Амброзия (СасуСаку)

Знам, че за някои е изтъркана тази двойка, но реших да напиша нещо за нея. Надявам се да ви хареса.





Амброзия


Лек ветрец полюшваше клоните на едно нежно и прекрасно дърво. Короната му бе покрита от розово-червеникав цвят. Тези така малки цветчета, които излизаха на бял свят, като си пробиваха път през зелените пъпчици, бяха изпълнени с живот. „Сакура” бе името, което принадлежеше на тази неземна красота. Дори човек да използва всичките прилагателни на този свят, пак не би могъл да опише що за красота притежаваше това дръвче.
Едва на няколко сантиметра от него стоеше момиче облечено в карамелено-розова рокля. Имаше дълга, права, стигаща до кръста розова коса. Очите й бяха изумрудено зелени.
Всеки който ги погледнеше, можеше да се влюби в тях. Може би това бе една от причините всички около нея да я уважават и обичат.
Устните й не бяха нито прекалено големи, нито прекалено малки. Всяка една тяхна извивка пасваше на бледо-розовото й лице.
На безименния й пръст, на лявата ръка, блещукаше сребрист годежен пръстен с камък който имаше червеникаво-розов отенък. Можеше да се каже, че наподобява цветът на „Амброзия”. Любимата напитка на боговете.
Дори да приличаше на някоя богиня, извадена от приказките, те пак не биха могли да я надминат по красота.
Името на тази прелест бе Сакура Харуно. Едно прекрасно и нежно същество на Земята.
В деня, в който тя се бе родила, цъфна и първото цветче на дървото. Това бе най-щастливият момент в живота на родителите й. Затова те я нарекоха Сакура, а това име означаваше вишнев цвят.
И така... днес тя се омъжваше за един от най-привлекателните и успяли мъже. Той бе също толкова хубав колкото нея. Сякаш бяха родени един за друг. Казваше се Саске Учиха. Учиха бе пристижно и неповторимо име в историята. Семейството му бе доста богато. Притежаваха куп компании, пък даже и острови. От своя страна той не парадираше с парите си или по-точно не пред повечето хора.
Косата му бе катранено-черна, а нощта сякаш си бе играла с очите му за да ги направи по свое подобие. Всичко в него крещеше от привлекателност.
Разликата между двамата беше, че тя бе мила и добра, а той груб и арогантен. И въпреки това съдбата ги бе събрала без да я интересуваше дали някой от тях щеше да бъде наранен.
Зад Сакура се намираше къщата на нейните родители. Точно на това място щеше да се проведе церемонията. Хора от различни краища идваха за да отпразнуват щастието на младата двойка.
Всеки знаеше, че една сватба бе най-важното нещо в живота на една жена. Така бе и при вишневото момиче. Не слушаше никой. Въпреки, че й казваха, че роклята трябва да е в бяло, тя пак не ги послуша. Искаше да се отличава от всички други булки.
Минаваше час след час, минута след минута, но Сакура не се и помести от дървото. Стоеше и се взираше в него. Имаше толкова много спомени.
Вече почти всичко бе готово. Гостите бяха заели местата си, а бъдещият й съпруг стоеше в края на пътечката в очакване да се появи любимата му.
- Време е. – Сакура бавно се обърна към човека, който я бе извадил от спомените й.
- Да. – Каза съвсем леко тя.
- Не трябва ли да изглеждаш щастлива?
- Аз съм щастлива, майко. – Ходеха бавно в хармония. Бяха се отправили към стаята където трябваше попринцип да стои булката и да се приготвя заедно с шаферките си.
Изненадващо бе, че когато пристигнаха тях вече ги нямаше. Сакура влезе в стаята с грациозна стъпка и застана до огледалото. Взираше се в собственото си отражение и виждаше в какво се бе превърнала.
- Красива си. – С това си изречение, накара дъщеря си да отклони поглед от огледалото и да я погледне сякаш за последен път. След това леко затвори вратата и излезе. Чуваха сe само отдалечаващите й стъпки по коридора.
Младото момиче отново погледна огледалото. Оглеждаше всяка една извивка на тялото си. Чак сега разбираше колко много се бе променила. Спомни си как преди година бе обикновенно момиче. Как летеше свободно из небесата, а сега сякаш бе затворена в клетка. Преди време в очите й имаше нещо, което сякаш излъчаше живот, а сега го нямаше.
За толкова малко време се бе променила. И за какво?
Истината сякаш започваше да й се изяснява все повече. Не разбираше само, защо сега. Човека в който бе влюбена преди изглеждаше мил и добър, но след като се сблежи с него разбра що за човек е. Сляпа ли беше през цялото това време... не знаеше. Бе сигурна само за едно и то беше, че се омъжва за него по задължение.
Преди години родителите й бяха сключили сделка със семейство Учиха и сега бе нейн дълг да го спази. Тя искаше брака, но не и стедения по душа бъдещ съпруг. Знаеше, че всички момичета и завиждат за това, но само, ако знаеха що за човек бе той щяха да се откажат.
Тя знаеше, че той я иска просто като вещ, която да краси и него, и семейството му. Знаеше, че той се преструва пред всички, че я обича, но тя не му казваше нищо. Просто, защото не искаше да пострада семейството й. Сега той и казваше какво да прави и какво не, как да се обича и как да се държи когато е в негово присъствие. Жизнеността, която имаше сега липсваше.
Отблъсна собствените си приятели, защото той й беше казал, че я срамят, а от там и него. И ето, че сега тя носеше същата каменна маска като него. Преструваше се на щастлива и се усмихваше на сила. Нещо което не бе в нейн стил. Тя обичаше да се отдава на моментите, независимо дали са хубави или не.
Отказа се да взира щудовището в огледалото и седна на плетения стол, който се намираше чак в края на стаята, далеч от изкуственото й аз.
Оглеждаше пустата стая с празен поглед. Без да усети безчувтсвената маска се счупи и сълзите потекоха. Една след друга се стичаха по лицето й. Препускаха така сякаш бяха задържани на сила. Гримът й започваше да се размазва, но на нея не й пукаше. Явно сега бе момента всичко да приключи.
Вече не се сдържаше и започна да вика, и крещи от болка. Сърцето й сякаш се разкъсваше от вътре. Кървеше ли кървеше. Мразеше го. Мразеше всяко едно негово действие, всеки един негов жест. Всичко.
Сега се ядосваше на себе си, че си бе позволила да се влюби в неподходящ човек. Стана от стола и се запъти към банята, като взе от масата една сребриста ножица с, която щеше да се среже лентата на техния брак.
Прекрачи прага и студения въздух там погали кожата й като я накара леко да се успокои. Застана пред мивката и погледна отражението си в малкото огледало. Виждаше се как очите й са почервенели от сълзи, как лицето й сякаш крещеше „БОЛКА”.
Врътна кранчето на студената вода и мивката започна да се пълни. Не осъзнаваше обаче, че закъсняваше за церемонията.
След като мивката се бе напълнила наполовина Сакура отново врътна кранчето и водата спря. Взе ножиците в дясната си ръка, а в лявата държеше косата си. Без да се бави направи две бързи срязвания и захвърли като ненужен предмет отрязаната си коса в мивката. Отново се погледна и сякаш един товар по-малко падна от плещите й. Сега вече преличаше поне малко на старото си аз. Една лека усмивка сякаш на бързо премина през лицето й, като не остави и следа след себе си.
- Какво става, Саске? Тя да не се е откала? – Питаше свещеникът.
От своя страна чернокосият младоженец го погледна пренебрежително. След това мина зад сцената и се запъти към стаята на бъдещата си съпруга. Не можеше да повярва, че тя му прави такива номера. Той щеше да й го обесни това и то още сега. Според него тя трябваше да си знае мястото.
Но Сакура бе в доста сериозна положение. Тя не искаше да излезе. Не искаше и да се омъжва, но също така не искаше и да не нарани семейството си. Изведнъж една мисъл я накара да се осъзнае. Имаше решение. Вярно е, че то щеше да нарани единствено родителите й, но те щяха да й простят някак. Взе отново острите ножици в дясната ръка и положи остротата й върху вените на лявата. Ръката й трепереше и това й пречеше да се концентрира. Точно когато щеше да се откаже вратата рязко се отвори и ножицата направи бърз, и дълбок разрез. Кръвта рукна. Започна да се стича и да капе по прочките. Беше ужасно. Не можеше да се спре. Зрението й започваше да се замъглява. Едва пазеше равновесие.
В този миг в банята влезе така нареченият й бъдещ съпруг. Веднага щом видя кръвта се паникьоса. Взе една кърпа и отиде до нея. Взе я в обятията си и претисна кървящата рана. Сакура не можа да запази равновесие и се поддаде. Свлече се на земята като повлече и Саске. Една ужасяваща гледка. Той я бе прегърнал, а тя отслабваше и отслабваше все повече. Накрая тя изпадна в безсъзнание. Колкото и да викаше името й тя не се събуждаше, а и надали щеше.
Кръвта не спираше. Продължаваше да тече. Продължаваше да капе. Кожата й ставаше бледа и студена. Всичко бе ясно. Тя си отиваше от този свят.
Той продължаваше да притиска с всичка сила раната, като се опитваше да спре кръвта, но не успяваше. Беше я прегърнал и се накланяше напред назад като й шептеше...
- Защо? Защо ме оставяш точно сега? Сега, когато вече свикнах с теб и твоята доброта? – Сега бе негов ред да плаче и крещи от болка.


~Край~!

Сууууупер е !!! Най-хубавият фенфик, който съм чела някога! Определено имаш дар слово! Продължавай все така!

Лол ! Нямам търпение за продължението ... наистина много ми харесва !

Продължение? Няма да има продължение. То си пише "Край". Найстина се радвам, че ви хареса. Даже не бях сигурна, че ще го погледнете. ;)

Ее ай измисли още нещо за продължение де :)

Много хубаф фик но завърши наистина тъжно. :): :cry:

фиКа е супЕр ма нАистиНа мн тЪжно сВършва :cry: :S: :bravo:

тъжен .. но страхотно добре написан

Страхотно

страхотно е

суперр ееееееееее :kisss: :kisss: :kisss: :lol!: :lol!: :lol!: самоче жалко че свърши :S: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir:

това беше невероятно
фика е супер :bravo:

:cvir:

невероятно е,но малко тъжно

малко ли?? Това беше много тъжно :cvir:
Една от любимите ми герой да умре :cvir:
Ее.. Такъв е живота! Фика ти ме изуми.
Нямам думи!
Хъм.. Много ще се радваме ако измислиш още нещо и да го продължиш, но ти си знаеш