Животът и приключенията на три не-нинджи

Яко е!Продължавай!

Страхотно

ми хубаво е

-КЛАРА!!!!!! ЩЕ ТЕ УБИЯ!!!!! Аааа.... ОТВЛИЧА МЕ ПРЕСТЪПНИК!! МЯУ!
След това са чуваха само истеричния кикот на Ка и крясъците на Тсунаде. А, май чувам и нещо друго. Аха, това са крясъците на Итачи, който ми крещи да спра да крещя... Странен е този свят, признавам. Да си бях останала на планетата Земя. Там поне хората използват кабелна и интернет, а и нямаше да съм в смъртна опасност. Каква смъртна опасност? КАКВА?! Абе, вие не забелязахте ли, че ме отвлече криминално-проявен сладур?
Когато се бяхме отдалечили достатъчно или поне така изглеждаше, Итачи ме пусна на земята и започна да обикаля нервно в кръг. След няколко минути такова обикаляне се обърна към мен със убийствен поглед и каза ледено:
-Защо за бога каза всичко това пред Тсунаде? Ти знаеш ли, че това е едва ли не строго секретна тайна? Не е за обществено разгласяване, а ти както викаш, сигурно и на другия край на света са те чули!
Леле, Итачи да се развика! Това си е цяло зрелище. Накарах великия Учиха Итачи да се разкрещи. Аз съм велика, нали? Ама наистина ли са ме чули на другия край на света? Това значи ли, че са ме чули на планетата Земя? Май наистина трябва да си намаля децибелите преди да съм издала някоя строго секретна ненормалност.
-Добре. Млъквам. -прошепнах и вдигнах очи към чернокосият шиноби, който беше готов да ме накълца на парченца и да ме изгори на клада с очите си. Очите му... Да, те имаха този интересен червен цвят и черни запетайки. Как се наричаха тези странни очи? -О, сега загрявам! Имаш супер яки лещи, Итачи! От Америка ли си ги взе?
-Това не са лещи. -той стисна зъби на път да избухне заради моята невежост.
-О? Ама не е нужно да го криеш! Имаш проблеми с очите - носиш шантави лещи! И аз носех очила преди. -демонстирах една перлено-бяла 120-каратова усмивка, а той сключи вежди и ме погледна в очите, прошепвайки:
-Тсукоюми...
-Тсукоюми, а? Какво е Тсукоюми? Ехо, някой да ми обясни! -гласът ми отекна в тъмнината, но никой не ми отговори. -Ехооооо!!! Ехо...

Един час по-късно...

-Ехо... Ехо... Някой чува ли ме... -не. Отново никой не отговори. Е, това преля границите. Вече имах намерението да си използвам не-нинджа способностите да се измъкна оттук.
Концентрирах се над желанието си, доколкото можех да се концентрирам над нещо, когато ужасът на събуждането на Земята и предстоящето контролно по биология завладяваше ума ми. Е, най-накрая успях да се концентрирам, но когато отворих очи не се намирах на светлата нормална земя, а си седях насредата на нищото...просто с учебник по биология в ръка. Отчаянието ме помете като огромна вълна, помитайки всичките ми надежди за бягство от това "място".
В крайна сметка, след 15 минути, емовското ми настроение се заключи някъде надълбоко и аз решително разлистих учебника, спирайки се накрая на 31 урок и започнах да претендирам, че го чета. И да го чета... И по едно време се отнесох нанякъде и започнах да имам не чак толкова прилични мисли ( ;) )... Към ЧЕРНАТА "реалност" ме върна някой, разтърсвайки рамото ми. Изръмжах тихичко и отворих очи, за да видя... А, изненада, Итачи.
-Къде за бога беше? Аз си загубих цял час в търсене на теб, час, който, представи си, можех да прекарам в УЧЕНЕ на БИОЛОГИЯ!? А ти си вееш задника нанякъде в това... Тсукюми, и не ти пука, че аз имам ужас от оставане сама, тъмнина и БИОЛОГИЯ!!! -изкрещях, хващайки го за мантията му и се навъсих. -Сега, моляяяя те, ако искаш да ми спестиш мъките - или ме убий и да се свършва, или ме измъкни от тук, че има шанс да започна да си говоря сама вече...
Досадникът се подсмихна и се приближи още малко. И тогава (о, господи, благодаря ти!) ми дойде гениална идея, нещо, което никоя уважаваща себе си куноичи не би направила. Нещо по-гениално и от създаването на компютъра (съжалявам комп). Надигнах се на пръсти и целунах Итачи. След това се отдръпнах бавно и видях как илюзията се руши. Сякаш гледаш как един прозорец се троши на забавен кадър. А Итачи седеше в средата на всичко с потресена физиономия и не мърдаше.
Когато най-накрая всичко свърши...не, нямам предвид, че абсолютно всичко е свършило. Имам предвид, че отново се намирах на снега, а Итачи ме гледаше с такова изумление, сякаш никога не му се беше случвало нещо подобно. Опитах се да стана от земята, но странните странични ефекти от илюзията си казваха думата. Зрението ми започна да се замъглява все повече, докато накрая ми причерня напълно и изгубих съзнание. Или съм изгубила живота си?

Клара ви представя 4-та глава.
---------------------------------------------------------------------
Глава 4: Поглед на събитията от гледната точка на Клара...

Итачи хвана Рили и я понесе на някъде, а тя, вместо да мълчи и да се кефи, почна да вика:
-КЛАРА!!!!!! ЩЕ ТЕ УБИЯ!!!!! Аааа.... ОТВЛИЧА МЕ ПРЕСТЪПНИК!! МЯУ!
Това момиче наред ли е с мозъка? Още от малка Рилими си мечтаеше за този момент, а сега какво? Пищи!... Ох... Аз едвам си поемам въздух от смях, а Тсунаде седи и вика нещо. Ама нея кой я слуша?... Поех си дълбоко въздух и се изправих. Изтупах си дрехите и тъкмо реших да се заслушам в думите на Хокаге-сама, когато тя млъкна. Не беше обичайно за нея да млъква посредата на изречението си, затова вдигнах поглед и кой да видя? Можете ли да се сетите кой седеше срещу нас? Мнеее... Айде от мен да мине ще ви кажа. Там седеше великия и безсмъртен Мадара Учиха. Дамм, като навършиш 100 и изглеждаш като на 25, можеш да бъдеш смятан за безсмъртен. А и той е ТООЛКОВА секси... (замечтан поглед). На всички, той бе познат по-скоро като доброто момче от Акатски, Тоби. Колко забавно?! Разбира се, за някои хора, които са по-навътре в материала, биха се сетили, че Мадара е също така великият криминален мозък, създал организацията Акатски. А за мен.... За мен той е просто котето. Без да се замислям за всички хора в стаята, които ни гледаха, се засилих към него и му се метнах на врата, крещейки:
-Котенцеееееееее.....
Мадара очевидно ме позна, защото ме вдигна и ме завъртя. Чувствах се като малко детенце в ръцете на баща си. То си беше почти вярно. Докато бях тайно при Акатски, той се грижеше за мен. Обикнах го и сега той ми е като втори баща. Толкова се радвах, че го виждам, че напълно забравих за другите присъстващи. Едно изкуствено прокашляне ме върна обратно на Земята. Кхъм...то, това не е планетата Земя, ама айде... След като стъпих на краката си видях, че всички присъстващи са заели бойни позиции и ме гледат странно. След няколко секунди досадата (Сакура) изкрещя:
-Знаех си, че нещо около нея не е наред! Тя е от Акатски!
Това ме изненада. Да, че познавах всички от организацията си беше вярно, но не бях член. Просто им бях като по-малка сестра, а те на мен като мечтаните по-големи братя. Това, че един път преспах с Дейдара не означаваше нищо. И двамата бяхме мъртво пияни. А сега да се върна в реалността. От къде й хрумна, че съм от акатски? Погледнах дрехите си и видях, че съм облечена с черната рокличка със знака на организацията. Охх... Забравих. Когато съм много щастлива, че виждам даден човек дрехите ми се сменят с любимите дрехи на този, който съм видяла. Очевидно това са дрехите, с които „тате” най-много ме харесва. Поех дълбоко въздух и изстрелях на един дъх:
-Тсунаде-сама, Саске ще ви обеснявам друг път. Сега имам нужда да поговоря насаме с него. –посочих мъжа до мен –Чакайте ме тук и не вършете глупости. Ще потърсим Рили ЗАЕДНО.
Придвижих се скоростно до Саске и му лепнах най-страстната целувка, на която бях способна. След това се върнах при Мадара, хванах го за ръката и щракнах с пръсти. Озовахме се в една барака, която беше хем близо до другите, хем достатъчно далече, за да не ни подслушват. Обърнах се към него и видях, че той си беше свалил маската. Добреее.... Сега можех да започна разпита:
-Why is Madara pretending to be such an idiot like Tobi? (Защо Мадара се представя за идиота Тоби?)
-Нали знаеш, че те разбрах?!
-Да. И искам отговор. Защо се криеш зад тази фалшива самоличност?
-1. Саске трябва да мисли, че е единствен от клана. Така е редно...
-Или по-точно такъв е бил плана на Третия, който не е знаел за теб. –прекъснах го най-нагло аз.
-Може и така да се каже. И 2. Другите от организацията също не трябва да знаят за мен.
-Защото ?...
-Ами и аз не знам защо. Просто така.
Избухнах в бурен смях, а мъжът срещу мен ме гледаше странно. Той има план нашия, ама не знае какъв е смисъла на плана.. Както казва Шикамару - "колко проблемно..." Трябваха ми няколко минути да се успокоя, след това проговорих:
-Ами нали знаеш, че ме бяха пратили на Земята?
-Аха...
-Ами там в един фик пишеше :Why is Tobi pretending to be such an idiot like Madara?
Сдържах усмивката си и го наблюдавах. Не мога да опиша каква физиономия направи. Просто безценна, но сега имаше нещо, което трябваше да знам. Обърнах се към него и попитах:
-От какъв зор ти хрумна да дойдеш?
Въпросът ми определено не беше неочакван, но Мадара реши да се направи на ударен с мокър парцал по главата:
-Моля?
Хвърлих се към него готова да го убия с думите:
-Не ми се прави на ударен с мокър парцал! Искам веднага да ми кажеш какво по дяволите търсеше при нас?
Той избегна ударите ми и ме прегърна изотзад, за да не мога да му направя нищо и благоволи да отговори:
-Връщах се от мисия, когато видях Итачи, който носеше някакво момиче, да търчи на някъде. Казах на Дейдара да въви да каже на Пейн. Глупака тръгна, а аз дойдох да видя какво става. Там те видях теб. И по-нататък знаеш.
След като се освободих от него можех спокойно да му отговоря:
-Аз не си бях замаскирала чакрата. Ти знаеше, че съм там. Също така знеше, че момичето, което Итачи носи, е мойта приятелка Рилими. Така че ми кажи истината. ВЕДНАГА!!!
-Спука ми тъпанчетата, бе, дете! Все пак съм сто годишен старец!
-Сто годишен старец, ама леко безсмъртен, нали?
-Е, са, подробности...
-Ама от значение! Та, все още чакам отговор на въпроса си.
-Добре де! Само не ми викай, че иначе ще бъда глух до края на безсмъртния си живот!
Погледнах го очаквателно. Между другото все още съм му бясна и ако не ми отговори на въпроса ще бъде леко мъртъв безсмъртен. Все пак, бях единствената, която знаеше как да го убие. Горкия старец, дори не знаеше как да се самоубие... Важното е, че аз съм насреща за всички проблеми. Да, и за ОНЗИ проблем съм насреща. Особено, ако става дума за Саске. Като се сетих за него, се сетих и че...
-Хей, коте... -усмихнах се. -Независимо, колко ти се седи тук, ще трябва да се върнем на онова проклето място, защото Тсунаде всеки момент може да изпрати половин армия с АНБУ-та да ни прибере. А АНБУ-тата са зли.
-Но ние сме по-зли, нали? -попита котето, леко разочарован, а аз само кимнах и отново щракнах с пръсти.

****

Озовахме се отново в онова помещение и изглежда нищо не се беше променило. Тсунаде продължаваше да крещи как Итачи можел да убие Рилими, а Мадара - мен... Сакура се натискаше на Саске, скука. Карин, Суйгетсу и Джууго никъде не се мяркаха. Сигурно са отишли на "погребението" на Орочимару... Погледа ми се плъзна по останалите нинджи в стаята, които бездействаха, докато отново се спрях на Сакура, която...се натискаше на Саске. Колко долно, да ми отнема Сасу.
Усетих как гнева се надига в мен и изръмжах тихо. Още малко...още малко и ще избухна. Мадара посегна да ме хване в последния момент, но аз се изплъзнах и се нахвърлих на Сакура като освирепял лъв, на когото са отнели вечерята. Битката се разви толкова бързо, че човек не би успял да разбере какво се случва с просто око.
Резултатите обаче бяха на лице. Покрива на помещението беше срутен и когато прахта се разчисти видях Сак, която лежеше някъде в ъгъла на руините с множество рани и синини, и...в безсъзнание. Леле, толкова ли съм се смекчила. Преди за такова време убивах човек. Кофти, дните прекарани извън Акатски ми се отразяват зле.
Изтупах се от прахта и отидох при Саске с широка усмивка. И тъкмо бях на път да го целуна, когато Тсунаде и Мадара извикаха в един глас:
-Ами Рилими?! Молете се да не е вбесила Итачи! -след това се спогледнаха глуповато.
-А сега да намерим Рилими и човека, който трябва да заловим. -едно АНБУ потри злобно ръце... Странно, а хората казват, че АНБУ-тата са мили и добри същества?
-Сари, Неджи, погрижете се за Сакура! Ние тръгваме. -разпореди Тсунаде, излизайки триумфално през
порутената врата, следвана от Мадара, АНБУ-тата, и останалите нинджи.

...............

Навън беше мокро. Валеше дъжд, не сняг, ами просто дъжд. Онова тъжно ръмене, присъщо за късна есен. Но сега беше края на Декември? Добре, поне дъжда дава предимство. Всичко ще замръзне и АНБУ-тата ще се хлъзгат. Започнах да се хиля истерично, когато в ума ми заигра картинка на претрепващ се АНБУ. Изведнъж всички спряха, незнайно защо, и аз се забих в гърба на Сасу.
Надигнах се на пръсти и забелязах, че Мадара се разправяше с някакви АНБУ-та. Май чак сега го бяха забелязали. Ами като се занимават само да злорадстват по адрес на Итачи, така им се пада. Глупаци...
-ХАЙДЕ ДА ТРЪГВАМЕ! -провикнах се и всички се обърнаха към мен.
Тсунаде кимна разбиращо и тръгна към посоката, от която се усещаше чакрата на Рили. А тя беше доста слаба. Или тя се опитваше да се скрие, или нещо се беше случило. По-вероятно беше второто. Итачи не би посмял да направи нещо на Рили, след като тя преби брат му с лаптоп, нали? Това също породи малък кикот от моя страна. Саске все още го болеше от бруталния удар. Все пак, стария боен лаптоп на Рилими е доста тежък. Дори аз не знам защо тя не използва новия, който й подари баща й. Тя винаги ми казваше: "Виж Ка, ако хвърлиш стария лаптоп по някого, има по-голям шанс да го убиеш и да не съжаляваш за машинката, отколкото ако използваш лъскавата нова джаджа."
Неусетно стигнахме до една полянка, недалеч от предишното ни местоположение. Тревата беше покрита със сняг, който на места беше заледен, а в средата лежеше Рилими... И изглеждаше, как да го кажа, мъртва. Итачи се беше надвесил над нея и приличаше на човек пред нервна криза. Той вдигна очи и се изправи, когато ни забеляза. Аз веднага отидох да видя какво й е на Рили.
-Рилими. -извиках, но не получих отговор. -Рили-чан, събуди се! Имам шоколад! Ехо!
Приятелката ми продължаваше да лежи неподвижно на студения сняг. Хубавото беше, че все още дишаше. Изправих се и се обърнах към Итачи:
-Използвал си Мангекюто, за да я накараш да млъкне, нали? Е, сега тя е в безсъзнание. Ще се събуди след няколко часа, най-много ден. И може някой, все пак, да я вдигне от там. -разпоредих и продължих да гледам Итачи.
Той се наведе и вдигна Рилими доста непохватно, карайки Мадара да се засмее:
-Итачи, Итачи... Поглеждал ли си се отстрани? Изглеждаш плачевно. Сякаш не си виждал момиче през живота си!
-Може би, защото не съм. -изсъска Итачи, гледайки Мадара на кръв. -За разлика от повечето Акатски не съм развратен.
Повдигнах вежди, когато чух последното. Итачи не е виждал момиче? Горкият човек... Трябва някой да го оправи. Но ще оставя тази задача за Рилими. Въпреки че доколкото я познавам, тя не би направила подобно нещо, дори и живота й да зависеше от това.
-Вижте какво, стига сте говорили глупости, а да тръгваме, защото всички ще замръзнем. -Сари се появи от някъде, водейки под ръка Сакура. Неджи ги следваше с пасивна физиономия. -Здрасти брат ми, здрасти другия ми брат...
Тсунаде кимна и всички скочхме към дърветата. Върволичката изглеждаше странно – най-отпред беше Тсунаде, следвана от Мадара, който от своя страна беше обграден от АНБУ-та, всички останали се носеха след тях, а аз, Саске, Итачи и Рилими бяхме най-последни. Не можете да си представите колко увещания ми струваше това. АНБУ-тата били доста непреклонни...

*Няколко часа по-късно (към 7 вечерта) в болницата на Коноха*

Погледнах през прозореца на болницата в Коноха. Навън валеше сняг. Странно, нали? Вече не беше селото скрито в листата, а селото скрито в снега. Вече бяха минали поне 4-5 часа, откакто намерихме Рили, а тя все още спи... През последните петнайсет минути, Итачи беше готов да се влачи на колене след Тсунаде, за да излекуват Рилими, но Тсунаде каза, че червенокосата ни приятелка ще се събуди всеки момент.
Сега седим тук, в тази малка болнична стаичка, и чакаме... Но независимо от всичко, ние нямаме цялото време на света, защото днес е Бъдни Вечер...

От името на Рилими
--------------------------------------------------------------------------------------

Мини-Глава 5: Сделка със злото...

Болка...
Омраза...
Смърт...
И светлина... Защото в края на краищата, това е само началото. А в самото начало няма нито болка, нито омраза, нито смърт... Има само светлина. Да в момента виждах само светлина. Въпреки това, чувах доста неща, които се смесваха в цветен водовъртеж от гласове.
Примигнах няколко пъти и чух няколко възгласа от рода на "Тя се събужда!". Този някой, който до преди малко светеше с фенерче в окото ми, загаси светлината и ме остави на спокойствие. Примигнах отново, докато си върна зрението и видях Ита, Сасу, Ка и няколко АНБУ-та, които ме зяпаха умно. Всъщност, не знам какво са правили АНБУ-тата, защото те бяха с маски.
-Итачи, мъртъв ли си? Защото не помня да съм те убивал. -проговори едното момче, а другото момче се обърна към него:
-Не, глупав малки братко, тя бълнуваше.
-Момчета? -чернокосото момиче се обърна към Итачи и... Саске? -Рилими се събуди.
-О, значи вие сте живи. -отсякох набързо с кисело изражение. -Какво правим в болница?
-Леле, Рили, ти изглеждаше толкова мъртва! -забъбри Ка превъзбудено. -Итачи се беше побъркал! Мислеше, че те е убил с Тсукоюмито. Изтърчахме до Коноха на първа космическа, за да не те загубим... О, толкова бяхме уплашени, Рили...
Изчаках секунда, за да асимилирам всичко. Итачи се е побъркал заради мен? Използвал е Тсукоюмито върху мен? Ах, малка гад, аз се чудех откъде е това главоболие! И тогава ми просветна...
-Ние сме в Коноха? -прошепнах изненадано. -Ти не си мъртъв! Обичам те! -хвърлих се на врата на Итачи. Добре де, не му се хвърлих на врата. Не успях да стигна до него, заради тъпите системи, на които бях вързана по брутален начин. Абе, тея от болницата не знаят ли, че съм медицинска нинджа?
Проснах се обратно на възглавницата и се взрях в китката ми. От нея излизаше тръбичка свързана със нещо, което не исках да виждам. Отмотах бинта и махнах иглата и тръбичката от ръката си.
-Хей, Рили, какво правиш? -извика Клара, опитвайки се да ме спре. -Тсунаде каза да не ставаш от леглото още един ден!
-Моля? -засмях се. -Ти нещо се шегуваш с мен. Не беше ли ти тази, която постоянно нарушаваше заповедите на всички? Сега е мой ред, не мислиш ли?
Станах от леглото и направих знак на АНБУ-тата да се изнесат от стаята. Един от тях поклати глава:
-Рилими, с цялото ми уважение, но не можем да оставим две не-нинджи с двама мисинг-нина в една стая... САМИ.
-Така ли... -подпрях се на дясната си ръка, но ме прониза неочаквана болка. Съвсем бях забравила за потрошеното си рамо. -Все едно. Някой има ли шоколад? -мамка му, третото ми аз* се пробуждаше...
-Нинджите не ядат шоколад. -отговори Итачи набързо, карайки ме да направя кисела физиономия. Най-вече накара моето четвърто аз* да се бунтува някъде дълбоко в съзнанието ми.
В крайна сметка другото ми съзнание надделя и на лицето ми се появи садистична усмивка.
-Така ли, Ита-чан... Ще направиш ли изключение за мен? -това аз ли го казах? Отвращавам се от себе си... Но ще продължа в името на свещения ШОКОЛАД! -Ммм, Ита-чан? Ще дадеш ли на Рили-чан малко шоколад...може и ягоди...
Той се подсмихна вяло на моята глупост и бръкна в джоба си. Оттам извади един прекрасен шоколад Милка... Моята мечта!
-Ще ти го дам, ако ти ми дадеш нещо в замяна.
-Бих направила всичко... -прошепнах, а очите ми заблестяха при вида на шоколада. Изведнъж предишната болка ме прониза и нормалното ми аз започна да се възвръща. Протегнах още веднъж ръка към шоколада, но когато отворих очи, отново лежах в болничното легло, а Ка ядеше шоколада Милка със самодоволна усмивка.
-Рилими, какво стана преди малко? -попита сериозно Итачи. -Държеше се сякаш си обладана от духове.
-О, имаш предвид другите ми личности? Колко проблемно... -промърморих. -А...какво стана с шоколада?
-Няма да го получиш.
-Ами Ка?
-Тя не е нинджа.
-И аз не съм!
-Това как прати в безсъзнание брат ми с един удар?
-Ударих го с ЛАПТОПА!
-И все пак не си използвзаш способностите, а всеки знае, че не-нинджите имат необикновени способности.
Настъпи гробна тишина. Аз сведох глава и се опитах да си измисля извинение. Ох, музата ми е отлетяла на Хаваите... Мамка му. Може да пробвам пак да използвам четвъртото си аз? Не, това е лоша идея... После няма да мога да се овладея. Накрая сключих пръсти в няколко бързи знаци (май наистина приличам на нинджа отстрани...) и в дланта ми се появи предметът на предстоящия разговор. Чисто и просто – малко розово сърце.
-Какво е това? -попита един от АНБУ-тата.
-Не ти трябва да знаеш. -изсъсках, обръщайки се към Ка. Тя ми подаде едно парченце шоколад, но отдръпна ръката си преди да го взема. Май всички са се обърнали срещу мен.
-Та, какво е това? -намеси се Саске, поглеждайки бижуто подозрително.
-Сърцето на залеза. -каза Итачи, предъвквайки своето парче шоколад. Значи той прекрачваше собствените си думи? -От къде го взе?
-Мое си е. -отговорих замислено. -Но мога да ти го дам в замяна на шоколад... Шегувам се. Това само може да ти донесе смърт...
-Какво е това сърце? -попита Ка. -А, сега се сещам! Това е запечатаната чакра на Рили-чан! Това значи доста. Повече от деветоопашатата лисица, като се замисля... Щом и мойта е толкова...
-0.0 Повече от Кюбито?! -извикаха всички присъстващи в стаята, включително и Итачи.
-Дай ми го! -Итачи беше готов да вземе глупавото бижу с брутална сила.
Ка се захили истерично, подаде ми услужливо шоколада и се срути от стола. Итачи се хвърли върху мен в опит да ме спаси от шоколада и да вземе сърцето, но единственото, което постигна, беше падането ни от леглото на пода в странна и неописуема поза. Лицето ми придоби огнено червен цвят, който не се различаваше от цвета на косата ми. То, че беше с брутална сила отнемането на единствения ми спомен за способностите ми, да беше. Но болката в рамото ми беше още по-ненормална.
-Итачи! -изсъсках. -Стани от мен! Ако намекваш нещо, намери хотелска стая, защото тея АНБУ-та ми смразяват кръвта. Те ни гледат! Със зли очи! -о, не, четвъртото ми аз взима превес. Това е кофти.
Избутах неприличните си фантазии в тъмното кътче на съзнанието ми и поставих ръка на рамото ми. Концентрирах чакра в дланта си и успях да успокоя болката доколкото е възможно. Итачи се надигна и ми подаде ръка с извинително изражение. И аз успях да се изправя, залитайки веднага. Май Тсунаде е била права, че трябва да си остана в леглото. Мамка му! Мразя болници, откакто бях на Земята... Там постоянно бях на системи заради страничните ефекти от ЗАКЛЮЧЕНИТЕ ми способности.
В стаята влязоха Пейн и Мадара, давайки знак на АНБУ-тата да се разкарат. Този път останахме насаме. Пейн пък откъде се появи? Все едно... Поех дълбоко въздух и се закашлях. Какво пък ми ства сега? Пак ли съм прекалила със способностите си. Разбира се, бях ги използвала, за да призова глупавото бижу...
-Идваме за... -започна Мадара.
-Да, отървете ме от това! -измърморих, опитвайки се да си поема въздух.
-Колко лесно било... -каза Пейн.
-Рили-чан, добре ли си? -попита Ка, помагайки ми да седна на леглото. -Какво ти става?
-Обичайното, за което някой ден ще убия наще... -по чаршафа започнаха да падат големи капки кръв. Краят ми наближаваше... Оставаха само няколко неща, които трябваше да свърша.
Да се видя с Хокагето и да предам на Акатски това, което им трябваше. После можех да се сбогувам с всичко.
-Ще ви дам сърцето на залеза... -казах, изправяйки се. -Само не убивайте Наруто.
Мадара кимна замислено, а Пейн се усмихна триумфално...

е тва е супер

Много е хубаво

Аз са се занимавам с шеста глава...

Шеста глава, малко е кратичка и се извинявам за това
--------------------------------------------------------------------------------------------------
Глава 6: Шемет

-Рилими, добре ли си? -попита още по-настойчиво Итачи. -Изглеждаш ужасно.
-Чувствам се ужасно. -промърморих, опитвайки се да прикрия острата кашлица, която ме превземаше всеки път, когато говорех. -Но съм добре. Просто проява на запечатаните ми способности. Ще се оправя...
Изведнъж почувствах, че не мога да издържам повече. Отскубнах се от хватката на Итачи и влетях в първата възможна тоалетна. Наведох се над мивката и изповръщах всичкат кръв, която се беше насъбрала някъде в стомаха и дробовете ми. Няколко минути след това продължавах да се давя в накъсани въздишки. Пуснах водата и успях да разкарам кръвта от себе си преди Итачи да се появи. Поставих ръка на челото си и се облегнах на студената стена. Защо ли се убеждавах, че всичко ще се оправи? Всеки път ставаше все по-зле, но установих, че никой не може да ми помогне. Затова продължавах да се убеждавам, че ще се справя. Бях безнадежден случай на упорит тийнейджър, който мрази родителите си.
-Рили, добре ли си. -чух гласа на Итачи, който се надвеси над мен, закривайки светлината на неоновата лампа. -Чух те да кашляш. Хайде, можеш да ми кажеш какво ти е.
-Вече ти казах. -изкашлях се още веднъж. По ръката ми остана огромно червено петно, което крещеше: "тя въобще не е добре!!!" -Добре съм.
Излъгах и въобще не ми пукаше за това. Отново се наведох над мивката и започнах да кашлям. Щях да си отида от живота толкова рано. Самосъжалявах се. Чудех се дали родителите ми ще са доволни като чуят, че съм умряла. Те винаги си мислеха, че болката и страхът ще ме спрат да използвам способностите си, когато ми трябваше. Но не бяха прави. Аз ги използвах дори когато не ми трябваха.
-Имаш ли нещо против, ако се присъединя? И аз не се чувствам особено добре. -Итачи се подпря на другата мивка. -От няколко години ми има нещо, което никой не може да излекува.
-Какво?! -избърсах кръвта от брадичката ми и се навъсих. -Защо не ми каза, че си болен?!
-Хей, хей, не се паникьосвай. Ще се оправя. -той имитираше мен. Гадняр. -Всичко ще се оправи, Рилими, ще ~... -изречението му беше прекъснато от същата кашлица като моята.
Помогнах му да седне и се наместих до него. Добре сега не бях човека в най-лошо състояние наоколо. Знаех кой може да помогне на Ита в момента, но нямах повече сили. Микото Учиха, майка му, тя беше единствения човек, който можеше да се оправя в такива ситуации. Нямах сили за кратко призоваване, камо ли за съживяване, но затворих очи и в ума ми изплува образа на чернокосата усмихната майка на Итачи. Ок, само едно съживяване няма да ме унищожи, нали? В сегашното ми състояние може и да се самоунищожа. Мамка му...
-Легендарна техника, съживяване... -прошепнах и се концентрирах над джутсуто.
-Рили, Итачи, какво правите?! -изведнъж чух порицателния тон на Микото. -По-скоро какво сте правили?
Итачи вдигна очи и погледна първо мен, после и майка си със същата очудена физиономия. Май си мислеше, че съм му приложила илюзия, въпреки че в сегашното ми състояние не можех. Преглътнах гадната червена течност, която отново беше на път да бъде изкашляна и се изправих без особено желание. Мамка му. Микото Учиха се обърна към вратата точно, когато един АНБУ се задаваше по коридора. Зло АНБУ, извинявам се, МАМБУ (измислено от Ка-чан).
МАМБУ-то май не ни забеляза, защото забърза надолу по коридора. Микото хвана мен и Итачи под лактите и ни дигна със един замах. Май след толкова години почивка имаше доста сила. Тя ни затегли след себе си право към кабинета на Тсунаде. Влезе вътре, след като едва не изби вратата от пантите, и ни тръсна на два стола.
Всички ни погледнаха слисано. Дори Тсунаде, която пребледня и почти припадна. Саске беше във възторг и заприлича на човек по-хиперактивен и от Тоби. Започна да разказва какво се е случило през всичките години и не забрави да спомене за моята "детегледачка"... Да, като бях малка наистина си имах детегледачка!... Разбира се, че се шегувам, беше Итачи. Той ме навестяваше често, когато бях заземена. "Славни дни бяха, когато не беше толкова срамежлива." -изсмя се четвъртото ми аз, връщайки неприятни спомени.
-Хей, Рили, Рили, верно ли бе? -засмя се Ка за нещо. -Итачи, абе вярно ли е?
-Какво? -попитахме и двамата, преди да ни набутат една купчинка снимки в лицата.
На първата бяхме аз и Итачи в моята стая, а аз го пребивах с възглавници. На втората, той държеше едно барби с отвратена физиономия. На следващата се виждаше как аз се карам на гарван пред класната ми. Имаше още няколко такива. И няколко, за които няма да споменавам. Хванах снимките и ги погледнах злобно. Жалко, бях се заклела, че няма да си използвам тази способност. Снимките се превърнаха в черни пламъци и изчезнаха. Ка се засмя още по-силно, размахвайки под носа ми негативите. Кой идиот беше снимал?! Само да разбере, ще го/я убия. Точно когато се нахвърлих на Ка, в кабинета влетя един задъхан АНБУ.
-Тсунаде-сама, по коридора се задава най-големия ужас. Не-нинджите се събират... Третата пристига. -той се огледа. -О, и майката на Саске и Итачи е... Ъм, здравейте, госпожо Учиха.
-Здравей, момченце. -Микото го потупа по главата с огромна усмивка. -Приятелите на Итачи са толкова мили, нали?
-Мама ви деба, шибани АНБУ-та, кой ви е учил на обноски!? -по коридора се задаваха бясни викове. -Кучи синове! -вратата на кабинета на Тсунаде се срути , захлупвайки горкия зъл АНБУ.
На прага се показа момиче с огнено червена коса и индигови очи. Тя се запъти с бързи крачки към бюрото на Тсунаде и стовари юмрук по средата, карайки дървото да се разцепи и всички листа да се посипят по пода.
-Баа-чан, научи си шибаните задници на обноски?! Искаха да ме вкарат в затвора!!! -тогава се сетих кое е това момиче.
-Зо!!! -двете с Ка й се хвърлихме на врата. Аз веднага станах докато Ка...тя се занимаваше с по-други неща...
-Чакай малко, Зо! -в стаята влетя и Сасори полу-облечен, но се спря, когато видя как Зо и Ка се...целуват и си повтарят "Ка! Зо! КА! ЗО!" Саске и Итачи също ги зяпаха с паднали ченета.
-Аз си представям това всяка вечер... -промърмори Сасу.
-Аз бих платил да гледам това... -добави Сасори.
-А те го правят за удоволствие. -Итачи вдигна рамене.
-Отврат! -извиках аз. -Мисля, че ще върна поръчката! -зад мен се чуха няколко възгласа от рода на: "ти нищо не разбираш". Въздържах се да не изкрещя и просто се скрих зад майката на Итачи и Саске, която се беше хванала за главата.
По едно време Тсунаде прочисти гърло и разтърва Зо и Ка. След това започна да говори:
-Мисията ви отново беше провал. Трябваше да ЗАЛОВИТЕ Учиха Итачи, а не да го оствяте да се разхожда на свобода наоколо! Вие сте толкова залъхани... На всичкото отгоре, събирате трите не-нинджи на едно място, което си е цяла катастрофа само по себе си. Водите Саске и Сасори тук, съживявате майката на Учихите и МИ ЧУПИТЕ БЮРОТО!!! Сега две от трите не-нинджи се натискат на пода, въпреки че са момичета, а третата трябваше да е в болница. Вие хора ненормални ли сте?! Какаши-сан, искам да докладваш за мисията, веднага! -настъпи гробна тишина, през която Какаши четеше книжката си, а Ка и Зо се изправиха.
-Но Тсунаде баа-чан! Мисията не беше провал! -извика Ка.
-Наистина, доведохме и Саске, и Итачи! -включих се и аз.
-А това си беше нашия поздрав... -заоправдава се Зо.
-А трите не-нинджи на едно място не е бедствие. -засмя се някой зад Тсунаде. -Сега е по-хубаво за момчетата.
А да, това беше Мадара. Логично. Той винаги се изяваваше като злият перверзник. В момента обаче нямах почти никакви сили, за да го натупам хубаво. Всъщност, не ме интересуваше какви ги бърбори старият идот, докато не се озовах прикована за стената от Итачи. Не, това въобще не го очаквах... Очите ми се разшириха и от устните ми се изплъзна едно тихичко "опс..". Мамка му. Мадара ще си плати за това. Добре, това изискваше други мерки. Затворих очи и оставих второто ми аз да превземе съзнанието ми.

*Гледната точка на Рили2*

-Учиха, сестра ми спомена, че иска да ме пуснеш. -казах без отмествам очи от неговите.
-Ами аз не искам да те пусна. -отговори Итачи, приближавайки се още малко до мен.
-А какво искаш? -мамка му. Това аз ли го казах. Смръщих вежди. Това беше досадно. Оставих се Итачи да ме целуне, само защто знаех, че сестра ми НЕ го иска. Но аз обичах да й правя напук.
С крайчеца на окото си забелязах как Зо и Ка се споглеждат и се нахвърлят на Мадара. Не знам какво им ставаше на тези момичета, но и се чудех как Рили успява да си удържи благоприличието около тях. Горката ми сестричка си беше изгубила ума от много отдавна. Откакто способностите й бяха заключени, тя се опита няколко пъти да се самоубие, но не успя нито веднъж. Само си оставаше за месец-два в болница...
-Учиха, сестра ми си е изгубила ума по теб. -казах и се измъкнах ловко от хваткката му. -Но предпочитам да те оставя с нея, отколкото с четвъртата й същност. Чао, секси!
Боже, само Рили1 да ме чуе и ще ме затрие от лика на земята, но...тя няма да ме чуе. Да се надяваме. Чао, хора...

*Отново гледна точка на Рили1*

Успях да се строполя на земята с огромна грация и измяуках жално. Щях да убия второто ми аз. Честно! Как може да ми го причинява?! Да се целува с Итачи пред целия Китайски...кхъм...Японски народ?! Изправих се и се тръснах на единствения свободен стол преди Итачи да успее да седне. Той направи кисела физиономия и се подпря на стената. Усмихнах се победоносно преди да забележа ужасяващата сценка на Зо, Ка и Мадара върху полу-потрошеното бюро на Тсунаде.
-Ах, мамка му. -закрих очи. -Намерете си стая!!!
Зо ми се изплези и направи мили очички, а Ка дори не ми обърна внимание. Двете ми приятелки бяха две дяволчета. Жалко, че в момента не съм в достатъчно добро състояние, за да въдворя ред... Погледнах Итачи, а после и стола, на който седях, и станах.
-Хайде, Итачи, сядай. -той направи както му казах, а аз най-нахално седнах в скута му и зарових лице в косата му. Гледката в стаята ме отвращаваше.
-Кхъм! -Тсунаде се прокашля, карайки всички в стаята да млъкнат. -Тъй като днес е Бъдни вечер, няма да ви задържам много дълго. Само искам да обобщим. Имаме три не-нинджи, клана Учиха съживен и Мадара жив.... И провалена мисия. Сега можете да си тръгвате!
Чуха се няколко "уау, доста бързо приключи" и всички започнаха да се изнизват от кабинета на Тсунаде. Микото затегли Саске и Итачи след себе си, а аз, Ка, Зо, Сасори и Мадара ги последвахме. Доста по-късно осъзнах, че всъщност отиваме към къщата на семейството на Сасу и Ита. Всъщност, осъзнах го, чак когато Итачи ме затегли нанякъде. Спрях го и погледнах останалите.
-Накъде? -попита Мадара, повдигайки вежда.
-Не знам. -отговорих и обърнах поглед към Итачи, който не направи нищо.
-Аа, отивайте, отивайте. -Мадара се засмя сърдечно и се обърна към Микото. -Микото-сан, предполагам, че на децета не им се стои на вечерята. Пък и ние възрастните имаме доста да обсъждаме, нали?
-Разбира се. -май Микото беше схванала намека. -Вървете деца.
-Хей, Зо, ела да ти покажем стаята за гости! -извика Ка и се затича надолу по коридора, следвана от Зо, Сасори и Саске.
Погледнах Итачи без особеножелание и тръгна бавно след него по неосветения коридор. Единствения въпрос, който си задавах, беше как съм се забъркала в това....

ЛОЛ страшно е и искам ОЩИИИИИИ :uhaa: :uhaa: :uhaa:

Тя е 8 клас!!!!!!!!!!

1-во, а 2-ро напоследък се занимава само с рисуване...
А първа глава ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябва да бъде написана от Рили, защото ако ми я остави на мен и на Зо непредвидените неща, които ще се случат, ще са много, много повече от колкото й се иска... И подозирам, че после ще хвърчат глави....

Рили, успех на изпита утре и да знаеш, че имаш 2 задачи от мен.
1-во да ми дадеш ридунката, която чакам от няколко месеца...
и 2-ро да седнеш да напишеш 1 глава, за да мога аз да се заема със 2-ра....

За начало беше страхотно! Давайте следващата главичка по-бързо

Спец за МЕН? О.О Тони ОБИЧАМ ТЕ ЧОВЕЧЕ!!!! Обожавам 3-ката от запаса и тайничко си ги препрочитам. А такова чувство за хомор влагате, че няма как да не се засмее човек. / Мрете зли МАМБУТА!!!! / Чакам нататък и да знаете че се размазвам по пода като плужек от кеф само като ви чета. Точно като онова розовото нещо по МТВ дето го милва една мадама, е, същата съм. хД давайте нанатък, продължавайте да ни радвате!

Ауу! Тони, ти се сети да го качиш Велико е повярвай ми ^^