Мойте откровенни производения

Това са няколко от моите стихотворения, ако ви харесат ще пусна и другите
1. Искам твоите очи
Искам твоите очи да блеснат, като две звезди.
И да мислваш моето лице с твойте нежни ръце.
Да убиеш с мечти моите сълзи, но никога неискам
да ми казваш с тъжен глас "Прости ми, но ще те забравя аз".
Ти ми казваш така, но аз се опитвам да те убедя
да не си тръгнеш в нощта и да убиеш моята мечта.
Искам моите очи с трепет да ти казат спри
и да видиш в нощта моята тъга, която е като преливаща река.
Ти ми казваш "Не плачи, стига толкова сълзи и след някоя друга сълза ще намериш любовта".
Искам за миг да отмъстя за това, което ти направи в нощта.
Искам да изгоря твоята душа и ти също да изпиташ моята тъга.


2. Любовно откровение
Защо си тръгна ти и не се обърна да видиш моите разплакани очи.
Не оставихме любовта да изгрее в нощта.
И да се запалят нашите мечти, като огнени стрели.
Аз плача, сама съм в нощта,
заради една лъжа отронена от твоята уста.
Искам да ти отмъстя и да видя твойте очи,
как преливат горещи сълзи.
Аз искам да върна любовта, пак да се върнеш в нощта
и да спреш моята огнена сълза.
Но ти ми казваш с тъжен глас сега " Тръгвам си сега".
Искаш моите мечти да се превърнат във сълзи и моето сърце от отрова да умре.


3. Без теб
Без теб я няма радостта.
Без теб няма слънце и луна.
Без теб облаците намръщено валят.
Без теб и цветята за миг увяхват.
БЕз теб сълзите ми текат, както облаците посред буря валят.
Без теб в душата ми бушува студенина, както вихрите през вечерната зимнина.
Без теб надеждата отлита, както птиците отлитат за топлите страни.
Без теб мъката изгаря моето сърце, както слънцето изгаря всичко що расте.
Без теб сигурно ще умра, както всяко живо същество без вода.
Без теб очите ми са като умрелите звезди.
Без теб вече мога да живея и ще мине време и нова обич ще възвърне смисъла на живота ми.

НАдявам се да ви харесват :cvetq:

Ето и още няколко от моите произведения :cvetq: Дано да ви харесат.

Не оставяй болка и омраза в сърцето.
Момиче весело си ти и грабваш мъжките мечти.
Ти хареса си едно момче, момче със златно сърце и красиви очи.
Мечтата ти беше да бъдеш с него и той също искаше да бъде с теб.
Сляхте се в едно за малко, той си хареса друга, за теб беше жалко.
Спомняш си как той те целуваше, но сега целува друга и дали си спомня за теб.
Ти плачеш, сама си в нощта, заради едно момче, което ти разби любовта; едно момче, което си намразила с цялата си душа.
Момиче си малко, не оставяй болка и омраза в сърцето.
Сега ти е разбито сърцето, а утре дущата.


Болката от Любовта.
Момиче плаче в нощта, заради една изгубена мечта.
Къде ли е сега? Къде ли скита сам-сама?
Може ли да спре да скита, а любовта да се върне в нейното сърце.
Една мъжка душа страда в нощта за една мечта, че е изгубил любовта.
Техните души ще скитат сам-сами и ще се молят да се срещнат отново в нощта.
Дали ще дойде пак при тях любовта?
Но техните сърца ще забравят любовта, която им причини толкова тъга.
Но едва когато разберат, че не могат един без друг, ще е къзно, защото любовта ще е изчезнала между тях.
Момиче плаче в нощта за една погубена мечта.
Момче страда в нощта, заради любовта.
И ще е така винаги по света.


Толкова много сълзи.
Защо са всички тези сълзи.
Защо има толкова много болка в сърцето?
Защо се разделят две сърца и си тръгват уморени от една дълга невъзможна любов?
Но не забравима си остава тя, за този който е обичал истински.
Една лъжа разделя ги сега?
Една лъжа остава в сърцата?
Една лъжа таи душата за една нова любов.
Но не споделена е тя сега.
Но си тръгва на мига.
Но пияно е сърцето, щом става дума за любов.
Ето всичко се забравя.
Ето душата скита уморена.
Ето сърцето си остава пак само.

Казвайте мнения и критики, не ме щадете :cvetq:

Заповядайте още няколко :cvetq:
1.Ранена любов.
Аз вярвах ти безумно, а лъгал си ме ти без срам.
Аз обичах те безкрайно, а ти нарани ме най-нахално.
Дали обичал си ме някога кажи, сърцето ми остави да тъжи, за твоите страстни очи.
С какво излъга те тя кажи, че нас двамата раздели?
Ти казваше, че ме обичаш, а лъжи са били, отронени от твоята измамна съдба.
Аз никога няма да ти простя и искам с тебе да се случи всичко онова, с което ти нарани моята душа.
Искам ти да страдаш, както страдах аз.
Искам ти да плачеш, както плаках аз.
И искам някой ден да умрат твоите мечти, както някога моите погази ти.

2. Мрачно настроение.
Навън вали... Вали и в моята душа.
Защо ли съм самотна сега?
От облаците капките валят, а очите ми сълзи ронят за теб.
Мокри капки дъжд падат по земята, а сълзите ми се се стичат и падат върху ръката.
През прозореца навън, гледам дъжд вали- виждам времето тъжи и моята мъка подкрепи.
Гледам черни облаци минават по небето и тъга обзема ми сърцето.
Светкавиците блесват в мрак и тъмнина и осветяват твоя образ веднага.
Гръмотевица в тоз час затрещя и твоя глас чух на мига:
-'Сбогом обич моя, щастлива ти бъди" и времето започна с мен да тъжи.
Но само за минута е това, защото ти обичаш ме така,
както върху земята да вали дъжда.
Аз отместих се от мокрия прозорец и разбрах, че не тъга е било това,
а дъжд през пролетта.

Ето и нещо което аз съм писала, но е малко с тъжен край. Надявам се да ви хареса

Не на дрогата

Сега е студена зима и цялата земя е покрита със снежна покривка. Вятърът вее наоколо и брули лицата на минаващите хора по улиците. Студът смразява всичко наоколо, включително и безпомощното ми тяло. Седя седнала на улицата и плача. Сълзите ми се стичат по лицето и падат по студената земя. Плача, заради грешките, които съм направила досега през живота си. Затова, че опитах дрогата и тя буквално ме унищожи. Изпепели живота ми, като лист хартия и ме остави сам-самичка на света. Нямам си родители... Нито приятели, нито пари... Нямам си нищо... Единственото, което имам е пълно шишенце с хапчета в ръката. Ще ги изпия и ще се отърва от лошата ми съдба. Родителите ми се отрекоха от мен, още когато разбраха, че взимам наркотици. А приятелите ми започнаха да странят от мен, защото ги беше страх да не се пристрастят към дрогата, както аз допуснах да се случи. Нямам пари, защото си изхарчих спестените пари за хапчета и всякакъв друг вид дрога. Ще ме попитате, защо се пристрастих към наркотиците, нали?... Е, аз ще ви дам отговор на въпроса. А той е много прост... Писна ми от скапаният ми живот, от болката в него и безкруполните хора.
Преди бях весело и щастливо момиче, което се радваше на всичко, за което един човек може да мечтае. Имах много приятели и семейство, което безусловно ме обичаше. Баща ми беше от най-богатите хора в света и семейството ми беше почитано от всеки. Като се почне от най-богатият човек в страната до най-обичкновеният човек. Ходех навсякъде с него, защото бях единствено дете и двамата много ме глезеха. Даваха ми всичко, от което имах нужда, даже и много повече. Някой от приятелите ми дружаха с мен, защото така им изнасяше и имаха изгода от това, но на мен не ми пукаше. Радвах се на факта, че бях обграждана от внимание и известност. Имах и много телохранители, но това адски ме дразнеше. Неможех да направя и една крачка, без да не ме наглеждат. Нямах собствен и свободен живот, а все едно живеех живот на заем... Но и така да е... Усмивката ми не избледняваше от лицето ми и бях щастлива... А не, като сега... Захвърлен боклук от всички, който може би никога няма да бъде потърсен. Развалина, която се разпада малко по малко. Един ден баща ми се върна вкъщи пиян и започна да се кара с майка ми. Вдигна се голям скандал, нервите на баща ми неиздържаха и станах свидетел на побоя над майка ми. Страшно много се изплаших и се депресирах. Започнах да бягам от училище и да се затваря вътре в себе си. Вече не бях онова безгрижно момиче, както преди. Не се смеех, а постоянно се мръщех и проклинах всеки и всичко. Винаги, когато баща ми се прибираше се затварях в стаята си и започвах да плача. Чувах жалостните писъци на мяйка ми, крясъците и ударите на баща ми. след това започвах да викам, защото живота ми се беше преобърнал драстично. Исках да викам, да ритам и убивам... Исках да убия баща си, заради това, което причиняваше на майка ми... Затова, че беше съсипал не само нейният живот, ами и моят. Баща ми започна да не се прибира с дни, след това със седмици и така продължаваше всичко... А когато се прибираше биеше майка ми и така малко по малко го намразвах, заради това. Една нощ, когато той се върна се чуха поредните викове на майка ми и аз неиздържах на напрежението и на болката, които ме убиваха отвътре. Облякох се и излязоха на улицата. Затичах се из улиците, без да знам къде отивам. А от очите ми не спираха да падат сълзи. Тичах и исках да забравя всичките тези крясъци и картините, които ми се появяваха пред очите. Изведнъж се блъснах в някакъв мъж и паднах на земята. Вдигнах си главата нагоре, за да видя в кого се бях блъснала, но страх не ме обземаше. Той си вдигна качулката от главата и лицето му се разкри пред мен. Бяло, като латно, а очите му... Очите му бяха същите, като мойте... Тъжни и пълни с омраза към целият свят. Станах от земята и той ми подаде някакво си шишенце с хапчета. Отначало незнаех, за какво точно ми ги дава, но после ми каза, че те щели да погълнат цялата ми болка и тъга. Всеки мой страх и зла мисъл. Взех ги и изпих едно от тях. Настроението ми веднага се промени и вече не ми пукаше за никого, а мислех само за себе си. И от тази вечер нататък започнах да вземам и да си купувам тези хапчета. Те ме караха да се чувствам свободна, като птичка и щастлива, като листата на дърветата. Пристрастих се към тях и когато свършеха ставах непоносима. Нервничех и обиждах всеки, без причина... Един ден майка ми и баща ми намериха шишенцето и го изпратиха за проба. Когато резултатите пристигнаха, разбраха, какво съм сторила. Развикаха ми се и ме изгониха от къщата. Казаха ми, че когато се откажа от тях ще ме приемат отново с отворени обятия... Но на мен вече не ми бяха нужни... Нужна ми беше само дрогата... Тя подхранваше тялото ми с омраза към тях и останалите, защото когато приятелите ми научиха за пристрастяването ми към наркотици, започнаха да не отговарят на обажданията ми и да се правят, че не ме познават. Бях забравена и изгубена... Самотна с едничката си приятелка- ДРОГАТА. И така започнах да се скитам по улиците, без да знам къде отивам и с много малко останали пари в себе си. Намерих същият човек, който ми беше дал онази вечер наркотиците и си купих, с последните си пари шишенце от най-силният наркотик. Спрях се на тази улица и седнах на нея.
Сега съм на кръстопът и незнам по кой път да поема... Кое решение да избера... Дали да се оправя и да живея жалкият си живот или да се оставя на смъртта да ме погуби и да изгоря в ада... Защото точно това заслужавам... Вдигам си главата и се заглеждам в шишенцето. Ще избера най-лесният път, защото нямам сили повече да живея. Ще умра и на никого няма да му пука, дали живея или не. Изваждам си пръстите от джобовете на скъсаното ми яке и едва вземам шишенцето. И двете ми ръце са посинели от студа, който не спира да смръзява тялото ми. И без това ще умра, така че дали ще е от студ или от отравяне... Все тая... Не ми се живее повече, шом ги няма приятелите
и семейството ми. Отварям капачката и изсипвам всичките хапчета в ръката си. Поглеждам отново малките бели хапченца и въздъхвам.
- " Сбогом мамо и татко"- казах това и глътвам всичките хапчета. Завъртя ми се свят и падам на земята. Цялото ми тяло започна да се гърчи, а очите ми да се разширяват и пълнят с кръв. Мозъка ми да не функционира, а сърцето да забавя биенето си. Чувствам, как душата ми се отделя от тялото и да отива към ада, където й е мястото... И ето, че дойде така желаният от мен момент, когато сърцето ми спря напълно. Не се чува да дишам, мозъка ми да умира. Хората около мен се притекоха на помощ, но е твърде късно да ме спасят... Да ме върнат към живота.
И какъв е извода: Дрогата те кара да избираш между живота и смъртта. Затова по-добре избери да живееш, отколкото да умреш и да си забравен... Защото ето така ще протече живота ти, ако избереш смъртта и ДРОГАТА.

Понеже днес беше задушница, а дядо ми почина миналата година, ме разчувства един малък жест и написах това Това е в почит на дядо ми


Какво е живота? Миг, който бързо изчезва; сън, в който всеки се пренася в друг непознат за нас свят. Сърцата заглъхват, а душите бродят изгубени по света, търсейки спасение и опрощение. Телата вехнат в земята, но спомените никога не се забравят. Живеят в нас и не позволяват да се изгубваме в мрачният и студен свят. Да! Ти си тръгна, мили мой дядо, но аз вечно ще пазя спомените за теб живи и неомърсено от тъга. Ето, аз плача за теб, но знам, че ти винаги ще бдиш над мен и ще ме пазиш от беди. Ще съхраняваш сърцето ми чисто и ще всяваш в него доброта и радост. Ти не си при мен, но дните прекарани с теб са навсякъде из въздуха, който ме заобикаля; ръцете ти ме обгръщат топло и нежно; думите и съветите ти ми помагат да се справям с трудностите на живота, а очите с които ме гледаше ще останат завинаги с мен. Днес, почит ти отдавам затова, че си ме отгледал и възпитал да бъда добър човек, да подавам ръка на нуздаещите се от помощ и усмивката да не изчезва от лицето ми. Ти беше моята сила и надежда, от теб научих много за живота и сега, когато съм сама се опитвам да се боря с него, както си ме учил. Трудности много срещам по пътя, падам, но ставам и продължавам напред, защото това ми завеща ти. Мислех, че няма да мога да се справя, че няма да имам сили, но, когато си отиде вля в мен своите и сега усещам закрилата, която ми даваш... Не можах да ти помогна, не можах да спра болката и мъките, но бях до теб. Чувствах как тялото ти вехнеше, как биенето на сърцето ти заглъхваше с всеки негов тласък на кръвта; как поемаше тежко въздух, за да може да живееш по- дълго и да се радваш на мен и брат ми. Ти мълчеше, нищичко не казваше- колко те е боляло и колко трудно ти е било. Искаше да ни спестиш мъката, която си изпитвал в себе си.
Днес, на този ден дядо, почит ти отдавам и пред твоя гроб се прекланям. Благодаря ти за всичко, което си направил за мен; за всичките грижи, които си положил за отглеждането ми; за сълзите, които си изплакал и за потта, която си излял, за да съм добре. Ето, сълзите ми се леят от очите, а спомените изникват в съзнанието ми. Обичам те, мили мой дядо и помни, че никога няма да те забравя.

Понеже ми беше днес скапано и написах нещо, дори и незнам какво е е, дано да ви хареса приемам критики, защото хич ме няма вече в стиховете

Живот обвит в тамнина и очи, търсещи светлина.
Ръце, които се молят за спасение и сълзи проляти на това погребение.
Изгорена от пламъците любов, която обгръща целият този свят суров.
Жена, облечена в черно лежи, там, на гроба и проклина всичко ще живее.
Отнели първата й любов и покрили го с черната пръст.
Зачервени очи и сълзи, стичащи се по красивото лице.
Заличени мечти и пръснато на парчета сърце.
Черната пелерина, спускаща се надолу, виновница за кръвта капеща от китките й.
Окървавен нож, захвърлен настрани, напомнящ за отдавна погубените щастливи моменти
на двамата млади.
За него- който лежи два метра под земята и за нея- която очаква агонията си и срещата с любовта.
Наранени пръсти, стискащи студената земя и побелялото лице.
Съдба, отнемаща усмивките им и страстта.
Дните и нощите им се обгръщат от мрака и прегръщат студеното й тяло.
Дъх- излизащ едва, сърце, което заглъхва с всяка изминала секунда.
Последна сълза плъзнала се от завинаги затворените й очи и ръка- протегната да хвана отново любовта.