята, седеше старец. Върху главата му имаше голяма корона, а лицето му беше остаряло и сбръчкано. Косите му – бяха придобили вече сиво - бял отенък, а погледът му беше изпълнен с доброто и нежност. Гледаше право напред и се взираше в онези красиви и благородни очи, който не се отделяха от неговите. Усмивката пред него беше най- красивата на света, а косите бяха червени, като огъня, който буйно и необуздано гореше. Беше най- чистото и добро на света.
-          Дядо, каква приказка ще ми разкажеш тази вечер... – запита малкото момиченце, гледащо го с очакващ поглед и с усмивка, по – нежна и от коприната. Стареца се усмихна леко и продума.
-          Тази вечер, малка ми принцесо, ще чуеш една история, която никога няма да забравиш, която може да потвърди всичко, на което съм те научил.
-          Хубава ли е, дядо... – отново запита червенокоската.
-          Да, и то много... – устните му се отвориха повече и продължи. – Настани се удобно и слушай внимателно, мила моя. – момиченцето положи глава на възглавницата и отправи поглед право към дядо си и заслуша меденият му глас, макар и да беше дрезгав.
 
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Там, някъде в края на широката и далечна пустиня, се виждаше голяма и властна империя, обградена от всякъде с високи стени. Империя, която бе изграждана с векове и всяваща страх п във всички страни на света, освен една, която беше толкова голяма, колкото и тази. „Империята в пясъка” -  така наричаха всички тази страна, която по всякакъв начин се опитваше да се разпростре на повече земя в света, но ако можеше да постигне мир с останалите владения на кралства, царства и империи, го правеше. Владетелят беше добър и умен, владеещ способността да разбира хората, да променя решенията си и управлява мирно и разумно. Имаше много приятели сред владетелите и живееше спокойно. Рядко се случваше да се разгневи и да предприеме жестокст спрямо даден човек или народ, но всички уважаваха в него една черта- уважаваше традициите си и на останалите народи. В неговата империя всички бяха доволни от него и никога не се бяха възпротивлявали към него и управлението му. Данъците не бяха високи, храната и стоките- евтини, а селяните бяха свободни да пресичат всяка граница между градовете и селата, никой не им искаше данъци за това и бяха свободни. Цялото население беше свободно да ходи където пожелае из империята и нямаше запори за никой. Всички се прекланяха пред властването на императора. Катар - така се казваше империята. Императорът се каваше – Адейлин. Висок около метър и осемдесет, с черно катранена  коса, с бяло снежно лице и сини очи. Ръцете му бяха големи, а тялото му беше мускулесто. Дрехоте му винаги бяха красиви и обвити отгоре с наметало, което показваше величетсвеността му и благородството. Имаше два сина – Пантелей и Сирот. По – големият беше Сирот и много по- жесток от брат си. Още от малък Сирот обичаше да гледа скрищом как армията се обучаваше и тренираше, обожаваше приказки за войни и убийствата на хората, разказвани от императора или от някой от приближените му. Отиваше при вуйчо си и непреставаше да разпитва за подвизите му и как беше отнемал животите на хората, докато е бил млад и е властвал баща му. Но когато бащата  на Сирот станал император всичкото зло, което бил причинил брат му приключило. Мир и щастие възцарували навсякъде в Катар... Сирот винаги вземал някоя пръчка или мечът си и започвал да удря с цяла сила по дърветата или по малките и дребни животинки. Нямал милост дори и към придворните или слугите в двореца на баща си. Отивал в кухнята и издебвал момента, когато готвачите излизали и нямало стражи, за да направя някоя пакост, която се превръщала в голям проблем за всички. Или слагал някоя подправки, които незнаел за какво служат или запалвал печките. Когато готвачите се връщалио се хващали за главата, а малкия пакостник избягвал, хилейки се и нямало и  капка жал в очите му, както и съжаление за вредите, които нанасял. Така малко по малко с годините се превръщал в злодей и безчувствено чудовище. Когато бил на седемнадесет години, при едно от обученията му трябвало да се бие с по- малкият си, с една година от него брат, така замахвал силно, мечът му се забил в ръката на Пантелей. Брат му паднал на земята, а мечът на Сирот не се помръдвал. Тогава по- големият брат извадил оръжието си и го вдигнал нагоре, готов да го стовари върху раненият Пантелей, насочвайки се право към сърцето му. Тогава веднага се появил Императорът пред сина си и с ужас в очите си се опитал да защити смърт рожбата си. Не разбираше какво става и защо по- големият му син се опитваше да убие брат си. Каква жестокост бе се породила в него, защо искаше да убие собствената си кръв... Беше си спомнил за завистта и злобата на брата, който искаше да отнеме короната от главата му и властта, която му се падаше по закон, като наследник на Канапер- баща на Адейлин и Атер и император на тогаващния Катар. Сирот се беше успокоил и свалил мечът  си, но омразата никога нямаше да стихне в тялото и сърцето му. Такава беше съдбата: Винаги един от семейството бе изпълнен и наследил на предшественика си злобата и ненависта към другия член на семейството. Сирот имаше руса коса и змийско зелени очи, лицето му беше бяло, но изпълнено с вечен гняв. Беше висок и силен, като баща си... Това беше бъдещият император на Катар, но населението му още незнаеше, че той щеше да унищожи цялата империя с жестокост и убийства...

Ето и втората глава 



Глава 2


Минавало времето и младите принцове израствали, не само на години, а и на способности, тела и всичко, което можели да променят. Ставали по- силни, наблюдавали другия и се опитвали да го надминат. По този начин императорът бил затруднен, защото имало още около година да избере наследникът си, а неможел така лесно да предаде народа си на ръка, която може да се окаже пагубна за него. Трябвало да преосмисли всичко до най- малката подробност. Как точно щял да познае добрият император в очите на синовете си.... 
Един ден, когато императорът отворил очи и се събудил, изведнъж му пробляснала идея. Идея, която все едно господ му беше дал. Веднага стана и се облече, защото нямал търпение да започне изпълнението на плана, който щял да даде новият император на Катар. При влизането си в тронната зала, седнал на трона си и започнал да заповядва, защото най- важното в този ден беше да се види с двамата си сина и да има даде задачата си. 
- Панелий, искам колкото се може по-скоро да ми доведеш, Пантелей, ясен ли съм?- един от съветниците на Адейлин кимна само с глава и буквлно изхвърча от залата. Тогава се обърна към друг от неговите съветници и заповяда.
- А, ти Терий, ще ми доведеш, Сирот.. Това е.- изрече последните си думи императора и видя как и втория излезе. Тогава Адейлин се облегна удобно на трона си и зачака с нетърпение синовете си, а усмивката не му се махаше от лицето, защото тази задача щеше да проемни не само империята, ами и самият него...
Когато двамата братя застанаха един срещу друг, очите им се срещнаха, а в тях се четяха различни чувства, най- вече в на  Сирот. Всички знаеха, че ненаввиждаше брат си, защото имаше вероятност да открадне престола, а той се падаше на него. Законът в Катар беше такъв- Незавизимо дали императорът имаше две деца ( синове, син и дъщеря или две дъщери), той избираше един от тях. Законът за първородният син не се прилагаше, както в повечето властвания. Когато беше само едно дете то се възкачваше на трона... Но този закон дълги години беше тормозил Сирот, защото той беше жаден за власт и най- вече за жестокости. И двамата незнаеха какво се въртеше в главата на баща им и днес дори не подозориха какво става. Пантелей се усмихна и поздрави брат си.
- Здравей,...- веднага усмивката му беше атакувана със злобен поглед и скърцане на зъби. Видно си личеше раздразнението на Сирот, но време за каквото и да било той нямаше, защото вратата ма тронната зала се отвори и разцепи напрежението помежду им. Обърнаха се напред и навлязоха навътре.
- За какво мислиш, че ни вика, братле? - запита тихо Пантелей, но отговор не получи и когато стигнаха до стапълата, които водеха до трона, се наведоха и поклониха. Императорът едва се надигна, а усмивката му не се махаше. Всички бяха забелязали това и вече знаеха, че той беше в добро настроение.
- Викал си ни...?- изрече въпросително Сирот, с нотка на безразличие, защото не обичаше да си губи времето. Той не обичаше да посещава и да се среща с баща си, ако можеше го избягваше, правейки си планове за нещо или пакостеше на някого.
- Да, синове мои... Извиках ви тук при мен, защото....- прекъсна изречението си, надигна се и стана, заставайки гордо изправен пред всички.- Извиках ви, защото искам да говоря с вас. Става въпрос за моя наследник на трона и император на страната ни.- веднага тръпки пробягаха по телата на двамата сина, защото дори не бяха подозирали, че точно затова ставаше въпрос. Вълнението се намести в телата им и възбуждаше любопитството им. Какво ли беше решил техния старец за това. 
- За наследник ли...?- запита раздразнено Сирот, като смръщи вежди и продължи. - Наследника не трябва ли да бъда аз?- заяви той и чакайки отговор беснееше отвътре. Пак му напомняха за закона, който имаше страната и който бе променен преди дълги години от един от прешествениците му, защото той много обичал децата си и не можел да леши малкият си син. И на двата сина дал част от земите си и страната, а един от братята решил да продължи делото на баща си и издал закон, че наследника се избира, а не наследява от първородното дете. Така започнала традицията и закона никога не бе променян...
- Знам, Сирот, че негодуваш и не си съгласен, но такъв е закона...- на секундата беше прекъснат от русокосия.
- Да, да, да.... Знам, закона.... Тъпия закон...- 
- Сирот...- викът на императора се разнесе и оглуши залата. Всички подчинени изтръпнаха и изплашиха, защото отдавна не бяха виждали техния владетел толкова много вбесен... Е, от последния път, в който беше повдигната темата за наследник и Сирот по същия начин се беше въпротивил на думите на баща си. Тогава един час трябваше да мини за да можеха да успокоят императора... Тишината настана вътре и никой не смееше да мръдне, защото можеше да си изпати, дори и Пантелей беше замлъкнал и очакваше бурята, която се задаваше. Извърна глава настрани и сръчка с лакет брат си.
- Замълчи, Сирот... Неискам пак да ме наказват заради теб и поведението ти...- по- големият брат изсумтя.
- Какво ме интересуваш ти... Прави каквото искаш, но без мен...- отново сви вежди и изръмжа. - Ясен ли съм и не ми казвай какво да правя и какво не...- императорът видя това и отвътре го заля топла вълна на обич към малкият си син, но се стремеше да не го показва, защото щеше да позволи Сирот да вземе преимущество. Щеше да започне да се подиграва на брат си, а всъщност той не осъзнаваше, че това поведение на Пантелей го спасяваше винаги...
- Знам, Сирот, че се гневиш и си недоволен от закона и решението ми, но ако искаш да избера теб и да станеш император ще трябва да се постараеш, защото знаеш, че моята дума е най- важна за всички...- за пореден път беше прекъснат.
- Еми тогава умри и да не се слуша думата ти, мили ми татко...- изказа това русокосия младеж и едва сега прекрачи границата с приказките си. Всички в залата се смутиха и започнаха да протестипат пред поведението на младия принц.
- Как може такова нещо...- чуваше се от една страна.
- Нахалство...- казваше пък друг.
- Непростимо...- трети също добавяха. Но едиснтвеното нещо бе най- важно сега, че на Сирот не го интересуваше, че го коряха или обиждаха. Той гледаше безразлично и беше готов за още, ако го провокираха случайно. След минута всички погледнаха императора и чакаха да видят реакцията му каква щеше да бъде.
Лицето на императора беше цяло почервеняло, като огън и гънките на нервите бързо се сгъваха, а очите му приличаха все едно щяха всеки момент да експлодират. Как се осмеляваше на такава безотчливост, на такова нахалство? Нямаше право да го обижда по този начин. Ако бха сами, добре, щяха някак да се разберат, но пред всички, които присъстваха... Нечувано... Сирот знаеше, че прекалява, но какво можеше да стане по- сериозно, освен да го смъмрят и да мине всичко, но незнаеше какво му предстоеше и какъв бе плана на баща му. Нямаше да има вече корене и говорене, а щеше да има действия.