My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Пон Сеп 28, 2009 2:54 am

Глава 1 ~~~ Неочаквана мисия ~~

Слънцето греещо с целия си блясък спокойно огряваше селото скрито в листа „Коноха”. Листата на спокойните дървете се полюшваха в ритъма на вятъра. На всякъде имаше хора с грейнали лица и заслепяващи усмивки.
Единствените които не бяха в настроение в този лъчезарен ден бяха Наруто и Сакура които току що бяха научили, че Саске е убил Орочимару, и вместо да се върне в Коноха при съотборниците си, той е предпочел да потърси нов отбор за да може да се добере по-бързо до Акацки за да отмъсти на брат си.
След дългото двучасово шляене из Коноха, Наруто и Сакура не си бяха обелили и една думичка вместо това, те се бяха разделили неусетно в различни посоки подходящи за размисъл върху това, което беше казала Тцунаде по-рано същия ден.
Без да се усети, Сакура беше пристигнала до едно езеро близо до Коноха, то не беше голямо, но за сметка на това се криеше измежду клоните на дърветата, и затова нямаше хора там. Розовокосата седна до едно дърво и се облегна на него, гледайки кристалното езеро огряно от слънцето. Там цареше тишина може би, защото никой не го беше открил до сега, или ако беше то той би си мълчал заради уюта който излъчваше, или може би, защото можеше да се размишлява на спокойствие. На момичето й се стори някък познато това място, и се замисли за момент. В следващият миг, пред очите й се появиха онези образи, който тя така се мъчеше да забрави, но някък с неуспех, все пак хората казват, че спомените си отиват чак когато човек умре и може би... са прави. Тук, на това място, тя идваше когато бе доста малка, само за да избяга от хорските очи и децата които й се присмиваха за голямото чело. Всеки път, когато зърнеше това езеро тя плачеше, а то сякаш прибираше сълзите й, и казваше “Поплачи си! Тук рядко идват хора, никой няма да те види.” Докато един ден не се появи ТЯ. Да точно така, това беше Ино. Онези дни тя й бе вдъхнала надежда, бе й казала да не се вслушва в хорските клюки, и да не обръща внимание на децата. От този момент, русокосата й стана най-добрата приятелка, нищо, че се караха за безсмислени неща. Сакура обаче реши да остави тези спомени на страна, и да помисли малко за онова което каза Тцунаде, а именно ставаше въпрос за Саске. ”Как е възможно да не се върне след всичко това?”, крещеше Сакура от вътре. Как изобщо му бе хрумнало такова нещо, нима толкова много искаше отмъщение, че би отблъснал даже тези които го обичаха, и ги беше грижа за него. Това толкова много тормозеше зеленооката, че направо се вбесяваше. Не мина много време, и от нищото се появи един член на АНБУ. Тя леко се стресна, но после се оправи.
- Сакура Харуно? – Каза той. Носеше маска с формата на лъв. Конойчито знаеше, че този тип хора говорят на кратко и бързо, и ако не си разбрал е лошо за теб,те все пак не повтаряха едно и също нещо по хиляда пъти, тя го знаеше добре, и затова се заслуша в думите му.
- Да. – Каза тя.

- Хокогето ме изпрати да Ви намеря, и съобща да отидете при нея до 30 минути. – Каза на кратко, и изчезна в облак дим.
Сакура първоначално не можа да се осъзнае, но накрая зацепи. Стана, изтупа се и се запъти към сградата на Хокагето. Мисълта която я връхлетя беше ”Защо точно АНБУ е изпратила, какво по дяволите става? ”Чудеше се дали не е станало нещо нередно, че я вика така спешно. ”Дали и Наруто ще е там?Ха разбира се, че ще е там не би го пропуснала в никакъв случай. ”Казваше си това на ум, въпреки, че не знаеше къде е той точно в момента, щом дори не беше забелязъл, че тя си е тръгнала. Все пак русокосия винаги забелязваше когато си тръгваше, той и казваше “До скоро Сакура-чан” или “Ще се видим после Сакура-чан”, това беше като традиция при него, но този път бе различно.

Наруто седеше спокойно на един от покривите на къщите в Коноха. Искаше просто да погледа селото от високо. Той не спираше да мисли за това което бе казала Тцунаде.

СПОМЕН
- Наруто, Сакура - имам да Ви казвам нещо много важно. – Каза Тцунаде с остър глас, който незнайно как, прикриваше тъгата й.
Двамата тийнейджъри се спогледаха, очаквайки най-лошото.
- Имам информация от достоверен източник засягаща, Саске Учиха. – За момент русокосата си пое дълбоко въздух и каза:
- Изглежда Саске е убил Орочимару. – Бързо отвърна Тцунаде, обръщайки се към тях. Тя повдигна глава за да види лицата на двете нинджи, които стояха пред нея. Остана леко изненадана след като видя щастливото лице на Наруто, който изобщо не забеляза нотката на тъга в гласа на Годайме, и с нетърпение каза:
- Това е страхотно, сега той ще се върне при нас. – Ето това не искаше да чува Хокагето, защото сега нямаше измъкване, и тя трябваше да им каже останалата част от информацията.
- Всъщност.... това не е всичко. Вижте сега..... след като е убил Орочимару, е започнал да събира екип, с който да се добере по-бързо до Акацки и най-вече, до брат си. – Каза тя усещайки зяпналите от болка очи на Сакура. Това беше просто върха. Двете нинджи нямаха какво да кажат, те просто не можеха да повярват на това, което току що бяха чули. Тогава Наруто пристъпи напред, а зеленоокото момиче го погледна въпросително, в следващия миг синеокия удари с юмруци по бюрото на Годайме, казвайки й:
- Какво, по дяволите говориш бабооо? – Зяпаше я той, сякаш очакваше да му каже нещо от сорта на “Ха, хвана се!! И не ме наричай БАБООООО!!!”, но това така и не се случи, тя просто вдигна глава, и го погледна с жълто-кафеникавите си очи, който му подсказаха, че тя не се шегува. Очите на русокосия бяха насълзени. Той се обърна и тръгна към вратата, като през рамо и каза:
- Гледай в най-скоро време да ме пратиш на някоя мисия, където да мога да се сблъскам с Акацки или със Саске, няма да стоя със скръстени ръце.
- Наруто, знаеш, че е опасно кагато Акацки са близо до теб, може да загубиш контрол. – Каза Годайме, леко уплашена от погледа на Наруто, който сякаш и казваше “Не се тревожи.” Тя само наведе глава, сякаш бе виновна за случващото се. Русокосия нинджа излезе с мълчание, а междувременно Сакура не си позволи лукса да остане дълго в кабинета на Хокагето, затова реши, че е по-добре за нея да тръгне след съотборника си. На него естествено това не му пречеше, но днес той дори нея забелязваше.
КРАЙ НА СПОМЕНА

Стоеше си там на покрива, в най-мрачния си вид.Толкова много въпроси го връхлитаха едновременно, но не можеше да отговори на нито един от тях.Спомените идваха един след друг, капеха в съзнанието му, като кристални снежинки и се пръсваха веднага щом доближаваха повърхността. Толкова трудно бе за него през всичките тези години. Когато бе чул думите на Хокагето да излизат от устата й, той си мислеше, че сънува, че всичко това е просто един кошмар, но уви всичко това бе реалност, и нямаше измъкване. ”Може би просто нищо не може да се направи.” Тази мисъл го прободе право в гърдите, сякаш нещо прободе дробовете му, и за миг той спря да диша. Откъде му беше хрумнало такава глупост? Нали му беше най-добрия приятел за който би дал всичко дори това да означаваше неговия живот, но сега... сега беше различно. Синеокия сви вежди, взирайки се в синьото небе, и се мъчеше да прогони тази тъй ужасна мисъл. Докато се обеждаваше без дори да очаква, се появи член на АНБУ. Този беше същия, който беше и при Сакура.
- Наруто Узумаки? – Каза маскирания.
Русокосия така се уплаши от него, че подскочи веднага на краката си, но от прекалената бързина, му се зави свят и замалко да падне, но една ръка го хвана, и го дръпна обратно на мястото му. Синеокия направо пребледня, и му се развика.
-Ахх ТИ..... НЕ ИЗНИКВАЙ ТАКА ПРЕД ХОРАТА!!! – Извика разбеснелия се Наруто.
Жалко само, че не можеше да се види лицето на събеседника му, сигурно си е помислил: ”Боже, май наистина не е с всичкия си.” Маскирания побърза да каже за какво точно бе дошъл.
- Хокогето ме изпрати да те намеря, и съоща да се явиш при нея незабавно, спомена, че ставало дума за Саске Учиха. – Каза по най-краткия начин, и изчезна в облак дим.
Наруто бе останал сам с ококорени очи, и полуотворена уста зяпащ нищото. Трябваше му поне една минута, за да асимилира това което бе казал членът на АНБУ. Цялото това бързане, беше заради Саске. Русокосия си спомни, че бе помолил Хокагето да задвижи нещата по най-бързия начин, и точно това ставаше сега. Без много да мисли, се затича право към сградата на Хокагето готов да приеме каквато и да е мисия, стига да върне приятеля си.

В кабинета на Хокагето вече бяха пристигнали Сакура, Какаши и Капитан Ямато, единственият когото чакаха беше Наруто. Не мина много време, и той се появи, като нахлу в стаята с такъв трясък, че замалко да изкърти вратата. Дишайки тежко, той говореше несвързано и никой не му разбираше, а го гледаха така сякаш гледат как патка, се учи да говори, но той беше по-зле и от патка. Единствено Тцунаде го гледаше така сякаш всеки момент ще скочи, и ще го убие.След около минута бръмчене, като муха русокосия най-сетне нормализира дишането си, и проговори човешки.
- Какво..... за.... Саске? – Каза той, като се втренчи в жълто-кафевите очи на Годайме.
- ТИ КЪДЕ СИ МИСЛИШ,ЧЕ СЕ НАМИРАШ? – Крещеше русокосата, като едва не шчупи прозорците с налудничевите си викове. Всеки бе застанал на страна, и бе упрял гърба си на нея за да не пречи на викащия звяр, който се канеше да убие Наруто. Само, че той я зяпаше с неразбираеми от ужас очи, и не направи дори една крачка назад.
- Успокойте се, Тцунаде-сама! – Обади се тихото гласче на Шизуне, която бе помощницата на Хокагето.
Лидерката трудно си оправяше настроението, особено ако неудачник като Наруто я дразнеше, но Шизуне имаше коз в ръката. Когато видя, че нищо не може да помогне на Годайме, помощничката извади от чантичката си една бутилка саке, и я подаде, в този момент очите на русокосата (цицореста дама) светнаха, и от нейния страховит и изпълнен с омраза поглед не остана нищо, жълто-кафевите й очи вече бяха придобили такава мекота, сякаш някакви звездички светеха неспирно.
- Така, сега да Ви кажа, защо точно сте тук . – Заговори тя.
- Отивате на мисия, която представлява да се сдобиете с информация за местоположението на Акацки, и повъзможност на Саске. – Всеки се бе окопитил и слушаше с инерес, те знаеха, че в тази мисия трябва да дадат най-доброто от себе си.
- След 30 минути да сте на портите на Коноха. Сега тръгвайте. – Каза жената докато си пиеше сакето.
- Хай! – Отговориха всички, и изчезнаха за да се приготвят. Тцунаде бе притеснена от тази мисия която ги очакваше. Стана, погледна селото през прозореца, и почти шептейки каза:
- Пазете се!

Сря Дек 30, 2009 1:31 am

Глава 2 Инцидента

Беше минала седмица от както бяха тръгнали. Колкото и време да пътуваха все още нямаха никаква информация която би могла да ги удовлетвори. Минаваха гора след гора, град след град, но от Саске и Акацки нямаше и следа.
Бяха отседнали в един луксозен хотел където трябваше да пренощуват и на сутринта да потеглят отново. След като се навечеряха всеки се отпави към своята стая за да си почине на спокойствие от дългия път.
При Какаши и Капитан Ямато всичко бе спокойно, те есествено спяха доста дълбоко, защото почти през цялото време се мъчеха да окротят Наруто и неговите изблици на гняв. Странното бе, че нещата не стояха точно така при другите две шинобита.
Наруто се въртеше в леглото и се мъчеше да заспи, но нещто му пречеше. Това нещто беше безпокойство. Почти през целия този път който бяха минали той не спираше да се притеснява. Не стига, че Акацки го преследваха и искаха чудовището което обитаваше тялото му, а сега той отиваше право в техните ръце. Не само, че създаваха толкова много проблеми със съществуването си, а сега дори разваляха и съня му. Всичко вървеше на опъки. Не знаеше какво да направи и най-вече как, за да върне Саске у дома.
След дългото си въртене в леглото той реши да стане и да излезе да подиша малко чист върдух, все пак една расходка би успокойла поне малко напрежението в него. Облече се с едни къси сиви панталони и една тениска на която имаше неговите инициали. Реши да не излиза през вратата, защото щяха да го видат и най-вероятно щяха да му направят проблем. Затова реши да излезе през прозореца.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сакура същто не бе от най спокойните. Тя бе седнала на перваза на прозореца гледайки обляното в звезди небе. Когато наведе главата си погледна една малка снимка, която й напомняше за Отбор 7 и техните приключения. Толкова много се тревожеше за Саске и Наруто, че имаше моменти когато самата тя се задушаваше сякаш някой бе стиснал с всички сили шията й и не й оставаше място дори за една глътка въздух. Беше я страх да не загуби и един от приятелите си, ако това станеше тя нямаше да може да го преживее, а най-вероятно щяха да минат години за да преодолее поне малко болката. За розовокосата, синеокия шиноби й бе не само приятел, а по-скоро брат за който винаги е мечтала. Тя плъзна палеца на дясната си ръка по снимката докато той не се спря на момчето с катранено-черна коса. ”Саске” помисли си зелено-оката като капна една сълза върху снимката. По най-бързия начин я исри и отново се завгледа в небето. В този миг до като тя размишляваше върху това какъв е станал Саске и дали е допуснал някой в сърцето си или по-точно този някой да е някое красиво момиче в което той да се е влюбил, видя падащта звезда. Погледа на Сакура последва всяка една извивка на светлината докато не изгасна. Замисли се за миг и се сети, че повечето хора казват, че когато видиш падащта звезда трябва да си пожелаеш нещо. Ооо тя знаеше точно какво иска, ужасяваше се от тази мисъл, но нещто в нея и казваше, че това е най-правилно. Кунойчито послуша вътрешния си глас и си пожела това което не искаше никога да става “..........”. След това стана от перваза и се запъти към леглото си, когато легна заспа моментално сякаш нещо й бе паднало от плещите. Наруто който вече се пребираше към стаята си видя Сакура и нейната пролята сълза и веднага си помисли, че това бе сълза пролята за техния съотборник. Естествено той вече бе преодолял любовта си към нея, но го болеше да я гледа така. Когато се прибра в стаята си легна и той същто заспа на момента.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
На сутринта когато вече всички станаха и закусиха, решиха, че може би е време да тръгнат отново.
Тъкмо бяха навлезли в една доста спокойна гора, когато Какаши се прокашля, което бе знак за всички да спрат и да изслушат заповедите му.
- Сега нашият отбор се разделя на две групи. Ямато ти си със Сакура, а аз със Наруто. – каза белокосия така сякаш всеки момент ще тръгне в противоположната посока.
- Как така се разделяме? – кресна русокосия шиноби, който винаги зацепваше бавно.
- Нарутооо!!! Разделяме се на две групи за да разгледаме района по-добре и по-бързо, ако сме заедно ще се забавим и може да пропуснем нещо. – обясни розовокосата като се усещташе нотка на гняв в гласа й.
- Няма значение,ако сме заедно и ще изгубим повече време. Ами ако ни нападнат Акацки докато сме се разделили на групи, няма да можем да съобщим на другите да дойда. – обесняваше синеокия шиноби като се вайкаше безспирно. Сакура просто наведе глава, тя знаеше, че той е прав. Ами ако ги нападнеха Акацки или някой силен противник, нямаше как да съобщат на другите да дойдат на помощ. Тъкмо започваше да размишлява върху думите на Наруто, когато Какаши отново се прокашля и двата чифта очи се втренчиха в него, Ямато просто стоеше отстрани подхилквайки се.
- Тук идва ролята на Капитан Ямато. Той ще направи свой двойник който ще дойде с мен и Наруто, така чрез него ще подържаме връзка. – отсече на бързо Какаши. Двете шинобита се спогледаха, кимнаха си, пожелаха си успех и скоро двете групи се разделиха в противоположни посоки.
Неусетно часовете се изнизваха като маниста от конец. На всякъде бе тишина. При Какаши, Наруто и двойника на Ямато всичко беше наред, единственствения проглем който имаха бе мрънкането на русокосия, че не е със Сакура.Той така искаше да е с нея и да я защитава от опастности, че всичко друго пред това бледнееше.
Капитан Ямато и Сакура скачаха от дърво на дърво. Движеха се с такава бързина, че дори неусещаха времето.След около още един час те спряха за да си починат от изминатия път. До като си поемаха на спокойствие въздух неразбраха, че някой ги наблюдава.
- Кой са тези според теб? – каза единия мъж, който беше по-нисък от другия. Двамата бяха облечени в черни мантий на червени облаци, лицата не им се виждаха заради шапките който носеха.
- Тези са от Коноха. Виж им превръзките, глупако. – отговори му по-високия.
- Стига деее, не ми викай глупак, ГЛУПАКО!Какво ще правим? – питаше вече изнервен ниския мъж. На високия му се плъзна погледа към розовокоската и каза.
- Аз ще се заема с нея, а ти с този мухльо. Тя ще си плати за дето уби господаря Сасори. – последното изречение го бе казал през зъби, спомняйки си какво точно бе направила тя.След миг те се разделиха.
Капитан Ямато в последния момент разбра, че някой ги наблюдава и тъкмо да каже на Сакура която съвсем спокойно пиеше вода-вече беше късно, към нея летеше един шурикен.
- Пази се! – извика Капитан Ямато. Но след миг се успокой виждайки, че тя го отби безупречно.
- Виж ти, станала си дори още по-добра. – каза мъжът, който стоеше на около пенайсет метра от нея.
- По мантиятата ти съдя, че си от Акацки. Е няма ли да си свалиш шапката? Искам да видя лицето на човека с който ще водя битка. – каза зелено-оката като след миг малко съжали за думите си. Тя не знаеше кой стой пред нея, а токущо го бе предизвикала. Трябваше да се стегне и да го забави колкото се може повече за да дойде подкреплението и да й помогне. Много добре знаеше, че тези типове от Акацки не се разхождат сами, а са по двама. Да, но сега стеше само единия пред нея и тя не знаеше къде е неговия партньор. Дори не можеше да усети чакрата му.
- Хм, защто си сам, къде е приятелчето ти? – зададе още един въпрос на мъжа стоящ на дървото, който не бе помръднал и сантиметър от мястото си. Точно така, Сакура беше усетила и двете чакри още отначало, но си замълча, защтото искаше да види какви точно индивиди ги наблюдаваха. След миг мълчаливия мъж вдигна дяната си ръка на която имаше пръстен стоящ на показалеца. На него пишеше (Blue) син.Свали си шапката бавно и я хвърли на една страна. На Сакура й се стори цяла вечност докато гледаше как тя пада докато не се озова пред краката й. Вдигна бавно главата си и с невярващи очи го погледна. Тя си го спомни, знаше, че това е той. Човека който бе отвлякъл Гаара преди три месеца.
- Т-ти...! – каза тя с леко треперещ глас.
- Да. Мислих си, че няма да си ме спомниш. Ама ето на, че ме изненада. – каза той с ехидна усмивка на лицето.
- Сакура кой е той и от къде го познаваш? – извика изведнъж Капитан Ямато който реши да прекъсне разговора им. Сакура рязко се обърна към него, погледна го и проговори.
- Това е Дейдара, той е член на Акацки от дълго време на сам. Той беше причината Гаара да бъде отвлечен и да извлекат Шукаку от тялото му. Неговият партньор тогава беше Сасори от червените пясъци. – отговори розовокосата.
- Виж ти, виждали сме се само веднъж, а вече знаеш толкова много за мен. Браво на теб. Обаче... съмнявам се, че ще можеш да ме победиш така както победи Сасори. Не съм чак такъв слабак като него. А и той така и не можа да разбере истинското изкуство. – каза русокосия с подигравателна усмивка.
Възползвалият се от ситуацията и от небрежноста на члена на Акацки, Капитан Ямато по-най бързия начин съобщи на Какаши и Наруто за опасността. Имаше обаче един проблем , че на тях би им отнело около 5 часа да пътуват без почивка за да им помогнат, а това, че Сакура и Ямато ще ги забавят не е гаранция, че ще останат живи. Точно когато Капитан Ямато щеше да направи една от свойте техники някой се появи зад него едва забележимо. В следствие на неговата расеяност се оказа с кунай опрян на гърлото.
- Мръднеш ли, умираш. – информира го през зъби стоящия зад него. Сакура се обърна към тях и видя,че човека който е упрял кунай на гърлото на съотборника й е партньора на Дейдара. Той носеше маска на лицето, която закривашe долната му част включително и косата.Имаше само едно единствено пространство от което се виждаха очите му. Минаха едва няколко секунди и маскирания чудак изчезна заедно с заложника си.
- Какво, ... къде отидоха? – паникьосваше се розовокосата. Започна да се върти на ляво и на дясно, напред и назад, но следа от тях нямаше.
- Къде отидоха? И кой беше той? Отговори ми, веднага! – крещеше тя, стиснала ръцете си в юмруци.
- Спокойно, Какузу ще се погрижи за него. – русокосия наблюдаваше как тя се отчайва все повече и това някак го караше да се усмихне. На края Дейдара реши да слезе от дървото и да се доближи до нея. Естествено знаше, че трябва да внимава с нейната разрушителна сила, когато е покрай нея. Той бавно правеше крачка след крачка. Доближаваше се все повече и повече, а тя не мърдаше и милиметър от мястото си. Зелено-оката не знаеше какво точно да прави. Тогава нещо й прещрака в главата и тя си спомни каква точно битка беше водила преди със Сасори и, че тогава всичко бе на живот или смърт ... точно както е сега. Както тогава искаха да я убият така и сега искаха същото. Затова кунойчето реши да се стегне и да даде най-доброто от себе си.
Русокосия спря на едно място виждайки промяната в очите й и местоположението й.
“Погледът й се промени. От паникьосън стана убийствено страшен.Значи ще нападаш, а?” помисли се той, много добре знаше, че ще има битка и това много го радваше -все пак искаше първо да си пойграе с нея, а след това да я убие.
- Изяш това! – извика Сакура като удари земята с такава разрушителна сила, че тя се разцепи, така сякаш беше готова да погълне всичко което някога е съществувало и то да изчезне в бездънната пропъст.
Русокосия шиноби само се усмихна и отскочи от мястото си, като се преземи на една от свойте глинени птици и полетя във въздуха.
- Все още има тази разрушителна сила. – смотолеви под носа си, като се издигаше нагоре към небето.Знаеше много добре, че във въздуха има предимство спрямо нея и така хем щеше да може да си пойграе, хем по-лесно щеше я убие. Само че остана изненадан. Той не беше единствения който се издигаше нагоре към небесата. Зад него се намираше Сакура. Този път обаче синеокия не можа да реагира на време и с един удар кунойчето го събори на земята, а след него полетя и тя. В последния момент се отдръпна успявайки да отбие следващтата зловещта атака на момичето. Тяхната битка започна, но това не успокояваше зеленооката. Тя се чудеше къде е Капитан Ямато и кой беше този Какузу и най-вече кога ще дойде подкреплението за да й помогне. Многобройни въпроси я връхлитаха, но за жалост нямаше как да им отговори, сега умът й бе завладян от нещо друго, и това нещо бешe живота й.Нейно задължение беше да го пази.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
- Какаши-сенсей, по-бързо, Сакура има нужда от нас. – тичаше Наруто и овикваше сенсея си.
- Успокой се Наруто, Сакура не е някоя слабачка. – обесняваше му спокойно Какаши, въпреки че и той се притесняваше за нея.
- По дяволите! – извика русокосия. След като пътуваха вече час, накрая и двойника на Ямато изчезна което беше знак, че е в затруднена ситуация и, че му е необходима чакра. Двете шинобита ускориха крачката си.

Сря Дек 30, 2009 1:32 am

Глава 3 Сблъсъка

Вече бяха изминали 2 часа от срещата с Акацки. Дейдара вече беше на предела на силите си. Така се бе вглабил да си играе с нея, че напълно бе забравил, че трябва да я убие. Оглеждайки всеки милиметър от окървавеното й тяло той реши, че вече е приключил със своята игра на котка и мишка.
Розовокосото конуйчи бе останало без дъх, взираше се в синеоките очи на опонента си, а той й отгоравяше с приятен поглед. В следващата секунда врагът й започна бавно да се приближава към нея с приятелска усмивка сякаш й казваше “Не се плаши!Няма да те нараня!”. За жалост Сакура едва мърдаше и не знаеше какво точно да направи. Много добре знаеше, че помоща няма да дойде навреме. Знаеше и, че тази битка е важна за мисията, но нямаше какво повече да направи. Нещо в нея й казваше “Това е краят ти, мила.” Времето минаваше така бързо. С пулсиращата болка на синина, секундите минава неусетно. Зрението й започна да се замъглява, но тя не се предаде, а остана на краката си мъчейки се да измисли план как да го победи. Тъкмо когато русокосия мъж вече беше на 5м от нея, с нетърпелива усмивка той протегна дясната си ръка и проговори:
- Време е да си отмъстя, съкровище. – Пое си дълбоко въздух. – Сега не само теб ще убия, но и Какаши-шарингана, а после за капак ще хвана и Кюби. Как мислиш дали тогава ще бъдем вече квит? – Присви очи. Неочваше да му отговори, защото много добре знаеше, че в следващата секунда вече няма да е сред живите.
Това беше. Чашата преля. Сакура се изправи, пое си дълбоко въздух и събра колкото чакра имаше в двете си ръце, след миг вече тичаше с всички сили срещу него. В мига в който щяха да се зблъскат нещо ги прекъсна и те се спряха на секундата. Отнейм около 10 секунди за да разберат, че шума идва от вътрешността на гората.
Тътенът започваше да се приближа все повече и повече.
- Пфф. Какво прави този Какузо? – Стискаше юмруците си. – Нима още не е приключил с онзи мелез? – Започна да се ядосва Дейдара.
- Ха нима мислиш, че Капитан Ямато ще му се даде толкова лесно? – Подигравателно му отговори Сакура.

******************ТТТТРРРРРРЯЯЯЯЯЯЯЯЯССССССССССССС**************

Земята се разцепи с ужасен трясък. Сакура и Дейдара бързо отскочиха встрани. Два чифта невярващи очи проследиха процепа до източника му. Този процеп бе дълъг около 50м. Като в единия му край лежеше отпуснатото и окървавено тяло на Какузо, а в другия му край бе изправен мъж на който не можеше да му се види лицето. На мръсното лице на розовото конуйчи грейна усмивка. Това което беше видяла и даде достатъчно стимул за да довърши започнатата работа.
Дейдара беснееше отвътре. Сега вече щеше да убие и този който наричаха Капитан Ямато. ”Нима тези от Коноха са толкова силни. Ха само ми елате боклуци такива! ” мислеше си русия шиноби.
Зелено-окото момиче се възползва от расеяността на члена на Акацки, и така по най-бързия начин събра отново чакрата в ръцете си и се затича към врага готова да го убие. Оставаха само около 3 метра и той вече щеше да е мъртав. Сърцето на Сакура биеше ли биеше. Имаше чувството, че много скоро то ще се пръсне. Внезапно Дейдара се обърна към нея, а от устата му започна да се стича кръв. Конуйчито се спря не разбиращо какво точно става. Смарагдовите й очи проследиха всяка една извивка на тялото му докато той не се строполи на разрушената земя. Стоеше като замръзнала. Не можеше да усети присъствието му, да долови дори слабия ритъм на сърцето му. Искаше поне нещо да й подскаже, че той е жив. Но уви безчуственото тяло дори не трепваше. Ръцете й започваха да треперят все повече. Неосъзнаваща какво става нещо в храстите й привлече вниманието. Точно там при едва броени секунди стоеше онзи мъж който бе убил Дейдара. Тя се затича към мястото от където идваше шума. Спря се но около 1м от него. Дишането й бе очестено. Въпреки, че трепереше от страх тя не свали гарда си дори за секунда. С окървавени и треперещи ръце започна до разделя клонките с листа докато не се разкри нова ужасяваща гледка пред очите й. На земята тя виждаше онзи който бе унищожил така наречения Какузо и Дейдара само в една единствена битка. Въпреки, че лежеше върху разбитата почва с окървавено тяло, зеленоокота усещаше сърцето му. То биеше с равномерни тактове. Никога до сега не бе чувала такова нормално сърцебиене след такава ужесточена битка. Тя му беше благодарна за дето й е спасил живота. Толкова искаше да види лицето на непознатия. Затова просто реши да го излекува като знак за благодарност. Вече се бе успокойла и треперенето й беше спряло. Направи точно една крачка до него и един кунай профуча покрай нея забивайки се в отсрещното дърво. Внезапно треперенето отново се възтанови сякаш никога не е преставало. Ококори се и заби погледа си във вече забития куная. ”Нима още е жив?! ”не можеше да повярва. Възможно ли беше Дейдара да е още жив след всичко това? Не нямаше начин. Сакура не можеше да го повярва. Толкова искаше да се обърне и да се увери, но не можеше, страхът я бе облдал цялата.
- Махни се от него!!! – Заповяда женски глас.
„ Какво?! ”зашеметена Сакура едва, едва се обърна към мястото от където идваше заповедта. На отсрещното дърво стоеше стройно красиво момиче с червеникава коса и кафеникави очи, носеше също и очила. Тя държеше и в двете си ръце по един кунай, който всеки момент щяха да полетят към розовокосата. Стройното момиче я гледаше така сякаш всеки момент ще я убие ако се доближи и с милиметър до пострадалия.
- Коя си ти и какво си му направила? – започваше да става все по-настоятерна червенокосата.
- И-и-исках – заекваше Сакура – просто да го излекувам за това, че ми спаси живота. – отговори й окървавеното момиче веднага щом си нормализира гласа.
- Да го излекуваш? – недоумяваше събеседничката й. Тя си мислеше, че заради нея той е пострадал и започваше да се нервира все повече. Някой я прекъсна точно когато щеше да зададе следващия си въпрос.
- Успокой се да Карин!
Зеленоокота малко се стресна от гласа, но отклони погледа си от нервиращото се момиче и видя, че на съседното дърво има още двама души. Странното бе, че дори не беше усетила чуждите чакри, а това можеше да й коства живота. Тя забеляза, че единия се бе ухилел до уши и, че носеше със себе си голям меч. Който по някаква причина й се бе сторил познат. Другия пък от своя страна не проявяваше някакъв интерес към разговора който водеха, но за сметка на това се бе втренчил към лежащото тяло на земята.
- Да се успокоя, ти шегуваш ли се? Я погледни по-добре. – грещеше му очилатката.
- Той е добре. – обади се Сакура.
Всички я погледнаха неразбиращи за какво говори. Тогава онзи който се бе втренчил в тялото проговори.
- От къде знаеш? Да не би да си медик?
- Да. – отговори му кратко тя. Сведе глава на долу и отново проговори.
- Ако ми позволите мога да го излекува, това ще е моята благодарност спря му него. – вдигна погледа си към трите шинобита, който не знаеха как да реагират, а тя просто искаше разрешението им. Очевидно те бяха отбор.
- Благодарност? – попита този с меча. Останалите мълчаха. Те искаха да разберат колкото се можеше повече за ситуацията в която бяха попаднали.
- Да, благодарност. Водех битка с член на Акацки, но той се появи от някъде и го уби вместо мен.
- Акацки!? – промълви момичето с вече стреснат глас. Сакура обаче не й обърна внимание и продължи.
- Не е само това. – въздъхна. – За първи път виждам някой да убива не един, а два члена на Акацки само в една битка. И още повече съм изненадана, че сърцето му бие така нормално и спокойно след такава битка. Изглежда е доста силен. - Никой не можеш да проговори.... НЕ по точно казано е, че не знаеха какво да кажат. Стояха си там и си представяха как техния съотборник води ужесточена битка с такива опасни типове. За жалост обаче те не можеха дори и половината да си представят какво бяха преживяли Сакура и лежащото до нея тяло. Този който зададе едва само два въпроса едновременно скочи от дървото и се доближи до нея. Другите двама стояха и наблюдаваха какво ще се случи. Естествено бяха в доста удобни позиций за нападение, ако послучайност розовокосата реши да нападне, но тя дори не мръдна и сантиметър, а само наблядавоше приближаващия се до ния тип.
- Ще трябва да отидем на някое по спокойно място преди да го излекуваш. – заяви приближащия се. Тя кротко кимна в знак на съгласие. Останалите отскочиха от дървото и се приближиха.
- Толкова се радвам, че е жив. – промълви червенокосото момиче, което леко се бе изчервило. Това направи впечатление на Сакура и тя си помисли, че може би те двамата са нещо като двойка. Тогава този с меча отиде до лежащото тяло и го повдигна, настани го на гъба си за да може да му е удобно за носене. Изненадата бе и единствено само за Сакура. Тя не можеше да мръдне. Това лице и бе толково познато, че дори забрави да диша докато не се закашля. Всички я погледнаха леко учудени от реакцията й, но си замълчаха. Единствено онази която се казваше Карин й направи впечатление от реакцията на така наречената медичка. Тя дори забеляза, че може би розовокосата се бе влюбила от пръв поглед в спокойното лице на любимия й и веднага си помисли “ Само да си го пипнама, зверче! ”. След миг двамата мъже отскочина от разбитата земя и се качиха на дърветата. Започнаха да тичат в противоположната посока от така наречения инцидент, двете мочичета не чакаха дълго, а тръгнаха след тях. Сакура реши да не казва на останалите, че познава ранения. Изненадата беше, че тя дори бе забравила напълно за Капитан Ямата, който може би беше мъртъв, бе забравила също и за отбора който щеше да дойде. Тя бе завладяна от друго. Толкова много искаше да излекува ранения, че дори не забелязваше окървавеното си тяло. Отдалечаваха се все повече и повече. Нямаше си и на идея къде отиват искаше само да престигнат по-бързо.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
- Подяволи те! Не пристигнахме ли вече? – търпенито на Наруто вече достигаше предела си. – Пътуваме повече от два часа.
- Забравяш нещо Наруто. Отнени само 2 часа за да се върнем в началната точка, значи казано с други думи ще се наложи да пътуваме още толкова. Като се има предвид, че не сме почивали и, че аз се съобразявам с твоето темпо съм направо изненадан, че още мога да вървя. – засмя се учителя. - След малко ще трябва да направим малка почивка за да си събера малко силите иначе като пристигнем на мястото може и да нямам вече чакра за да се бия. Не съм като теб Наруто. Ти имаш поне 100 пъти повече от мен. Нормално е да не се изморяваш бързо колкото и чакра да използваш при теб не би свършила така лесно отколкото при мен.
- Да почиваме!! Ти какво да не полудя?! – крещеше му русокосия. Той не искаше да спират. За него това бе просто губене на време. Те трябваше да пристигнат колкото се можеше по-бързо за да им помогнат. Синеокия сведе главата си заеки, че учителят му е прав. Знаеше, че той няма толкова чакра колкота него. Затова просто реши да се примери въпреки, че му беше много неприятно.
След 10 минути
- Добре, Наруто спираме тук. – каза вече замаяния Какаши. Веднага щом слезе от дървото седна и се облегна на него. Извади книгата си и се зачете както обикновенно. При Наруто обаче нещата не стояха така. Той не искаше да се почива. Затова реши да си избере дърво и да чака докато учителят му не каже, че е време за тръгване. А до колкото го познаваше това нямаше да е скоро.

Сря Дек 30, 2009 1:32 am

Глава 4 Изненадата

- Дигайте се от земята, Какши-сенсей! – Заповяда Наруто. Учителят му само го погледна въпросително и отново се върна на книгата си. Почивката вече беше продължила един час и това адски много дразнеше русокосия нинджа.
- Казах да ставате! – Продължаваше да му вика.
- Да ставам? Та аз още не съм си починал. – Отговори му най-нахално белокосия.
- КАКВО... КАК ТАКА ДА НЕ СТЕ?ТА ДОРИ НЕ СТЕ МРЪДНАЛ ОТ МЯСТОТО СИ ОТ КАКТО ПРИСТИГНАХМЕ! – Подскачаше ли подсачаше сенеокия, очите му бяха изкочили и сякаш малки пламъчета излезаха от тях. Тогава нещо в главата му прищрака и той започна да се хили като чисто малкото идиотче (не че попринцип не е :D). Сенсея само го погледна, но реши че не си заслужава да хаби ценното си време по него.
- Така имам идея как можем да стигмем по-бързо до мястото. – Започна да говори спокойно русокосия шиноби.
Какши бавно повдигна главата си и го попита.
- Е какво измисли малкият ти мозък?
- За протокола не е малък и идеята е супер дори няма да хабите чакра. – Ето това вече зайнтригува едноокия. Наруто захапа десният си палец докато не пусна кръв и го плъзна по лявата си ръка извиквайки:
- Призоваване!
Появи се облак от дим и русокосия шиноби се озова на главата на соя шеф Гамабунда.
- Какво искаш Наруто?? – Вбесен както винаги.
- Ааа шефе искам да ни одведеш с Какаши-сенсей на мястато къде Акацки нападнаха Сакура-чан и Капитан Ямато. – Бързо му отговори той.
Лицето на Какаши вече придобиваше много свеж вид, защото знаеше, че ще го возят безплатно.
- Акацки?! Ясно. Качвай се Какаши и докато стигнем там искам да ми обесните всичко.Ясно ли е ?
- Да шефе.Да тръгваме вече.
За последен път от деня, слънцето показваше свойте огнено-червени лъчи насред чистото морско синьо небе. Рядко се случваше залеза да е така прекрасен. Тази безусловна картина не се забелязваше от читиримата шинобита, който скачаха бързо от дърво на дърво. Листенцата от крехките клонки се приземяваха с неописуема грация на нечистата земя. Вече беше изминал час откакто бяха тръгнали. Намираха се в съвсем друга гора и много далеч от мястото където Сакура бе срещнала останалите нинджи.
След около още 10 минути тичане из гъстата гора, най-сетне пристигнаха на избраното от 3-те шинобита място.
Измежду клоните на дърветата се виждаше сгушена малка полянка. Точно там се издигаше малка каменна къщурка, лавандуловасива на светлината на изгряващите звезди. Така съвършено се вписваше в обстановката, сякаш бе израснала от самата скала като естествено преобразована. По едната й страна пълзяха орлови нокти, все нагоре чак до дебелите дървени плочи на покрива. От дясната страна на къщата имаше поточе,което отразяваше полупълната луна. Отражението й осветяваше само един от прозорците.
Само и единствено очите на Сакура се раширяваха до неузнаваемост. Останалите така бяха свикнали с прелесната гледка пред себе си, че дори не им направи впечатление. Те бързо слязоха от дебелите клони на дърветата и се запътиха към каменната колиба без дори да забележат изненадата на розовокосата. Зеленоокото момиче с зяпнала уста като на риба, просто мирно и кротко ги последва без дори да задава въпроси за това място. Просто искаше да му се насити, оглеждаше всеки един сантиметър на полянката, всяка една извивка на къщата, всяко едно леко помръдване на поточето всичко това някак я успокояваше.
Докато прекрачваше прага тя забеляза, че нещо не е както трябва. Прекрасната гледка която бе видяла на вън нямаше нищо общо с това вътре. На първият етаж нямаше почти нищо освен една маса, четири стола и една мивка. Сега вместо да й направи впечатление обстановката точно обратното сега на лицето й не беше изписана изненада, а по скоро объркване. Чудеше се защо вътре е така пусто,предположение, че на вън бе такава красота дори през нощта. Докато се опитваше да отгатне причината мислено тя забеляза, че мъжа който носеше на гърба ранения,се изкачва нагоре по стълбите и едва доловимо проговори.
- Ей медичката, ела с мен. – Това бяха единствените думи който той бе продумал през целия път. Но сега той едва говореше явно, защото силите му бяха достигнали предела си.
Конуйчето с бавни, но сигурни стъпки изкачваше разкърцалите се дървени стълби. Вторият етаж бе значително по-малък. Коридорът бе по-тесен от представите й. Имаше четири дървени врати, с цвят и мирис на бамбук. От дясната страна имаше само една врата, точно там влезе и мъжът носещ окървавения. ” Това сигурно е неговата стая. ” - замисли се Сакура.
Този с меча остави нереагиращото тяло на леглото и се обърна към розовокосата.
- Не стой на вратата, а влез. – Погледна я в рубинено зелените очи и й се усмихна така както го бе направил по-рано същия ден. –Хайде, нали можеш да го излекуваш? Направи го! – Уж бе спокоен и усмихнат, а говореше така монотонно.
Това малко подразни Сакура, защото това монотонно говорене принадлежеше на Саске. Въпреки това тя реши да не дава свободен път на емоцийте си, а да се съсредоточи върху лечебните си техники. Приближи се до леглото и с двете си ръце образува зелена чакра с която да лекува раните. В стаята цареше тишина. Чуваха се единствено леките вдишвания и издишвания на четирите изправени шинобита и само едно,което прекъсваше почти незабележимо.
След 30 минути лекуване най-сетне тя приключи. Повечето рани бяха заздравяли, но има една по-дълбока която я бе оставила за накрая. Имаше само един проблем, че чакрата й вече бе свършила и тя нямаше какво друго да направи освен да си почине и да я възвърне наново. Така нещата щяха да се оправят. Сакура реши да се одръпне от леглото и да им разкаже каква е ситуацията.
- Добре. – Въздъхна. – Може да се каже, че всичко е наред. Почти всички малки и големи рани излекувах освен една. – Замисли се за миг дали да им предложи... . Затова просто преглътна и проговори отново. – Раната която не можах да излекум се намира от дясната страна между последните две ребра, дълбока е около 4,5см и за да я излекувам ще ми е необходима още чакра.
- Вземи от моята. – Заповяда червенокосата като направи крачка напред. Съдейки по действията й можеше да се каже, че би направила всичко за ранения.
– Сигурна съм, че Саске ще я приеме ние сме много близки. – Заяви тя.
„ Ние сме много близки ” тази малка фраза кънтеше в главата на Сакура, сякаш някой проби дробовете й с неописуема сила. Не искаше да я жали изобщо, искаше да я убие от вътре. Сърцето й започна да бие учестено, дъхът й започна да засяда в гърлото, но тя не се предаде. Вярно е, че не можеше да си представи, че Саске принадлежи на друга, но тя винаги е била отворен човек към всичко и всеки затова реши да се примери със сегашната ситуация и ако в действителност те са заедно тя щеше да преглътне болката и да отстъпи.
- Не е толкова просто. – отговори на свой ред тя. – Ако в действителност сте толкова блиски колкото казваш тогава ще стане, но ако не сте ще се наложи да изчакате един ден за да възтановя силите си и тогава няма да има проблем и ще го излекувам с лекота.
Очилатката се поколеба за секунда, но веднага й отговори.
- Да опитаме.
Розовокоската я погледна в кафеникавите очи, който плуваха в сълзи и просто кимна. Двете се приближина до леглото, всяка от двете му страни. Преди да започне процедурата Сакура се обърна към спящото лице и я връхлетя ужасната истина ”Явно найстина са заедно”. Това найстина я заболя, но тя нямаше да си тръгне докато не получи отговори от него каквито и да бяха те.
- Постави двете си ръце върху мойте, ако стане чакрата ще се рашири и цвета й ще стане ярко зелена. Ще разберем веднага дали са сходни.
Насълзеното момиче не беше сигурно какво да прави, но въпреки това постави ръцете си върху нийните. Другите двама шинобита гледаха отстрани невярващи на очите си. Не знаеха как да реагират. Те бяха сигурни, че чакрата им не съвпада с неговата, не бяха близки, а просто отбор който почти не си говореше, а само обсъждаше стратегий. Също много добре знаеха, че никой не се е сближил с него от както станаха отбор.
- По дяволите! – Развика се червенокосото момиче виждайки, че чакрата й не съвпада с неговата.
- Успокой страстите, Карин. Нима забрави, че от скоро сме отбор. Невъзможно е чакрите ви да съвпадат. – Проговори най-мълчаливия от групичката.
- Знам, но... – Опита се да се защити, на нещо не се получи.
- Пфф Карин това, че ти си падаш по Саске не означава, че и той също си пада по теб. – Зайгра още по широка усмивка на този с меча на гърба.
- МЛЪКВАЙ ТЪПАКО! – Разкрещя му се тя.
- По тихо! Има нужда от почивка. – Обади се Сакура леко засрамена от разговора който водеха останалите.
- Как се казваш? – Обади се мълчаливия.
Сакура леко се изненада от въпроса, но реши да отговори.
- Харуно Сакура. Аз съм шиноби от селото скрито в листа.
- Ха стига бе и Саске е от там. – Информира я този с меча.
- Знам. – Отговори му Сакура.
- Как така знаеш? – Започваше отново да губи търпение очилатката.
- Ами... ние... на времето бяхме отбор. – Едва, едва зеленооката разкри истината на трите шинобита пред нея. Те стояха и я гледаха и не можеха да повярват на казаното от нея. Сега пред тях стоеше един от бившите съотборници на водача им. Не бяха много сигурни какво точно да направят:да я отпратят ли или да я оставят, не знаеха как ще реагира на това Саске. Дали щеше да е добре за отбора или не. Расъжденията им бяха прекъснати от звънливия глас на Сакура.
- Вие явно сте новият му отбор нали? Вярно ли е, че Саске е убил Орочимаро? – Не знаеше от къде да започне с въпросите затова реши да казва този който й беше пръв в главата.
- Да, ние сме новият му отбор аз съм Сейгетсу,а това е моя меч Екзекутор този там е Джуго който също носи проклятието на Орочимару, а онази ревла там е Карин. – Незнайно защо, но този Сейгетсу някак беше щастлив от факта, че е срешнал стар съоборник на Саске.
- Не ме наричай ревла, тъпа зелко!! – Продължаваше да вика Карин.Нервите й вече не издържаха. Не искаше това розово момиче да се доближава да любимия й.
- Хайде, всички сме изморени трябва да си починем. Е Карин имаш ли нещо против тази вечер Сакура да спи при теб? – Запитая мълчаливия Джуго на който изобщо не му пукаше къде ще спи Сакура, но понеже реши да бъде любезен реши да попита съотборничката си, но не очакваше точно такъв вид поглед от нея. Той сякаш му казваше ”Ти сигурно се шегуваш?!”. В момента в който изнервената му съотборничка щеше да му кресне розовокосото конуйчи я прекъсна.
- Няма пробмен. Не искам да досаждам. Бих искала да остана при Саске за да следя състояниято му.
- Няма нужда и аз мога да го направя. – Исъска през зъби червенокосата.
- Достатачно, Карин! – Заповяда й Джуго. – Тя е медик най-добре ще е тя да стой при него, а утре ще го излекува и ще си тръгне. Нали това искаш?
Това малко дразнещо очилато момиче само изкърца със зъби обърна се рязко, отвори вратата и излезе. След това се изниза Джуго, а след него и Сейгетсу който пожела лека нощ на Сакура, а тя само му се усмихна колебливо. След като остана сама розовокоската се доближи до прозореца за да погледа малко звездите и остана очарована от гледката пред себе си. От високо тя видя отражението на луната. Не можеше да повярва на очите си. Преди повече от половин час тя се чудеше в кой ли точно прозорец се отразява луна и ето на... това беше прозореца на Саске, неговата стая, неговата тъй приятна миризма. Леко се замая от многобройните мисли в главата си затова реши да се доближи до момчето е катранено черната коса. Опря ръката си на леглото на Саске и придърпа един стол за да седне до него. Загледа красивото му лице. Толкова много й се искаше да го докосне, но не искаше да разваля момента. Една малка частица в нея грееше и я топлеше, защото имаше малкото доказателство, че Карин не е със Саске. Беше сигурно, че тя е луда по него, а и коя не не би се влюбила, но тя знаеше, че за другите момичета той е просто прищявка. Една кристална сълза се спусна по бузата й, но тя не я истри,а я остави да падне свободно. Сега всичко зависеше от нея. Може би нейната любов си отиваше, може би той вече я беше зябравил. Ами, ако не я помнеше, ами ако отново я нарече дразнител. Тогава как щеше да реагира тя. Толкова много й се искаше това да не се беше случвало, но нямаше друг начин. Знаеше едно със сигурност и то беше, че за да стигнат до рая и за да бъдат щастливи, трябва първо да минат през ада. Тя подпря главата си на леглото и в свойте мисли тя се унесе и заспа. Тази нощ въпреки, че бе до Саске и, че сърцето й биеше като детско барабанче тя не сънува кошмари, а се отпусна изцяло.

Лъчите на слънцето докоснаха лицето на розовото момиче и тя нямаше просто как да не са събуди.Повдигна се леко, разтърка сънено очи, а после спокойно ги отвори. Доста се изненада от това което видя пред себе си. Пред нея стояха трите шинобита от вчера. Джуго естествено блееше през прозореца, а Суйгетсу сякаш беше разочарован, че тя се е събудила. Единствено тяхната съотборничка не беше очарована от нищо, а просто стоеше и поклащаше нервно крака си токато не се развика.
- Нали уж щеше да следиш състоянието му, а те намираме заспала до МОЯ САСКЕ!? – Викаше като обезумяла Карин. Добре, че беше онзи с меча, че да й запуши устата за да не стане някой бой между момичета.
- Имаш ли достатъчно сили? – попита така спокон Джуго докато все още не отделяше погледа си от прозореца.
- Мисля, че да. – Зеленооката се обърна към него с въпросително изражение сякаш очакваше заповед от господарката си Тсунаде. Бързо се осъзна. Изправи се почти веднага и отново сложи ръцете си върху тялото на Саске. Мигновенно започна да лекова раната му. Нищо, че хабеше много чакра за толкова кратко време. Точно след пет минути раната вече я нямаше. Розовокосата се обърна към трите шинобита и се усмихна.
- Всичко мина както трябва. Сега трябва само да се събуди. – Отговори на въпросителните им лица с щастие. Точно когато го каза черноокия се размърда в леглото и отвори очи, надигна се леко като се подпря на лактите си за повече опора. Въртеше му се свят и не знаеше къде е Карин обаче не чака дълга и избута Сакура по пътя си за да стиге по-бързо до любилия си. Веднага му се хвърли на врата и го прегърна силно.
- Ооо славо богу, че си добре Саске! – Още малко и щеше да заплаче.
Той сякаш не я забелязваше, а се обърна към другите три стоящи фигури от дясната му страна. Първата му дума която произнесе от както се бе събудил беше:
- Сакура?!
Тази тъй незначителна думичка очарова всички и излезе от устата му с такава лекота сякаш всичко зависеше от нея.

Сря Дек 30, 2009 8:56 pm

Глава 5 Странния разговор

„Сакура?!”тази тъй маловажна думичка кънтеше в главата на Карин. Стоеше си там прегълнала своя любим, а сълзите й напираха да излязат и да се разпилеят по безличното й лице. Не разбираше какво точно става и защо той не пройзнесе нейното име или на някой друг от отбора му. Усещаше всички погледи вурху себе си, но не си направи труда да се отдрапне от Саске. Знаеше, че ако го направи той отново ще я отблъсне. Тя искаше да се наслади на неговата миризма, на това, че все още нея е отблъснал. Измина минута откакто бе в това състояние. Дори не беше помръднала.
- Няма ли да се махнеш от него, Карин? – Запита я ухилен както обикновенно Сейгетсу. – Дай му да си поеме въздух. Да се осъзнае къде се намира и какво става.
Дори след тези думи червенокосата така й не се махна. Сакура само стоеше отстрани упряла дланите на прозореца и се правеше, че наблюдава поточето от вън. Тя много добре виждаше какво става въпреки, че не се забелязваше от останалите.Държеше главата си наведена, защото знаеше, че ако погледне Саске в очите ще заплаче на секундата.
- Дръпни се от мен, Карин! – С лек, но почти заповеден глас Саске проговари отново.
Очилатото момиче се дръпна едва, едва от него. Беше я страх да го погледне в очите. С спокойни стъпки тя се присъедини към съотборниците си. Чернокоското вече се бе изправил в седнало положение и наплюдаваше всички изражения в стаята освен едно единствено. ”Какво става? Защо тя е тук? Тя ли ме излекува?” много въпроси си намираха удобно място в главата му и той нямаше как да ги забрави или пропусне.
- Е? Някой ще ми каже ли какво става? – Заинтересува се Саске.
- Нищо ли не помниш? – Учудено проговори Джуго.
Имаше леко мълчание след въпроса му, но все пак всички стояха и мълчаха за да видят реакцията на главатаря си.
- Помня само, че убих един от членовете на Акацки, а за друго не помня. – Обесняваше той докато бегло поглеждаше към Сакура, която дори не си направи труда да се обърне и да го погледне. – Сега искам да знам какво е стало след това? – Вече бе заковал погледа си в гъба на розовокоската.Очакваше тя да се обърне и да му каже, но бе изненадан.
- Ооо, Саске аз ще ти разкажа всичко с подробности. – Започваше да клади нервно краката си Карин. Явно искаше да му открадне поне за малко погледа от розовокосото зверче. –Виж сега... – Започна тя.
- Вие тримата излезте! –Прекъсвайки я, черноокия веднага заповяда отбора му да излезе на вън.
Червенокосото момиче доста се подразни от това изречение. Присви очите си и реши да оспори казаното от чернокосия.
- Защо? Искам да знам, защо тя трябва да остане, а ние да излезем? Нима тя е по-важна от нас? – Започваше все повече да повишава глас.
- Карин, това теб и останалите от отбора не ви засяга. – Въпреки, че беше подразнен не спираше да наблюдава момичето стоящо до прозореца.
- Хайде, Карин! Саске е прав. Да се махаме. – На бързо й отгвори Сейгетсу и я избута през вратата. Вече всички бяха излезли, сега в стаята бяха единствено Саске и Сакура. Мълчанието бе доста напрегнато. Нито черноокия смееше да каже нещо, нито зеленооката. Сърцата и на двамата не биха нормално. Минутите минаваха, а те дори не се поглеждаха. Момчето стоящо на леглото толкова искаше да види смарагдово-зелените очи на бившата си съоборничка, а тя не му указваше тази чест. Стоеше си там гледаща поточето и не знаеше какво да каже или как да реагира. Дланите й започваха да се потят от притеснение. Въздуха който поемаше в дробовете си бе натежал от напрежението намиращо се в пустата стая. Никой вече не издържаше. Точно когато Сакура се канеше да го попита как е и да разчупи тишината той я изпревари като зададе първият си въпрос към нея.
- Най-сетне ме намрази, а? Крайно време беше. – Навеждайки главата си на долу той затвори очи. Не искаше да я гледа в очите докато казва болезната истина, знаеше, че в погледа й ще намери единствено омраза която ще бъде отправена към него и към никой друг. Надяваше се и при Наруто да е така. За него това бе правилният начин. Чернокосия се подготвяше за този отговор вече три години. Знаше, че ги е наранил, знаше и, че те го мразят точно за това се бе махнал за да ги остави да си продължат живота без него. Той чу дълбоката въздишка на розовокосото конуйчи и знаеше, че отговорат й всеки момент ще излезе от устата й.
- Не си се променил. – Отговори му кротко тя. Болеше я, че той й зададе такъв въпрос. Толкова много искаше да отиде до него да го погледне в очите да му каже, че го обича и, че не може без него, но тя знаеше, че това е изтъркано и, че не би направило сърцето му по-меко. Затова се отмести от прозореца леко и се обърна към него. Сега тя го гледаше, а той не й отвръщаше на погледа.
- Как се чустваш? –Попита го тя като очакваше той да я погледне въпросително и да й каже, че е досадна както обикновенно, но това не се случи.
- Добре съм. Ти ли ме излекува? – Запита я той като не я поглеждаше в очите дори не си повдигна главата.
- Да. Аз те излекувах.
- Защо? –Ставеше вече нетърпелив. Реши да задава въпрос след въпрос искаше да знае какво става и защо тя е тук. Толкова трудно ли беше да прекъсне тези връзки. Нима не можеше да ги приключи от раз, да убие всички които някога са го обичали, които някога ги е било грижа за него.
- Ти си ми съотборник. Нищо, че не си в Коноха винаги ще си останеш мой съотборник, а и е мое задължение да лекувам ранените. – Прехапа долната си устна и реши сега тя да му зададе въпрос. Приближи се до него с още няколко крачки докато не стигна таблата на леглото. След което се подпря на нея и проговори.
- Нима вече нямаш смелост да ме погледнеш в очите? – Едва пройзне се това изречение, но в гласа й не се усещаше безпокойство, страх или нещо друго. Тя стоеше и го гледаше право в затворенити очи. Очакваше да й каже нещо каквото и да е. Той бавно повдигна главата си и несигурно отвори очи. Стояха вгледани един в друг. Никой не изместваше погледа си. Нито един от двамата не можеше да обесни защо се получава така. Секундите минаваха бързо. Гледаха се очи в очи минути наред.
- Как се озова тук? – Попита нетърпеливо Саске.
- Искаш да ти кажа? – Повдигна едната си вежда розовокосото момиче. Като го предизвикваше да говори все повече за да може да запомни добре новият и променен от детските години глас. За жалост той само кимна като я принуди да говори.
- И защо да ти казвам аз? Нима твоят отбор не може?
Чернокосия леко присви очи и тя го забеляза. Това бе знак, че е досадна, но на нея не й пукаше. Момичето очакваше отговор и то в блиските няколко минути.
- Престани, Сакура. Знаеш, че бих предпочел да го чуя от теб. – Започваше да се дразни от прекаленото говорене. Искаше отговори и то веднага. – Просто ми кажи и да приключваме.
Зеленоокото момиче леко и самодоволно се засмя и му каза:
- Ето какво ще направил. Ти искаш отговори, но аз също. Затова ще направим така. – Учиха присви още повече очи, защото не знаеше какво е намислила тя. – Ти задаваш един въпрос, а после аз. Става ли така? – Попита го тя. Знаеше, че той ще се съгласи бе сигурна в това.
Той мърчеше. Нямаше си и на идея какво е намислила тя. Реши просто да се примири.
-Добре. Аз съм първи. Какво правеше в онази гора? – Сега Сакура трябваше да отговори.
- Аз, Наруто, Какаши-сенсей и Капитан Ямато сме отбора който Тцунаде изпрати за да можем да разберем местоположението на Акацки и... твоето. – Довърши тя.
„Акацки?! Моето?! Какво става по дяволите?”с този отговор го връхлетяха още много други въпроси към нея. Есетстено щеше да ги зададе веднага щом мине и нейния ред. Тя не чакаше дълго.
-Защо сформира нов отбор? – Ха тук вече нямаше измъкване той трябваше да отговори.
„Какво? Защо ми задава такъв въпрос?” какво щеше да й каже сега как да й обесни, че така е било най правилно, че не е искал да застрашава Коноха и останалите членове на селото. Знаше, че тя няма да се откаже и щеше да задава този въпрос постоянно и тогава в главата му изникна идея.
- Сформирах нов отбор, защото така прецених. – Направо си я отряза без да казва каквото и да било. Конуйчито се издразни от отговора му, защото не я задоволяваше.
- Защо просто не ми разкажеш всичко вместо да си задаваме въпроси, това е глупаво. – Завъртя очите си и отново я погледна.
- Найстина искам да ти разкажа всичко още сега, но знам, че ти няма да ми кажеш нищо за сегашното ти състояние и това на отбора ти. Права съм нали? – И двамата мълчаха и двамата знаеха и то добре, че розовокосото момиче е право. Саске само кимна, затвори очи и се облегна на зад очаквайки тя да излезе през вратата и да си тръгне. Но сбърка. Той чуваше стъпките й бавни и несигурни да пристъпват напред и да се доближават все повече към него. Не трепна, но там където бе сърцето му усещаше, че нещо се опитва да го разкъса на хиляди пърченца. Знаеше, че ще види смарагдовите й очи от доста близко растояние. Усети как тя сяда на леглото. Тогава почуства едно нежно докосване по челото си. Това го накара да отвори очи и да я погледне. Тя сякаш го провокираше да го направи.
- Проверявам само дали имаш температура. – Отговори на въпроситерното му изражение. Той просто й кимна което значеше, че няма нищо против допира й.
- Вие... с ... Карин да не би... да сте заедно и затова да не искаш да се върнеш? – Вече не го гледаше в очите. Сякаш това бе забранено.
Очите на Саске се отвориха още малко „Тя сериозно ли говори? Аз и Карин?”
- Какво ти е казала Карин? – Запита подозрително той.
- Ааа ми нищо съществено. Просто... – Тя не искаше да говори, но реши, че така е правилно. – Просто спомена нещо от сорта, че сте заедно. Както и да е. –Една усмивка грейна на лицето й. Конуйчето се пак трябваше да скрие чуствата си... не искаше да ги издава... поне не отново.
- Е? Ще ме разкажеш ли? – Не спираше да настоява Саске. Сакура само затвори очи взе си дълбока глътка въздух и го погледна отново като усмивката й вече липсваше от лицето.
- Хмм нима мислиш, че съм все още същото малко момиче от преди три години което щом види готино момче й се подкосяват краката? Съжалявам, Саске както ти си се променил така и аз се промених. Нека отбора ти каже каквото знае от мен. Аз каквото имах ти казах. Ако нямаш нищо против днес мисла да остан тук за да събера чакра за да си тръгна още тази вечер. – Замисли се само за секунда и проговори отново. Заболя е като видя как той я гледа презрително сякаш е чужда вещ. – Погледа ти... погледа ти те издава Саске. Виждам, че не съм добре дошла на това място, дори присъствието ми те притеснява. Не знаех, че така си се очуждил. – След тези думи зеленоокото момиче стана от леглото и се запъти към вратата при да излезе напълно тя проговори отново.
- Днес ти препоръчвам да не ставаш от леглото. Почини си добре поне днес. – След което затвори вратата след себе си.
Черноокото момче стоеше и не знаеше какво се бе случило току що. Гледаше в една точка. Думите на Сакура бръмчаха като мухи в главата му. Не знаеше как да ги разгадае, да намери скрития смисъл в тях. Едно почукване на вратата го искара от мислите.
- Влез. – Отговори чернокосия.
В стаята влезе неговият съотборник Джуго. Той затвори вратат след себе си и проговори.
- Сакура ме инструктира да дойда и да ти кажа какво е положенито поне за момента.
Лежащия на леглото само кимна и се заслуша в думите му.
На долния етаж бяха Карин, Сейгетсу и Сакура. Тримата стояха и мълчаха докато Сакура не разби непоносимата тишина.
- Вие как станахте отбор? – Запита ги двамата. Червенокосата която беше седнала на стола и беше оприла лактите си на масата я изгледа зверски. Сейгетсу пък беше прав и се подпираше на своя меч “Екзекутор” и както винаги пиеше вода.
С повдигната лява вежда очилатката веднага си отвори устата. – Оо и защо да ти казваме?
- Млъкни, Карин! Защо да не й кажем? Тя е бивш съотборник на Саске и даже го излекува. – Заяде се с нея мечоносеца. След това заговори с леко первезна усмивка. – Аз бях пленник на Орочимару. Преди години Саске ми обеща, че когато момента дойде ще ме освободи. Така и стана той си удържа на думата и ето сега съм тук. Казах му, че ще се присъединя към отбора му ако ми намери меча „Екзекутор”. – Сакура го прекъсна.
- Този меч Екзекутор беше на Забуза нали?
- Ти от къде занеш? – Опули се зъбатия. –Ооо забравих, че сте били в един отбор. Естествено, че си го виждала. Та както и да е. – Продължи той без много да разтяга локуми. – Карин упрявляваше южното скривалище. С две думи я взехме с нас, но по скоро ни е в тежест от колкото в помощ. – Захили се той още повече.
- Хей! Идиотино! Да мълчиш! – Зарвика му се тя, но той дори не й обърна внимание и продължи да разказва. – Джуго е от северното скривалище. Той също като Саске носи печата на Орочимару. Хмм... Саске дори ме караше да освобождавам всички затворници във всико едно скривалище където ходехме.
Казано с други думи Саске ни събра за да стигне до Акацки по-бързо и да убие брат си. Той даде име на отборани: Хеби!Това е общо взето. – Това бе малката историйка на отбор Хеби. Как са се събрали и какво е станало. Сакура не можеше да повярва за да се събере този отбор бе отговорен бившия й съотборник. Тя си мислише, че като e бил три години подчинен на Орочимару е стал същия като него, но уви... нещата не стояха така... все още си беше стария Саске който тя познаваше, все още помогаше на хората в беда. Това я накара да се усмихне. Реши, че може би трябва да се поразходи малко на вън. Затова стана и излезе. Целия ден тя го бе прекарала на поточето зад къщата. Стоеше и го наблюдаваше. То й подейства успокойтелно. Някак успя да подреди мислите й.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Никой не забеляза как деня си отиде. И ето, че и нощта дойде. Отново имаше звезди. Всички вече си бяха легнали. Сакура която се канеше да тръгва реши първо да посети една от стайте в малката къщурка.
Отвори вратата леко и влезе вътре. На леглото от среща спокойно спеше Саске. Тя се доближи до леглото, приклекна и завгледа спокойното му лице. Тя забеляза, че нямаше нито една следа от напрежение по него, нито една капчица омраза... изглеждаше като малко момченце. Толкова искаше да го докосне, да почуства мекотата на кожата му, да му се нарадва дори за някалко секунди. Знаеше, че ако го направи той ще се събуди. Странното бе, че сега не той си заминаваше, а тя. Той поне й бе казал по някакъв начин сбогом, а тя сега щеше да си тръгне мълчаливо. Тя докосна дясната му ръка едва, едва след което се доближи още малко към него... докато нейното лице не бе едва на няколко сантиметра от неговото. Тъкмо когато вече бе събрала достатъно смелост да го целуне тя се отдръпна. Сълзи се стекоха по лицето й.
- Не мога. Не мога да целуна човек който не чувства нищо към мен. – Отдръпна се и отиде до прозореца. Завгледа звездите и шептейки каза.
- Ще ми се да имах три живота. Тогава щях да се родя в три различни града или страни, да ям три пъти повече храна и да имам три различни професий(нижда-учител, лекар или майстор-готвач). И най-вече... да се влюбя в един с същ човек, три пъти. – След като това излезе от устата й една сълза се търкулна по лицето й и тя падна на перваза на прозореца. Сложи единия си крак за упора и скочи на вън като се утправи по обратния път. Там където останалите от отбора й я чакаха.
В стаята на Саске бе пълна тишина само едно леко измърморване прекрати тишината.
-Трябваше да го направиш, глупаче.

Сря Дек 30, 2009 8:57 pm

Глава 6 Промяната

В тъмните и пусти дълбини на гората Сакура скачаше от дърво на дърво. Тази тъмна и невзрачна нощ тя изпитваше болка повече от колкото през трите години без Саске. Сега тя бе жалка картинка. Сякаш някой художник се бе престарал с цветовете, може би се бе опитал да я направи дори малко красива, но се бе провалил. Така я бе нацапал, че в този миг никой не би искал да я погледне. Ето как изглеждаше в момента това мило момиче. Розовокосото девойче бе само, без капка надежда, без искрица любов, без нищо... само с празнотата в сърцето си. Сега тя не мислише за отбора си, тази мисъл бе замъглена, освен една и тя бе за него. Взеки звук който тя чуваше около себе си бе заглушен, освен един – звукът на последните й думи в стаята на своята изгубена любов. Всяка друга болка по тялото й бе притъпена, освен една-огромна и зейнала рана, която беше погълнала чистото й сърце. Не знаеше къде стъпва, знаеше само, че трябва да върви напред, в момента не я интересуваше заобикалящия я свят. Трепереше, но не от студ в гората бе достатъчно топло, трепереше от болка и безсилие. Сълзите й се спускаха по умореното лице, очите й гледаха тъмнината неосъзнавайки колко мъка, ненавист и омраза бяха видели. За сега се бе отказала да се бори срещу каквото и да било. Ушите й чуваха стъпките й, но тя отблъскваше този звук. Ръцете й бяха стиснати в юмруци, но тя не ги усещаше. Ужасена. Мражеща себе си. В мислите си тя се проклинаше за това, че бе обикнала човек който живееше за отмъщение и за нищо друго. Напиращата болка ставаше все по-голяма и по-голяма. Не можеше да я удържи. Изведнъж спря, слезе от дървото и падна на колене на голата земя. Зарида още по-силно от преди. Блъскаше юмруците си в оголената земя. Мислише си, че поне малко това ще премахне от душевната й болка, но уви... болката ставаше все по-огромна с всяка пролята сълза. Очите й започваха да стават червени. Ръцете й вече бяха облени в собствената й кръв, но това не я интересуваше дори не бе забелязала, а продължаваше и продължаваше да блъска. Проклинаше всеки един изминал ден през който тя мислише за своята любов. Не занаеше колко дълго време бе
удряла земята, но изведнъж реши да спре.
Погледна окървавените си и ужулени ръце, и моментално започна да ги лекува. Изправи се бавно и истри горчивите сълзи. Знаеше точно какво да прави. Сега съзнанието й бе в пълна готовнаст. Мислено тя си каза, че вече няма да пролее и една сълза за този неудачник който бе забравил да обича, който не отвръщаше на обичта на другите. Осъзнаваше, че болката няма да си отиде с времето, независимо колко щеше да мине, ако тя не направеше нещо по въпроса зейналата рана все някога щеше да я разкъса от вътре.Затова реши сама да я спре, сама да запуши зейналата рана. Това означаваше да затвори сърцето си към всички завинаги. Смяташе, че поне малко щеше да се почуства щастлива. Очите й започваха да стават студени, ненавиждаха дори гората в която се намираше, започваха да намразват всичко което ги заобикаляше. Обратно се върна на клона от който бе слязла и продължи пътя
си... докато омразата леко по-леко се правеше път към доброто й сърце.
Слънцето бавно започваше да се издига над хоризонта. Розовокосото момиче беше излязло от гъстата гора която й напомняше за малката каменна къщурка където бе прекарала предишната нощ. Сега тя наближаваше мястото където бе срещнала Отбор Хеби.
Клоните на дърветата се мятаха на ляво и на дясно от силните тласъци на Сакура. Шумът от листата се увеличаваше все повече и повече. От бързината тънките клонки удряха лицето й и го нараняваха като оставяха след себе си тънки кървави следи. Странното бе, че това не й пречеше или по-точно не й пукаше много.
На края тя пристигна. Стоеше на един клон леко запъхтяна и наблюдаваше три различни физиономий. Тя забеляза че, едната бе уплашена и разтревожена, втората изненадана, а трета сякаш безразлична, но като се вгледа по внимателно видя топлина и радост.
- Т-т-ти! Найстина си ти Сакура-чан! – Пищеше вече от радост Наруто.
- Значи сте оцелял. – Бе първото изречение което излезе от устата й. Погледа й бе насочен върху Ямато. Тя дори не забелязваше Наруто виждаше само двете студени и вкученени тела до бившия си учител.
- Да жив съм. – Докато говореше с нея той си размърда дясното рамото такаче да го намести на мястото си. След като го намести той продължи. – Но не разбиран къде беше ти Сакура. Нямаше те една нощ, а сега се появяваш от нищото да имаш нещо да ни казваш за това твое отсъствие? – Присви очи и те моментално станаха студени. Зеленоокото момиче забеляза промяната знаеше че, те ще се променят веднага щом каже истината и тъкмо когато щеше да каже нещо нейният съотборник я изпревари.
- Ти какво да не полудя? – Обърна се русия шиноби към този чийто очи гледаха студено съотборничката му. - Тя не би скрила нищо от нас. – Започваше вече да вика. - А на нас какво ни влиза в работата къде е била, най-важното е, че е тук и е жива. Ти не би скрила нищо от нас нали Сакура-чан? – Обърна се към нея с голяма надежда в очите. Розовокосото девойче само стоеше на дървото и не казваше и думичка. Не беше дори помръднала от мястото си. И тримата стоящи на земята започваха да я гледат все по-настойчиво. Дори погледът на Какаши бе станал зайнтересован.
- Криеш ли нещо Сакура? – Обади се Какаши като вече усещаше, че нещо се е случило и, че тя не иска да каже. Виждаше погледа й. Студен, сякаш не й пукаше дали ще каже или не. Както си стоеше седнал на земята и си четеше своята книга „Флирт в Рая”, стана, затвори книгата и я прибра. Правеше предпазливи крачки към нея. Не знаеше какво й се върти в главата. Знаеше само че, трябва да е подготвен за всичко. Изненада се когато видя как тя скочи от дървото и се приземи на земята. Бе едва на около 20м от тях.
Сакура затвори бавно очи, пое дълбоко въздух и проговори.
- Бях... – Отвори очи и започна да прави крачка по крачка към отбора си който можеше да се каже, че в момента й нямаше доверие. – ... при Саске. – Трите шинобита не вярваха на ушите си. Отвориха широко очи и не знаеха какво да кажат.
- Саске. – Промълви, Наруто. – Трябва да ни заведеш Сакура-чан и то веднага. – Заповяда й той.
- Не. – Отсече Какаши. – Връщаме се в Коноха.
- Но, Какаши-сенсей щом Сакура-чан го е намерила може да се опитаме да го разобедим и да се върне в Коноха с нас. – Говореше с надежда синеокия.
- Съмнявам се Наруто. – Обади се конойчето. Преди щеше да наведе погледа си на долу заради болката, но сега тя говореше някак странно сякаш бе контралирана. – Докато бях при него разбрах, че той не би се върнал в Коноха преди да убие брат си.
- Трябва да ни кажеш каквото знаеш. – Каза вече малко по-спокоен Ямато.
- Ще ви разкажа всичко, но по обратния път за селото. – Отсече тя. Всички кимнаха освен Наруто който не бе съгласен.
- Какво ти става? – Крешеше на Сакура. – Приди, ако научеше нещо за Саске би тръгнала след него въпреки заповедите на който и да било. Сега защо... – Прекъсна го Сакура.
- Защото мисията ни не е да връщаме който и да било. Не трябваше дори да водим битки с членове на Акацки, а виж какво стана. Едва не умря Капитан Ямато както и аз. Имаме два трупа и досатъчна информация и за Саске, и за Акацки. И тримата сме почти без чакра освен теб ти си изключение. Ако тръгнем да гоним Саске той ще ни се опълчи както и неговия отбор и най-вероятно ще ни победят. - Заяви Сакура след което тръгна след Какаши. Нямаше какво друго да направи и се примери със ситуацията. Капитан Ямато и бившия учител на другите две шинобита, качиха на гърбовете си по-един член на Акацки и потеглиха по обратния път за своето село. По пътя преди да започне разказа си розовокосото момиче искаше да разбере как е оцелял Ямато затова започна да разпитва.
- Капитан Ямато какво стана след като изчезнахте с другия член на Акацки? – Запита тя като говореше монотонно и гледаше с празен поглед на пред.
- Ами след като изчезнахме с онзи Какузо, се озовахме до някакви скали. Той не знаеше, но на мен това ми беше предимство. Оказа се че, той може да използва и пете елемента.
- И пете елемента? – Прекъсна го Сакура. Тя не можеше да повярва че, съществува някой който може да използва и пете елемента... никой който не беше от клана Учиха.
- Да. – Потвърди той. – С други думи той има пет сърца с пет различни елемента. Когато разбра какъв е моя ме претисна в ъгъла и за малко да умра, но се появи някакъв мъж, не можах да видя лицето му. Аз припаднах. Нищо друго не си спомням. След това се събудих от хъркането на Наруто. – Това бе всичко което каза. Сега бе ред на Сакура да говори. Без да се мотае тя им разказа всичо от-до, но разбира се не им спамена нищо за неосъществената
целувка.

В Коноха
В кабинета на Хокагето

- Тцунаде-сама! Те се върнаха! – Хокагето беше задрямала на своето бюро, но се стресна когато й нарушиха спокойствието. Точно когато щеше да кресне устата й увисна от чутото което бе казъл един от наблюдателите на селото.
- Не стой така. Доведи ги веднага. – Заповяда му тя. Молеше се всичко да е минало добре. Стомаха й рязко започна да се свива. Не можеше да си го обесни. Дали беше, защото не ги беше виждала от одавна или може би, защото щяха да й съобщат нещо лошо.
В кабинета й влязоха всички плюс двата трупа мъкнени он Какаши и Ямато. Годайме остана с отворена уста и ококорени очи. Не знаеше какво става. Преди миг всичко си бе нормално, а сега в тясната сайчка лежаха два студени трупа. Какаши се приближи и подаде на Тцунаде доклада който беше приготвил. Но тя не искаше да го чете, искаше да го чуе с ушите си. И така мина около час докато се изясниха нещата.
- Правилно си постъпила Сакура. – Господарката й бе благодарна, че не е послушала чуствата си, а е мислила за мисията. Това обаче малко я натъжи.
- Добре. Всички сте свободни. Ще изпратя тези трупове за аутопсия. - Всички тръгнаха да излизат, но Тцунаде спря своята ученичка.
- Да, Тцунаде-сама? – Попита розовокосото момиче без да променя погледа си. – Господарката й се обърна с гръб към нея и погледна селото през прозореца на кабинета си.
- Знаеш ли Сакура... – Започна тя. – Наистина се радвам, че си постъпила така в тази трудна мисия. Но... – Поколеба се за миг после продължи. - ... неразбирам, защо не си послушала сърцето си и не си тръгнала след Саске... – Странното бе, че сякаш не й го казваше на нея, а по-скоро размишляваше на глас. Зеленоокото конойче я гледаше все така студено. Не знаеше колко още такива въпроси ще й зададът, но тя трябваше да се подготви.
- Сметнах, че така е правилно. Това е всико. – Това бяха последните й думи, след което обърна гръб на учителката си и излезе през вратата.

Сря Дек 30, 2009 9:00 pm

Глава 7 Живота продължава

- Какво става миличка? Защо махаш всички тези неща от стаята си?
- Не ми харесват вече. – Отговари с досада Сакура.
- Но ти винаги си ги харесвала. Миличка така стаята ти ще стане пуста. - Говореше й с загриженост майка й.
- Преди казвала ли съм ти, че мразя да ми казваш „миличка”? – Запита я дъщеря й като дори не я поглеждаше в очите, а само събираше красивите си вещи в кашони които щеше да даде за благотворителност.
Майка й стоеше на прага на стаята й и мълчеше. Не разбираше какво става със собствената й дъщеря. Беше очаяна. От както се бе върнала не разговаряше с никого, отбягваше всички. Струваше й се, че когато розовокоската провеждаше някакъв разговор с някой сякаш го правеше на сила. Знаеше също, че винаги е обичала да й казва „миличка”. Не смееше да направи и една крачка към собственото си дете. Най-странното бе, че я беше страх от нея. Всеки път щом погледите им се засичаха тя виждаше в зеленикавите очи на порасналата си дете единствено презрение и отврат. Това я задушаваше. Искаше да знае какво точно е станало на мисията от която се бе върнала, но всичките й опити бяха неуспешни. Вече не чуваше звънливото гласче на Сакура. Вече дори не споменаваше приятелите си. Не мърмореше под носа си колко е досаден Наруто. Всеки път когато излизаше не казваше „довиждане”, дори когато се прибираше не поздравяваше, а само се качваше горе в стаята си и се заключваше. Което бе също доста странно, защото тя никога до сега не го бе правила. Това караше майка й да се тревожи. Родната й майка всяка нощ успокояваше по-малката си дъщеря, защото Сакура пренебрегваше дори нея. Дори когато се разминаваха и малката и кажеше нещо или искаше да си играят на любимата игра, Сакура я отбягваше, казваше й, че няма време да се занимава с ненужни неща като това да си играе и всеки път щом я погледнеше очите й ставаха ледени. А малкото момиченце плачещо тичаше при майка си, а тя не можеше нищо да направи.
Собственият й баща се бе опитал веднъж да разговаря с нея, но тя просто му каза, че разговорът е досаден след което си отиде в стаята без дори да вечеря или да пожелае „лека нощ” на който и да било от семейството.
Да, това не беше Сакура която всички познаваха. Това бе някой друг.
Конойчето вече се бе освободило от всичко ненужно, всичко което я правеше някога щастлива, бе оставила единствено снимката на отбор 7, но нея я бе махнала от рамката в която попринцип стоеше. Сега стаята й бе празна. Единственото което бе остало в нея бе леглото й, една малка масичка, скрина в който си държеше необходимите вещи и огледалато което скоро време също щеше да махне. Преди време на скрина стоеше в красива рамка снимката на отбор 7, но сега тя беше празна. Тя я бе прибрала в едно запутано чекмедже, защото не искаше да я вижда. Знаеше, че ако я поглежда често всичко пак щеше да се върне по старомо и болката пак щеше да вземе връх. Красивата стая с розови пердета, розово покривало за леглото й всичко което бе тя преди
сега бе просто спомен който щеше да избледнее.

След няколко дни Наруто отново е под ръководството на
Джирая

- Ей, Еро-сенин! Престанете да надничате от храстите! – С лек, но натъртващ глас Наруто му се караше сякаш му бе майка.
- Събирам информация. Защо просто не ме оставиж сам и не отидеш да потренираш малко? – Заповяда му той като надничаше от храстите държейки бинокала пред лицето си. Самодоволната усмивка се качваше все по-нагоре и по-нагоре. Още малко и слюнките щяха да му потекът, ако не беше ударът по главата който нанесе ученикът му.
- Аттт. – Викаше от болка белокосия. – Защо го направи?
- Ха, и ме питаш. – Започна да му се ежи синеокия и да му вика колкото глас има. – Да тренирам?! И какво да трениран? Как да си пера гащите? Вече е време да ме научиш на нова техника.
- Ооо, Наруто. – Започна сенсея му. - Виж какво направи, момичетата избягаха. – Такава миловидна физиономия бе направил сякаш щеше да заплаче. Каза на бързо едно „Добре”, след което се изправи вдишайки дълбоко въздух.
Започна да прави бавни стъпки докато не се озова на една малка кална пътечка която водеше до съседния град.
- Ей, няма ли да ме изчакате? – Викаше след него русокосия.
- Ела. – Започна да говори възрастния. – Виж какво Наруто. Ти все още си дете, но с тоята чакра и твоя необуздан ентусиазъм да не се предаваш съм сигурен, че ще успееш.
За жалост неговият ученик си нямаше и най-малка напредстава за какво точно говори той. Едва следеше мисълта му, очите му се бяха ококорили. Не знаеше какво да каже.
Точно преди да пристигнат в съседното градче Джирая се спря и отново заговори.
- Наруто, слушай. Това джутсо е ново дори не е завършено. То принадлежеше на Третия Хокаге. Сега аз ще те науча на него и се надявам ТИ да го завършиш. Пони едно. Това което ще ти кажа трябва да го запомниш. Трябва да знаеш, че допуснеш ли тази грешка може да загубиш живота си или на някой който искаш да защитиш. – Синеокото шиноби бе нащрек не знаеше какво да очаква. В този миг леко се разтрепери. Той трябваше да знае всичко за тази техника иначе нямаше да може да постигне своята цел.
Старецът наведе главата си и с свито сърце му каза:
- До като използваш това джутсо не бива да допускаш чакрата ти да се смеси с тази на Деветоопашатата и тя да вземе връх над теб. Разбираш ли за какво ти говоря? – Вече го гледаше в очите. В тях виждаше: страх, решителност, непоколебилост, надежда. Знаеше, че е възможно да се провали и да не успее, но нещо от вътре го караше да вярва в ученика си, да вярва, че ще може да промени света. Нищо, че вътрешната искрица бе малка, важното е, че я имаше. И, че светеше без да угасва. Генинът само кимна в знак на съгласие и попита.
- Как се казва джутсото?
- Хугинне. – Отговори му бързо без да се замисли. Тъкмо направи една крачка и Наруто го спря.
- Чакай! – Кажи ми още нещо за тази техника. Не ме оставяйте в неведение.
- Тази техника е различна от останалите. Има съвсем малка прилика с „расенган”. – Това което чу молкото шиноби му подейства добре. Щом имаше малка прилика с „расенган” то тогава би било лесно да се справи, но сенсея му прекъсна мислите сякаш знаеше точно какво предполага.
- Грешиш. – Започна той. – Приликата е само в потока на чакра. Това е всичко. При „расенган” ти завърташ чакрата си на дясно, но при тази ти ще трябва да я завъртиш на ляво. – След това снижи глас. – Този път няма да са ти необходими балони с вода и топки с въздух. Спомняш ли си, че преди на научиш, че чакрата ти се завърта на дясно ти я завърташе на където ти дойде. Е сега знаеш, че трябва да я завъртиш на ляво. Гледай да измислиш нещо както преди. – Направи още една крачка и вместо да протегне дясната си ръка както при „расенган” той протегна лявата. След миг чакрата му започна да се върти в противоположна посока точно както бе казал той. Чакрата заемаше формата на нешлифовон диаман,
----> нещо такова My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~ Diamond-big-283x300

My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~ Diamond-big-283x300

всяко едно ъгълче на „диаманта” светеше по ярко от слънчеви лъчи можеше да се каже, че, ако погледнеш право към него може да те заслепи. От всякъде хвърчаха искри сякаш някой търкаше с неописуема скорост два камъка. Светлината нарастваше все повече до като не изгаса.
Без дори да се обръща за да погледне реакцията на ученика си той просто продължи към града мълчаливо.
Русокосия сякаш бе в някакъв транс от които не можеше да избяга. Не можеше дори да говори. Само гледаше своя могъщ учител как се отдалечава постепенно докато не изчезна от погледа му.
След три дни

Небето бе чисто без дори едно облаче, а слънцето се издигаше все по-нагоре. Наближаваше обяд. На сред гората се виждаше нечий гръден кош който се издигаше и сваляше доста бързо. Около него се виждаха изпотрошени дървета, огромни дупки в земята, а около човешкото тяло имаше кръв.
Бяха изминали три дни откакто Наруто тренираше върху новата техника. През тези дни неговият учител не се бе появявал. Русокосия не спеше. Дори през нощта той продължаваше да тренира.
Сега вече изтощен лежеше на разрушената замя, мръсен и в рани. Уморените му очи наблюдаваха синьото небе. Клепачите му се затваряха заради ярките лъчи на неоморимото слънце. За жалост не можеше да изкара от главата си спомена за джутсото което бе направил неговият сенсей. Знаеше, че не трябва да използва силата на девето-опашатата и това, че използваше само собствената си сила леко го дразнеше. Не можеше да приеме, че някакво си могъщо чудовище се разполага в тялото му, а той от своя страна не можеше да използва силата й.
Едва, едва се изправи на крака и отново опита. Той правеше апсолютно същите неща както и при „расенган”. Явно това му беше грешката, но той нямаше как да знае.
За пореден път призова сенчести двойници, протегна дясната си ръка и отново се опита да завърти чакрата си в противоположната посока. Резултата бе същия както и при другите му опити. Шинобито бе изхвърчало от мястото си и се блъсна в едно дърво което при удара се пречупи на две и се строполи на земята долежащото момче. Дълго време се чудеше къде греши зато му бе хрумнала една идея. Леко се засмя и за пореден път се изправи, но този път не към тренировъчната площадка, а към града. Едва ходеше, но това не му пречеше. Той знаеше, че первезният старец крие още нещо от него, но не му казваше. Беше негово задължение да го попита лично.
- Е? Има ли нещо пред нас? – Попита Саске като се обърна към съотборничката си.
- Не. Може да продължаваме. – Отговори точно и ясно такаче и остналите да чуят отговора й.
От както розовокосото конойчи си бе тръгнало нещата не вървяха точно по план. Дните си отиваха един след друг, а следа от Акацки и от брат му нямаше. Това безспирно лутане започваше все повече да го дразни. Дори отбора му забелязваше напрежението в него. Споровете между Карин и Сейгетсу сравнително бяха намалили, защото не искаха да виждат обезомелия поглед на чернокосия шиноби.
Един уж ненужен фрагмент от преди няколко дни си проправяше път в ума му като заличаваше всичко върху което бе мислил и го разконцентрираше. Точно това го вбесяваше до безкраен предел. Нямаше логично обеснение за случващото се. Искаше отговори който да му обеснят, защо толкова се нервираше от както си бе тръгнала Сакура. За жалост нямаше как да ги получи.
През всичките битки който е водел някога не само мисълта за отмъщението му помагаше, но и още нещо което гордоста не му позволяваше да го признае, а го таеше дълбоко в сърцето си като отричаше съществуването на стария си отбор. (сега ще обърна внимание малко на част от спомените на Саске през годините през който не е виждал отбор 7)
Точно така, въпреки, че доста умело прикриваше чувствата си пред Орочимаро той тайничко винаги се бе питал какво ли е станало с тях и дали са все още живи. Отлично знаеше, че ще разбере някой ден, защото Наруто му бе казъл, че ще направи всичко възможно за да го върне обратно. Дори Орочимару му го натякваше, а студените очи на Саске ставаха ледени щом той споменеше за тях. Не искаше да научава нищо за изоставените от него приятели, а искаше да ги види с очите си колко са се променили, а не да го научава от други. Това до някъде му даваше стимул да продължи.
До като пътуваше с настоящият си отбор един спомен си направи път сякаш искаше в момента да не мисли за отмъщението, а за приятелите който все още вярваха в него.
Спомен
Намираше се в едно от скривалищата на Орочимаро и си почиваше след тренировка в една от много бройните стай. В този ден те се появиха. Знаеше само, че някой е нахлул, но не знаеше кой точно. Не знайно защо, но той искаше да разбере. Мина известно време и те го намериха. Старанното бе, че дори когато ги видя изражението на лицето му отново не го предаде, отново бе безразличен към ситуацията. Една малка част от него се радваше да ги види, че са живи, а друга искаше да се махнат от пътя му и да не му пречат към отмъщението. Не знаеше коя от двете части на съзнанието му бе по-голяма и това до известна степен го объркваше. Виждаше надеждата в очита им, но пак си остана такъв – студен и объркан. До като не чу думите на бившия си съотборник.
- „Защо не ме уби?”
- „Това ли е твоята представа за късане на връзки, Саске?!” – крещеше като обезомял Наруто.
Когато бе чул тези думи знаеше, че трява да се изрази така сякаш не му пука. Така и бе направил. Беше студен и мрачен. Благодарение на шарингана си той предвиждаше всичко и много добре знаеше, че русия шиноби ще остане жив.
Край на спомена
- Спира ме! – Заповяда той на отбора си. Всички го бяха зяпнали не разбиращи от къде дойде тази внезапна промяна в него.
- Защо? – Попита червенокосата рискувайки да получи омразен поглед от него.
Погледна я за няколко секунди и проговори.
- Имаме нужда от почивка. Стига сме се лутали. Тук ще прекараме нощта. – Обясни й той.
Всички започнаха да се разполагат, а през това време Саске се отдалечи от тях за да се опита да подреди мислите си. Беше едва на около 200м от тях. Там той седна на земята подпирайки главата си на едно дърво. Вглеждаше се в небето като се опитваше подреди нещата в главата си. Часовете минаваха, а той още стоеше там и наблюдаваше как слънцето залязваше.

Сря Дек 30, 2009 9:04 pm

Глава 8 Едно съзнание

Два месеца и шестнадесет дни
И днес улиците на Коноха бяха уживени. Виновника за това беше изгарящото, но по мек начин слънце. Всички се подготвяха за утрешния ден. На този ден се слагаше едно ново начало. Началото на един мир. Всички уважавани лордове шяха да присъстват. Коноха трябваше да се представи добре, точно за това се бе организирал панаир послучай обновяването на съюза между Селото скрито в листа и Селото скрито във водопада. Млади и стари бяха щастливи, затова не спираха да говорят с възторг за случващото се.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Имаше и едно изключение и то беше в кабинета на Хокагето.
- Но, Тсунаде-сама... – Едва проговори Сакура след като беше научила, че е задължена да присъства на панаира утре вечерта.
- Съжалявам, Сакура, но някой от феодалните лордове искаха да те видят. Изглежда си им направила добро впечатление на Чунинския изпит. – Каза тя със строг глас.
В главата на Тсунаде: „ Боже, Сакура не ме гледай така. Казвам ти истината не си ли личи? ”
- Казахте ли нещо? – Попита Сакура като я погледна в очите объркана.
- Не. – Отсече Тсунаде.
Розовокосото конойче само кимна и излезе. Докато минаваше покрай вратите на коридорите докато се опитваше да излезе от сградата тя чуваше най различни разговори от убийствени до первезни. До някаква степен това я ужасяваше. Питаше се, защо толкова ясно чуваше всеки един звук от стайте, сякаш бе вътре и наблюдаваше обстановката от някой тъмен ъгъл без останалите да я забелязват.
След като вече бе излязла от сградата на Хокагето тя веднага се прибра в къщи. Качи се в стаята си както обикновенно и се заключи. Легна на леглото си и си избра една точка на тавана в която можеше да гледа цял ден без дори да се измори. Изражението й отново бе безразлично. Беше гладко и нежно. Нямаше и една черта която да подсказваше, че нещо не е наред, но тя го знаеше, усещаше го вътре в себе си.
След миг не се сдържа и както си стоеше спокойно изведнъж стана рязко, и се озова в седнало положение. Това започваше да я дразни. Нещо не беше наред.
- Ха не мислех, че ще е толкова лесно да загърбя всичко? – Докато казваше това на глас една усмивка се оформи на лицето й. Ръцете й се бяха отпуснали на колената й, а смарагдовите й очи гледаха земята с чисто безразличие.
За нея днешния ден бе същия като всички останали – скучен и очайващ. Но имаше нещо което нямаше как да пренебрегне. Реши, че утре като отиде да посети Тсунаде ще я попита.
На следващия ден
- Е? Сакура готова ли си за днес? – Питаше Хокагето като беше скръстила ръцете си отпред.
В главата на Тсунаде: „ Мисли му, ако не си подготвена! Ще посрамиш Коноха!” вилнееше от вътре господарката.
- Няма да посрамя Конохо Тсунаде-сама. Аз не съм Наруто. – Обесни Сакура като си беше навела главата на долу мислейки си, че тя го е казала това на глас.
Годайме само се ококори и веднага расвали скръстените си ръце и ги сложи на бюрото. Чудеше се дали тя е знаела какво си мисли или просто е налучкала. Въпреки това реши да не я попита, се пак нормално е да я познава така добре.
- Нямам информация за местоположението на Наруто и Джирая. – Обесни русокосата мислейки, че може би заради това нейната ученичка си е навела главата. Но се изненада от отговора й.
- Аз не съм Ви и питала. – Отговори й тя като вече я гледаше в очите с лек бясък на отвъщение. Очакваше да й се развика заради погледа с който я гледаше, но това не стана.
- Добре тогава. Отивай да се приготвиш, ако нямаш други въпроси си свободна. – Заяви тя.
- Всъщтност... – Започна розовокосата. – мисля, че вече трябва да смените вратите в сградата в която се намираме.
- Какво? За какво говориш? – Питаше като започваше да подозира най-лошото.
- Ами вчера като си тръгвах от тук и минавах по коридорите чувах различни разговори нищо, че вратите бяха затворени. – Обясни й тя без дори да се напряга.
Тсунаде я гледаше странно. Нищо не разбираше. Знаеше, че вратите са направени от специална материя през която няма как да се чуe нещо дори да се опита някой да подслушва. Реши да не я притеснява на празно и й отговори на кратко.
- Не се притеснявай ще го имам в предвид. Сега си свободна.
Момичето стоящо пред нея само кимна и излезе. Случи се апсолютно същото нещо както и вчера. Чуваше всичко и това я дразнеше. Дори когато излезе продължи да чува същите гласове дори беше чула и гласа на учителката си, но не я разбираше. Докато вървеше започваше все повече и повече да чува харата около нея. Какво си шушукаха. Дори техните тайни. Чудеше се защо ги казват гласно щом другите щяха да го разберат. Незнайно защо, но имаше моменти когато се разминаваше с хора който бяха сами и устите им бяха затворени, но тя чуваше какво казват и с какъв тембър го пройзнасят. На края тя се озова в центъра на Коноха там където щяха да присъстват всики важни клечки. Хората я заобикаляха сякаш бе призрак. Мълчаливо се присъедини към група хора и започна да им помага за таз вечершното събитие.
Нещата ставаха все по странни. Отрицателното й настроение от много време насам започваше да взима връхна точка. Днес бе предела й. Днес тя забелязваше хората от съвсем друга гледна точка. Дори когато й говореха и после спираха за да чуят отговора й те не получаваха такъв, а когато се обръщаха на другата страна сякаш на висок глас пройзнасяха лошото си впечатление от момичето. Това я побъркваше. За първи път тя мразеше всички около нея, майки, деца, бащи дори собствените й приятели й бяха противни. Не можеше да ги гледа в очите. Чуваше всичко сякаш слухът й бе по наострен от което и да е животно в света. Едва изтърпя цялото това напрежение до вечерта.
Когато вече всичко бе готово и всички си бяха по местата както трябваше да бъде това не я успокояваше. Нейна задача беше да съобщава кой какво ще прави пред цялата публика. Вечерта щеше да е най-дългата в живота й. Ако беше старата Сакура щеше да се притеснява цял ден, щеше стомаха й да се е свил на топка, но сега... сега нещата бяха различни, сега тя не изпитваше нищо искаше колкото се може по бързо да приключи с това и да си отиде в стаята и да се заключи или да отиде на трениравъчната прощадка за да потренира. Имаше нужда да излее гнева си върху каквото и да е дори това да означаваше да е непознат или нейн близък, нямаше да има разлика, защото нейните близки сега бяха пречка за нея. Знаеше, че те няма да присъстват на събитието и това я радваше. Вече й беше писнало постоянно да вижда щастливите и неоморими от клюки лица. През последния изминал месец тя разбра едно за семейството си и то беше, че ги мрази.
Но тя реши да преглътне жаждата си да убие някой и , че по-късно ще отиде до тренировъчната площадка и там ще си искара яда. Още едно нейно решение я зарадва като оформи усмивка на лицето й и то беше, че тази вечер щеше да си приготви багажа и ще се махне от семейството си... далеч от клана си. Може би така щеше да й е по-спокойно като няма кой да й бръмчи на главата.
И така сега тя щеше да излезе пред публиката и да си свърши работата като истинско шиноби от Коноха.
Доста добре се бяха справили с организацията. Навсякъде имаше окичени балони и плакати. С други думи казано на това събития всички бяха от щастливи по щастливи.
Публиката бе мълчалива дори никой не си шушукаше, всички очакваха с притаен дъх шоуто да започне.
Сакура излезе с гланцирана папка в ръце и застана пред микрофона. Погледна публиката уж само за секунда както очакваше тя, но нещо изведнъж се обърка. Вече трябваше да започне да чете, но тя стоеше и мълчеше. Вгледана в очите на хората в който имаше любов, омраза, радост, нетъртение дори первезност. Тя бе очаяна, объркана. Ръцете с който бе прегърнала гланцираната папка сега трепереха и се свиваха в юмруци, очите й придобиваха леден вид. Нещо прещрака в главата й и тя вече чуваше звуци, но не какви да е звуци. Тези звуци бяха гласове. Гласовете на хората стоящи пред нея.
„Какво гледаш?”
„Спри... „
„Леле колко си секси... Ще те... „
„Хайде бе.... „
„ Не дойдох да гледам стояща фигура! ”
Каво ставаше? Не можеше дори да си го обесни. Дали някой не й бе приложил някакво джутсо или може би бе по-сериозно. Стоеше там права и не помръдваше дори милиметър. Изведнъж папката се изхлузи от ръцете й и сякаш цяла вечност падаше надолу докато не се сблъска с земята. Чу се как папката удари подиума и всички погледи се приковаха към човека който го бе причинил. Бяха на щрек. Хората от селото скрито във водопада се вцепениха, намираха върху чужда земя и не знаеха дали това не е някой номер за да ги премахне Коноха от пътя си. Естествено Сакура чу това и се вбесяваше още повече. След миг нея вече я нямаше от мястото къдете се намираше. Всички бяха изненадани, неочаквали такава реакция. Някой дори си бяха помислили, че напрежението е причина за това нейно напрежение, но истината не беше такава.
Тя тичаше към къщата която наричаше дом. Бягаше ли бягаше с всички сили. Докато тичаше нещо я нарани по гърба. Усети ужасна пареща болка. Едва не се препъна и да падне. С двете си ръце тя се бе прегърнала сама. Ледено студените й очи изведнъж се ококориха за момент. Усети чакра която идваше към нея, усети, че са двама и, че се приближават. Не чуваше вече нищо освен дълбоките вдишвания и издишвания който идваха от нея. Бе благодарна, че нямаше никой по улиците за да я види. Болката по гърба й ставаше още по-голяма. Неописуема. Ужасна. В този миг тя искаше да умре. Не знаеше от къде се бе появила тази болка и кой бе виновника за това. Още малко и оставаше и щеше да си е в стаята. Забърза крачката си щом усети, че двете чакри се приближават към нея. Знаеше, че са след нея, но не знаеше защо. Това я побъркваше.
Не занеше колко дълго време бе тичала, но накрая се озова на около 50м от къщата си. Реши да не влиза през вратата за да не я видят близките й и за да не и задават въпроси като например: Защо лицето й е така изтощено? Или Защо се гърчи от болка?
Не искаше да говори с никого и да отговаря на безсмислени въпроси затова влезе в стаята си през прозореца. Бързо пристъпи без да затваря стъклата след себе си, а се запъти към банята си. Блъсна се във вратата на банята като щеше да се свлече на пода. С резки движения я отвори и нахлу вътре. Започна да се съблича пред огледалото за да види с очите си дали гърбът й е пострадал много. Когато съблече и последната дреха неможеше да повярва на очите си.
Бе с гръб към огледалото, а на отразяващото се стъкло сякаш не бе тя, а бе някой друг. Докато тя се мъчеше и изгаряше от болка се гъбът й бе покрит с нещо което тя не можеше да си го обесни. Там на мястото на гладкия й гръб където нямаше и един белег сега сякаш бе обрисуван ярко червен дракон. Очите й се разшириха до колкото е възможно. Виждаше го толкова ясно колкото собственото си изплашено лице.
Дракона бе дълъг и обхождаше целия й гръб. По гръба му сякаш бяха изпъкнали остри като бръснач зъби който сякаш го предпазваха, а главата му бе продълговата, слюнки се стичаха от долната му устна като си проправяха път измежду кървясалите му кучешки зъби. Да точно така, зъбите му бяха попити в кръв сякаш бе разкъсвал плючката си докато все още е била жива.
Тава вече и дойде в повече. Слъзи се стекоха от очите й. Гледаше го и не вярваше на очите си. Беше ужасена.

Пон Фев 01, 2010 8:31 pm

Глава 9 Скрита истина

Бързи стъпки прекрачиха парапета на прозореца й и нахлуха в стаята й. Друг звук не последва.
Сърцето на Сакура започна да бие още по-бързо при звуците които бе чула. Рязко извъртя главата си от огледалото където по рано се намираше погледа й. Стоеше неподвижно вгледана в затворената врата на банята очакваща най-лошото. Не знаеше какво става. Бе объркана. Имаше чувството, че ще повърне. Измина една минута от както неканените гости бяха нахлули в стаята й. Знаеше, че те знаят, че тя е там и от този факт я побиваха тръпки. Едва събра смелост и с трепепещ глас проговори.
- К-к-к-кой сте вие? Какво искате от мен? – Странното бе, че сега тя не чуваше нищо и това не знайно как, но я притесняваше.
- Вие сте Сакура Харуно, нали така? – Чу се глас който спокойно отговори на въпроса й.
Не последва отговор от страна на момичето. Тя бързо си облече отново дрехите, но не посмя да отвори вратата. Знаеше, че няма къде да избяга и това я очайваше. Усещаше как ръцете й треперят. Погледа й шареше навсякъде из малката стайчка. Капки пот се стичаха по лицето й. През целия си живот не бе толкова много изплашена. Сепна се от гласа който приди малко й беше задал въпрос. Този глас бе мъжки. Не беше нито прекалено дебел нито прекалено нисък. Звуците коите издаваше бяха в рамките на нормалното.
- Спокойно госпожице Харуно. Ние не сме ви врагове. Ние също сме от клана Харуно.
„Какво? От клана Харуно ли каза?” За момент се шашна. Сега бе още по объркана. Не можеше да си обесни много неща. Едното беше, защо този дракон се бе появил на гърба й? Друг въпрос също я безпокоеше. Защо я преследваха и защо точно хора от клана й. Не можеше да си отговори. В главата й идваха все повече и повече въпроси, а не получаваше отговори. Не искаше да излиза на вън. Беше я страх да не си загуби живота така лесно.
Ето, че колкото и да се бе опитвала да загърби старата „Сакура” в този момент нямаше ефект. Сега старото й „Аз” бе завладяло тялото й. Нямаше достатъчно смелост за да се прави на човек който не му пука от нищо. Слъзите й се стичаха на долу и оставяха влажни следи след себе си.
- Госпожице Харуно, знаем, че в момента сте много объркана, но трябва да ни ислушате за да не се влушат нещата.
„Да не се влушат нещата? За какво говори той? Колко още могат да се влушат?” Не бе мръднала и милиметър от мястото си. Анализараше всичко което чуваше от другата страна на дървената врата. Отново чу глас, но този път бе на другия човек които също бе нахлул в стаята й без покана.
- Ние ще тръгваме, а вие тръгнете след нас. На тренировъчната площадка ще ви обесним всичко. Моля ви имайте ни доверие. – След казаното отново се чуха стъпки, но не към вратата на банята, а по обратния път.
Все още не бе спокойна. Нямаше смелост да хване дръжката на вратата и да я завърти за да излезе. В тоз миг й се искаше да стой там завинаги без да излиза, без да научава каквото и да било.
Събра малкото смелост която имаше и се пресегна към бравата. Със самото хващане се стъписа. Усети някакво изгарящо чувството което я дърпаше към площадката за тренировки. Веднага си отскубна ръката. „Пари?!” Нямаше си и на идея защо дръжката на вратата й пари сякаш някой бе сложи запалена свещ и я нагряваше докато не почервенее. Нещо найстина не беше наред. Сякаш бе някой от нейните безсмислени кошмари. Очакваше всики един момент да се събуди пищейки и обляна в пот. Но за жалост това нямаше да се случи или поне не скоро.
С ужасяващите мисли които минаваха през главата й, като бързо изгасващите метеорити тя с трепереща ръка едвам отвори вратата очакваща някой да й се нахвърли за да я убие. Прекрачи прага и влезе в стаята си, оглеждайки я от всеки един ъгъл. След като разбра, че няма никой друг освен нея, нещо до известна степен я накара да се успокой. За съжаление треперенето не престана.
От части не искаше да отиде при онези които се представяха за част от клана й, но не искаше и да остане в неведение за случващотото се. Колебаеше се. Знаеше, че няма много време за да вземе правилното решение. Затова реши да действа простичко и да послуша интойцията си дори това да означаваше, че ще сгреши. За секунди се доближи до вече отворения прозорец погледна нагоре към греещите звезди и скочи през него като се озова на един от покривите на къщите.
Правеше бързи и необмислени крачки. Не знаеше нито какво ще ги попита, нито дали някой ще да пострада. Не занеше дали може да им има доверие. Искаше доказателства, а дали можеше да ги получи също не занаеше. В момента дори не си вярваше, тогава как можеше да повярва на тях. Бе убедена, че иска да знае истината дори и да бе лъжа, а самата тя да не знае.
Невероятно е, но тя не усети кога бе пристигнала на мястото избрано от двамата мъже. Стоеше на около двеста метра от тях. Норламните хора не биха могли да разговарят нормално дори и да викаха с пърна сила, но за тези нинджи това разстояние не бе проблем.
Двамата мъже бяха спокойни, но Сакура не бе в това състояние. Тя ги гледаше странно някак изплашено. Болката й се четеше в очите.
- Време е да ти обесним всичко Сакура. – Проговори мъжът който стоеше от дястната страна.
Погледа на розовокосото момиче се насочи към него. Стоеше неподвижно опитвайки се да нормализира пулса си.
- Слушай внимателно. – Започна този който стоеше от лятата страна. – Сакура, няма да те виним, ако не ни повярваш за това коео ще ти кажем, но ние имаме доказателство.
„Доказателство?! Значи все пак мога да им имам доверие? А дали това доверие е за зло или добро?” Момичето присви очи. Кимна и на двата в знак да продължат. Те разбраха какво има в предвид. И двамата се спогледаха и решиха, че може би е безопасно да се приближат. Зеленоокото конойче разбра намеренията им затова реши да не мърда от мястото си като им докаже, че може да й имат доверие.
След като вече бяха на около 50м единия от мъжете продължи.
- Казвам се Зеро Харуно. – Сега когато се бе приближил заедно с другия мъж тя можеше да види лицата им много по добре. Тя бе забелязала, че не са толкова възрасни колкото си мислеше, а по скоро тинейджъри. Този Зеро й изглеждаше на около осемнадесет или деветнадесет годишен. Бе строен и имаше великолепна усмивка. Кафеникави очи който изпъкваха. Косата му бе къса и руса. Чертите на лицето му му прилягаха идеално. – Този до мен е Аллон Харуно. –Аллон си бе навел главата вгледан в земята. Изглеждаше нещастен. Вярно, че бе също толкова красив колкото Зеро, но сякаш се страхуваше. Очите го издаваха. На височина бе с няколко сантиметра по висок от усмихнатия си приятел. Косата му също бе къса, но кафява, а очите черни като катран. Дали заради ситуацията той изглеждаше ужасен или просто очите му му придаваха това изражение. Сакура не бе сигурна. Просто изчака за да разбере останалото. А русокосия не чака дълго, а продължи. – Сега е момента да ти разкажем една история. Като за начало ще ти кажа, че клана Харуно също като клана Хюга и клана Учиха притежава наследствения ген. – Замълча за секунда сякаш преценявайки изражението на момичето стоящо срущо тях, но тя не промени изражението си, а само направи няколко крачки към тях като събуди любопитството на Аллон като го накара да вдигне погледа си от земята и да я погледне. Сега тя стоеше на около десетина метра от тях и проговори.
- Извинявай, аз ли не чух добре или ти каза наследствен ген?
- Чула си правилно. – Заяви той и продължи. – Преди много години още преди клана Учиха да се присъедини към Коноха, клана Харуно е бил начело. Клана ни е бил създаден заради Учиха и Хюга. Ние сме били врагове с тях. Водили сме много битки и почти винаги сме побеждавали. Знаеш, че и двата клана имат наследствен ген и това са очите им. Е ние сме различни, макар, че малко си приличаме с тях. Сега сигурно се питаш за какво ти говоря нали? – Не получи отговор от нея. А и да искаше тя да му отговори не знаеше какво да каже. Зеро просто се засмя леко. – Е, я ми кажи сещаш ли се за момент в който ти се е случвало такаче да можеш да чуеш мислите на някой независимо кой е той? – Момичето стоеше и го гледаше докато й светна. Точно така. Онзи ден в който бе минала по коридора и бе чула разговорите на всички сякаш бе в стаята. И днес когато помагаше за фестивала също бе чула най различни неща, както и на сцената кога бе... „НЕ! Няма начин.” Всичко това й се струваше прекалено невъзможно за да е истина.
Двамата мъже които стояха пред нея виждадаха безброй емоций които минаваха през лицето й. Така те разбраха, че се е случвало не веднъж. Това щеше да усложни нещата.
- Е добре, както и да е. Така ние можем да четем мисли. Ето затова е бил създаден клана ни. Понеже Учиха имат шаринган и могат да разчитат всяко едно движение на противника си ние им се противопоставяме изцяло. След като ние четем мисмите им можем сами да си изградим собствена стратегия и те дори няма да разберат и ще се хвнат в капана ни. Тук се появява и клана Хюга който е произлязъл от клана Учиха. Те приежават бякуган. Техният стил е блиския бой. Ние можем да разчетем всяко едно тяхно движение и да ги отблъснем. Не е задължително да ги гледаме в очите за да го разберем. Щом можем да чуваме мислите на хората едновременно за нас това не е проблем. Впрочем можем да чуваме мислите на хората в радиус от пет километра.
- Пет километра? – Прошепна Сакура не вярваща. Черноокия само й кимна и продължи да мълчи сякаш се опитваше да измисли някаква алтернатива.
- Има и още. Попринцип наследствения ген трябва да се наследява единствено от хора от мъжки пол.
- От мъжки пол? Чакайте малко какво се опитавате да ми кажете? Защо ми разказвате тази история? – Започна да се паникьосва розовокосата. Въпросите просто си излязоха от устата й и тя не можеше да ги спре. И двамата мъже мълчаха. Знаеха, че това което ще чуе ще я съсипе.
- Трябва да се махнеш от селото... завинаги. – Заяви Аллон.
„Как..”
- Стига де Аллон. Може и да не се маха. Може пък и да направим нещо и да я защитим. – Говореше толково умолително.
- Защо? Защо да се махна? За каква защита говириш? – Вече задъхана и не проумяваща какво става тя не се усещаше, но започна да вика.
- Не викай. – Зад нея стоеше Аллон който й бе запушил устата с едната си ръка. – Ще ти кажем само не вика, защото ще привлечеш внимание. – Заяви той. Тя кимна и той я пусна след което заговори. – Ако наследствения ген се прояви при момиче независимо в коя възраст то трябва да умре.
- Да умре? – Прошепна. „Това ли ме очаква? За това ли ми каза да напусна селото завинаги? За да не ме убият?”
Сега обаче русокося проговори. – Не просто да умреш от нечия ръка, а от ръката на собствените си родители. – Очите й се рашириха. Не вярваше на ушите си. Как така собствените й родители щяха да я убият. Та нали я обичаха. – Не се заблуждавай, че няма да го направят, защото те обичат. Това е закон при нас, защото преди години са смята ли, че силата е твърде голяма за вас и, че няма да можете да издържите. Затова всички момичета в клана ни са били заточвани на смърт и са били убивани от родителите си.
- Чакайте. Аз, защо не знам за това? Защо не съм чувала за тези убиства?
- Защото всичко се прикрива перфектно. – Отговори й Аллон. – Аз и Зеро разбрахме за способностите си на една и съща възраст. Това стана на петнадесет години. От тогава ние следим дали нещата са наред със селото и дали наследствения ген ще се прояви при някое от момичетата. След като разберем сме задължени за кажем.
- Това значи ли, че ще кажете за мен или вече сте го направили? – Попита тя готова да получи положителен отговор.
- Не. Не сме казали на никого и не смятаме да казваме. – Отново й отговори Аллон.
- Защо?
- Как защо? – Момичето не очакваше да чуе това. – Защото ни умръзна да гледаме как убиват невинни момичета без дори да са направили нещо лошо. – Спомените от предишните убиства нахлуха в главите на двамата мъже. Спомняха си всеки един плач, всяко едно молене за милост, всяка една пролята от болка сълза, всяка една протегната ръка във въздуха молейки се някой да я хване. Това ги нараняваше. Всеки път щом видеха как техния клан убива членовете си без да ги е грежа им донасяше голямо количество угризения. Болеше ги. Затова и бяха избрали да спрът. Да спрът да докладват за пробудения ген независимо кое ще е момичето. То трябваше да носи товара със себе си. То трябваше да избяга, ако искаше да живее. От една страна се радваха, че това бе Сакура. Тя бе силна и можеше да се справи.
Аллон реши да й дораскаже цялата истина.
- Слушай Сакура. – Тя се обърна към него като го погледна в очите. – тази сила която се пробуди в теб е источника ти на живот. Колкото повече я използваш толкова повече е възможно да умреш. Гърба ти сега е обрисуван от животно което можеш да призовеш и то ще ти се подчинява. То избира кой ще е неговият господар. Скоро ще разбереш как да го използваш. Между другото може ли да видим кое животно е избрало теб?
За момент тя се покореба, но се освести бързо и надигна блузата си. Аллон и Зеро бяха стъписани от гледката. Не можеха да повярват дори на очите си. Виждаха очертанията на червения дракон който се усукваше на гъба й. Тя бързо си свали дрехата на долу и ги погледна.
- Какво? – Запита ги тя като видя шашнатите изражения на лицата им.
- Той е избрал нея? – Зеро сякаш не говореше на нея, а по скоро на себе си.
- Да. Невероятно е. – Обади се Аллон.
- Какво? Какво е невероятно? – Започна да настоява тя.
- Виж Сакура не знам как е станало, но този дракон е най-могъщия от всички животни които биват призовавани. Името му е Хошири. Той може да ти помогне много повече от колкото можеш някога да си представиш. Казват, че се управлявал трудно, защото на сила го затваряли в човек който не бил достоен да му бъде господар и той го убивал, но щом е избрал теб значи си достойна за него. Ще ти е много лесно да го управляваш, но ще трябва да се срещнете очи в очи. Явно си по-силна от колкото всички сме си мислили. Ти засенчваш дори тримата легендарни санина.
- Какво? Не! Вие сигурно се шегувате? – Отричаше розовокосото момиче. Смяташе това за някаква шега.
- Не се шегуваме. – Обесни й Зеро. – Ще трябва добре да се криеш от всички. За да не те заподозрът. Ние ще те пазим можеш да ни имаш доверие. Има една гробница не много далеч от тук, можеш да отидеш там и да прочетеш всичко което трябва да знаеш, че ти казваме истината. Следкато Хошири е избрал теб също сме задължени да не казваме. Ти някой ден ще станеш госпадарка на клана. Дано поне ти успееш да превахнеш този налудничев закон. – Вече с усмивка й говореше. Имаше надежда в очите си. – Слушай какво, ти си пробудила наследствения ген на сила като си се озлобила и сърцето ти е започнало да става част от така наречаната тъмнина. Може би заради това Хошири е избрал теб за господар. Явно много лесно можеш да сменяш настроенията си което е много добре за теб. Сигурен съм, че вече можем да си чуваме мислите взаймно, ако имаш нужда от нас просто си го помисли и ние ще дойдем. – Заяви той с усмивка на лице. Това да някаква степен я успокой че има на кой да разчита.
- Защо не се прибереш и не премислиш нещата на спокойствие. Сигурен съм, че доста ти се насъбра тази вечер. – Сакура просто кимна. Тя бе доста изморена и го знаеше добре.
- Ей, и помни никой не трябва да знае. Най-вече родителите ти. Утре ще се видим пак ще ти до обесним как стоят нещата. – Каза й русия шиноби. Конойчето на бързо им пожела лека нощ и си тръгна на бегом.
На тренировъчната площадка останаха само Зеро и Аллон които гледаха как тя се отдалечава. Разтоянието между площадката и домът й бе около шест километра. Двамата мъже изчакаха из весно време докато вече бяха сигурни, че тя няма да може да ги чуе и започнаха да обсъждат.
- Е това е голяма изненада нали? – Запита Зеро като се обърна към приятеля си Аллон.
- Да. Така е. Помни ние трябва да я пазим.
- Хахаха знам това.

Пон Фев 01, 2010 8:32 pm

Глава 10 Приятел

Стояща, гледащa в една точка в тавана на стаята си Сакура не разбираше какво се бе случило с нея. Дълго време размишляваше върху казаното от двамата мъже от клана й и продължаваше да не намира отговорите които търсеше. Нощта неусетно си отиде и лъчите на слънцето започнаха да се подават иззад хоризонта. Хората започваха да се събуждат и мислите им достигаха до нейното съзнание. В мига щом чу пръвата мисъл на първия човек който се бе събудил преди всички, тя се уплаши. Знаеше, че днескашния ден ще е по-лош от всеки друг. Знаеше, че няма как да прикрие действията си и израженията които щяха да си проправят път до лицето й. Затова просто стана от леглото и излезе навън преди семейството й да се е събудило и преди да е успяло да заподозре нещо. Излезе от границите на Коноха с надеждата, че все пак гласовете в главата й ще намалеят. До като вървеше с наведена глава и се опитваше да отклони чуждите гласове неусетно стигна скала която имаше процеп в средата. Момичето отклони погледа си от земята и завгледа тъмнината в сивата скала. Нещо я дърпаше на там, но тя не можеше да си обесни защо. Реши просто да се отдаде на момента и закрачи с бавни, но умерени крачки на там. Започна да се изкачва по ронестата скала като използваше чакрата си. Не мина много време и тя пристигна. Направи две крачки и един спомен от миналата вечер си направи гнездо в главата й като отекваше все повече „...Ще ти е много лесно да го управляваш, но ще трябва да се срещнете очи в очи. ...”
- Очи в очи... – Прошепна тя. Страхуваше се от това което й предстоеше и най-лошото бе, че нямаше кой да й помогне. Нямаше си й представа как да го призове за да говори с него камоли да се бие със него.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Тишина. Бавни несигурни стъпки. Тишина.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
- Страх те е да изречеш името ми, а?
- Този глас... ? Възможно ли е... ? – Още преди даже да успее да примигне тя бе отнесена в друго измерение. Очите й шареха навсякъде. Виждаше тунели около нея. Всеки в различна посока и безброй разклонения. Това я объркваше. Но... гласът продължаваше да говори, но не му се разбираше сякаш имаше преграда между него и нея. Едва се ориентира от кой тунел идва гласа и тръгна по него. Звуците започваха да стават все по-силни и ясни. Вече не й беше необходимо да се вслушва. Избираше всяко едно отклонения без дори да се замисли. Вървеше така сякаш мястото й бе до болка познато. Накрая тунела свърши и тя се озова пред огненочервени порти. Зад тях отново се чу глас, но този път той беше много по ясен и изчистен от колкото преди. Бе тежък и пълен с болка.
- Ако искаш портите да се отворят трябва да произнесеш името ми на глас. – Сакура се стресна. Ръцете й започнаха да треперят. Бе я страх от това което можеше да се разкрие пред очите й. Въпреки това, си пое въздух и когато вече бе решена да произнесе името му и да се срещне очи в очи с него той я прекъсна.
- Но... докато пройзнасяш името ми и доловя дори най-малкото напрежение и страх в гласа ти ще те убия така както направих с предишните преди теб. – Дъхът й секна. Неочакваше да чуе това. Тези думи я разколебаха. Не знаеше как да действа. Дали щеше да рискува и да пройзнесе името му и той да я убие. Не й се рискуваше. Но ето, че тя се сети за нещо което бе забравила.
- Да ме е страх? – Придоби лукава усмивка. – Това е нормално. Ти си убивал предишните преди мен, но си го правил, защото са те принуждавали на сила да служиш на господар който не е бил достоен за теб. Не ти са е отворила възможност дори когато си се вселявал в момичетата от клана, а сега... дори на тази възраст ти избра мен. Аз да съм ти господар. Не е ли така... ХОШИРИ? – Замълча. Портите се отвориха и пред нея се извиси същия онзи дракон който бе на гърба й. Бе доста по-голям от очакванията й. Надминаваше дори два пъти Катсую. Шаваше с опашката си и я гледаше така сякаш я преценяваше. Тя от своя страна стоеше като вцепенена. Да, вярно е той бе великолепен, но и някак зловещ. Всеки би искал да има такъв помощник като него в битките, а тя дори не мечтаеше за това и въпреки това й бе поднесен на златен поднос.
- Браво момиче. Изненадаме. Точно за това те избрах. От сега нататака ще тренираме заедно за да станем по силни. Знам за какво се бориш и какво искаш. В действителност не изглеждам така. Аз съм плод на вътрешното ти „аз”. До сега аз приемах твоята болка, но не издържах и реших, че мога да ти помогна.
- Да ми помогнеш? – Не вярващо го попита тя. Искаше логични обеснения и знаеше, че той ще и ги даде без да овърта.
- Точно така. През всичките тези години аз вкусвах от всяко едно чувство което ти бе изпитала някога. Това ме правеше щастлив. Радвах се, че има такъв човек като теб. Толкова много хора съм срещал които са искали единствено сила и отмъщение и ме боли, че съществуват такива силни чувства в теб към такъв човек. Ти не се отказваш. Все още не разбирам защо го обиичаш и явно никага няма да разбера. Както и да е. Болката от това да прикриваш това което си в същност ме накара да действам по този начин. Отблъсна всички които някога ги е било грижа за теб. ТИ на онзи ли искаш да подражаваш? – Вече започваше да й вика. Дразнеше се от това което тя правеше. Той си мислеше, че нещата които не разбира са грешни и не правилни, но за нея не бяха. Тя го гледаше неразбираемо. Чудеше се от къде дойде тази злоба в гласа му.
- От сега нататака аз ще ти служа в тежките битки. Ще съм ти втори приятел. – Той говореше сериозно. Единственото нещо което правеше Сакура бе да го гледа с невярващи очи и устата й да е отворена. Никога през живота си не си бе помисляла за нещо подобно. Всичко това й се струваше някак нереално, сякаш сънува един от онези сънища в които в един момент всичко е наред, а в следващия всичко се обърква.
Очите им се бяха впили едини в други. Мълчаха. Никой не смееше да наруши тишината. Мълчанието сякаш им помагаше да се опознаят по-добре от преди. Докато го гледаше в златистооронжавите очи тя започна да прави крачка след крачка към него като се доближаваше все повече. Вървеше бавно сякаш премисляше всяко едно движение дали е правилно или не. През цялото време никой не отмести погледа си от другия. Когато вече Сакура бе едва на няколко сантиметра от него, тя несигурно си вдигна лявата си ръка и я протегна към него.
Хошири усещаше напрежението в нея сякаш това пред него не бе тя, а той. Изпитваше апсолютно същотото каквото и тя, затова му бе толкова лесно да я разтадае.
- Не се страхувай. – Проговори й отново, но този път гласът му бе топъл и мек. Говореше й така с цел да я успокой и да я накара да се отпусне когато е в негово присъствие.
Това което се случи след това бе просто забележитилно. Страха на Сакура отмина само за миг. Без много да се бави, задвижи по-бързо ръката си към една отделна част от него докато не стигна края и не го докосна. Кожата му бе по-гладка и от коприна, бе мека и покрита с люспи. От страни тя изглеждаже груба и опасна, но в действителност не бе такава. Докато розовокосото момиче се наслъждаваше на допира от кожата му, той уви кръста й с опашката си и я повдигна нагоре като я положи нежно на гърба си като внимаваше да не я нарани с острите зъби които излизаха от там. За момент тя се стресна, защото не очакваше такава бърза реакция от негова страна. Веднага след като разбра какви са намеренията му тя се упокой и се остави на него.
Червения дракон започна бавно да се издига нагоре като все повече усилваше скоростта. Летеше ли, летеше и не спираше да я наглежда с крайчица на окото си. Гледаше всяка една извивка и гримаса направена от нея. Нямаше си и на идея какво й се върти в глава.
От своя страна Сакура се радваше на този миг. Гледаше от толково високо нищо, че виждаше само тимнина... та нали се намираха в съзнанието й как би могла да вижда полянки и чуроликащи птички. Тя бе най-очарована от това как дългото му тяло правеше такива плавни движения без дори да се затрудни. Постоянно сменяше физиономията на лицето си като не можеше да избере най-подходящата която би могла да изрази всичко което виждаше и чувстваше в момента.
След дългата разходка най-после Хошири се приземи и я свали също толкова нежно както я бе качил още в началото.
- Ще се видим отново, Сакура.
- Да. – Отговори му тя, като сега вече го гледаше по същия начин по който гледаше и приятелите си. – Скоро отново ще те призова и двата ще тренираме като едно цяло. – Усмивката й глейна и сякаш опари сърцето на нейния подчинен.
Хориши се почувства така сякаш някой му благодареше за нещо. Не беше изпитвал до сега такова нещо. През всичките тези години през който той се бе вселявал в някой никой не му благодареше, никой не бе посмявал да му се усмихне така, защото всеки го бе страх.
Отново се случи... и отново още преди да е премигнала Сакура се озова на същото онова място където бе усетила онова чувство което я дърпаше. Сега виждаше нещата от друг ъгъл. Излезе бързо от процепа на скалата и се отправи към селото. Този път бе щастлива от случилото се, а не уплашена както в началото. Когато наближи и започна да чува мислите на хората тя не се уплаши... напротив бе радваше се, че сега ще може по-добре да разбере чувствата им.

След два месеца

Така без никой да усети минаха два месеца. Всеки божи ден Сакура и двамата й помощници Зеро и Аллон се отдалечаваха от селото и тя призоваваше Хошири за да тренира редом с него. Подчинените й бяха щастливи, че най-сетне се е намерил човек който да може да управлява могъщия Хошири и който е достоен за главатар на клана им. Никои от селото или някой от клана не бе заподозрял нещо и това доста улесняваше нещата.

В кабинета на Хокагето

- Веднага го намерете и ми го доведете. Ясно ли е? – Крещеше като обезумяла Тсунаде. Пред нея стояха трима члена на АНБУ които леко се бяха уплашили от тона й.
- Да, Хокаге-сама. – Веднага след като се съгласиха с нея изчезнаха в облак дим.
Годайме стоеше до прозореца който имаше гледка към селото. Едва сдължа гнева си и промълви.
- Простете ми деца. – След което наведа глава и една сълза се търкулна по бузата й като капна върху документа на клана Учиха.

Пон Фев 01, 2010 8:32 pm

Глава 11 Поличба

Сакура

Невероятно бе как тя израствяше толкова бързо пред очите на Зеро и Аллон. Всеки ден тримата излизаха от селото и отиваха на скришно място далеч от мислите на другите. Там бе спокойно и бе идеално за тренировките на Сакура и Хошири. Розовокосото момиче се чувстваше сякаш е в рая. Хошири не бе лош с нея. Те двамата сякаш бяха свързани. Когато тя не бе в настроение и той не беше, когато тя испитваше болка и той я усещаше. Между тях се бе заформила връзка която никой не можеше да обесни. Разбираха се прекрасно. Имаше моменти когато Сакура бе раздразнена от нечий чужди мисли по нейн адрес или по адрес на приятелите й тогава тя можеше да убие някой, но Хошири винаги я възпираше.
Имаше дни когато всичко бе еднообразно и този ден бе един от тях, но имаше нещо което бе по-различно само че никой не знаеше. Отново се намираха на тяхната площадка за тренировка. Всичко вървеше както трябва. Както обикновенно Зеро и Аллон стояха и наблюдаваха нещата от страни без да се намесват. За пореден път Сакура бе призовала дракона си и тренираше до изтощение.
- Добре. Какво ще кажете вече да приключвате? – Питаше Зеро с своята блестяща усмивка. Приближаваше се все повече към тях като едната му ръка бе на кръста.
Розовокосото момиче вече дишаше тежко. Бе изморена, но не искаше да спира. Погледа й се насочи към русокосия който й се бе усмихнал, очите й се присвиха и точно когато възнамеряваше да му се развика и да му каже да не си отваря устата, Хошири я спря и проговори като я накара да погледне него, а не своя нов приятел и роднина.
- Не, Сакура! Ще спрем. Утре отново ще тренираме. – Гледаше я в очите и виждаше яростта която напираше да излезе. Знаеше, че тя мрази някой да й противоречи дори това да означава, че е прав. Да, тя бе инат и въпреки това преглътна гордостта си и се съгласи да спрът.
Един шум иззад храстите накара Аллон да смени изражението на лицето си като го накара да опърне погледа си на там.
- Има ли нещо Аллон? – Попита го леко учуден Зеро веднага щом разбра какво му се върти в главата. Завгледа се в храстите, но нито усети чуждо присъствие нито чуваше други мисли освен тези на приятеля си и на тежко-дишащото момиче до него. Русокосия не беше единствения който се бе изненадал от реакцията му. Зеленоокото момиче също гледаше в тази посока очакваща най-лошото. Единствено Хошири не гледаше на там. Той бе зает да разгадае различните емоций които препускаха чрез Сакура.
- Да вървим. – Каза с твърд глас чернокосия и се отправи към селото без дори да изчака останалите.
- Ей, няма ли да ни изчакаш? – Не последва отговор. Хошири бързо се върна в малкото съзнание на Сакура. След което двамата с Зеро бързо настигнаха Аллон.

В същото време при Наруто

- Ей, первезнико няма ли да ставаш? – Наруто се бе надвесил над своя учител като с едната си ръка си бе запушил носа, защото сенсея му смърдеше на вкисната бъчва. Състоянието в което се намираше белокосия бе потресаващо. Бе прегърнал една възглавница и се подсмихваше первезно както само той можеше. Говореше й несвързани думи и от време на време я даряваше с по една страстна целувка. Това до известна степен дразнеше русокосия. Без много да му мисли отиде до банята и наля една чаша с гореща вода след това се върна обратно в стаята. Доближи се до своя учител и изсипа горещата вода върху долното му бельо. Реакцията на момчето бе подигравателна. Смееше се без дори да му пука. В същото време Джирая подскочи като попарен. Започна да подскача от крак на крак като не разбираше какво точно става. Викаше и охкаше докато не се сети, че ще е най-добре да отиде в банята и да пусне студената вода.
- Ооо боже така е много по добре. – Чу се гласът му идващ от банята.
Наруто продължаваше да се киска в стаята докато не излезе Джирая, който бе целия червен. Пара излизаше от ушите му, скърцаше нервно с зъби. Започна да крачи бавно към смеещото се момче като в същото време изпукваше кокалчетата на пръстине си.
Синеокия за момент се стъпи щом видя изражението на сенсея си.
- Ама... спокойно де... не беше нарочно... – Започна да му се обяснява. Махаше с ръце на ляво, на дясно. Но това не попречи на Джирая да замахне.
Веднага щом замахна се подхлъзна на копринения чаршаф който по някаква случайност бе захвърлен небрежно на земята и се бе намокрил от горещата вода която Наруто беше излял върху него. Рузелтата бе такъв, че белокосия не можа да удари своя ученик, но за капак на неговото така приятно събуждане бе принуден да опита какъв е вкуса на пода. Смеха който напираше да излезе от устата на Наруто не можа да се задържи и излезе. Сълзи от смях започваха да се стичат по лицето му като между временно сочеше с един пръст первезника пред него, който се гърчеше на земята от болка.
---------------------------------След 30 минути-----------------------------------
Наруто и Джирая бяха в ресторонта, който се намираше на първия етаж точно под стаята на белокосия. Поръчката им вече бе взета и донесена.
- Не мога да разбера защо го направи? – Мрънкаше си под носа первезника. Не стига, че го болеше главата от миналата вечер ми сега и тази тежка сутрин... просто не се издържаше.
- Слушай, Наруто. – Лицето му придоби сериозно изражение. – Днес се връща ме в Коноха. Тцунаде ни вика по спешност.
- Какво?! Каква спешност? Да не е нещо свързано с Акацки или Саске? – Въпросите идваха ли идваха. А неговият учител само глатеше глава. Той не знаеше за каква спешност ставаше на въпрос за това не можеше и да му отговори.
- Не знам. Но имам усещането, че скоро ще разберем.

В същото време при Саске

От дърветата се чуваха стъпки от трима човека. Те тичаха и дори не заличаваха следите които оставяха след себе си.
- Има ли нещо, Карин? – Попита Саске след като забеляза изражението на лицето й.
- Към нас идват трима човека. Бързат сякаш търсят нещо или някой. – Отговори му бързо тя.
- Защо реши така? – Получи нов въпрос, но от страна на съотборника й Сейгетсу.
- Как така защо? Защото не заличават следите си. До пет минути ще са тук. – Всички се спогледаха. Чакаха заповеди от Саске.
- Добре ще се скрием и ще разберем кои са и какво търсят. – Всички кимнаха и се скриха кой където намери.
Даа. Карин си бе избрала много приятно местенце. Точно до Саске. Лицето на чернокосия бе напрегнато и замислено както обикновенно, но малкото личице на съотборничката му бе зачервено.
„Ммм, колко е приятно до него. Даже мирише хубаво. Дали да не....” – Веднага щом това й мина през главата тя тръгна към него като затвори очите си. Това щеше да е нейната най-желана целувка през живота й. Но когато усети, че вече го няма до нея тя си отвори очите и видя как той стой пред три шинобита с маски на АНБУ. Леко се вбеси от факта, че не е постигнала целта си, но важното бе, че той все още е от отбора й и, че няма да се върне в Коноха... поне така бе казал той преди.
- Какво искате? – Питаше Саске като се бе обърнал към трите шинобита. Не знайно защо, но той имаше усещането, че търсят него. Нещо в него трепна. Сякаш искаше да чуе някой определени имена, но не знаеше кои точно.
- Ние сме пратеници от Коноха. – Каза единия. Той се намираше най в ляво от останалите си съотборници. – Търсим теб Учиха Саске. Хокагето ни изпрати на мисия целяща да те намерим и да ти кажем незабавно да дойдеш с нас в Коноха.
- Хахахаха. Няма как да стане. Ние нямаме работа там. Пък и Саске е дезертирал от Коноха защо ще слуша Хокагето ви? – Единственото момиче в отбор Хеби се бе вбесило от чутите думи от члена на АНБУ.
- Мълчи, Карин. – Заповяда й челнокосия.
- Защо Хокагето иска да отида в Коноха?
- Информацията с която разполагаме и минимална. Каза, че ако искаш да научиш още ще трябва да доидеш с нас. – Сега бе ред на този в средата да говори.
- За каква информация става въпрос?
- Учиха Итачи.
„За Итачи?!” „Но,защо иска да ме види?! Нима знае къде е той. И така да е, защо не изпрати някой от отборите там...” толкова много мисли му идваха в главата. Объркваха го.
- Само това? – Запита ги леко учуден Саске.
- Да.
- Значи, ако Саске иска да разбере повече за брат си ще трябва да отиде до Коноха. – Започна да говори на глас Сейгетсу. По скоро говореше на себе си от колкото на другите.
За момен черноокия си бе помислил същото, но точно когато щеше да каже на пратениците да се върнат без него, този който бе най в дясно го прекъсна.
- Хокагето ни даде този свитък. Тя каза, че след като го отворите вие ще станете невидими. Тоест никой няма да може да ви види освен... – Прочисти гърлото си след това продължи. - ... освен, ако около вас няма шинобита които да имат силна чакра. Вие ще сте в мъгла, но тя ще се разпространи около другите силни шинобита и те ще могат да ви видят. Затова ще трябва да внимавате.
----------------------------------------Мълчание От Всички--------------------------------------
- Добре. – Тази така малка дъмичка ехтеше в главите на отбор Хеби.
- Какво, как така?! – Не разбираше Карин. Очите й шареха на ляво и на дясно. Искаше нейния любим да й обесни, но той само погледна всеки един от отбора и им каза.
- Отиваме в Коноха. След това си тръгваме. – Това бяха последните му думи докато всички пътуваха към селото скрито в листа.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------
След няколко часа
-------------------------------------------------------------------------------------------------------

Сега пред портите на Коноха се бяха изправили отбор Хеби и членовете на АНБУ.
- Хайде. – Каза единия като поведе останалите. Сега Саске и отбора му бяха в мъгла точна както бе споменал единия от АНБУ. По най-бързия начин стигнаха до сградата на Хокагето.
- Идват. – Чу се лекия шепот на Годайме. Тя бе леко изненадана, че все пак те са дошли.
----------------------------------Чук. Чук. -----------------------------------------------
Чу се почукване на вратата.
- Влез. – Отговори им тя.
В кабинета й влязоха членовете на АНБУ и отбор Хеби. В знак, че е благодарна за това, че са я уважили тя стана от мястото си и се поклони.
- Свободни сте. – Обърна се към тримата с маски на лицата си. След миг тях вече ги нямаше.
- Е? Ще ми кажете ли информацията която имате за Итачи или ще си припомняме миналото?
- Не сме се променили много а? – Питаше го Тцунаде като гледаше право в очите му. Нещо което не всеки се усмеляваше да направи, но Саске знаеше, че на нея не й пука... познаваше я. Тя знаеше, че няма да получи отговор затова реши да отговори на въпроса му.
- Преди да ти кажа каквото и да е ще изчакаме един определен човек.
- Определен човек? – Любопитството започваше да надделява. Искаше да знае кой ще е този човек който бе зависим от този иформация.

В същото време при Сакура

До като Сакура си лежеше спокойно на леглото и се наслаждаваше на хорските мисли. Без дори да подозира тя изпускаше една основна връзка която засягаше най-вече нея.
Неканени в стаята й нахлуха Зеро и Аллон. Дишащи тежко, едва поемащи си въздух и уплашини до смърт едва проговориха.
- Махай се. – Изкрещяха и двамата в един глас. Сакура не разбираше какво им става. Стана от леглота сякаш някой я бе изгорил.
- Какво? Какво ви става? – Питаше ги тя. Искаше веднага да й отговорят. Не разбираше какво означава това. Защо поведението им се бе променило така изведнъж. Каква бе причината те да нахлуят в стаята й по този начин.
- Не вече е късно. – Отговори Аллон сякаш на себе си.
- Какво... какво е късно? – Продължаваше да пита розовокосото момиче. Сега вече бе уплашена.
- Сакура днес на тренировъчната площадка са ни видяли. Видяли са теб и Хошири. Всичко. – Обесни й Зеро въпреки, че бе уплашен и трепереше целия.
- Но как е възможно. Би трябвало да чуем мислите на този който ни е видял. А НИЕ НЕ чухме нищо. – Чернокосия реши да се намеси.
- Слушай Сакура. Този някой е Ямицучи Харуно. Не знаехме, че може да чете мисли като нас. Не знаехме нищо за него. Само най-опитните могат да скрият мислите си от някой като нас. Явно е получил силата си преди мен и Зеро. Затова не сме и разбрали за съществуването му... до днес. Разказъл е всичко на целия клан и е подтиснал и техните мисли за да не разберем какво става. Искал е да те изненада. – Обясни й на бързо положението в което се намираха.
Изведнъж всичко започна да се изяснява. Вече се чуваше целия клан как крещи. Сега бяха наобиколили къщата където се намираха трите шинобита.
- Трябва да бягаме. – Каза им Сакура. Погледът й бе решителен, готов на всичко. Русокосия и чернокосия само кимнаха и застанаха на прозореца. Виждаха разярените лица на семейството си. Не им се нравеше това. След миг вече ги нямаше от малката тясна стайчка. Сега тичаха по улиците на клана Харуно. Точно когато вече наближаваха центъра нещо ги изпревари. За секунда розовокосото момиче се озова с вериги на китките и още една която пристягаше гърлото й. Останалите двама ги бе сполетяла същата учест.
Заобиколиха ги цялото семейство. Всеки гледаше с презрение. Всеки повтаряше в главата си „СМЪРТ”. Зеро и Аллон ги дръпнаха на страни като бяха принудени да изостават момичето което се мъчеха да опазят.
До нея се приближи баща й който държеше веригите. Една сълза се спусна по вече умореното му лице.
- Защо?! Защо Сакура? – Питаше я той. Един ужасен токов удар мина през тялото й и я разтресе. – Сега вече не можеш да използваш силата си. С тези вериги аз-твоя баща ще те убия. – Тези думи излязоха от устата му сякаш ги бе казвал безброй пъти.
- Значи просто ще ме убиеш? – Попита го тя като от токовия удар бе на колене. Гледаше го в очите и виждаше, че му е тежко. Знаеше, че сега просто трябва да се сбогува с него и останалите от семейството си. Занеше и, че не трябва да е гласно, защото нямаше да й простят.
- Миличка... – Започна майка й. - ... аз съм против това, но такива са ни законите. Ти ще умреш, но аз винаги ще те помня. Моля се само за едно... и то е поне второто ми дете да не го сполети същата поличба като теб. – Погледът й се от премести от голямото й дете на по малкото, което плачеше и трепереше в прегрътките й.
Още един токов удар премина през тялото на розовокосото момиче. Сега болката бе по силна от преди и тя не можеше да я удържи и започна да крещи с цяло гърло.
- НЕЕЕЕ! ТАТКО СПРИ! – Крещеше малкото момиченце на баща си като се опитваше да се откубне от желязната прегрътка на майка си. За жалост никой не я слушаше. От голямото количество ток което минаваше през тялото на младото момиче се получиха изгаряния от високи степени. Кръвта не можеше да се задържи на едно място и започваше да се стича от раните й.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Докато Шикамару си вървеше покрай каменните ограждения на клана Харуно и наблюдаваше небето той чу писък идващ от това място. Замисли се за момент дали не му се е причуло, но... не писъкът се повтари. Реши да забърза крачка и да се увери, че слуха му не му изневерява. Когато се потрети писъка той бързо се върна на земята и се затича по посока на звука. Вече бе навлязъл в чуждите земи когато видя много хора които се бяха събрали на едно място. Реши, че е прекалено опасно да се покаже на покъс пред тях затова се скри и реши от там да наблюдава случващото се. Когато видя, че в центъра лежи нечие окървавено тяло той се замисли дали това което правеше този клан е правилно или не. Но когато видя, че лежащото тяло всъщност е Сакура сякаш всичко в него полудя. Незабавно взе решение и се отправи към сградата на Хокагето.

В кабинета на Хокагето

Сега в тази стая се намираха отбор Хеби, Тцунаде, Шизуне, Джирая и Наруто. Явно разговорът им бе доста напрегнат, защото всеки бе в напрежение.
Изведнъж в стаята нахлу Шикамару бесен и ужасен от това което бе видях преди няколко минути.
- ТИ! Какво си мислиш, че правиш? – Крещеше като обезумяла Годайме. Та това си бе убида към нея и селото.
- Ще ми викате после. – Той сякаш не забелязваше непознатите лица и оттавна изгубения си приятел. Сега той мислеше идинствено за спасение и за нищо друго. – Сакура е в голяма беда. Елате с мен. Само вие можете да й спасите живота. – Това стъписа всички в кабинета. Лицата им станаха объркани. Не разбираха какво се опитва да им каже той, но явно бе доста важно. За момент господарката се поколеба, но веднага щом видя решителността в очите на Шикамару се увери, че той не лъже и, че най-вероятно нейната така обичана ученичка е в опасност.
- Добре. – Каза бързо Тцунаде. – Всички вие идвате с мен. Не искам да ви испускам от поглед дори за миг. Някой от тях не им се ходеше, но щом Хокагето го казва значи трябва да се изпълнява.
Минаха по-най-краткия път. Без дори да губи и най-малкото време Шикамару им разказа какво бе видял и чул. Веднага щом Наруто научи какво се бе случило забърза крачка. След около още три до четири минути вече се намираха на мястото. Гледката ги стъписа. Мълчанието убиваше всички, но за момента то им бе най-добрия приятел. Намираха се в центъра на клана Харуно. Там се виждаше как цялото семейство се бе разделило на половина от двете страни на централната улица, а в средата бе окървавеното тяло на Сакура. Баща й държеше в двете си ръце вериги които се свързваха с ръцете и гърлото на дъщеря му. Горчиви сълзи се спускаха по лицето му, но той сякаш не ги забелязваше. До него се бе изправила съпругата му и по-малката му дъщеря. Гледаха с омраза детето си.
Никой от новодошлите не можеше да повярва на очите си. Никой до сега не си бе въобразявал, че нещо такова може да се случи.

Пон Фев 01, 2010 8:33 pm

Глава 12 Да имаш очи, за да видиш истината

В болницата
Стая 57-ма

През прозореца на вратата, се виждаха фигури на хора, заобикалящи едно болнично легло.
- Няма ли да се събуди вече? – Попита с шептящ глас Наруто.
- Страх ме е, че като се събуди, ще си спомни всичко. – Отговори му кротко Хокагето.
Присъстващите в стаята бяха Наруто, Тсунаде, Шизуне, Сай, Какаши и дори за изненада на всички Саске. Пред вратата стоше останалата част от отбор Хеби и Шикамару.
Всички бяха в шок от това, което бяха видяли по-рано същия ден. Всеки път щом замълчаваха за момент, си спомняха по някоя ужасяваща част от преживяното.
- Кълна се, че когато стана Хокаге, ще променя законите на този клан! – Отсече изведнъж русокосия.
Накара всички в стаята да обърнат погледа си към него, и да си кажат мислено „Вярвам ти!”. Имаше обаче един, който явно не бе на същото мнение.
- Тази мечта още ли е в сила? Кога смяташ да я постигнеш? Когато умре ли? – Сарказма на Саске сякаш нямаше край. Искаше да го обори по сякакъв начин.
- Итачи още ли е жив? Мечтата да си отмъстиш още ли е в сила? – Попита го Наруто като се обърна към него, гледайки го право в очите.
Чернокосия присви очи и стисна съвсем леко челюстта си. Неочакваше такъв отговор и то от бившия си съотборник. Не бе сигурен как да му отговори, но знаеше как да се измъкне от тази ситуация.
Всеки се взираше в очите на другия и точно когато чернокосия щеше да проговори, Сакура се размърда. Без дори да се усетят, погледите на всички в стаята се бяха приковали към нея.
- Сакура, добре ли си? – Попита с нежен глас Тсунаде.
Лежащото момиче едва отвори очите си. Чу перфектно думите на учителката си, но нямаше сили да й отговори, затова просто кимна в знак на съгласие.
Чувстваше се изморена, някак премазана и доста упоена.
Вече се бе събудила напълно. Чуваше гласовете на всички в стаята, въпреки че шептяха. Изведнъж замръзна на място. Очите й спряха да търсят неопределена точка в тавана.
Сякаш с гръм и трясък споменът се завърна.

СПОМЕН
- Спрете! – Чу се познат глас иззад нея.
Стъпки на няколко човека. Бързи и неравномерни. Приближаваха се все повече към нея, докато рязко не спряха. Тежкото им дишане накара окървавеното момиче да се обърне и да види кой се бе осмелил да се противопостави на клана й.
Чувствата на Сакура внезапно се промениха.
Докато стоеше на земята и кръвта й се стичаше от нея, тя бе видяла изплашените до смърт лица на приятелите си.
Преди, когато някой нейн приятел, бе жертвата в някоя битка, тя винаги бе изплашена... сега сякаш ролите се бяха разменили. Сега ТЕ я гледаха с такъв поглед. Сега ТЯ бе жертвата.
- КАЗАХ ВИ ДА СПРЕТЕ! – Отново проговори Наруто. По гласа му си личеше, че едва сдържа гнева си.
- Не се меси! – Отсече мъжа, който държеше веригите, окововощи розовокосото момиче. – Тя трябва да умре!
Лицата на новодошлите не се промениха. Неочакваха, че точно тези думи ще излязат от устата на някой нейн близък.
- Аз съм Хокагето на Коноха и ви заповядвам да прекратите това! ВЕДНАГА! – Развика се господарката на селото.
- Съжалява Хокаге-сама, но вашата заповед няма да бъде изпълнена. – Заяви жената стояща до мъжа с веригите. Тя бе прегърнала малката си дъщеря и наблюдаваше сцената, коята се разиграваше пред нея. Въпреки, че слъзите й се спускаха по лицето, очите й я издаваха.
Саске, който стоеше от страни и гледаше какво се случваше пред очите му, се завгледа в майката на Сакура. Ясно си личеше, че й е мъчно за детето, което умираше пред очите й, но... също си личеше, че иска и да се отърве от нея. Презрението, което виждаше в очите й го дразнеше. Не разбираше що за родители са щом искаха да убия собственото си дете. Мразеше такива хора, дори пред себе си го признаваше.
За жалост никой от семейство Харуно не искаше да обесни каква бе причината за това, което вършеха.
Напрежението бе на всякъде около тях. Внезапно, без предупреждение, един от онези токови удари за пореден път премина през тялото на Сакура. Приятелите й стояха като вцепенени. Виждаха как тялото й се гърчи от болка. Викът й сякаш си намираше удобно място, за да се запечата в съзнанието им за дълго време. Ужасяваща гледка.
Наруто не се сдържа и се затича с всички сили към бащата на Сакура. Но... Тсунаде му препречи пътя.
- Махни ми се от пъ... – Не довърши.
- Учиха! – Само с един поглед към него, тя сякаш му казваше какво да прави.
А той … я разбираше перфектно. Сякаш изобщо не бе изчезвал от селото през тези години. Без да губи излишно време в безсмислени разговори, той сложи дясната си ръка на катаната и за секунда вече беше до мъжа, който държеше веригите.
- Ти... – Едва прошепна той. (бащата на Сакура)
Не последва нищо повече. Единственият звук, който беше издаден бе от катаната която счупи веригите, които оковаваха бившата му съотборничка.
Веригите се разхлабиха. Сега тя свободно можеше да диша въпреки, че бе тежко ранена.
В следващия миг Тсунаде отиде при нея и започна да лекува раните й.
- Какво си мислите, че правите? – Попита през зъби бащата на Сакура.
- Мери си приказките Харуно! – Заплашителният поглед на Годайме бе достатъчен за да изрази гнева й.
- Това засяга само клана. Ако се намесвате в нашите закони, може да се стигне до война. – Една жена от „публиката” се обади. В гласът й се усещаше ненавист към тези които бяха дошли неканени.
Хокагето просто я погледна и мълчаливо продължи да лекува „дъщеря си”.
- Хаха. – Смееше се мъжът, който държеше вече отрязаните вериги. – Щом така искаш- добре. Вземете си този мелез. Не искам да я виждам никога повече.
Тези думи бяха така тежки и болезнени да се чуят от всички, а най-вече от раненото момиче.
Точно преди да се замъгли погледа на Сакура тя чу последните думи на бащта си.
- Надявам се поне другата ми дъщеря да не е същото чудовище като теб!
Край на спомена

- Хошири?
- Спомни ли си? – Питаше я той.
Тя отново се намираше в едно от измеренията, които той й предоставяше. Това бе единственото място където можеха да разговарят на спокойствие.
- Да. – Отговори му тя.
- Отново тази твоя омраза и презрение.
- А, ти какво очакваше? Ти сам почувства болката, която минаваше през мен. – Мрачните й очи и начинът по, който говореше... всичко това бе неочаквано от страна на Сакура.
- След като вече знаеш как се отнасят с такива като теб, какво смяташ да правиш? – Хошири й зададе директен въпрос.
- Ще ги нараня така както ТЕ нараниха мен! – Отговори му тя през зъби.
- Какво? Ти.. да не полудя? – Замълча за момент. Очакваше, че тя ще се вразуми и ще напусне Коноха за да не я убият, но ... явно грешеше. Тя го гледаше с ненавист. Очите й така мрачни, празни, без един светъл лъч надежда... решени на всичко, за да постигнат целта си.
- Ако се наложи ще дам живота си, но няма да се откажа! – Погледът и се сведе на долу. Не позволи на болката, която напираше в нея, да погъделичка очите й, и да заплаче. – Те не са мой родители! Мразя ги!
- Така да бъде Сакура. Помни... това ТИ го пожела. – Хошири бе нейн приятел и подчинен за това склони.
- Време е да се върнеш в реалния свят. – Розовокосото момиче едва го погледна и преди да усети пред очите й се фокусира тавана в, който се бе взирала преди да си спомни всичко.
- Моля да излезете от стаята. – Чу се познат глас.
Несигурните стъпки на хората, които се отправяха към вратата кънтяха в главата на Сакура.
- Сакура, добре ли си? – Попита я Тсунаде.
Лежащото момиче отмести погледа си от тавана и я погледна. Очите й изразяваха безразличие. Празни и тъжни.
Хокагето реши да не се застоява в стаята, а да я остави да си почине. Затова просто излезе.
Невероятно бе колко тъмно е навън. Сакура погледна през прозореца, и се завгледа в звездите, блещукащи в тъмното небе. Точно така, в същия този ден и се случи най-ужастното нещо, което можеше да се случи на, когото и да било.
Стисна белия чаршаф с двене си ръцете докато не се заформиха юмруци. Ченето й се стегна. Присви вече самотните си очи и рязко махна завивката.
Надигна се също толково рязко и застана в седнало положение. Вдигна двете си ръце във въздуха и обърна дланите им към лицето си. Виждаха се съвсем леки драскотини.
Усещаше, че гръдният й кош не може да се изпълни както преди. Когато започна да го опипва с ръце, усети, че нещо я пристяга. Точно това нещо заемаше формата на бинт. Знаеше, че има само един човек, който имаше такава сила за да пристегне така.
Очевидно си имаше причина, но Сакура не знаеше каква. Стана от леглото леко и внимателно и се отпрвави към банята. Всяко едно движение, което правеше бе болезнено.
Щом злезе в хладната стая, веднагически съблече болничната си нощница и остана втрещена от видяното.
Цялото й тяло бе в синини. Бинта, който я пристягаше бе предназначен за да попречи на кръвта да си пробие път навън. Очевидно това бе най-тежката й рана.
Не разбираше защо Тсунаде е излекувала само по-малките, а не и най-сериозната.
Веднагически ръзвърза бинта и видя каква бе причината. Раната й бе дълбока, до такава степен, че чак достигаше до отделни очастъци от ребрата й.
Една усмивка се образува на лицето й. Какъв късмет... имаше малко чакра, която поне малко можеше да оправи нещата.
Събра малкото количество чакра в едната си ръка и започна да лекува раната.
Бе болезнено...
„Явно това е била причината Тсунаде-сама да не я излекува. Искала е да се оправя и да събера сили за да понеса тази болка...”
Чакрата й привърши по-скоро от очакването й. Очевидно бе, че за тази рана бе необходимо доста голямо количество чакра, което й липсваше в момента.
Сега на мястото на онази грозна кървава рана имаше също толкова грозен белег.
Сакура реши да се хване в ръце и да превъзмогне до колккото бе възможно болката.
Върна се в болничната стая и застана до леглото. Огледа я, и на един стол до прозореца видя старите си кървави дрехи. Тръгна на там. Взе ги в ръце и ги облече отново. След това се обърна към затворения прозрец и постави едната си ръка на дръжката му. Завъртя я на долу и той се открехна. Не се сдържа и го отвори широко. Свежият въздух нахлу в стаята, като премина първо през нея.
Какво ли не й мина през главата...
След миг вече се беше покатерила на парапета.
ТУП. Това беше единствения звук, който можеше да се чуе в тъмната нощ.
- Ауч. – Измармари тя. – Това си болеше. Май ще трябва бързо да си свърша работата и да се махам от тук. – Отправи се към сградата на Хокагето. Всяка стъпка, която правеше бе болезнена. Сякаш нервите по стъпалата й бяха оголени.
В главата на Сакура
- Какво ще правиш? – Чудно бе как Хошири успя да изрече това изречение след като скърцаше със зъби.
- Ще видиш. Ти само не се намесвай. Ясно?
- Ще си имаш неприятности. Защо тръгна точно към тази сграда? – Запита я той.
- Трябва да взема нещо от там.
- Оглеждай се за пазачи. – Посъветва я той.
- Знам. – Отговори му с весел, но престорен глас. Опитваше се да го заблуди, но на него тези номера не му минаваха. Познаваше я твърде добре за да може да го излъже.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сакура наближаваше вече първите врати на сградата и както обикновенно, там имаше двама пазачи.
За нея те не бяха проблем, но ако я видеха с тези окървавени дрехи щяха да вдигната цялото село на крак. В момента те бяха пречка от, която тя трябваше да се отърве.
Знаеше точно от къде да мине за да не я забележат. Толкова години служене на Хокагето най-сетне й бяха от полза.
Минаваше през тъмни и тесни коридори, който трябваха да я отведат на мястото, което искаше.
Естествено цялата сграда бъкаше от охрана, но това не я спря да използва тайните коридорчета.
„Слава богу.” Една лека въздишка се отскубна от устата й. Бе доволна, че никой не разбра, че е нахлула в злом.
Точно както се бе надявала... коридора по, който беше минала я бе отвел до една дървена врата с катинар. На нея имаше окачена табела „ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО”. Бе й необходем само един замах за да изтръгне катинара от вратата. След това с дясната си ръка я избута и влезе вътре.

Спомен
- Какво има зад тази врата Тсунаде-сама? – Питаше Сакура. Тя бе още малка и неопитна, тъкмо бе говорила с нея дали ще има нещо против да я тренира.
- Това място е забранено за теб, Сакура. – Отговори й господарката. – Вътре се намира едно оръжие, което използвах преди години, когато имаше война. – Въздишка. – Надявам се, че никога няма да се стигне отново да бъде използвано.
Край на спомена

От тогава не се бе повдигал отново този въпрос. Сакура нямаше търпение да разбере що за оръжие бе. Естествено щеше да й свърши страхотна работа... особенно тази вечер.
Огледа стаята и остана леко разочарована. Бе празна. Единствено левия й ъгъл бе различен от останалите. Там имаше сандък, който бе завързан от всякъде с вериги. Момичето се приближи и го огледа от свяка една страна. Без да мисли разкъса заплетените синджири. Отвори капака. Там... на дъното лежеше прашна, неизползвана от години катана. Дръжката й бе с формата на змия. Устата й бе отворена откъм страната на започващото острие.
Сакура протегна ръката си и веднага щом пръстите й докоснаха дръжката се почвства сякаш не е в кожата си. Сякаш не контролираше тялото си. Сякаш... имаше нужда от тази катана. Жадуваше за нея...
Щом двете й ръце вече държаха това оръжие... нищо друго не бе от значение. Обърна се и излезе от стаята. Тръгнна по обратния път по, който бе дошла.
Сега стоеше пред каменните ограждения на клана си. Здраво стиснала в дясната си ръка катаната и с непоколебим поглед. Вятъра подухваше леко и караше късата й коса да се полюшва напред, назад.
Знаеше, че трябва да го направи сега или никога.
Направи точно две сигурни стъпки и някой проговори зад нея като я накара да спре на място.
- Сега аз ли трябва да те спирам?
Погледа й сякаш по навик се обърна към познатия глас.
- Саске-кун? – Каза тя, невярваща на очите си.
- Какво? Ролите ли си разменихме този път? – Попита я той. Бе рязък и груп както винаги.
- Какво правиш тук? Махай се. – Отблъсна го тя и махна погледа си като отново го насочи към каменните ограждения.
Не последва отговор от негова страна, а и тя неочакваше.
Направи още една крачка, но пътят й бе препречен.
- Казах ти да се махаш. – Процеди през зъби тя.
- На Итачи ли искаш да приличаш? – Очите му я гледаха обвинително.
За жалост тя неочакваше това от него. Не знаеше защо той я спираше. Нима не бе видял какво й бяха причинили... Само той ли имаш право на отмъщение...
- Казвам ти да не го правиш. Прости им.
- А ти би ли простил на брат си?
Той се замисли за миг върху въпроса й, но отговорът бе очевиден.
- Не.
- Тогава, защо аз трябва да го правя? – Знаеше, че той не би простил, но неразбираше защо тя трабваше.
Не искаше да слуша повече затова реши да го заобиколи и да прадължи пътя си.
Неговата реакция не бе очаквана. Сякаш действаше инстинктивно.
Хвана я за дясната ръка в, която държеше катаната си и я дръпна към себе си. Лицата им бяха на сантиментри.
Забележителна гледка... Две изморени от болка, черни като нощта очи вгледани в смарагдово зелени, тепърва опознаващи болката очи.
- Караш ме да го правя за втори път. Самоче тук ще си в съзнание. – Сакура сякаш не го разбираше. Нямаше си и на идея за какво говори. Гледаше го с презрение както никога.
Точно в момента се чувстваше доста объркана. Не знаеше кое е правилно и кое не... имаше цел и според нея, трябваше да бъде изпълнена.
Сърцето й биеше лудешки заради напрежението. Усещаше хладната, но въпреки това мека ръка на Саске, която бе хванала нейната. Дъхът му сякаш нарочно се блъскаше в нейните устни.
„За втори... ?”
За поред път въпрос без отговор.
Безумния начин по, който тя го гледаше го дразнеше много.
Едни устни доближаващи се до други...
Докосващи се за втори път...
За жалост едните опитваха от вкуса на другите за първи, а други за втори.
„Какво... ?”
Едно старо чувство отново се завърна в Сакура. Нещо съвсем малко, което се опитваше да запуши огромната зейналана дупка в гъдите й.
Не помръдна от мястото си. Без да осъзнае какво точно се случваше, катаната й се отскубна от ръката и тупна на земята с цялата си тежест.

Пон Фев 01, 2010 8:33 pm

Глава 13 Реалност или сън

Ярките лъчи на слънцето нахално проникваха през прозореца на болничната стая на Сакура. На леглото лежеше фигура, която очевидно спеше спокойно.
Наближаваше обяд.
Фигура се размърда и от из под завивките се подаде ръка, която се отправи към останалата празна част на леглото. Опипваше всяка една гънка на чаршавите сякаш търсеше нещо или някой. След като не успя да намери нищо, ръката се отправи към завивката, която се бе увила около тялото като пашкул и с няколко не много сръчни движения я отмести, от главата докато не стигна кръста. Подаде се разава коса. В действителност това бе Сакура.
Едвам отвори очите си заради слънчевите лъчи. Когато се обърна към другата част на леглото забеляза, че бе празно.
Не се изненада много, но усети тежест в гърдите си. Сякаш нещо я притискаше.
Нищо, че лъчите на слънцето можеха да я заслепят, тя се обърна към него с надеждата да види, че прозореца е така както го бе оставила вечерта.
Изненада. Той бе затворен. Дали си бе въобразила и всичко беше плод на нейното съзнание...
За момент се замисли. Усещаше, че тялото й не чувства допира на дрехи, а само завивките върху него.
Пълса й се ускори. Нещо не беше наред, а тя не знаеше какво. Това от части й подсказваше, че снощи бе спала със Саске.
Помнеше неговите докосвания, неговите движения, всеки негов поглед върху себе си, всяка негова целувка и дъхът му по кожата си.
Реалност или сън? Това не можеше да го проумее.
Нещо в нея й подсказваше, че това е невъзможно, но другата част не можеше да си обесни защо се намира гола под завивките в болничната й стая.
Огледа стаята бавно с надеждата да открие някакъв знак за случилото се. Беше й необходимо нещо малко за да докаже кое бе истината.
- Няма я. – Прошепна тя. „Ако в действителност се е случило това, което си спомням, дали е успял да върне катаната?” замисли се. Не виждаше дори старите си окървавени дрехи. Липсваха. Всичко бе толкова объркано.
„Хошири!?” В съзнанието й се намести името на нейния подчинен дракон. Очите й се разшириха. Още едно доказателство, че нещо не беше наред. Не можеше да почувства присъствието на Хошири. Сякаш никога не бе съществувал. Всичките тренировки с него..., първата им среща, дори разговора, който бяха водили същата тази нощ... всичко бе изчезнало. Имаше спомени, но нямаше чувства.
Обърна се отново към прозореца и завгледа слънцето. Заслуша се внимателно, но не можеше да чуе нищо освен хорските разговори. В този миг мислите на тези хора бяха не достъпни за нея.
Сякаш за първи път гневът й набираше скорост... за първи път очите й ставаха студени. Беше бясна на себе си, но не знаеше защо. Почувства отвращение към тялото си. Ако в действителност бе спала с него защо сега го нямаше. „Найстина ли съм толкова слаба?” помисли си тя. Присви леко очите и стисна ченето си. Омраза, ето какво напираше да излезе от нея. Бе решена, че щом снощи не е успяла да отмъсти на клана си за това, което й бяха пречинили то щеше да го направи тази вечер. Беше сигурна в това.
Планът започна да се заформя в главата й за секунди.
- Искам да я видя! Трудно ли е за разбиране?
- Този глас. Наруто? – Той успя да я избави от мислите. Знаше, че всеки момент ще нахлуе в стаята затова бързо придърпа завивката и се уви по хубаво за да не забележе нещо.
След миг вратата рязко се отвори и през нея нахлу Наруто и още две сестри след него.
Едната бе ниска с черна коса и кафеви очи, а другата висока с кафява коса и светло зелени очи.
- Моля ви не викайте толкова! – Умоляваше го сестрата с черната коса.
- Не се притеснявай те. – Отговори Сакура като им се усмихна с надеждата бързо да се махнат.
Вече се бе научила да се усмихва фалшиво без дори някой да разбере. В такива ситуаций това бе идеален коз.
Двете сестри я гледнаха подозрително, но щом видяха, че е добре решиха просто да излязат.
„ Не мога да чуя мислите им? Какво подяволите става?” Въпросите в главата й нямаха край.
Преди да затвори вратата високата сестра се обърна към Сакура.
- Ако имате нужда от нещо се обадете. – Сестрата изчака за отговор от лежащото момиче.
- Разбира се. – Отговори й тя. Беше присвила леко очите си заради това, че не може да чуе мислите на сестрите. Бе ужасно.
След като дървената врата се затвори очите на Сакура се насочиха към тези на Наруто.
Забеляза някаква промяна в тях. Страх, загриженост, любопитство и нетърпение.
- Добре ли си, Сакура-чан? – Попита я той съвсем леко.
- Да. – Отговори му кратко тя.
- Помниш ли... – Зопочна той, но бе прекъснат от съотборничката му.
- Да, Наруто помня всичко. – Сакура преценяваше всяко едно негово действие. Всяка казана от него дума. Внимавеше какво говори. Ако му кажеше това, което мислише, че се бе случило през всичките тези месеци той щеше да я помисли за луда.
Очите и на двамата не се отклоняваха. Всеки имаше въпроси към другия, но всеки го беше страх да започне пръв.
- Сакура-чан... – Започна първи той. - баба Тсунаде беше извикала в кабинета си Зеро и Аллон Харуно. Разказаха ни всичко. Кажи ми... – Той отклони погледа си от нейния и се запъти към светлия прозорец. – Вярно ли е това, което те ни разказаха?
Тя проследи всяко негово движение.
„Значи е истина.” Помисли си тя. „Тогава защо не мога да усетя присъствието на Хироши?”
- Да. Истина е.
Наруто стисна ръцете си в юмруци и през зъби й каза.
- Този клан е ужасен също като този на Хюга.
- Наруто, искам да те попитам нещо. – Той се обърна към нея с неразбираем поглед. Според него тя бе още слаба и трябваше да си почива. – Какво прави Саске в селото? Върнал ли се е? – Очите му изразяваха загриженост. Не искаше да й казва. Знаеше, че това ще й дойде в повече и ще я нарани.
- Моля те, Наруто. Кажи ми. – Замоли му се тя. Сакура го познаваше добре. Ако се държеше мило с него той щеше да й каже вичко, но... не очакваше такъв отговор от негова страна.
- Щом можеш да четеш мисли, значи можеш да прочетеш и моите. Или може би ти вече знаеш и просто искаш да ме тестваш за да провериш дали ще ти кажа истината? – Наруто я пронизваше с поглед. Осъзнаваше какво й казва. Болеше го от това, че тя не му се бе доверила и не му беше казала истината. Сега бе готов на всичко да разбере в какво се бе превърнала неговата съотборничка и приятелка.
- Наруто, сложно е... – Гласът й се снишаваше все повече, а погледа й се насочи надолу към скръстените й ръце, които бяха положени върху корема й.
- Ами опрости го! – Наруто започваше да става нетърпелив и дори не се усещаше, че повишава тон.
Мълчанието в стаята тепърва започваше, а на двамата им бе достатъчно неловко дори в момента.
- Говори, Сакура! В какъв човек се превърна? – Наруто вече не издържаше. Знаеше, че трябва да й зададе много въпроси, но... не знаеше кой да е първи.
- Наруто... – Една въздишка се отскубна от устата на Сакура и с мъка продължи. - ... знаеш всичко, което са ти казали Зеро и Аллон... а относно това дали те проверявам, дали ще ми кажеш истината ти сам си решаваш.
Русокасия шиноби присви очи и стисна по-здраво юмруците си. Не разбираше какво е станало с неговата приятелка. Беше му мътно всичко. Нямаше си и понятие как за толкова кракто време тя се бе променила до такава степен, че чак да му е трудно да я познае. Неиздържаше всичкото това напрежение. Очевидно бе, че каквото и да й кажеше щеше да бъде безполезно. Но той нямаше да се откаже така лесно... и тя го знаеше и той също.
Наруто се запъти към вратата на стаята и когато хвана дръжката се обърна към нея и с леден, но сигурен глас й проговори.
- Не знам какво точно е станало с теб, но се кълна, че ще разбера. Хората от даден клан не трябва да постъпват така спрямо останалите от семейството. – След казаното от него вратата се затвори.
Една тишина възцари стаята.
- Наруто... – Едва проговори след него Сакура. Как можеше да му обесни за случилото се. Как щеше да му каже, че снощната вечер искаше да отмъсти на собственото си семейство. Ненамираше думите за такова признание. Сякаш несъществуваха.

-------------------------------------Един час по-късно---------------------------------------------

Бе изминал един час от както Наруто си беше тръгнал, а Сакуране се бе помръднала от мястото си. Стоеше си на леглото и правеше неуспешни опити да се свърже с Хошири. Накрая се вбеси. Стана от леглото и уви чаршава по-зраво за тялото си. Влезе в банята и видя захвърлената от нея нощница. Махна чаршафа и я облече отново, понеже нямаше друго за обличане.
Раните й вече бяха зараснали освен онази, която сега стоеше по-скоро като белег... глозен белег.
Излезе от банята и се отправи към фоайето на болницата.
- Сакура-сан, добре ли сте? – Попита я една от сестрите, която бе назначена днес да отговаря за спокойствието на болницата.
- Да, добре съм. – Започна да говори Сакура. – Дойдох за да те помоля да ми намериш някакви дрехи искам да изляза на вън.
- Разбира се. Шишуне-сан тази сутрин дойде и ти донесе дрехи.
- Чудесно. Донеси ми ги.
- Веднага. Тя ми каза да ти предам, че когато се почувстваш по-добре да отидеш при Хокагето.
- Добре. – Веднагически се съгласи Сакура.
Само за няколко минути розовокоската беше готова. Каза набързо довиждане на сестрата и излезе от болничната сграда.
Странно бе как можеше да вързи така бързо и умерено след пораженията, коио й бяха нанесени. Нещо обаче привлече вниманието й. Хората около нея я зяпаха. Гледаха я тъжно. Сякаш я съжаляваха.
„Да не би цялото село да знае за това, което ми се случи?” Хората не спираха да я гледат. „Те не трябва да знаят!” Още една мисъл си намери гнездо в главата й. Тя знаеше, че ако селото разбереше за клана й щеше да се обърнат срещу тях и най-вероятно щеше да стане война. Забърза крачка. Искаше час по-скоро да пристигне при Хокагето за да разбере какво точно се бе случило след като бе изпаднала в бесъзнание и най-вече защо Саске бе в селото. Това трябваше да се разбере. Тогава всичко щеше да си дойде на мястото. Щеше да знае истината дали той найстина е прекал нощта с нея и... дали изпитва нещо към нея.
Мислеше ли, мислеше и без дори да разбере вече бе пред огромната сграда на Хокагето.
Влезе вътре и започна да изкачва стъпалата.
Минутите си течаха, а нейното съзнание блуждаеше някъде.
Не мина много време и вече се намираше пред кабинета на Годайме.

-----------------------------------------------Чук. Чук.-----------------------------------------------

Чу се почукване на вратата.
- Влез. – Последва отговор от вътрешността на стаята.
Сакура отвори вратата и влезе вътре. Направи няколоко крачки и вече бе пред дървеното бюро на Тсунаде.
Господарката я наблюдаваше внимателно. Поеси дълбоко въздух и проговори.
- Добре ли се чувстваш?
- Да. Искала си да ме видиш. – Започна Сакура. Като знак от Тсунаде получи само кимване. – Чудесно. Аз също исках да те видя. Слушам те.
- Тези твой очи... – Едва проговори господарката. – Сега разбира защо се държа така през тези месеци.
- Ох, и ти ли? – Сакура не издържаше. Вече й беше писнало от всичко. Щом цялото село вече знаеше беше ли необходимо сега и нейната учителка да я съжалява.
- Знам всичко. – Рече изведнъж Тсунаде.
- Знам, но не разбирам защо трябваше и цялото село да разбере? Може да започне война.
- Цялото село знае? – Хокагето не я разбираше, как бе възможно цялото село да знае след като пазеше това в тайна от всички.
- Разбира се, че знае. Видях как ме гледаха. – Спомена за погледите, които й хвърляха я караха да скърца със зъби.
- Сакура, те едвали знаят за това, което се е случило между теб и семейството ти. Те... – Беше я страх да й каже истината. Не знаеше как щеше да реагира към това, което сега щеше да й съобщи.
Двете мълчаха. Не спираха да се гледат. Всяка изучаваща изражението на другата.
Сакура обаче губеше търпение. Трябваше да знае и то веднага.
- Те какво? – Розовокоската повиши топ.
- Знаеш ли, Саске се върна в селото, но не за дълго. Днес заминава.
Този потресаваща новина се отрази на Сакура така сякаш някой жестоко я бе ритнал в стомаха. Присви очите си и стисна отпуснатата си челюст. Нямаше си и на идея защо той се бе върнал в селото и защо си заминаваше така скоро. Тава щеше да усложни нещата.
- Това какво общо има? – Попита я Сакура.
- Ами той... всъщност уби баща ти и още двама от клана ти.
Очите на Сакура се рашириха. „Какво? Какво е направил?” Според нея той нямаше право да го прави. Така й отнемаше насладата. Тя трябваше да си отмъсти, а не някой друг да го прави вместо нея. Почувства раздразнение и отвращение спрямо него. Стисна ръцете си в юмруци. Това бе шок за нея. Тя бе сигурна, че ако тръгне да отмъщава на Итачи вместо него, той щеше да се вбеси. Нарочно ли го правеше – не знаеше. Дразнеше се от факта, че той винаги трябваше да я защитава. Мразеше да бъде слаба.
- Разкажи ми всичко. – Заповяда й Сакура.
Годайме само кимна.
- Саске е в селото по моя заповед. Имам информация за местоположението на Итачи. В същия ден в, който се бе случил инцидента между теб и клана ти, той и отборът му бяха в кабинета ми. Наруто и Джирая също присъстваха. Шикамару беше този, който ми съобщи какво става. От части на него си задължена за това, че си жива.
- И на кой друг съм задължена? – Попита я съркастично Сакура.
- Ако не беше Саске да спре баща ти, не знам какво щеше да стане. – Тсунаде замълча за момент след, което продължи. – Тази сутрен научих за смърта на членовете на клана ти. Саске призна всичко.
„Признал е?!” Сакура едва събираше късчетата информация дадени й от Хокагето. Много неща й се изясняваха, но и много оставаха без отговор.
Тсунаде продължи.
- Наруто също присъстваше. Знае всичко, което става. За малко щеше да убие Саске добре, че Джирая го спря. Днес Наруто и отбор Хеби тръгват след Итачи, и след останалите членове на Акацки. Изпратила съм също Какши, Ямато и Джирая. Ти няма да присъстваш.
- Какво? - Не разбираемо отговори Сакура.
- Без възражения. Сега си свободна. – Отряза я Годайме.
Вбесена Сакура се обърна и тръгна да излиза.
- Чакай. - В последния момент Тсунаде се сети нещо. – Искам да отидеш в залата на съветниците, там на бюрото ще намериш доклад, който е написан от Зеро и Аллон. На тях им е забранено да общуват с теб. В противен случай ще загубят живота си.
Не! Това й дойде в повече. Сега даже я изолирваха от всички сякаш беше обасна за околните.
Сакура просто кимна и излезе. До като вървеше много мисли й минаха през главата.
„Значи отбор Хеби? Това ли са заместниците ни, а Саске-кун?” Клатеше главата си наляво и надясно. Знаеше, че той е постъпил правилно като е убил членовете на клана й, но това я нараняваше. Искаше тя да пролее кръвта им. Нейните ръце да бъдат изцапани с тяхната кръв.
Чак сега й ставаше ясно защо Наруто се бе държал така хладно в стаята й по-рано същия ден. Искал е да й каже, но не е бил сигурен дали тя е щяла да го понесе. Една усмивка се появи на красивите и напукани устни. „Глапако. Това нямаше да ме нарани. Тъкмо обратното.”
Имаше една част от нея, която беше щастлива и безкрайно благодарна на Саске, но имаше и друга, която беше обезумяла от гняв и отвращение.
Бързо пристигна до залата на съветниците. Тази стая бе голяма. Намираше се два етажа понадолу от кабинета на Тсунаде. Сега Сакура трябваше да насочи вниманието си към доклада, който й бяха оставили Зеро и Аллон. Щеше да мисли после за Саске и Наруто.
Плана, който беше се заформил по-рано същия ден трябваше да се промени и тя го знаеше.
Влезе вътре и започна да крачи към бюрото, което се намираше в края на стаята. До него имаше човек, който бе с гръб към нея. Завгледа се в него с любопитство. Когато се бърна веднага го позна. Това беше Неджи Хюга. Той я поглед в очите и веднага й проговори.
- Добре ли си, Сакура? – Тя се спря на едно място. Гледаха се и никой не отделяше очи от събеседника си.
- Разбира се. – Отговори му тя. Отново постави на лицето си добре заучената фалшива усмивка.
- Как може да си добре след това което ти се случи? – Той от своя страна не можеше да си обесни защо тя се държеше така весело сякаш нищо не се бе случило. За него всичко бе омраза към този, който ти причини зло. Той си мислеше, че Саске е същия като брат си. Просто един убиец. Човек, който е мразен от обществото.
- Не те разбирам. – Ооо, тя го разбирше доста добре, но не искаше да му отговаря. Според нея той не трябваше да се меси в нейните работи. Завираше си носа там, където беше излишен.
- Как може да се държиш така весело след като баща ти умря и то от ръката на този противен Учиха. – Сакура вече придоби сериозно изражение. Как можеше да се държи така и да говори през зъби за Саске. Сега започваше да го намразва.
- Знаеш ли какво Неджи, ако бях аз щях да направя същото. - Отговори му през зъби и започна да крачи към него като не прекъсваше очния им контакт. В мига щом го зад мина погледа й се насочи към жълто-кафявата папка, която стоеше на бюрото. Протегна ръката си и щом хвана папката Неджи отново проговори.
- Любовта към даден човек може да се превърне в омраза, но не и омразата в любов. – След тези си думи Хюга напусна стаята и остави Сакура сама.
Момичето се направи, че не го е чуло и спокойно отвори папката.

Пон Фев 01, 2010 8:33 pm

Глава 14 Сбогуването

Туп.
Това бе звукът на една затворена папка, която се намираше в ръцете на Сакура. Отпред пишеше „Зеро и Аллон Харуно”.
„Значи така, а?” мислеше си тя. Вече всичко й се беше изяснило. Спомените за, които тя се колебаеше вече бяха факт. Истина от, която нямаше как да избяга.
Подпря едният си лакът на масата и в дланта постави мъничката си брадичка. Вече беше сигурна, че Саске е прекарал нощта със нея, но не знаеше кога бе успял да извърши такова престъпление.
Мислите й препускаха с бясна скорост. Знаеше, че катаната, която беше откраднала през нощта се намираше в същата онази стая и в същия онзи дървен сандък. Саске се беше погрижил за оставените от нея следи да изчезнат. Беше изкарал себе си виновен, а нея невинна като аганце. Това доста я вбесяваше. Нямаше си и понятие защо той ризкуваше толкова много за нея. Нима го правеше за да я предпази!? От какво... от болката ли?
Тя самата най-добре познаваше това чувство. Беше го изпитвала не веднъж. Знаеше, че болката от физическото нараняване можеше да се заличи за броени дни, но не и душевната рана. За нея понякога бяха необходими години, пък дори и тогава хората почувствали веднъж болката не се връщат назад в спомените си, защото знаят, че тя взе още тлее.
Така бе и при Сакура. Болеше я, когато си спомняше за него.
Всяка част от тялото й разпознаваше това чувство. Дори сега то потрепваше, защото беше доста объркана. Тези неща, които й се бяха случили за такова отрицателно време, си казваше думата.
Ето, че човека, когото обичаше, отново й се изплъзваше. Дали щеше да го види отново – не знаеше. Информацията, която Тсунаде й беше дала я плашеше.
„Наруто... Саске-кун...” Една сълза се търкулна по лицето й, а след нея последва и друга.
Сега беше себе си. Момичето обичащо приятелите си, страдаше за тях.
Вече нямаше за кого другиго да я беше грижа освен за Саске и Наруто. Семейството й се беше отказало от нея, дори не беше сигурна дали все още заслужаваше името Харуно. Останаха й само приятелите.
Избърса лицето си от пролятите сълзи и се замисли за тях. Знаеше, че днес заминават и се чудеше дали щеше да ги види отново. Дали щеше да може да види онези два чифта очи, които излъчваха любов и топлина, и другите, които бяха студени и лишени от всякакво чувство, а може би... следващата им среща щеше да състой на гробищата. Знаеше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Дали трябваше да тръгне след тях и да им помогне като избяга от селото или... трябваше да стои и да чака за положителен резултат? Това, че беше объркана не беше в нейн плюс. Каквото и решение да вземеше то щеше да бъде погрешно.
Юмрука й се стовари върху масата. Ядосваше се на себе си, че беше така безсилна както, когато беше дете.
Изведнъж вратата на стаята се отвори. Сакура беше стиснала очите си и дори при звука на стъпките, които се приближаваха към нея, не посмя да ги отвори.
Една ръка сякаш неволно се постави върху рамото й.
- Съжалявам, Сакура. – Този глас бе топъл и изпълнен с грижовност.
Сакура едва отвори очи, и когато се обърна по посока на гласа, зад нея видя Ино. Тя се беше надвесила над приятелката си с надеждата да й помогне с каквото може. Не знаеше какво е чувството да загубиш някого, но щеше да й предложи рамо, на което да се опре.
Естествено Ино не знаеше, че Сакура беше лежала за кратко в болницата. Това се пазеше в тайна. Цялото село беше научило, че бащата на Сакура беше убит от избягалия преди години Саске Учиха, но никой не знаеше защо го бе направил.
Русокосото момиче махна ръката си от рамото й веднага щом видя измъчения й поглед. Личеше си, че я боли.
- Ино, добре съм. – Гласът на Сакура беше изморен и напрегнат.
- Слушай, Сакура бях при Тсунаде-сама и тя ми каза, че днес ще е погребението... – Не успя да довърши, защото беше прекъсната.
- Няма да дойда. – Беше отговора на стоящото момиче на стола.
Ино стоеше като вцепенена, неочакваше такъв отговор, ако изобщо можеше да се очаква. Сведе главата си и насочи погледа си към мръсния под.
- Не те разбирам. Та той ти беше баща. – Според нея Сакура трябваше да отиде, все пак така би постъпил всеки друг загубил свой близък.
- Имам си причина за да не отида. – Сакура не отделяше погледа си от нея. Виждаше, че тя се старае да й помогне, но не можеше да й каже истината. Още повече я заболя, защото пак се налагаше да крие от още един приятел.
- Така да бъде. Твоя воля. Явно те боли повече от колкото си мислех. – Огромна грешка. Болеше я, да, но не заради смърта на баща й.
Сакура присви очи и погледна към жълтеникавата папка на масата. Ино явно разбра намека и с несигурна крачка тръгна към вратата. Опитваше се да я разбере, но не можеше. Когато стигна до вратата и хвана дръжката отново се обърна към приятелката си, и едва доловимо прошепна „Съжалявам”.
Атмосферата в стаята започваше да задушава Сакура. Всичко чуто в нея я притискаше. Казаните думи от Неджи и Ино... само, ако знаеха какво в действителност се беше случило, дали щяха да говорят по същия начин?
Не издържаше вече. Стана от мястото си и с папката оставена от новите й приятели излезе от стаята.
Сега крачеше из селото безцелно. Нямаше къде да отиде. Вярно е, че имаше семейство, но то не се интересуваше от нея. Имаше приятели, но се налагаше да ги лъже...
Всички хорски погледи изпълнени със съжаление, обсипваха гърба й.
Искаше й се да крещи и да им каже истината такава каквато е, но... не можеше и това я правеше безсилна.
Беше сигурна, че Саске, Наруто както и останалите вече са тръгнали.
Ядосваше се на тях и на себе си.
Започна да крачи към скалата, където бяха изобразени лицата на всички Хокагета, които някога бяха управлявали селото й.
Настани се под мързеливите лъчи на слънцето и наблюдаваше как хората търчаха наляво, и надясно.
„Наближава...” Прошепна тя. Скоро щеше да се състой погребението на убитите хора от клана й. Тя нямаше да присъства, но щеше да гледа от друго отдалечено място.
Времето си минаваше, а тя не помръдваше от мястото си. Толкова се беше задълбочила в мислите си, че едва чу звукът от камбаната, който се извисяваше из цялото село.
Вдигна погледа си към залязващото слънце и стана от мястото си. Закрачи с умерени стъпки към една скала, от която можеше да се види цялото село. Точно на ръба тя се спря и загледа препълненото гробище. Виждаше всичко и всички. Лицата на майка й и сестра й бяха подпухнали от пролятите сълзи. Бяха изморени, сякаш всеки момент щяха да се сринат. Личеше си, че ги боли и вината си беше тяхна. Ако нямаха такива закони нямаше да се случат такива нещастия. Гледката бе смразяваща.
Сакура виждаше три ковчега, който бяха обсипани с цветя. Скоро щеше да се сбогува с тях завинаги.
Това, че мразеше баща си заради това, което й беше причинил не беше причина за да не присъства на погребението му. Не бе тъжна от факта, че виждаше как всички страдаха, а тъкмо обратното – беше щастлива. Омразата се завръщаше в нея. Тъмните чувства напираха да излязат, но тя ги възпираше. Знаеше, че той се завръща отново. Усещаше присъствието му. Всички негови чувства сега бяха нейни.
- ИииаааХууУу. Най-сетне отново ме допусна до сърцето си.
- Ха, чудех се кога ще ти чуя отново гласа. – Една злобна и лукава усмивка се изписа на лицето на Сакура.
- Чесно да ти кажа Сакура не вярвах, че отново ще делим едно съзнание. – Гласът на Хошири бе така тъжък и изнемощял.
Той в действителност бе изчезнал от съзнанието на Сакура. Причината за това бяха нейните чувства. Вбесен и учуден от нея започна да говори с отвращение.
- Как можа само за секунда да върнеш старото си аз? Нима една негова целувка можа да преобърне всичко, което омразата ти бе градила?! Не те разбирам, Сакура. – Хошири искаше да разбере причината заради, която беше изчезнал и заради, която можеше никога вече да не се завърне.
- Какво искаш да кажеш? Аз дори не помня как изчезна.
- Разбира се, че няма да помниш. Ти... – Толкова здраво стисна зъбите си, че Сакура едва го разбираше. Беше й бесен заради постъпката, която беше направила. - ... твоите чувства... невярвах, че можеш да изпиташ такова нещо през онази нощ. Мислено ти викаше името му... беше щастлива. Когато изпиташ такива чувства аз ще изчезвам, защото липсва омразата заради, която съм се появил. Но когато отново се завърне аз отново ще навестя господаря си, защото той ще има нужда от мен. – Когато приключи, Сакура наведе глава и с въздишка му отговори.
- Хошири, прости ми. Не мисля, че заслужавам да съм ти господар. – Очите й се насълзиха, но тя сякаш им казваше да не се надигат повече от необходимото. – Не мога да ти обещая, че няма да го направя отново...
- Какво? Я повтори! Как така не обещаваш? Какво си намислило, момиче? – Драконът й беше ядосан. Сетивата му усещаха смяната й на чувствата. Не можеше да й се опълчи, дори думите му не биха имали ефект. Знаеше, че трябва да се примери с положението и да изпълнява заповедите на своя приемник.
- Хошири, искаш ли да останеш с мен до край? – Този въпрос доста го изненада. Щеше да направи всичко, което тя щеше да му заповяда.
- Ще те последвам на всякъде. С теб е забавно, но следващия път ме предупреди преди да действаш така импулсивно и да се налага да чакам омразата ти да се завърне.
Сакура прости кимна в знак на съгласие. Сега чуваща мислите на другите, й беше доста добре. Преди това я дразнеше, но сега й беше станало като хоби.
Какво ли не чуваха ушите й. Зловещите думи на майка й, как я упрекваше за всичко. Целия клан беше намразил Сакура и Саске заради това, което се беше случило. Сега това розовокосо момиче се бе превърнало във въплащение на злото, според семейството й.
- Какво ще правим сега? Няма къде да отидеш. – Сега вече гласът на Хошири бе спокоен и леко ентусиазиран. Искаше час по-скоро да разбере какво бе измислила Сакура.
- Тръгва ме след тях! – Веднага му отговори тя.
- След тях? Ти май найстина искаш да си навлечеш проблеми. – За Сакура селото вече се беше превърнало в място, където межеше единствено да отсяда отвреме на време. Живота й щеше да продължи извън него. Щеше да тръгне след хората, които обичаше и щеше да им помогне.
Обърна гръб на гробищата и на сегашните си приятели, които щяха се притесняват за нея. Навлезе в гъстата гора и се изгуби измежду дърветата.

Пон Фев 01, 2010 8:33 pm

Глава 15 Изненади

Отбор Какаши

Група шинобита стъпваха с лекота по клоните на дърветата като ги караха съвсем леко да се помръдват. Съзнанието на всеки бе заето с различни мисли... едни бленуващи за признание, втори за отмъщение, а трети просто изпълняваха заповеди.
- Отбор Хеби, какво ще кажете да поспрем за малка почивка? – попита Какши. Мразеше да иска разрешение, от който и да е, за каквото и да е нещо.
Всички погледи се бяха насочили към лидера на този отбор като очакваха положителен отговор.
Естествено Саске не каза нищо, което си беше чист знак, че почивка няма да има.
Какаши и Джирая бяха под голямо напрежение. Страхуваха се за Наруто. Тази мисия ги караше на бъдат на нокти. Постоянно мислеха стратегий, как да се опълчат на Акацки, за да не успеят да заловят Кюби.
След известно време Саске започна да наблюдава отбора си, виждаше, че те са започнали да се изморяват и това по някакъв начин го подтикваше да направи малка почивка.
Всички изпосядаха по земята и награбиха манерките си с вода. Бяха доста изморени, но Саске нямаше как да види това, защото съзнанието му бе заето с измислянето на стратегий, които щяха да му помогнат с отмъщението. Нямаше търпение да тръгнат отново... , това бавене го дразнеше на макс.
- Саске, ела! – гласът бе на Наруто. Той стоеше от страни и го гледаше така сякаш всеки момент щеше да скочи и да го убие.
Саске се обърна по-посока на гласа му и го погледна с досада. Естествено Наруто не чакаше покана, а тръгна в обратна посока, което беше знак за неговият бивш съотборник да го последва.
Всички стоящи и мъчейки се да си поемат въздух, ги погледнаха с доста голяма почуда. Личеше си че този разговор не ги засяга.
След известно време ходене, Наруто спря и се обърна към Саске.
- Защо... защо го направи? М-мислех... – той не можа да продължи, защото беше прекъснат.
- ... че не си такъв? – Саске автоматично довърши изречението му. Знаеше, че сега нещата ще са много по различни от преди.
Русокосият нинджа го погледна с почти насълзени очи... искаше отговори, но не беше сигурен дали трябва да ги научава.
Саске стоеше на няколко метра от него... колкото и да искаше да не му обръща внимание и да му каже, че е досаден, не можеше да го направи. Нещо в него го възспираше и му казваше, че не трябва да се отнася така с човек, който го обича, но... това никога не му е било пречка. Не разбираше защо сега се интересува толкова много от тези двама идиота, че предприемаше такива драстични и необмислени стъпки.
- Няма ли да ми отговориш, а Саске? – Наруто започваше да губи контрол. Вече беше решил, че твърдо ще говори с него и ще получи отговорите на въпросите си.
Саске само го изгледа механично и му отговори.
- Не съм това, което бях преди.
- Това го виждам... Имах предвит, защо уби баща й?
Мълчанието задушаваше и двамата. Отвътре Наруто искаше да убие Саске, но нямаше да го направи.
Саске пък от своя страна, не знаеше как да му обесни положението. Как щеше да му каже, че го бе направил заради любовта си към нея... как щеше да му каже, че заради такива хора като нейното семейство, човек губи щастието си... как щеше да му каже, че за да се опази човек от такова нещастие е да се оттърве от враговете, които го правят нещастен и студен към всички... Не знаеше.
- Наруто... – започна Саске. – защо тренираш така усърдно?
Този въпрос изненада Наруто. Не очакваше такова нещо. Стоеше и не смееше да се помърдне дори милиметър на където и да е.
- Аз... аз... за да стана по-силен.
- Защо? – побърза да го попита Саске.
- Искам да стана Хокаге... да спра Акацки и...
- Да се докажеш пред мен. – Не. Това не можеше да е Саске. Наруто се бе вкаменил. Гледаше го в очите и не разбираше на къде бие неговият съотборник.
- Какво...
- Не се прави на ударен, Наруто! Опитвам се да ти обесня положението. Знам, че искаш да се докажеш пред мен, но това няма да стане докато не убия Итачи.
Разговорът и напражението си казваше думата. Въздухът около двамата натежаваше значително. Сега, тези така наречени стари приятели бяха очуждени... сякаш не се познаваха, и въпреки това вътрешно те знаеха, че биха пожертвали живота си за другия.
- Акацки трябва да бъдат спрени! – каза с твърд глас Наруто. Знаеше отлично какво говори... беше обеден.
- Да. – съгласи се Саске. – Но... ти тренираш не само за да станеш Хокаге, а и за да победиш Акацки. Те са хората, които ти причиняват зло и те правят нещастен. Нима не искаш да се отървеш от тях заради това? Нима не ги мразиш? Толкова много ли си заслепен, че дори мислиш, че просто един разговор с тях ще ги промени? Грешиш.
Саске беше напълно прав. Всичко, което казваше беше вярно. Дори за малко той се надяваше, че ще отвори очите на свой рус съотборник.
Наруто... той не знаеше какво да каже. Изгаряше отвътре. Знаеше, че всичко това е вярно, но не можеше да приеме, че бащата на Сакура е мъртав. Вярно е, че той й бе приченил много болка, дори едва не я беше убил пред целия й клан, и все пак беше болезнено да се примери. Не можеше просто така да се съгласи. Та той й беше баща, човека , който й бе дал живот.
- Примери се Наруто. Понякога хората не се променят.
- А ти... ти наистина ли се промени толкова, че дори намрази хората, които те обичат? Някога изобщо ще се върнеш ли?
Тези няколко думи накараха Саске да се замисли върху това, което е. Сега вече не знаеше какво да му отговори. Беше му обяснил, без много подродности за смъртта на онзи Харуно, но сега... нямаше отговор. Никога не беше мислил дали ще се върне. Винаги беше мислил само и единствено за отмъщението си. Знаеше, че когато то изчезне, ще изчезне и той. Не беше мислил дали ще липсва на някой и дали ще остави след себе си една зейнала дупка, която никога нямаше да зарасне. Не. Сега се чувстваше... някак си празен. Нещо му липсваше, но не знаеше какво.

При Сакура

Сакура скачаше от клон на клон, като дори не си правеше труда да заличава следите оставени след нея. Тя толкова много искаше да ги настигне и да им помогне, че едва забелязваше смеха на Хошири.
- Хаха, сигурна ли си на къде да тичаш? – попита я Хошири като едва сдържаше истеричния си смях.
- Вървя напред, значи всичко е наред. – отговори му саркастично тя. Не искаше той да й се бърка в работата. Всеки път си завираше носа там където беше излишен.
Спомените на Сакура за пореден път си намираха място във вече малкото й съзнание, като я караха да се натъжава повече от необходимо. Всеки спомен се движеше така сякаш някой ръчно прожектираше филм.
- Спри! – каза Хошири. Сега смеха, който излизаше от устата му до преди малко, беше заменен с ужасяващо и гръмогластно ръмжене. – Спри да ми показваш миналото си! – заповяда й той.
Сакура рязко се спря и се завгледа в нищото. Не разбираше какво точно става... защо той изведнъж се бе променил така.
- Тичаш в грешната посока!
Очите на Сакура се разшириха от очудване. Как можеше един дракон затворен в съзнанието й да знае правилната посока. Това беше невъзможно. Просто нямаше логино обяснение.
- Как... – едва проговори тя.
- Онази нощ... – започна Хошири, с вече спокоен глас. - ... получих дарба.
- Дарба?! – Хошири говореше толкова не разбираемо, че Сакура още повече се объркваше.
- Да. – съгласи се той. – Нощта прекарана с онзи Учиха, ми предостави ново умение.
„ Нощ... Саске... прекарана... „ тези така не значителни думички караха момичето да се изчервява. Не съзнателно Сакура докосна устните си с върха на пръстите и наведе погледа си надолу.
- Това какво общо има? – попита тя шепнешком.
- Знаеш, че кучетата могат да надушват миризми и така да откриват хора... е аз също мога, но не с нос като тях, а с съзнание.
- Разбирам. – отговори му кротко тя. – Какво ще правим?
- Ако толкова много искаш да ги откриеш ще трябва да ми предоставиш спокойствие.
- Искаш почивка?! – изведнъж Сакура повиши глас. Не искаше да спира, това си беше губене на време.
- Да. Дай ми малко време и ще ти помогна. Само ми дай възможност.
Сакура беше притисната. Знаеше, че по пътя, по който до сега беше вървяла е бил грешен, но да стои на едно място и да чака си беше направо ужастно. В крайна сметка реши просто да се съгласи с него и да му предостави спокоиствието, от което се нуждаеше.
Слезе от дървото, на което беше и седна на земята. Затвори очи и започна да прочиства съзнанието си.

Нед Фев 28, 2010 3:38 am

Глава 16
Наближаващия край

При Сакура след два месеца

Времето течеше ли течеше, а Сакура все още не можеше да настигне приятелите, които й бяха останали.
- Хошири, на къде? – момичето от два месеца на сам се луташе, из между дърветата на многобройни гори. Пристигаше в много села и градове, и бързо си заминаваше. Разпитваше много хора дали са виждали Саске или Наруто, но всички отговаряха едно и също „Бяха тук преди дни, но си тръгваха много скоро...”. Беше в отчаяние.
Уж Хошири знаеше къде са те, но резултатът винаги беше отрицателен. Все нещо изпускаха и това ядосваше Сакура.
Правеше доста на често почивки, за да може Хошири да се съсредоточи и да потърси за пореден път следата оставена от Саске.
- Не се ядосвай де! Опитвам се да ти помогна. – отговаряше й той с оплакващ тон. Знаеше, че всичко е въпрос на време, но тя не издържаше и той го усещаше с всяка една част от тялото си.
Сакура имаше и проблеми със здравето. Постоянно й ставаше лошо, вдигаше температура и се случваше да повръща. Това не само на нея се отразяваше лошо, но и на Хошири също. Естествено те деляха едни и същи чувства, за това на него също не му беше много конфортно, когато на нея й прилошаваше.

При Отбор Хеби и останалите от Коноха

-Тук! – каза изведнъж Карин. От два месеца нямаше и следа от Акацки, и това значително вбесяваше Саске.
Сега най-сетне Карин беше успяла да засече някаква чужда и доста силна чакра.
Всички бяха на нокти. Очакваха какво ли не, а най-вече Саске гореше от желание да види брат си очи в очи. Желание, което беше много силно и моментално ускоряваше пулса му, всеки път щом се замисляше за него.
- Двама са! – отново се обади Карин. Оточняваше колко точно са. Всички се бяха скрили и то доста умело.
Онези двама наближаваха, и това изпълваше въздуха около скритите шинобита, с напрежение.
Когато двете самотни шинобита започнаха да наближават околността, където всички се бяха скрили, те усетиха нещо. Нещо голямо и неописуемо мощно...
Две очи... силни и алено червени, се впиваха в други също толкова злокобни...
- Кисаме! Имаме си зайчета, които не обичат да пасат трева.
- Какво? Итачи-сан за какво говорите? – отвърна му Кисаме, но Итачи не му обърна внимание.
- Излезте! Знам, че сте там! – каза Итачи с доста сериозен глас.
Кисаме се вцепени. Това, което съотборникът му каза го накара да се окопити и то доста бързо. Приготви се за битка.
Всички шинобита излязоха от местата, където се бяха скрили.
И двете групички се изпиваха с очи, готови всеки момент да нападнат.
- Хахаха, това не е ли малкият ти брат, Итачи-сан? – попита Кисаме като се обърна към Итачи.- Готов ли си за своята смърт Итачи? – попита го Саске едва сдържащ гнева си.
- Спокойно! – каза му Какаши. Той отлично знаеше, че Саске лесно губи контрол и това можеше да обърка всичко.
- А ти, малки ми глупави братко, станали достатъчно силен за да ме убиеш? – Итачи сякаш си играеше с него. Обичаше да му казва, че е слаб и, че заради него целия клан бе инищожен. Но този път бе различно. Този път Саске щеше да победи... беше сигурен в това.
- Искаш ли да разбереш? – отговори му той със сарказъм в гласа.
След миг двете шинобита вече ги нямаше. На мястото останаха единствено Какаши, Джирая, Наруто, Карин, Сейгетсу, Джуго и разбира се Кисаме.
Тяхната битка щеше да започне всеки един момент. Това беше нейзбежно.

При Сакура

- Те спряха! – отбеляза Хошири.
- Това значи ли, че ще можем този път да ги настигнем?
- Предполагам, че да. Пограй тях има голямо количество чакра, която не ми харесва.
- Може би, са Акацки. – предположи Сакура.
- Най-вероятно. – за момент той спря, но веднага след това заговори отново. – А, ти добре ли си?
На Сакура за пореден път й беше станало лошо. Беше вдигнала температура, но тя трябваше да бъде силна.
- Разбира се. Само не разбирам защо така ми се е надул стомаха... не съм яла нищо, а ми се повръща... – отбеляза тя не разбиращо.
- Хей, ако не си доб... – не успя да довърши, защото тя го прекъсна.
- Не... добре съм! На къде да вървя? – попита го тя.
Хошири знаеше, че тя никак не е добре, но реши да си замълчи и кротко й отговори.
- На изток. Би трябвало до час да ги настигнем. – единственото, което направи Сакура е да кимне и веднага тръгна в тази посока.

При останалите шинобита и членовете на Акацки

-Значи, ти си Кисаме? – обади се Джирая. – Хмм виждам, че си син на цвят?
- Битката трябва да започне за да мога да помогна на Саске! – каза Наруто с твърд и сигурен глас.
- Не са близо! – каза с разтревожен глас Карин. Всички погледи се насочиха към нея, което водеше до факта, че ако искаха да помогнат на Саске трябваше възможно най-бързо да приключат.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
- Все още си слаб Саске. – казваше му Итачи, като му нанасяше поредния удар.
- Ти така си мислиш. – отговаряше му Саске.
Двамата братя си раздаваха удар след удар... нещото, което доста учуди Итачи беше, че неговият по-малък брат умееше доста добре да се бие.
Ударите бяха от болезнени по-болезнени. Не се жалеха. Единствената останала от клана Учиха кръв на света, се стичаше от техните тела и напояваше сухата земя.
Една ужасяваща битка, на която единсвет свидетел беше почернялото небе.
Удар след удар, ритник след ритник, кунай след кунай... кръв... БОЛКА...
Нищо на света не можеше да се сравни с това, което и двамата изпитваха в този момент.
- Кажи ми нещо Итачи, какво ти донесе убиството на целия клан? – попита го изведнъж Саске.
- Казах ти и преди Саске... сила, много повече сила. – отговори му Итачи с усмивка на лице.
- Знаеш ли какво Итачи... днескашния ден ще ти е последен в живота. – след казаното Саске за пореден път, с Чидори в ръка се засилваше към брат си.

При Сакура

-Виждам го! – отбеляза Сакура. Тя виждаше как небето е потъмняло. Знаеше, че наближава... знаеше, че ако искори крачката си ще успее да стигне успешно на време и да им помогне. Естествено точи един час щеше да се превърне за нея в детска игра, само с едно замахване.
- Хошири! – каза тя високо, даже почти извика. – ХО-ЗИ-РА-ТУ – това бяха думите, които тя извика с всичка сила и Хошири излезе от нейното малко съзнание, и се извиси в небесата.
Грабна Сакура и я поведе към мястото на събитията.

Пет Мар 12, 2010 12:51 pm

Глава 17
Битка с фатален край

Сакура наближаваше все повече и повече. Беше едновременно уплашена и щастлива. Толкова много емоций се преплитаха в нея, че тя не можеше да избере конкретна.
Хошири се извисяваше в небесата като контрастираше идеално, на тъмното и мрачно небе. Движеше тялото си на всевъзможни страни, точно като змия, която иска бързо да достигне плячката си. Погледнеше ли някой от земята, щеше да види нещо наистина възхитително. Дракон, който можеше да събуди едновременно ужас и почит у един човек.
Небето крещеше... крещеше от болка...
Тези негови крясъци се бяха превърнали в ужасяващи гръмотевици, които заглушаваха всичко.
И всичко това, заради двама мразещи се братя...
Тяхната битка продължаваше с пълна сила. Сякаш не бяха изгуби и капчица чакра.
Толкова много кръв имаше по вече разрушената земя, че беше чудно как все още стояха на крака. Но това все пак бяха Учиха... те не биха позволили да коленичат, пред който и да е, освен, ако смъртта не наближаваше. Това бяха те, коравосърдечни, студени и никога интересуващи се от някого. Бленуващи единствено за сила. Но... се намери един, който поне малко успя да оцелее сред мрака на своя клан. Един, който оцеля, но и който иска да възстанови този злокобен клан. Този един премина през толкова много болка, през която никой не бива да минава. И въпреки всичко... въпреки, че избяга от приятелите си за да търси сила, въпреки, че не отвърна на любимата си с любовта, която тя заслужаваше и макар, че видя семейството си мъртво, той пак оцеля... Знаеше, че ако можеше да върне времето назад, щеше някак да предотврати станалото, но... не можеше и той го знаеше отлично. Знаеше, че за да поправи и заличи миналото ще трябва да се справи с настоящето и бъдещето.
Болеше го само за едно... и то беше, че трябваше да убие брат си. Човекът, накарал го да мине през този ад.
- Саске!!! – провикна се Сакура. Тя все още бе на гърба на Хошири, но виждаше отлично какво става и беше готова да скочи и да му помоне.
Двамата братя вперили погледи един в друг, чуха гласа и рязко погледнаха нагоре. Изпиваха с очи Хошири. Гледката, която се беше появила пред тях бе като извадена от картина. Толкова величествено изглеждаше всичко, че човек би си помислил, че сънува.
- Сакура?! – едва проговори Саске. „Това нещо е било в нея през всичкото това време? Не мога да повярвам!” Саске беше щастлив, че вижда любимата си. Беше готов да й каже, че я обича, но трябваше първо да приключи с битката, която беше ключът към неговият нов живот.
- Стой далеч! – провикна се Саске към Сакура. Той не искаше тя да пострада.
Естествено Итачи забеляза, че малкият му брат има някаква връзка с това малко момиче, което все още не беше стъпило на земята. До колкото си спомняше, това малко момиче се казваше Сакура. Една малка, едва забележима усмивка се заформи на лицето му. Той имаше план. Знаеше точно как да приклещи Саске и как да го убие.
След секунда той вече беше активирал магенгьото си и се бе втренчил в Сакура. Тя усети погледът му върху себе си, но изобщо не помсили, че той вече бе активирал макенгьото си, за това с детско доверие се обърна към него. В следващият момент бе хваната в неговата илюзия. Виждаше миналото си... това от което искаше да избяга. Виждаше себе си и Саске, как той напуска селото и последното изречение, което беше чула от него, за последен път „Благодаря ти.”, закънтя в главата й като камбана, която не искаше да спре. Чуваше се как моли Наруто да го върне обратно и как той се натъжаваше, когато не успееше. Виждаше как баща й рони горчиви сълзи докато бавно и мъчително се опитваше да я убие. Виждаше толкова много тъжни и мрачи очи... болеше я.
Саске виждаше, че тя гледа брат му... знаеше какво той й причинява в момента, но не знаеше какво точно да направи. След секунда тя вече политаше надолу към земята.
- Сакура! – провикнаха се едновременно Саске и Хошири. Хошири не можеше нищо да направи, защото целият му гръб бе покрит с остри като бръснач зъби, и ако се опиташе да й помогне щеше да я нарани... Сега той беше безпомощен. Единственият, който можеше да й помогне беше Саске.
Той се отправи към нея с невероятна бързина. Бързаше да я спаси от това лошо падане.
В мига щом ръцете на Саске докоснаха нежното тяло на Сакура, той усети ужсна болка в гърба. Итачи бе зад него и го беше ранил с един от кунайте, които имаше. Беше му направил дълбока рана, от която шуртеше много кръв.
Саске усети как краката му поддават, как ръцете му не могат да издържат тялото на Сакура. Беше безпомощен като малко дете.
Итачи извади с болезнено движение куная и го заби на друго място. След като отново го извади изрита с всичка сила брат си.
Саске изхвърча на няколко метра от него и изпусна Сакура от ръцете си. Тя се претърколи няколко пъти и гърбът й се удари в едно дърво, което при удара се пречупи на две. Голяма част от дървото се наклони към Сакура и започна да пада към нея.
Саске виждаше като на забавен кадър, как дървото се свлича към нея, а той... не можеше да направи нищо. Не можеше да стане заради болката, която му бе нанесена.
Дървото падна върху Сакура, а от нейните устни започна да блика кръв. Тъмна и червена. Сакура беше в безсъзнание. Беше ранена тъжко, дори да успееше да се върне в съзнание, болката щеше да е толкова голяма, че тя щеше отново да заспи.
Итачи започна да крачи към Сакура. Щеше да убие първо нея, а след това Саске.
- СПРИ! – извика Саске. Знаеше какво се кани да прави Итачи. – Искаш мен, нали? Тогава убий мен, а нея я остави!
- Глупави ми малки братко. Все още не разбираш, нали? Докато си още жив, докато все още можеш да говориш, значи имаш достатъчно сила за да гледаш как убивам всеки, който обичаш на този свят. – каза с усмивка брат му. След това, отново закрачи към Сакура. Правеше бавни и равномерни стъпки, и когато вече беше пред нея, я хвана за гърлото с рязко и болезнено движение като я издърпа нагоре. Краката й висяха във въздуха, а гърлото беше притиснато от ръката на Итачи. Сакура едва дишаше. Точно когато се канеше да забие кунай право в сърцето й, една ръка го спря.
Очите на Итачи се вцепениха. Когато отправи поглед към човека накарал го да спре, остана доста учуден.
- Наруто? – каза през зъби той.
В следващия миг Наруто изрита Итачи в корема като го принуди да пусне Сакура. Сакура се изхлузи от захвата му и започна да пада, но Наруто я хвана на време. Прегърна я така, както една майка държи своето дете. Сакура едва отвори очи. Виждаше размазано, но успя да го познае. Знаеше, че това е Наруто и това я облекчи, докато не се сети за Саске.
- Къде е той, Наруто? – запита го тя, като шепнеше.
- Той е добре. – излъга я той. Всъщност Саске беше много зле. Все още лежеше на земята вперил поглед в двамата си приятели.
Итачи лежеше, като тялото му се беше отпуснало върху земята.
Незнайно защо, но когато очите на Саске и Сакура се преплетоха, те добиха сила, за която не са подозирали, че имат. Добиха кураж. И двамата започнаха мъчително да се изправят. Когато вече бяха на крака, все още гледащи се и двамата едва доловимо казаха в един глас:
- Сакура!
- Саске!
Обичаха се, но Саске искаше да докаже любовта си към Сакура. А този момент наближаваше. Секундите минаваха така бързо и неусетно, че тримата шинобита не забелязаха, кога Итачи се е съвзел от ритника, с който го дари Наруто.
Итачи бавно и умерено се изправи на крака и веднагически направи няколко знака с ръце.
Движенията му бяха толкова бързи, че дори на един шаринган би му било трудно да разчете знаците.
- Киозначну джутсу! (Впрочем „Киозначну” е измислена дума на моето въображение, така че не си мъчете мозъците да се чудите какво значи... („Обграждащо джутсу”) ) – каза Итачи и моментално в земята и въздуха около него, се изписа печат, който не след дълго се счупи и заобиколи трите шинобита, които бяха вперили учудени погледи в Итачи. В момента мишените бяха точно те.
- Ако не мога да ви убия един по един, тогава ще го направя наведнъж. – злобата на Итачи нямаше граници. С всяка една изминала минута яростта в него се увеличаваше все повече. – Ти Саске, си станал по-силен, но мен никога няма да ме убиеш и никога няма да можеш да отмъстиш за семейството, което загуби. – Итачи продължаваше да говори, сякаш искаше да им каже какво точно ще се случи с тях след броени секунди. – Ти Харуно Сакура... – за момент замълча, но една подла усмивка се появи на лицето му. - ... скоро ще се сбогуваш със своя дракон. Знам много добре какво точно се е случило с теб. Не знам що за дракон се е вселил в тялото ти, но скоро него няма да го има, така че те съветвам да си кажеш последно сбогом с него.
Сакура го гледаше втренчено, с невярващи очи. Сърцето й блъскаше ли блъскаше в гърдите от притеснение. Нямаше си и на идея от къде той знае за него. Все пак този дракон, който той беше видял нямаше как да го свърже с това, че се е заселил в тялото й, всичко друго - да, но не и това.
- Теб Узумаки Наруто, ще те освободя от деветоопашатата лицита Кюби и така вече ще си свободен... – Наруто не можеше да повярва на ушите си. Не знаеше защо той би го направил за него, но скоро щеше да разбере. - ... но в замяна ще взема живота ти. – след тези думи, Итачи започна да се смее като от устата му излизаше слюнка, която се стичаше надолу по устните му и продължаваше към връта му. Беше обезумял от ярост.
Около четирите шинобита се образува нещо като балон, от който никой не можеше да излезе или да влезе.
Само след секунда, Сакура чу нещо, което я ужаси. Беше Хошири.
- НЕ! ПО ДЯВОЛИТЕ!! – викаше той. Сакура се опита няколко пъти да се свърже с него, но опитите й бяха неуспешни. – Сакура, ако ме чуваш слушай. Той всеки момент ще ме унищожи и аз нищо не мога да направя... Не съм достотъчно силен за да ти помогна... силата му е твърде голяма... за това ти казвам сбогом... – гласът му отмаляваше. Притихваше все повече и повече. - ... аз никога вече няма да се върна на този свят, надявам се поне ти да не ме последваш. За мен беше чест да служа на господар, достоен да ме управлява... – След последното си изречение, което произнесе, той изчезна в дълбините на мрака.
Сакура чуваше какво й казва той, но тя не можеше да му отговори. Тя вече не усещаше присъствието му. Нямаше я неговата чакра, дори усети как белегът на гърба й изчезва с лека пареща болка. Нямаше го и това вече беше факт, от който тя нямаше как да избяга.
Сълзи започваха да се показват на бял свят от очите й, като нежно галеха мръсното й лице. Тъжеше за него, тихо и мъчително. Проклинаше Итачи за това, което й беше причинил.
Наруто и Саске виждаха как тя плаче, но не знаеха защо. Точно в този момент Наруто падна на земята и загуби съзнание. Сакура падна на колене до него и започна да милва лицето му.
- Спри, Итачи! – викаше Саске. Болеше го да вижда приятелите си как се мъчат. Вече се беше навидял на болка.
- Не, скъпи ми братко. Това е едва началото. Твоята любима вече загуби дракона си, а сега е ред на твоя приятел.
Наруто се намираше пред портите на деветоопашатата. Виждаше с очите си как тя се гърчи от болка. Печата, който беше залепен на самите порти започваше бавно, но сигурно да изчезва.
След по-малко от минута нямаше и следа от Кюби. Тя беше унищожена. Зад портите нямаше нищо друго освен празно пространство обвито в тъмнина.
Наруто започваше да се събужда. Отваряше очите си бавно, защото го беше страх. Когато ги отвори видя лицето на Сакура подпухнало от сълзи и разярения Саске, който беше вперил поглед в своя по-голям брат.
Наруто се изправи на крака и бързо призова сенчестите си клонинги, но вече беше твърде късно.
В този миг балона, който ги обкръжаваше започна да се свива сякаш всеки момент щеше да избухне. Вътрешността му се нагорещяваше и това накара клонингите да изчезнат.
Смеха на Итачи кънтеше в ушите на трите шинобита, които го бяха зяпнали... и не можеха да му се противопоставят. И тримата го знаеха, но не искаха да си го признаят.
- Сега... ЩЕ УМРЕТЕ! – извика Итачи с пълна сила. Тогава този топлинен балон продължи да се свива... сякаш той командваше природата. Земята започна да се руши под краката на четирите шинобита и да се извисява над главие им. Всички клони и дървета се пречупваха и ставаха на прах... Тогава в този миг, всичко избухна. Точно като атомна бомба.
Итачи умря. Не беше достатъчно силен да контролира това. Вярно е, че направи доста ужасяващи дела, но въпреки това, те бяха велики. Велики дела... направени от престъпник...
Дъжд... капки дъжд се блъскаха в разрушената земя...
Те падаха с неописуема скорост...
Наруто, Саске и Сакура лежаха на тази кална земя...
Едва се спасиха... но за кратко. Сакура беше направила едно джутсу, с което ги спаси... но това не беше достатъчно. Те щяха много скоро да си идат от този свят... Едва поемащи си въздух започнаха да си говорят прощални думи...
- Сакура, Наруто... – започна пръв Саске. - ... съжалявам. Съжалявам, че ви причиних толкова много болка. Съжалявам. Защо точно, когато мога да се върна в родния си дом и да започна от начало, се случи всичко това... Сакура, обичам те! Обичам те повече от всичко на земята, имам нужда от теб повече от цветята за вода, повече от колоко аз се нуждая от въздух... – замълча за миг. И после отново проговори. – Наруто, ти приятелю си безценен! Аз винаги съм те признавал, но не ти казах... съжалявам. Ти най-добре знаеш как съм се чувствал през всичките тези години. И двамата ви обичам... вие сте моето безценно семейство. – замълча. Кръвта бликаше от устата му, и му пречеше да говори. Едва си поемаше въздух. Болеше го на всякъде. Отиваше си...
- Ти Саске, нямаш вина. – каза Сакура. - Аз също те обичам. Обичам и Наруто. И двамата сте ми скъпи на сърцето...
- Не говори. – прекъсна я Наруто. Сълзи се стичаха по лицето му. Болеше го да слуша всичко това, но знаеше, че те са прави. – Всички ние сме едно... – тогава и тримата в един глас казаха думичката, с която те си казаха последно сбогом.
- ... СЕМЕЙСТВО!
Три трупа. Ето какво бяха те в момента. Те вече не бяха сред живите. Дъждът беше силен, сякаш за да отмие греховете им. За да почисти мръсните им и окървавени тела... за да не си личи, че са водели битка между живот и смърт, която и тримата бяха загубили. Да... те бяха мъртви. Трима приятели, които бяха хванати в клопката на тъмнината и омразата на живота... трима приятели борещи се за любов и вечно приятелство... трима приятели борещи се за живот изпълнен с щастие. Нещо, което бяха загубили завинаги. Никой от тях не успя да сбъдне мечтата си... Никой...
Сега те лежат на мръсната и разрушена земя... с затворени завинаги очи, сякаш се молеха някой да дойде и да ги спаси... Отпуснати и не чувстващи вече болката... отидоха на онзи свят с надеждата там да са заедно... там животът им да бъде ценен.
Каква смърт... подходяща за истински шинобита. Техните имена щяха да бъдат записани на паметици. Тяхното минало щеше да се запомни, и новото и старато поколение щяха да говорят за тях с почит. Дори това, че са мъртви сега нямаше значение, защото в сърцата на мнозина, те все още щяха да бъдат живи.
На мястото дойдоха всички онези, които бяха останали да се борят с зъби и нокти срещу Кисаме и останалите членове на Акацки, които се бяха появили изневиделица за да смажат врага.
Когато видяха телата на приятелите си, да лежат отпуснати и студени на земята, сълзи рукнаха от очите им. Толкова много сълзи се смесваха с дъжда, че беше трудно да се каже кой ридае за тях и кой не.

В кабинета на Хокагето

В кабитена на Хокагето бяха всички приятели на починалите. Ямато, Какаши, Джирая, Ино, Шикамару, Чоуджи, Шино, Киба и кучето му Акамару, Хината, Шизуне, Сейгетсу, Джуго, Карин, Аллон и Зеро. Всички те бяха тъжни. Страдаха за своите приятели. На някои даже все още се стичаха сълзи по лицата им.
- Така, имам да кажа нещо. – заговори Тсунаде. – Итачи е погребан при семейството си, както и Саске. – тя стана от бюрото си и се доближи до отвореният прозорец. Сълзите напираха в очите й но тя все още не им позволяваше да излязат. – Открих нещо, което е свързано със Сакура. Тя е била бременна и категорично мога да заявя, че детето е било на Саске. Била е във втория месец. – замълча за момент и даде път на своите сълзи. Те рукнаха по бледото й лице и тя отново проговори. – Веднъж Сакура ми каза, че когато е била на мисия е видяла падаща звезда и веднага си е пожелала, че ако ще умира то ще умре само, когато Саске е до нея... – тогава тя се подпря на парапета, защото започна да губи равновесие. – Това ли беше техният живот. Тъй кратък... три живота, които създадоха толкова много връзки... Бореха се със зъби и нокти, за да спечелят една битка с фатален край... в която изгубиха...

Край

My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~

Re: My fik: По Наруто: ~Битка с фатален край~