Уж римувани произведения на русия ми (макар че съм брюнетка) мозък

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга!...
Самичък съм, а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча.
не ме пъди! Ще си отида скоро.
Аз дойдох тук на бурята с плача...
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

... Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под розат си скрито
той носил зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял!
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакъл той- за пръв път обичан,
заплакъл той, разбойникът! Защо?
какво стопило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по- топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищп
ни с обир скъп, ни с рязана глава...


Ни ти заспа!... А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче-где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?!...


Гонидба

Защо любовта е невъзможна?
Отговорите са толкова сложни!
Като небе и земя,
като слънце и месечина,
гоним се ние без причина.
Щом се приближа ти бягаш
уплашен си от мен сега,
но знам, че и ти сърцето си стягаш,
да не се обвържеш към моята душа.
И продължаваме ние да се гоним,
като два свята разделени,
като призраци без душа бродим,
от живота уморени.
Ще мине време,
но болката в сърцето не ще спре,
а просто в ледени статуи ще се превърнем,
статуи без сърце.
Ще се викаме без глас
и един към друг ще се стремим,
но никога не ще се събереме ние
и от болка ще горим.

Жените НЕ плачат

Не поглеждай с насмешка жените.
Те не плачат, това запоми!
И да видиш ти болка в очите,
те не плачат, навън просто ръми.
И да видиш- не бъркай сълзите,
пролени по властни мъже.
погледни ги дълбоко в очите
и ще видиш- не плачат те, не!
Тъгувах аз много за тебе,
боли ме, признавам, боли.
Мечтаех си вечно да бъдеш до мене,
но теб те няма и вънка ръми.
не поглеждаи с насмешка жените.
Те не плачат, дори да боли.
И да видиш тъга в очите- те не плачат,
това запомни!

Хванати за ръце,
вървят те по прашната пътека.
Живота им е лек като перце,
така влюбени могат да вървят дори сто века.
Сърцата им са чисти и щастливи са нали?
Болката за тях е непонятна.
Странно, защо ли толкова ме боли,
но по дяволите, тази болка е приятна.
Вървяхме с теб така преди,
по тази същата пътека
и сякаш нищо не можеше да ни раздели,
нищо, освен края на стовека.

..........................................................


Там навътре, дълбоко в сърцето
болката гори и изгаря всичко,
но навънка на лицето
не си личи и мъничко.
Някога преди,
през минали години,
дъжда в сърцето спре да вали
и настъпиха жестоките картини.
Нямаше какво огъня да загаси
и радостта изчезна от света
боката ми никой не путоши,
тя остана да боли в гръдта.
Пламъка не се намери кой да укроти,
надали ще се намери скоро,
но дано някой успее да утеши
туй сърце останало за другите все второ.

Обърни се назад / СасуСаку /


Обърни се назад
само се обърни,
тогава ще видиш
колко много ме боли.
Обърни се назад,
името ми прошепни,
погледни ме с твоите черни очи
и кажи, че ме обичаш ти.
Обърни се назад,
просто погледни,
колко болка е скрита в моите очи.
Обърни се назад,
мила дума ми кажи,
обятията си разтвори
и помилвай моите коси.
Обърни се назад,
кажи, че ще ти липсвам,
кажи, че ме цениш,
кажи и сърцето ми още повече ще плениш.
Но ти не се обърна,
остиви ме сама,
на студената пейка,
в тази глуха тишина.

Старост

Гледайки сълзите,
стичащки се бързо,
гледайки очите,
угаснали безмълвно,
гледайки лицето,
от старост захабено,
гледайки ръцете,
висящи уморено,
вижам староста,
дишаща ми във врата.
Дъхът бавно секва,
сърцето се забавя,
гласът тихо заеква,
и мъката изпява.
Животът ми приключва,
в този час, този миг,
споменът ми се заключва,
останал най- велик.
Как ти до мен дойде
и с ръце ме прегърна,
мъката ми пое
и сърцето си разгърна.
Старостта един ден,
почука на твоята врата,
и изчезна ти от мен,
като писък в тишина.
Но аз при тебе идвам,
няма да те пусна,
дори и младоста,
сърцето ми да напусна.

Тва и аз незнам какво трябва да е. Слагам го в графа простотия. ;Д


Живота ми никога няма да е същия,
защото ти промени всичко.
С молба обръщам се към всемогъщия
за да те зърна макар и за мъничко.

Припев:
Ти преобърна света ми и го знаеш
но няма дори да се покаеш
защото ти си била винаги такава
гореща и опасна като тлееща жарава.

В очите ти пламъци горят
а косите ти сякаш със звезди посипани блестят.
По дяволите момиче, влюбих се във теб
твоята усмивка ме накара да се почувствам човек.

Припев:
Ти преобърна света ми и го знаеш
но няма дори да се покаеш
защото ти си била винаги такава
гореща и опасна като тлееща жарава.

Минавайки под подлеза
дете се беше спряло
и взираше се в образа
минаващ в близкото огледало.
Спрях се аз и се загледах
и душата ми се сви
от образа как всеки
в една голяма тълпа пъпли.
Всичко бе иденично,
било то изражение или походка,
стори ми се сюреалистично,
но и аз съм чат от тези хора.
Всеки ден непрестано
аз пъпля из тълпата
и дори сираче гладно
не спирам да погаля по главата.
Нима сме толкова студени,
нима всичко това не е лъжа,
нима от болка захабени
пренебрегваме малките неща.
Нима блясакът в очите
тези долбоки,но студени очи
отразява нам душите
уви, разумът мълчи.
Не искам да съм част от пейзажа,
не искам тези ледени очи,
на себе си ще покажа,
че сърцето ми не ще мълчи.
До детето аз се спрях
и с усмивка го дарих,
и сягкаш очите му разтапях
със сърцето, което разкрих.

Единственото нещо, което си харесвам.


Минавайки днес покрай витрина една
видях малко дете със спринцофка в ръка.
Снегът бе замръзнал в русите му коси,
трепереше от студ, но продължи да мълчи.
Впи бавно иглата в замръзналата си ръка
и продължи да стой, обгърнато в тишина.
Край мен се виеха хора на тълпи,
но защо всеки от тях като него мълчи?
Хвърлят му погледи пренебрежителни, зловещи
и всеки поглед е като товар, върху детските плещи.
Детето притвори с усмивка очи,
поне сега беше щастливо, но дали?
Дали си представяше как го канят зад тази витрина
или как баща му палеше отново топлата камина.
Тези детски очи- искрени и нежни
всяваха в тълпата само сумтения небрежни.
Зима бе навън, да,
но не това бе причина за студа
хванал ме в силна прегръдка
и раздиращ ме отвътре и отвънка.
Не знам защо съм родена, нито за какво искам да умра,
но знам, че докато съм жива, ще се боря за справедливоста.
Искам да върна искрата в детските очи
и да покажа на тълпата, че греши.
Само това искам, силно и неизмеримо,
защото от детските очи няма нищо по- значимо!

Омръзна ми да съм самотна
Като врабче под дъжда,
Толкова много ли искам-
Една приятелска ръка,
Която да замести студа.
Омръзна ми, но милостиня не прося
Съжелявам за това, което съм.
Проклятието си продължавам да нося
И пак оставам сама навън.
Ще се крия от стряха в стряха
Ще продължавам да се крия от студа
Но накрая пак ще и остана
Просто едно врабче под дъжда.





Това доста хора го харесаха, надявам се и тук да се хареса.




т древни времена се води спор
Продължаващ и до днес,
За жената и как женския позор
Възспира мъжкия прогрес.
Грешницата Ева
Живеела във всяка жена
И до ден днешен ния носим
Нейното бреме- срама.
На грешната жена Бог дал присъда
Да дава живот, но във болки и простуда.
Продължава се до днес
товя вярване жестоко
Че една женане е човек,
А само разменна стока.
Но замисля ли се някой
Че колкото и да опитва
Всеки мъз рано или късно
На женските ласки откликва.
Сеща ли се някой
За хубавата Елена
или за свещената жена-
Мария Магдалена,
която сърцето на самия Бог запленила
и дори със дете го е дарила.
И въпреки спора, каквото и да твърди
Всеки мъж знае, че дълбоко греши,
Защото има ли нещо, вдъхновяващо един народ
От жената- красавицата, даряваща живот.