Завръщането на Саске

1 глава

В Коноха, обстановката бе празнична. Всички жители на селото излязоха от домовете си и весело скандираха. Дори Тсунаде, Петата Хокаге напусна офиса си, оставяйки всичката си работа на Шизуне. Събитието най-накрая настъпи. Селото скрито в листата успя да убеди Саске да се върне и да започне на чисто. За всички бе голямо успокоение завръщането на един от най-силните мисинг-нин. Мъже, жени, деца... Дори съветниците се включиха в посрещането. Всички от Коноха застанаха пред портата, в очакване на своят другар, който отсъстваше толкова много години.

Посрещачите почнаха да скандират. В далечината вече се различаваха образите на Саске, Отбор Какаши и всички останали нинджи, които бяха напуснали селото в търсене на своя съселянин. Човешките фигури все повече и повече се приближаваха, докато най-сетне преминаха портата на селото. Селяните наобиколиха завърналите се нинджи и се надпреварваха кой по-напред да ги поздрави за добре свършената работа. След като свършиха и с това, те хорово започнаха да скандират:
- Реч! Реч! Реч!
Саске се усмихна. Беше щастлив, че го приемат толкова топло, след всичко, което бе причинил на селото. Той пристъпи няколко крачки напред и повдигна ръката си в знак да спрат. Посрещачите замлъкнаха и с интерес чакаха да разберат какво ще каже завърналият им се другар. Саске виновно сведе поглед и започна неуверено речта си:
- Първо, искам да се извиня за всичко, което причиних на селото, на вас и на моите приятели. Ще се радвам ако успеете да ми простите някога... - той преглътна и отпусна юмрука си. Очите му се навлажниха. Саске вдигна глава и се обърна към нинджите, които бяха пратени да го върнат. Той им се усмихна, а те кимнаха. След това премести погледа си към Какаши, Наруто и Сакура. - На вас ще съм вечно благодарен за това, че не спряхте да вярвате в мен. - Саске погледна Сакура. - За това, че независимо как се отнасях с вас, вие не преставахте да ме обичате. - от очите му почнаха да текат сълзи. Той се обърна към Какаши. - За това, че ми имахте доверие, дори когато знаехте, че аз няма да го опровергая. - бившият му сенсей го гледаше усмихнато, а зеницата му започна да трепти. Саске погледна Наруто и продължи. - За това, че независимо колко пъти ви наранявах и отблъсквах, вие не спирахте да се опитвате да изкарате доброто в мен и да ме вразумите. - Учиха вече не можеше да сдържа емоцията. Той искрено се разплака. Отново се обърна към жителите на селото и хлипайки изкрещя. - Да живее Коноха!
- Да живее Коноха! - хорово повториха те и започнаха да изпадат в еуфория. Мъжете хвърляха шапките си във въздуха, жените се прегръщаха от радост. Днешният ден бе празник за тях.

Тсунаде с мъки успя да се пререди и да достигне до завърналия се нинджа.
- Саске Учиха. - каза тя. - Утре искам пълен доклад относно деянията ти по време на изминалите няколко години, през които те нямаше. Но преди това... - Тсунаде се усмихна. - Ще има купон! - извика тя, така че да я чуят всички.
- Урра! - скандираха селяните и се отправиха към кой която пивница намереше.

* * *

В заведението, в което отиде бившият отбор 7 бе претъпкано. След като разбраха, че завърналият се нинджа бе влязъл там, всички жители на селото го последваха. Причината вътре да не е цяла Коноха бе, че просто вече нямаше останали места. За сметка на това, желание имаше, и то голямо.

Всички присъстващи се почерпваха подобаващо, като Отбор 7 не правеше изключение. Дори може да се каже, че половината пиячка бе изпита от тях.

Към 3 през нощта вече почти всичко бе утихнало. Всички бяха заспали. Кой нормално, кой с краката нагоре... Единствените будни бяха Саске, Сакура, Какаши и Анко, която се бе присъединила към компанията им. Въпреки късният час, четиримата бяха пълни с енергия и не спираха да си приказват. Определено им бе весело, въпреки течностите в стомасите им, които напираха да излязат. Дали от огромното количество алкохол или заради силната емоция, която в момента ги обливаше, но поради някаква причина Саске и Сакура, и Какаши и Анко станаха изведнъж доста близки. Последствията от тази близост бяха разхвърлени дрехи и протектори из цялото заведение и множество смучки...

2 месеца по-късно...

След случката на партито, Саске и Сакура се бяха привързали един към друг. Докато за Какаши и Анко онова си бе просто авантюра. Оттогава повече не се бяха виждали...

Учиха заведе приятелката си на лекар, защото напоследък повръщаше и й се гадеше постоянно. Докато те двамата трескаво чакаха резултатите от изследванията, седнали на една пейка в чакалнята, те видяха Анко. Тя говореше с техният лекар и изглеждаше угрижена. След разговора изчезна в облак от дим, а докторът се приближи към тях и весело им съобщи:
- Ами... Сакура Харуно е бременна, затова не се чувства добре напоследък. Честито! - усмихна се той и потупа Саске по рамото. В следващите няколко минути, болницата ехтеше от веселите им викове. Изглежда се е случило тогава... на онзи купон.

7 месеца по-късно:

- Напъвай! - крещеше Тсунаде, докато Шизуне и попиваше потта от челото. - Хайде, Сакура, напъвай!
- Не мога повече... - ядосваше се Сакура и удряше Саске по главата.
- Хайде, малко остава... - прошепна й той.
- Лесно ти е на тебе, само едно семе си сложил, и това е! Ти не трябва да преминаваш през това... Какво знаеш ти?!
Тсунаде и Шизуне се усмихнаха. Чу се бебешки плач. Сакура бе толкова заета да се кара на Саске, че въобще не забеляза, че детето е вече родено.
- Момче е! - засмяно каза Хокагето.
Родителите я погледнаха учудено. За миг, лицата им от изтормозени се превърнаха в ухилени. Саске сряза пъпната връв и Шизуне отиде да измие пеленачето. После го подаде на Сакура. Тя го взе в обятията си със сълзи на очи и каза:
- Детето ми... Нашето дете... Наследникът на Учиха!
Саске не можеше да спре да се усмихва от радост и целуна жена си по челото.
- Как да го кръстим? - попита го тя.
- Шоги. - отговори той и целуна и него по челцето.
- Колко сладко име. - през сълзи каза Сакура.

2-3 седмици по-късно:

Навън имаше буря. Вятърът огъваше дърветата до почти 90 градуса, а после ги връщаше в началното им положение. Дъждът шумно валеше, заглушавайки всичко покрай себе си.

Тайнствена жена бродеше из улиците и се бореше с вихрушката. В ръцете си носеше бебе, увито в хавлиена кърпа. То плачеше силно, толкова силно, че в някои моменти дори заглушаваше дъжда. Жената стигна до една къща и плахо почука на вратата. След това остави бебето на постелката и си тръгна. Тя използваше бурята като прикритие, което да скрие самоличността й и да заглуши стъпките й.

Какаши отвори. Отпред нямаше никого. Той издаде глава напред и се огледа. Нямаше жива душа. След като сви рамене, понечи да затвори, но го прекъсна бебешки плач. Той погледна надолу и видя бебето, с бележка поставена в шапчицата му. Какаши взе пеленачето, тръшна вратата и погледна бележката. На нея пишеше:

"Това е твоето бебе.
Анко.
п.с. Ако не вярваш, виж дясното й око."


Какаши стисна това парче хартия, направи го на топка и го хвърли в камината. Отначало си помисли, че това е абсурдно, но после се сети за нощта, която прекара с Анко преди 9 месеца. Пред очите му причерня. Той погледна надолу и едва не изкрещя. На пръв поглед, бебето бе като всички останали, но дясното око... то бе различно. За разлика от лявото, то бе затворено, а върху клепача имаше белег. Какаши побърза да се обади на Анко, но тя не отговаряше. Затова звънна на Хокагето.
- Какво искаш? Заета съм! - стросна му се тя.
- Извинявайте, Тсунаде-сама, но имам един въпрос... Знаете ли нещо за Анко?
- Анко? Да, разбира се, тя пожела да й позволя да напусне селото преди няколко месеца. Щяла да живее с някакви нейни роднини.
- Разбирам.
Какаши плавно постави слушалката на мястото й и пое дълбоко въздух. Все още не можеше да разбере защо Анко ще изостави детето си. В крайна сметка, той вече не се съмняваше в бащинството си. Въпреки изненадата и шока, той бе щастлив. Какаши се приближи към новороденото и го вдигна във въздуха. Бебето започна да се смее, той също.
- Е, как да те кръстя? Понеже... изглежда ще живеем заедно от сега нататък. - той се усмихна. - Знаеш ли, имам чудесна идея. Ще те кръстя Санаке. Харесва ли ти?
- Агу... - засмя се момиченцето и замаха с ръчички.

яко е

яко , очаквам следващата глава с нетърпение

2 глава

Няколко седмици след раждането на Шоги, родителите му бяха решили да го кръстят, за да може той вече официално да стане наследникът на клана Учиха.
Саске се зае със задачата да отмъкне мързеливият бъдещ кръстник от леглото му, за да отиде на церемонията. След дълго тропане на вратата, най-накрая Наруто отвори и сърдито го попита какво иска. Щом бившият му съотборник му съобщи за какво е дошъл, русокоското веднага се втурна в къщата и набързо се облече в първият костюм, който намери. Той даже си бе единственият, но както и да е... Минавайки покрай банята, той видя Хината да си мие зъбите на огледалото. Ухили се, хвана я през кръста и я помъкна към портата.
- Вече имаме и кръстница! - ухили се той и пусна момичето на земята. За пръв път тя бе бясна. Хвана Наруто за яката и го надигна във въздуха.
- Нарутоооооооо! - изкрещя тя, а от ушите й още малко щеше да хвръкне пушилка... - За Бога, какво си мислеше като ме вдигна така?? Не мислиш ли за малкия Датте? - след тези думи тя го погледна накриво, а показалецът й сочеше издутият й корем.
Наруто невинно се усмихна и промълви:
- Извинявай, съвсем изключих...
Хината го пусна на земята и изтупа дрехите си. След което сърдито му намекна:
- Напоследък ти стана навик. За Бога, та корема все по-голям става, а ти все по-често и по-често забравяш за огромното същество вътре!
Този път русокоското нищо не каза, само сведе виновно поглед и тръгна след Саске. След няколко минути и Хината се бе приготвила и не след дълго ги настигна...

* * *

- Гага! Гу! - радваше се Шоги на студената вода, с която Хокагето го поливаше за здраве. Покръстването на наследникът на Учиха бе голяма новина в Коноха и всички се стекоха да хвърлят по един поглед. Първото нещо, което им се изпречваше на погледа бе огромната църква и още по-огромните стенописи, разположени на тавана. Второто нещо, което изпъкваше бе златният олтар и Хокагето, която покръстваше пеленачето. Родителите бяха отвляво, а кръстниците отдясно. Всичко бе като по учебник изваден от библиотеката на папата... С изключение на частта с напикаването, но в крайна сметка Наруто каза, че няма да се сърди за това провинение на Шоги. Разбира се, леко ядно вървеше по пътя за вкъщи, опитвайки се да избърше идеално лицето си с крайчеца на мантията си... Но това сега нямаше особено значение. :)

4 години по-късно:
- О, За Бога, Датте, НЕ! - вайкаше се Хината докато се опитваше да спре детето си да направи поредната беля. То обаче не я слушаше и палаво бягаше в кръг из стаята с тавичка пай в едната ръка. - Миличък, пак ще измърсиш нещо, недей, хайде де... - докато се примоли обаче, наследникът на Наруто вече се подхилкваше гадно и размазваше пая върху пердетата, които бяха сватбеният й подарък.
- И това е само началото. - ухили се Шоги и подаде нова тава пай на Датте. След това се хързулна по парапета и слезе до него, понеже досега бе на вторият етаж.
Хината просто се хвана за главата и се молеше на чудо. През това време, малчуганите вече бяха наклепали де що покъщина имаше, а на всичко отгоре счупиха и няколко сервиза чаши.
На вратата се почука... Изтормозената майка радостно си помисли: "Спасение!", но вместо това, видя Какаши.
"Ахххх, когато той се събере с тези двамата, положението става плачевно. Защо, защо ме наказваш така, Господи, имам да чистя векове..."
- Хината? - обади се джонинът и я погледна. - Може ли... за малко...
Тонът, с който Какаши каза това изречение никак не й хареса. Тя се приближи, треперейки, лицето й пребледня. Пое дълбоко въздух и утвърдително кимна, в знак, че е готова да го изслуша.
- Наруто, Саске и Сакура в момента се бият с Орочимару и Кабуто... - започна той трескаво. Искаше му се да го каже по по-лек начин, но това не бе възможно. - Както знаеш, вчера те двамата отново обявиха война на Коноха... Затова и Шоги бе оставен на грижите ти... Родителите му заминаха на битка, но никой не очакваше, че ще се изправят точно срещу Кабуто и Орочимару... Тъй като ти все още си в майчинство и не можеш да се биеш, а и виждам, че си прекарваш доста добре с тези двамата палавника, може ли да оставя и моята принцеса при теб? - почеса се зад тила Какаши и се изхили. - Понеже... трябва да отида като подкрепление на бившите си ученици.
- Раз-разбира се! - отговори Хината, все още потресена от новините, които току-що бе чула. Тя затвори силно очите си, за да се съвземе и след като ги отвори, видя зад панталона на Какаши нещо черно. Той разбра любопитството й и се отмести наляво. Момиченцето зад него също се отмести наляво и отново се вкопчи в панталона му.
- Не бъди срамежлива, Санаке, покажи лицето си... - усмихна й се топло баща й и отново се измести. Санаке остана права, като около нея нямаше никого. Беше свила краката си, а ръчичките ги мяташе назад-напред. Шоги и Датте видяха момиченцето и тя много им допадна. Беше с черно панталонче, мини маска на лицето, като тази на баща й, ръкавички без пръсти, и червен мини суитчър, чиято качулка бе върху главата й, като косата излизаше и от двете страни, показвайки прекрасният си катранено черен цвят.
Тишината бе прекъсната от изкашлянето на Какаши.
- Добре, Санаке, бъди послушна, слушай леля Хината и се запознай с тези две момченца, стига си стояла затворена вкъщи... - както бе клекнал, той се изправи и понечи да си тръгне, но момичето го хвана за крачола и каза тъжно:
- Не, татко, недей...
Какаши отново се обърна и този път, по-настоятелно й каза:
- Татко трябва да отиде да се бие. А ти да стоиш тук послушна! - след тези думи я целуна по челото и прекрачи прага на вратата.
В очичките на Санаке се заформиха сълзи... Спомни си... Беше сънувала същият този сън... Баща й повече не се връщаше... Умираше пред очите й... Дори насън бе ужасно, а не искаше и да си представя какво е като реалност. Тя изкрещя:
- Ами ако ти се случи нещо?
В съзнанието на Какаши се въртяха какви ли не мисли... Но знаеше, че трябва да изпълни дълга си.
- До скоро, миличка. - усмихна се той и изчезна в облак от дим. Дъщеря му се строполи на земята. Нещо студено я обгърна... Сърцето й като че ли се вледени. Тя механично стана и излезе през вратата. Хината се стресна и хукна подир нея викайки:
- Санаке, чакай, къде отиваш??
- При татко. - отговори тя и се обърна. Дясното й око бе червено. Очите на Хината се вцепениха... Как четиригодишно момиченце можеше да използва генджутсу? Но явно може. В следващите 5 минути, тя стоеше като застинала и не можеше да мърда, или поне така я караше да мисли джутсуто.
- Мамо? Мамо? - Датте тресеше Хината за раменете, докато тя най-накрая се разбуди. Светкавично обърна главата си наляво, надясно... От Санаке нямаше и следа.
- Няма я. - отговори кратко, точно и ясно Шоги на въпроса, който трескаво се питаше кръстницата му толкова много време.

* * *

Наруто, Саске и Сакура се криеха в един храсталак и чакаха удобен момент да нападнат. Орочимару и Кабуто от своя страна пък претърсваха за тях... След няколко минути пристигна Какаши. Той поздрави бившите си ученици и ги попита какъв е плана. Наруто отговори, че такъв все още няма. Сакура замисляше една стратегия от доста време и я сподели с останалите:
- Какво ще стане ако изведнъж скоча аз на хоризонта? Отговор: Те ще се нахвърлят върху мен, или поне един от тях. Тогава идва ред на Саске, той скача и поема втория... А вие останалите ще ни бъдете подкрепление.
- Никак не е зле, Сакура... Добра идея. - похвали я Какаши и се ухили изпод маската си. През точно това време обаче, една змия минаваше край четиримата шиноби и дочу всичко. Тя се върна при господаря си и му докладва какво е чула.
- Отлично. - изсмя се Орочимару и сподели на Кабуто плана си.

След около половин час, Оро излезе на голото поле в очакване някой да му налети.
Сакура стисна юмруците си.
- Hell Yeah! - изкрещя тя и изскочи с бясна скорост от храсталака. Саанинът се засмя и наум и си помисли: "Глупаво момиче. Това ще са последните ти думи..."
Обонянието на Саске се изостри. Той усети прехвърчащ кунай право към тялото на жена му. Изглежда Кабуто е нападнал от засада. Учиха пребледня и с цяло гърло изкрещя:
- Сакурааа! НЕЕЕЕЕЕ!
*Хряс*
Приятният леко хладен ден поглъщаше всеки един звук в пространството, правейки го маловажен... Изведнъж, за части от секундата се чу забавяне ритъма на сърце. След това една женска кашлица, придружена с кръв замести този ужасяващ звук... Последното, което се чу от розовокосото кунойчи бе нейният пад на земята, който бе така тромав и тежък, че чак земята се разтърси... Зелената чакра, която тя бе приготвила в юмруците си бавно изчезна докато накрая напълно изгасна...
- САКУРАААА! - крещеше Саске от гняв, болка и яд... Той отскочи от храсталака и се насочи към Орочимару... Какаши и Наруто го последваха и също се заеха със Саанинът. Кабуто само доволно гледаше отстрани и се усмихваше злобно...
След тежки минути на битка и скръб, Саске и бившият му учител бяха отхвърлени близо до една пропаст, а Наруто се бе превърнал в Кюби... Орочимару не се даваше лесно и умело отбягваше атаките на Лисицата със своите змии. Моментът обаче най-накрая настъпи... Кюби скочи високо във въздуха и замахна с ръката си... Сянката, която се оформяше бе огромна, Саанинът не можеше да прецени къде точно да прати защитната си стена от змии...
Получи се нечуван взрив, приличащ на черна дупка, която бе готова да изгълта всичко около себе си... включително и Наруто.
За щастие, към мятото се отправяше Ямато, който веднага реагира и направи Seal техниката на Кюбито... Черната дупка успя да всмукне само Оро, а Наруто бе се още жив, макар и с много изгаряния и поражения.
От цялата суматоха край запечатването на Лисицата и всичкият този шум, Саске се събуди със сълзи на очи... Жената, която обичаше бе просната мъртва на земята и то заради него.
"Ако само можех да усетя присъствието на онзи кунай по-рано..." - мислеше си той и стискаше зъби. Изведнъж, нещо му вдъхна надежда за отмъщение... С крайчеца на окото си той успя да види как Кабуто се крие зад едно от дърветата. Саске се изправи и гневно побягна към него с кунай в ръка. Какаши също се бе разбудил, и виждайки лудостта, която вършеше Учиха той изкрещя:
- Недей! Той точно това иска! Не се поддавай на емоциите! Имаш син, помисли за него!
Вече бе твърде късно... Кабуто причака Саске и го отблъсна назад с бясна скорост с помощта на чакрата, която сформира в ръцете си... Той прелетя почти до Какаши и сигурно щеше да пропадне в пропастта, ако бившият му учител не го бе хванал.
- Пусни ме! - изкрещя чернокоското , но Копи нинджата го бе хванал здраво.

Санаке най-накрая стигна до мястото и видя баща си да лежи ранен до стръмна скала, държейки за ръката някакъв мъж.
- Татко! - извика тя радостно, но той... не можеше да я чуе... Кабуто бе изстрелял приспивателно във врата му и той се отпусна. Захвата му над ръката на Саске постепенно отхлабна и момчето полетя надолу проклинайки този ден. След само части от секундата, припадналият Какаши се хлъзна на едно от камъчетата край него и също полетя надолу... Пред очите на дъщеря си... Както беше усмихната, изведнъж усмивката на Санаке застина. Очите й се напълниха със сълзи, а краката не я държаха. Тя се строполи на колене, след което постави ръце на земята, зарови главата си в пръстта и изкрещя:
- ТАТКООООООО! ТАТЕЕЕ! - плачът й ехтеше из цялото село, а нинджите, които бяха дошли на помощ я гледаха безучастно. Тя бавно се изправи. Очите й бяха подпухнали от плач. Санаке се впусна надолу по урвата и там долу... видя баща си, редом до другият мъж, който бе мъртъв след удара... Какаши бе размазан на земята, а около него имаше локва кръв. На лицето й се изписа страх, но въпреки това, тя бавно пристъпваше все по-наблизо...
- Таткооо... - шептеше тя, надявайки се той да я чуе. - Таткооо?
Санаке се хвана за главата и се разстрои още повече:
- ТААААААААТКОООООООО! - изкрещя тя с всичка сила, а очите се напълниха с още повече сълзи. Бузите й бяха целите мокри, намокрени от дъждът на скръбта... Един джонин се приближи към нея и я хвана за ръката.
- Да тръгваме. - предложи той.
- Не! Първо трябва да... да... да видя татко, да се уверя, че е жив! - противопоставяше се тя и на джонинът му се наложи да приложи сила. Той я хвана така, че ръцете й да не могат да мърдат и я отнасяше обратно на върха. Санаке риташе бясно с крака и крещеше с всичка сила:
- ТАТКОООООО!

новата глава е тъжничка

готино е

3 глава

12 години по-късно...

- Сигурно се шегувате с мен. - почеса се зад главата един джонин и погледна отново снимките, които бяха поставени на масата. Това бяха кандидатите за негови ученици, а той все още не можеше да повярва... - Предлагате ми възможно най-проблемните деца от всички... И това даже не са деца, те са младежи и... девойка. - въздъхна той и погледна любопитно хората, които бяха решили да се обърнат към него с молбата да стане сенсей на тези тримата. Като че ли искаше да разбере повече за "бъдещите" си ученици...
Един стар мъж се доближи до джонинът и го потупа по рамото. След това го погледна внимателно и решително. Въздъхна няколко пъти и започна разказа си:
- И тримата са на 16, защото... бяха доста буйни и нарочно пропускаха всеки един изпит за преминаване на академията по една или друга причина... Най-накрая тази година благоволиха да се явят и преминаха. Ъм... Никой не пожела да им е сенсей... Ти... ти си ни последната надежда, моля те... Не са... чак толкова лоши.
Джонинът присви очи и попита:
- Добре де... Какво им е толкова специалното на тези нинджи?! Все трябва да има някаква причина никой да не ги желае.
Всички в стаята затаиха дъх. Знаеха какво следва - след като чуеше разказа им, и той нямаше да пожелае децата... Старецът бавно и с отпаднал глас започна да разправя:
- Единият се казва Датте. Въпреки че е син на Наруто Узумаки... - след като чу името на дългогодишният си приятел, джонинът се стресна. Вярно, беше чул, че има дете, но не знаеше, че е толкова голямо, а и отскоро се бе върнал в Коноха, нямаше възможността да го види... преди това бе на тайни мисии дадени му лично от Петата Хокаге. Да напуснеш родното си място за повече от 16 години... Това бе шок за него, но някак си успя да го преживее и отново да се завърне. Той плавно погледна към прозореца и почти с присмешка си спомни как същите тези старци, които сега бяха до него, го взеха под ръка и помъкнаха тук преди той дори да е успял да се изкъпе след дългото отсъствие. Да опрат до нинджа, странствал толкова много време... Май наистина бяха отчаяни. Той се опомни и отново се заслуша. - Това момче... То е по-зле и от баща си - адски несериозен, страшно глупав и на всичкото отгоре и нахален. А има толкова много заложби в себе си... Всички знаем, че таланта се предава през поколение... Дядото на Датте, Йондайме, бе велик нинджа. Според това, което успях да видя от внука му - той ще стане дори по-велик и от него... Проблемът е, че въобще не учи, баща му се видя в чудо когато синът му не успя да направи Буншин... Оттогава е вдигнал ръце от него и не поддържат връзка. Датте много се разстрои тогава и направи всичко възможно, за да се научи... С много мъки той премина този изпит... И сега се нуждае от сенсей, който да го обучи перфектно, за да докаже на Наруто Узумаки, че е дори по-добър от него.
Джонинът кимна и каза:
- Разбирам. - след това отново погледна към снимките, като за разлика от предния път, сега се вгледа по-внимателно. На една от тях видя момче, със символът на Учиха на гърба на ризката си... - А това дете? - попита той с любопитство, сочейки към него с пръстта си. Старецът поклати глава и тъжно започна да разказва неговата история...
- Ой... Това е... единственият жив Учиха - Шоги. След смъртта на Мадара, който почина преди няколко години от старост, това е последният човек от този клан... Разбира се, ако информацията ни е достоверна.
Джонинът сведе тъжно глава. Той бе разбрал за смъртта на Саске докато бе на мисията си. След като силно стисна юмрука си, погледна стареца, и настойчиво каза:
- И?
- След като стана сирак на едва четиригодишна възраст, неговите кръстници го приеха при себе си, а именно Наруто и Хината Узумаки. С Датте са добри приятели и вечно се движат заедно. Проблемът е, че Шоги е по-несериозен и от завареният си брат, а и постоянно прави неуместни, перверзни шеги... които отблъскват хората от него. Също така е доста агресивен към съучениците си и... въобще към всички... Единствените хора, които имат място в сърцето му са кръстницата му и Датте. Неговата мечта е да възстанови клана, но както е тръгнал, никога няма да го обикне никоя... Някои се шегуват, че той е лошото момче на Коноха... Постоянно прави глупости, пуши, пие, а най-лошото е, че въвлича и синът на кръстниците си в това.
Джонинът поклати глава и въздъхна:
- Единият несериозен и вечно вървящ след стъпките на втория, който пък е лошо момче в истинският смисъл на думата... Не може да стане по-лошо...
Старецът стисна платът на робата си и едвам-едвам прошепна:
- Всъщност... може. Онова там е Санаке. Т-т-тя... - той посочи снимката й и ръката му се разтрепери щом погледна към нея. Един от другите хора в стаята му подаде стол, за да седне, понеже и краката му бяха започнали да отказват. - Недей да се занимаваш с нея! - предупреди го стареца веднага щом отпи от чашката вода, която му бяха донесли. - Не прощава на никого... Едва не закла един свой съученик... Т-т-т-тя... Не контактува с никого, а който се е осмелил да го направи завършва най-малко със шамар по бузата... Преди беше много добро дете, но след случилото се с Какаши, нейният баща...
Джонинът пребледня. Той много добре знаеше какво се е случило. Някой му бе споменал, че най-лошото от цялата трагедия е било, че малкото му момиченце е видяло как той пада от скалата...
Старецът забеляза изплашеното му лице и продължи:
- Също така, тя няма и майка... Изоставила я е отдавна. Санаке живее сама, далеч от хорските погледи. И може би така е по-добре.
Зъбите на джонинът започнаха да стържат. Той рязко се обърна, удари с юмрук по бюрото и изкрещя:
- Навместо да я отбягвате постоянно, намерете начин да й помогнете! Нима не можете да си представите адът, през който е минала?!
Всички онемяха. Не се бяха замисляли за това. През ума им бяха минали много мисли, но те бяха главно или как да се отдалечат, или как да се отърват от нея. Да... по едно време това бе единствената алтернатива, след като бяха намерили десетки трупове на нинджи, дошли да нападнат селото посред нощ. Малко от тях бяха цели. На повечето им липсваха я крак, я ръка... На някои дори главата... А Санаке стоеше безмълвно над тях, с окървавената си катана в ръка. Вярно, тя бе помогнала, но начинът, по който ги бе заклала... Сякаш е сериен убиец... Ами ако това се случеше и на тях?
- Отговорете ми! - бясно извика джонинът и грабна трите снимки.
- Ще те разберем ако не искаш да поемеш учениците. Наясно сме, че Санаке е прекалено опасна и...
- Кога съм казал, че отказвам. - изръмжа джонинът. - Приемам и още как! Нека това бъде предизвикателство за мен, превъзпитание за момчетата и... лъч надежда за момичето.
След тези думи, той яростно тръшна вратата след себе си и се отправи към Хокагето, за да й съобщи решението си.
Старците се спогледаха и леко се усмихнаха. Започнаха да прибират столове и маси, понеже това събрание бе тайно и не искаха да се разбере за него.След като приключиха, всеки се отправи нанякъде... Най-назад остана старецът, който бе говорил през цялото онова време. Усмивка се появи на лицето му и си помисли на глас:
- Знаех си, че ще ги приеме... Киба Инузука е добро момче... Сега разбирам защо Тсунаде-сама е имала толкова много вяра в него, за да го прати на толкова специална мисия. Той има златно сърце... - след тези думи, дядката затвори след себе си, заключи и голямото му изпитание започна - слизането по стълбите.

супер яко е през цялото време си мислих че Джонинът е Шикамару а накрая се оказа че е Киба

4 глава

Санаке се разхождаше по улиците на Коноха. Денят бе мрачен, както и настроението й. То всъщност рядко бе О.К., но сега нещо бе по-различно... Тя отиваше в болницата...
Хората, покрай които минаваше, щом я видеха, се криеха по къщите. След изколването на онези нинджи от момичето, всички се страхуваха за живота си. Децата весело крещяха и се опитваха да се изтръгнат от ръцете на майките си, за да видят тази кака. Докато жените с плач ги разубеждаваха да не го правят...
Дъждът се засили. Капките станаха по-големи, по-едри, по-тежки. Падайки върху тялото на Санаке те я дразнеха до краен предел и ако идеята да разсечеш капка на две не бе абсурдна, то тя да я беше осъществила отдавна.
Момичето ядно си накачули качулката на суитчъра върху косата и вкара ръце в джобовете си. Беше тихо... Не защото валеше дъжд, също така не бе и късно; Страхът на жителите от тази тяхна съселянка бе причината и тя само с пренебрежение заглеждаше светналите прозорчета. До пердето винаги имаше дежурна сянка на човек, който да съобщи когато е отминала. Маратонките й цопваха в мини локвичките по асфалта... Един микробус и помогна да се изцапа допълнително като премина на няколко крачки от нея и я заля цялата с кална вода.
Санаке обаче не обръщаше внимание на дребните детайли. Тя само оглеждаше светлите прозорчета и скритите хора и си мислеше:
- "Колко сa ограничени... Тръгнала съм да убивам безполезните им тела... Човеците понякога могат да бъдат доста странни."
Тя прекрати мисълта си, защото стигна болницата. Сви ръката си в юмрук, пое дълбоко въздух и влезе. Насочи се към кабинетът на един от докторите и след като влезе, тя го погледна и попита:
- Как е? - гласът й бе безчувствен.
- Хм. Как мислиш? - отговори й лекаря, с леко доловима ирония.
- Разбирам. - кимна Санаке и понечи да си тръгне.
- Чакай! Трябва да поговорим за нещо... - тя се обърна и му направи знак да продължи. - Ти... Ти сериозно ли си мислиш, че ще се събуди??
- Разбира се. Татко е боец. - отговори тя отново с лишен от всякаква емоция глас.
- За Бога! - разкрещя се лекарят. - Реагирай малко повече като човек! Извиках те защото трябва да обсъдим премахването на системите на баща ти... Изминаха 12 години, ЗА БОГА, 12 години клинична смърт, няма начин да се събуди!! - той бе толкова ядосан, че стисна здраво с ръката си бюрото и започна да дращи с нокти по дървесината. Издаде се специфичният скърцащ звук от това му деяние.
Санаке надигна вежда, изтупа някаква прашинка от блузката й и хладно отсече:
- Не разрешавам да ги премахвате. Без моето съгласие не можете да го направите. Ако пари е това, което искате, да бяхте казали така. Имам достатъчно.
Докторът се вгледа в нея и много, много навътре прочете печал... Печал, която тя не изтъкваше, всичко се криеше под тази нейна броня от хладнокръвие.
Лекарят стана от стола си, подреди някои папки и каза:
- Добре, мисля, че мога да го отложа още малко... Но скоро време трябва да купим нова техника... Тази е вече много стара.
- Не се безпокойте, аз ще поема разходите. - каза Санаке и тръгна към отделението за болнични стаи...
Лекарят се учуди на това нейно действие и буквално я спря с поглед, когато се обръщаше.
- Отиваш да го посетиш? - предположи той, вече знаещ отговора.
- Да. - отвърна момичето и затвори вратата. Докторът бе изненадан... "Безмилостната" Санаке, тази, която не проявява емоции и е безразлична към всеки и всичко, сега отиваше за пръв път при баща си от няколко години насам. Може би мисълта, че може да загуби всякакъв шанс да си го върне, премахвайки системите, които крепяха живота му бе причината за това.
Тя вървеше бавно, между всяка една нейна стъпка имаше поне секунда време. Когато доближи стаята, сърцето й забърза ритъма си. Тя натисна дръжката на вратата и влезе безшумно... Погледна към Какаши и забеляза разликата от преди 6 години, когато за последно бе тук. Косата на баща й бе придобила изцяло сив цвят, а около очите и устата му се забелязваха леки бръчки. Той остаряваше.
Санаке седна на едно столче и извади от раницата си няколко книги от сорта на "Icha Icha Paradise", които постави на масичката до него. Тя вече бе отрупана от много такива, посипани с прах, чакащи той да се събуди и да ги прочете. След като отново погледна изтормозеното му лице, и след като се вслуша в апарата, който бипкаше според това как бие сърцето му, тя се изправи и отиде до прозореца. Сложи ръце на кръста си и гледайки небето, тя започна да говори съвсем спокойно:
- Извинявай, че не идвах толкова много време. Бях твърде заета да тренирам, за да усъвършенствам шарингана си... Отначало болеше... Окото ми постоянно кървеше, чувствах се безпомощна. След много усилия обаче го усъвършенствах и сега цел номер едно ми е да развия и Мангекю. Също така... избих не малко хора, разбира се, все лоши такива - първоначалната ми цел бе само да копирам някоя друга техника и само да ги понабия, но... Когато падаха безпомощни на земята, нещо се обаждаше в мен. Някакъв глас, казвайки ми да ги убия. Докато се усетя, размахвах катаната си и ги посичах... До толкова свикнах с това, че не ми прави впечатление вече. - тя се премести от предното си местонахождение и отиде отново до леглото. Сложи едно цвете във вазичката, която бе леко затрупана от книгите и продължи. - А, да... Преминах академията. Нарочно бягах от всеки един изпит. Исках когато стана генин да съм по-силна от всякога, а не някое хилаво хлапе със само едно джутсу. След малко отивам на срещата със сенсея си. Дано съотборниците ми не ми правят проблеми. Защото в противен случай, това ще доведе до тяхната гибел... причинена от моята катана. - тя го погледна в лицето, но малко виждаше от него. Кислородната маска закриваше много детайли. Целуна го по челото и прошепна. - Моля те, събуди се. Нуждая се от теб. Колкото и да не ми личи... - в окото й се заформи сълза. Разбирайки това, тя яростно потърка лицето си с ръкава на суитчъра си и изръмжа. - Какво беше това... Сълза? ХА! Извинявай, татко, не исках да правя впечатление на безсилна... - тя погледна затворените му очи и се изсмя на собствената си ирония. - Какво правя, говоря на човек в клинична смърт... - казвайки тези думи, тя се отправи към вратата и излезе. Още една сълза се търкулна по лицето й, но този път тя не я избърса. Продължи пътя си, все още усещайки солената течност, слизаща вече към устните й. - Какво пък, една сълза... То тва е от радост. - науми си тя и пое към тренировъчната площадка.

- Шогииииии! - ядосваше се Датте и го побутваше грубо по рамото. - Ще закъснеем за срещата със сенсей, хайде да тръгваме най-сетне!
- Пффф... - изпъшка момчето и го погледна. - Прекалено си примерен. Радвай се на живота, сега ти се е паднало! - ухили се той и отново намести очите си на отворите на бинокъла. Той оглеждаше жените, които се къпеха в една рекичка и се хилеше.
- Голям си перверзник. - нацупи се приятелят му и сърдито скръсти ръце. - Знаеш колко е важно това за мен! Помисли веднъж за някой друг освен себе си!
- Пффф... Стига де. Да ме накараш да се почувствам виновен ли искаш? Няма да се получи.
- Знаеш ли, доста си гаден като за човек останал сирак на 4 годишна възраст. - смигна му Датте. Шоги застина на място, махна бинокъла от очите си и изръмжа.
- Виж кво, опитвам се максимално да забравя за това, ок? Ако това моето е гадно отношение, то онова на оная нашата бивша съученичка с големите цици е отврат.
- За кого говориш?? - учуди се приятелят му и се ококори.
Шоги почна да умува като паралелно с това правеше смешната мимика "потъркване на брадичката". Най-накрая каза:
- Абе дето избила много нинджи пред портата. Не може да не я знаеш, има ей такиваааа. - той намести ръцете си на огромно разстояние от гърдите си, в опита си да покаже колко са големи.
- Ама разбира се, името не й знаеш, но сигурно размера на сутиена няма да го сбъркаш. - иронично го затапи Датте и го вдигна от земята в знак да тръгват. - Хайде, после пак ще гледаме... Да отиваме при сенсей най-сетне.
- Пффф... Голям си задръстеняк. - намръщи се Шоги, прибра бинокъла в раницата си и го последва.

Тренировъчната площадка се намираше в покрайнините на Коноха, близо до скалните образувания, които бяха с формата на лицата на Хокагетата. Вече бе следобяд, малко оставаше да се свечери, а генините още не бяха дошли. Тишината обграждаше Киба и той имаше чувството, че ще откачи. Само вятърът леко свистеше в ушите му, ама тва не бе особено приятен шум.
Храсталаците близо до обекта се размърдаха и зашумяха. Оттам излязоха Датте и Шоги, с няколко забити бодилчета по краката си.
- Казах ти да не минаваме оттук! - смъмри го Узумаки наследникът.
Приятелят му само каза "пффф", дкато премахваше бодливите части от растения от крака си. Забеляза новият си сенсей, и реши примерно да го поздрави:
- Здравейте, ъъъ... Както там се казвате тире сенсей! - ухили се той и се почеса зад главата. Киба само го гледаше тъпо, все още опитвайки се да разбере смешното в това му изказване.
Датте избута аверчето си и се представи:
- Сенсей, аз съм Узумаки Датте, обещавам да изпълнявам каквото ми кажете, стига да ме направите силен нинджа и баща ми пак да ми говори!
Шоги само го гледаше, а веждата му трептеше. Доближи се до ухото му и прошепна:
- Датте, не знаех, че си такъв... - той прекъсна за малко, огледа се и изкрещя, като все още бе близо до ухото му. - ПОДМАЗВАЧ!
Момчето се хвана за ушите и изскимтя, после хвана доведеният си брат за яката и почна да го ругае с цветисти думи. Киба само гледаше безучастно и си мислеше, че всъщност тишината е била добра идея...

Санаке наближаваше площадката и чу ругатните. Разклати глава и се помоли на Бог да не я изкарат от нерви. Когато се приближи, и вече ги видя колко са разпалени и двамата, тя се хвана за главата и се примири със съдбата си - някой ден... щеше да ги убие.
Киба я забеляза, приближи се до нея и каза:
- Ще те помоля да се въздържаш покрай тях, понеже знам, че лесно избухваш... - Инузука прекъсна за малко речта си, защото пред очите му хвръкна обувка. Май беше тази на Датте. Киба премигна, въздъхна и добави. - Ако имаш проблеми с тях, кажи на мен, аз ще се погрижа. А сега седни тук, ще ги разтърва и тогава всеки ще се представи индивидуално. ^^
Санаке изпълни заръката му и седна на поляната. Остави катаната си на близко разстояние до тялото й, и свали качулката си. Понеже видя, че дълго време ще се борят, тя извади една книга от типа "Ича, ича" и се зачете.
Киба с мъки се опитваше да разтърве двете момчета. Най-накрая ги отдели един от друг и ги погледна строго. И Шоги, и Датте се гледаха бясно и въздишаха тежко, понеже не им бе останал въздух. Сенсеят им ги смъмри и после каза:
- Безобразие... Съотборничката ви вече пристигна, а вие дори не я забелязохте! Отидете да се запознаете де! - след тези думи, той пусна ръцете им. Датте изтупа дрехите си, понеже целите бяха в прах и се приближи до Санаке. Тя го игнорираше. Книгата й бе по-интересна явно. Най-накрая момчето избърбори нещо изпод носа си:
- Аз съм Узумаки Датте, леко несериозен, но много силен нинджа! - след това се потупа по гърдите.
Санаке прелисти страничката си и механично каза:
- Аха...
- Нищо не разбираш, авер, гледай сега как се прави! - ухили се Шоги и избута приятеля си. Погледна към лицето на момичето, но погледът му стоя малко време там.
- На ююююг... - изпелтечи той и се вгледа в деколтето на Санаке. Тя, без да обръща главата си хладно каза:
- Ако обичаш, мръдни тялото си от тука. Правиш ми сянка, не мога да чета. А, да. И спри да ми зяпаш циците, простак.
Момчето се засмя гръмогласно, и с цялото си нахалство взе книгата от ръцете на момичето и я захвърли на тревата. Санаке остана вцепенена, като ръцете й все още бяха в такова положение, сякаш държи книга. Тя сви пръстите си в юмрук и с още по-пронизващ глас каза:
- Направи нещо подобно отново, и не отговарям за живота ти.
Киба се хвана за главата. "Тези наистина са много проблемни. Всичките. И това ще е отбор. Ще работят в екип... Хахаххахаха, Омг."
Шоги настоятелно хвана ръката на Санаке и насила я изправи. Погледна я с черните си, бездънни очи и ухилено каза:
- Хайде да те видим.
Чашата преля. Тя бе бясна. Усука ръката си така че тя да е тази хванала неговата, погледна го злобно й изцеди през зъби:
- Сам си го пожела...

Харесва ми :flower: :angel: :angel2: :wave: :^^:

MNOGO E QKO

тоз фик го има под името ШАРИНГАН ама е мн як и недовършен.

mnogo qko sledva6toto pls

:love: :love: :sarce:

mnogo qko pls sledva6toto

pls pusni sledva6toto -----> next next next :sarce:

И аз искам още Страхотно е!

много е яко никой до сега несе е сещал да пише за децата насаске и сакура , наруто и хината , какаши и анко.фика е супер не направо хипер як

готено

:S: :S: :S: :S: :S: :S: :S: :S: :S: :S: :S: